Стивън Ериксън
Прах от мечти (15)

10.

Има ли нещо по-безполезно от извиненията?

Император Келанвед

На сестрата на бременната, или ако нямаше сестра, на най-близката по кръв жена се падаше задачата да извае малка статуетка от глинени топченца и да чака раждането на детето. След това, окъпан в кръвта и течностите на раждането, съсъдът с човешка форма ритуално се обвързваше с новороденото и това обвързване оставаше до смъртта.

Огънят беше Братът и Съпругът, Даващият живот на еланите, богът дух с неговите драгоценни дарове на светлина, топлина и закрила. При умиране статуетката на елана — вече единственото убежище на душата му — се отнасяше при пламъците на семейното огнище. Съсъдите се правеха безлики, тъй като огънят посреща всяка душа по един и същи начин: в избора си той не се влияе от чертите на лицето, които винаги са маска на истината, а от тежестта на делата приживе. Когато глинената статуетка — родена от Водата, Сестрата и Съпругата Даваща живот — се пръснеше в горещината и духовете богове се слееха, Даващият живот — сега Взимащият живот — прегръщаше душата. Ако статуетката не се счупеше, то душата беше отхвърлена и никой повече нямаше да докосне обгорения съсъд. Траурът щеше да спре. Цялата памет за умрелия щеше да бъде заличена.

Калит бе изгубила своята статуетка — престъпление толкова огромно, че отдавна трябваше да е умряла от срам. Лежеше някъде, заровена в тревите навярно, или затънала под навеи от прах и пепелища. Вероятно беше счупена и обвързването бе прекъснато — тъй че душата й нямаше да намери убежище, когато умреше. Зли духове щяха да й се нахвърлят и да я изгълтат къс по къс. Нямаше да има спасение. Нито присъда от Даващия живот.

Сънародниците й, разбрала бе тя по-късно, бяха имали грандиозни представи за своята значимост. Но пък беше сигурна, че същото е вярно за всеки народ, всяко племе, всяка нация. Извисяване на собственото „аз“, горделиво в своята самозаблуда. Да вярваш в собственото си безсмъртие, във вечното си пребиваване, докато не дойде моментът на внезапното, съкрушаващо прозрение. Да видиш края на собствения си народ. Самоличността се разпада, език, вяра и утешение изтляват. Смъртността идва като нож в сърцето. Миг на унижение, болката от унижението, всички истини, смятани някога за ненакърними, се оказват крехки заблуди.

Коленичила в прахта. Затъваща все по-дълбоко. Проснала се в тази прах, блудкава на езика миризма на засъхнало гнило щипе ноздрите ти. Чудно ли е изобщо, че всички животни на този свят изпълняват жеста на капитулация, като се просват на земята в поза на уязвимост, за да измолят милост от безмилостната природа: покорството с гърлото, оголено за ножовете и ноктите, танцуващи със светлината на слънцето? Отиграващи акта на жертвата. Спомни си как видя веднъж самец бедерин, пронизан от къси копия, прътовете се люшкаха и тракаха, докато огромното същество се бореше да остане право. Сякаш единственото, което имаше значение, бе да остане право, единственото, което определяше това да е живо, да е достойно за живот, и толкова непокорното предизвикателство в кървясалите му очи. Знаеше, че падне ли, животът е свършил.

Тъй че стоеше право на ниския хълм, обкръжено от ловци, които разбираха достатъчно, за да стоят на разстояние и просто да чакат, но то ги отричаше, отричаше неизбежното и продължи да го отрича невероятно дълго… ловците често щяха да разказват тази история около мигащите пламъци, щяха да скачат прави, за да уподобят непокорството на ранения бедерин, широкия разкрач, изгърбените рамене и яростта в очите му.

Половин ден, вечерта след това и следващото утро, а бедеринът продължаваше да стои там, изправен… а накрая — безжизнен.

Имаше тържество в борбата на бедерина, нещо, което правеше гибелта му почти несъществена: смутена и жалка в идването си, лишена от веселото ликуване този път.

Мислеше си, че може да заплаче сега за онзи бедерин, за силата на душата му, така жестоко изцедена от гордата му плът. Дори ловците се бяха смълчали, пристъпваха боязливо в мразовитата утринна светлина, за да докоснат зацапаната козина. А тълпата деца, които чакаха да помогнат с дрането като самата Калит, стояха наоколо ококорени и странно уплашени, може би малко опетнени и от чувство за вина при това. Или, по-вероятно, само Калит бе изпитала онова чувство… а дали изобщо го беше изпитала? Дали по-скоро това чувство за вина, този срам не беше свързан с настоящите й — десетилетия и десетилетия по-късно? И с това, че онзи звяр всъщност се бе превърнал в символ на нещо друго, нещо ново и изключително нейно?

 

 

Смъртта на един народ.

Но тя продължаваше да стои.

Продължаваше да стои.

 

 

И все пак в този момент всички те се бяха снишили в тревите, плътно зад балваните, и лицето й беше притиснато в земята, вмирисано на прах и на собствената й пот. К’Чаин Че’Малле като че ли буквално бяха изчезнали. Напомняха й на свитите на кълба змии или на гущери, греещи се на плоските скали, с пъстрите им кожи, слели се с всичко наоколо.

Всички се криеха.

От какво? Какво в този окаян безжизнен пейзаж можеше да ги тласне към такава предпазливост?

Нищо. Нищичко по тази земя. Не… „Крием се от облаци.“

Облаци, гръмоносни облаци, изпънати в низ на хоризонта на югозапад, на пет, че и повече левги оттук.

Калит не разбираше. Неразбирането й бе толкова огромно, че дори не можеше да състави въпроси към спътниците си, нищо, което да запищи към тях от ямата от страхове и опасения, в която бе затънала. Това, което можеше да види оттук, говореше за мълнии, градушки и стена от непроницаема прах — но пък фронтът на бурята не се приближаваше. Защо беше тогава този страх и криене? Чувстваше се сломена от собственото си невежество.

Облаци.

Чудеше се дали крилатият Убиец се е зареял някъде високо горе. Открит, уязвим за буйните ветрове — но тук долу спокойствието бе свръхестествено. Самият въздух сякаш се беше присвил от страх, затаил дъх, и дори насекомите се бяха изпокрили.

Земята под нея затрепери, внезапен бараж от вълни. Не можеше да е сигурна дали чува тътен, или само го усеща. Сърцето й заби силно от трусовете — никога не беше чувала такава несекваща стихия. Степните бури отминаваха бързо, възли от ярост, връхлетели равната шир, притискаха тревите, поваляха кожените шатри, разпръсваха из въздуха нажежени въглени и пердашеха плющящите стени на юртите. Воят се извисяваше до пронизителен писък и заглъхваше също толкова бързо, колкото се бе появил, и бучките град отвън лъсваха сиви на странната светлина, докато се стапяха. Бурите в спомените й нямаха нищо общо с това сега. Киселият вкус на страха захапа езика й.

К’Чаин Че’Малле, страховитите й пазачи, се бяха присвили на земята като пребити псета.

А небесният тътен продължаваше да разтърсва земята. Стиснала зъби, Калит с усилие надигна глава. Прахта се беше вдигнала над земята като завеси мъгла. През кафявото й було успя да открои несекващи сребристи отблясъци под издутия фронт на бурята, но самите облаци си оставаха тъмни. Къде бяха стрелите на мълниите? Всеки цвят сякаш изригваше от самата земя и тя вече можеше да види болнаво бледите проблясъци на огньове — поразената от бурята равнина беше пламнала.

Задъхана, Калит притисна лице към земята. Част от нея се сви отново, като объркан, отвратен свидетел на грозна гледка, но останалото потрепери от ужас — нейни ли бяха тези чувства? Или вълни, излъчени от К’Чаин Че’Малле, от Гунт Мач и Саг’Чурок, и другите? Но не, по-вероятно бе свидетелка на най-обикновена предпазливост, необичайна, да, и крайна — но те не трепереха, нито ровеха с нокти земята, нали? Бяха толкова неподвижни, че все едно бяха мъртви. Съвършени в самообладанието си…

Две ноктести ръце я вдигнаха. Тя изпищя… К’Чаин Че’Малле изведнъж затичаха, ниско приведени и бързо, по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно — и тя провисна в хватката на Гунт Мач.

Бягаха от бурята. На североизток. За Калит всичко бе като в мъгла, кошмарно поради безпомощността й. Туфи жълта трева прехвърчаха покрай нея като топки гаснещ огън. Ивици обли камъни, купчини изровен от вода чакъл, а след това ниски плоски хълмове напластена тиня. Криви голи дървета, рехава, висока до коленете гора, мъртва и всеки клон и клонка — оплетени с паяжини. А след това — през нея и по тепсия от напукана глина с кора от засъхнали бучки сол. Трипръстите ходила на влечугите тътнеха глухо, гърдите им свистяха с барабанния ритъм на дъха им.

А после внезапно спиране — и Ловците К’елл се развърнаха срещу Убиеца Шай’гал. Огромен, с присвити крила, с изгърбени, увенчани с шипове рамене. Очите му светеха над и под пълната с остри като игли зъби уста.

Калит затаи дъх. Усещаше яростта и презрението му.

Ръцете на Гунт Мач се отпуснаха надолу и дестраянтът се извъртя и стъпи на земята.

Кор Туран и Риток стояха от двете страни, на десет или повече разкрача от тях, навели глави и задъхани, върховете на мечовете им опираха в каменистата пръст. Точно пред Гу’Рул бе застанал Саг’Чурок: неподвижен и почти непокорен. Не засрамен — козината му лъщеше от изпуснатата мазнина.

Горчивата воня на едва сдържан гняв се завихри във въздуха.

Гу’Рул кривна глава настрани, развеселен сякаш от предизвикателната поза на Саг’Чурок, но четирите му очи се задържаха немигащи върху огромния Ловец К’елл, сякаш нехайно му признаваше известно уважение. За Калит това бе изумителна отстъпка. Убиецът Шай’гал беше почти два пъти по-висок от Саг’Чурок и макар да нямаше мечове на ръцете, по дължина те не отстъпваха на издължените с оръжия ръце на Ловеца.

Това същество беше родено, за да убива, родено с воля и решителност, многократно надвишаващи тази на Ловците К’елл, и пред него Войниците Ве’Гат щяха да изглеждат непохватни и тромави.

Калит знаеше, че Шай’гал може да ги убие всичките, тук и сега, без нито капка мазнина да зацапа гладката му лъскава кожа. Знаеше го в душата си.

— Слушай — заговори Калит и се изненада, като чу собствения си глас, спокоен, макар и малко прегракнал. — Знаех едно лагерно псе някога. Можеше да се изправи срещу оукрал. Но щом се вдигнеше вятър или изтътнеше далечен гръм, трепереше от ужас. — Помълча за миг и продължи: — Убиец. Те ме изведоха от онази буря, по моя заповед. — Пристъпи напред с усилие, а щом се изравни със Саг’Чурок, се пресегна и опря длан на хълбока на Ловеца.

Саг’Чурок не трябваше да помръдне от бутването й — Калит нямаше нужната сила за това, — но все пак отстъпи встрани, тъй че тя се озова точно пред Гу’Рул.

— Бъди оукрал тогава.

Главата се кривна още назад и Убиецът я изгледа. Калит потрепери, когато огромните му криле се разтвориха с плясък, и отстъпи назад, щом се люшнаха, за да изтласкат въздуха — с лек тътен, в подобие на онова, което вече бе зад тях. Шай’гал се понесе към небето, опашката му се извиваше.

Калит преглътна и се обърна към Гунт Мач.

— Вече се стъмва. Да си направим бивак тук — всичките ми кости са като натрошени и главата ме боли.

„Не беше истински страх, нали? Не беше сляп ужас. Тези думи си казвам, за да ме утешат.“

„А знаем колко полезни са думите.“

 

 

Заравоу от Змиелова, малък подклан на Гадра, беше грамаден мъж, двайсет и четири годишен воин, и въпреки огромния си ръст беше бърз и пъргав в битка. Змиеловът бе някога една от най-могъщите политически сили, не само сред Гадра, но между всички кланове на Бялото лице, до войната с малазанците. Майката на Заравоу бе загинала в свада с един Подпалвач на мостове в планините Еднооката котка, в хаоса на отбита засада. Смъртта й бе сломила баща му и той се бе завлякъл в едно търговско градче, където пи непробудно цели шест месеца. Стигна до толкова жалко състояние, че Заравоу го удуши със собствените си ръце.

Малазанците бяха нападнали Змиелова и силата на подклана сред баргастите бе разбита. Лагерът им бе принуден да се брани сам, отдалечен на левги от лагера на Столмен. Воините губеха жените си в полза на други кланове — непрекъснато оредяване, което нищо не можеше да спре. Ами ето дори Заравоу — навремето водеше три жени от съперници, които беше убил, а сега му бе останала само една, пък и тя излезе ялова и по цял ден одумваше с вдовиците Заравоу и всички други воини, които бяха провалили Змиелова.

Смет бе затрупала пътеките между шатрите. Стадата бяха измършавели. Горчивината и отчаянието бяха като напаст. Млади воини се наливаха всяка нощ с бира, а сутрин се свиваха около тлеещите огнища, треперещи от последиците от жълтия горчивец, към който бяха навикнали. Дори сега, когато се бе разпръснала вестта, че Гадра скоро ще развихрят война срещу лъжците и измамниците на тази земя, настроението си оставаше кисело и унило.

Това велико пътуване през океана, през мръсните лабиринти, с всичките онези изгубени години, трупащи се една след друга, беше грешка. Ужасна, тежка грешка.

Заравоу знаеше, че бойният водач Туул е бил някога съюзник на малазанците, и ако имаше по-голямо влияние в съвета, щеше да настои Туул да бъде отхвърлен — нещо повече, жив одран. Потомството му изклано. Жена му изнасилена и пръстите на краката й отсечени, та да стане Куцаща, по-ниска от лагерна котка, принудена да вдига задника си на всеки мъж, по всяко време и на всяко място. И всичко това… е, и то нямаше да е достатъчно.

Този ден беше принуден сам да постави смъртната си маска — проклетата му жена никаква я нямаше из петстотинте юрти на лагера на Змиелова — и тъкмо беше клекнал пред огнището, та боята да се втвърди, когато я видя, че се появи горе на козята пътека на хълма на север. Вървеше като пияна. Но не, тази походка му напомни за нещо друго — за утрините преди толкова време, след цяла нощ сношаване — сякаш с разтварянето на краката си развързваше всички възли по себе си.

А миг след това, още по-натам по пътеката, видя Бенден Ледаг, мършавия млад воин с присмехулната усмивка, от която на Заравоу винаги му се дощяваше да избие равните му бели зъби, та да му останат само кървясали корени. Висок, кльощав, непохватен, с длани, големи като дървените лопатки, с които се гребе зърното от делвите.

И във внезапен проблясък Заравоу осъзна какво са правили тези длани преди малко. И разбра също така насмешливата тайна зад усмивката, която Бенден му предлагаше всеки път, щом пътеките им се кръстосаха.

Не е била с вдовиците жена му значи. Прекрачила беше границата с одумването на съпруга си. Решила беше да го посрами.

Щеше да направи срама неин.

Днес значи щеше да предизвика Бенден. Щеше да накълца на късове кучия син, пред очите на жена си в тълпата, да гледа, и щеше да знае — всички щяха да знаят, — че след това иде ред на нейното наказание. Щеше да отсече предната половина на стъпалата й, едно милостиво посичане на ятагана му, веднъж, дваж. А после щеше да я изнасили. И след това щеше да я хвърли на всичките си приятели, и те щяха да й се изредят. Щяха да я напълнят. Устата й, местата между бедрата и бузите й. Трима щяха да я вземат наведнъж…

Изсъска и си пое дъх. Беше започнал да се втвърдява.

Не, по-късно щеше да има време за това. Извади от ножницата ятагана и прокара палец по него, напред и назад по режещия ръб. Желязото живееше за кръвта, която скоро щеше да пие. Бездруго никога не беше харесвал Бенден.

Стана, намести кърпеното си наметало от кожа на бедерин с едно помръдване на широките си рамене, подпря ятагана на левия си крак и нахлузи ръкавиците от плетено желязо.

Жена му — забеляза го с крайчеца на окото си — го беше видяла. Беше спряла на склона и го гледаше. А после изпищя отчаяно. Чул вика й, той сграбчи ятагана — не, онова чукащо чужди жени говно нямаше да се измъкне…

Но тя не предупреждаваше Бенден. Стоеше с лице към лагера и дори от толкова далече Заравоу успя да усети ужаса й.

Зад него безредно се надигнаха други тревожни гласове.

Заравоу рязко се обърна.

Пелена буреносни облаци изпълваше половината небе — не беше видял приближаването им — ха, ами че, беше готов да се закълне…

Прах се издигаше като огромни стволове под всеки от поне дузината ясно откроими гръмоносни облаци и сивите стълбове образуваха кордон, който настъпваше право към лагера.

Заравоу зяпна. Устата му изведнъж пресъхна.

А после основите на прашните стълбове започнаха да се разпадат и се видя…

 

 

Някои прозвища са достойни за гордост и Секара, жената на Боен водач Столмен, позната на всички като Секара Омразната, се гордееше със своето. Можеше да те изгори, ако те пипне, и всеки го знаеше, знаеше киселината на потта й, разяждащата сяра на дъха й. Накъдето и да тръгнеше, пътеката бе чиста, а когато слънчевата светлина паднеше върху нея, някой винаги заставаше така, че блажената сянка да я скрие. Коравият хрущял, от който й кървяха венците, винаги се сдъвкваше първо от някой друг. Боята, с която събуждаше Лика на убийството на съпруга си, беше стрита от най-фините оцветители — от нечия друга ръка — и всичко това й беше спечелило нейната „омразност“.

Майката на Секара бе научила дъщеря си добре. Най-възнаграждаващият начин на живот — възнаграждаващ в смисъла на личната облага, а само това имаше значение — изискваше безскрупулност в манипулирането на другите. Нужен беше само остър ум и око, което ясно да вижда всяка слабост, всяко възможно предимство, което да се използва. И ръка, която да не се колебае, никога, да нанася болка или да налага наказание за всички прегрешения, реални или измислени.

С начина, по който гледаха на нея, с всичко, в което се беше превърнала, вече беше присъствие, прокрадващо се в главата на всеки гадран. Беше като зло бойно псе, патрулиращо по границите на лагера, жестока като пепелянка в постеля. А това беше власт.

Властта на мъжа й не беше толкова дискретна и с това, че не беше толкова дискретна, изобщо не беше толкова ефикасна като нейната. Той не можеше да постигне езика на мълчаливата заплаха и гибелното обещание. Освен това беше като дете в ръцете й. Открай време беше такъв, от самото начало, и това никога нямаше да се промени.

Беше великолепна в одеждите си, нагиздена с дарове от най-талантливите между племенните тъкачи, предачи, шивачи, ваятели на кости и еленови рога, златари и тепавичари — дарове, които й бяха поднасяни, за да се спечели благоволението й или да се отклони завистта й. Когато човек има власт, в края на краищата, завистта престава да е недостатък на характера. Вместо това се превръща в оръжие, в заплаха. А Секара се беше възползвала добре от това и сега я смятаха за една от най-богатите сред Бялото лице на баргастите.

Вървеше с изправен гръб, с високо вдигната глава, за да напомня на всички, че тъкмо тя е кралицата на баргастите, макар онази кучка Хетан да държеше титлата — титла, която беше отказала, глупава жена. Не, всички знаеха, че Секара е кралица по право. По силата на своето рождение и заради великолепието на жестокостта си. И ако не беше съпругът й такъв жалък глупак, отдавна щяха да са изтръгнали властта от онзи отвратителен Туул и онази неутолима кучка, жена му.

Пелерината от съшити кожи, която носеше на раменете си, се влачеше в прахта зад нея, докато крачеше по каменистата пътека през сенките, хвърляни от Х-образните разпятия. Нямаше смисъл да поглежда одраните буци плът, увиснали от кръстовете — безжизнените вече ак’рини, д’расилани и сафини, търговци и коняри, глупавите им безполезни пазачи, дебелите им жени и мекушавите им деца. С тази тържествена разходка Секара просто даваше израз на своята власт. Минаването по тази пътека с очи, приковани право напред, бе достатъчно доказателство за притежание. Да, тя притежаваше смъртта на тези чужденци.

Тя беше Секара Омразната.

Скоро щеше да се погрижи същото да сполети Туул, Хетан и разглезените им дечица. Толкова много бе постигнато вече, всичките й съюзници бяха по местата си и чакаха заповедта й.

Помисли си отново за съпруга си и леката болка между краката й запулсира със спомена за устата му, за езика му, дал израз на жалкото му раболепие. Да, накарала го беше да се потруди, да ожули коленете си и не му беше дала нищо в замяна. Вътрешностите на бедрата й бяха зацапани с бяла боя и лукаво бе разкрила тази подробност на слугините си, докато я обличаха — и сега мълвата отново щеше да се разнесе сред жените. Бърборене и кикот, презрително сумтене. Беше оставила съпруга си припряно да клепе нова боя по лицето си.

Забеляза буреносните облаци на запад, но бяха твърде далече, за да са повод за някаква тревога, и едва ли щяха да се приближат повече. А през дебелите подметки на обсипаните си с мъниста мокасини от бедерин изобщо не усети тътена. Когато пък глутница лагерни псета пресече пътя й, не видя в подвитите им опашки нищо повече от естествения им страх от нея и остана доволна.

 

 

Хетан се излежаваше в юртата и гледаше как дебелото дяволче, синчето й, се боричка с грамадното бойно псе върху евтината ак’ринска черга, която бяха купили, след като най-сетне стана ясно, че детето и кучето са се побратимили. Винаги я удивляваше търпението на кучето под терора на скубещите, бутащи и дърпащи ръчички — звярът беше огромен дори по мерките на баргастите, на осем или девет години и нашарен с белези от жестоките свади за власт сред глутницата — вече никое друго куче не рискуваше да се изправи пред гнева му. И все пак пускането на това миризливо същество в юртата беше нещо буквално нечувано — поредната странна проява на снизхождение от страна на съпруга й. Е, песът можеше и да оцапа тази грозна чуждестранна черга, но като че ли разбираше докъде стигат границите на благоволението й, тъй че нямаше да ги прехвърли.

— Да — измърмори му тя и го видя как кривна уши към нея. — Юмрук в проклетата ти глава само да си опитал да се напъхаш в истинска постеля.

Разбира се, вдигнеше ли ръка на кучето, синът й първи щеше да нададе вой.

Кожата на входа се дръпна настрана и влезе Туул, наведен, за да не си удари главата.

— Виж сина си — посочи тя обвиняващо. — Ще му извади очите на проклетото псе. И то ще му отхапе ръката за това, ако не и по-лошо.

Мъжът й хвърли поглед към детето и кучето, но не каза нищо. Вместо това взе овързания си в кожа кремъчен меч.

— Какво е станало?

— Не съм сигурен — отвърна Туул. — Но е пролята баргастка кръв.

Тя стана — кучето бе вдигнало глава, подушило внезапното напрежение, — взе ятаганите си и последва Туул навън.

Не видя нищо необичайно освен усилващото се внимание на Туул, когато той закрачи целеустремено на запад по разделящата на две лагера главна улица. Съпругът й още притежаваше някои от изострените сетива на Т’лан Имасс, какъвто бе някога, и Хетан не се съмняваше в твърдението му. Докато крачеше до него и усещаше остро близостта на тръгващите след тях воини, тя го погледна питащо и видя скръбта, поразила лицето му, умората в дълбоките бръчки, прорязали челото му.

— Някой от външните кланове ли?

Туул отвърна с гримаса:

— Няма място на тази земя, Хетан, където Имасс да не са стъпвали. Присъствието им среща очите ми гъсто като мъгла, спомен за древни неща накъдето и да погледна.

— Заслепява ли те?

— Мисля, че заслепява всички ни.

Тя се намръщи, не разбираше смисъла на думите му.

— За какво?

— Че не сме първите, които са правили така.

Отговорът му я смрази до костите.

— Туул, намерили ли сме своя враг?

Въпросът сякаш го изненада.

— Може би. Но…

— Какво?

— Надявам се, че не.

Докато стигнат до западния край на лагера, ги следваха поне триста воини, смълчани в очакване, може би нетърпеливи дори, макар изобщо да не проумяваха намеренията на своя водач. Мечът в ръцете на Туул се бе превърнал в знаме, в символ, който той размахваше пред себе си с такава лекота и безразличие, че бе придобил значимостта на икона: смъртоносният убиец на Онос Т’уулан, понесен напред с такава неохота — в обещание за кръв и война.

Далечният хоризонт бе черна ивица, която скоро щеше да погълне слънцето.

Туул спря и се взря в него.

Отзад тълпата също спря и зачака. Никой не изрече ни дума.

— Бурята — попита тя тихо, — магия ли е, съпруже?

Той дълго не отговори. Накрая въздъхна.

— Не, Хетан.

— И все пак…

— Да. И все пак.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

Той се обърна към нея и опустошеното му от скръб лице я стъписа.

— Какво трябва да кажа? — отвърна с внезапен изблик на гняв. — Петстотин баргасти са мъртви. Убити за двайсет удара на сърцето. Какво искаш да ти кажа?

Тя едва не се присви от ужас от тона му. Разтреперана, извърна очи от суровия му поглед.

— Виждал си това преди, нали? Онос Т’уулан… кажи го ясно!

— Няма.

Толкова връзки, изковани между тях, години на страст и най-дълбока любов, всичко — прекъснато с това отрицание. Тя се присви в себе си, усети сълзите, бликнали в очите й.

— А всичко, което имаме — ти и аз, — всичко… нищо ли не значи вече?

— Значи всичко. И точно за това, ако трябва, езика по-скоро ще си отрежа, вместо да ти кажа онова, което знам.

— Имаме своята война значи.

— Любима. — Гласът му се пропука на думата и той поклати глава. — Моя прескъпа съпруго, ковачнице на сърцето ми, искам да избягам. С теб, с децата ни. Да избягам, чуваш ли ме? Край на това водачество — не искам да съм този, който ще поведе баргастите в това, разбираш ли? — Мечът падна в краката му и от тълпата зад тях изригнаха стъписани стонове.

Толкова искаше да го вземе в прегръдката си. Да го защити от всичко това, от знанието, което го изяждаше отвътре. Но той не се откри, не предложи пътека към себе си.

— Ще стоя с теб — каза тя, а сълзите бликаха на воля и се стичаха по страните й. — Винаги ще съм с теб, съпруже, но ти си отнел цялата ми сила. Дай ми нещо, моля те, каквото и да е. Каквото и да е.

Той вдигна ръце към лицето си и сякаш бе готов всеки момент да го задере с нокти.

— Ако… ако им откажа. На твоя народ, Хетан. Ако ги поведа далече оттук, от тази предречена съдба, която така отчаяно искате всички вие да прегърнете, наистина ли вярваш, че ще ме последват?

„Не. Ще те убият. И децата ни. А за мен нещо много по-лошо.“

И го попита с тих шепот:

— Ще избягаме ли тогава? През нощта, невидени от никого?

Той смъкна ръцете си и с очи към бурята й отвърна с мрачна усмивка, която прониза сърцето й.

— Да бъда ли страхливецът, който толкова искам да съм? Да, любима, наистина искам да съм страхливец. Заради теб, заради нашите деца. Богове на бездната, заради себе си.

Колко признания можеха да съкрушат така един човек? Като че ли в тези последни няколко мига беше видяла всички.

— Какво ще направиш? — попита тя, защото ролята й във всичко това сякаш бе изчезнала.

— Избери ми сто воини, Хетан. Най-жестоките ми противници, най-яростните ми съперници.

— Ако ще водиш боен отряд, защо само сто? Защо толкова малко?

— Няма да намерим врага, а само онова, което е оставил след себе си.

— Ще разпалиш гнева им. И така ще ги привържеш към себе си.

Той трепна.

— Ах, любима. Грешно го разбра. Искам не гняв да разпаля, а страх.

— Позволено ли ми е те придружа, съпруже?

— И да оставиш децата? Не. Освен това Кафал ще се върне скоро, с Таламандас. Трябва да ги задържиш тук, да изчакат завръщането ни.

Без повече думи, тя се обърна и тръгна към множеството. Съперници и противници, да, много такива имаше. Нямаше да й е трудно да избере сто. Хиляда дори.

 

 

Докато димът от готварските огньове се разстилаше като сив саван в предвечерния сумрак, Онос Т’уулан поведе извън лагера сто воини от Бялото лице на баргастите. Челото на колоната бързо се стопи в тъмнината.

Хетан стоеше на един хълм, за да гледа заминаването им. Вдясно от нея се беше струпало огромно стадо бедерини, събрани нагъсто, какъвто навик имаха с падането на мрака. Усещаше топлината от телата им и виждаше белите облачета на дъха им. Стадата бяха изгубили обичайната си предпазливост с лекота, която всъщност я изненадваше. Може би се бе съживил някакъв древен спомен, смътно осъзнаване, че подобна близост до двукраките същества държи надалече вълците и другите хищници.

По същия начин бяха изгубили предпазливостта си и баргастите, помисли Хетан. Но не от злото намерение на някоя външна сила. Не, направили си го бяха сами. Мирът носеше най-опасната отрова за обучените да бъдат воини. Някои изпадаха в леност. Други търсеха врагове около себе си. „Воин, гледай навън.“ Древна поговорка. Предупреждение, породено от горчив опит, несъмнено. Напомняше й, че малко неща са се променили сред народа й.

Извърна поглед от бедерините. Колоната бе изчезнала, погълната от нощта. Туул не беше чакал дълго, преди да наложи гълтащата левги бързина, която правеше бойните отряди на баргастите така опасни за самоуверените врагове. Дори в това съпругът й можеше да надвие тези воини, тя го знаеше. Виж, това щеше да унижи съперниците му.

Мислите за народа я бяха потиснали, а и свадата на близначките в юртата само чакаше връщането й, за да започне отново, тъй като момиченцата обичаха да ги гледат. Не беше много готова за тях. Твърде крехка се чувстваше от ударите, които бе получила.

Липсваше й близостта на брат й — толкова й липсваше, че я боляха гърдите.

Смъртнобледият блясък на Нефритените резки привлече погледа й на юг. Извисени към небето, за да изровят бразди в нощния простор — твърде лесно бе да се намерят поличби в такова небесно буйство. Стареите от месеци бълваха предупреждения и тя изведнъж се зачуди, затаила дъх, дали не е било твърде удобно да пренебрегват злокобното им мърморене като обичайни несвързани глупости, изричани от болнавите стари хора по целия свят. Отношението към промяната, като към предвестник на бедствие, явно бе вечно, породено от усилието да се отклони неизбежното. Но хората оставаха слепи за иронията в това.

Но пък някои поличби бяха верни. И някои промени се оказваха истинско бедствие.

„Когато гибелта идва, предпочитаме да не я виждаме. Извръщаме поглед, замъгляваме фактите, не обръщаме внимание на доказателствата пред очите ни. И приготвяме маските си на изненада, и маските на страдание и самосъжаление, и сме готови за онази, ах, колко предсказуема, изненадана невинност, за драмата на жертвата.“

Искаше й се да легне с мъж тази нощ. Почти нямаше значение кой ще е този мъж. Искаше по свой начин да избяга от мрачната реалност.

Единственото, което никога нямаше да заиграе обаче бе тази игра на маски. Не, щеше да посрещне бъдещето с разбиращ поглед, не извинителен, но отричащ вероятността за собствената й невинност. Да, щеше да е толкова виновна, колкото и всеки друг, но щеше да заяви това признание с дързък кураж. Нямаше да сочи с пръсти. Нямаше да посяга за оръжията си, възпламенена с лъжата на възмездието.

Усети, че се взира с гняв в далечните небесни сълзи.

Съпругът й искаше да е страхливец. Бе толкова отслабен от любовта си към нея, към децата им, и беше готов да се прекърши, за да ги спаси. Буквално я беше помолил за разрешение да направи точно това, осъзна тя. А тя не се беше оказала готова. Не бе успяла да разбере какво иска от нея.

„Вместо това продължавах да задавам глупави въпроси. Без да разбирам как всеки от тях избива земята изпод краката му. Как го кара да залита и да пада. Идиотските ми въпроси, егоистичната ми нужда да намеря здрава почва под краката си — преди да реша, преди да направя смелата си преценка.“

Неволно го беше притиснала в ъгъла. Отказала му бе правото да е страхливец. Всъщност беше го принудила да тръгне в мрака, да поведе воините си към някое място на истини — където щеше да се опита да ги изплаши, макар вече да знаеше — също като нея, — че ще се провали.

„И тъй, желанието ни вече се сбъдва. Тръгваме на война.“

„И нашият Боен водач е единственият, който знае, че ще загубим. Тази победа е невъзможна. С по-малка дързост ли ще ни поведе? Ще забави ли меча в ръцете си, след като знае всичко онова, което знае?“

Хетан оголи зъби с яростна, дивашка гордост и каза на нефритените нокти в небето:

— Не, няма.

 

 

Изплуваха в тъмното и вълна на облекчение заля Сеток. Смътно зелената багра на размътената издута луна очерта лицата на Торент и Кафал, хвърли вече познатата мъртвешки бледа лъскавина по металната юздечка и седлото. Но звездната вис горе изглеждаше изкривена, леко избутана встрани, и й трябваше известно време, докато разпознае съзвездията.

— Далече на североизток сме — каза Кафал. — Но не непреодолимо.

Призраците от другото селение бяха залели равнината, разпръсваха се, ставаха все по-ефимерни и накрая съвсем се стопиха за сетивата й. Това й донесе дълбока болка, усещане за загуба, примесено с радост за тяхното спасение. Живи ближни очакваха много от тях, но не всички — сигурна бе в това. В онзи друг свят бе имало същества, несравними с нищо, което беше виждала или за което бе чувала — колкото и ограничен да беше опитът й, разбира се, — и те щяха да се окажат в този свят толкова изгубени, колкото и в онзи, който бяха напуснали.

Обкръжаваше ги огромна пуста равнина, плоска като дъното на древно море.

Торент се метна на седлото и тя го чу как въздъхна.

— Кафал, какво виждаш?

— Нощ е, не мога да видя много. В северния край на Пустинните земи сме, поне така мисля. Тъй че около нас няма нищо.

Торент изсумтя с явна насмешка.

Кафал захапа стръвта.

— Защо се смееш? Ти какво виждаш, Торент?

— С риска да прозвучи мелодраматично, виждам пейзажа на душата си.

— Древен е — обади се Сеток. — Което значи, че си стар отвътре, Торент.

— Оулите са обитавали тук преди стотици поколения. Моите предци са гледали същата тази равнина, под същите тези звезди.

— Убеден съм — призна Кафал. — И моите също.

— Нямаме спомен за вас баргастите, но все едно, няма да оспорвам твърденията ти. — Помълча за миг и заговори отново: — Би трябвало да не е била толкова пуста по онова време. Повече странстващи животни. Огромни зверове, под които земята е треперила. — Засмя се отново, но този път смехът му бе горчив. — Опразнили сме я и сме нарекли това успех. Невероятно.

После подаде ръка на Сеток да я качи на селото.

Тя се поколеба.

— Торент, сега накъде?

— Има ли значение?

— Преди нямаше. Но вярвам, че сега има.

— Защо?

Тя поклати глава.

— Не за теб — нищо не виждам по твоя път. Не. За мен. За призраците, които взех на този свят. Още не съм скъсала с тях. Пътуването им си остава незавършено.

Той отпусна ръка и я загледа в сумрака.

— Чувстваш се отговорна за съдбата им.

— Да.

— Ще ми липсваш.

— Чакайте малко — каза Кафал. — И двамата. Сеток, не можеш да тръгнеш сама…

— Не бой се — прекъсна го тя. — Ще тръгна с теб.

— Но аз трябва да се върна при своите.

— Да. — Не каза нищо повече. Беше приютила в себе си хиляда сърца и онази кръв все още пращеше като киселина в душата й.

— Ще тичам толкова бързо, че няма да издържиш…

Сеток се засмя.

— Да поиграем тази игра, Кафал. Когато ме догониш, ще отдъхнем. — Обърна се към Торент. — И ти ще ми липсваш, Торент, последен воине от оулите. Кажи ми, от всички жени, които дебнеха да те уловят, имаше ли поне една, на която би позволил да те хване?

— Никоя освен теб, Сеток… след пет-шест години.

Тя се усмихна весело на Кафал и пое, чевръста като заек.

— Не може да поддържа такава бързина дълго — изсумтя баргастът.

Торент сбра юздите.

— Вълците вият за нея, магьоснико. Догони я, ако можеш.

Кафал го погледна накриво.

— Последните ти думи към нея — промълви той, но след това поклати глава. — Все едно, не трябваше да питам.

— Че ти не попита — отвърна Торент.

И се загледа след леко затичалия Кафал. Дългите му крака бързо го понесоха по дирята на Сеток.

 

 

Градът кипеше. Невидими армии воюваха с опустошенията на развалата в невъобразим брой схватки със запуснатостта. Без пълководци и легиони, с големина едва колкото прашинка, те пращаха съгледвачи далеч извън добре отъпканите пътища, в най-тънките капиляри, прошарили безчувствения камък. Един такъв съгледвач намери Спящия, свит на кълбо и неподвижен — почти безжизнен, — в отдавна изоставена стая за отдих в подподовото ниво на Хранилката. Търтей, забравен, с толкова сънен ум, че Шай’гал Убиецът, най-сетне промъкнал се в Калси Вкоренената, не бе усетил присъствието му и така той се бе отървал от избиването, потопило толкова много други нива.

Съгледвачът призова свои събратя и скоро сто хиляди войници се стълпиха около търтея, за да покрият с пластове лъскаво масло люспестата му кожа и да влеят силни нектари в тялото му.

Търтеят беше жалко създание. Трудно беше да се работи с него, истинско предизвикателство бе да бъде физически преобразен, да бъде пробуден с нужния разум, за да наложи власт. Стоте хиляди бързо станаха милион, а после сто милиона, войници, които умираха от изтощение и набързо биваха поглъщани от новородените си събратя, събратя с нови форми и с променени функции.

Първоначалното предназначение на търтея бе да отделя многобройни миризми, та новородените Ве’Гат да увеличават мускулната си маса и костната си здравина. Той на свой ред беше захранван от армии, служещи на Матроната, които донасяха нейните заповеди — но тази Матрона се бе забавила с раждането на Ве’Гат. Беше произвела по-малко от триста, преди врагът да се появи и да започне сражението. Търтеят, следователно, съвсем не беше изтощен. Този потенциал сам по себе си придаваше цел на усилията на невидимите армии, но отчаянието бе причинено от друго — странни миризми бяха зацапали Калси Вкоренената. Чужденци бяха нахлули и до този момент се бяха оказали безчувствени към усилията за съединение.

Най-сетне търтеят се раздвижи. Две новородени очи се отвориха, седем отделни клепача се отместиха назад във всяко и един ум, познавал само тъмнина — защото търтеите отделители нямаха нужда от зрение, — изведнъж се взря в един свят, едновременно познат и неведом. Стари сетива се сляха с новите и бързо преподредиха света. Клепачи замигаха и сглобиха още по-пълно светоусещане — топлина, течение, заряд, състав — и много още, почти непонятни за призрака освен като смътни, безформени представи.

Призракът, който дори не знаеше собственото си име, беше отнесен далече от смъртните си спътници, понесен от течения, които никой от тях не можеше да долови — течения, които се опълчваха на собствените му усилия за описание. В безпомощно отчаяние той се опря на познатите понятия за армии, легиони, съгледвачи, битки и война, макар да знаеше, че нито едно от тях не е правилно. Дори да се приписва живот на такива микроскопични същности бе най-вероятно погрешно. И все пак те му даваха смисъл или може би той просто бе способен да извлича знание от шумната гмеж указания, които ехтяха навсякъде из Калси Вкоренената в монотонно бръмчене, твърде смътно за смъртни уши.

И сега се усети, че се е взрял в един търтей, К’Чаин Че’Малле, който не приличаше на нищо, което бе виждал. Не по-висок от човек, с множество пипала вместо пръсти на ръцете. Широката глава изпъкваше зад очите и в основата на черепа. Резката за уста бе като на гущер, с много редици тънки остри зъби. Цветът на двете прекомерно големи очи бе меко кафяв.

Загледа го как тръпне — съзнаваше, че съществото просто проучва величината на преображението си, — как разгъва тромавите си крайници, върти глава с резки трепвания, докато улавя нови и непознати миризми. Видя усилващата му се възбуда и страх.

Миризмата на непознати нашественици. Търтеят можа да събере, съчетае и след това да отхвърли информацията, свързана с дивите ортен и гришол. А това му позволи да изолира местоположението на нашествениците. Живи, да. Далечни, несъгласувани звуци, множество дихания, тихи стъпки по пода, пръсти, докосващи механизми.

Миризмите, които търтеят някога бе подавал на Ве’Гат, сега бяха насочени към него. С времето щеше да порасне и да умножи силата си. Ако дотогава чужденците не си отидеха, щеше да се наложи да ги убие.

Призракът едва овладя паниката си. Не можеше да ги предупреди. Съществото, вече толкова изпълнено с неотменими задължения и обременителни задачи — величавата война с развалата на Калси Вкоренената, — не можеше да не види заплаха в тромавото обикаляне на Таксилиан, Раутос и останалите. Заплаха, която трябваше да бъде изкоренена.

Търтеят, наречен Сулкит — име, извлечено от рождения месец и статут, всъщност име общо за двеста идентични търтея, — се надигна на задните си крайници, тънката му хватателна опашка се плъзна по пода. Масла закапаха от сивата люспеста кожа, изляха се и бързо изчезнаха, докато невидимата армия, възвърнала куража си, пречистена и съживена от пълководеца, който сама бе сътворила, се разпръсваше, за да поднови войната си.

Призракът се втурна към спътниците си.

 

 

— Дори това да е било ум, умрял е — каза Таксилиан, прокара длан по лъскавата черупка и намръщено огледа ивиците гъвкаво прозрачно стъкло, издули се от железния купол. Течеше ли нещо през това стъкло? Не можеше да е сигурен.

Раутос се потърка по брадичката.

— Честно казано, не разбирам как може да си убеден.

— Трябваше да има топлина, трептене. Нещо.

— Защо?

Таксилиан се намръщи.

— Защото това щеше да ни подскаже, че работи.

Брет зад тях се изсмя.

— Един нож говори ли? Един барабан бие ли сам? Изгубил си си ума, Таксилиан. Един град живее, когато в него има хора, а дори и тогава хората правят живеенето, не градът.

В залата, от която току-що бяха излезли, Шеб и Напет се дърлеха, докато разчистваха сметта от пода, за да направят място за спане. Бяха се изкачвали ниво след ниво и дори сега още много ги очакваха нагоре. Но вече бяха капнали. Десетина нива по-надолу Ласт бе успял да избие гнездо ортени, беше ги одрал и изкормил и сега набучваше шест мършави трупчета на шишове до огъня от тор от бедерин. Топлината на пламъците бавно изтласкваше ледения безжизнен въздух. Асейн приготвяше билки, за да ги сложи в калаен котел, пълен с прясна вода.

Объркан, призракът се понесе между тях.

Брет се върна в залата, огледа пода и каза:

— Време е за хвърляне на Плочите.

Предчувствие прониза призрака. Или може би беше ужас. Той неволно се приближи и зяпна жадно, щом тя извади Плочите. Излъскана кост ли бяха? Бивни? Гледжосана глина? Всякакви видове, осъзна той, след като се измести така, че да вижда по-добре.

— Виждате ли? — прошепна Брет. — Още са млади. Колко много, колко много неща има да се решат. — Облиза устни и ръцете й затрепериха.

Другите се приближиха, освен Таксилиан, който бе останал в другата стая.

— Не разпознавам нито една — каза Шеб.

— Защото са нови — сопна се Брет. — Старите са мъртви. Безполезни. Тези… — тя посочи — са наши, само за нас. Засега. И дойде време да им дадем имена. — Разбърка ги с трополене, после ги задържа в шепи.

Призракът видя как пламна лицето й, внезапно избилия цвят, от който кожата й стана почти прозрачна, дотолкова, че можеше да различи крехката клетка на костите отдолу. Видя пулса й през най-фините съдове в плътта й, устрема и пращенето на кръвта в буйния й кръговрат. Видя потта, избила по челото й, и съществата, заплували с нея.

— Първо трябва да пресъздадем някои стари — каза Брет. — Да им дадем нови лица. Имената може да звучат като онези, които сте чували, но тези Плочи все пак са нови.

— Как? — попита намръщено Шеб. — Как така са нови?

— Просто са нови. — Тя пусна Плочите на пода. — Никакви Крепости, виждате ли? Всяка е необвързана, всичките са необвързани. Това е първата разлика. — Посочи. — Шанс — Ашици, — но виждате ли как е във война със себе си? Това е истината за Шанса. Късмет и Нещастие са смъртни врагове. И онази там: Власт — никакъв трон, троновете са прекалено явни. — Обърна Плочата. — И Амбиция от другата страна — те се убиват взаимно, виждате ли? — Започна да обръща още Плочи. — Живот и Смърт, Светлина и Мрак, Огън и Вода, Въздух и Камък. Тези са старите, пресъздадени. — Избута ги настрани и останаха само три Плочи. — Тези са най-силните. Гняв и противоположната му страна, Звезден вихър. Гняв е точно това, което казва, унищожител на всичко. Звезден вихър, това е Времето, но разнищено…

— Което значи? — попита Раутос със странно напрегнат глас. Беше пребледнял.

Брет сви рамене.

— Преди и след са безсмислени. Напред и назад, тогава и скоро, нищо от тях няма значение. Всички тези думи, които се опитват да наложат ред и, м-м, последователност. — Помръдна отново рамене. — В хвърлянията няма да виждате Звезден вихър. Ще виждате само Гняв.

— Откъде знаеш?

Усмивката й беше ледена.

— Просто знам. — Тя посочи предпоследната Плоча. — Корен, а от другата страна, Ледена бърлога. Получавате едното или другото, никога двете. Тази последната, Синьо желязо, ей там, това е магията, която дава живот на машините — още е силна тук, усещам го. — Обърна Плочата. — Забрава. Внимавайте с тази, тя е проклятие. Демон. Изяжда те отвътре навън. Спомените ти, самия теб. — Отново облиза устни, този път нервно. — Точно сега е много силна. И става все по-силна… някой иде, някой иде да ни намери. — Изсъска и забърса последните Плочи. — Трябва да… трябва да захраним Синьо желязо. Да го захраним!

Таксилиан заговори от входа:

— Знам, Брет. Точно това се опитвам да направя.

Тя се обърна към него и се озъби.

— Можеш ли да усетиш вкуса на това място?

— Мога.

Асейн отстрани изхлипа, а след това се дръпна уплашено, понеже Напет замахна с крак да я изрита. Щеше да продължи, но Ласт скочи между двамата, скръстил ръце, и го изгледа сурово. Напет изръмжа и се обърна.

— Не разбирам — каза Раутос. — Не усещам никакъв вкус — нищо освен прах.

— То иска помощта ни — каза Таксилиан.

— Да — потвърди Брет.

— Само че не знам как.

Брет му подаде нож.

— Разрежи плътта си. Пусни вкуса вътре, Таксилиан. Пусни го вътре.

Лудост ли бе това, или единственият път към спасение? Призракът не знаеше. Но долавяше нова миризма във въздуха. Възбуда? Глад? Не можеше да е сигурен.

Но Сулкит беше тръгнал. Мършав все още, все още немощен. Тръгнал беше, но не за да носи гибел.

Миризмата беше надежда, осъзна призракът.

 

 

Някои пътища, щом се тръгне по тях, не предлагат никаква друга посока освен напред. Всяка друга пътека е преградена от заплетени тръни, димящи цепнатини или извисяващи се стени от камък. Това, което чака в края на посоката напред, е неизвестно, а тъй като самото знание може да се окаже проклятие, най-добрият курс е просто да местиш едното стъпало пред другото и изобщо да не мислиш за ориста и за жестоките течения на съдбата.

Седемте или осем хиляди бежанци, които се тътреха след Сумрак, се бяха примирили с невежеството си. Мракът се сгъстяваше като неумолим прилив и светът от двете страни на Пътя на Галан като че ли губеше цялата си вещественост. Вързани един за друг с въжета, върви от рибарски мрежи, накъсани ивици плат и кожа — изтощени, но все още живи, далече от ужасните пламъци и валма дим, — всички трябваше само да следват своята кралица.

Вярата се ражда преди всичко от отчаяние, това поне Ян Товис го разбираше. Нека да виждат дръзките й, уверени крачки по този каменен път. Нека да вярват, че е вървяла по този път преди или че по силата на знатното си рождение и титла е загърната с топло, утешително знание за пътуването, което всички бяха започнали, тази течаща река от кръв. „Моята кръв.“

Тя щеше да им даде тази утеха. И здраво щеше да се държи за истината, която бе нейният усилващ се ужас, нейните пристъпи на паника, от която долните й дрехи подгизваха от ледена пот, сърцето й тупаше като копитата на бягащ кон — не, те нямаше да видят нищо от това. Нищо, което да влее в тях гол страх, за да не отбие слепият ужас човешката река, да я отклони от пътя и в писъци на предсмъртна болка тя да се окаже разкъсана от студените нокти на забравата.

Не, най-добре да не знаят.

Беше объркана. Идеята за намиране на изход от този път, за връщане в собствения им свят вече изглеждаше жалка в своята наивност. Кръвта й бе сътворила портал и силата му вече изтъняваше. С всяка стъпка ставаше все по-слаба, умът й се луташе като замъглен от треска и дори бърборенето на Пули и Скуиш зад нея глъхнеше — удивлението им, радостта им от даровете на кръвта на Сумрак бяха станали твърде горчиви, за да може да ги понесе.

Не бяха стари вещици вече. Младостта ги беше докопала, смъкнала беше бръчките и ужасните старчески болежки, крехките кости — последните две вещици на шейките танцуваха и пееха като ухапани от змия, твърде изпълнени с живот, за да забележат дори усилващия се от всички страни разпад, дори немощния вървеж на кралицата, пиянското й лъкатушене по пътя. Твърде заети бяха с пиенето на сладката й кръв.

„Напред. Просто вървиш. Йедан те предупреди, но ти беше твърде горда, за да се вслушаш. Мислеше само за своя срам. Твоят брат, Убиецът на вещици. И твоята вина, не забравяй. Жестокостта на облекчението, което ти даде. Съвършеното му, логично разрешение на всичките ти проблеми.“

„Стражът е такъв, какъвто трябва да бъде. Но виж как мразеше силата му… само че не беше нищо повече от омраза към собствената ти слабост. Нищо повече от това.“

„Върви, Ян Товис. Само това трябва да правиш…“

 

 

Със звука на раздрано платно светът се разкъса и зейна широко отворен. Пътят пропадна под краката на двете вещици, след това изтътна и изпращя като огромен гръбнак и шибна върховете на ниските хълмове. Прах изригна към небесата и изведнъж слънчева светлина грейна отгоре с ослепителен огън.

Пули се олюля до рухналата Сумрак, видя петната от кръв, ръждивокафяви по натрошената повърхност на пътя, и възкликна:

— Скуиш, глупачке проклета! Пияни сме! От нея се напихме и глей сега!

— Ой, в беда сме! Туй не е Галан! Туй е опакото на Галан! Опакото! Че тя умряла ли е ма, Пули? А?

— За малко, Скуиш, за малко, щот’ много вървя — тря’аше да внимаваме. Виж я.

— Върни я ма, Пули! Не мож’ да сме тука. Не мож’!

Двете вече млади жени коленичиха до Ян Товис, а бежанците спряха. Хълмовете от двете страни на пътя бяха голи, осеяни с остри скали. Ни едно дърво не се виждаше. През мъглата от прах, разсеяна вече от вятъра, небето беше чисто… и имаше три слънца.

 

 

Йедан Дериг огледа отряда си. Остана доволен, че вижда само отоци и ожулвания.

— Сержант, погрижете се за ранените. И стойте на пътя. Никой да не го напуска.

— Слушам, сър.

Той тръгна напред между скупчените бежанци — ококорени и смълчани от страх островитяни, които вдигаха глави и се извръщаха, за да го проследят с поглед. Намери двамата капитани, Пити и Бревити — ръководеха работата на временните си взводове по изправянето на една обърната кола.

— Капитани, предайте заповедта до всички да стоят на пътя — да не се отклоняват нито стъпка встрани, ясно?

Двете жени се спогледаха, после Пити сви рамене.

— Можем да го направим. Нещо лошо ли стана?

— То вече си беше зле — каза Бревити. — Нали?

— А сега изглежда още по-зле — добави Пити. — Три слънца, в името на Блудния!

Йедан се намръщи.

— Трябва да ида до челото на колоната. Трябва да говоря със сестра си. Като се върна, ще знам повече.

Продължи напред.

Пътуването бе жестоко и Стражът не можеше да не забележи окаяното състояние на бежанците, островитяни, както и шейки. Разбираше добре необходимостта да се напусне брегът и островите. Морето вече не ги зачиташе, нито сушата, нито вкопчилите се в нея хора. Сестра му нямаше никакъв друг избор, освен да ги отведе. Но също така ги предвождаше. Древни пророчества я терзаеха и искаха жестоки жертви — но шейките бяха общо взето слаби същества. Нямаше място за тях в легендите, в сказанията за сурова храброст и непокорна решимост — видял бе това в лицата на вещиците и магьосниците, които бе избил. И виждаше същото тук, докато крачеше през тълпата. Шейките бяха народ, който чезнеше — и на численост, и като дух. Поколение след поколение се бяха правили на малки, сякаш нищожността бе единствената стратегия за оцеляване, която разбираха.

Йедан Дериг не знаеше дали са годни да се извисят отново.

Островитяните, размишляваше той, като нищо можеше да се окажат много по-кадърни от шейките, ако се съдеше по Пити и Бревити. Тях можеше да използва. Ледериите в крайна сметка разбираха колко ценно качество е приспособимостта. И тъй като бяха избрали за своя кралица Ян Товис, той можеше да се възползва от верността им.

Имаха нужда от армия. Двамата капитани бяха прави. И очакваха от него да я поведе. Това изглеждаше съвсем ясно. Задачата му сега бе да убеди сестра си.

Разбира се, най-важната необходимост в момента бе да напуснат това място. Преди обитателите му да ги намерят.

Измъкна се от последната тълпа бежанци и се намръщи на това, което видя: две млади жени и няколко младежи шейки, въоръжени с рибарски копия, бяха вдигнали нещо като лагерен кръг. Жените ровеха енергично бразди в пътя с кирки от животински рога, чертаеха спирали и вълнисти кръгове — вдигаха магически прегради, разбра Йедан стъписан, между пазачите и малка палатка, заобиколена от груба ограда от резбовани пръти.

Вещерски пръти. Йедан Дериг закрачи към пазачите и те се стъпиха и го пропуснаха — спестиха му усилието да ги пребие тия глупаци. Той спря пред жените и попита строго:

— Знаете ли какво правите? Тези ритуали са за стари вещици, не за чирачките им. Къде е сестра ми? В палатката ли? Защо?

Жената по-близо до него, добре закръглена под опърпаните дрехи, с лъснала на слънчевата светлина черна коса, вдигна два пръста под големите си тъмни очи и се усмихна.

— Стражът вижда, но си остава сляп, и е все сляп и сляп. — После се засмя.

Йедан присви очи, след това погледна другата жена.

Тя спря да рови в пътя и се изправи. Вдигна ръце, сякаш искаше да му се покаже — скъсаното и дупките по ризата й оголваха гладка плът и закръглени пълни гърди.

— Гладен ли си, Убиецо на вещици? — Прокара пръсти през кестенявата си коса и се усмихна подканящо.

— Виждаш ли какво ни направи кръвта й? — възкликна първата. — Ти насмалко не ни уби. Остави ни двете, а това ни обогати със силата й и виж какво направи тя!

Йедан Дериг помисли и се намръщи.

— Пули. Скуиш.

Двете жени чевръсто подхванаха първите стъпки на Девичия танц на шейките.

Той изръмжа и мина между тях, като гледаше да не стъпва върху надрасканите в отъпканата пръст на пътя фигури. Онази, която взе за Пули, забърза до него.

— Внимавай, тлъст морж такъв, това са най-висши…

— Прегради. Да. Обкръжили сте сестра ми с тях. Защо?

— Тя спи — не я безпокой.

— Аз съм Стражът. Трябва да поговорим.

— Тя спи!

Той спря и изгледа вещицата.

— Знаете ли къде сме?

— А ти?

Йедан се взря в нея. Видя трепета зад очите й.

— Ако не е владението на Лиосан, тогава е свят, съседен на техния.

Пули потръпна и прошепна:

— Стражът вижда и не е сляп.

Но щом Йедан понечи да продължи към палатката, изпъна ръка пред него, за да го спре.

— Чуй. Тя не спи. Почти е в кома — не знаеше да забави кръвта си, остави я да се излива. Това едва не я уби.

Той стисна зъби, после попита:

— Превързахте ли раните й?

— Да — отвърна Скуиш зад него. — Но мож’ да сме закъснели.

— Много заети бяхте с танцуването.

Двете не отвърнаха.

— Аз ще се грижа за сестра си.

— Стой край нея тогаз — рече Пули. — И си доведи войниците.

Йедан посочи един от пазачите.

— Прати го при капитаните Пити и Бревити. Те да поемат командването на ариергарда с ротата си. А момчето ви да доведе отряда ми тук.

Скуиш тръгна да изпълни заповедите му.

Възбудени бяха двете вещици, да. И уплашени. Две сили, които можеше да използва, за да си осигури съдействието им. Както и вината, която би трябвало да изпитват сега, след като бяха пили дълбоко, след като — ако Йедан не беше избил другите — щяха да се докопат само до глътка, споделена с десетките си съпернички. Щеше да ги държи вече в пълно покорство, закле се той. Да служат на кралската фамилия.

— Пули. Ако отново открия, че криете информация от мен — или от сестра ми, — ще заповядам живи да ви изгорят. Ясен ли съм?

Тя пребледня и отстъпи крачка назад.

Йедан се приближи към нея, за да не побегне.

— Аз съм Стражът.

— Да, ти си Стражът.

— И докато Кралицата се съвземе, аз командвам тази колона — включително теб и Скуиш.

Тя кимна.

— Постарай се сестра ти вещица да го разбере.

— Да.

Той се обърна и закрачи към палатката. Наведе се до входа. Поколеба се, помисли малко, след това дръпна платнището, колкото да може да погледне вътре. Лъхна го спарен вмирисан въздух. Сестра му лежеше като труп, с ръце изпънати покрай тялото, с дланите нагоре. Той се наведе още малко и хвана голото й стъпало. Беше студено, но успя да засече съвсем лек пулс. Пусна стъпалото, затвори платнището и се изправи.

— Пули.

Тя стоеше там, където я беше оставил.

— Да?

— Ако я оставим така, може и да не се съвземе.

— Може.

— Трябва й храна. Вино, месо. Можеш ли да й я дадеш, без да се задави?

— Да. Трябва ни змийска тръба.

— Намери.

— Скуиш!

— Чух.

Йедан се запровира обратно между преградите. В снабдителния фургон на сестра му бяха запрегнати четири коня. Той избра най-едрия, черен скопец с бяло петно на челото. Животното беше неоседлано, но с юзди. Йедан го извади от впряга и се метна на гърба му.

Пули го гледаше.

— Не можеш да яздиш през преградите!

— Нямам и намерение — отвърна той.

Вещицата го зяпна объркано.

— Тогава къде?

Йедан помисли малко, после обърна коня си към най-близкия хълм.

— Когато се върна, вие ще сте я събудили.

— Не бъди глупав! Те може изобщо да не ни намерят!

Йедан си помисли дали да не слезе, да иде при нея и да я зашлеви. Но само я изгледа отгоре и отвърна:

— И кой сега е глупавият, вещице? Отивам да ги пресрещна и ако потрябва, ще ги забавя. Достатъчно дълго, за да вдигнете сестра ми на крака.

— И после да те чакаме ли?

— Не. Щом тя се съвземе, ще напуснете този свят. Този път вие ще й помогнете. Ти и Скуиш.

— Разбира се! Просто одеве не внимавахме.

— Когато отрядът ми дойде, кажи на сержанта, че трябва да защитават кралицата. Нареди им да обкръжат палатката — и не им пречете с преградите си.

— Дръж се, Убиецо на вещици — каза Пули. — Дръж на себе си и дръж здраво — понеже ако умът ти се зарее макар и за миг…

— Знам — отвърна Йедан.

Тя се приближи и докосна с длан главата на коня.

— Трябва да свърши работа — промърмори със затворени очи. — Има воля, безстрашен е. Дръж го стегнато…

— За това знам повече от теб, вещице.

Тя въздъхна и отстъпи.

— Командир не напуска войската си. Принц не оставя своя народ.

— Този го прави.

Смуши коня и копитата затропаха по коравата земя извън пътя.

Изходът оттук зависеше от сестра му. Тя трябваше да се съвземе достатъчно, за да ги изведе от това адско място. Един принц трябва да избира кога може без него. Йедан разбираше риска. Ако тя не се събудеше. Ако тя умреше, неговото заминаване наистина щеше да е обрекло народа му. Но пък ако сестра му не се съвземеше, и то скоро, тогава цялата колона бездруго беше обречена. Да, можеше да пусне своята кръв, а вещиците да я овладеят и да направят каквото трябва — но щяха също тъй да го заробят — знаеше, че това не може да се избегне. Той беше мъж, а те бяха жени. Нещата просто бяха такива. Още по-голямата опасност бе, че щяха да изгубят власт над силата в ръцете си — две вещици, макар и древни и могъщи, не бяха достатъчно. Десет или двайсет бяха нужни в отсъствието на кралица, за да сътворят подобие на нужния фокус на Пътя на Галан. Не, не можеше да разчита на Пули и Скуиш.

 

 

Скуиш се приближи до сестра си вещица. Загледаха се след Йедан Дериг, докато изкачваше склона на хълма.

— Това е лошо, Пули. Принц не оставя…

— Този го прави. Слушай, Скуиш, трябва да внимаваме вече.

Скуиш вдигна змийската тръба.

— Ако я оставим просто да живее или да умре, както мислехме отпърво…

— Той ще го разбере. Ще я отвори и ще провери.

— Няма да се върне…

— Значи трябва да я съживим, нали? Не можем да го използваме, както мислехме — много е вещ, няма да ни остави да го вземем. Погледнах в очите му, Скуиш. Очите и очите му, ах. Казвам ти, голяма беля ще е, ако се върне.

— Няма. И можем да я държим слаба, достатъчно слаба де…

— Много рисковано. Тя трябва да ни изведе. Може да опитаме нещо по-късно, когато се спасим всички. Тогава можем да ги заробим, останалия или и двамата. Но не сега, Скуиш. Хайде, иди я нахрани с нещо. Почни с вино, та да й се отвори гърлото.

— Знам какво да правя, Пули.

 

 

Йедан яздеше в лек галоп. Хълмовете напред бяха обрасли с гъст шубрак, а зад тях имаше гора от бели дървета, с клони като изкривени кости и листа толкова тъмни, че чак черни. Точно пред тях, по границата на гората, се издигаха долмени от сив гранит с набраздени ръбове и страни, нашарени с вдлъбнатини с форма на купи. Всеки камък беше огромен, с височина два човешки боя, а в подножието на всеки се виждаха черепи.

Той забави коня, спря на няколко крачки от най-близкия камък и загледа зловещите жертвоприношения. Мухите бръмчаха около трепкащите уши на коня. Хладната присъда винаги си намира поклонници. Уви, истинската справедливост няма никаква причина да уважава тайни, както тези жадни поклонници явно бяха открили. Последно и фатално откритие.

Тихи изпуквания във въздуха възвестиха приближаването на страховита сила и бръмчащите мухи пламнаха в полет, черните телца се пукаха като жълъди в огън. Конят се дръпна боязливо и изцвили уплашено.

— Стой — промълви тихо Йедан и гласът му го успокои.

Хората с кралско потекло сред шейките притежаваха древно знание, спомени, гъсти като кръв. Сказания за древни зложелатели, заклети врагове на несигурния Бряг. Може би повече от всички други владетелите на шейките разбираха, че едно нещо може да е едновременно и едното, и другото, или нито едното. Страните имаха обратни страни и дори тези понятия бяха съмнителни. Самият език се препъваше пред такива сложност и такива неуловими тънкости на природата.

Вкусът на съчувствието обаче бе анатема за силите, които властваха тук.

Все пак фигурата, която излезе от гората, бе толкова неочаквана, че Йедан Дериг изпъшка все едно, че го удариха с юмрук в гърдите.

— Този свят не е ваш — рече той, докато се мъчеше да удържи коня.

— Тази земя е осветена за съд — каза Форкрул Ассаил. — Името ми е Упование. Дай ми своето име, търсачо, за да те позная…

— Преди да ме осъдиш ли?

Високото грозно същество, голо и без оръжие, кривна глава.

— Не си сам. Ти и следовниците ти сте донесли смут на тази земя. Не ме бави — не можеш да избегнеш онова, което се крие в теб. Аз ще съм твоята истина.

— Аз съм Йедан Дериг.

Форкрул Ассаил се намръщи.

— Това име не ми дава достъп — защо? Как успяваш да ме възпреш, смъртни?

— Ще ти дам отговора — отвърна Йедан и се смъкна от коня. Извади меча.

Упование се взря в него.

— Упорството ти е безполезно.

Йедан настъпи.

— Нима? Но как можеш да си сигурен? Името ми не ти дава власт над душата ми. Защо е така?

— Обясни, смъртни.

— Името ми е без значение. Титлата ми таи моята истина. Титлата ми и кръвта ми.

Форкрул Ассаил пристъпи на място и вдигна ръце.

— Тъй или иначе ще те позная, смъртни.

— О, да.

Упование нападна. Ръцете му се задвижиха като мълнии. Но се врязаха в празния въздух, а Йедан изведнъж се озова зад Форкрул Ассаил, мечът посече отзад дългите крака, желязното острие се вряза между двете колена на всеки крак, разкъса сухожилията… Упование рухна напред, размахал ръце.

Йедан замахна пак и отряза лявата му ръка. Рядка синя кръв плисна по земята.

— Аз съм шейк — каза Йедан и отново вдигна меча. — Аз съм Стражът.

Внезапният съсък на Упование секна, щом мечът отпра темето му.

Йедан чу тропота на копита и не се помая. Метна се на гърба на коня, хвана юздите в лявата си ръка и стиснал оцапания със синьо меч в дясната, го обърна.

Срещу него връхлитаха петима Тайст Лиосан, снишили пики.

Йедан Дериг препусна право срещу тях.

Знаеше, че са съгледвачи. Щяха да го свалят, да пратят един ездач назад да събере наказателна войска, а след това щяха да препуснат към колоната. И щяха да избият всички. Точно тях беше очаквал.

Редицата прави камъни се изпъваше вляво от Йедан. В последния момент, преди Тайст Лиосан да го връхлетят, Йедан смуши коня между два от тях. Чу как една пика се пръсна, а след това ядосаното ръмжене на препусналите покрай него воини. Конят му реагира пъргаво, когато го поведе назад през реда, обърна и се озова зад най-задния Тайст Лиосан — този, който беше счупил пиката си в един от долмените и сега посягаше за меча си.

Мечът на Йедан го порази под ръба на боядисания шлем и се вряза през врата. Отсечената глава отхвърча настрани и изпращя в един долмен.

Стражът плесна с плоското на оръжието си белия кон по задницата, отпрати го напред, а след това заби пети в хълбоците на своя кон и препусна след него.

Останалите четирима Лиосан бяха обърнали и се строяваха за нова атака.

Конят на падналия им другар препускаше в галоп право към тях и ги принуди да се пръснат.

Йедан удари първия още преди да е успял да изправи пиката си. Мечът отсече дясната ръка на съгледвача по средата между рамото и лакътя, вряза се и изпращя в ребрата, докато конят на Йедан го отнасяше покрай падащия с крясък воин.

Рязкото дръпване на юздите го изравни със следващия съгледвач. Жена. Видя очите й, докато тя се извърташе в седлото си, и чу изръмжаната ругатня, преди да забие върха на меча си в кръста й между плочите на бронята през ремъците на връзките.

Ръката му се изви болезнено, когато при падането си тя задържа за миг меча му, но той успя да го изтръгне.

Другите двама ездачи си изреваха нещо и единият смуши коня си и побягна. Последният препусна срещу Йедан и наведе пиката.

Йедан обаче подкара в бесен галоп встрани от него, след бягащия. Мигновената преценка му подсказа, че няма да успее да го догони, и той се надигна, стиснал здраво с колене гръбнака на коня си, изви ръката си назад и хвърли меча.

Върхът улучи ездача под дясната мишница и се заби поне педя между ребрата му, достатъчно дълбоко, за да прониже белия дроб. Мъжът се катурна от коня.

Последният ездач връхлетя върху Йедан под ъгъл. Стражът се извъртя и изби с ръка острието на пиката. Усети как се вряза в металната му ръкавица и изстърга в костите на китката му. Болката го прониза чак до рамото.

Лиосанът не спря, а натисна напред да го събори. Грешка. Щом се доближи достатъчно, Йедан се вкопчи в ръката му и паднаха заедно.

Йедан беше отгоре. Без да обръща внимание на болката в китката и рамото, стисна главата на лиосана с две ръце и рязко я извъртя.

Изпъшка и се изправи.

Съгледвачът с пронизания дроб се опитваше да се качи на коня си. Йедан вдигна пиката и закрачи към него. С дръжката го изби от седлото и опря върха в гърдите му. Взря се в изпълнените му с ужас очи и натисна с всичка сила. Лъскавата броня се огъна и върхът я прониза.

Йедан натисна още по-силно, извъртя и назъбеното острие изпращя в гърдите на лиосана.

Стражът гледаше как светлината напуска очите му.

 

 

След като се увери, че другите са мъртви, превърза ранената си ръка, прибра меча си, а след това и здравите пики и дълги ножове от труповете, и шлемовете също. Събра конете, върза ги един за друг и пое в лек галоп назад, откъдето бе дошъл.

Беше принц на шейките, със спомени в кръвта.

 

 

Ян Товис отвори очи. Смътни фигури се плъзгаха напред и назад над нея и отстрани. Не можеше да ги проумее, нито приглушените гласове, които я обкръжаваха — гласове, които идеха сякаш от стаения въздух. Беше плувнала в пот.

Стени на палатка — аха, и фигурите бяха само силуети. Гласовете идваха отвън. Помъчи се да седне, раните на китките й защипаха, щом шевовете се изпънаха. Тя ги погледна намръщено, мъчеше се да си спомни… неща. Важни неща.

Мирис на кръв, воня на треска и пот — беше слаба, замаяна и имаше… опасност.

Запълзя към входа, светът се завъртя около нея. Ярка, ослепителна слънчева светлина, изпепеляващи огньове в небето — две, три, четири — четири слънца!

— Ваше величество!

Тя примижа към изгърбената над нея фигура.

— Кой си ти?

— Сержант Троуп, ваше величество, в ротата на Йедан. Моля, не пълзете повече, вещиците… има прегради наоколо, ваше величество. Около вас. Момент, вещиците идат.

— Помогни ми да се изправя. Къде е брат ми?

— Замина, ваше величество. Преди известно време. Преди да изгрее четвъртото слънце — а вече изгаряме живи…

Тя го хвана за ръката и се изправи.

— Не са слънца, сержант. Атаки са.

Беше нашарен с белези мъж, с очукано от десетилетия тежък живот лице.

— Атаки ли, ваше величество?

— Атакуват ни и трябва да се махнем оттук. Веднага!

— О, кралице! — Пули затанцува към нея, като отбягваше надрасканите около палатката шарки. — Той се връща! Убиецът на вещици! Трябва да сме готови — кап, кап, кап, малко кръв, твое величество. Ние ви върнахме, аз и Скуиш, тъй де. Пусни я, тъпак, тя може да стои и самичка!

Но Ян Товис задържа китката на сержанта — той беше стабилен като пуснало корени дърво, а тя имаше нужда от това — и изгледа ядосано Пули.

— Дълбоко сте пили, виждам.

Вещицата трепна.

— Невнимателни бяхме, кралице. Но виж, Стражът иде — с нови коне, бели коне!

Ян Товис се обърна към Троуп.

— Изведи ме от тези прегради, сержант. — „И махни тази хубава вещица от очите ми.“

Чу приближаващите се коне, а откъм пътя страданието на хилядите хора я заля като връхлитащ прилив — едва не се задави под пороя.

— Ваше величество…

Пето слънце беше блеснало на хоризонта. Железните плочи на бронята на Троуп се бяха нажежили и тя изохка, но все още не можеше да пусне ръката му. Усети как кожата й се съсухря… „Изпичаме се живи.“

Брат й — едната му ръка бе овързана в прогизнали от кръв дрипи — спря до пътя. Ян Товис зяпна конете зад него. Коне на лиосан, да. И този наръч пики, дългите ножове в каниите и купчината шлемове. Лиосан.

Скуиш и Пули изведнъж се озоваха там, на самия край на пътя. Пули се изкикоти рязко.

Ян Товис се вгледа в лицето на брат си.

— Колко остава?

Видя как заподскача брадатата му челюст, докато предъвкваше отговора, преди да примижи и да отвърне:

— Имаме време, кралице.

— Добре. Вещици, при мен. Започваме. Не припряно, но започваме.

Две млади жени, ситнещи и клатещи глави като стариците, каквито бяха доскоро. Нови амбиции, да, но стари, стари страхове.

Ян Товис срещна отново погледа на Йедан и разбра, че той знае. И че е подготвен. „Убиецо на вещици, дано не ти дойде до гуша от това, преди всичко да свърши.“