Алън Кар
Не пуша вече! (48)

43. Помогнете на пушачите, останали на потъващия кораб

В днешно време пушачите са в паника. Те усещат, че обществото се променя. Днес пушенето се смята за антисоциален навик дори и от самите пушачи. Те чувстват, че идва краят на пушенето. Милиони пушачи вече се отказват от цигарите и всички пушачи осъзнават този факт.

Всеки път, когато някой пушач напусне потъващия кораб, останалите на него се чувстват още по-зле. Всеки пушач инстинктивно разбира, че е нелепо да си харчи парите за увити в хартия сухи листа, да ги пали и да пълни белите си дробове с канцерогенния им дим. Ако това не ви се вижда глупаво, пъхнете една запалена цигара в ухото си и кажете каква е разликата. Само една. Така не можете да вкарате никотин в тялото си. Ако отвикнете да слагате в устата си цигари, няма да имате нужда от никотин.

Пушачите не са в състояние да посочат разумна причина за пушенето, но ако и другите пушат, те не се чувстват така глупаво.

Пушачите безсрамно лъжат не само другите, но и себе си. Няма друг начин. Самозаблудата е неизбежна, ако искат да запазят поне част от себеуважението си. Те трябва да намерят оправдание за своя навик не само пред себе си, но и пред непушачите. Затова непрекъснато рекламират илюзорните преимущества на пушенето.

Ако един пушач остави цигарите чрез волевия метод, той продължава да чувства липсата им и започва непрекъснато да се оплаква. Така само затвърждава убеждението на другите пушачи, че не си струва да се отказват.

Ако бившият пушач успее да се отърве от навика си, той е благодарен, че вече не му се налага да се задушава и да хвърля парите си на вятъра. Той няма нужда да си търси оправдания и да споделя с другите колко е хубаво да не пушиш. Би го направил, ако го попитат, но пушачите избягват да задават такива въпроси. Защото отговорът няма да им хареса. Не забравяйте, че те пушат от страх и предпочитат като щрауси да държат главите си заровени в пясъка.

Пушачите проявяват интерес към този въпрос единствено когато им е време да спрат.

Помогнете на пушача. Разсейте страховете му. Кажете му колко е хубаво да не се давиш и задушаваш цял живот, колко е хубаво да се събудиш сутринта здрав и в добра форма, вместо да храчиш и да кашляш, колко е хубаво да си свободен, а не роб, да можеш да се радваш на живота и да се отървеш от ужасните черни сенки.

Или още по-добре, накарайте го да прочете книгата.

Важно е да не обидите пушача с приказки, че замърсява въздуха или пък че той самият е нечист. Всички твърдят, че бившите пушачи са най-лоши в това отношение. Смятам, че в това твърдение има известно основание и мисля, че причината за подобно поведение е волевият метод, чрез който са спрели да пушат. Защото макар че се е отказал от навика си, бившият пушач си остава до известна степен зомбиран и някъде дълбоко в себе си все още смята, че е направил жертва.

Той се чувства уязвим и естественият му защитен механизъм го кара да напада пушача. Но така само предизвиква гнева на пушача, кара го да се чувства още по-окаян, което, от своя страна, изостря нуждата на пушача да си запали цигара.

Въпреки че промяната в отношението на обществото към пушенето е главната причина милиони хора да престанат да пушат, това ни най-малко не ги улеснява. Всъщност така за тях отказът от цигарите става по-труден. Днес повечето пушачи смятат, че се отказват от цигарите, защото са вредни за здравето. Това не е съвсем така. Безспорно, рискът за здравето е основната причина за отказ от пушенето, но години наред пушачите постепенно се самоубиват, без това да им прави някакво особено впечатление. Пушачите спират да пушат, най-вече защото обществото започва да осъзнава, че тук става въпрос не за навик, а за отвратителна наркомания. Удоволствието от пушенето винаги е било илюзия; новото отношение на обществото разсейва тази илюзия и пушачът остава с празни ръце.

Пълната забрана на пушенето в лондонското метро е класически пример за дилемата на пушача. Пушачът реагира по два начина:

„Добре, щом не мога да пуша в метрото, ще си намеря друг начин за придвижване.“ Това не води до нищо добро, просто лишава обществения транспорт от ценни приходи. Другият вид реакция е: „Чудесно, така ще пуша по-малко“. Резултатът е, че вместо да изпуши една-две цигари във влака, които така или иначе няма да му доставят удоволствие, пушачът се въздържа от цигарите в продължение на цял час. През този насила наложен му абстинентен период обаче той не само се чувства психически ощетен и чака с нетърпение наградата си, но тялото му се измъчва от никотинов глад. И, о, колко е ценна онази цигара, която най-после има възможност да си запали.

Принудителното въздържание всъщност не води до намаляване на поетия никотин, защото когато вече не се налага да се въздържа, пушачът пуши много повече. По този начин в мозъка му се втълпява колко са ценни цигарите и до каква степен е зависим от тях.

Мисля, че най-коварният аспект на наложеното въздържание наблюдаваме при бременните жени. Позволяваме нещастните момичета да бъдат атакувани от широкомащабни реклами, които ги тласкат към тютюна. После, може би в най-стресовия период от живота им, когато в заблудения си ум те се нуждаят най-много от цигара, лекарите ги принуждават да се въздържат, за да не се увреди плодът. Немалко млади жени не успяват да спрат да пушат и след това не по своя вина цял живот страдат от угризения на съвестта. Други успяват и са доволни, защото си мислят: „Чудесно, ще го направя заради бебето, а докато минат деветте месеца, аз вече ще съм излекувана“. Тогава идват болките и страхът от родилните мъки, последвани от най-щастливия миг в живота им. Болките и страхът преминават, на бял свят се появява едно чудесно бебе — и старият отключващ механизъм отново се задейства. Зомбирането не е напълно елиминирано и едва ли не още преди да е прерязана пъпната връв, момичето слага цигара в устата си. Възвишеността на момента и пречи да осъзнае гадния вкус на тютюна. Тя няма намерение да започне отново да пуши редовно. „Само тази цигара.“ Вече е късно! Младата жена пак се озовава в капана. Никотинът отново е навлязъл в тялото и. Старото непреодолимо желание ще се върне и дори да не пропуши отново веднага, следродилната депресия вероятно ще я свари неподготвена.

Странно е, че докато законът третира приемащите хероин наркомани като престъпници, отношението на обществото към тях е съвсем правилно: „Какво да направим, за да помогнем на тези нещастници?“ Но трябва да възприемем същата позиция и по отношение на клетия пушач. Той не пуши, защото иска, а защото си мисли, че трябва да го прави. За разлика от пристрастения към хероина наркоман, пушачът се обрича на дълги години психически и физически тормоз. Всички са съгласни, че внезапната смърт е за предпочитане пред дългата агония. Така че не завиждайте на нещастния пушач. Той заслужава вашето съжаление.