Стивън Ериксън
Прах от мечти (8)

3.

В този ден сетен тиранинът каза истината.

Детето му, излязло от света на мрака,

се вдигна като знаме пред бащината крепост

и пламъци в прозорците лудуваха в измамно тържество.

Хиляда по хиляда шепи пепел изсипа се на сцената.

А казват, че кръвта не пази спомен, нито вярност.

В този ден сетен тиранинът съзря истина.

Синът роди се в тъмна стая с женските ридания,

преброди тъмна кула по екнещи от болка коридори,

за да побегне в нощ безлунна

под тежкия пестник и озверялото лице на господаря.

Доказал бе бащата, че дълга се простира сянката

и връща се над своя зъл създател по-дълбока

в сляпата си страст. И ето истината проста:

тирани, както и светци, ще рухнат.

И в сетния им дъх, попит от сянката

на сетното им упование, ще ги прегърне истината

на каменното ложе.

Слънцето стига далече

Ресто Фаран

— Устните ми изтръпват от целувките ти.

— От карамфиловото масло е.

— Зъбобол ли имаш?

— Не, доколкото знам. — Огледа пръснатите по пода дрехи, видя гамашите си и се пресегна да ги вземе. — Скоро ли тръгвате?

— Ние ли? Предполагам. Адюнктата не издава плановете си.

— Привилегията на командващия. — Тя стана, за да се обуе, намръщи се и завъртя кръст, за да се напъха в тях. Да не би да пълнееше? Възможно ли беше изобщо?

— Е, този танц беше сладък. Мисля просто да се наведа ей така и да…

— Не бих те съветвала, скъпи.

— Защо не?

„Ще ти изтръпне цялото лице.“

— М-м, всяка жена си има своите тайни.

„Аз поне — определено.“

— Също така мисля да остана тук — каза малазанецът.

Шурк, наведена, за да стегне връзките на ботушите си, се навъси.

— Още няма и полунощ, капитане. Не се канех да прекарам кротко вечерта у дома.

— Ненаситна си. Е, да бях само половината мъж, който бих искал да съм…

Тя се усмихна. Трудно беше да й омръзне точно с този. Беше започнала дори да свиква с този дебел, намазан с восък мустак под уродливия нос. Но беше прав за нея по начин, който дори не можеше да си представи. Ненаситна, и още как. Облече елека от сърнешка кожа и затегна каишките под гърдите си.

— Полека да не се задушиш, Шурк. Гуглата ми е свидетел, модата тук като че ли е измислена да скопи жените — това ли е подходящата дума? Да скопи? Всичко като че ли е замислено, за да те затвори, да затвори духа ти, сякаш свободата на една жена е някаква заплаха.

— Всичко е самоналожено, миличък — отвърна тя, докато стягаше оръжейния си колан, а после взе от пода смъкналата се на купчина пелерина и я изтърси. — Вземи десет жени, всички най-добри приятелки. Гледай ги, когато една от тях се ожени. Докато разбереш, тя вече е най-отгоре, седи самодоволно и с чувство на превъзходство на брачния си трон. И скоро всяка женичка от цялата тази сган хуква да си хване съпруг. — Метна пелерината на гърба си и закопча токите на раменете. — А царствената съвършена кучка седи най-горе и кима одобрително.

— Биография? Леле. Все едно, не трае дълго.

— О?

— Естествено. Цветята и розите са докато мъжът й не избяга с някоя от онези най-добри приятелки.

Тя се изсмя, след което изруга:

— Проклет да си, казах ти да не ме разсмиваш.

— Нищо няма да напука съвършеното ти лице, Шурк Елале.

— Знаеш какво казват — старостта дебне всички ни, Рутан Гъд.

— Някоя дърта вещица ли те е подгонила? Не се забелязва.

Тя тръгна към вратата.

— Забавен си, Рутан, дори когато се държиш идиотски. Исках да кажа, че повечето жени не се обичат. Не истински, не в основния смисъл. Ако някоя се окаже, че си е сложила оковите, ще ги боядиса златни и ще се скапе, докато не види същите окови на всяка друга жена. Това е вродената ни гадна черта. Заключи вратата, като излезеш.

— Казах вече — възнамерявам да остана тук тази нощ.

Нещо в тона му я накара да се обърне. Непосредствената й реакция бе да го изрита навън, макар и само за да наблегне на факта, че той все пак е гост, а не проклет от Блудния член на домакинството. Но беше доловила шепота на желязо в думите му.

— Проблеми в малазанската казарма ли, капитане?

— Има един вещ в морската пехота…

— Вещ в какво? Би ли ме запознал с него?

Погледът му пробяга настрани. Той бавно се надигна в леглото и опря гръб на стената.

— Вещ е нашият вариант на гадател на Плочите. Все едно, адюнктата е разпоредила… гадаене. Тази нощ. Някъде по това време.

— И?

Мъжът сви рамене.

— Може би съм просто суеверен, но самата идея за това ме изнервя.

„Нищо чудно, че беше толкова енергичен.“

— И искаш да останеш тук колкото може по-дълго.

— Аха.

— Добре, Рутан. Би трябвало да се върна до разсъмване, надявам се. Може да закусим заедно.

— Благодаря, Шурк. А, приятно прекарване и гледай да не се умориш.

„Няма начин, скъпи.“

— Почини си — каза му тя, докато отваряше вратата. — Утре сутринта ще ти трябват сили.

Винаги им давай нещо, преди да си тръгнеш. Нещо, което да подхранва очакването, след като очакването може толкова добре да заслепи един мъж до някои явни несъответствия в… хм, апетита. Заслиза по стълбите. Карамфилово масло. Нелепо. Налагаше се поредна визита при Селуш. Нивото на поддръжка на Шурк Елале ставаше все по-сложно напоследък, да не говорим колко скъпо.

Щом излезе, се сепна, като видя огромната фигура, надвиснала от отсрещния алков.

— Ублала! Сенките на Празния трон да те вземат дано, стресна ме. Какво правиш тук?

— Кой е той? — изръмжа великанът. — Ще го убия заради теб, ако искаш.

— Не, не искам. Ти пак ли си почнал да ме следиш? Слушай, вече ти го обясних това, нали?

Ублала Пунг наведе очи и измърмори нещо неразбираемо.

— Какво?

— Да. Казах „да“, капитане. О, иска ми се да избягам!

— Мислех, че Техол те е включил в Кралската гвардия — каза тя с надеждата да го разсее.

— Не обичам да лъскам ботуши.

— Ублала, трябва да го правиш само веднъж на няколко дена — или може да си наемеш някой…

— Не моите. На всички други.

— На другите гвардейци?

Той кимна унило.

— Ублала, повърви с мен — ще те черпя едно питие. Или три. — Тръгнаха по улицата към моста над канала. — Слушай, онези гвардейци просто се възползват от добротата ти. Не си длъжен да им лъскаш ботушите.

— Не съм ли?

— Не си. Ти си гвардеец. Ако Техол знаеше за това… хм, може би трябва да кажеш на приятелите си в гвардията, че ще споделиш едно-друго с най-добрия си приятел, краля.

— Той е най-добрият ми приятел, нали? Даде ми пиле.

Минаха по моста, като пъдеха с ръце рояците тлъсти мухи, и продължиха по широка улица покрай един от нощните пазари. Малазанските войници, които се шляеха тук, бяха повече от обичайното, забеляза тя.

— Точно така. Пиле. А човек като Техол не би разделил пиле с кого да е, нали?

— Не знам. Може би.

— Виж, Ублала, довери ми се за тези неща. Ти имаш приятели по високи места. Кралят, канцлерът, Цеда, кралицата, Кралският меч — всеки от тях с радост би разделил пиле с теб и можеш да си сигурен, че няма да са толкова щедри с никого от съгвардейците ти.

— Значи не съм длъжен да лъскам ботуши?

— Само своите или можеш да наемеш някой да го прави.

— Ами кърпенето на скъсано по униформите им? Точенето на ножовете и мечовете им? Ами прането на долните им гащи…

— Спри! Никакви такива… и вече особено държа да обещаеш, че ще поговориш с приятелите си. С който и да е от тях. Техол, Бъг, Брис, Джанат. Ще го направиш ли заради мен? Ще им кажеш ли какво те карат да правиш другите гвардейци?

— Добре.

— Хубаво. Ония кучи синове, другарите ти в гвардията, ще си имат големи неприятности. А, ето една подходяща кръчма — използват пейки вместо столове, тъй че няма да стърчиш като последния път.

— Хубаво. Жаден съм. Ти си добра приятелка, Шурк. Искам да се чукам с теб.

— Колко мило. Но просто разбери, много мъже се чукат с мен и това не бива да те притеснява, нали?

— Добре.

— Ублала…

— Да, добре, обещавам.

 

 

Отрядът яздеше в бавен тръс към град Ледерас и Кисуеър седеше оклюмала в седлото. Не поглеждаше към сестра си, Синтър, за да не би чувството за вина, което изпитваше, да пропълзи и да стисне в болезнена хватка душата й и да я повлече към забвението.

Знаела беше, че Синтър ще я последва навсякъде, и когато керванът на набиращите за армията изтрополи през селото им в джунглите на Дал Хон, е, това беше просто още една проверка на тайното й убеждение. Най-лошото беше, че включването й в морската пехота не бе нищо повече от проклета прищявка. Ускорена от една малка неразбория, а кръжащата навътре спирала на подозренията нямаше да намери в сърцевината си нищо друго освен самата Кисуеър — прокълнатата „друга“ жена, обитаваща като усмихната сянка, невидима в периферията на едно семейство. О, можеше да преживее скандала само с едно тръсване на главата и няколко пренебрежителни жеста. Не че го беше обичала — всички духове на гората знаеха, че един прелюбодействащ мъж е недостоен за женска любов, защото живее само заради себе си и няма да направи никаква жертва в името на честта на съпругата си, нито заради децата им. Не, мотивите й съвсем не бяха толкова романтични.

Скуката се оказа зъл пастир — бичът й така и не спираше да плющи. Гладът за забраненото добави още един мрачен оттенък към настройката на импулсите й. Знаела беше винаги, че рано или късно ще я прогонят от селото, ще я отхвърлят до края на живота й. Такова прогонване вече не беше смъртно наказание — необятният свят отвъд джунглата вече бе отворил множество спасителни изходи. Малазанската империя беше необятна, обхващаше милиони граждани на три континента. Да, знаеше, че няма да е никак трудно да изчезне сред тази благословена анонимност. А освен това знаеше, че винаги ще си има компания. Синтър — толкова способна, толкова практична — бе идеалната компания за всички нейни приключения. И, ох, как добре го знаеше Белия чакал, сестра й беше красавица и заедно двете никога нямаше да се боят от липса на мъжка компания.

Наемащите във войската като че ли й предлагаха бърз изход, непредвидено навременен, и те с охота бяха заплатили пътните разходи. Беше се вкопчила в опашката на хиената.

Сестра й Синтър я последва, естествено.

Трябваше да приключи с това. Но Бадан Грук беше пометен от бурното течение след тях. Глупакът бе затънал по Синтър.

Ако си беше направила труда да вложи малко мисъл в решението си, щеше да е осъзнала ужасното бедствие, в което бе въвлякла всички. Малазанските морски пехотинци поискаха десет години служба, а Кисуеър просто се усмихна, сви рамене и подписа за дългосрочната, като си каза, че щом играта й омръзне, просто ще дезертира и отново ще се стопи в анонимност.

Уви, нравът на Синтър бе от съвсем друга мая. Това, което поемеше вътрешно, го пазеше, а положеше ли клетва, държеше на нея до последния си дъх.

На Кисуеър не й отне много време да осъзнае грешката, която бе направила. Не можеше току-така да избяга и да изостави сестра си, която междувременно бе проявила достатъчно дарования, за да я направят сержант. И макар Кисуеър да беше общо взето безразлична към съдбата на Бадан Грук — толкова зле скроен беше горкият за войник, още повече за отдельонен сержант, — й ставаше все по-ясно, че Синтър е стегнала някакви възли между тях. Точно както Синтър бе последвала Кисуеър, така и Бадан Грук бе последвал Синтър. Но страшното бреме на отговорността не се оказваше сърцевината на връзката между Синтър и Бадан Грук. Още нещо ставаше тук. Дали сестра й всъщност не се беше влюбила в тоя глупак? Може би.

Колко по-лесен бе животът в селото, въпреки цялото дебнене и трескавото сплитане на бедра в храстите край реката — там поне Кисуеър беше сама за себе си и каквото и да я сполетеше, сестра й щеше да е извън него. И в безопасност.

Ех, да можеше да върне всичко онова…

Това самодоволство сред морските пехотинци можеше да ги убие всичките. Отдавна беше престанало да е забавно. Ужасното пътуване на онези отвратителни транспортни кораби чак до Седемте града. Походът. Ю’Гатан. Още морски пътувания. Град Малаз. Крайбрежното нашествие на този континент — нощта на реката, — веригите, тъмното, прогнилите килии и без храна…

Не, Кисуеър не можеше да погледне към Синтър и да види окаяното й състояние. Нито можеше да срещне измъчения поглед на Бадан Грук, цялата тази скръб и горест.

Искаше й се да беше умряла в онази килия.

Искаше й се да беше приела предложението на адюнктата за освобождаване, след като поставянето им извън закона бе оповестено официално. Но Синтър не даде и дума да се каже. Естествено.

Беше тъмно, но Кисуеър усети, когато сестра й изведнъж дръпна юздите. Войниците непосредствено зад тях свърнаха настрани, за да не се сблъскат конете. Пъшкания, ругатни, а след това — разтревоженият глас на Бадан Грук.

— Синтър? Какво става?

Синтър се изви на седлото.

— С нас ли е Неп? Неп Фъроу?

— Не — отвърна Бадан.

Кисуеър видя как искреният страх закипя в сестра й и сърцето й се разтуптя. Синтър имаше сетива…

— В града! Трябва да побързаме…

— Чакай — изграчи Кисуеър. — Синтър, моля те… ако там става някаква неприятност, нека те да се справят с нея…

— Не… трябва да препуснем!

И изведнъж заби петите си в хълбоците на коня и той се понесе напред. Всички я последваха, и Кисуеър също. Главата й се замая — струваше й се, че като нищо ще изхвърчи от гърба на коня — толкова изтощена, толкова слаба…

Но сестра й. Синтър. Проклетата й сестра, тя вече беше морски пехотинец. Беше една от най-преданите на адюнктата — и макар онази кучка да си нямаше никаква представа, тъкмо войници като Синтър — тихите, безумно верните — бяха железният гръбнак на Ловците на кости.

Злост заплющя в душата на Кисуеър, като дрипаво знаме в нощта. „Бадан го знае. Аз го знам. Тавори — ти открадна сестра ми. А с това, кучко студена, аз няма да се примиря!“

„Искам си сестра си, проклета да си!“

„Искам си сестра си!“

 

 

— Та къде е глупакът?

Юмрук Кенеб сви рамене.

— Арбин предпочита компанията на тежките. Войниците с кал по носовете и прашни бури в черепите. Юмрукът играе ашици с тях, напива се с тях, вероятно спи с някои от тях, между другото.

— И това ли е подходящият начин да си спечелиш уважение? — изсумтя Блистиг.

— Зависи, предполагам — отвърна Кенеб. — Ако печели на ашици, ако надпива всички, докато се натъркалят под масите, и изтощава всеки любовник, осмелил се да сподели леглото на Юмрука, може и да върши работа.

— Не ставай глупак, Кенеб. Един Юмрук трябва да се държи на разстояние. Да е по-голям от живота и по-зъл освен това. — Наля си още една халба от пенливата местна бира. — Радваш се, че седиш тука, предполагам.

— Аз дори не трябваше да съм на последното гледане. Бях там на мястото на Гръб, нищо повече.

— Сега момчето ще трябва само да си сърба кашата. — Блистиг се наведе над масата. Бяха намерили луксозна кръчма, с високи цени, тъй че не привличаше малазански войници под капитански ранг, и от известно време, през последните няколко седмици по-точно, Юмруците се събираха тук, за да пият и да се оплакват. — Та как изглеждат тия гледания? Чуват се какви ли не слухове. Хора, които плюят саламандри или змии излизат от ушите им, и горко му, ако някое бебе вземе, че се роди в този момент някъде из квартала — по три очи и раздвоени езици. — Той поклати глава, удари три бързи глътки и изтри устата си с ръка. — Казват, че тъкмо каквото там е станало на последното, било настроило адюнктата за всичко, което стана след това. Цялата онази нощ в град Малаз. Целият вой с картите. Дори убийството на Калам…

— Не знаем дали е убит — прекъсна го Кенеб.

— Ти беше там, в оная каюта — настоя Блистиг. — Какво стана?

Кенеб извърна очи. Изведнъж му се дощя нещо по-силно от бира. Откри, че е неописуемо изстинал, с лепкава пот по челото и дланите, като в треска.

— Скоро ще почне — промърмори той. — Пипне ли се веднъж…

— Всички с малко акъл в главата са напуснали казармите, разбра ли го това? Цялата проклета армия се е пръснала из града тая нощ. Плашиш ме, Кенеб.

— Спокойно — чу се той да отвръща. — Изплюх само един саламандър, доколкото помня.

 

 

Детсмел беше наел стая за нощта, голяма стая на четвъртия етаж, с балкон и бърз достъп до покрива. Цяла проклета месечна заплата, но имаше изглед към временния щаб — е, към ниския купол поне, а в другия край на покрива на странноприемницата имаше късо спускане към съседната сграда и после бърз спринт по задната уличка няма и на три пресечки от реката. Най-доброто, което можеше да направи, общо взето.

Мейсан Джилани беше пристигнала с буре бира и самун хляб, макар че единственото приложение за хляба, което Детсмел можеше да предвиди, бе да попиват повърнатото — боговете знаеха, никакъв глад не изпитваше. След това се домъкнаха Иброн, Шард, Корд, Лимп и Кръмп, награбили прашни бутилки вино. Магът беше смъртно пребледнял и разтреперан. Корд, Шард и Лимп изглеждаха уплашени, а Кръмп се хилеше като ударен по главата с мокър парцал.

Детсмел ги изгледа всичките намръщено, вдигна раницата си от пода и я тупна върху единствената маса. Иброн рязко завъртя глава.

— Гуглата да те вземе, некромант, с вонящата ти магия. Само ако знаех…

— Ти даже не беше поканен — изръмжа Детсмел — и можеш да се разкараш по всяко време. А какво прави бившият Извънреден с тоя плавей?

— Ще издялкам нещо! — отвърна Кръмп с ярка зъбата усмивка като на кон, просещ ябълка. — Може би една голяма риба! Или ескадрон кентаври! Или гигантски саламандър — макар че това може да е опасно, о-о, твърде опасно, освен ако не му сложа един щифт на опашката да може да го издърпаш — и чене на панти, да се отваря и затваря и да издава звуци като смях. Че то, ако река, мога да…

— Да си го навреш в задника, това можеш — прекъсна го Детсмел. — Или още по-добре аз да го направя, сапьор.

Усмивката на Кръмп увехна.

— Не бъди толкова зъл де. Всички дойдохме тука да свършим нещо. Сержант Корд и ефрейтор Шард ще пият, казаха, и ще се молят на Кралицата на сънищата. Лимп ще спи, а Иброн ще прави защитни магии и прочие. — Конските му очи се извърнаха към Мейсан Джилани — тя се беше изтегнала в единствения тапициран стол, изпружила крака и с отпуснати клепачи, сплела пръсти в скута си — и дългата му челюст бавно увисна. — А тя ще е красива — прошепна Кръмп.

Детсмел въздъхна отчаяно, развърза раницата и започна да вади разни мъртви същества. Кълвач, космат черен плъх, игуана и някаква странна твар със синя кожа и големи очи, която можеше да е прилеп или гола костенурка — беше намерил съществото, голямо колкото лисица, увиснало на разтроената си опашка на един щанд на пазара. Старицата се беше изкикотила, когато го купи, доста злокобна реакция, ако питаха Детсмел. Все пак разполагаше с достатъчно приличен асорти…

Вдигна очи и видя, че всички са го зяпнали.

— Какво има?

Мръщенето на Кръмп помрачаваше обикновено безизразното му лице до нещо… обезпокоително.

— Ти… — промълви той. — Ти нали не си… случайно… не си, ъъ… некромант. Нали?

— Не съм те канил тук, Кръмп!

Иброн се потеше.

— Слушай, сапьор — ти, Кръмп Боул или както там ти беше името. Ти не си вече от Нередовните на Мот, запомни го това. Ти си войник. От Ловците на кости. Получаваш заповеди от Корд, сержант Корд, ясно?

Корд се покашля.

— Точно така, Кръмп. И, ъъ, заповядвам ти да, ъъ, да дялкаш.

Кръмп примига, облиза устни и кимна на сержанта си.

— Да дялкам, ясно. Какво искаш да ти издялкам, сержант? Кажи там, каквото и да е. Само без некроманти, нали?

— Естествено. Да речем, всички в тая стая. Освен Детсмел, разбира се. Но всички останали. М-м, на коне, препускащи в галоп коне. Коне, галопиращи над пламъци.

Кръмп отри устни и хвърли свенлив поглед към Мейсан Джилани.

— И нея ли, сержант?

— Давай — провлече Мейсан Джилани. — Нямам търпение да го видя. Не забравяй да включиш и себе си, Кръмп. На най-големия кон.

— Аха. С гигантски меч в едната ръка и проклетия в другата!

— Идеално.

Детсмел се върна към менажерията си от умрели животни и ги подреди на масата в кръг, глава към опашка.

— Богове, как вонят! — изпъшка Лимп. — Не можеш ли да ги топнеш в ароматни масла или нещо такова?

— Не може. Това го правим, за да си спасим кожите всички, ясно? Дори твоята, Иброн, сякаш на Рашан му пука да помогне поне малко тая нощ. От мен зависи Гуглата да не дойде в тази стая. Тъй че никакви прекъсвания повече, ако не искате да ме убиете…

Кръмп вдигна рязко глава.

— Звучи идеално…

— И да умрат всички останали, включително и ти, Кръмп.

— Това вече не звучи толкова идеално.

— Дялкай — заповяда му Корд.

Сапьорът отново наведе глава над работата си и върхът на езика му щръкна като ларва на щръклица, показала се да глътне въздух.

Детсмел отново се съсредоточи върху кръга от трупчета. Прилепът-костенурка колкото лисица го беше зяпнал с едно гигантско гълъбово око. Той едва не подскочи, когато мъртвата игуана му намигна вяло.

— Богове на бездната! — простена Детсмел. — Върховен дом Смърт е дошъл.

Изпукаха тапи.

 

 

— Преследват ни.

— К’во? Я стига, Ърб. Ние сме тия, дет’ преследват, нали? Няма да позволя на проклетия ми ефрейтор с двете лица да се скатава от служба… тука въртим наляво…

— Дясно, Хелиан. Току-що зави надясно.

— Това е само щот’ сме един до друг, виждаш го различно. Беше ляво за мен, ако за теб е дясно, твой проблем. Я виж тука, не е ли бардак т’ва? Отишъл е в бардак? Що за ефрейтор имам, а? Какво им е лошото на малазанските жени, ей? Хващаме го и искам да му отрежеш топките, ясно? Ще сложа край на това веднъж завинаги.

Стигнаха до тясното стълбище и Хелиан се пресегна с две ръце, уж да се хване за перилата. Но нямаше никакви перила, тъй че тя се просна по очи на стъпалата и се чу как брадичката й изпука.

— Оу! Проклетите перила, счупиха се в ръцете ми! — Заопипва и засвива пръсти. — На прах станаха, видя ли?

Ърб се наведе да погледне да не би наквасеният й мозък да изтича — не че Хелиан щеше да го забележи — и с облекчение видя, че няма нищо по-сериозно освен драскотина под брадичката. Докато се мъчеше да се изправи на крака и да приглади избелената си коса, тя отново погледна нагоре към улицата, от която току-що бяха слезли.

— Скълдет е тоя, дето ни дебне, Хелиан…

Тя го погледна и примига замаяно.

— Скълдет? Пак ли той? — Заоправя отново косата си, също толкова неефикасно. — Ох, миличкият той, сладък е, нали? Иска да ми влезе в кюлотите…

— Хелиан — изпъшка Ърб. — Скълдет изрази желанието си съвсем ясно — иска да се ожени за теб…

Тя го изгледа ядосано.

— О, я стига. Иска да ги носи, т’ва е. За другата работа нищо не знае. Само с момчета го е пра’ил, ’збираш ли. Все се опитваше да се дигне на корема си под мен или аз да го правя, когат’ съм под него и да се покаже грешната дупка, и накрая свършвахме с боричкане вместо нещо по-забавно. Все едно, дай да ходим да хванем нашия ефрейтор, преди да е затънал в разврата.

Ърб се намръщи, за да прикрие неудобството си, и тръгна след залитащата по стъпалата Хелиан.

— Войниците непрекъснато ходят по курви, Хелиан…

— Добрата сержантка трябва да се грижи за невинността им, Ърб.

— Те са големи мъже, Хелиан… не са толкова невинни…

— Кой? Говорех за моя ефрейтор, за Тъчи Бретлес. Както все си говори сам, никоя жена няма да се доближи до него. Безумието не е качество, което търси една жена, знаеш ли. У мъжете си, искам да кажа. — Тя махна вяло с ръка към вратата пред тях. — Затова търси курви сега, а аз няма да го позволя. — Опита няколко пъти да докопа бравата, най-после успя и я дръпна. — Богове на бездната! Тия що заключват бе?

Ърб се пресегна покрай нея, бутна вратата и я отвори.

Хелиан залитна навътре, без да пуска бравата.

— Спокойно, Ърб, ще се оправя — само гледай и се учи.

Ърб се провря покрай нея и спря в тесния коридор, впечатлен от необичайния тапет на стените, който сякаш се състоеше от златен варак, алено кадифе и ивици пъстри заешки кожи на безумни фигури, които неустоимо го караха да иска да си опразни кесията. Черният дървен под бе излъскан и намазан с восък толкова, че изглеждаше почти течен, все едно стъпваха по стъкло, под което ги чакаше изтезанието на безкрайна забрава… зачуди се дали всичко това не е омагьосано.

— Къде отиваш? — извика ядосано Хелиан.

— Ти отвори вратата — отвърна Ърб. — И ме помоли да поема авангарда.

— Аз? Помолила? Авангард — в бардак?

— Точно така.

— Добре, тогава си извади кожения меч, Ърб, в случай, че ни скочат.

Той се поколеба, след което отвърна:

— Вадя го бързо, Хелиан.

— Не съм го видяла обаче — подвикна тя зад него.

Сконфузен, той отново спря.

— Какво имаш предвид?

— Това, че ти трябват малко уроци в разврата. — Тя залитна и се подпря на стената. — Освен ако не искаш Скълдет, разбира се. Не че ще се събереш в гащите ми обаче. Ей, това бебешки кожи ли са?

— Заешки. И не се интересувам от Скълдет, Хелиан. И не искам да ти нося гащите…

— Слушайте двамата — ревна нечий глас иззад вратата до тях, — спрете с това чуждестранно дърдорене и си намерете стая!

Навъсена, Хелиан посегна към меча си, но ножницата беше празна.

— Кой ми открадна… ти, Ърб, дай ми меча си, проклет да си! Или разбий тая врата — тая, да. Тресни я в средата. С главата — разбий я!

Ърб изобщо не се и опита, а хвана Хелиан под мишницата и я поведе по коридора.

— Не са в тази, оня вътре говореше ледерийски.

— Ледерийски ли беше това дърдорене? Нищо чудно, че тоя град е пълен със смахнати, щом говорят така.

Ърб се доближи до друга врата и долепи ухо да подслуша. После изсумтя.

— Гласове. Преговарят. Може да е тази.

— Изритай я, разбий я, намери ни някой таран или проклетия, или ядосан напанец…

Ърб натисна бравата, бутна вратата навътре и влезе.

Двамата ефрейтори, общо взето разсъблечени, и две жени, едната тънка като клечка, другата — неописуемо дебела. И четиримата го зяпнаха ококорени. Ърб посочи Бретлес и след това Тъчи.

— Вие двамата, обличай се. Сержантът ви е в коридора…

— Не съм! — И Хелиан нахлу бясна в стаята. — Той е наел две! Разврат! Марш навън, пачаври, преди да съм си отсякла крака!

Кльощавата изсумтя нещо и изведнъж в ръката й се появи нож, тя го размаха заплашително и тръгна към Хелиан. Дебелата курва надигна някакъв стол и застъпва тежко след нея.

Ърб нанесе саблен удар с едната си ръка по китката на жената с ножа — той издрънча на пода, — а с другата блъсна дебелата в лицето и я избута назад. Чудовищната курва изврещя и се пльосна на огромния си задник. Чак стаята се разтресе. Стиснала натъртената си ръка, мършавата изхвърча през вратата и се разпищя навън.

Ефрейторите припряно навличаха дрехите си, смутени и май дори уплашени.

— Вземете си парите обратно! — изрева Хелиан. — Тия двете трябва да плащат на вас! Не обратното! Ей, кой повика армията?

Армията, както се оказа, бяха шестима от охраната на заведението, въоръжени с тояги, но боят в стаята стана гаден едва когато дебеланата се намеси отново, размахала стола.

 

 

Брис Бедикт предпазливо отпи от чуждестранния ейл, озадачен от пъстротата на участниците в гадаенето: последният, май някакъв бивш жрец, дойде явно пиян и гледаше уплашено.

Особена пасмина бяха тези малазанци. С талант да съчетаят небрежната фамилиарност с най-мрачния и тежък проблем за решаване, безгрижната отпуснатост и хлабава дисциплина с жесток професионализъм. Признаваше си, че е някак странно очарован от тях.

В същото време адюнктата бе някак още по-предизвикателна в това отношение. Въпреки благородното си потекло — което трябваше да я е приучило на някакво елементарно благоприличие — Тавори Паран като че ли беше буквално лишена от каквито и да било социални обноски; а военният й ранг пък би трябвало да е позагладил резкия й нрав. Адюнктата бе непохватна в командването и тромава в общуването, сякаш непрекъснато я отклоняваше някакво непреодолимо препятствие.

Брис допускаше, че това препятствие най-вероятно се крие в неуправляемостта на армията й. При все това нейните офицери и войници не показваха и най-малкия намек за неподчинение, нито едно завъртане на очи зад гърба й, нито един кос поглед. Тук имаше вярност, да, но с някакъв странен привкус, чието естество Брис все още не беше в състояние да определи.

Какъвто и да беше източникът на държането на адюнктата, тя явно не можеше да се справи с него и Брис смяташе, че това бреме бавно, но все по-силно я притиска.

Повечето други му бяха непознати, или в най-добрия случай смътно познати лица, свидетелстващи за някаква стара случайна среща. Познаваше Върховния маг Бен Адефон Делат, когото другите малазанци знаеха като Бързия Бен — макар че за Брис в това прозвище липсваше респектът, който Цеда определено заслужаваше. Познаваше също така Хедж и Фидлър — двамата бяха сред войниците, появили се първи в двореца.

Други в групата го изумиха. Две деца, момче и момиче, и една жена Тайст Андий, зряла на години и поведение и явно притеснена от включването й в тази пъстра компания. Всички останали, с изключение на бившия жрец, бяха офицери или войници в армията на адюнктата. Двама морски пехотинци със златисти кожи и руси коси — и двамата съвсем не млади — Геслер и Сторми. Невзрачен младеж на име Ботъл, който не можеше да е на повече от двайсет; и адютантът на Тавори, изумително красива татуирана офицерка, която се движеше с изяществото на танцьорка, а екзотичните й черти само се подсилваха от усещането за някаква неизказана скръб.

Войнишкият живот беше труден, Брис го знаеше много добре. Приятели, изгубени по ужасен и внезапен начин. Белези, избелели с годините, съкрушени амбиции и изоставени мечти. Светът на възможностите се смаляваше и предателствата дебнеха от всяка сянка. Един войник трябва да вложи доверието си у този, който го командва, а оттам нагоре у този, на когото служи командирът. В случая с тези Ловци на кости Брис разбираше, че те и тяхната адюнкта са били предадени от владетеля на империята им. Носеха се без посока, подмятани от теченията, и единственото, което можеше да направи Тавори, бе да задържи армията сплотена: това, че бяха предприели нашествие в Ледер, само по себе си беше необичайно. Дивизии и бригади — в историята на собственото му кралство — се бяха бунтували срещу далеч не толкова крайни заповеди. Само по тази причина Брис хранеше искрено уважение към адюнктата и беше убеден, че тя притежава някакво скрито качество, тайна добродетел, която войниците й добре разбираха и на която откликваха — и Брис се чудеше дали ще може да я види самият той, може би същата тази нощ.

Макар и да стоеше спокойно, любопитен и леко напрегнат, и да отпиваше от ейла си, той добре усещаше нарастващото напрежение в стаята. Никой не беше радостен, най-малко от всички сержантът, който щеше да съживи картите — горкият човек изглеждаше скапан като куче, току-що преплувало река Ледер, със зачервени помръкнали очи и унило лице.

Младият войник, Ботъл, се суетеше около Фидлър и — може би заради Брис — заговори тихо на сержанта на търговската реч.

— Време е за малко ръждива ръкавица, а?

— Какво? За какво?

— Онова пиене, дето го измисли на последното гледане…

— Не, никакъв алкохол. Не и този път. Остави ме на мира. Докато се подготвя.

— Как ще разберем кога си готов? — попита Лостара Юил.

— Просто насядайте, в какъвто и да е ред, капитане. Ще разберете. — Хвърли умолителен поглед към адюнктата. — Твърде много сила има тук. Твърде много. Представа нямам какво ще извадя. Това е грешка.

Стегнатото лице на Тавори успя някак да се стегне още повече.

— Понякога грешките са необходими, сержант.

Хедж се покашля грубо, след което махна с ръка.

— Съжалявам, адюнкта, но тука говорите на сапьор. Грешките означават, че ставаме на червена мъгла. Предполагам, че имате предвид други видове, може би? Надявам се.

Адюнктата се извърна рязко към огромния приятел на Геслер.

— Адютант Сторми, как се задейства засада?

— Не съм адютант повече — изръмжа брадатият мъж.

— Отговорете на въпроса ми.

Грамадният мъж я погледна ядосано, но като видя, че това не предизвиква никаква реакция у адюнктата, изпъшка и отвърна:

— Задействаш я и ги нападаш здраво и бързо. Скачаш им на гърлата на копелетата.

— Но първо засадата трябва да се задейства.

— Освен ако не можеш да ги надушиш предварително, да. — Малките му очи се приковаха в нея. — Тая нощ ще душим ли, или ще нападаме, адюнкта?

Тавори не отговори, а вместо това се обърна към жената Тайст Андий.

— Сандалат Друкорлат, моля, седнете. Разбирам неохотата ви…

— Не знам защо съм тук — сопна се Сандалат.

— История — промърмори бившият жрец.

Последва дълго мълчание, а след това момичето, Синн, се изкикоти и всички подскочиха. Като видя това, Брис се намръщи.

— Извинете, че се намесвам, но това място дали е за деца?

— Момичето е Висш маг, Брис — каза Бързия Бен. — А момчето е… хм, той е различен.

— Различен ли?

— Докоснат — каза Банашар. — И не по добрия начин при това. Моля ви, адюнкта, отменете го. Върнете Фидлър в казармата. Твърде много хора има тук… най-безопасното четене включва малко хора, не тълпа като тази. Горкият ви четец ще почне да кърви от ушите още на средата.

— Прав е — каза Бързия Бен и се размърда неспокойно в стола си. — Фидлър е достатъчно гаден и без обеци от кръв и така нататък.

Адюнктата се обърна към Фидлър.

— Сержант, знаете желанието ми. Повече от всеки друг, вие също така знаете и основанията ми. Хайде кажете, искрено, способен ли сте на това?

Всички очи се приковаха в сапьора и Брис усети как всеки от тях — с изключение на Синн може би — мълчаливо умолява Фидлър да затръшне капака на ужасната кутия. Вместо това той направи гримаса, втренчи се в пода и отвърна:

— Мога го, адюнкта. Не е това проблемът. Проблемът е в… неочакваните гости.

Брис видя как при тези думи бившият жрец потръпна и го заля внезапна гореща вълна. Той пристъпи напред…

Но Колодата беше в ръцете на Фидлър и той стоеше в единия край на масата — въпреки че не всички още бяха заели местата си, — и три карти изтропаха и се плъзнаха по гладката повърхност.

Четенето беше започнало.

 

 

Застанал в сумрака извън сградата, Блудния залитна назад, ударен сякаш от невидими юмруци. Вкуси кръв в устата си и изсъска от гняв.

 

 

Пиносел и Урсто Хубът лумнаха в пламъци и Серен Педак извика и понечи да скочи към тях, но ръката на Бъг я спря. Ръка, плувнала в пот.

— Не мърдай — изпъшка старецът. — Тези пламъци не изгарят нищо освен тях…

— Нищо освен тях? Какво означава това?

Беше ясно, че двамата богове са престанали да усещат заобикалящото ги — виждаше как очите им са се вторачили през сините пламъци, приковани в нищото.

— Естеството им — прошепна Бъг. — Поглъща ги… силата — съживената сила. — Трепереше целият и по лицето му се лееше пот като масло.

Серен Педак отстъпи назад и сложи ръце на издутия си корем. Устата й беше пресъхнала, сърцето й биеше като лудо.

— Кой ги напада?

— Стоят между твоето дете и онази сила — както и аз, Аквитор. Ние… можем да удържим. Трябва да…

— Кой го прави това?

— Не е зло… просто огромно. В името на Бездната, това не е обикновен гадател на Плочите!

Тя седна, вече обзета от ужас, с нажежения до бяло страх за неродения й син в душата, и зяпна Пиносел и Урсто Хубът… които горяха и горяха, а под пламъците се топяха като восък.

 

 

В една претъпкана стая на горния етаж на един хан рой мъртви доскоро твари се размърдаха, заръмжаха и защракаха челюсти. Косматият черен плъх с провиснали черва изведнъж падна нагоре и тупна на тавана, заби нокти в гипса и вътрешностите му провиснаха като наденички в пушилня. Синият прилеп-костенурка отхапа опашката на игуаната и тя скочи и се заблъска в капаците на прозореца в отчаяно усилие да се измъкне навън. Кълвачът ръсеше мазни пера и плющеше на бесни кръгове над главите им… само че никой нямаше време да го забележи, защото се трошаха бутилки и се лееше вино като разредена кръв, и едва започнатата резба на ездачи на препускащи коне се загърчи и се надигна в скута на Кръмп, докато той гледаше опулил очи и със зяпнала уста… и след няколко мига първият мъничък кон се изтръгна от дървото, копитцата му затропаха по пода, а безформената бучка на ездача размахваше остра треска.

Ревове, викове, врясъци… Иброн повърна, а Лимп отскочи настрани, за да не го оцапа, подхлъзна се в локва вино и си удари лошо коляното. Изрева от болка.

Детсмел запълзя към ъгъла. Видя как Мейсан Джилани се претърколи под леглото и как в същия миг кълвачът се заби с главата напред в пилона на леглото и изригна сред облак мръсни пера.

„Хитра жена. Ех, да имаше малко място и за мен там.“

 

 

В друг участък на града свидетели щяха да се кълнат в името на Блудния, да се кълнат всъщност в Празния трон и над гробовете на най-любимите си, че два дракона излетели от недрата на един хан и пръснали убийствен дъжд от тухли, трески, прах и парчета разкъсани тела по улиците на петдесет крачки оттам… а дори на следващата сутрин никакво друго възможно обяснение не можеше да оправдае разнебитените руини на цяла сграда, от която не извлякоха никакви оцелели.

 

 

Цялата стая потрепери и докато Хелиан забиваше лакътя си в някакво брадато лице и чу задоволителен пукот, стената срещу нея се пропука като тънко стъкло и след това рухна в стаята и погреба под себе си мятащите се, вкопчени в безсмислена схватка тела. Пищяха жени… е, дебелата пищеше поне, обаче тя беше достатъчно гръмка и настойчива, за да замести всички останали — които бяха твърде заети да се измъкват изпод отломките.

Хелиан залитна стъпка назад, а след това, когато подът изведнъж се надигна, се усети, че бяга, макар да не беше съвсем наясно с точната посока, но й се стори благоразумно да се опита да намери проклетата врата.

Щом я намери, се намръщи, защото тя лежеше на пода, така че спря и се вторачи в нея.

Докато Ърб не се блъсна в гърба й.

— Нещо току-що мина горе по улицата! — изпъшка той и изплю кръв. — Трябва да се махаме оттук…

— Къде ми е ефрейторът?

— Вече е на стълбите… хайде!

— Но… Не, време е за пиене…

— Хелиан! Не сега!

— Я се разкарай! Ако не сега, кога?

 

 

— Предач на Смърт, Рицар на Сянка, Господар на Колодата. — Гласът на Фидлър беше студено, почти нечовешко ръмжене. — Масата ги побира, но не и другите. — И започна да хвърля карти, и всяка, която хвърлеше, се изстрелваше като желязна плоча към магнит и ги удряше един след друг силно в гърдите, а те залитаха стъпка назад и с всеки удар — пред ужасения поглед на Брис — жертвата се надигаше от пода, столът изхвърчаше назад и се блъскаше в стената, колкото и далече да беше.

Ударите трошаха кости. Глави изпращяваха и пръскаха кръв по стените.

Всичко това ставаше много бързо, а Фидлър стоеше като в центъра на въртоп, непоклатим като дълбоко вкоренено дърво.

Първата поразена беше момичето, Синн.

— Дева на Смърт.

Картата я порази в гърдите, надигна я и я запрати към тавана. Звукът, който издаде, когато се удари, беше ужасен. Тя се отпусна, увиснала като парцалена кукла на конци.

— Скиптър.

Гръб изврещя, опита се да се хвърли на пода, но картата ловко се плъзна под него, прикова го в гърдите и го тласна към стената вляво от вратата.

Бързия Бен зяпна невярващо, когато поредната карта го шибна в гръдната кост.

— Маг на Смърт.

Той отлетя към стената зад него с такава сила, че замазката се напука; увисна там неподвижен като труп, набучен на кол.

— Зидар на Смърт.

Хедж изрева и направи грешката да се обърне. Картата го удари в гърба и го наби с лицето напред в стената, после започна да го повдига нагоре. Под изпадналия в несвяст мъж оставаше червена ивица.

Другите ги последваха бързо като хвърлени камъни. При всеки резултатът бе същият. Убийствен сблъсък и разтърсени стени. Сандалат Друкорлат, Кралица на Мрак. Лостара Юил, Поборник на Живот.

— Обелиск. — Ботъл.

Геслер, Сфера.

Сторми, Трон.

А след това Фидлър се обърна към Брис.

— Крал на Живот.

Картата изсвистя от ръката му, блеснала като кама, и Брис си пое дъх в мига преди да го удари, затворил очи… усети удара, но съвсем не толкова жесток като при другите, а и нищо всъщност не докосна гърдите му. Отвори очи и видя картата да трепти във въздуха на една педя от него.

Над нея срещна мрачния поглед на Фидлър.

Сапьорът кимна.

— Ти си нужен.

Какво?!

Двама бяха останали непокътнати и Фидлър се обърна към първия, онзи, който бе по-близо до него.

— Банашар. Лоша компания поддържаш. Шут във Вериги. — Извади карта и тя изсвистя от ръката му. Бившият жрец изпъшка, излетя от стола си и бе запратен към сводестия таван. При сблъсъка се вдигна облак прах.

Фидлър се обърна към адюнктата.

— Знаехте го, нали?

Зяпнала и пребледняла като платно, тя мълчеше.

— За теб, Тавори Паран… нищо.

Тя трепна.

Вратата внезапно се отвори и пантите изскърцаха в замръзналата тишина.

Турудал Бризад пристъпи в стаята и спря. „Турудал Бризад… не, разбира се, че не. Блудния. Който стои невидим зад Празния трон. Чудех се кога ще се покажеш.“ Брис осъзна, че е извадил меча си. Осъзна също, че Блудния е дошъл, за да го убие — деяние без причина, желание без мотив — или поне без никакъв въобразим мотив за когото и да било освен за самия Блуден.

„Той ще ме убие.“

„А след това Фидлър — заради дързостта му.“

„А след това всички останали, за да няма свидетели.“

Фидлър бавно се обърна и огледа Блудния. Усмивката на малазанеца беше смразяваща.

— Ако онази карта беше за теб, щеше да е напуснала масата в мига, в който отвори вратата. Знам, мислиш, че ти принадлежи. Мислиш, че е твоя. Грешиш.

Единственото око на Блудния сякаш изригна.

— Аз съм Господарят на Плочите…

— А на мен ми е все едно. Давай тогава. Играй си с твоите плочи. Не можеш да се изправиш срещу Господаря на Колодата — времето ти отмина, Блуден.

— Аз се върнах!!!

Блудния, със суровата сила, избуяваща около него, направи още една крачка в стаята, но тихите думи на Фидлър се врязаха в пътя му.

— Не бих направил това.

Древният бог се усмихна презрително.

— Мислиш ли, че Брис Бедикт може да ме спре? Да спре това, което възнамерявам да направя тук?

Веждите на Фидлър се вдигнаха.

— Представа нямам. Но ако направиш още една крачка, Блуден, Господарят на Колодата ще проникне. Тук, сега. Ще се изправиш ли срещу него? Готов ли си за това?

А Брис погледна лежащата на масата карта. Безжизнена, неподвижна. Сякаш се прозяваше като устата на самата Бездна. Той внезапно потръпна.

Кроткото предизвикателство на Фидлър беше спряло Блудния и Брис видя как се пробуди колебанието на красивото някога лице на Турудал Бризад.

— В името на всичко свято — заяви Брис Бедикт, — бездруго няма да минеш през мен, Блуден.

Единственото око блесна към него.

— Нелепо.

— Живял съм в камък, Древен. Изписан съм с неизброими имена. Мъжът, който умря в тронната зала, не е мъжът, който се върна, каквото и да виждаш.

— Изкушаваш ме да те смачкам — почти изръмжа Блудния.

Фидлър рязко се извърна и зяпна картата на масата.

— Той се е разбудил! — Вдигна очи към Древния бог. — Може би вече е твърде късно… за теб.

И Брис видя как изведнъж Блудния отстъпи крачка назад, после още една и трета, а тя го изведе навън през вратата. След миг той изчезна от поглед.

Към пода бавно се смъкваха тела. Доколкото Брис можеше да прецени, никой още не се беше съвзел. Напрежението в стаята някак отслабна, като след изпускане на дълго затаяван дъх.

— Адюнкта.

Погледът на Тавори се измести от празната врата към сапьора.

— Това не беше четене — каза Фидлър. — Никой не беше намерен. Никой не беше поискан. Адюнкта, те бяха белязани. Разбирате ли?

— Да — прошепна тя.

— Тавори… — почти изхриптя Фидлър. Личеше му, че е страшно уморен. — Наистина съжалявам.

Адюнктата само поклати глава.

И Брис осъзна, че макар да не беше разбрал всичко тук, все пак е разбрал достатъчно. И ако това изобщо, изобщо можеше да означава нещо, щеше да повтори думите на Фидлър към нея. Към тази адюнкта, тази Тавори Паран, тази окаяна, самотна жена.

В този момент отпуснатото тяло на Банашар се смъкна върху масата като свален от въжето труп. Бившият жрец изстена.

Фидлър пристъпи към масата и взе картата, наречена „Господар на Колодата“. Огледа я за миг, след което я върна в колодата в ръцете си. Погледна Брис и му намигна.

— Добре изиграно, сержант.

— Усещаше се толкова безжизнена… и още е така. Малко съм притеснен.

Брис кимна и каза:

— Все пак ролята не се усещаше… свободна.

— Вярно е. Благодаря.

— Познавате ли този Господар?

— Да.

— Сержант, ако Блудния беше засякъл блъфа ви…

Фидлър се ухили.

— Щеше да се наложи да действате сам, сър. Все пак прозвучахте съвсем убедително.

— Не само малазанците умеят да блъфират.

И докато се усмихваха искрено един на друг, адюнктата само ги гледаше зяпнала.

 

 

Бъг стоеше до задния прозорец и гледаше скромната градина на Серен Педак.

Тази нощ бе нанесена щета, далеч по-голяма от двете срутени сгради. Стаята зад него бе затихнала от мига, в който четенето бе свършило преди малко. Все още се чувстваше… уязвим, почти разбит.

Чу как тя се раздвижи зад него, тихото изпъшкване, когато се изправи и след това застана до него.

— Мъртви ли са, Бъг?

Той се обърна и погледна вече слелите се безцветни локви на пода под двата стола.

— Не знам. Мисля, че да.

— Т-това не… Моля, кажете ми, Цеда, че такава съдба не е била в плановете за тази нощ.

— Не беше, Аквитор.

— Тогава… какво се случи?

Той потърка наболата четина по брадичката си, въздъхна и поклати глава.

— Тя избира тясна пътека… богове, каква дързост! Трябва да говоря с краля. И с Брис. Трябва да решим…

— Цеда! Кой уби Пиносел и Урсто?

Той се обърна към нея и примига.

— Смъртта само премина. Дори Блудния беше… отпратен. — Изсумтя. — Да. Отпратен. Толкова сила има в тази Драконова колода. В подходящи ръце би могла да изцеди всички ни. Всеки бог, нов и древен. Всеки асцендент, привлечен в роля. Всеки смъртен, обречен да стане лице на карта. — Отново се загледа през прозореца. — Той пусна една на масата. На твоя син. Масата ще го задържи, така каза. По този начин не се опита да посегне на сина ти. Остави нещата на мира. Него остави на мира. — Потръпна. — Пиносел и Урсто… те просто седяха твърде близо до огъня.

— Те… какво?

— Гадателят удържа, Аквитор. Никой не нападна Урсто и Пиносел. Дори картата на вашия нероден син не се опита да посегне на него. Гадателят я заключи. Както дърводелец би забил пирон в дъска. Бездната да ме вземе, самата нагла сила да го направи ме оставя без дъх. Аквитор, Урсто и Пиносел бяха тук, за да ви защитят от Блудния. И да, усетихме го. Усетихме убийственото му желание. Но след това той бе отхвърлен, силата му бе разпръсната. Това, което дойде на мястото й, бе като лика на слънцето, растеше и растеше, стана толкова огромно, че изпълни целия свят — те бяха като приковани там, заклещени в тези столове, не можеха да мръднат… — Тръсна глава. — Всички бяхме така. — Погледна локвите на пода. — Аквитор, наистина не знам дали са мъртви. Господарят на Смърт не се нахрани с никого тази нощ, освен с няколко окаяни души в един хан. Може просто да са се… разпаднали… и след време ще се възстановят отново, ще намерят формите си — своята плът и кости — отново. Не знам, все пак ще се надявам.

Тя се взираше в лицето му и той се зачуди дали е успял да прикрие тревогата си, скръбта си. Погледът в очите й говореше за провала му.

— Говорете с този гадател — каза тя. — И… помолете го… да се въздържа. Никога повече в този град. Моля ви.

— Той не го искаше, Аквитор. Направи каквото можа. Да защити… всички. — „Освен самия себе си, мисля.“ — Не смятам, че ще има друго четене.

Тя се загледа през прозореца.

— Какво ли го очаква? Моя… син — попита шепнешком.

Той разбра въпроса й.

— Ще има вас, Серен Педак. Майките притежават сила, огромна и странна…

— Странна ли?

Бъг се усмихна.

— Странна за нас. Необяснима. Също тъй, бащата на вашия син беше много обичан. Ще са налице някои от приятелите му, които не биха се поколебали…

— Онрак Т’емлава — каза тя.

Бъг кимна.

— Имасс.

— Каквото и да е това.

— Аквитор, Имасс е много неща, а сред тези неща едно качество се извисява над всички останали. Тяхната вярност не може да бъде накърнена. Те чувстват такива сили с дълбочина, огромна и…

— Странна?

Бъг премълча. Знаеше, че би могъл, ако реши, да се обиди от намека в тази единствена дума, който тя бе добавила във фразата му. Вместо това се усмихна.

— Все пак.

— Съжалявам, Цеда. Вие сте прав. Онрак беше… забележителен, донесе ми голяма утеха. Все пак не очаквам да ме посети отново.

— Ще дойде, когато синът ви се роди.

— Как ще разбере кога се е родил?

— Защото неговата жена, Гадателката на кости Килава, благослови вас и детето ви. По този начин тя остава в течение за вас и за състоянието ви.

— О. Дали е усетила и тази нощ тогава? Риска? Опасността?

— Може би — отвърна Бъг. — Трябва да е била… угрижена. И ако беше станал някакъв пробив, който да ви заплаши пряко, подозирам, че да, тя щеше да се… намеси.

— Как би могла да се надява, че ще ме защити, щом трима Древни богове вече са се провалили? — попита Серен.

Бъг въздъхна.

— Убеденост, която бавно започвам да приемам. Повечето хора не разбират силата. Гледат на нея изключително като на борба; това срещу онова — кое е по-голямото? Кое печели, кое губи? Силата не е толкова в действителния конфликт — разбиран като причиняването на взаимни вреди, което конфликтът предполага, и как тези вреди правят някого уязвим — не толкова в действителния конфликт значи, колкото в твърдения. Присъствието, Аквитор, е най-истинското изражение на силата. А присъствието, в сърцевината си, е заемане на пространство. Утвърждаване, ако предпочитате. Такова, което трябва да бъде признато от други сили, по-малки или по-големи, без значение.

— Не съм убедена, че ви разбирам.

— Килава би призовала присъствието си, Аквитор. Присъствие, което ви обгръща. Ако все още държите на опростени сравнения, то тогава ви казвам, тя щеше да е като камък в поток. Водата може да мечтае за победа, може дори да копнее за нея, но най-добре е да се научи на търпение, нали? Помислете за всеки пресъхнал поток, който сте виждали, Аквитор, и преценете кой е крайният победител в тази война на търпение.

Тя въздъхна и Бъг усети умората й и й се поклони.

— Сега ще ви оставя — притискат ме спешни дела, — но опасността за вас и за неродения ви син отмина.

Тя кимна към локвите.

— Сега… просто да ги избърша ли?

— Изчакайте до заранта — възможно е дотогава да не намерите нищо повече от петно.

— Мога да го соча, когато имам гости, и да казвам: „Ето там се стопиха двата бога.“

Да, нужно й беше да се защити от събитията от тази нощ. Нямаше място в мислите й, засега, за нищо друго освен за детето в нея. Въпреки думите си обаче не беше безразлична към разпадането на Пиносел и Урсто. Всичко в този момент опираше до самообладание — а то, разбираше Бъг, идваше от онази неизразима сила в една жена, на която предстои да стане майка.

— Упорити са тия двамата. Не бих ги зачеркнал все още.

— Дано да сте прав. Благодаря ви, Цеда — дори да не беше възникнала заплахата, искрено ценя готовността ви да ни защитите. Моля, не се обиждайте, ако добавя, че се надявам никога повече да не преживея нощ като тази.

— Не се обиждам. Лека нощ, Аквитор.

 

 

Извън разгара на мига, в хладния отток на последствията от един конфликт, в замаяния още ум на Блудния се появи смътно просветление. Макар да не знаеше всъщност дали Господарят на Колодата наистина се беше пробудил — както бе заявил малазанецът, — рискът от преждевременен сблъсък бе твърде голям. Колкото до Брис Бедикт и неговата дръзка наглост, о, това бе съвсем друг въпрос.

Блудния стоеше в една задна уличка недалече от малазанския щаб и трепереше от гняв и още нещо, нещо, чийто вкус бе превъзходен. Обещанието за мъст. Не, Брис Бедикт нямаше да преживее завръщането си до двореца. Без значение бяха уменията с меча на този глупак. Никакъв меч не можеше да е защита срещу грубата атака на магията на Блудния.

Вярно, това нямаше да е леко, невидимо побутване. Но старите навици, заради самата им предсказуемост, можеше да се използват. Освен това понякога дискретността не удовлетворява. Спомни си с удоволствие как държеше главата на Пернатата вещица под водата, докато немощната й борба не секна. Да, имаше величие в това да си убедителен, да си толкова прям в налагането на собствената си воля.

Можеше да стане пристрастяващо. Но той всъщност нямаше нищо против.

Гадателят обаче се беше оказал… плашещ. Онези, които се чувстваха нещастни при използването на собствената си сила, винаги смущаваха Блудния, защото не можеше да проумее такива същества, не можеше да разбере неохотата им, самоналожените правила, които управляваха поведението им. Мотивите са нещо съществено — не можеш да разбереш враговете си без усет за това какво искат, за какво жадуват. Но този гадател… единственото, за което жадуваше, бе да го оставят на мира.

Навярно това всъщност можеше да се използва. Но пък когато бе тласнат, гадателят не се поколеба да отвърне. Без да мигне, усмихнат, ужасяващо самоуверен. „Остави го засега. Помисли за другите… някакви заплахи към мен?“

Около детето на Аквитора се бяха събрали защитници, за да го опазят. Онези жалки пияници. Маел. Други сили също така. Нещо древно, с черна козина и огнени очи — беше чул предупредителното му ръмжене, като небесен грохот — и това се бе оказало достатъчно, за да го откаже.

Е, детето можеше да почака.

О, тази война бе жестока, и още как. Но имаше потенциални съюзници. Банашар. Слаб мъж, до когото можеше да прибегне отново. И Финир, уплашеният бог на войната — да, можеше да се захрани със силата на този глупак. Можеше да вземе каквото иска в замяна на убежището, което предлагаше. А имаше и други сили, далече на изток, които като нищо можеха да оценят високо съюза си с него.

Все още имаше да се свършат много неща. Но засега, тази нощ, щеше да приключи с онази жалка купчина броня Брис Бедикт.

И тъй, той зачака глупакът да напусне щаба. Никакви деликатности този път. Не, само ръцете му на гърлото на кучия син щяха да утолят дълбоката му злост. Да, така беше: мъжът, който умря, не беше същият, който се върна. Бе много повече Брис Бедикт от безкрайния низ имена, всечени в камъка на душата му. Имаше и още нещо. Сякаш този човек хвърляше повече от една сянка. Ако Брис беше предопределен за още нещо, за нещо повече, отколкото беше сега, то Блудния трябваше да премахне тази заплаха незабавно.

„Извади го от играта и този път се погрижи да остане мъртъв.“

 

 

Нищо не може да е по-лошо от това да влезеш в стая в някой невзрачен хан, да идеш до леглото, да дръпнеш вълненото одеяло и да намериш дракон. Дори два. Съвсем неволно разкрити. И в един-единствен окаян миг илюзиите за взаимна закрила изчезват. Бясно превъплъщение — и гледай ти! Оказва се, че една стаичка в един хан не може да побере два дракона.

Непоклатимото убеждение на слугините по целия свят е, че са видели всичко. Нещастната слугиня, която работеше във въпросния хан, вече можеше да претендира за такова постижение. Уви, триумфът бе краткотраен.

Телораст и Кърдъл, преобразили се отново в чудатите си скелетни телца — които до такава степен се бяха превърнали в част от тях, че никоя от двете не можеше да понесе да се раздели с хубавите гущерчета, — сега бяха на билото на един хълм на няколко левги северно от града. Вече преживели позора на неочакваното събитие и паническия си бяг от Ледерас, те прекараха последната около една камбана в неистов смях.

Изражението на слугинята наистина беше незабравимо, а когато драконовата глава на Кърдъл разби стената и изпълни коридора — ха, всички гости на хана изскочиха от стаите си, за да видят източника на ужасната шумотевица, и — леле! — такова стъписване… Кърдъл заквича и се стисна за корема от смях, или щеше да го направи, ако имаше корем.

Малките ноктести пръсти на Телораст все още лъщяха от кръв, макар че когато ги използва за последен път, бяха много, много по-големи. Инстинктивното изщракване — никой не можеше да я обвини всъщност — беше сграбчило един дебел търговец в улицата долу, преди самата тя да се сгромоляса и да я задръсти със срутилите се тухли и дялан пясъчник, а не беше ли жизненоважно при месоядните да се натъпчат с мас от време на време? Трябваше да е така, защото някой учен го беше казал веднъж, някъде. Във всеки случай дебелакът беше възхитителен на вкус!

Можеш ли да виниш акулата за това, че откъсва крака на плувец? Навиващото се на кълбо влечуго, че изгълтва дете? Вълците, които нападат старица? Не, разбира се. Може да скърбиш за станалото и да плачеш за убитите жертви, но да тръгнеш след това по дирите на убиеца, за да го убиеш — все едно е някакво зло убийство, — това е просто нелепо. Това е най-лошият вид високомерие всъщност.

— Присъщо е за света да има ловци и жертви, Кърдъл. А да живееш на света означава да приемеш тази истина. Зверове изяждат други зверове, а същото е в сила и за всички тези драгоценни човешки същества — нима те не виреят и не се перчат като ловци? Разбира се, че правят точно това. Но понякога ловецът става жертвата, нали? Помисли, ако искаш, а ти искаш: някой кривокрак селяндур хване в примка заек за вечеря — трябва ли останалите зайци да се съберат и да се нахъсат за убийствена мъст срещу този дръвник? Ще бъде ли това редно и справедливо?

— Смея да кажа, че зайците биха си помислили точно така! — вресна Кърдъл и заплющя с бодливата си опашка по тревата.

— Несъмнено, несъмнено. Но помисли за гнева сред семейството на селяндура и приятелите му! Че то ще стане война, кръвна вражда! Ще се съберат войници, съгледвачи с присвити очи и майстори ловци със зелени увиснали шапки, кралят ще вдигне данъците и хиляда курви ще тръгнат след обоза! Поети ще пеят възторжени балади, за да разпалят пламъците на праведността! Цели епоси ще се изпишат, за да възпеят користните приключения!

— Те просто се превъзнасят, Телораст. Това е. Всички са императори и императрици в собствените си жалки мозъчета, не разбираш ли? С всичко в тяхно владение, за да правят с него каквото поискат. Как смее някакъв си тъп звяр да захапе!

— Ще ги спипаме накрая, Кърдъл.

— Ние и зайците!

— Точно така! Ще властвате над царството, а? О, не, приятели, царството властва над вас!

Телораст се умълча, мрачни мисли зашепнаха из нея.

— Кърдъл — отрони тя, вдигнала малкия си гущерски череп. — Ще трябва да се задействаме скоро.

— Знам. Ужасно е!

— Някой в града предизвиква неприятност. Ние не обичаме неприятности, нали? Аз поне не мисля, че ги обичаме.

— Освен ако не са наши, Телораст. Ако ние причиним неприятност, е просто чудесно. Идеално всъщност.

— Докато всичко не се обърка, като последния път. А не беше ли по твоя вина? Точно така го помня, Кърдъл. Всичко по твоя вина. Този път обаче внимавай. Прави каквото аз казвам, всичко както аз кажа.

— Трябва ли да го разкъсаме тогава?

— Кого?

— Онзи, който обича да държи трона празен. Навътре — навън, навътре — навън, само ги мести насам-натам. Никой не се чувства удобно! Хаос и бъркотия, граждански войни, предателства и кръв навсякъде! Каква гадост!

— Мислиш, че трябва да го разкъсаме ли, Кърдъл?

— Нали уж трябваше да следвам твоите указания. Тогава указвай, Телораст! Накъсваме ли го на малки кървави късчета, или не?

— Зависи. — Телораст скочи на ноктестите си крака и заситни напред-назад, засука нервно костеливите си предни крачета. — Той ли е врагът?

— Той ли е… какво? Миличко, не са ли всички те наши врагове?

— Уф! Права си! Какво ме е прихванало и мен?

— Просто е. Той просто реши да ни пренебрегне. Ние не обичаме да ни пренебрегват. Хората, които ни пренебрегват, умират. Това е правилото, по което сме живели винаги. Презреш ли ни, сдъвкваме те на парцали кожа и косми! Парченца кокали и неща, които капят и текат!

— Трябва ли тогава да идем и да го убием?

— Може би.

— О, кажи ми какво да правим! Не мога да ти кажа да следваш указанията ми, ако първо не получа указание от теб!

— Партнираме си, добре — съгласи се Кърдъл. — Чакай да помисля.

Телораст вдигна глава още по-високо и възкликна:

— Ха! Какви са ония зелени петна в небето?

 

 

— Не се доближавай до мен.

Уидал изгледа жена си накриво, реши, че вече е виждал това, и се задържа на достатъчно разстояние.

— Защо обаче тя изобщо поиска да си там? Това не мога да си обясня.

Сандалат седна — продължително усилие, придружено с много потръпване, пъшкания и въздишки.

— Не предвиждах физическа атака, това — със сигурност.

Уидал за малко да се приближи към нея, но успя да овладее инстинктивния подтик.

— Тя те е набила? Богове на бездната, знаех си, че адюнктата е сурова жена, но това вече е прекалено!

— О, я млъкни. Не ме е набила, разбира се. Да кажем само, че картите бяха свързани с някаква, м-м, сила. Сякаш това трябваше да ни убеди в нещо. Цялата магия, обкръжаваща Драконовата колода, е оскърбление към здравомислещите същества — като мен.

„Ти здравомислеща? Е, може би.“

— Гадателят ти е намерил карта значи. Коя?

Гледаше я, докато тя премисляше дали си струва да му отговори.

— Тя ме запокити в стената!

— Коя?

— Картата, идиот такъв! Кралицата на Мрак! Сякаш мога да бъда нещо такова — тъпа колода, какво знае тя за Върховен дом Мрак? Миналото е мъртво, троновете са изоставени. Няма никакъв Крал и естествено никаква Кралица! Безсмислено е — как може Бързия Бен да е Маг на Мрак? Той дори не е Тайст Андий. Ба! Пълна глупост, всичко това… богове, май ребрата ми са спукани. Направи чай, скъпи, бъди полезен поне с нещо.

— Радвам се, че те изчаках — измърмори Уидал и тръгна да сложи котлето на огъня. — Някакви предпочитания?

— Не, но добави капка масло д’баянг, нали? Следващия път ще облека броня. Студено ли е тук, или само така ми се струва? Сложи още дърва в камината, не искам да простина. Хвърли ми ония кожи. Имаме ли дъранг? Богове, боли ме, като говоря.

„Виж, това вече е новина за мен, скъпа.“

 

 

Последното, което направи мъртвата игуана, бе да захапе дясното ухо на Лимп и да стисне. Детсмел коленичи до него и се опита да разхлаби жестоката захапка на гущера. Потече кръв. Лимп май щеше да остане с половин ухо от тази страна.

Иброн седеше на леглото и дуднеше:

— Всичко ще се оправи, Лимп. Ще го наместим коляното. И ще ти зашием това ухо…

— Не, няма да го шием — заяви Детсмел. — Понеже със сигурност ще забере, а после ще плъзне. Слюнката на игуана, особено слюнката на мъртва игуана, няма начин да не е нещо гадно. Впрочем ще трябва да направя ритуал за прочистване на токсините, които вече са влезли в него. — Замълча. — Мейсан, можеш да изпълзиш вече изпод леглото.

— Така казваш ти — отвърна тя и се закашля. — Проклети от Гуглата валма косми — никога вече няма да съм чиста.

Детсмел пъхна ножа си между челюстите на игуаната и след като не успя да ги разтвори, просто започна да реже сухожилията и мускулната тъкан при ставите. Лимп заскимтя. След малко цялата твар падна и сепна всички, като изпусна дъх през цепките на ноздрите си.

— Нали каза, че е мъртва! — изръмжа Корд, приближи се и смачка с пета главата на игуаната. Разплискаха се разни неща.

— Вече е — потвърди Детсмел. — Лежи кротко, Лимп. Да започваме лечението…

— Не бива да се позволява на некроманти да лекуват хора — измърмори гневно Кръмп от ъгъла. Разните части от дърворезбата му, безформени ездачи и безформени коне, бяха изчезнали в коридора след пробива във вратата, който май трябваше да е постигнат в съчетание от дъвчене, удари с нещо остро и кой знае още какво.

Детсмел погледна навъсено сапьора.

— Нямаше да го кажеш, ако умираше от някоя рана и аз съм единствената ти надежда.

— Щях.

Некромантът му се усмихна гадно.

— Ще видим някой ден, нали?

— Не, няма. Първо ще убия теб, преди да ме ранят.

— И тогава и двамата ще сме мъртви.

— Да, точно така! Точно това казвах — нищо добро не идва от никакви некроманти, ама хич!

Кълвачът лежеше на размазана купчина на пода. Прилепът-костенурка беше избягал през дупката във вратата, вероятно подгонил дървения ескадрон. Черният космат плъх още се беше вкопчил с четирите си крака в тавана.

Шард застана пред Иброн.

— Прав ли е Детсмел, маг? Господарят на Смърт появи ли се тук?

— Не. Не като такъв. Защо не го попиташ него?

— Защото е зает с лечение. Искам да го чуя от теб, Иброн.

— По-скоро всички лабиринти се съживиха едновременно. Ефрейтор, не знам какво играе адюнктата, но няма да е весело. Скоро ще тръгнем в поход — мисля, че тази нощ го реши. Ролите са разпределени, само че съмнявам дали някой — дори Тавори — знае всички играчи. А бе — много ще е гадно.

Детсмел слушаше, разбира се. Изцеряването — в случая на Лимп — отдавна се бе превърнало за него в нещо рутинно, като за всеки лечител в ротата.

— Иброн е прав — каза той. — Не завиждам на отделението ви, ако пак ви назначат за охрана на Синн — тя е в самия център на това.

— И на мен не ми харесва — подхвърли Кръмп.

Иброн се усмихна пренебрежително.

— Колко близо ще сме до центъра няма никакво значение. Всички сме я загазили.

Странен бълбукащ звук привлече вниманието им и всички очи се приковаха в главата на игуаната. Понеже тя издиша отново.

Изпод леглото се чу сумтене, после Мейсан каза:

— Няма да изляза оттук, докато не изгрее слънцето.

 

 

Другите си бяха отишли, напускането им приличаше повече на панически бяг. Останаха само адюнктата, Лостара Юил и Брис Бедикт.

Адюнктата бавно седна в стола си. На Брис му беше трудно да определи коя от двете жени е по-потресена. Скръбта, погребана дълбоко в душата на Лостара Юил, сега изглеждаше изплувала по-близо до повърхността: тя не беше казала нито дума след излизането на Фидлър. Стоеше обгърнала гърдите си с ръце — поза, вероятно свързана повече с натъртените ребра, отколкото с нещо друго.

— Благодаря ви, че бяхте тук, сър — каза адюнктата.

Брис я погледна сепнато.

— Напълно е възможно аз да бях причината за вниманието на Блудния, адюнкта. Сигурно е по-оправдано да ме прокълнете, вместо да ми благодарите.

— Не го вярвам — отвърна тя. — Имате навик да си печелите врагове.

— Това е задният двор на Блудния — изтъкна Брис. — Естествено, той негодува срещу натрапници. Но нещо повече, той презира и другите обитатели, които случайно го делят с него. Хора като мен, адюнкта.

— Били сте мъртъв някога. Или поне така разбрах. Възкресен?

Той кимна.

— Удивително е колко малък избор има човек в такива неща. Започна ли да разсъждавам много над това, отпадам духом. Не ми допада представата, че ме манипулират толкова лесно. Бих предпочел да мисля за душата си като за своя.

Тя извърна поглед, след това отпусна ръце на масата пред себе си — и странно, сякаш започна да ги оглежда.

— Фидлър спомена за… съперника на Блудния. Господарят на Драконовата колода. — Поколеба се, после добави: — Този мъж е моят брат. Гъноуз Паран.

— А. Разбирам.

Тя поклати глава, но не го погледна, забила поглед в ръцете си.

— Съмнявам се. Може да имаме обща кръв, но доколкото знам, не сме съюзници. Не… близки. Между нас има стари проблеми. Неща, които не може да се оправят. Нито с думи, нито с дела.

— Понякога — почна неуверено Брис, — когато няма нищо за споделяне, освен съжаление, като отправна точка трябва да послужи съжалението. Помирението не изисква едната страна да капитулира пред другата. Простото взаимно признание, че са направени грешки, само по себе си слага край на разделението.

Тя му отвърна с крива усмивка:

— Брис Бедикт, думите ви, колкото и да са мъдри, предполагат връзка между двете заинтересовани страни. Случаят, уви, не е такъв.

— Може би, тогава, вие сте очаквали с радост вниманието на Господаря тази нощ. И все пак, ако наистина съм разбрал Фидлър, такава среща всъщност не предстоеше. Вашият войник блъфира. Кажете ми, ако благоволите, брат ви знае ли за вашето… затруднение?

Погледът й беше остър и пронизващ.

— Не помня да съм споделяла нещо за мое затруднение.

Брис замълча, зачуден каква ли тайна паяжина е накарал да затрепери току-що.

Адюнктата стана, погледна намръщено за миг Лостара, сякаш изненадана, че все още я намира тук, и каза:

— Уведомете краля за намерението ни скоро да си тръгнем. Ще се срещнем със съюзници на границата с Пустинните земи, откъдето ще поемем на изток. — Помълча. — Естествено, трябва да се погрижим да сме добре снабдени с всички необходими неща — разбира се, ще платим в сребро и злато за това продоволствие.

— Бихме искали да ви разубедим, адюнкта — каза Брис. — Пустинните земи са наречени така с основание, а колкото до земите на изток от тях, малкото, което сме чували, не е особено обнадеждаващо.

— Не търсим надежди — отвърна адюнктата.

Брис Бедикт се поклони.

— Сега ще ви оставя, ако благоволите, адюнкта.

— Желаете ли ескорт?

Той поклати глава.

— Няма да е необходимо. Благодаря ви за предложението.

 

 

Покривът трябваше да свърши работа. Би искал кула, нещо нелепо високо. Или връх на някоя полуразрушена цитадела малко преди тя да рухне от стръмните скали в разбушувалото се море долу. Или може би скалиста крепост на някой планински зъбер, хлъзгава от лед и затрупана с преспи сняг. Или манастир на високо скалисто плато, с единствен достъп по въже и макара с плетен кош, в който да те издърпат. Но и този покрив щеше да свърши работа.

Гледаше намръщено зеленикавото петно в небето на юг, ескадрона небесни конници, нито един от които не носеше добра вест, несъмнено. „Маг на Мрака. Кучият му син! Гаден нос имаш, Фидлър, и още как. И изобщо не се опитвай да ми пробутваш онзи невинен поглед. Още едно обезоръжаващо свиване на рамене и ще ти натикам десет лабиринта в гърлото.“

„Маг на Мрака.“

„Трон имаше някога… Не, все едно.“

„Просто стой далече от Сандалат, нищо повече. Стой далече и много внимавай. Беше само едно четене в края на краищата. Обичайното бръщолевене на Фидлър. Нищо не значи. Нищо не значеше. Не ми досаждай, зает съм.“

„Маг на Мрака.“

Фидлър беше пиян в момента, със Сторми и Геслер. Пееха фалшиво стара напанска пиратска песен и нито един от тримата не беше с ума си. Ботъл, с три счупени ребра, се беше изнизал да потърси някой лечител, когото да може да събуди с малко подкуп. Синн и Гръб бяха избягали като плъхове, чиито опашки са клъцнати от най-големия касапски нож на света. А Хедж… Хедж точно в този момент се тътреше зад него.

— Разкарай се.

— Няма начин, Бързак. Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

— Той каза, че съм бил Зидарят на Смърт.

— Тогава си иззидай крипта и се сври вътре, Хедж. Ще се радвам да ти я запечатам с всяка магия, която мога да измисля.

— Работата е, че Фидлър май е прав.

Бързия Бен се обърна към сапьора и го изгледа с присвити очи.

— Качулатия си има доста работа напоследък.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен, и не го отричай.

— Това няма нищо общо с нас.

— Сигурен ли си?

Бързия Бен кимна.

— Тогава защо съм Зидарят на Смърт?!

Викът отекна от околните покриви и Бързия Бен потръпна.

— Защото си нужен — отвърна след малко.

— За какво?

— Нужен си — изръмжа Бързия Бен, — за да ни построиш път.

Хедж зяпна.

— Богове на бездната, къде отиваме?

— Същинският въпрос е дали изобщо ще стигнем там. Чуй, Хедж, тя изобщо не е това, което си мислиш. Изобщо не е това, което си мисли който и да е от нас. Не мога да го обясня… не мога да се доближа повече от това. Не се опитвай да предвиждаш. Или да предполагаш — тя ще те обърка на всеки завой. Само виж това четене…

— Това беше работа на Фид…

— Така ли мислиш? Ужасно грешиш. Той знае, защото тя му каза. На него и на никой друг. Сега може да се опитваш да изстискаш подробности от Фидлър, колкото си щеш — няма да стане. Все едно, че езикът му е отрязан.

— Тогава какво те направи теб Маг на Мрака? Що за гадна вмирисана тайна криеш сега, Бързак?

Магьосникът отново се обърна, загледа се над града и се вцепени.

— Мамка му, сега пък какво?

 

 

Магията изригна от входа на малка странична уличка и порази Брис Бедикт от лявата страна. Ударът го просна и сиви пипала се загърчиха като змии около тялото му. За един-единствен удар на сърцето му магията го овърза здраво и намотките започнаха да се стягат.

Проснат по гръб, зяпнал в нощното небе — което най-сетне започваше да изсветлява, — Брис чу стъпки и след миг Блудния се появи в полезрението му. Единственото око на бога блестеше като звезда през мъгла.

— Предупредих те, Брис Бедикт. Този път няма да има никакви грешки. Да, аз те подбутнах да отпиеш от онова отровно вино — о, канцлерът не беше предвидил такова нещо, но това може да му се прости. В края на краищата как можех да допусна, че ще се окажеш сред слугите на Маел? — Помълча за миг. — Все едно. Приключих с хитрините — така е много по-добре. Ще гледам в очите ти, докато умираш, а какво може да е по-удовлетворително от това?

Магическите пипала се стегнаха около Брис и изкараха дъха от дробовете му. Мракът сви полезрението му и той можеше да вижда само лицето на Блудния — образ, изгубил всякакъв чар заради изкривените от алчна жажда черти. Видя как богът вдига ръка и бавно свива пръсти… и натискът върху гърдите му се усили, ребрата му изпукаха…

Юмрукът, който се появи изневиделица, удари главата на Блудния отстрани като огромен чук. Лъскавото око сякаш угасна и богът се смъкна и се скри от помътения поглед на Брис.

Изведнъж намотките се разхлабиха, след това се стопиха на разпадащи се нишки.

Брис вдиша хрипливо блажения студен нощен въздух.

Чу тропот на конски копита, шест или повече животни, приближаваха се в лек галоп по улицата. Примига, превъртя се по корем, след това се надигна с усилие на колене.

Една ръка го сграбчи за колана и го изправи на крака.

Усети се, че е зяпнал тартенал — много добре познат тартенал. Тежките груби черти бяха нелепо намръщени.

— Имам въпрос за теб. Беше за брат ти и бях тръгнал при него, обаче те видях тук.

Ездачите дойдоха — малазански отряд, видя Брис, с извадени оръжия. Една тъмнокожа жена посочи с меча си.

— Вмъкна се в ей онази уличка. Хайде, да го накълцаме за яхния кучия му син!

Понечи да слезе от коня, но изведнъж омекна и се свлече на улицата. Оръжието й издрънча на хлъзгавата от росата каменна настилка.

Другите войници наскачаха от конете си. Трима се струпаха около припадналата, докато другите се развръщаха и настъпваха към уличката.

На Брис все още му беше трудно да се задържи прав. Усети, че се е подпрял на тартенала.

— Ублала Пунг — въздъхна той. — Благодаря ти.

— Имам въпрос.

Брис кимна.

— Добре, да го чуем.

— Бе точно там проблемът. Забравих какъв беше.

Един от малазанците, струпани около жената, се изправи и се обърна към тях.

— Синтър каза, че има неприятност — заговори той на търговската реч. — Каза, че трябва да бързаме, дотук, за да спасим някой.

— Вярвам, че опасността отмина — каза Брис. — Тя добре ли е, сър?

— Сержант съм, не съм „сър“… сър. Тя е отскоро. Двете със сестра й. — Мъжът се намръщи. — Все пак ще ви ескортираме, сър — тя изобщо няма да ни прости, ако нещо се случи с вас тепърва. Тъй че накъдето и да отивате…

Другите войници се върнаха и един каза нещо на малазански. На Брис не му трябваше превод, за да разбере, че не са намерили никого — инстинктите на Блудния пак го бяха отървали, макар да го бе повалил юмрук на тартенал.

— Изглежда, ще си имам ескорт, в края на краищата.

— Не е предложение, което можете да откажете, сър — каза сержантът.

„И няма да го откажа. Научих си урока, адюнкта.“

Войниците се мъчеха да вдигнат Синтър на седлото. Ублала Пунг пристъпи към тях и каза:

— Аз ще я нося. Хубава е.

— Правете каквото казва тоблакаят — рече сержантът.

— Хубава е — повтори Ублала Пунг, след като взе в прегръдките си отпуснатото тяло. — И доста вмирисана също, ама нищо.

— Кръгова охрана — отсече сержантът. — Зареди арбалетите. Излезе ли някой на пътя, заковаваш ги на място.

Брис се помоли наум дано оттук до двореца да няма ранобудници по улиците и се обади:

— По-добре да побързаме.

 

 

На един покрив недалече оттам Бързия Бен въздъхна и се отпусна.

— За какво беше всичко? — попита Хедж.

— Проклет Тоблакай… но не той е интересната част, нали? Не, далхонийката. Е, това може да почака.

— Пак бръщолевиш глупости, магьоснико.

„Маг на Мрака — Богове на бездната!“

 

 

Сам в мазето под казармените спални, Фидлър зяпна картата в ръката си. Лакираното дърво лъщеше мокро, сякаш плувнало в пот. Миризмата, която се вдигна от него, беше на хумус, богат и черен, миризма на сурова пръст.

— Тартено Тоблакай — прошепна той.

„Вестител на Живот.“

„Е, тъй значи.“

Остави я, а после примижа към втората карта, която беше изтеглил, за да приключи тази ужасна нощ. Необвързана. Верига. „Да, всички знаем за тях. Спокойно. Това е цената на живота.“

„Виж, да не бяха само толкова… силни. Само да бяха по-слаби. Само веригите ви да не стигаха чак до сърцето на Ловците на кости… да знаех само кой кого влачи, е, може би щях да имам повод за надежда.“

Но не знаеше, така че нямаше.