Стивън Ериксън
Прах от мечти (9)

4.

Виж лакомниците щастливи

земята се е проснала сребриста

нанизана на свещници от мек калай

търкалят настрани посечените дънери

за да отворят пътя през леса

доскорошен преди изсечени

да бъдат дънерите

нарекохме го път на пънове

и назовахме го Леса когато

мечтите ни гладуваха.

И можеш да си правиш ветрила

с ребрата на овце, кесии за дрънкулки

от сплескани уши

на бабички и старци

защото старото е най-добро понеже

ухото все расте дори когато

за ядене си нямаш и трошица.

Тъй носехме богатството си

от геми и от диаманти

в полюшващи се като махала

космати сбръчкани кесии

богатство колкото да купиш

лес или път но може би

не и пантофки

от мека кожа гладичка отвътре

кат бузката на пеленаче.

И вече знаем чудна тайна:

когато нищо не остане

и сълзите небесни секнат

коремът лесно се издува

от диаманти и от геми

и от леса пак лесно става път

през онова което е било

но просто сянка няма да намериш.

Махалата някога бяха играчки

Бадале от Змията Корбанси

За да пътува в другите светове, един шаман или вещица трябваше да яхне Пъстрия кон. Седем билки, омесени с пчелен восък и направени на топче, а след това сплескани на кръгче, за да се лапне и да се задържи между устната и венеца. Устата бавно изтръпна от хладното и слюнката бликна от гърлото като от извор, смъденето се надигна и се струпа зад очите на вихрушка от цветове, а после с ослепителен блясък булото между световете изчезна. Из въздуха закръжиха фигури, сложни очертания заиграха по повърхността — повърхност, която можеше да е безпределна стена на кожена шатра или вълнистата шир на пещерна стена, по която тичаха зверове, — и накрая изникнаха петната — сърца, пулсиращи и затулили гледката на сладки вълни, с вкуса на майчино мляко.

Така дойде Пъстрия кон, водопад от петна — сърца, гънещи се по тялото му, по дългата му шия и гръб, закапали като узрели семена от гривата и опашката.

Езда в отвъдния свят. Езда сред предци и още неродени, сред високите мъже с вечно щръкналите им членове и сред жените с вечно пълните им утроби. През лесове от черни нишки, докосването до която и да е от тях е покана за вечно изтезание, защото това е обратният път за цял живот, а да се родиш означава да преминеш и да намериш обречената нишка на душата, разказа за бъдеща и неизбежна смърт. Да яздиш в обратната посока обаче бе ловко криволичене, избягване на тези нишки, та да не се заплете и стегне на възел тази ти съдба и с това да обречеш душата на вечен затвор, впримчена в паяжината на противоречиви съдби.

Между черните нишки можеше да се открият пророчества, ала светът отвъд този лес бе най-големият дар. Извън времето, дом на всички души, съществували някога. Там се разпръсваше тъгата, там пресъхваше скръбта и се разнасяше като прах, там раните изчезваха. Да пътуваш из този свят означаваше да се пречистиш, да върнеш целостта си, освободен от всички терзания и мрачни желания.

Да яздиш Пъстрия кон и да се върнеш означаваше да се преродиш — невинен и чист.

Калит знаеше всичко това, ала само от втора ръка. Ездачите сред нейния народ предаваха истините поколение след поколение. Всяка от седемте билки, поета сама, убиваше. Седемте, смесени в грешни пропорции, причиняваха лудост. И, най-сетне, само избраните за достойни от шаманите и вещиците можеха изобщо да познаят дара на пътуването.

За такава като Калит, затънала в тресавището на посредствеността, тъй жизненоважна за поддържането на семейство, село и за бита на Елан, да се посветиш на такъв ритуал — дори само да вкусиш седемте билки — бе смъртна присъда и проклятие.

Народа Елан го нямаше, разбира се. Нямаше вече шамани и вещици. Нямаше никакви семейства, нито села, нито кланове, нито стада — всеки каменен кръг от многото, осеяли височините, скътани в подножията на още по-големи височини, вече се бе превърнал в безжизнена останка от последен стан, стан, в който вече никой нямаше да се върне, камъните бяха осъдени бавно да потънат там, където лежаха, лишеят по тях да изсъхне, тревите, тъй равнодушно притиснати под тях, да побелеят като кост. Тези каменни кръгове чертаеха вече карти на заличаване и смърт. Не таяха обещания, възвестяваха само скръбта, идеща с всеки край.

Беше понесла проклятието си, неоправдано с никакво престъпление, с никаква истинска вина освен страхливото бягство: ужасното изоставяне на семейството й. Не бяха останали шамани, които да изрекат проклятието, но това едва ли бе важно, нали?

Седеше — слънцето чезнеше на запад и жилавите треви наоколо ставаха сиви — и гледаше плоското кръгче в шепата си.

Еланска магия. Свят, вече чужд за нея, както й бяха чужди машините на Че’Малле в Ампелас Вкоренения, когато очите й за първи път се бяха спрели на тях. Да яздиш Пъстрия кон носеше… какво? Не знаеше, не можеше да го знае. Щеше ли да намери духовете на своите близки — щяха ли те наистина да я погледнат с любов и опрощение? Това ли беше тайното й желание? Не странстване из световете на пророчеството, за да търси скрито познание? Не търсене на Смъртен меч и Щит-наковалня за К’Чаин Че’Малле?

Ужасен смут. Мотивите й бяха под подозрение… ха, прогнили дълбоко, до сърцевината!

А можеше ли да не съществува друг вид спасение, каквото търсеше тук? Подканата към лудостта, към самата смърт? Възможно.

Пази се от водача, който няма нищо за губене.

Народът й се гордееше с мъдрите си поговорки. И все пак сега, в мъртвото си безмълвие, мъдрост и гордост се оказваха равни по стойност. А именно: без никаква стойност.

Лагерът на Че’Малле — ако това можеше да се нарече лагер — бе зад гърба й. Запалили бяха огън, примамващ Калит с уюта си, но тази нощ уют не я интересуваше.

Убиецът Шай’гал все тъй кръжеше в помръкващото небе над тях — нощният им страж, вечно неуморен и вечно безмълвен, потенциалният им унищожител в случай, че се провалят. Духове милостиви, беше ужасно същество, демон, пред който бледнееха най-лошите й кошмари. Ох, как се рееше сред нощните ветрове, студеноок хищник, заклинание с едничка и зловеща цел.

Калит потръпна, стисна очи и пъхна кръгчето в устата си. Тънкият огнен сърп на слънцето потъваше под хоризонта.

Парене като при ухапване на змия, а след това — бавно изтръпване, унасяне…

 

 

— Не вярвай на водач, който няма нищо за губене.

При тези прошепнати от човешката женска думи Ловецът К’елл Саг’Чурок развъртя огромната си нашарена с белези глава. Три отделни клепача над очите му примигнаха последователно, за да пробудят отново във влажен поглед отразената светлина на огъня. Щерката на Матроната, Гунт Мач, сякаш трепна, ала съзнанието й остана затворено за плахия въпрос на Саг’Чурок.

Другите двама Ловци К’елл, безразлични към всичко, което би могло да изрече човешко същество, се бяха присвили с гръб към пръстена от камъни, обкръжил няколкото буци горяща тор от бедерин, та пламъците да не пречат на нощното им зрение. Огромните криви мечове в края на китките им бяха отпуснати, ръцете им бяха изпънати настрани. По природа К’елл не обичаха такива низши задачи като дежурство на пост. В края на краищата съществуваха, за да преследват плячка. Но Матроната бе решила да ги изпрати извън Кошера без Стражите Дж’ан. Още едно доказателство, че Гунт’ан Ацил се боеше за собствения си живот — държеше всичките си бранители край себе си.

Като старши сред тези К’елл, Саг’Чурок беше защитникът на Гунт Мач и щом дойдеше моментът, в който дестраянтът намереше Смъртен меч и Щит-наковалня, щеше да му се възложи задачата да ги придружи до Гнездото на Ацил.

Грешки в преценките мъчеха Ампелас Вкоренения. Една несъвършена Матрона създава несъвършено потомство. Това бе известна истина. Не нещо, което да може да се надвие или заобиколи. Потомството бе длъжно да следва. При все това Саг’Чурок усещаше познатото трайното чувство за провал, глождещо и непреодолимо терзание.

Пази се от водача…

Да. Избраният от тях, когото знаеха като Червената маска, се бе оказал един от най-несъвършените сред К’Чаин Че’Малле от Кошера и жестоката логика на това все още жилеше. Матроната навярно беше права в избора на човешко същество, което да се заеме с търсенето този път.

Изпълнени със смисъл видения зашепнаха в Саг’Чурок. Шай’гал Убиеца, закръжил високо над тях, ги бе пратил насила в мозъка на Ловеца К’елл. Хладни, жестоки, безразлични за болката, която нанасяше отпращането — всъщност бяха толкова мощни, че главата на Гунт Мач рязко се вдигна и очите й се впиха в Саг’Чурок, щом вълните им преляха и докоснаха сетивата й.

„Огромно стадо натрапници, безброй огньове.“

„Може би сред тях?“ — прати в отговор Саг’Чурок.

„Водещият не е за нас.“

Фразата бе последвана от скотска миризма, така позната на Саг’Чурок. Жлезите под тежките люспи по гръбнака на К’елл се разтвориха — първото от няколкото инстинктивни приготовления за лов и битка — и докато люспите се надигаха под сгъстяващата се мазнина, най-вътрешните клепачи се затвориха над очите му, повдигнаха се отдолу, за да скрият гледката му напълно. Балваните по склона на далечния хълм засияха, съхранили все още топлината на слънцето. Из тревите пъплеха дребни същества — издаваше ги дъхът им и бързо тупащите им сърца.

К’елл Риток и Кор Туран уловиха горчивия сигнал на мазнината, изправиха гърбове и вдигнаха мечовете си.

Поредна мисъл достигна до ума на Саг’Чурок. „Твърде много за убиване. По-добре да се избегнат.“

„Как да ги избегнем, Шай’гал Гу’Рул? Те на избрания от нас път ли са?“

Но Убиецът не удостояваше въпроси като този с отговор и Саг’Чурок усети презрението му.

Гунт Мач изпрати дискретна мисъл.

„Той иска да се провалим.“

„Но ако толкова жадува за убийство, защо не тези чужди същества?“

„Не съм аз тази, която може да каже. Гу’Рул не говори на мен, а на теб все пак. Не ще да го признае, но изпитва уважение към теб. Ти си ловувал и също като мен си понасял рани и си вкусвал от собствената си кръв, а в този вкус и двамата познахме своята тленност. Това ви свързва с Гу’Рул, докато Риток и Кор Туран не го споделят.“

„И все пак в безгрижната му мощ неговите мисли изтичат към теб…“

„Знае ли за моето израстване? Не мисля. Само ти знаеш истината, Саг’Чурок. На всички други не издавам нищо. Все още вярват, че не съм много повече от бръмчене, само една възможност, обещание. Но аз съм близо, първа любов, толкова близо.“

Знаеше го, да. Или поне си мислеше, че го знае. Но изненадата му сега криеше опасност от разкритие и К’елл се постара да не я издаде.

„Гунт’ан Ацил?“

„Не може да прозре нищо извън страданието си.“

Саг’Чурок не беше убеден в това, но не изпрати нищо в отговор. В края на краищата не беше негов дълг да съветва Гунт Мач. А и мисълта, че Шай’гал изобщо е решил да сподели нещо с него, беше обезпокоителна. Вкусът на тленността в крайна сметка пораждаше слабост.

Риток внезапно се обърна към него, изпратената мисъл прониза вътрешния му смут.

„Пробуждаш се като пред заплаха, а не усещаме нищо. Все пак не трябва ли да изгасим този безполезен огън?“

„Да, Риток. Дестраянтът спи и той не ни е нужен.“

„На лов ли тръгваме?“

„Не. Но не сме сами в тази земя — човешки стада се движат на юг.“

„Не желае ли точно това Ацил? Не трябва ли точно това да намери дестраянтът?“

„Не тези, Риток. Да, ще преминем през това стадо… мисля, че вие скоро ще вкусите от своята кръв. Ти и Кор Туран. Подгответе се.“

И с изумление Саг’Чурок видя, че са доволни.

 

 

Въздухът се сгъсти, чист като влага в око, и всичко, което Калит можеше да види през него, трептеше и се движеше, плуваше и се размиваше. Звездната шир се разсипваше безпосочно; тревите по хълмовете се полюшваха, рошени сякаш от капризни ветрове. Зрънца пясък се рееха безформени и смътно пулсиращи в пурпур, някои пропадаха надолу, за да се затъркалят по земята, а други политаха към небето, понесени от невидими течения.

Всяко място таеше в себе си целия спомен за онова, което някога е било. Равнина, която е била дъното на езеро, коритото на плитко море, безжизнената дълбина на огромен океан. Хълм, който някога е бил върхът на млада планина, един от верига острови, нащърбен зъбер, пръст, погребана под леда на глетчер. Прах, която е била растения, пясък, който е бил камък, петна, които са били кост и плът. Повечето спомени, Калит го разбираше, оставаха скрити, невидими под погледа на мъждукащия живот. Да, щом очите се пробудеха, се разбулваше всеки спомен: тук късче, там намек, гъмжило от истини, които шепнеха за вечност.

Такова знание можеше да съкруши душата със своята необятност или да я удави под пороя на непоносимо безсилие. Веднага щом се постигнеше отликата, отделянето на „аз“-а от всичко останало, от целия свят извън него — с вечното отмерване на времето, с капризната му игра, разигравана в бавна обсада и във внезапен разгром, — „аз“-ът се превръщаше в сирак, лишен от всякаква сигурност и изправен срещу свят, оказал се вече в най-добрия случай чужд, а в най-лошия — безжалостен, безсърдечен враг.

„В своята наглост осиротяваме себе си, а после негодуваме против ужасната самота, която намираме по пътя към смъртта.“

Но как можеше да се върне човек в света? Как можеше да се научи човек да плува сред тези течения? В самоутвърждаването си душата решаваше какво се таи вътре в противовес на всичко, което се простира отвън. Вътре, вън, познато, чуждо, притежавано, пожелавано, всичко достижимо и всичко, което си остава вечно недостижимо. Различаването бе като дълбоко, жестоко срязване на нож, разкъсало сухожилия и мускули, артерии и нерви.

Нож ли?

Не, не това беше оръжието метафора, жалък плод на ограниченото й въображение. Всъщност силата, която разделяше, бе нещо съвсем… друго.

Беше, както тя вече вярваше, може би нещо живо дори.

Многопластовата гледка пред нея изведнъж се преобрази. Тревите изсъхнаха и вятърът ги разнесе на прах. Високи пясъчни хълмове се нагънаха като гърбици до хоризонта и в една седловина точно пред себе си тя видя фигура, с гръб към нея, коленичила в рязко очертаната сянка на някакъв монолит. Камъкът — ако наистина беше камък — бе зацапан сякаш с ръжда, пъстрите петна по зелено-черната скала изглеждаха груби, почти пресни.

Тя някак си се приближи към монолита. Фигурата не просто бе коленичила в поза на преклонение или покорство. Ръцете й бяха заровени дълбоко в пясъка, почти до лактите.

Беше старец, със синкавочерна кожа. Плешив, с осеян с белези череп. С нищо не издаде, че я е усетил.

Миг от миналото ли беше това? Хилядолетия, разгърнали се, докато се разнасяха онези пластове? Спомен на Пустинните земи ли виждаше сега?

Монолитът, изведнъж осъзна Калит, беше изваян в подобие на пръст. А камъкът, който отпърво й се стори зелен и черен, вече ставаше прозрачен, змийскозелен, с вътрешни дефекти и пукнатини. Виждаше резки по него като жили от тъмен смарагд и дълбоко във вътрешността на статуята — образувания, наподобяващи кост с цвета на нефрит.

Старецът — чиято кожа не беше синя и черна, както Калит бе помислила отпърво, а толкова гъсто татуирана в подобие на къдрава козина, че не бе останало нищо от естествения цвят — вече говореше, макар да не преставаше да рови в подножието на монолита.

— Има едно племе в Санимон — рече той, — което твърди, че първи са усвоили коването на желязо. Все още правят сечива и оръжия по традиционния начин — закаляват ги в пясък, точно както аз правя сега, разбираш ли?

Макар да не знаеше езика, тя го разбра и при въпроса му отново се взря примижала в ръцете му. Ако дланите му стискаха оръжия, значи наистина ги бе заровил дълбоко в пясъка.

Но не виждаше никаква ковачница наоколо, нито огън дори.

— Не мисля — продължи старият мъж, като от време на време изпъшкваше болезнено, — не мисля, че го правя съвсем правилно обаче. Някакви тайни трябва да са замесени тук. Закаляване във вода или в купчини тор… никакъв опит нямам в такива неща. — Помълча. — Поне не мисля. Толкова много… забравено.

— Ти не си Елан — каза Калит.

Той се усмихна на думите й, но не я погледна; погледът му бе прикован в монолита.

— Но има едно нещо. Мога да назова по име, м-м, сто различни племена. Племена на Седемте града, племена на Кюон Тали, племена на Корел, племена на Дженабакъз. И всички те имат едно и само едно общо нещо помежду си, и знаеш ли кое е то?

Изчака, сякаш се бе обърнал към монолита, а не към Калит, която стоеше толкова близо до него, че можеше да го докосне.

— Ще ти кажа — продължи той след краткото мълчание. — Всяко едно от тях е изчезнало — или скоро ще изчезне. Ще се стопи и изчезне рано или късно, като всички народи. Понякога бледо подобие на кръвта им продължава да живее, да си намира нови домове, разредена, забравяща кръв. Или са само прах, дори имената им изчезват завинаги. Без никой, който да скърби за загубата… и всичко останало.

— Аз съм последната Елан — каза тя.

Той зарови ръце в пясъка по-дълбоко, толкова дълбоко, колкото можеше.

— Подготвям се… да владея най-могъщо оръжие. Мислеха да го скрият от мен. Не можаха. Оръжията трябва да се закалят, и да се закалят добре, разбира се. Те мислеха дори да го убият. Сякаш такова нещо изобщо е възможно… — Замълча. — Но пък може и да е. Ключът към всичко, виждаш ли, е чистото посичане, до средата. Чисто посичане — за това си мечтая.

— Аз мечтая за… това — промълви тя. — Яхнала съм Пъстрия кон. Намерих те в отвъдните селения — защо? Ти ли ме призова? Какво съм аз за теб? Какво си ти за мен?

Той се изсмя.

— Това вече ме развесели! Виждам накъде биеш — мислиш, че не виждам ли? Мислиш, че и за това съм сляп ли?

— Аз яздя…

— О, стига с тези глупости! Взела си нещо. Така си дошла тук, така всички идват тук. Или танцуват и танцуват, докато не пропаднат в и извън телата си. Каквото и да вземеш, отпуска те в ритъма, който съществува във всички неща — наречи го пулса на вселената, ако щеш. С достатъчно дисциплина не е нужно да взимаш нищо — което е добре, защото след десет или двайсет години поглъщане на билки или каквото и да е, повечето шамани бездруго свикват с въздействието им. Тъй че поглъщането служи само като ритуал, като разрешение за странстване. — Изведнъж движенията му спряха. — Пъстрия кон… да, зрителни халюцинации, цветове, плуващи пред очите. Племето Бивик го наричаха Туптяща рана — като разцъфващи петна кръв са имали предвид, предполагам. Туп, туп, туп… А Фенн…

— Матроната търси нашата раса — прекъсна го тя. — Старите порядки се провалиха.

— Старите порядки винаги се провалят — каза старецът. — Както и новите, най-често.

— Тя е отчаяна.

— Отчаянието носи отровни съвети.

— Нищо ценно ли нямаш да ми кажеш?!

— Тайната е в закаляването — каза той. — Това е ценното, което ще ти кажа. Оръжието ти трябва да е добре закалено. Здраво изковано, идеално наточено. Пръстът сочи право към тях, виждаш ли… е, ако това беше истинско небе, щеше да видиш.

Усмивката му бе по-скоро гримаса, отколкото израз на задоволство… и тя си помисли, че макар думите му да намекват друго, старецът може би е сляп.

— Слабост е — продължи той — да се гледа на смъртни и на богове все едно, че са на противоположни страни. Слабост. Най-основна грешка. Защото тогава, когато острието удари, ами че те завинаги остават изгубени едни за други. Е, дали разбира тя? Навярно. Но ако е така, то тя ме ужасява — защото такава мъдрост е почти… нечовешка.

Старецът се съвзе от унеса си, изправи рамене и измъкна ръцете си от пясъка.

Тя ги зяпна, зачудена що за оръжия държи… но нямаше никакви оръжия. Ръцете му, с цвета на ръжда, блестяха като излъскани.

Той ги вдигна нагоре.

— Зелено се очакваше, нали? Нефритенозелено, да, и сияещо. Но не и този път, не и за това, о, не. Готови ли са? Готови ли са да стиснат най-смъртоносното оръжие? Не мисля.

И отново навря ръцете си в пясъка.

 

 

Пешите съгледвачи, развърнали се далече на север пред главното човешко стадо, бяха забелязали самотния лагерен огън и сега се движеха към него. Прокрадваха се с невероятно умение, буквално невидими в равнината.

Един от съгледвачите, с боядисано в бяло лице, покрито с черен плат, мина покрай замръзнал неподвижно заек и той изобщо не усети воина, прокраднал се няма и на пет стъпки от него.

Малко равнини са безукорно гладки или безлики. Тази също не беше. Малки оврази и възвишения се стелеха във всички посоки. Наклонени ивици земя, подвеждащи всякакъв усет за отстояние или перспектива; могилки, скрити под туфи трева; тесни коварни долове, които няма да видиш, преди да се натъкнеш на тях. Да се движиш невидимо през тази шир означаваше да го правиш като четириногите хищници и плячка, от едно малко укритие до друго, на къси пробези и спирания, неуловим като сенките. Все пак Пустинните земи с право бяха назовани така — повечето растителност беше остъргана и широките пространства голи камъни и навят пясък подлагаха на изпитание всякое умение.

Въпреки тези ограничения съгледвачите, осемнадесет на брой, със затаен дъх се приближаваха към лагерния огън, който бяха видели. Макар всички да носеха оръжия — къси копия и чудновати извити саби, — първите оставаха затегнати на широките им гърбове, докато сабите бяха грижливо увити в плат и здраво завързани на кръста им.

Ясно беше, че към самотния бивак ги е привлякло любопитство — да открият с кого делят тази земя.

На по-малко от две хиляди крачки съгледвачите безшумно се вмъкнаха в широка падина и единственото, което вече ги осветяваше, бе бледото нефритено сияние на загадъчните странници в нощното небе.

Сърповидният им строй бавно се извърна така, че централният съгледвач продължи в челото, оформяйки върха му. Щом отрядът се доближеше още малко, водачът щеше да продължи към целта сам.

Гу’Рул стоеше и го чакаше. Огромния К’Чаин Че’Малле би трябвало да е ясно видим, но нито един от хората не го видя. Дойдеше ли време за убиване, Убиецът Шай’гал можеше да замъгли умовете на жертвите си, макар това да се оказваше ефикасно само ако жертвите не подозираха. Срещу друг Шай’гал, Стражи Дж’ан и Войници Ве’Гат такова объркване бе невъзможно.

Тези човешки същества бяха слаби, разбира се, и въпреки цялата им предпазливост светеха като маяци в очите на Гу’Рул поради телесната си топлина.

Предният съгледвач идваше право към Убиеца, който чакаше с присвити и изпънати назад криле. Шарнирните нокти на дългите му пръсти бавно излязоха от мембраните — кании, хлъзгави от парализиращата отрова, — макар че с тези човешки същества с меки кожи отрова не беше необходима.

Щом воинът влезе в обхвата му, Гу’Рул видя как се поколеба — сякаш някакъв инстинкт в него се беше пробудил, — но вече бе твърде късно. Убиецът замахна. Ноктите се врязаха в главата на мъжа от едната страна през плът и кост и силата на удара почти откъсна главата от врата.

Много преди първата жертва да е паднала, Гу’Рул вече се беше задвижил и връхлетя върху следващия воин. Ноктите се забиха в корема му, извиха се като куки под гръдния кош, Убиецът го надигна във въздуха и го запокити настрана.

Другите съгледвачи се хвърлиха в схватката и във въздуха засвяткаха ками. Две от хвърлените оръжия удариха Гу’Рул и отскочиха от дебелите му хлъзгави люспи. Хората вдигнаха копията, но Шай’гал вече беше сред тях, отбиваше паническите мушкания, ноктите му раздираха тела, главата му се люшкаше на дългия врат, челюстите трошаха черепи, захапваха и кършеха рамене. Кръв плискаше като дъжд по грубата камениста земя и изригваше на тъмна мъгла след смъртоносните удари на Убиеца.

Двама съгледвачи се обърнаха и побягнаха и в първия миг Гу’Рул ги остави, зает с последните обкръжили го воини. Разбираше, че не са страхливци — двамата вече тичаха колкото краката им държат на юг, всеки по своя пътека — искаха да известят за гибелта, за новия враг, на господаря на стадото.

Това бе неприемливо, разбира се.

След няколко мига Убиеца вече стоеше сам, опашката му плющеше във въздуха, от ръцете му се точеха дълги нишки черна лепкава кръв. Вдиша, за да напълни плитките си дробове, а след това дълбоките, за да върне сила и живост в мускулите си.

Разгъна криле.

Последните двама трябваше да умрат.

Гу’Рул се понесе във въздуха, крилете заплющяха, перата-люспи засвириха погребална песен.

Щом се извиси, светлите фигури на двамата бягащи съгледвачи грейнаха като огньове върху тъмната равнина. А зад Убиеца, докато маховете на крилете му го отнасяха все по-близо към двамата, шестнадесет трупа бавно изстиваха като гаснещи въглени от разпръснато огнище.

 

 

Саг’Чурок подуши кръвта във въздуха. Чу разочарования съсък от двамата непуснали кръв Ловци, които стояха до него с потръпващи крайници от сладостния приток на „нектара на убийството“, който вече течеше в жилите им. Опашките им плющяха безсилно във въздуха. Наистина бяха изгубили контрол над бойните си жлези, знак за неопитната им недодялана младост, и Саг’Чурок изпита едновременно насмешка и отвращение.

Макар че, честно казано, самият той едва задържа пълния поток на нектара, като разтвори с усилие сънните си жлези, за да противодействат на изгарящия огън отвътре.

Шай’гал беше ловувал тази нощ и с това се бе подиграл на К’елл, бе отнел славата им, бе им отказал търсената наслада, насладата, за която бяха родени.

Щом се развиделеше, Саг’Чурок щеше да отведе Търсенето далече оттук, от това място на убийство. Дестраянт Калит не биваше да узнае нищо за това — умът й бездруго бе достатъчно изтощен. Търсенето щеше да действа на изток, още по-навътре в пустинните земи, където за чуждите нямаше да се намери никаква храна. Разбира се, тази предпазна мярка навярно щеше да се провали, ако стадото се окажеше толкова огромно, колкото бе известил Гу’Рул.

Тъй че Саг’Чурок знаеше, че спътниците му Ловци скоро ще намерят своята кръв.

Съскаха и сумтяха, трепереха и разтваряха обезсърчено челюсти. Тежките остриета на крайниците им тупаха и стържеха в земята.

 

 

На Гу’Рул изобщо не му хрумваше, че безбройните глутници псета, терзаещи човешкото стадо, са нещо повече от лешояди, като зверовете, които проследяваха някога Фуриите на К’Чаин Че’Малле във времена на война, тъй че не обърна никакво внимание на шестте звяра, които се движеха успоредно на съгледвачите, и не направи никакво усилие да замъгли сетивата им. И макар тези зверове сега да бягаха на юг, явно към човешкото стадо, Гу’Рул не приписа никакво особено значение на странстванията им. Лешоядите бяха нещо обичайно, нуждите им — прости и съвсем ясни.

Убиеца довърши и двамата съгледвачи, като и двата пъти се спусна отгоре и откъсна главите от раменете им, щом всеки от тях спря, чул свисъка на крилете му. После, изпълнил задачата си, Шай’гал се издигна високо в тъмното небе, за да подири силни потоци въздух, които можеше да яхне — въздухът все още бе достатъчно хладен. Открил беше, че през деня крилете му, особено когато са изпънати изцяло, поглъщат огромно количество топлина, което на свой ред подлагаше на изпитание вроденото му невъзмутимо хладнокръвие.

А това не беше добре.

 

 

Калит видя как гледката пред нея се разсипа на късчета и след това изчезна, издухана сякаш от внезапен порив на вятър, който не бе усетила. Монолитът, старецът, лъскавите му ръце и всичките му думи — те бяха само разсейване, доказателство за невежеството й: съвсем лесно се бе оказала пленена от нещо — и някой, които не бяха предназначени за нея.

Но като че ли силата на волята не стигаше, особено след като нямаше никаква определена цел. Само бе посегнала в ума си за някаква представа, за някакво смътно усещане за познато. Чудно ли бе тогава, че се луташе така безцелно, изгубена и уязвима?

Смътно, сякаш от етера, чу стария мъж да казва:

— Винаги изглежда мъртво, тъй жестоко пронизано, и не, няма да видиш никакво движение, нито потръпване. Дори кръвта не капе. Но не се заблуждавай. Тя ще бъде освободена. Трябва. Необходимо е.

И като че ли каза още нещо, но гласът му заглъхна, а гледката пред нея доби нови очертания. Останки от клади догаряха по неестествено плоска равнина. Дим се виеше черен и горещ, щипеше очите. Не можеше да проумее какво вижда. Хоризонтите кипяха, сякаш армии се сражаваха във всички посоки, но не и близо.

Тежки сенки се плъзнаха по осеяната с отломки земя и тя погледна нагоре, но освен стълбовете дим, издигащи се от кладите, небето беше пусто и безцветно. Нещо в тези вихрещи се на воля сенки уплаши Калит, начинът, по който сякаш се сливаха, набираха скорост, и тя се почувства повлечена от тях, понесена в дирята им.

В този момент сякаш наистина остави тялото си и вече се носеше по същите течения, хвърляше своята жалка безформена сянка… и видя, че отломките изглеждат познати — не клади просто, а строшени и изкривени късове от механизмите, които бе видяла в Ампелас Вкоренения. Тревогата й се усили. Видение от бъдещето ли бе това? Или избеляла останка от далечното минало? Подозираше, че К’Чаин Че’Малле са водили мащабни войни преди векове, но също тъй знаеше, че предстои нова война.

Хоризонтът се приближи в точка, където огромните сенки сякаш бяха осъдени да се слеят. Кипналият му ръб наистина бяха вкопчени в битка войски, но тя все така не можеше да различи подробности. Хора ли бяха? К’Чаин Че’Малле? Не можеше да прецени, а докато се носеше към тях, станаха неразличими, погълнати сякаш в прах.

Нищо лесно нямаше да има в това, осъзна Калит. Никакви дарове, поднесени с проста яснота, с еднозначен смисъл. Обзе я внезапна паника и тя се помъчи да спре, да се отскубне от всичко това, да се върне… сенките се завихряха към една-единствена точка и изчезваха, гмуркаха се сякаш в нея… не искаше да ги последва. Не искаше да има нищо общо с това.

Две слънца блеснаха, пробудени за живот, и я заслепиха. Разкъсващ зной я обля, усили се и тя запищя, загърчи се в огнения вихър… но беше твърде късно…

 

 

Събуди се. Лежеше на мокрите треви. Клепките й изпърхаха и се отвориха и тя зяпна изсветляващо небе. Прашинки все още сънено се рееха пред погледа й, но усещаше, че губят силата си. Беше се завърнала — не по-мъдра, не по-сигурна в пътя напред.

Изстена и се надигна. И последната костица на тялото й се беше схванала. Иглички пронизваха всеки мускул и тя потрепери, премръзнала до корените на душата си. Вдигна глава и видя Саг’Чурок. Ужасните очи на Ловеца се бяха впили в нея, сякаш гледаше заек, затиснат под ноктестите му пръсти.

Калит бавно се изправи и чак сега подуши миризмата на огъня от суха тор и какво се пече на него. Обърна се. Гунт Мач клечеше до огъня, огромните й ръце ловко обръщаха шишове със сочно месо.

Проклетите същества бяха обсебени от вкуса на месото от мига, в който бяха напуснали Гнездото. В това пътуване все още не ги беше видяла да развият корени или буца хляб (или каквото там минаваше за хляб, защото макар да усещаше на езика си вкуса и плътността на млада гъба, беше виждала самуни от него в безкрайни форми и големини). Месо за нощния пир, месо на сутрешното спиране за отдих, месо по време на следобедния преход и месо за последна храна, след като слънцето залезе. Подозираше, че ако не беше тя, щяха да го ядат сурово. Пустинните земи предлагаха малко друга храна, както бе открила — дори тревите, дивите плодове и грудките, тъй обичайни в равнините на Елан, тук липсваха напълно.

Отчаяна и ужасно сама, тя тръгна да си вземе закуската.

 

 

Стейви погледна сестра си и видя, както винаги, собственото си лице, макар изражението никога да не приличаше на нейното. Може да бяха близначки, но бяха като двете страни на една монета и се редуваха с това, което предлагаха на света. Хетан го знаеше и неведнъж бе забелязвала как когато погледът на една от дъщерите й се спре върху другата, на детското личице се изписва изненада и нещо като гузност — сякаш като е видяло неочаквано отношение, изразено в другото му „аз“, момичето едва ли не е хванало натясно собствените си най-скрити чувства.

Не беше изненадващо, че Стейви и Сторий избягваха да се поглеждат — този мигновен смут сякаш бе неприятен и за двете. Предпочитаха да всяват смут у другите. Особено у своя пастрок, както забеляза за пореден път Хетан.

Макар и недостатъчно близо, за да може да чуе разговора, Хетан можеше да се досети как протича. Момичетата бяха издебнали горкия мъж, лукави като две излезли на лов котки, и каквото и да искаха от него, щяха да го получат. Неминуемо.

Или така поне щеше да е всеки път, ако не беше тяхната жестока и умна майка, която можеше да се намеси и да провали коварната им засада само с една дума или жест. Двете малки вещици, разбира се, го знаеха и затова винаги поне едната от тях следеше къде е Хетан и колко силно е вниманието й. Хетан знаеше, че стига само да се обърне към тях, момичетата ще прекъснат ласкателната си, глуповато манипулативна атака над баща си, ще я изгледат сърдито и ще се измъкнат като всички неуспели с коварните си планове зли пакостници по света.

О, можеха да са много милички, когато ги устройваше, и в наследство от истинския си баща и двете притежаваха вроден талант да изобразяват невинност, толкова чиста и абсолютна, че граничеше с идиотизъм, което неизменно предизвикваше гадене у майка им, а и у други майки също така. Ами че Хетан беше виждала дори стари бездетни лели — обикновено отстъпчиви, както се полага за далечната им роднинска роля — да присвиват очи, щом забележат това хитруване.

Разбира се, не беше лесна работа да се измери злонравието, нито дори да е сигурна доколко подобна оценка е уместна. Защото не е ли присъща за всяка жена дарбата да налага най-съществена насока върху всеки аспект от живота на избрания от нея мъж? Съответно Хетан съжаляваше бъдещите съпрузи на Сторий и Стейви. В същото време обаче не смяташе да позволи собственият й мъж да бъде изтормозен от тези две същества. Проблемът се свеждаше до простото притежаване. А колкото по-големи ставаха близначките, толкова по-безочливи ставаха опитите им да й го отнемат.

Да, тя разбираше всичко това. Не беше нещо пряко, нито съзнателно от страна на момичетата. Те просто изпробваха вродените умения в пленяването, разкъсването и изяждането. И също толкова естествено бе да го правят в надпревара със собствената си майка. Имаше времена, спомняше си Хетан, когато й се искаше да може да проследи далечния им, своенравен и лукав баща и да тръсне двете малки негоднички в скута му, по-точно върху шкембето му — да, Круппе от Даруджистан можеше с право да се порадва на неволната си придобивка.

Уви, Хетан много добре съзнаваше, че мъжът, който сега заемаше мястото на Круппе, няма да приеме подобен жест, колкото и за справедлив да го смяташе тя. Такива бяха неизброимите злощастия на родителството. И на лошия й късмет в избора на достоен съпруг.

Беше уязвим, склонен да се поддава на снизходителност, а близначките знаеха това и му се бяха нахвърлили като пирани. Не че Стейви и Сторий бяха съвсем безчувствени — като всички момичета на тяхната възраст, просто не ги интересуваше. Искаха каквото искаха и щяха да направят каквото е необходимо, за да си го получат.

Много преди да отраснат, разбира се, племенният живот сред баргастите Бяло лице щеше да им го избие или поне да потисне по-злонравните му подтици, всички от които, впрочем, нужни за един добър живот.

Сторий първа забеляза приближаването й и мрачната решимост в очите на майка им се отрази във внезапно пробягалия страх и злоба по сладкото закръглено личице на момичето. Пръстите й пернаха рамото на сестра й, Стейви трепна, обърна се и също я видя. Близначките мигновено скочиха и побягнаха като белки, а пастрокът им зяпна след тях изненадан.

Хетан спря до него.

— Скъпи, имаш ум колкото на бедерин, стане ли дума за тия двете.

Онос Т’уулан примига, после въздъхна.

— Боя се, че ги разочаровам все пак. Трудно е да се съсредоточа — говорят толкова бързо, че не мога да схвана какво искат да кажат или какво искат.

— Можеш да си сигурен, че каквото и да е, предназначението му е да ги разглези още повече. Но аз разбих обсадата им, Туул, за да ти кажа, че водачите на кланове се събират. Е, тези, които успяха да се отзоват на призива. — Хетан се поколеба. — Обезпокоени са, съпруже.

Дори това почти не успя да проникне през скръбта, в която се беше загърнал мъжът й след жестоката смърт на Ток-младши.

— Колко клана не са изпратили никого? — попита той.

— Почти една трета.

Той се намръщи, но замълча.

— Най-вече от южните окрайнини — продължи Хетан. — Затова тези, които вече са тук, казват, че сигурно са се разбунтували. Че са изгубили пътя си, волята си. Че са се прекършили и ги тегли в кралствата. Воините се наемат като телохранители при сафините и болкандо.

— Каза „най-вече“, Хетан. А другите?

— Всички външни кланове, онези, които са стигнали най-далече в разпръсването — освен един. Гадра. Те са намерили прилично стадо бедерини тук, в една ивица между ак’рините и оул’даните, достатъчно, за да ги изхрани известно време…

— Бойният водач на Гадра… Столмен беше, нали? Не долових никакво вероломство у него. Освен това какъв шанс за бунт биха имали в този район? Нямат къде да отидат — безсмислено е.

— Прав си, така е. Трябваше да получим вест от тях. Трябва да говориш на клановите вождове, Т’уулан. Трябва да им се напомни защо са тук. — Взря се за миг в кафявите му очи, след което извърна глава. Знаеше, че кризата обитава умовете не само на клановите вождове на баргастите, но и на мъжа, който стоеше до нея. Нейния съпруг, любовта й.

— Не знам — заговори бавно Туул, сякаш търсеше подходящите думи, — дали мога да им помогна. Шаманите прорицатели бяха смели в първите си пророчества, разпалиха огньовете, които ни доведоха тук, но с всеки ден езиците им сякаш се съсухрят все повече, думите им изсъхват и единственото, което мога да видя у тях, е страхът в очите им.

Тя го хвана за лакътя и го задърпа с нея. Излязоха от лагера, минаха оттатък загражденията, изкопите и рововете нужници и продължиха по отъпканата от стадата в сезона на дъждовете земя.

— Трябваше да водим война срещу Тайст Едур — заговори Туул, след като се изкачиха на един хълм и се загледаха на север към далечните облаци прах. — Шаманите прорицатели претупаха набързо ритуалите си, за да намерят пътища през лабиринтите. Целият Баргаст Бяло лице се изтощи в изкупуването на зърно и продоволствие. Забързахме след Сивите мечове. — Помълча малко, после добави: — Избрахме неподходящия враг.

— Не може да се намери слава в съкрушаването на съкрушен народ — отвърна Хетан; вкусваше горчивината на собствените си думи.

— Нито народ, изтерзан от своите.

Имало беше жестоки сблъсъци около това. Въпреки че след трагичната смърт на нейния баща бе издигнат за боен водач с пълно единодушие, Онос Т’уулан почти моментално бе влязъл в конфликт с всички кланови вождове. Една война срещу империята Ледер щеше да е несправедлива война, независимо от хегемонията на едурите. Не само че ледериите не им бяха врагове, но дори техният враг, тези Тайст Едур, присвити от страх под ужасната сянка на своя император, едва ли имаха каквато и да е връзка с онези древни едури, които бяха избивали баргастите преди толкова много поколения. Цялата идея за възмездие или за подновяване на война изведнъж бе загорчала, а колкото до Туул, Имасс, който изобщо не усещаше старите забрали рани в духа на баргастите — който всъщност оставаше глух за гнева на пробудилите се баргастки богове… той бе проявил пълна нетърпимост към жадните да проливат кръв.

Междувременно старите прорицатели бяха загубили единството във визията си. Пророчеството, което в началото бе изглеждало толкова просто и ясно, изведнъж се разми от двусмислия и пося сред шаманите такова разногласие, че дори предполагаемият им водач Кафал, брат на Хетан, не успяваше да потуши разногласията. Така те се бяха оказали безполезни в борбата на воли между Туул и водачите. Все толкова безполезни бяха и сега.

Кафал бе настоял да обиколи от племе на племе — Хетан не беше виждала брат си от месеци. Но и да беше успял да поправи някоя от нанесените щети, тя не беше чула за това. Дори сред клановите шамани в този лагер долавяше най-вече смут и горчива неохота да говорят с когото и да било.

Онос Т’уулан не бе пожелал да хвърли Белите лица във война с Ледер — и волята му се беше наложила до онзи съдбовен ден, когато падна последният Оул — когато беше загинал Ток-младши. Не само кланът на самата Хетан, сенаните, се бяха отприщили, но и мрачната страст на сестрата на самия Туул, Килава.

Липсваше й тази жена. И Хетан знаеше също така, че скръбта на съпруга й се бе утежнила от заминаването й — заминаване, което той със сигурност приемаше като изоставяне от нейна страна в момент на най-голяма нужда. Хетан обаче подозираше, че смъртта на Ток — и въздействието, което бе имала тя над брат й — се бе оказала за Килава жестоко напомняне за ефимерната природа на любовта и приятелството. Затова тя беше тръгнала да преоткрие собствения си живот. Егоистичен импулс навярно, и нечестно нанесена рана на брат, който вече бе наранен от загубата.

Да, Килава заслужаваше един хубав шамар по така хубавото й лице и Хетан се закле, че тя ще е тази, която ще я шамароса при следващата им среща.

— Не виждам враг — каза мъжът й.

Тя кимна. Да, това бе кризата, поразила народа й, затова всички гледаха към своя боен водач. Нуждаеха се от посока, от цел. А той не им даваше нищо.

— Твърде много млади воини имаме — каза тя. — Обучени в древните бойни навици, жадни да видят как мечовете им пият кръв — избиването на изтощената ледерийска армия с нищо не уталожи апетитите на мъжете в собствения ни клан — но беше достатъчно, за да разпали завист и омраза буквално сред всички други.

— Нещата бяха по-прости сред Имасс — промълви Туул.

— О, глупости!

Той я изгледа рязко, след това отново извърна очи, отпуснал рамене.

— Е, ние имахме цел.

— Имахте една нелепа война срещу враг, който не изпитваше никакво истинско желание да се бие с вас. И така, вместо да се изправите пред несправедливостта, която вършехте, отидохте и призовахте ритуала на Телланн. Хитро измъкване всъщност макар и доста безумно. Какво толкова страшно има в това да погледнеш грешките си?

— Скъпа, не бива да задаваш този въпрос.

— Защо не?

Той отново я погледна в очите, но без гняв този път, а само с мрачно отчаяние.

— Би могла да откриеш, че нямаме нищо друго освен грешки.

Въпреки изгарящата топлина на утрото тя се смрази.

— О… А за теб това включва ли мен?

— Не. Говоря, за да ти помогна да разбереш един Имасс, който някога е бил Т’лан. — Помълча за миг. — С теб, с децата ни бях започнал да вярвам, че тези неща са най-сетне зад мен — ужасните грешки и бремето, което носеха всички. А после, в един миг… ми се напомня за собствената ми глупост. Никаква полза няма да пренебрегваш недостатъците си, Хетан. Заблудата е удобна, но може да се окаже фатална.

— Ти не си мъртъв.

— Не съм ли?

Тя изсумтя и извърна очи.

— Също толкова лош си като сестра си! — После рязко се обърна отново към него. — Събуди се! Твоите двайсет и седем клана спаднаха до деветнайсет — колко още трябва да изгубиш, защото не може да те притесняват да вземеш решение?

Той присви очи. И попита тихо:

— Какво решение искаш да взема?

— Ние сме Баргаст Бялото лице! Намери ни враг!

 

 

Привилегията да си близо до дома се оказваше твърде болезнена, макар Торент — последният воин на Оул — да търсеше наслада в страданието. Наказание за оцеляването, за устояването, като последна капка кръв, отказваща да се стопи в червената кал. Не знаеше какво го държи прав, дишащ, с неспиращо да тупти сърце, с мисли, провиращи се през безкрайните завеси от прах. Някъде дълбоко в себе си се молеше да намери своята единствена, чиста истина, изстискана до един ашик, излъскана от всички безчувствени ветрове и безсмислени дъждове, от вихреното сгромолясване на сезон след сезон. Малко възелче от нещо като кост, което да го препъне, да го претърколи, да го просне.

Можеше и да го намери, но подозираше, че няма. Нямаше го нужния ум. Липсваше му онази острота като у Ток Анастер, мезла, който терзаеше сънищата му. Тътен на копита, раздрано от буря нощно небе, ветрове, виещи като вълци, и единственото око на мъртвия воин, втвърдено като опал в тъмната кухина. Лице, ужасяващо с червенината си, лъснала развалина — кожата отпрана, зацапаните зъби оголени в дива усмивка — о, може би мезла наистина яздеше в сънищата на Торент, предвестник на кошмари, присмехулник над неговата драгоценна, крехка истина. Едно беше ясно — мъртвият стрелец преследваше Торент, възпламенен от омраза към последния воин Оул, и преследването бе неумолимо, стъпките на Торент се влачеха дори когато бягаше на живот и смърт, задъхваше се и врещеше — докато не се събудеше сепнат, плувнал в пот и разтреперан.

Ток Анастер сякаш не бързаше да доведе своя лов до зловещия му край. Насладата на призрака беше в гонитбата. Нощ след нощ, след нощ.

Воинът оул вече не носеше маска. Дразнещият обрив, нашарил лицето му, вече се беше махнал. Беше избрал да се остави с децата на грижите на клана Гадра, вдигнали лагера си в самия край на Оул’дан. Не беше пожелал да види опустошителната скръб на странния воин на име Туул заради смъртта на Ток Анастер.

Скоро след като бе дошъл в клана и след спадането на обрива жените на Гадра бяха проявили интерес към него, а не бяха свенливи, дори проявяваха дързост, която почти плашеше Торент — неведнъж му се беше налагало да бяга от атаките им. А напоследък десетината жени, решили да го издебнат и хванат натясно, бяха започнали да си взаимодействат.

Затова той яхваше коня си, препусваше извън лагера и прекарваше цялата дължина на слънчевата дъга далече от хищните им попълзновения. С червени кръгове около очите от изтощение, окаян в самотата си и във война със самия себе си. Никога не беше лягал с жена в края на краищата. Представа нямаше какво включва това, освен стъписващите детски спомени как вижда през открехнатите врати на колиби как притискащи се възрастни пъшкат, стенат и въздишат. Но онова бяха оули — не тези диви, ужасни баргасти, които се сношаваха с викове, лай и смях, мъжете ревяха като мечки, а жените дращеха и хапеха.

Не, всичко това бе непонятно. Защото макар да се стараеше да избяга от тези луди жени с техните боядисани лица и блестящи очи, той искаше онова, което предлагаха. Бягаше от собствената си страст и всеки път, когато го направеше, изтезанието, което си нанасяше сам, го жилеше още по-болезнено.

„Никой не заслужава такова страдание!“

Трябваше да се радва на свободата си — тук, сред просторните равнини, толкова близо до Оул’дан. Да гледа стадата бедерини — които собственият му народ така и не беше помислил да опитоми — и родара, за които сега се грижеха оцелелите деца на оулите — и да знае, че проклетите ледерии вече не ги преследват, не ги избиват… трябваше да ликува в този момент.

Нима не беше жив? Спасен? И не беше ли водачът на клана на оулите? Неоспоримият владетел на огромно племе от няколко десетки деца, някои от които вече бяха забравили своя език и говореха чуждата варварска реч на баргастите, и бяха започнали да боядисват лицата си с червена и жълта охра, и да сплитат косата си?

Яздеше в бавен тръс, вече на повече от две левги от лагера. Предната нощ стадата бяха възвили на югоизток, тъй че не бе видял нито едно по пътя си. Щом зърна баргастките псета, си помисли, че може да са вълци, но щом го видяха, затичаха право към него — нещо, което вълча глутница нямаше да направи никога — и когато се приближиха, вече видя пъстрата им къса козина, сплесканите им муцуни и малки уши. По-едри от всяка оулска или ледерийска порода, зверовете бяха изключително свирепи. До този момент го оставяха на мира, освен да се озъби някое от тях, докато препускаше към лагера.

Той издърпа пиката си от ремъка и я закрепи в стремето на десния си крак. Шест кучета, и се приближаваха… Забеляза, че са изтощени.

Дръпна юздите и ги изчака, обзет от любопитство.

Зверовете забавиха бяга си, след това го заобиколиха. Наклякаха, легнаха, с изплезени, омазани с лепкава слюнка езици.

Озадачен, Торент ги гледаше. Можеше ли просто да мине през този странен кръг и да продължи по пътя си?

Ако това бяха оулски псета, какво щеше да означава поведението им? Може би ако бяха кучета за теглене на шейни, щеше да реши, че се е приближил враг. Намръщен, Торент се изправи на стремената, примижа и се загледа на север, откъдето бяха дошли. Нищо… Заслони очи с ръка. Да, нищо на хоризонта, но над хоризонта… кръжащи птици? Вероятно.

Какво да прави? Да се върне в лагера, да намери някой воин и да му каже какво е видял? „Кучетата ви ме намериха. Налягаха около мен. Далече на север… някакви птици.“ Торент изсумтя, плесна с юздите, смуши коня си между две от излегналите се кучета и пое на север. Не си струваше да съобщава за някакви си птици — трябваше да види какво ги е привлякло.

Две от шестте кучета затичаха след него. Останалите четири се отправиха към лагера на юг.

По времето на Червената маска Торент беше познал нещо близко до удовлетвореност. Оулите бяха намерили човек, когото да следват. Истински водач, спасител. А когато бяха дошли големите победи — смъртта на стотици ледерийски нашественици в свирепи победоносни битки, — те бяха доказателство за предопределеността на Червената маска. Торент не можеше да е сигурен кога нещата бяха започнали да тръгват на зле, но помнеше погледа в окото на Ток Анастер, цинизма, изписан на чуждото му лице. И с всяка изречена от него фраза здравите основи на вярата на Торент сякаш се разтърсваха, понесли сякаш убийствени удари… докато не се появиха първите пукнатини, докато самата страстна увлеченост на Торент не се обърна против себе си, преситена и изпълнена с присмех, докато онова, което беше сила, не се превърна в слабост.

Такава бе властта на скептицизма. Шепа думи, които да разклатят увереността, като семена, хвърлени в каменен зид — нищожни стръкчета и тънки коренчета, да, но с времето събарят стената.

Самата удовлетвореност би трябвало да събуди подозрението на Торент, но тя се бе извисила пред него като чисто божество и той драговолно бе коленичил със сведена глава, за да потърси утеха в сянката й. Във всеки друг век Червената маска нямаше да успее да се наложи като пълководец на оулите. Без отчаянието, без дългия низ от поражения и трупащи се загуби, без самото унищожение, чакащо пред тях като ръба на бездна, племената щяха да са го отхвърлили — както го бяха направили вече веднъж. По-мъдри бяха тогава.

Някои сили не може да бъдат надвити. Така беше и с ледериите. Тяхната алчност за земя, нуждата им да притежават и да властват над всичко, което притежават — тези ужасни страсти пълзяха като напаст и тровеха душите на врага. Щом треската да се гледа на света като тях пламнеше като пожар в нечий мозък, войната свършваше, поражението ставаше неотвратимо.

Дори тези баргасти — неговите варварски спасители — бяха обречени. Търговците ак’рини вдигаха становете си срещу охранителните линии. Конетърговци д’расилани превеждаха стадо след стадо в общо взето безсмислен парад покрай лагера и от време на време някой воин избираше някое от по-едрите животни, оглеждаше го и след това с презрителен смях го връщаше в табуна. Скоро, убеден беше Торент, щеше да дойде достатъчно висока и едра порода, и толкова.

Нашествениците не остават нашественици завинаги. Рано или късно стават не по-различни от всяко друго племе или народ в една страна. Езиците се смесват, навиците се разменят като пари и скоро всички започват да гледат на света еднакво. А ако този светоглед е погрешен, то нещастието е гарантирано — буквално за всеки и буквално завинаги.

Оулите трябваше да се преклонят пред ледериите. И сега щяха да са живи, вместо да лежат на безброй купчини тлеещи кости в калта на едно мъртво море.

Червената маска се беше опитал да спре самото време. Беше се провалил, разбира се.

Понякога вярата е самоубийство.

Торент бе захвърлил убежденията си, увереностите си, драгоценната си вяра. Нищо не правеше, за да предотврати младите да забравят езика си. Виждаше охрената боя по лицата им и сплетените коси — и оставаше безразличен към това. Да, той беше вождът на оулите, последният, който изобщо щеше да съществува, и задачата му бе да гарантира мирното заличаване на културата им. Обичаите щяха да останат в миналото. Беше се заклел, че няма да скърби за тях.

Не, Торент не носеше бакърена маска. Вече не. И лицето му беше чисто като очите му.

Забави галопа на коня, щом зърна труповете. Врани и лешояди със златистожълти клюнове подскачаха в гнусен танц, а сред тях прелитаха ризани и разпръсваха рояците хищни пеперуди — внезапно разлитащи се и утаяващи се също тъй бързо бели цветчета. Гледка из равнините, която Торент познаваше добре.

Отряд баргасти бе попаднал на засада. Избити.

Приближи се още.

Никакви явни следи, било от ходила или конски копита, не водеха на никъде. Баргастите бяха в група… и това беше странно, противно на всичко, което Торент беше видял в патрулите им. Може би се бяха свили в защита, помисли си той, а това предполагаше враг с многократно числено превъзходство. Но пък… никакви следи нямаше от това. Онези, които бяха избили воините, трябваше да са изнесли своите мъртви. Той обиколи с коня в кръг около убитите, но не видя никакви петна от кръв, никакви ивици през тревата от влачени трупове.

В този момент осъзна, че убитите не са погребани. Красивите им оръжия лежаха пръснати наоколо, без никаква кръв по остриетата.

Настръхна, докоснат сякаш от нещо нечестиво. Отново огледа труповете. Не стягане на бойния строй, а струпване… около единичен враг. И раните — въпреки старанието на лешоядите — изобщо не показваха това, което би очаквал човек. „Все едно са се нахвърлили от всички страни на някакъв звяр, и виж как ударите са падали отгоре върху всеки. Прерийна мечка? Не, нито една не е останала от тях. Последната оцеляла кожа на един от онези зверове — сред моя народ — казваха, че била отпреди седем поколения.“ Помнеше я: огромна, да, но надупчена на много места. А ноктите бяха изтръгнати и отдавна загубени. Но все пак…

Погледна двете кучета. Изглеждаха изненадващо уплашени, дебелите им опашки бяха подвити, погледите им — смутени и плахи. Ако бяха оулски псета, вече щяха да са тръгнали по дирите, настървени и настръхнали. Той се намръщи.

После обърна коня си и пое към лагера на Гадра. Кучетата забързаха след него.

Звяр, който не е оставил никаква следа. Призрачно същество.

Може би самотните му езди бяха приключили. Щеше да се наложи да се предаде на онези алчни жени. Дано поне да можеха да облекчат тревогата му.

„Остави преследването на баргастите. Дай на шаманите им нещо сериозно за вършене, вместо да се напиват всяка нощ с д’расиланска бира. Докладвай на водача, и да се свърши.“

Вече съжаляваше, че беше тръгнал да намери телата. Доколкото можеше да прецени, призрачното същество беше наблизо, беше го наблюдавало всъщност. Или нещо от мръсната му магия се бе задържало над околността и той вече беше белязан, и то щеше да го намери, където и да идеше. Можеше почти да подуши тази магия, просмукала се в дрехите му. Люта, гадна като змийски корем.

 

 

Сеток, наричана някога Стаянди, която в сънищата си виждаше странни сцени с познати лица, говорещи на странни езици, сцени на смях, любов и нежност — във времето преди озверяването си — стоеше загледана в пустия север.

Беше видяла дошлите в лагера четири кучета, събитие само по себе си незаслужаващо особено внимание. А ако патрулът бе закъснял с връщането си, какво пък, навярно бе изненадал някоя антилопа и я беше убил, което обясняваше липсата на две кучета, след като щяха да са впрегнати в теглича, за да довлекат месото. Подобни обяснения вършеха работа за момента, въпреки явните пропуски в логиката (в такъв случай тези четирите щяха да са останали с патрула да ядат червата и така нататък). Не че Сеток се замисляше всъщност много над възможните тълкувания, докато гледаше как хората се суетят възбудено около задъханите кучета.

Животните воняха на смърт, да.

А дивите вълци в пустошта, които й бяха дали живот, виеха с утрото своя разказ за ужас.

Отново насочи вниманието си на север.

Да, най-първото й семейство й осигури свята закрила с легендата, наречена „намирането на момичето“ — никой баргаст нямаше вече да преследва животните и дори на ак’рините им бе разказана историята за раждането й сред глутницата и за намирането й от самотния воин. Благословената от духове, казваха вече всички, щом я погледнеха. Владетелката на хиляда сърца.

Отначало това прозвище, последното, я смущаваше. Но спомените й бавно се пробуждаха с всеки ден, в който отрастваше, все по-висока и с по-остър поглед. Да, побрала беше в себе си хиляда сърца, дори повече. Вълчи дарове. Мляко, което беше сукала, мляко от кръв, мляко на хиляда избити братя и сестри. А не помнеше ли нощ на ужас и избиване? Нощ на бягство в тъмното?

Говореха за легендата й и дори шаманите прорицатели й поднасяха жертвоприношения и идваха да се докоснат до нея, за да облекчи тревогата, изписана на лицата им.

А сега Великият магьосник, Приемникът на баргастките богове, мъжът, наречен Кафал, бе дошъл при клана Гадра, за да говори с нея, да подири душата й, ако тя го позволи.

Дивите вълци й виеха, умовете им се бяха слели в объркана глъч от страх и тревога. Неспокойни за детето си, да, и за едно бъдещо време, когато бурите назряваха от всички посоки. Вълците разбираха, че тя ще е в самия център на онзи небесен пожар. Молеха да пожертват собствения си живот, за да може тя да живее. А това тя нямаше да позволи.

Ако беше благословена от духове, то вълците бяха духовете, които я бяха благословили. Ако беше същество, достойно за почитание тук сред баргастите, значи беше само един символ на дивото и тъкмо това диво трябваше да бъде почитано — стига да можеха да разберат това.

Погледна отново през рамо към наплашените кучета и за миг я обзе жал за това, което можеше да са зверовете, ако тяхната дивост не беше така окована.

Бог, деца мои, не ни очаква в дивото. Бог, деца мои, е самото диво.

Вижте законите му и се смирете.

В смирението намерете мир.

Но знайте това: мирът невинаги е живот. Понякога мирът е смърт. Пред лицето на това как може да не си смирен?

Дивите закони са единствените закони.

Щеше да предаде тези думи на Кафал. Щеше да види на лицето му въздействието им.

А след това щеше да му каже, че кланът Гадра ще умре и че много други кланове на Баргаст ще го последват. Щеше да го предупреди да гледа към небесата, защото от небесата идеше смъртта. Щеше да го предупреди да не предприема повече пътувания, а да се върне в своя клан. Трябваше да сключи мир с духа на своя род. Мирът на живота, преди да дойде мирът на смъртта.

Около кучетата се бяха събрали воини с готови за бой оръжия. Напрежението се изливаше от тях на вълни и се стелеше из целия лагер. След малко измежду двайсетината струпали се щеше да бъде избран боен водач. Съжаляваше ги всички, но най-вече този обречен водач.

Вятър задуха от изток, разроши избелялата й от слънцето коса и зашепна в нея като в сухи треви. А вонята на смърт все още изпълваше сетивата й.

 

 

Лицето на Кафал бе наедряло, станало беше по-грубо, отколкото в младостта, между веждите му и покрай устните се бяха врязали дълбоки бръчки на умора и гнет. Преди години, в една яма под пода на един храм, беше говорил с Благославящия, с малазанския капитан Гъноуз Паран. И в стремежа си да го впечатли — да докаже, че по някакъв начин мъдростта му надделява над малкото му години — беше изрекъл думи, които бе чул от устата на баща си, преструвайки се, че са негови.

„Мъж, който притежава власт, трябва да действа решително… иначе властта изкапва между пръстите му.“

Наблюдението, макар несъмнено да беше вярно, сега отекваше горчиво. Гласът, който го беше изрекъл тогава, беше съвсем не на място. Нямаше никакво право на онези думи. Кафал не можеше да повярва на собствените си претенции, изречени от онова по-младо негово „аз“, от онзи дързък, наивен глупак.

Една безсмислена, глупава злополука беше отнела баща му, Хъмбръл Тор. При цялата власт, която бе притежавал грамадният мъдър воин, нито мъдростта, нито самата власт му бяха помогнали срещу слепия шанс. Урокът бе ясен, посланието — мрачно и смиряващо. Властта не беше доказателство срещу нищо и това бе единствената мъдрост, която си струваше да бъде разбрана.

Чудеше се какво ли е станало с онзи окаян малазански капитан, избран и прокълнат (а всъщност имаше ли изобщо някаква разлика между двете?). И се чудеше също така защо сега копнееше да поговори с Гъноуз Паран, да размени няколко фрази, този път по-искрени, по-отмерени, изпълнени с повече знание. Да, младите бяха бързи в преценките си, бързи в своя укор към туткавите според тях стари. Младите нищо не разбираха от цената на трезвия размисъл.

В очите на тогавашния Кафал Гъноуз Паран бе нерешителен. Жалко, обезсърчаващо нерешителен. Ала за днешния Кафал, тук, на тази чужда равнина, под чужди небеса, онзи малазанец отпреди години с право бе проявявал предпазливост, измервана с благоразумие, за което Кафал се беше оказал ужасно сляп. „Така измерваме един живот, така градим моста от онова, което сме били, към това, което сме. Гъноуз Паран, поглеждаш ли изобщо надолу? Замръзваш ли изобщо някога пред тази бездънна пропаст долу?“

„Мечтаеш ли изобщо да скочиш?“

На Онос Т’уулан бе дадена цялата власт, която бащата на самия Кафал бе притежавал някога, и в това нямаше нищо незаслужено. А ето че бавно, неумолимо тя изкапваше между пръстите на стария воин. Кафал нищо не можеше да направи, за да го спре — беше също толкова безпомощен, колкото самия Туул. За сетен път слепият шанс бе заиграл против баргастите.

Когато до него стигна вестта, че бойни кучета са се върнали в лагера — дошли без придружители и съобщаващи с това, че нещо е сполетяло групата съгледвачи — и че се оформя бойна група, която да тръгне назад по дирята им, Кафал облече наметалото си от кожа на бедерин, изпъшка под тежестта му и срита свитата на пода на палатката дрипава рошава кукла.

— Събуди се.

Стиската овързани клечки плю на пода и се озъби, докато се изправяше лениво.

— Много смешно. Уважавай по-старите от теб. О, Велики магьоснико.

Иронията, процедила се от титлата като мъзга, накара Кафал да потрепери, а после той се изруга наум, щом Таламандас изсумтя насмешливо, видял ефекта от подигравката си.

— Трябваше отдавна да сме те изгорили на клада.

— Твърде много ме цениш, за да си позволиш това. Аз пътувам по лабиринтите. Нося съобщения и се разправям с чужди богове. Говорим за изключително важни неща. Война, измени, съюзи, измени…

— Повтаряш се.

— … и война.

— А баргастките богове доволни ли са от усилията ти, Таламандас? Или ръмжат от яд, докато щъкаш насам-натам по повелята на човешки богове?

— Те не могат да живеят в изолация! Ние не можем! Те са упорити! Липсва им всякаква изтънченост! Смущават ме!

Кафал въздъхна и пристъпи навън.

Куклата от клечки пъргаво заситни след него.

— Ако се борим сами, всички ще умрем. Трябват ни съюзници!

Кафал спря и погледна надолу, зачуден дали Таламандас всъщност не е луд. Колко пъти можеха да повтарят същия този разговор?

— Съюзници срещу кого? — попита той, както беше правил безброй пъти.

— Срещу онова, което иде!

И ето го, същия безсмислен отговор, отговор, който нито Кафал, нито Туул можеше да използва. Великият магьосник изсъска обезсърчено и закрачи отново, без да обръща повече внимание на ситнещия след него Таламандас.

Бойната група беше напуснала лагера и вече изкачваше на бегом височината на север. Щом прехвърлеха билото, щяха да се скрият от поглед.

Кафал видя детето вълк, Сеток — стоеше в края на лагера, гледаше след воините и нещо в стойката й издаваше, че копнее да затича след тях, озъбена и настръхнала, жадна да се включи в лова.

Нямаше съмнение, че Сеток е ледерийка, но това потекло бе само на повърхността — кожата й, чертите й, следите от бащата и майката, които я бяха родили и след това изгубили. Но вроденият отпечатък от цивилизация след това бе изчезнал, заличен. Върната беше на дивото, принесена в жертва девица, чиято душа бе погълната цялата. Сега беше на вълците и може би на Вълчите бог и богиня, Господаря и Господарката на Зверския трон.

Баргастите бяха дошли да намерят Сивите мечове, да се бият на тяхна страна — с вярата, че Ток Анастер и армията му познават чакащия ги враг. Баргастките богове бяха жадни да служат на Тогг и Фандърей, да тичат с дръзката глутница в търсене на кръв и слава. Бяха, както Кафал вече разбираше, по-лоши от деца.

От Сивите мечове не бе останало нищо повече от гниеща плът, когато първите съгледвачи ги намериха.

Толкова със славата.

Дали Сеток бе наследила благословията, дадена някога на Сивите мечове? Дали беше сега детето на Тогг и Фандърей?

Дори Таламандас не знаеше.

— Не нея! — изръмжа стиската клечки зад него. — Прогони я, Кафал! Изхвърли я в пустините, където й е мястото!

Но той продължи. Когато стигна на десетина крачки от нея, тя за миг се обърна към него, но после отново се загледа към пустите земи на север. Той спря до нея.

— Те ще умрат — промълви тя.

— Какво? Кои?

— Воините, които тръгнаха току-що. Ще умрат като отряда съгледвачи. Намерихте врага, Велики магьоснико… но е погрешният враг. Отново.

Кафал рязко се обърна. Видя Таламандас клекнал в тревата на пет крачки зад тях.

— Догони ги — рече той на куклата от клечки. — Догони ги и ги върни.

— Не вярвай на приказките й!

— Това не е молба, Таламандас.

Куклата се изкикоти присмехулно, врътна се и драсна като ужилен от пчела заек по дирята на бойната група.

— Няма полза — каза Сеток. — Целият клан е обречен.

— Такива изявления ме уморяват — отвърна Кафал. — Ти си като отровен трън в сърцето на този клан. Отнемаш силата и гордостта му.

— За това ли си дошъл? — попита тя. — Да… извадиш този трън ли?

— Ако трябва.

— Тогава какво чакаш?

— Искам да знам източника на изявленията ти, Сеток. Видения ли те обсебват? Духове ли навестяват сънищата ти? Какво си видяла? Какво знаеш?

— Риназаните шепнат в ухото ми — отвърна тя.

Дразнеше ли го?

— Крилатите гущери не шепнат нищо, Сеток.

— Нима?

— Да. Само безсмислици ли имаш да ми кажеш? Нищо ли друго не съм освен обект на презрението ти?

— Воинът Оул, онзи, когото наричат Торент, е намерил бойната група. И той се опитва да ги убеди като куклата ти. Но… бойният водач е млад. Безстрашен. Защо глупците избират хора като него?

— Когато по-стари воини видят глутница бойни псета да се довлече в лагера сама, се събират да обсъдят въпроса — каза Кафал. — Младите грабват оръжията и очите им блясват.

— Чудно е, че някои воини изобщо успяват да остареят.

„Да. Чудно е.“

— Оулът ги убеди.

— Не Таламандас?

— Не. Казват, че мъртвите магьосници никога нямат нещо добро за казване. Казват, че твоята стиска клечки коленичи в нозете на Жътваря на смърт. Наричат го малазанска кукла.

„В името на всички духове, не мога да възразя на нищо от това!“

— Ти усещаш всичко, което става в тези равнини, Сеток. Какво знаеш за врага, който е убил съгледвачите?

— Само това, което шепнат риназаните, магьоснико.

„Отново крилатите гущери… духове на бездната!“

— В нашето отечество, по високите пустинни плата, има по-малка разновидност, наричахме ги ризани.

— По-малка, да.

Той се намръщи.

— В смисъл?

Тя сви рамене.

— Просто това. По-малка.

Искаше му се да я разтърси за раменете, да изтръгне тайните й.

— Кой уби съгледвачите?

Сеток оголи зъби, но не се обърна към него.

— Вече ти казах, Велики магьоснико. Кажи ми, виждал ли си зелените копия в небето нощем?

— Разбира се.

— Какво са те?

— Не знам. Знае се, че е имало неща, падали от небето, докато други просто преминават като пламнали фургони, прекосяват небесната твърд нощ след нощ, седмици или месеци… а след това изчезват също тъй загадъчно, както са се появили.

— Безразлични към света долу.

— Да. Твърдта е осеяна с безброй светове, не по-различни от нашия. За звездите и за огромните горящи фургони ние сме като прашинки.

Тя се обърна и го изгледа.

— Това е… интересно. В това ли вярват баргастите?

— В какво вярват вълците, Сеток?

— Кажи ми, когато ловец хвърли копие по бягаща антилопа, ловецът цели ли се в нея?

— И да, и не. За да удари точно, ловецът трябва да хвърли пред антилопата — на пътя, по който тя ще мине. — Погледна я замислено. — Да не би да ми казваш, че тези копия от зелен пламък са копията на ловец и че ние сме антилопата?

— А ако антилопата кривне?

— Един добър ловец няма да сгреши.

Бойната група се бе появила на височината, придружена от воина Оул на коня му и още две кучета.

— Ще ида при Столмен — каза Кафал. — Той ще поиска да говори с теб, Сеток. — Помълча, после добави: — Може би бойният водач на Гадра ще успее да изтръгне по-ясни отговори от теб, защото аз със сигурност се провалих.

— Вълците са достатъчно ясни, когато говорят за война — отвърна тя. — Всичко друго ги обърква.

— Значи наистина служиш на Господаря и Господарката на Зверския трон. Като жрица.

Тя сви рамене.

— Кой е врагът? — попита отново Кафал.

Сеток го погледна.

— Врагът, Велики магьоснико, е мирът.

И се усмихна.

 

 

Ръфащите бяха издърпали тялото на Висто на десетина крачки встрани на равното, но нещо ги беше предупредило да не ядат съсухрената сбръчкана плът на мъртвото момче. На разсъмване Бадале и още няколко други отидоха и се струпаха около изсъхналото изтърбушено телце на някогашния Висто.

Другите зачакаха Бадале да намери думите си.

Рут позакъсня, защото трябваше да нагледа Хелд и да я повие. Когато дойде, Бадале вече бе готова.

— Чуйте ме тогаз — проговори тя. — За свършека на Висто.

Издуха мухите от устните си и огледа лицата около себе си. Имаше едно изражение, което искаше да намери, ала не можеше. Дори да си го спомни как изглеждаше й беше трудно, невъзможно направо. Изгубило й се беше, честно. Но го искаше и знаеше, че ще го познае, стига да го види пак. Изражение… някакво изражение… какво беше? След малко заговори:

Всички идем отнякъде

и Висто не беше различен

дойде

от някое

място

и то бе различно

и беше същото

и вие знаете за какво

говоря знаете

трябва да знаете

всички които

стоите тук

въпросът е че Висто

не помнеше нищо

за онова място

освен че дойде от него

и с много от вас

е не по-различно

тъй че нека да кажем сега,

че той се върна там

на онова място

откъдето дойде

и всичко което вижда

го помни

и всичко което помни

е ново…

Винаги изчакваха, без да знаят дали е свършила, докато не станеше съвсем ясно, че е свършила. Този път тя погледна надолу към Висто. Яйцата на ездачите сатра бяха полепнали като трохи по устните на Висто, все едно беше нагъвал сладкиш. Възрастните червеи бяха изпълзели навън през сдъвкания му стомах и никой не знаеше къде са отишли, в земята може би — правеха всичко това през нощта.

Може би някои от Ръфащите бяха проявили непредпазливост, с настървените им и вечно гладни за плът челюсти, което щеше да е добре, тъй като по-малко от тях щяха да са достатъчно силни, за да нападат ребърчатата змия. Нямаше да е зле, ако им се наложеше да се влачат далече от колоната, все повече да изнемощяват, както ставаше с децата, докато не паднат от изтощение и не престанат да бъдат неприятност. С това човек можеше да преживее, също като с враните и лешоядите горе. Животните показваха добре как да се осланяш на търпението, нали?

Тя вдигна глава и като по сигнал останалите се обърнаха и бавно тръгнаха към пътя, където чакаха онези, които все още можеха да се държат на крака и се подготвяха за дневния преход.

— Харесвах Висто — промълви Рут.

— Всички харесвахме Висто.

— Не трябваше.

— Не.

— Защото така е по-тежко.

— Ездачите сатра също харесваха Висто. Дори повече от нас.

Рут премести Хелд от свивката на дясната си ръка в свивката на лявата.

— Побеснял съм като Висто вече.

Брейдерал, появила се и тръгнала в главата на змията едва преди два дни — може би беше дошла от тялото на змията, може би отнякъде другаде, — се приближи и застана до тях. Сякаш искаше да стане част от нещо, нещо, нагласено от Рут, Хелд и Бадале. Но каквото и да беше това нещо, нямаше място в него за нея. Свършекът на Висто не оставяше дупка. Пространството просто се беше затворило.

Освен това нещо в това високо кокалесто момиче притесняваше Бадале. Лицето й беше твърде бяло въпреки изгарящото слънце. Напомняше на Бадале за мършавите… как им казваха? Квизитори? Квидатори? Квидаторите май, да, мършавите, дето бяха по-високи от всички други и от височината си виждаха всичко и командваха всички, и като кажеха: „Гладувай и мри“, ами, точно това правеше всеки.

Ако знаеха за Чал Манагал, щяха да са ядосани. Може би дори щяха да я подгонят и да намерят главата й, да намерят Рут и Бадале, а след това да направят онова Квидаторско нещо с ръцете си, онова, когато кършеше вратовете на хора като Рут и Бадале.

— Щяхме да сме… Квидирани докрай.

— Бадале?

Тя вдигна очи към Рут, издуха мухите от устните си, а след това — без да забелязва Брейдерал, все едно че не съществуваше — бавно тръгна към ребърчатата змия.

Пътят се изпъваше напред, прав като обида към природата, а в далечния край на каменистата безжизнена земя хоризонтът блещукаше като покрит с натрошено стъкло. Чу зад себе си дращещите стъпки на Рут, след това леко възвиха, когато той тръгна към челото на колоната. Можеше да е втората след него, но Бадале нямаше да върви с него. Рут си имаше Хелд. Това бе достатъчно за Рут.

Бадале си имаше думите, а това бе повече от достатъчно.

Видя, че Брейдерал тръгна след Рут. Двамата бяха почти еднакви на ръст, но Рут изглеждаше по-слабият, по-близо до свършека от Брейдерал, и като видя това, Бадале за миг изпита гняв. Трябваше да е обратното. Рут им трябваше. Брейдерал не им трябваше.

Освен ако не се канеше да заеме мястото на Рут, когато Рут най-сетне се прекършеше. Освен ако не се канеше да е новата глава на змията, плъзгавият й език, зъбатите й челюсти. Да, може би Бадале виждаше точно това. И Брейдерал щеше да вдигне Хелд, увита хубаво и предпазена от слънцето, и всички отново щяха да тръгнат някой ден, поведени от нея вместо от Рут.

Това беше понятно донякъде. Не по-различно, отколкото при глутниците на Ръфащите — когато водачът се поболееше или окуцееше, или просто престанеше да е достатъчно силен, ами да, тогава друг Ръфащ се появяваше и започваше да тича редом до него, идваше точно за този момент. За да поеме. За да продължат нещата.

Не по-различно от това, което синове правеха на бащи и дъщери, правеха на майки, и принцове на крале, и принцеси на кралици.

Брейдерал крачеше почти до Рут, там, в челото. Може би говореше с Рут, а може би не. За някои неща няма нужда да се говори, а пък и Рут не беше от онези, които ще ти кажат много.

— Не харесвам Брейдерал.

И да я чу някой наблизо, не го издадоха.

Бадале издуха накацалите мухи. Трябваше да намерят вода. Дори само половин ден още без нея и змията щеше само на ребра да стане, особено в тази горещина.

Тази сутрин тя правеше това, което правеше винаги. Хранеше се с думи до насита, пиеше дълбоко пространствата помежду им и беше луда — толкова луда, — че нищо от това не й даваше никаква сила.

 

 

Садик беше вторият тръгнал след Рут — Хелд беше първата. Сега вървеше с първата раздърпана групичка, четири деца, на няколко крачки зад Рут и новото момиче. Бадале беше малко по-назад, в следващата групичка. Садик я боготвореше, но нямаше да се доближи до нея, все още не, защото нямаше смисъл. Самият той почти нямаше думи — беше изгубил повечето от тях в самото начало на пътуването. Стига да беше достатъчно близо, за да чува Бадале, беше доволен.

Тя го хранеше. С онова, което казваше, и с онова, което виждаше. Държеше го жив.

Мислеше си за онова, което бе казала за свършека на Висто. За това как част от него не беше вярно, онова дето Висто не помнел нищо за мястото, от което бил дошъл. Помнил беше твърде много всъщност. Тъй че Бадале нарочно бе казала неистина за Висто. За свършека му. Защо го беше направила?

„Защото Висто си отиде. Думите й не бяха за него, защото той си отиде. Бяха за нас. Казваше ни да се откажем от спомнянето. Да се откажем, тъй че когато го намерим отново, всичко да е като ново. Не самото спомняне, а нещата, които си ще си спомним. Градовете и селата, и семействата, и смехът. Водата и храната, и пълните стомаси. Това ли ни казваше тя?“

Е, той си беше изял храната за днес, нали? Бадале беше щедра в това отношение.

Ходилата му бяха като табани от щавена кожа. Почти не ги усещаше и това беше облекчение, след като камъните по пътя бяха остри и много други имаха накървавени стъпала, от което им беше трудно да вървят. По земята от двете страни на пътя беше още по-лошо.

Бадале беше умна. Беше мозъкът зад челюстите, езикът. Поемаше онова, което очите на змията виждаха. Придаваше смисъл на онова, което езикът вкусваше. Даваше имена на нещата в този нов свят. За пеперудите, които се преструваха на листа, и дърветата, които канеха пеперудите да са листа, тъй че пет дървета да си делят една група листа, а щом дърветата огладнееха, листата отлитаха да търсят храна. Никое друго дърво не можеше да прави това, тъй че никое друго дърво не живееше в Елан.

Говореше за джавалите, месоядните птици, не по-големи от врабци, които първи се спускаха върху тяло, щом паднеше, и с острите си клюнове мушкаха и пиеха. Понякога джавалите дори не чакаха тялото да падне. Садик ги беше виждал да нападат ранен Ръфащ, дори лешояди и врани. Понякога се нападаха и едни-други, като се настървяха.

Ездачите сатра и това, което бяха направили с бедния Висто, и изтичащите червеи, които се движеха на врящ килим, избутваха се под трупа и се гърчеха в сянката му. Хапеха и се квасеха в онова, което изкапваше, а щом земята омекнеше, отиваха долу, успели най-сетне да разкъсат кожата на изгорялата пръст.

Садик гледаше в почуда този нов свят, слушаше с благоговение как Бадале дава имена на странните неща и прави нов език за всички тях.

Някъде към обед намериха водна дупка. Разнебитени останки от вдигната набързо ограда за животни обкръжаваха плитка кална яма.

Змията спря, а след това започна бавно, мъчително пълзене навътре и навън от кипналата кал. Самото чакане уби десетки деца, а докато излизаха от блатясалата чернилка, някои падаха и започваха да се гърчат, свити на кълбо и с пълни с кал черва. Някои се изпущаха и омърсяваха за всички, които идваха след тях.

Беше поредният лош ден за Чал Манагал.

По-късно следобед, в най-жестокия пек, зърнаха сивкав облак на хоризонта напред. Ръфащите започнаха да вият, да скачат и да се въртят от ужас, а щом облакът се понесе към тях, кучетата най-сетне побягнаха.

Онова, което приличаше отдалече на дъжд, не беше дъжд. Онова, което приличаше на облак, не беше облак.

Бяха скакалци, но не от обикновените скакалци.

Лъскави крилца, роякът — изпълнил половината небе, а след това — цялото небе, оглушително щракане във въздуха — шумоленето на крила, изщракването на отварящите се челюсти — всяко същество един пръст дълго. От недрата на облака, докато поглъщаше колоната, се понесоха бръмчащи топки, в които насекомите се бяха струпали почти плътно. Щом някоя от тях удареше в скупчена групичка деца, изригваха писъци на болка и ужас — лъсваше червено месо, а след него кост — а след това роякът помиташе напред, като оставяше зад себе си валма коса и купчини лъскава кост.

Тези скакалци ядяха месо.

Това бе първият ден на Елитрите.