В продължилите през целия ми съзнателен живот изследвания на десетки видове мравки, които може да се намерят в тропическите гори на Дал Хон, съм стигнал до убеждението, че всички форми на живот са въвлечени в борба за оцеляване и че във всеки отделен вид съществува набор от естествени, но променливи тенденции на физическо състояние и поведение, което на свой ред натежава за или против в битката за оцеляване и възпроизвеждане. По-нататък, подозрението ми е, че в акта на възпроизводство тези черти се предават. При продължително наблюдение можем да установим, че лошите черти намаляват вероятността както за оцеляване, така и за възпроизводство. На базата на тези възгледи желая да предложа на вниманието на моите колеги учени на това благородно събрание закон за оцеляването, отнасящ се за всички форми на живот. Но преди да направя това, трябва да добавя още едно съображение, извлечено от неопровержимите поведенчески характеристики на, в случая с моето научно поле, мравките. Без изключение успехът на една форма на живот най-често предизвиква опустошителен популационен колапс сред конкурентите и понякога — пълно изчезване. Което унищожение на съперници би могло всъщност да е определящ белег на успеха.

Следователно, уважаеми колеги, желая да предложа операционен модел, валиден за всички форми на живот, който аз скромно наричам — в своя четиритомен труд — Предателството на най-приспособените.

Маниакални свитъци

Шестдневни протоколи

Обръщение на Скават Джил

Унта, Малазанска империя, 1097 г. от Съня на Бърн

Като мирис, понесен от вятъра; или в трепета на земята под нозете; или самият въздух може би носеше чужди мисли, мисли гневни и зли — каквато и да бе причината, К’Чаин Че’Малле знаеха, че ги преследват. Не можеха да изтърпят бавната скорост на Калит и стойката на Гунт Мач бавно се промени: гръбнакът се смъкна почти успоредно на земята — сякаш само за една сутрин някаква сила преобрази скелета й, мускулите и ставите — и преди слънцето да се извиси, тя беше вдигнала дестраянта и я беше настанила зад изгърбените си плешки, където гръбначните шипове се бяха смъкнали и дебелата кожа бе оформила някакво подобие на седло. И Калит се озова яхнала К’Чаин Че’Малле, а усещането бе много по-плавно, отколкото помнеше да е било при седенето на конски гръб, тъй че сякаш плуваше над насечената и обрасла с храсталаци земя със скорост някъде между бърз тръс и галоп. Гунт Мач прибягваше до предните си крайници само докато се спускаха по склонове или се изкачваха нагоре по някой нисък хълм. Нашарените й с белези от рани люспести ръце оставаха предимно свити нагоре, като щипци на богомолка.

Ловците К’елл Риток и Кор Туран тичаха от двете й страни, а Саг’Чурок бе на почти третина левга напред — дори от високата си позиция на гърба на Гунт Мач Калит рядко успяваше да зърне огромното същество като движеща се точица, издавана само от сянката й. Всички К’Чаин Че’Малле бяха придали на люспестите си кожи пъстрите оттенъци на земята и оскъдната й растителност.

И все пак… и все пак… бяха уплашени.

Не от онези човеци воини, които ги гонеха — това бе само някакво дребно неудобство, препятствие за мисията им. Не, страхът у тези ужасни демони бе по-дълбок, интуитивен. Излъчваше се от Гунт’ан Ацил, Матроната, на вледеняващи вълни, които с грохот връхлитаха една връз друга върху всяко от децата й. Напрежението се усилваше с грохот.

„Предстои война. Всички знаем това. Но колкото до лицето на врага, аз съм сама и сляпа.“

„Дестраянт — какво означава да си дестраянт? На тези същества? Що за вяра се очаква от мен да създам? Нямам история, от която да извлека, нямам никакво познание за легендите или митовете на К’Чаин Че’Малле — стига изобщо да имат такива. Гунт’ан Ацил е впила очите си в човечеството. Иска да заграби вярванията на моя вид.“

„Тя наистина е луда! Нищо не мога да им дам!“

Нямаше и едно късче да откъсне от своя народ. В крайна сметка всички те бяха мъртви. Предадени от собствените си вери — че дъждовете винаги ще идват; че земята винаги ще храни; че ще се раждат деца и майки и лели ще ги отглеждат; че ще има лагерни огньове и песни, и танци, и любов, и страст, и смях. Все лъжи, заблуди, фалшиви надежди — нямаше смисъл да разбърква тази пепел.

Какво друго й оставаше тогава, за да създаде тази бляскава нова религия? Безброй хиляди гущерски очи се бяха приковали немигащи в нея. Какво можеше да им предложи?

Сутринта бяха пътували на изток, но сега отново възвиваха на юг и Калит усети постепенно забавяне на скоростта, а след като прехвърлиха едно ниско възвишение, видя Саг’Чурок, застинал на място и явно загледан към тях.

Нещо се беше случило. Нещо се бе променило.

Точно напред, сред ниската трева, за миг блесна нещо бяло — дънер на паднало дърво? — и за първи път Калит усети друсане, щом Гунт Мач скочи встрани, за да го избегне. Щом го подминаха, дестраянтът видя, че е дълга кост. От каквото и да беше, съществото трябваше да е било огромно.

Другите К’Чаин Че’Малле реагираха по сходен начин. А после всички отбягваха новите скелетни останки и ги заобикаляха отдалече, все едно натрошените кости излъчваха някаква отровна аура, която поразяваше сетивата им. Калит видя как хълбоците на К’елл лъснаха от закапалата от жлезите им мазнина и разбра, че всички са засегнати от крайно силно чувство. Ужас, гняв? Не знаеше да различава тези неща.

Дали това беше поредното лобно място? Не беше сигурна, но нещо й нашепваше, че всички тези натрошени кости принадлежат на един-единствен чудовищно голям звяр. „Дракон? Помисли си за Гнездата, за Вкоренените. Изваяни като дракони… дъх на зората, може ли това да е религията на К’Чаин Че’Малле? Почитане на дракони?“

Изглеждаше донякъде логично — не бяха ли тези влечуги физически подобни на митичните зверове? Макар никога да не беше виждала дракон, дори сред нейния народ имаше легенди и всъщност тя помнеше една приказка, която й бяха разказвали като дете — накъсана и объркана история, която се разказваше рядко, защото не беше особено забавна. „Дракони плуват в небето. Зъби секат и кръв се лее като дъжд. Дракони воюваха едни с други в безбройна чет, а земята долу и всичко, що обитаваше по нея, се свиваше от страх. Дъхът на драконите палеше пожар в небето…“

Най-сетне стигнаха при чакащия ги Саг’Чурок. Щом Гунт Мач спря, Калит се смъкна на земята и краката й едва не се огънаха под нея. Изправи се и огледа наоколо.

Парчета от череп. Огромните зъби разядени и нацепени. Все едно съществото просто бе раздробено с един удар.

Погледна нагоре и видя, точно над себе си, тъмна точица, която се въртеше в кръг. „Показва се. Това тук, това е важно.“ Най-сетне разбра какво толкова бе възбудило К’Чаин Че’Малле. Не страх. Не гняв. „Предчувствие. Очакват нещо от мен.“

С усилие надви мигновено обзелата я паника. С пресъхнала уста и някак странно бездомна вътре в собственото си тяло, тя се залута сред полето от кости. Имаше жлебове, издълбани в натрошените плочки на черепа, следи от хапания или от нокти. Намери един изкъртен зъб и го издърпа от паяжината треви, тежък като кривак в ръцете й. Избелял от слънцето и излъскан от едната страна, очукан и с цвета на кехлибар от другата. Още малко и щеше да се разсмее — част от нея никога не беше вярвала в дракони.

К’Чаин Че’Малле останаха на почтително разстояние и я наблюдаваха. „Какво искате от мен? Трябва ли да се моля? Да вдигна каменна грамада? Да пусна кръв?“ Търсещият й поглед се спря на нещо — голям къс от тила на черепа, а забит в него… Приближи се и се наведе.

Зъб, почти като този, който носеше, само че по-голям и странно обезцветен. Слънцето не бе успяло да го избели. Зърната пясък, които носеше вятърът, не бяха протрили емайла му. Дъждът не бе излъскал повърхността му. Беше откъснат от корена си, толкова дълбоко се беше забил в драконовия череп. И имаше ръждив оттенък.

Остави долу зъба, който носеше, и коленичи. Пръстите й опипаха червеникавия зъб. Хладен като метал, студ, опълчил се на слънцето и изгарящия му зной. Повърхността напомни на Калит за вкаменено дърво. Зачуди се на какво ли същество трябва да е принадлежал… „Железен дракон? Но как е възможно това?“ Опита се да извади зъба, но той не искаше да помръдне.

Саг’Чурок заговори в ума й със странно заглъхващ глас.

„Дестраянт, на това място е трудно да те достигна. Ума ти. Отатаралът ни се опълчва.“

— Кое?

„Няма един-единствен бог. Никога не може да има един-единствен бог. За да има едно лице, трябва да има друго. На’Рук не го виждат точно в тези термини, разбира се. Те говорят за сили на противопоставяне, за необходимостта от напрежение. Всичко, което обвързва, трябва да е обвързано към два фокуса, най-малко. Дори да съществува, един самотен бог, изолиран в своето съвършенство, ще осъзнае необходимостта от сила извън него самия, извън неговото всезнание. Ако всичко остане вътре в себе си, дестраянт — изключително в себе си тоест, — то тогава няма никаква причина да съществува каквото и да е, никаква причина за самото сътворение. Ако всичко е подредено, незасегнато от хаоса, то вселената, която е била, е и ще бъде, е без смисъл. Без стойност. Богът бързо би осъзнал, следователно, че собственото му съществуване също е без смисъл, и би престанал да съществува. Би се покорил на логиката на отчаянието.“

Тя оглеждаше ръждивия зъб. Думите на Саг’Чурок шепнеха в главата й.

— Съжалявам — въздъхна Калит. — Не разбирам.

Но пък може би разбираше.

К’Чаин Че’Малле продължи:

„В своето знание богът би разбрал необходимостта от онова, което е извън него, извън прекия му контрол. В това напрежение ще се намери смисълът. В тази борба ще се роди стойността. Ако така устройва теб и твоя вид, дестраянт, запълни етера с богове, с богини, с Първи герои, духове и демони. Коленичи пред многото, но никога — никога, Калит — не поддържай вяра, че съществува само един бог, че всичко, което е, пребивава в този бог. Придържаш ли се към такава вяра, то тогава по всеки път на разсъждение, който следва, не можеш да не заключиш, че този твой единствен бог е прокълнат, същество на невъзможни аспирации и оглушителна несправедливост, капризно в жестокостта си, сляпо за милостта и лишено от жалост. Не ме разбирай погрешно. Избери да обитаваш в този свой бог колкото искаш, но същевременно се постарай да признаеш, че има «друг», че има съществуване извън твоя бог. И ако твоят бог има лице, то тогава и онзи другият има. В това осъзнаване, дестраянт, ще можеш да схванеш свободата, която е в самата сърцевина на целия живот: че изборът е единственият морален акт и че всичко, което някой избира, може да бъде съдено в морален контекст само ако този избор е свободен.“

Свобода. Тази идея й се подиграваше.

— Какво… какво е този „отатарал“, за който спомена, Саг’Чурок?

„Поругани сме затова, че разкрихме лика на този друг бог — този бог на отрицанието. Вашият вид има погрешна представа за магията. Вие режете вените на други светове и пиете от кръвта, и това е вашето чародейство. Но не разбирате. Целият живот е чародейство. В самата си същност душата е магическа и всеки процес на химия, на почитание и на съдействие, на подчиняване и на борба — на всякакво въобразимо ниво — е съпричастен към магията. Унищожиш ли магията, унищожаваш живота. — Последва дълга пауза, а след това през Калит протече горчива насмешка. — Когато убиваме, ние убиваме магия. Прецени величината на това престъпление, ако смееш.“

„Питаш какво е отатарал? Отатарал е противоположното на магията. Отрицание спрямо сътворение, отсъствие спрямо присъствие. Ако животът е твоят бог, то отатарал е другият бог и този бог е смъртта. Но моля те, разбери, той не е враг. Той е необходимата проява на сила в опозиция. И двете са съществени, и двете са обвързани в природата на самото съществуване. Ние сме поругани затова, че разкриваме истината.“

„По-низшите същества на този и на всеки друг свят изобщо не оспорват това. Тяхното разбиране е безрезервно. Когато убиваме зверовете, живеещи на тази равнина, когато стягаме челюстите си около тила им. Когато стискаме силно, за да запушим гръкляна. Когато правим всичко това, ние гледаме, с вътрешно състрадание, с дълбоко разбиране, как светлината на живота напуска очите на жертвата ни. Виждаме как борбата отстъпва на приемането. И в своите души, дестраянт, ние плачем.“

Тя все още беше на колене, но по лицето й вече се стичаха сълзи, докато всичко, което чувстваше Саг’Чурок, протичаше през нея, горчиво като отрова, и се просмукваше дълбоко в душата й.

„Убиецът, драконът Отатарал, беше окован. Но ще бъде освободен. Те ще го освободят. Защото вярват, че могат да го държат под властта си. Не могат. Дестраянт, сега ще ни дадеш ли лицето на нашия бог?“

Тя се обърна.

— Как се очаква да направя това? Този дракон Отатарал ли е вашият бог?

„Не, дестраянт — отвърна с тъга Саг’Чурок. — Другият е.“

Тя прокара длани през възлите на сплъстената си коса.

— Това, което искате… това лице. — Калит поклати глава. — Трябва да е живо. Живо същество. Вие строите кули с форма на дракони, но тази вяра е рухнала, унищожена от провала. Били сте предадени, Саг’Чурок. Всички. — Обхвана с ръка лобното място. — Вижте тук — „другото“ е убило вашия бог.

Вече всички К’Чаин Че’Малле се бяха обърнали към нея.

— Моят народ също беше предаден. Изглежда, че все пак между всички нас има нещо общо — добави Калит с горчивина. — Това поне е някакво начало. — Огледа отново полето с разпилените кости. — Тук няма нищо за нас.

„Не разбираш, дестраянт. То е тук. Всичко е тук.“

— Какво искате да направя? — Отново бе готова да заплаче, но този път от безпомощност. — Те са само… кости.

Сепна се, щом Риток пристъпи напред и огромните остриета се вдигнаха заплашително.

Някаква безмълвна заповед видимо блъсна Ловеца в гърдите и той спря разтреперан, с полуразтворени челюсти.

Калит осъзна, че ако се провали, като нищо може да я убият. Да я посекат, както бяха направили с Червената маска, горкия глупак. Тези същества понасяха провала не по-добре от хората.

— Съжалявам — прошепна тя. — Но аз не вярвам в нищо. В никакви богове, в нищо. О, те може и да съществуват, но им е все едно за нас. И защо не? Ние унищожаваме, за да създадем. Но отричаме стойността на всичко, което унищожим, което прави унищожението по-поносимо за съвестта ни. Всичко, което пресъздаваме, за да ни устройва, е смалено, първоначалната му красота е изгубена завинаги. Нямаме ценностна система, която да не разорява света, която да не избива зверовете, с които го делим — все едно, че ние сме боговете. — Смъкна се на колене и стисна главата си с ръце. — Откъде идват тези мисли? Всичко беше толкова по-просто някога, тук — в ума ми — толкова по-просто. Духове долни, колко искам да се върна!

Докато осъзнае, че се удря в слепоочията, две грамадни ръце я сграбчиха за китките и я спряха. Тя вдигна глава и зяпна в смарагдовите очи на Гунт Мач.

И за първи път Щерката заговори в ума й:

„Отпусни се. Вдишай дълбоко моя дъх, дестраянт.“

Отчаяният дъх на Калит улови някаква странна лютива миризма, излъчена от Гунт Мач.

Светът се завъртя. Тя се килна назад и се просна на земята. Нещо се разгъна в черепа й, избуя като неземно цвете, отровно и мамещо… Калит се отскубна от тялото си, понесе се в пустото…

И се озова застанала върху студен влажен камък, ноздрите й бяха изпълнени с остра лютива миризма. Щом очите й се приспособиха към сумрака, тя извика и се олюля.

Над нея се извисяваше дракон, лъскавите му люспи бяха с цвят на ръжда. Огромни шипове бяха пронизали предните му крайници и задържаха съществото приковано за огромно чворесто дърво. Други шипове бяха забити в туловището му, но неимоверната му тежест ги беше разхлабила. Клинообразната му глава, голяма колкото фургон, висеше и от устата му капеше лига. Крилете му висяха смачкани като съборени от бурен вятър шатри. Прясна кръв се бе стекла в подножието на дървото, тъй че то се издигаше с прикованото за него чудовище като от блеснала червена локва.

„Убиецът, драконът Отатарал, беше окован. Но ще бъде освободен… — отекнаха в ума й думите на Саг’Чурок. — Те ще го освободят.“

Кои? Все едно, осъзна тя. Щеше да стане. Този дракон Отатарал щеше да бъде освободен, за да се развихри над света, над всички светове. Сила на отрицание, убиец на магия. И те щяха да изгубят властта си над него — само полудели глупци можеха да повярват, че е възможно да се зароби такава сила.

— Чакай — изсъска тя и мислите й препуснаха, — чакай. Сили в опозиция. Вземи едната — прикови я за дърво — и другата е изгубена. Не може да съществува, не може да оцелее, взряна в Бездната и невиждаща нищо, никого, никакъв враг. Затова сте изгубили своя бог, Саг’Чурок. Или, ако той все още е жив, хвърлен е в забвението на лудостта. Твърде сам. Сиротен… също като мен.

Прозрение някакво. Можеше ли да я доведе до нещо?

Калит се взря в дракона.

— Когато най-после бъдеш освободен, тогава може би твоето „друго“ ще се върне, за да се срази с теб отново. В тази вечна битка. — Но пък този план вече се беше провалил. Щеше отново да се провали, защото беше сгрешен — нещо беше сбъркано в него, нещо беше… неправилно. „Сили в опозиция, да, това го разбирам. И всички ние играем своите роли. Всеки от нас създава своите «други» и чертаем пътя на своя живот като този вечен боен поход, време на победи и време на загуби. Битки и рани, триумфи и горчиви поражения. В убежденията си заемаме своите укрепления. В жестокостта си изковаваме своя мир. В мира печелим своята самота.“

Някъде, далече зад нея, тялото на Калит лежеше проснато сред полумъртвите треви, захвърлено върху скалната твърд на Пустинните земи.

„То е тук. Всичко е тук.“

— Ние наистина сме прекършени. Ние сме… паднали.

Какво да се направи тогава, след като битката не може да бъде спечелена? Никакви отговори не изникваха. Единствената истина, извисила се пред нея, бе това потопено в кръв жертвоприношение, обречено да бъде отменено.

— Вярно ли е в такъв случай, че един свят без магия е мъртъв свят? Това ли обещаваш ти? Това ли е твоето бъдеще? Но не, защото когато най-сетне бъдеш освободен, твоят враг отново ще се пробуди и войната ще започне отново.

В този план нямаше никакво място за смъртни. Нужен бе нов път към бъдещето. За К’Чаин Че’Малле. За всички човешки същества във всяка империя, във всяко племе. Щом нищо не се променяше в смъртния свят, тогава нямаше да има край за конфликтите, за безконечните сили в опозиция, било то култури, религии или каквото и да е.

Представа си нямаше как може този разумен свят да е толкова глупав.

— Те искат вяра от мен. Религия. Искат да се върнат към суетата на праведността. Не мога да го направя. Не мога. Риток по-добре да ме убие, защото ще им предложа съвсем не това, което искат да чуят.

Изведнъж отправи поглед нагоре в безоблачното синьо небе, зной пропълзя по оголените й ръце и крака, вадички от засъхнали сълзи бяха оставили бразди по страните й. Изправи гръб. Мускулите й се бяха схванали. Горчив вкус бе полепнал на езика й.

К’Чаин Че’Малле продължаваха да се взират в нея.

— Добре — промълви тя. — Давам ви ето това. Намерете своята вяра един в друг. По-надалече не гледайте. Боговете ще воюват, а единственото, което ще правим ние, ще е да останем незабележими за тях. Ниско наведени. Движим се тихо. Извън погледите им. Ние сме мравки в тревата, гущери сред скалите. — Калит помълча. — Понякога, там отвън, ще намерите най-чистата изява на тази философия. Може би у един, може би у десет хиляди. Които не търсят никаква друга същност, никаква друга сила, никаква друга воля. Обвързани единствено от приятелство, от неотменима вярност. И все пак лишени от всякаква арогантност. Мъдри в смирението си. И този един, или десет хиляди, са на път. И един да е, подготвя се безпогрешно, не да размаха юмрук към небесата, а да вдигне самотна шепа, шепа, пълна със сълзи. — Усети се, че гледа с гняв гигантските влечуги. — Искате вяра? Искате някой или нещо, в което да вярвате? Не, не почитайте единия или десетте хиляди. Почитайте жертвата, която те ще направят, защото я правят в името на съпоставката — единствената кауза, за която си струва да се бориш и да умреш.

Изведнъж изтощена, Калит се обърна и изрита настрани избелелия от слънцето зъб в краката й.

— Сега да идем да намерим своите поборници.

Поведе ги и К’Чаин Че’Малле се примириха с това. Саг’Чурок загледа крехкото дребничко човешко същество, тръгнало напред със ситни мудни стъпки, надалече от хълма, на който се бяха сразили двата дракона.

И Ловецът К’елл бе напълно доволен.

Долавяше на сладостна вълна гордостта на Гунт Мач.

Гордост от техния дестраянт.

Тегленият от четири вола фургон изтрополи в лагера, пълен с майки, мъже, жени и деца, чиито гласове се извисиха в скръбни ридания. Запротягаха се ръце да прегърнат мъртвите любими, които лежаха струпани като посечени дънери във фургона. Тълпата закипя. Псетата завиха.

На един близък хълм Сеток стоеше загледана в суматохата в лагера. Беше съвсем неподвижна, само лекият ветрец развяваше дългата й коса. Воини тичаха към юртите си, за да се подготвят за битка, макар никой да не знаеше лицето на врага и да нямаше никаква диря, която да проследят. Кандидат бойни водачи викаха и ревяха, биеха се в гърдите или размахваха оръжия. Въпреки цялата скръб и гняв имаше нещо жалко в цялата сцена, нещо, което я караше да обърне гръб, изведнъж уморена.

Никой не обича да е жертва на непознатото. Тласнати бяха да ударят безразсъдно, тласнати бяха към безразборно насилие над всеки, който се окажеше наблизо. Чуваше как някои воини призовават за мъст над ак’рините, над д’расиланите и дори над ледериите.

Кланът Гадра тръгваше на война. Боен водач Столмен бе под обсада в палатката си и откажеше ли да утоли убийствената жажда на воините си, щеше да бъде свален с кръв. Не, той щеше да се вдигне, да загърне тежкото наметало от бедерин на раменете си и да вземе двуострата бойна брадва. Жена му, по-яростна от самия Столмен, щеше да започне да рисува бялата маска на смъртта, костената усмивка на убиеца върху нашареното с белези лице на съпруга си. Майка й, сбръчканата вещица с лице остро като томахавка, щеше да направи същото на нея. Баргастите щяха да тръгнат на война.

Видя излизащия от палатката на Столмен Кафал. Дори от толкова далече успя да долови безсилието му, щом той закрачи към най-голямата тълпа воини. А когато стъпките му се забавиха и той най-сетне спря, Сеток го разбра много добре. Беше загубил в разговора с Гадра. Видя го как се огледа, после тръгна към друга самотна фигура. Торент.

Торент вече оседлаваше коня си. Не за да се включи в това безумие. А за да се махне от него.

Кафал се запъти към воина оул, а Сеток тръгна надолу, за да се срещне с двамата.

Думите, които си размениха, преди да стигне до тях, бяха кратки и явно не удовлетвориха Великия магьосник. Той я видя и се обърна към нея.

— И ти ли?

— Ще замина с теб — каза тя. — Вълците изобщо няма да се включат в това. То е празно.

— Гадра са решили да поведат война срещу ак’рините — каза Кафал. — Но ак’рините не са направили нищо.

Тя кимна и посегна да махне от лицето си дългата си руса коса — топлият вятър я навираше в очите й.

Торент яхна коня. Лицето му беше измъчено като на човек, който не е спал добре.

Кафал се обърна към него.

— Почакай! Моля те, Торент, почакай.

Мъжът направи гримаса.

— Това ли ще е животът ми? Дърпан от шатрата на една жена на друга? Между разгонени кучки ли трябва да минат дните ми? Или вместо това да избера да се бия на ваша страна? Защо да го правя? Вие, баргастите, с нищо не сте по-различни от моя народ и ще споделите неговата съдба. — Кимна към Сеток. — Детето вълк е право. Лешоядите на тази земя ще затлъстеят.

Сеток зърна за миг нещо скрито зад туфа трева. Заек… не, Таламандас, онова същество от оплетени върви и пръчки. Дете на лудите баргастки богове, дете на деца. Шпионираше ги. Тя се усмихна презрително.

— Но къде ще отидеш, Торент? — попита Кафал.

— Ще ида при Туул и ще го помоля за извинение. Ще му поискам прошка, защото аз трябваше да съм воинът, паднал срещу ледериите в защита на децата на Оул. Не неговият приятел. Не онзи мезла.

Очите на Кафал се разшириха при думите на Торент, но след миг той отпусна унило рамене.

— Ех, Торент. Малазанците умеят да… — Погледна оула с тъжна усмивка. — Засрамват ни всички. Туул ще отхвърли думите ти — няма нищо за прощаване. Няма никакво престъпление, в което да си обвинен. Било е ход на самия мезла, негов личен избор.

— Той тръгна напред вместо мен…

— А ти щеше ли да се справиш толкова добре като него, Торент?

Жесток въпрос и Сеток видя как уязви младия воин.

— Това не е…

— Е — прекъсна го рязко Кафал. — Ако Ток бе преценил, че го превъзхождаш в боя, щеше да прати теб срещу ледериите. А той щеше да отведе децата. И ако сега на този кон пред мен седеше малазанецът, той нямаше да хленчи за прошка. Разбираш ли ме, Торент?

Мъжът изглеждаше жестоко поразен от думите на Кафал.

— Дори да е така, тръгвам към Туул, а след това ще поема сам. Избрал съм. Не връзвай нишки към съдбата ми, Велики магьоснико.

Сеток се изсмя горчиво.

— Не той ще го направи, Торент.

Очите му се присвиха. Мислеше, че ще й отвърне — с обвинения, с гняв, с възмущение. Но той замълча и само стисна юздите. После погледна Кафал.

— Ти вървиш, но аз препускам. Няма да се забавям, за да ти угодя…

— А ако ти кажа, че мога да пътувам така, че да стигна до Туул много преди тебе?

— Не можеш.

Сеток видя как Великият магьосник облиза пресъхналите си устни. Видя потта, появила се на широкото му плоско чело, и сърцето й затуптя по-силно.

— Кафал — каза тя твърдо. — Това не е твоята земя. Лабиринтите, за които говори твоят народ, тук са слаби — съмнявам се, че изобщо можеш да ги достигнеш. Боговете ти не са готови.

— Не говори за баргастките богове! — писна тънък гласец. Куклата Таламандас излезе иззад туфата и се приближи към тях с къси подскоци. — Нищо не знаеш, вещице…

— Знам достатъчно — отвърна тя. — Да, вашият вид е вървял някога по тези равнини, но преди колко време е било това? Воювали сте с Тайст Едур. Изтласкани сте били оттук. Преди хиляда години? Десет хиляди? А сега се връщате, за да отмъстите за предците си, но заварвате едурите съвсем различни от легендите ви. За разлика от баргастите, те са продължили…

— Както винаги правят победителите — изсъска куклата. — Раните им са изцерени бързо, да. Нищо не гноясва, нищо не гние, няма горчивина на езиците им.

Тя го погледна невярващо.

— Как можеш да кажеш това? Императорът им е мъртъв. Бяха прогонени от всички земи, които завладяха!

— Но не от нас!!!

Врясъкът накара много глави да се извърнат към тях. Приближиха се воини. Кафал мълчеше, лицето му беше изопнато и безизразно, но Торент се наведе от седлото си и примижа надолу към чилето от върви и клечки, все едно се съмняваше дали е с ума си.

Сеток се усмихна на Таламандас.

— Да, точно това ви гложди, нали? Така. Сега… — Тя се извърна към двадесетината воини, струпали се в полукръг пред тях. — Сега, да, вие ще нанесете същото поражение на ак’рините. Рани, които ще гноясат, гнило, което ще се просмуче дълбоко в душата, ще носи жесток вкус с всеки издишан дъх.

Тирадата й сякаш ги стъписа. Тя се изплю на земята.

— Не те избиха съгледвачите ви. Всички знаете това. Но ви е все едно. — Посочи Кафал. — И тъй, Великият магьосник сега отива при Туул и ще му каже: „Боен господарю, още един клан се откъсна. Повеждат безсмислена война срещу погрешен враг.“ И ще стане така, че заради действията на клана Гадра всеки народ в тази земя ще се вдигне срещу баргастите. Ак’рини, д’расилани, керини, сафини, болкандо. Ще бъдете нападнати от всички страни. А тези от вас, които не бъдат убити в битка, ще бъдат прогонени в Пустинните земи, онзи огромен океан от нищо, и там ще изчезнете, костите ви ще станат на прах.

Тълпата се раздвижи, воините се заотдръпваха, щом намръщеният Боен водач Столмен закрачи тежко напред. Жена му вървеше на крачка зад него. Очите й бяха подивели от омраза. Гневният й поглед се прикова в Сеток.

— Това правиш ти, вещице — изхриптя тя. — Отслабваш ни. Непрекъснато се опитваш да ни отслабиш!

— Толкова ли бързаш да видиш как децата ти умират? — попита Сеток.

— Бързам да видя как печелят слава!

— За себе си или за теб, Секара?

Секара понечи да се нахвърли върху нея, но Столмен изпъна ръка и я спря. Макар да не можа да го види, погледът, който му хвърли жена му, бе изпълнен с отровна злост.

— Ела с мен, дете на вълците — каза Торент. — Ще се махнем от тази лудост.

И й подаде ръка.

Тя я стисна под лакътя и той с лекота я вдигна на коня. Тя го прегърна през кръста, а той попита:

— Имаш ли нужда да си вземеш нещо, Сеток? От шатрата си?

— Не.

— Отпратете ги! — изръмжа Секара. — Вървете си, чуждоземни лъжци! Ак’рински шпиони! Вървете да тровите своите! Със страх — кажете им, че ние идем! Бялото лице на баргастите! И отново ще направим тази земя свой роден дом! Кажи им го, вещице! Те са нашествениците, не ние!

Сеток отдавна бе усетила усилващата се сред жените в клана неприязън. Твърде много привличаше очите на мъжете им. Дивостта й ги правеше жадни, любопитни — тя не беше сляпа за всичко това. Все пак това изригване на омраза и злъч я стъписа, уплаши я. Насили се да издържи на гневния поглед на Секара обаче и каза:

— Аз съм владетелката на хиляда сърца.

И щом го изрече, погледна с веща усмивка мъжа на Секара.

— Спри вече! — сопна й се Торент. — Живи ли искаш да ни одерат?

Секара бе извадила нож. Тълпата беше нараснала и вече ги обкръжаваше. И Сеток най-сетне видя, че в нея има много повече жени, отколкото мъже. Усети, че се присвива под изпълнените им с омраза погледи. И не бяха само съпруги. Това, че седеше притисната плътно в Торент, разпалваше огъня в очите на по-младите жени, девиците.

Кафал, пребледнялото му лице бе като ужасна пародия на бялата маска на воините, каза тихо:

— Ще отворя лабиринт. С помощта на Таламандас. Напускаме заедно, иначе ще ви убият тук, разбирате ли? Твърде късно е за Гадра — думите ти съдържаха твърде много истина, Сеток. Те са засрамени.

— Побързай тогава — изръмжа Торент.

— Таламандас — викна Кафал.

— Остави ги на съдбата им — измърмори съществото, беше се присвило като малък уплашен таласъм и трепереше, дърпано сякаш от невидими ръце.

— Не. Всички.

— Ще съжаляваш за щедростта си, Кафал.

— Лабиринтът, Таламандас.

Съществото изръмжа, след това се изправи и разпери широко тънките си ръце-пръчки.

— Кафал! — изсъска Сеток. — Почакай! Има нещо гад…

Нажежен до бяло огън изригна около тях с внезапен оглушителен рев. Конят изцвили, изправи се на задните си крака. Сеток се изпусна и полетя на земята. Изпепеляващ зной, изтръпващ студ. Толкова бързо, колкото се появиха, пламъците изчезнаха с трясък, който отекна в черепа й. Ритник от копито в бедрото я отпрати назад, болката запулсира. Последва непроницаем мрак или — помисли си тя стъписана — беше ослепяла. Очите й се втвърдиха в кухините като сварени яйца…

След това зърна някакъв смътен блясък, нещо размито, като отразена от острие светлина. Конят на Торент отстъпваше назад и тръскаше глава — воинът оул все още бе на седлото и тя го чу как изруга, докато се мъчеше да го удържи. Беше извадил ятагана си.

— Богове на бездната!

Викаше Кафал. Сеток се надигна. Камениста мокра земя, буци размекната плесенясала пръст или птича тор зажвакаха под нея, замириса й на изгоряла трева. Запълзя към размитото петно в сумрака, откъдето идваше гласът на магьосника, мъчеше се да надвие гаденето си.

— Глупак — изграчи немощно. — Трябваше да се вслушаш. Кафал…

— Таламандас. Той е… той е унищожен.

Вонята от нещо тлеещо вече бе по-силна и тя успя да различи блясъка на разпръснати въглени.

— Изгоря ли? Изгоря, нали? Грешният лабиринт — той го изяде, погълна го. Предупредих те, Кафал. Нещо е заразило лабиринтите ви…

— Не, Сеток — прекъсна я Кафал. — Не е така, както казваш. Знаем за тази отрова. Бяхме опазени от нея. Това е… различно. Духовете да ни пазят, изгубихме най-великия ни шаман…

— Не го знаеше, нали? Този портал. Това е различно от всичко, което си познавал, нали? Чуй ме! Това се опитвах да ти кажа!

Торент слезе от коня, мокасините му затупаха по меката, странно поддаваща земя.

— Млъкнете, и двамата. После ще спорите какво стана. Вслушайте се в ехото — мисля, че сме затворени в кухина под земята.

— Добре — каза Сеток и бавно се изправи. — Трябва да има изход.

— Откъде знаеш?

— Защото има прилепи.

— А аз имам тая проклета кобила! Кафал — пренеси ни някъде другаде!

— Не мога.

— Защо?

— Силата беше на Таламандас. Обвързване на споразумения, обещания, с безброй човешки богове. С Гуглата, Господаря на смъртта. Баргастките богове са млади, твърде млади. Аз… Не мога дори да ги усетя. Съжалявам, не знам къде сме.

— Прокълнат съм да вървя след глупаци!

Сеток потръпна от болката в този вик. „Горкият Торент. Ти тъкмо искаше да се махнеш оттам, да препуснеш. Далече. Глупавото ти чувство за чест настояваше да идеш при Туул. И виж сега…“

Дълго и тримата мълчаха, чуваше се само дъхът им и тревожното пръхтене на кобилата. Сеток се опита да долови някакво течение във въздуха, но нямаше нищо. Бедрото я болеше и тя седна. После избра произволна посока и запълзя. Пластът тор стана по-дебел, ръцете й затъваха до китките. След това се натъкна на каменна преграда. Изтри мръсотията от дланите си и заопипва с пръсти.

— Чакайте! Тези камъни са подредени — намерих стена.

Чу зад себе си шумолене, а след това — изщракване на кремък и желязо. Искри, след това лумна пламък. След няколко мига Торент бе запалил свещ и поднасяше пламъка към фитила на малък лагерен фенер. Кухината около тях придоби очертания.

Бе изградена от зидани камъни, тези отгоре бяха грамадни и вклинени помежду си в привидно безредие. Тук-там се виждаха кипящи петна от гроздове прилепи, които вече цвърчаха и пискаха възбудено.

— Вижте, ето там! — посочи Кафал.

Прилепите се трупаха до някакви цепнатини и се провираха през тях.

— Има изход.

Торент се изсмя горчиво.

— Погребани сме в гробница. Един ден ще проникнат крадци, ще намерят костите на двама мъже, дете и една проклета кобила. За да я яздим в света на мъртвите, или така може да си помислят поне. Но пък може да се зачудят на следите от дъвчене по всички освен една група кости и на драскотините и дупките в камъка. На малките кости от прилепи и на купищата изсъхнали лай…

— Избий си го това твое въображение, Торент — посъветва го Кафал. — Макар изходът навън да е само цепнатини, знаем, че външният свят е близо. Просто трябва да си прокопаем пътя навън.

— Това е зидана гробница или нещо много подобно, Кафал. Ако започнем да разкъртваме камъните, най-вероятно всичко ще се срути върху нас.

— Нямаме избор.

Той отиде до мястото, през което се бяха провирали прилепите, извади кама и започна да чегърта. След малко Торент се присъедини към него с ловния си нож.

Сеток остана да седи до фенера. Спомените за онзи бял огън я терзаеха. Главата я болеше, все едно горещината бе опърлила мозъка й. Бели петна пулсираха зад очите й. Не можеше да чуе приглушен вой — Вълците бяха изгубени за нея тук. „Що за свят сме намерили? Какво ни очаква отвъд тези каменни стени? Грее ли слънце отвън? Нажежава ли всичко до смърт, или този свят е вечно тъмен и безжизнен?“

„Е, някой е построил това място. Но… ако това наистина е гробница, къде са костите?“

Тя вдигна фенера и зашари със светлината по влажната земя под краката си. Тор, няколко камъка, паднали отгоре. И да беше имало тяло, положено тук, отдавна беше изгнило и се бе разпаднало на пръст. Нямаше остатъци от накити, игли и токи, които да издават някакво облекло.

— Това сигурно е отпреди хиляди години — промълви тя. — Нищо не е останало от погребания тук.

Отвърна й глухото мърморене на Торент, последвано от сумтенето на Кафал, който се обърна към нея.

— Тук, където ровим, Сеток — някой вече е влизал тук. Ако това е гробница, отдавна е била ограбена, опразнена е.

— Откога ограбването включва и самия труп?

— Торта на прилепите сигурно е киселинна — каза Кафал. — Сигурно е разяла костите. Работата е, че можем да изровим пътя си навън и едва ли всичко ще рухне върху нас…

— Не бъди толкова сигурен — каза Торент. — Трябва да направим достатъчно голяма дупка, за да измъкна и кобилата.

— По-добре се примири с мисълта, че ще се наложи да я убиеш.

— Не. Тя е оулски кон. Последният оулски кон и си е моя — не, ние принадлежим един на друг. И двамата сами. Ако тя трябва да умре, и аз ще умра с нея. Нека тази гробница да е нашият дом в света на смъртта.

— Доста мрачно си настроен — каза Кафал.

— Спечелил си е правото — промърмори Сеток, докато оглеждаше пода и бавно обикаляше в кръг. — Аха! — Наведе се и вдигна малко зеленясало кръгче. — Монета. Медна. — Остърга патината и вдигна монетата към светлината. Нито е ледерийска, нито от Болкандо обаче.

Кафал дойде при нея.

— Дай на мен, Сеток. Кланът ми събираше монети, за да си правим бронята от тях. Точно проклетата му ризница от монети замъкна баща ми на морското дъно.

Тя му я подаде.

Той я огледа от едната страна, после от другата, няколко пъти. Накрая въздъхна и й я върна.

— Не. Някаква императрица, струва ми се, с тази царствена осанка. Кръстосаните мечове на другата страна може да са Седемте града, но писмото е съвсем сбъркано. Това не е нашият свят, Сеток.

— Не си и мислех, че е.

— Хайде идвай, Кафал — обади се малко нервно Торент откъм стената.

Кафал се усмихна горчиво и се върна при него.

Силно скърцане, последвано от тежко изтупване, и в камерата лъхна прохладен, натежал от роса въздух.

— Подушвате ли? Това е проклета гора.

Сеток отиде при тях и вдигна фенера. „Нощ, хладно… по-хладно, отколкото Оул’дан.“

— Дървета — промълви тя, присвила очи към кривите стволове навън, едва видими на светлината.

Сигурно имаше блато там — чуваше крякането на жаби.

— Ако е нощ, какво правеха прилепите вътре? — зачуди се Торент.

— Може би е било едва привечер, когато дойдохме. Или пък тъкмо се съмва. — Кафал задърпа нов камък. — Помогни ми с този, Торент. Много е тежък за един човек — Сеток, моля те, стой назад, направи ни място.

Щом извлякоха камъка, се изтъркаляха още няколко. Един голям трегерен камък се откърти със стържене и двамата мъже отскочиха назад, преди да рухне на пода. Вдигнаха се облаци прах и от тавана на гробницата се разнесе ужасен грохот.

Кафал се закашля и махна на Сеток.

— Бързо! Навън!

Тя пропълзя над камъните с насълзени от прахта очи и се измъкна навън. Направи три крачки и се обърна. Чу трополене на падащи от тавана камъни, кобилата изцвили от болка. От зейналия отвор се появи Кафал, последван след миг от Торент, който бе успял някак да смъкне кобилата на колене. Бе стиснал юздите и с резки дърпания я затегли напред. Главата на животното се показа навън, очите блеснаха на отразената светлина.

Сеток никога не беше виждала кон да пълзи — не беше си и помисляла, че е възможно, но тази кобила се провираше през отвора, покрита с прах и вадички пот. Още камъни се срутиха зад животното и то изцвили от болка, задърпа напред, предните крака задращиха във въздуха, щом се надигна от ръба.

Няколко мига след като животното най-сетне се измъкна, обраслият с мъх покрив на гробницата рухна сред грохот и прах. Многолетните дървета, израснали върху него, се катурнаха с трясък на клони и шумолене на листа.

От хълбоците на кобилата се стичаше кръв. Торент я успокояваше и вече почистваше раните.

— Не е толкова зле — измърмори той. — Ако си беше счупила крак…

Сеток видя, че воинът трепери. Връзката, която бе изковал с окаяното си животно, заместваше всички онези, които така жестоко бе откъснал от младия си живот, и бързо се превръщаше в нещо чудовищно. „Ако тя трябва да умре, и аз ще умра с нея.“ Лудост, Торент. Това е просто един проклет кон, глупаво животно, чийто дух е прекършен от юзди и стремена. Ако си беше счупила крак, поне щяхме да се наядем добре.

Кафал огледа дърветата наоколо, после вдигна очи към небето.

— Никакви луни. А звездите изглеждат… мътни — и са малко. Не различавам никакви съзвездия.

— Тук няма вълци.

Той се обърна и я погледна.

— Призраците им са тук — каза тя. — Но… нито един жив. Тичали са тук за последно преди столетия. Столетия.

— Е, има изпражнения от сърни и следи — тъй че не са измрели от глад.

— Не са. Избити са. — Тя се присви зиморничаво. — Кажи ми, как точно трябва да работи умът на онези, които биха поискали да избият до крак всички вълци, които биха избрали никога повече да не чуят скръбния им вой или да видят — с трепет — глутница, изправена гордо на някой рид. Велики магьоснико, обясни ми това, защото не мога да го разбера.

Той сви рамене.

— Ние мразим съперниците, Сеток. Мразим да виждаме разбирането, грейнало в очите им. Не си виждала цивилизовани земи. Животните си отиват. И никога не се връщат. Оставят тишина, а тази тишина се запълва с бърборенето на нашия вид. При възможност ще убием дори и нощта. — Очите му се спряха на фенера в ръката й.

Тя се намръщи и го угаси.

Торент изруга във внезапно настъпилата тъмнина.

— Това не помага, дете на вълците. Ние палим огньове, но тъмнината остава — в умовете ни. Хвърлиш ли светлина вътре, няма да ти хареса това, което ще видиш.

Искаше й се да заплаче. За призраците. За себе си.

— Трябва да намерим път към дома.

Кафал въздъхна.

— Тук има сила. Непозната. Все пак навярно бих могъл да я използвам. Усещам я… накъсана, разбита. Мисля, че не е използвана от дълго, дълго време. — Огледа се. — Трябва да разчистя пространство. Да го осветя.

— Дори без Таламандас ли? — попита Торент.

— Той нямаше да ми е много от помощ тук — отвърна Кафал. — Всички негови връзки са прерязани. — Погледна Сеток. — Ти можеш да помогнеш, дете на вълците.

— Как?

— Призови вълчите призраци.

— Не — отвърна тя нещастно. — Нищо не мога да им дам в замяна.

— Може би изход. В друг свят, дори в нашия, където ще намерят живи събратя, където ще тичат невидими рамо до рамо с тях и ще си спомнят лова, старата вярност, искрите любов.

Тя го изгледа.

— Възможно ли е такова нещо?

— Не знам. Но нека опитаме. Не харесвам този свят. Дори тук, в гората, въздухът е покварен. Мръсен. По-голямата част от нощта е пред нас. Да направим каквото можем, за да се махнем, преди да изгрее слънцето. Преди да ни открият.

— Освети си мястото тогава — каза Сеток.

Навлезе сред дърветата и седна на един обрасъл с мъх ствол на паднало дърво. Не, не паднало, а прерязано чисто — никоя брадва не би могла да постигне такава точност. Защо тогава просто бе оставено тук?

— Това тук е лудост — прошепна Сеток.

Затвори очи и се помъчи да прогони мрачните мисли.

„Призраци! Вълци! Вслушайте се във воя на моя ум! Чуйте скръбта, гнева! Чуйте обещанието ми — ще ви изведа от този пъклен свят. Ще ви намеря събратя. Събратя с гореща кръв, топла козина, плача на новородени кутрета, ръмженето на съперници мъжкари — ще ви покажа степи, деца мои! Простори без край!“

И тогава ги усети: зверовете, които бяха паднали в болка и скръб тук, в същата тази гора, така отдавна. Първият дошъл при нея беше последният оцелял от онова време, хванат натясно и жестоко убит. Чу ехото от ръмжене на псета и викащи човешки гласове. Усети ужаса на вълка, отчаянието и безпомощното му объркване. Усети също как вълчата кръв се изля в разровената пръст, примирението му, разбирането му — в онзи сетен миг, — че ужасната му самота най-после свършва.

Умът й отново зави: безмълвен вой, който все пак накара враните по клоните да се пръснат с лудешко пляскане на криле. Вой, който смрази сърни и зайци по пътеките им, щом някакъв древен страх в душите им се пробуди за живот.

Отвърна й вълчи вой, от всички страни.

„Елате при мен! Съберете всичко, което е останало от силата ви!“

Шумът под дърветата се усили, докато воля и спомени напираха към нея през гъстата папрат. И тя с изумление усети, че са повече от един вид. Някои тъмни, с черна козина и ниски, с грейнали жълти очи; други високи до раменете й, дългокраки и със сребрист косъм, увенчан с абаносовочерно. И видя предците им, още по-едри, с къси муцуни и мускулести.

Прииждаха в невъобразими множества, всеки звяр понесъл смъртните си рани; копия стърчаха от гърла и ребра, кръв бликаше от дълбоките рани. Примки и капани дрънчаха и се влачеха от прекършени крака. Подпухнали от отрова… Виждаше с нарастващ ужас следи от такова ненавистно, злостно клане, че изпищя — писъкът сам се изтръгна от гърлото й.

Торент викаше, мъчеше се да удържи изпадналата в паника кобила, а вълчите призраци прииждаха — хиляди, стотици хиляди. Това беше стар свят и тук, пред нея, се събираше обзет от окаяна нужда за спасение данъкът, натрупан от неговите безумни победители, от триумфиращите му тирани.

О, имаше и други същества, подети от прииждащия прилив, зверове отдавна превърнали се в прах. Видя елени, бедерини, грамадни диви котки. Видя космати същества с широки глави и бивни, стърчащи от черни муцуни… „Толкова много, богове, толкова много…“

— Сеток! Спри! Силата е прекалено голяма — ще ни смаже!

Но тя беше изгубила всякакъв контрол. Изобщо не бе очаквала нещо такова. Натискът, който вече прииждаше от всички страни, заплашваше да я унищожи. Тя плачеше като последното дете на земята, последното живо същество, самотен свидетел на наследството, оставено от нейния вид. Това опустошение. Тази самоубийствена победа над самата природа.

— Сеток!

Изведнъж тя видя нещо, засияло пред нея: портал, нищожно малък, не повече от дупка в земята, където да се свре уплашено зверче. Вдигна треперещата си ръка и го посочи.

— Любими мои — прошепна. — Изходът. Направете го по-голям.

Бяха скитали далече извън залата на заколението, където сякаш бяха принесени в жертва десетки К’Чаин Че’Малле. Фенери, вградени в ниши по стените на коридорите, мятаха треперлива светлина по металните вътрешности, а от тавана висяха дебели кабели, от които капеше лепкава мазнина. Въздухът бе изпълнен с вонята на кисели изпарения и очите им сълзяха. Странични проходи водеха към помещения, пълни със странни, непонятни механизми, с хлъзгав от разлети масла под.

Таксилиан ги водеше все по-дълбоко в плетеницата от широки ниски коридори. На крачка зад него, Раутос чуваше тихото му мърморене, но не можеше да различи думите — боеше се, че Таксилиан може да е полудял. Това беше чужд свят, създаден от чужди същества. Усещането за разбиране им убягваше, а това пораждаше страх.

Зад Раутос, почти по петите му, вървеше Брет. Кашляше и едва си поемаше дъх, сякаш се задушаваше от нескончаемите си приказки за удавяне.

— Тунели! — съскаше тя. — Мразя тунели. Дупки, пещери. Тъмни — винаги тъмни. Къде ни води той? Минахме безброй рампи, водещи към по-горни нива — какво търси тоя глупак?

Раутос нямаше отговори, тъй че си мълчеше.

Зад Брет Шеб и Напет се дърлеха. Скоро щяха да стигнат до бой. Твърде много си приличаха. И двамата порочни, и двамата дълбоко неморални, и двамата родени предатели. На Раутос му се искаше да се убият — нямаше да им липсват.

— А! — извика Таксилиан. — Ето го!

Раутос пристъпи до него. Стояха на входа на просторна осмоъгълна зала. Обкръжаваше я тясна тераса на нивото на прохода, по който току-що бяха минали. Подът се губеше надолу в тъмнина. Таксилиан зави надясно, вдигнал фенера.

Чудовищният механизъм, изпълнил центъра на огромното пространство, се извисяваше ниво след ниво — само малко от тях с балкони, подобни на терасата, на която се намираха — и изчезваше над главите им. Като че ли беше изцяло от метал, който лъщеше като месинг или най-чисто желязо; осем цилиндъра, всеки голям колкото градска кула. От завинтените обръчи, стегнали сегментите на всяко второ ниво, стърчаха кранове, а към тях бяха закрепени черни еластични въжета, които се изпъваха навън като нишки на изоставена паяжина и се събираха в огромни метални кутии, закрепени на стените. Раутос надникна надолу и едва успя да открои промяна във формата на кулите, сякаш всяка от тях се издигаше върху купол като на пчелен кошер.

Погледът му се спря върху парче метал, съвършено огънато между две сглобки, и той се намръщи. Сякаш пластове наноси се разчистиха от някакъв дълбоко заровен спомен. Умът му посегна да се докопа до него, но заслепяващите облаци се върнаха и го отнесоха. Той залитна и щеше да падне от терасата, ако Брет не беше го дръпнала грубо.

— Идиот! Да се убиеш ли искаш?

Той тръсна глава.

— Извинявай. Благодаря.

— Няма защо. Реагирах по инстинкт. Ако бях помислила, сигурно щях да те оставя. Ти си нищо за мен, дебело старче. Нищо. Никой нищо не значи за мен тук, никой от вас.

Почти викаше, за да я чуят всички.

— Тая кучка няма ли да млъкне най-после? — изсумтя Шеб.

Брет се обърна рязко към него.

— Жаден си за проклятие, а? Коя част от тялото ти искаш да изгние първа? Или аз да избера?

— Само да хвърлиш магията си върху мен, ще те удуша.

Тя се изсмя и му обърна гръб.

— Играй си с Асейн, ако ти трябва толкова.

Раутос вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои, и пое след Таксилиан, който крачеше по терасата, без да откъсва очи от съоръжението.

— Машина е — каза той, когато Раутос го настигна.

— Какво? Като в мелница ли? Но не виждам нищо като зъбни колелета или…

— Или нещо подобно, да. Зъбните колелета, предавки и лостове можеш да ги скриеш в корпуси, за да се опазят чисти от пясък и така нататък. Още по-практично, можеш да затвориш неща и да прилагаш променливи налягания, с което да движиш нещата от едно място на друго. Обичайна практика е в алхимията, особено когато се създадат съответни налягания с помощта на топлина и студ. Веднъж видях едно чародейно изобретение, което можеше да извлича етера от стъкленица и да загасва запалената свещ вътре. Пазена със заклинание помпа, която извличаше жизнената сила от въздуха. — Той махна към кулите. — Топлина, студ — мисля, че това са нещо като огромни камери под налягане.

— За каква цел?

Таксилиан го погледна с блеснали очи.

— Точно това смятам да открия.

Нямаше никакви стълби или мостове към кулите. Таксилиан го поведе обратно към входа.

— Сега отиваме нагоре.

— Трябва ни храна — каза Ласт притеснено, дори малко уплашено. — Може да се изгубим тук…

— Престани да хленчиш — изръмжа Напет. — Мога да ни извадя оттук по всяко време.

— Никой от вас — намеси се Асейн за изненада на всички — не иска да говори за онова, което намерихме в първата зала. Точно от него бягаме всички. Онези… онези чудовища… те са изклани. — Погледна ги с гняв и продължи: — Онова, което ги е убило, може все още да е тук! Нищо не знаем за тези неща…

— Ония чудовища не са загинали в битка — каза Шеб. — Това, което видяхме, е ритуално убийство. Жертви, това са те.

— Може би не са имали избор.

Шеб изсумтя.

— Не се сещам за много зверове, които сами избират да ги принесат в жертва. Разбира се, че не са имали избор. Това място е изоставено — усеща се. Надушва се в спарения въздух.

— Като се качим горе, ще излезем от влажното и ще можем да видим дали има следи в прахта — каза Ласт.

— Богове на бездната, и от селяка най-сетне да има полза — обади се Напет.

— Да тръгваме тогава.

Таксилиан пое нагоре, останалите отново тръгнаха след него.

Зареян между всички тях, безмълвен, почти заслепен от скръбта, която се лееше като пелени дъжд, призракът закопня да се пресегне. Към Таксилиан, към Раутос, дори към мудния и бавно мислещ Ласт. В тяхното странстване из недрата на Драконовата крепост бе изригнало знание, беше го блъснало с такава гръмовна сила, че го замая.

Познаваше това място. Знаеше името му. Вкоренената Калси. Владение на К’Чаин Че’Малле, гранична цитадела. Огромно тяло, вече изцедено от всякакъв живот, труп, застанал с пусти очи сред равнината. И знаеше, че Шай’гал е изклал Ловците К’елл. Та избиването им да запечата падането на тази крепост.

„Чакало ги е поражение. Монотонен шепот, песен на люспи. Великата армия, изпратена оттук, е била унищожена. Останал е само един жалък ариергард. Стражите Дж’ан са извели Матроната на полето на падналите, за да я погребат там завинаги.“

„Таксилиан! Чуй ме. Това, което е безжизнено, не е непременно мъртво. Това, което пада, може да се вдигне отново. Внимавай — много внимавай — в това място…“

Но виковете му оставаха нечути. Затворен беше отвън, безпомощен с всичко, което разбираше, с този водопад от тайни, които пропадаха в бездна от невежество.

Вече знаеше как негодува в ума си Асейн, как копнее да избяга от собствената си плът. Искаше да се изтръгне от всичко, което я проваляше. Проклетата й плът, умиращите органи, самият й ум. Осъзнала беше, че тялото е затвор, но затвор обречен на жестока, неумолима развала. О, винаги съществува онзи последен полет, когато ръждясалите решетки престават да са преграда. Когато душата е свободна да отлети, да разпери криле в търсене на невидими брегове. Но с това освобождение — доколкото знаеше тя — всичко, което наричаше „себе си“, щеше да се изгуби. Асейн щеше да свърши. Да спре. А онова, което се раждаше от пепелта, не се интересуваше от живото, оставено назад, не се интересуваше от предишния свят на болка и страдание. Преобразяваше се в безразличие и всичко отминало — всичко принадлежало на свършилия вече тленен живот — не означаваше нищо за него. Не можеше да възприеме тази ужасна истина.

Въпреки това копнееше за смъртта. Копнееше да избяга от изсъхналата си коруба с цялата й бързо напредваща немощ, с цялата жалост на невъзвратимо прекършеното. Само страхът я задържаше — назад от тази издатина в осемстенната зала, назад от онова фатално пропадане към невидимия под някъде долу. И същият този страх пълзеше сега към нея. Демони обитаваха тази крепост. Боеше се от онова, което предстоеше.

На стъпка зад нея вървеше Ласт, уместно избрал да остане в ариергард. Раменете му бяха изгърбени, главата наведена, сякаш таванът на коридора бе много по-нисък, отколкото беше в действителност. Беше мъж, роден да отваря пространства, безгранични небеса, необятни простори. В този обитаван от духове лабиринт се чувстваше смален, почти осакатен. Замаята го обземаше на всяка извивка и завой. Виждаше как се стесняват стените. Усещаше металната грамада, надвиснала над всички тях, непоносимата тежест на безбройните етажи нагоре.

Изведнъж го споходи спомен от детството му. Помагаше на баща си — преди да дойдат дълбините, преди да му бъде отнето всичко, което изобщо бе важно за него — спомни си как помагаше на баща си да разглобят един сайвант зад конюшните. Разковаваха изкорубените дъски и ги трупаха до оградата на кошарата. Довършваха работа, започната преди няколко месеца, преди сеитбата. Някъде късно следобед приключиха и баща му му каза да подреди дъските според дължината и състоянието им.

И той почна да ги реди. Споменът след това се замъгли, докато не стигна до момента, в който вдигна една сива прогнила дъска, останала от работата от предния сезон. И видя, че е смазал мише гнездо. Сплетеното кълбо от сухи треви беше сплескано и зацапано с кръв и малки вътрешности. Голите розови мишлета бяха смачкани, единствената им капка жизнена кръв бе изтекла. Двете мишки лежаха безжизнени до тях.

Коленичил пред тази гледка, надвиснал над нея като някакъв закъснял бог, той зяпна това унищожено семейство. Глупаво беше да плаче, разбира се. Мишки имаше в изобилие — Блудния знаеше, дворните котки дебелееха. Толкова глупави бяха тези сълзи.

Да, беше още дете. Чувствителна възраст, несъмнено. А когато се мръкна, баща му го хвана за ръка и го заведе до малката могила: това се бе превърнало в ритуал за двамата, откакто бяха погребали майка му в земята. И когато баща му видя сълзи по бузите на сина си, го придърпа до гърдите си и каза: „Отдавна го чаках това.“

Да, нивата нагоре изглеждаха здраво построени, стените дебели и яки. Нямаше основания да си мисли, че всичко може да рухне от безгрижния замах на някое дете бог. Такива мисли можеха само да ядосат един мъж. Всяко дете щеше да го разбере.

И той крачеше, стиснал в юмруци грамадните си ръце.

Шеб беше съвсем сигурен, че е умрял в затвор или поне е стигнал толкова близо до смъртта, че килийният знахар просто е наредил да го занесат до варниците и да го хвърлят в купа затънали в бялата прах трупове. Разяждащата болка от варта сигурно го бе измъкнала от унеса на треската и той сигурно бе изпълзял, измъкнал се беше през хвърлените отгоре му тела.

Това точно не го помнеше. Но се беше измъкнал на свобода. Иначе щеше ли да е жив сега? Да върви до Напет? Не, той ги беше излъгал всички. Онези агенти на Хиванар, подали срещу него обвиненията в злоупотреби, адвокатите, които с подкуп го бяха измъкнали от Давенето (знаеше, че щеше да оцелее в него) и вместо това се постараха да го пратят в трудов лагер. Десет години каторжен труд — никой не преживяваше това.

„Освен мен. Шеб Неубиваемия. И един ден, Ксарантос Хиванар, ще се върна, за да ограбя останалото ти богатство. Все още знам каквото знам, нали? И ти ще платиш, за да си мълча. А този път аз няма да съм нехаен. Ще се погрижа трупът ти да легне в бедняшки ров. Заклевам се в самия Блуден. Заклевам се!“

Напет крачеше до Шеб с неизменната си студена усмивка. Знаеше, че Шеб иска да е тиранинът на тази сган. Змийско сърце имаше тоя, само отрова и жлъч капеше от устата му. Беше се зарекъл, че някоя нощ ще го просне на земята и ще му навре дъртата змийска глава там, където заслужава.

Шеб беше лежал в ледерийски затвор — Напет беше сигурен в това. Навиците му, маниерите, кокетните му жестове — те му казваха всичко, което трябваше да знае за дребното плъхче Шеб. Използвали го бяха, и то много добре, в килиите. Мазоли на коленете. Рибешки дъх. Меки бузи. Много прозвища имаше за мъже като него.

Използвали го бяха достатъчно, за да започне да му харесва, а цялото това дърлене между двамата, е, то беше просто за да се види кой от двамата ще клекне пръв.

Четири години тежка каторга в кариерата близо до Блуроуз. Това бе присъдата на Напет за онова малко кърваво мазало в Ледерас, за мъжа на сестра му, дето толкова обичаше да скъсва от бой малкото крехко същество. Е, никой брат няма да остави това просто така, нали? Никой брат, който струва пет пари.

Единственият проклет срам от цялата работа бе, че не беше успял да убие кучия син. За малко обаче. Достатъчно счупени кокали, за да му е трудно да седи, още по-малко да обикаля из къщата, да троши каквото му падне и да бие беззащитната си жена.

Не че тя беше благодарна. Оказа се, че семейната вярност е еднопосочна. Той й прости много бързо за измяната обаче. Беше видяла кървавата сцена все пак. Писъци колкото щеш. Бедният й ум беше объркан — тя поначало не беше от най-умните. Иначе нямаше да се омъжи за онова надуто чипоносо говно, нали така.

Все едно, Напет щеше да спипа Шеб, рано или късно. Шеб щеше да разбере, че от двамата той, да, той е господарят на положението. Знаеше, че Шеб ще иска да е грубо, поне в началото, за да може да изглежда насилен, наранен и прочие. Двамата играеха една и съща игра в края на краищата.

Брет залитна и Напет я бутна напред.

— Тъпа жена. Крехка и тъпа, това си ти, като всяка жена. Зле си почти колкото дъртата вещица отзад. Блато съхне в тая твоя руса коса, знаеш ли го? Вониш на блато — не че сме газили през блато.

Тя го изгледа с гняв и забърза напред.

Брет надушваше миризмата на тиня. Вонята сякаш се излъчваше от порите й. Напет беше прав, но това не й пречеше да си мисли как точно да го убие. Ако не беше Таксилиан и може би Ласт, двамата с Шеб вече щяха да са я изнасилили. Веднъж-дваж, просто за да й дадат да разбере кой е господарят на положението. След това щяха да са си щастливи двамката, знаеше го.

Бяха й разказали една история веднъж, макар да не помнеше нито кой й я беше разказал, нито къде. История за едно момиче, което било вещица, макар все още да не го знаела. Била гадателка на Плочите, много преди да е видяла първата си Плоча. Дар, който никой и не помислял, че може да потърси у това дребно момиче с коса с цвят на пшеница.

Мъжете я преследвали още преди да изтече първата й кръв. Не високите и сивокожите, макар момичето да се бояло точно от тях — по така и необяснени причини, — а мъжете, които живеели на същото място като нея. Ледерии. Роби, да, роби като нея. Онова момиче. Онази вещица.

И имало един мъж, може би единственият сред всички тях, който не я гледал с похот. Не, в неговите очи имало любов. Истинското, онова истинско нещо, което всички момичета си мечтаят да намерят. Но бил от ниско потекло. Кърпач на рибарски мрежи, мъж, от чиито зачервени длани се ръсели рибешки люспи, когато се връщал от работа…

А трагедията бе следната. Тя все още не бе намерила Плочите си. Ако го беше направила навреме, щеше да е взела този мъж в леглото си. Щеше да го е направила първия си мъж. Тъй че онова, което ще се роди измежду краката й, да не се роди в болка. Тъй че да не стане толкова опустошително в изгарящата я страст.

Та преди да намери Плочите, тя се беше отдала на други мъже, не обичащи мъже. Отдала се беше да я използват.

Същите мъже, които след това й дадоха ново име, породено от легендата за Бялата врана, която някога предложила на хората дара на летенето, във формата на едно-единствено перо. И подтикнати от обещания, хората сграбчвали това перо и се опитвали да полетят. И падали, и се пребивали. А враната се смеела. Защото враните трябва да ядат като всички други твари в края на краищата.

„Аз съм Бялата врана и ще храня с бляновете ви. И ще се храня добре.“

Нарекоха я Перцето, заради обещанието, което предлагаше и никога не изпълняваше. Ако бе намерила Плочите, Брет беше сигурна, че щяха да са й дали друго име. На онова русо момиченце. Което и да беше то.

Раутос, който все още не бе открил фамилното си име, мислеше за жена си. Мъчеше си да си спомни нещо от живота им заедно, нещо по-различно от противната мизерия през последните им години.

Един мъж не се жени за момиче, нито за жена. Жени се за обещание и то блести с ярката си, неподвластна на времето чистота. Блести, с други думи, с блясъка на лъжи. Беше се самоизлъгал. Обещанието беше просто по форма, както подобава за твърдоглавието на младите, и в същината си предлагаше заблудата, че настоящият миг е вечен, че нищо няма да се промени — нито пламъкът на желанието, нито самата плът, нито страстта в погледите.

И ето го сега, в другия край на един брак — нямаше представа къде е тя сега. Навярно я беше убил. Навярно, което бе по-вероятно, предвид страха в душата му, просто бе избягал от нея. Все едно. Вече можеше да погледне назад с ужасяваща яснота и да види как нейното разпадане бе вървяло с неговото. Всеки от двамата се беше стопил на буца восък, сезон след сезон, смъкнал се беше до нещо безформено, нещо, което дори не намеква за формите, които бяха имали някога. Смазани, оклюмали, две вмирисани на кисело отпуснати тела, сбръчкана кожа, стонове, породени от колебливо движение. С цялата си глупост не бяха вървели през годините ръка за ръка — не, не бяха имали това благоразумие, това иронично разбиране за неизбежното.

Никой от двамата не бе смекчил желанията с границите, налагани така жестоко от възрастта. Той беше мечтал да намери по-млада жена, някоя топла и уханна, мека и непокътната. Тя беше копняла за някой висок, силен и здрав благодетел, който да смекчи ложето й с нежност и да я радва жарта на омагьосания от любов.

Нищо не си бяха спечелили от тези желания освен окаяност и самота. „Като два конопени чувала, пълни с потъмнели дрънкулки, всеки клечи сам в стаята си. Сред прах и паяжини.“

„Престанахме да си говорим — не, бъди искрен, никога не си говорехме. О, един през друг много често в онези ранни години. Да, говорехме си един през друг, ненаситно и остро, толкова сериозно, че чак горчиво, каквито си бяхме глупави. Не можехме ли да се научим да се смеем тогава? Толкова много неща щяха да тръгнат другояче. Толкова много…“

„Съжаления и печелене на пари, а дългът се трупа.“

Тази кошмарна цитадела съответстваше идеално на плашещия хаос в ума му. Непонятни машинарии, гигантски механизми, коридори и странни рампи, водещи нагоре към следващите нива, загадки от всички страни. Все едно… все едно, че Раутос губеше усета за себе си, губеше дарби, които отдавна бе приел за даденост. Как можеше знанието да рухне толкова бързо? Какво ставаше с него? Може ли умът да се стопи в нещо безформено, за да съответства на плътта, която го побира?

А може би изобщо не беше избягал? Тази мисъл го стъписа. Може би си лежеше в мекото легло, отворил очи, но без да вижда нищо от истината, докато душата му се скита из лабиринта на един разбит мозък. Тази мисъл го ужаси и той забърза да догони Таксилиан, застъпва буквално по петите му.

Мъжът пред него го погледна през рамо, вдигнал вежди.

Раутос измърмори извинение и изтри потта от изнуреното си лице.

Таксилиан отново насочи вниманието си към стръмната рампа и площадката, която виждаше напред и горе. Въздухът ставаше непоносимо горещ. Подозираше, че трябва да има шахти и отдушници, през които да се движат топлите и студени течения из този чужд град, но все още не бе намерил нищо, нито една затворена с решетки тръба — а покрай тях не се усещаха течения. И да имаше такива из въздуха, бяха толкова леки, че човешката кожа не можеше да усети шепнещия им лъх.

Градът беше мъртъв и в същото време живееше, дишаше и някъде в бавен синкоп биеше сърце, сърце от желязо и месинг, от мед и вонящо масло. Клапи и трансмисии, лостове и панти, обръчи и нитове. Беше открил белите дробове и знаеше, че някъде на по-горните нива ще намери и сърцето. А след това — още по-нависоко, в драконовия череп, спеше гигантският ум.

През целия му живот мечти бяха изпълвали мислите му, вътрешния му свят, мечти, че си играе като някой бог, създател на невероятни изобретения, машини толкова сложни, огромни, че могат да поразяват като мълнии, ако някой смъртен ум изведнъж ги проумее. Творения, които да пренасят хора на огромни разстояния, по-бързо от всеки кон или кораб. Други, които могат да обкръжат една човешка душа, да съхранят всяка нейна мисъл и чувство, самото й познание за себе си — и да запазят всичко непокътнато, отвъд развалата на смъртната плът. Творения, които да сложат край на всякакъв глад, на всякаква бедност, да съкрушат алчността, преди да се е родила, да отхвърлят жестокостта и безразличието, да се опълчат на неравенството и да премахнат съблазънта от садистично удоволствие.

Морални конструкти — о, те бяха мечти на безумец, разбира се. Хората настояват другите да се държат прилично, но рядко налагат същите изисквания на себе си. Оправдания, лишени от логика, подхранвани от изгодата и самозаблужденията за благочестива уместност.

Като дете беше слушал приказки за герои, високи, със строги лица, търсачи на приключения, които развяваха знамената на доблест и вярност, на чест и почтеност. И все пак, докато тези истории се разнищваха, Таксилиан се оказваше обзет от нарастващ ужас, докато героят сечеше и си отваряше с убийства път през безчетните жертви в преследване на онова, което той (и светът) смяташе за праведна цел. Правотата му беше ясна, но се крепеше на ръба, а усилията на жертвите му да съхранят живота си излизаха някак долни, дори зли.

Но една морална машина, ах, нямаше ли тя да е принудена от самата си механика да се придържа към същия стандарт, който налага над всяка друга разумна същност? Неподвластна на лицемерие, властта й щеше да е абсолютна и абсолютно справедлива.

Мечти на младеж, несъмнено. Такава машина, знаеше вече той, щеше бързо да стигне до извода, че единственият й наистина справедлив акт е пълното унищожение на всяка форма на разумен живот във всяко познато й селение. Разумността беше непълна — навярно винаги е била такава, — беше дефектна. Разумът не може да различи собствените си лъжи от истините си. В мащаба на самосъзнанието те често са с еднаква тежест. Грешките и злонамереността са аргументи само за намерение, не за резултат.

Знаеше, че насилието, катастрофата, късогледата глупост, некадърността и войнствеността винаги ще съществуват. Защото месото на историята, в края на краищата, е наплютото от мухи наследство от такива неща.

И все пак. „И все пак. Драконът е дом на цял град, град, който продължава да живее дори когато не е оцелял дори екът, за да крачи по улиците му. Самото му съществуване е послание.“

Таксилиан вярваше — добре де, ужасно му се искаше да вярва, — че ще открие някаква древна истина тук. Че ще се озове, да, лице в лице с един морален конструкт. А колкото до думите на Асейн отпреди малко, терзанията й за убитите К’Чаин Че’Малле в първата зала, тази сцена вече изглеждаше логична за Таксилиан. Машинният ум бе стигнал до своето неизбежно заключение. Беше въздал единствената възможна справедливост.

Само да можеше да го събуди отново. Съвършенството щеше да се върне на света.

Таксилиан, разбира се, изобщо не можеше да усети ужаса на призрака от тези възгледи. Справедливост без състрадание — това беше унищожителят на моралността, убиец, сляп за съпричастието.

„Остави тези неща на природата, на силите, които не могат да владеят дори боговете. Ако трябва да се придържаш към вяра, Таксилиан, придържай се към тази. Природата може да действа бавно, но ще намери равновесието — и това е процес, който никой от нас не може да спре, защото принадлежи на самото време.“

А призракът вече знаеше, че има усет за време.

Натъкнаха се на огромни зали, пълни с цистерни, в които растяха плесенни гъби и всевъзможни чужди растения, които сякаш не се нуждаеха от светлина. Натъкнаха се на кипящи гнезда люспести плъхове — ортени, — които се разпръсваха с цвърчене от рязката светлина на фенера.

Спални помещения в неизброими низове, зали за събрания и места за култови обреди. Работни цехове и пространства с ниски тавани, посветени на странно производство — камари от листове метал, всички съвършено еднакви, доказателство за ужасяваща точност. Оръжейни със странни оръжия, складове със здраво опаковани хранителни продукти, хладилни зали, пълни със замръзнало месо, висящо на куки. Ниши, в които бяха складирани топове плат, кожа и люспеста броня. Стаи, пълни с крушовидни съдове, подредени на рафтове.

Истински град, който ги очакваше.

А Таксилиан все така продължаваше да ги води нагоре. Като обсебен.

Беше избухнал метеж. Въоръжени банди островитяни върлуваха по крайбрежната линия, а в горите тълпи с мокри от кръв оръжия нападаха вдигнатите набързо поселения и подлагаха на грабеж и плячкосване най-бедните сред бежанците. Убийства, насилия — и навсякъде оранжеви пламъци се вдигаха високо във въздуха. Преди разсъмване огньовете обхванаха гората и стотици умряха от пушека и горещината.

Ян Товис беше извела своите шейки на каменистия бряг. Само големият им брой задържаше надалеч най-освирепелите убийци.

Бившите затворници от Втори девичи форт не бяха приели добре слуха — точен, за жалост, — че Кралицата на сумрака се готви да ги поведе в един непознат свят, царство на мрак и път безкрай. Че ако не успее и изгуби посоката, всички ще се окажат изоставени завинаги в пустиня, никога не познавала слънчевата светлина и блажената слънчева топлина.

Няколко хиляди островитяни бяха потърсили убежище при шейките. Останалите, знаеше тя, се избиваха сред сивия дим и бушуващите пламъци. Загледана към опустошения склон, към овъглените дървесни стволове и разрушените колиби, с лице, зацапано от пепел и пот, с насълзени от пушеците очи, Ян Товис се мъчеше да намери куража, волята да поеме отново командването. Беше уморена и физически, и душевно. Заливаха я вълни изпълнена с пепел горещина. Далечни писъци се носеха из въздуха и се врязваха в сърдитото стържене на свличащите се по склона изгорели отломки.

Някой си пробиваше път през тълпата зад нея, ръмжеше проклятия и мрачни закани. Скуиш.

— Хиляда души поне се стискат ей там, кралице. Осмелят ли се, ще се врежат в нас — имаме само една редица бивши пазачи между тях и нас. Направи нещо, и то бързо… твое величество.

Откъм брега до ушите й стигна шум от започнал бой. Сумрак се намръщи. Нещо в този звук…

— Чуваш ли? — попита тя присвитата до нея вещица.

— К’во?

— Това е организирано настъпление, Скуиш.

Обърна се и забърза към грохота на желязо, виковете от раздаваните команди и писъците на умиращи от развилнялата се тълпа. На колебливата светлина от горския пожар видя как тълпата се заотдръпва… през нея се врязваше клин ледерийски войници, приближаваше се неумолимо.

Сумрак спря. „Йедан Дериг. И неговият отряд. Брат ми — проклет да е!“

Мъжете от бившата охрана се размърдаха неспокойно, докато клинът цепеше през последните от тълпата. Не знаеха дали новодошлите ще нападнат и тях — направеха ли го, зле въоръжените островитяни щяха да бъдат посочени на парчета. Сумрак забърза отново, решена да се хвърли между двете сили.

Чу как Йедан изкомандва и видя съвършената точност, с която войниците му завиха, клинът се разпръсна, подравни се и оформи нова редица срещу кипящата тълпа плячкаджии.

Заплахата от онази посока вече бе приключила. Съотношението на силите беше несъществено. Дисциплината на малцина можеше да надвие множество — това бе ледерийската доктрина, извлечена от безброй сражения срещу диви племена по границите. Ян Товис го знаеше също както го знаеше и брат й.

Йедан, целият в сажди и пръски кръв, я бе видял, преди да го зърне тя, защото излезе на пътя й и вдигна набузниците на шлема си. Под тях се показа черната му брада и стегнатите мускули на челюстта.

— Моя кралице. Утрото бързо напредва и мигът на Стражата почти отмина. Ще загубиш тъмнината. — Поколеба се, след което добави: — Не вярвам, че можем да преживеем още ден в този метеж.

— Знам. Защо дойде, проклет кучи син? Вбесяваш ме.

— Пътят към Галан, кралице. Ако ще отваряш Пътя, трябва да е сега. — Махна към гората с облечената си в метална ръкавица ръка. — Когато видят портала, ще се опитат да нахлуят през него — за да избягат от пламъците. Да избягат от наказанието на кралството. Две хиляди престъпници ще тичат по петите ти.

— И какво може да се направи за това? — Още докато питаше, вече знаеше отговора. Знаеше го и й се искаше да запищи.

— Кралице, войниците ми ще задържат портала.

— И ще умрат!

Той мълчеше. Челюстите му се стягаха и отпускаха под брадата.

— Проклет да си! Проклет да си!!!

— Отвори Пътя, кралице.

Тя се обърна рязко към капитаните на бившата затворническа охрана.

— Пити. Бревити. Поддържате войниците на Йедан Дериг — докато можете, — но гледайте да не се въвлечете в боя толкова, че хората ви да не могат да се изтеглят. Искам ви през портала, ясно ли е?

— Както заповядате, ваше величество — отвърна Бревити.

Ян Товис огледа двете жени, учудена за пореден път защо другите ги бяха избрали за свои капитани. Никога не бяха служили като войници — всеки можеше да го разбере. Проклети престъпнички всъщност. Но можеха да командват. Поклати глава и отново се обърна към брат си.

— Ще ни последвате ли?

— Ако можем, кралице. Но трябва да задържим сигурно, докато не видим, че порталът заглъхва. — Помълча, после добави с обичайната си стегнатост: — Ще е на косъм.

Искаше й се да си заскубе косата.

— Тогава започвам… и… — Поколеба се за миг. — Ще говоря с Пули и Скуиш. Ще…

— Не защитавай онова, което направих, моя кралице. Време е да поведеш. Върви, направи каквото трябва.

„Богове, надут идиот такъв.“

„Не умирай, проклет да си. Да не си посмял да умреш!“

Не разбра дали той чу хлипа й, когато побягна. Беше спуснал отново предпазителите. А и шлемовете заглушаваха всичко освен най-резките звуци.

„Пътят към Галан. Пътят към дома. Защо изобщо сме напуснали? Какво ни е прокудило от Галан? От Първия бряг? Какво толкова е омърсило водата, че не сме могли да живеем повече там?“

Стигна до древното бунище от раковини, където с вещиците бе осветила земята, и се качи при двете старици.

Очите им лъщяха — от безумие или от страх, така и не можеше да го разбере с тия двете.

— Сега ли? — попита Пули.

— Да. Сега.

И Ян Товис се обърна. Огледа присвитите си от страх следовници. Народа си, струпан на пясъчната ивица. Гората зад тях бе като стена от огън. Пепел и дим, пожар. „Това… това оставяме зад себе си. Запомнете го.“ Оттук не можеше да види брат си.

„Никой никога не трябва да пита защо избягахме от този свят.“

Завъртя се вихрено, извадила благословените си ками. И разряза ръцете си над китките. Дарът на кралската кръв. Към брега.

Пули и Скуиш закрещяха „Словата на откъсването“, съсухрените им ръце се вкопчиха в китките й, попиваха кръвта й като пиявици.

„Не трябва да се оплакват. Че останаха само двете. Ще се научат, мисля, да са благодарни на брат ми. Когато разберат какво им дава кралската кръв. Когато разберат.“

Мракът зейна. Непроницаем, неуязвим за водата, в която се вряза долният му край.

Пътят към дома.

С плач, Ян Товис, Сумрак, кралицата на шейките, изтръгна ръцете си от вещиците и се хвърли напред. В студеното минало.

Където никой не можеше да чуе скръбните й писъци.

Тълпата се поколеба по-дълго, отколкото очакваше Йедан. Стотици гласове се извисиха във вик при раждането на портала, гласовете преляха в отчаян вопъл, а после в гняв, докато шейките и островитяните сред тях се хвърляха в портала и изчезваха… за да избягат от това безумие.

Йедан стоеше с бойците си и преценяваше с поглед най-близките метежници.

— Капитан Бревити?

— Да, Страж?

— Не се задържайте тук. Ние ще направим каквото трябва.

— Имаме си заповеди.

— Казах, ние ще ги задържим.

— Съжалявам — отсече жената. — Не сме в настроение да ви гледаме как се правите на герои тука.

— Освен това младежите ни няма да могат да се понасят след това, ако просто ви оставят — добави Пити.

Няколко гласа шумно й възразиха, при което двамата капитани се засмяха.

Йедан сдържа усмивката си и не отвърна. Тълпата скоро щеше да ги връхлети — тласкаха ги отзад. Винаги ставаше така, знаеше той. Нечий друг кураж, необуздан в укритието си сред стени от плът, готов съвсем лесно да пожертва чужд живот. Виждаше в напиращите вълни най-лошите и запечатваше чертите им в ума си, за да изпита куража им, когато най-сетне се озове лице в лице с всеки от тях.

— Готови! — извика високо. — Идват.

Първата задача в спирането на връхлитаща тълпа са две бързи стъпки напред, право в лицата на най-предните нападатели. Посичаш ги, отстъпваш крачка назад и стоиш здраво. Когато оцелелите бъдат тласнати отново напред, повтаряш същото — кърваво и жестоко, а след това почва истинската битка, мечовете секат, мушкат, ръбовете на щита блъскат тела, железните пети газят и тъпчат падналите в краката ти.

Най-близките редици залитнаха назад.

После натиснаха отново, надигнаха се като вълна.

Йедан и отрядът му отвърнаха със свирепа сеч. Удържаха двайсет трескави мига, а след това се отдръпнаха крачка назад, и още една. Започнаха да се появяват по-добре въоръжени плячкаджии, изтикани към първия ред. Първият ледерийски войник падна, промушен в бедрото. Двама от стражите на Бревити бързо излязоха напред, издърпаха го от фронтовата линия, притича лечител, за да запуши раната с паяжина.

Пити извика от позицията си зад Йедан:

— Над половината преминаха, Страж!

Поразените от войниците му въоръжени противници или се отдръпваха назад, или рухваха в краката им. Стражите на двамата капитани, бързи като котки, грабваха оръжията им, преди нападателите да ги докопат, и ги предаваха назад. Двете жени въоръжаваха хората си, за да подсилят ариергарда — Йедан не можеше да си представи друга причина за тази рискована и, честно казано, дразнеща тактика.

Войниците му се изтощаваха — от дълго време не бяха носили пълна броня. Беше занемарил поддържането им във форма. Прекалено много езда и малко маршове. Кога за последен път бяха проливали кръв? При нашествието на едурите, повечето от тях.

Сега плащаха за това. Задъхано дишане, забавени движения, залитания.

— Стъпка назад!

Редицата се отдръпна…

— Сега напред! Здраво!

Тълпата бе видяла в отстъплението им своя победа, начало на разгром. Внезапната атака ги стъписа, оръжията им не бяха готови за бой, умовете им бяха готови за всичко друго, но не и за отбрана. Първата линия се разпадна, както и тази зад нея, и третата. Йедан и войниците му — разбрали, че това е последният им натиск — се биеха като ръмжащи зверове.

Изведнъж стотиците тълпящи се пред тях се разпръснаха, грубите редици се разбиха. Хората хвърляха оръжия и бягаха колкото краката им държат по брега и в плитчините. Десетки бяха стъпкани, натикани в калта, камъните или водата.

Йедан изтегли отряда си към чакащия ариергард. Младежите ги гледаха смълчани, с нещо като неверие в очите.

— Погрижи се за ранените — ревна Йедан, вдигна лицевия предпазител, за да охлади пламналото си лице, и тежко си пое дъх.

— Вече можем да тръгнем — каза Бревити и го задърпа за лявата ръка. — Можем просто да преминем в… каквото е там. Ти, Страж, трябва да поведеш армията на шейките, знаеш ли?

— Шейките нямат армия…

— Време е да си имат, и то скоро.

— Освен това съм престъпник — избих…

— Знаем какво направи. Ти си един проклет от Блудния безумец, Йедан Дериг! Най-добрият командир, който може да има една армия.

— Ходатайстването остави на нас, миличък — каза Пити с усмивка.

Той се огледа. Един ранен. Нито един убит. Нито един, който да го интересува поне. От бойното поле се вдигаха писъци на болка. Безразличен към тях, той прибра меча си в ножницата.

Когато влезе в тлеещия портал — последен от всички, — Йедан Дериг не погледна назад.

Изоставянето на безполезни думи носеше огромна радост. Макар Бадале неволно да отмерваше всеки ден с жаркия ход на слънцето през пустото небе и всяка нощ с изгрева и залеза на загърнатата в мъгла луна и нефритените резки, прорязали звездния простор, същественият смисъл на думата „време“ се бе заличил от ума й. Дни и нощи се бяха слели в бясна вихрушка, въртяха се и въртяха без начало и край. Челюстите, захапали опашката. Търкаляха се напред и не оставяха нищо освен нападали по равнината неподвижни телца. Дори ребърчатите ги бяха изоставили.

Тук, в самия край на Стъклото, ги имаше само опалите — тлъсти месоядни бръмбари, прииждащи от изсушената безжизнена пустош от двете страни на пътя. И диамантите — лъскави бодливи гущери, които смучеха кръв от пръстите, стегнали здраво челюсти около тях всяка нощ — диаманти, които се превръщаха в рубини, щом се издуеха с кръв. И чирепите, всепоглъщащите скакалци, които връхлитаха на искрящи рояци, оглозгваха още живи деца и оставяха след себе си парчета дрипи, туфи коса и розови кости.

Насекоми и гущери властваха в това изгорено селение. Децата бяха натрапници, нашественици. Храна.

Рут се беше опитал да ги преведе покрай Стъклото, но нямаше начин да се заобиколи тази огромна, заслепяваща пустиня. Няколко от тях се събраха втората нощ. Бяха вървели на юг и в края на деня бяха намерили яма, пълна с яркозелена вода. Имаше вкус на варовикова прах и много деца се загърчиха от болки, стиснали стомасите си. Няколко умряха.

Рут седеше с бебето Хелд на ръце, а до него се беше присвила Брейдерал — високото кокалесто момиче, което напомняше на Бадале за Квидаторите. Беше се вмъкнала при тях и затова Бадале не я харесваше, не й вярваше, но Рут не гонеше никого. Садик също беше тук, момче, което гледаше Бадале с окаяно обожание. Беше отвратително, но най-добре от всички слушаше стиховете й, фразите й и можеше да й ги повтори дума по дума. Твърдеше, че ги събирал всички. За да направел книга един ден. Книга за това пътуване. Вярваше, следователно, че ще го преживеят, а това го правеше глупак.

Четиримата бяха насядали и в тишината, проточила се навън, наоколо и вътре, и през, и на моменти между всички тях, размишляваха какво да правят по-натам. Думи не бяха нужни за такъв вид разговор. А и за жестове никой нямаше нужната сила. Бадале мислеше, че книгата на Садик трябва да има огромен брой празни страници, за да отбележат такива мълчания и всичко, което съдържаха те. Истините и лъжите, нуждите и желанията. Всичките „сега“ и „тогава“, всичките „там“ и „тук“. Ако видеше такива страници и ако можеше да приглади отново всяка, една след друга, щеше да кимне, спомнила си как беше. Как беше.

Брейдерал бе тази, която зацапа първата празна страница.

— Трябва да се върнем.

Рут вдигна кървясалите си очи. Придърпа Хелд по-плътно до гърдите си. Намести опърпаната качулка, посегна с пръст да погали невидимата бузка.

Това бе неговият отговор и Бадале се съгласи с него. Съгласи се, о, да. Глупавата, опасна Брейдерал.

А тя почеса засъхналите ранички по ноздрите си.

— Не можем да заобиколим това. Можем само да го прекосим. Но да го прекосим означава всички да умрем и да умрем лошо. Чувала съм за тази Стъклена пустиня. Никога не е преминавана. От никого. Продължава вечно, чак в гърлото на гаснещото слънце.

О, Бадале хареса това. Беше хубава картина, която щеше да се съхрани жива в ума й. В гърлото, диамантено гърло, гърло от стъкло, остро, толкова остро стъкло. А те бяха змията.

— Имаме дебела кожа — отрони тя, след като страницата вече бе съсипана. — Влизаме в гърлото. Влизаме в него, защото това правят змиите.

— Значи умираме.

Всички й дадоха мълчание за това. Да каже такива неща! Да зацапа така страницата! Дадоха й мълчание. За това.

Рут извърна глава. Рут впери погледа си над Стъклената пустиня. Взира се натам дълго, дълго, докато тъмнината гасеше искрящите низини. А щом взирането му свърши, залюля Хелд да заспи. Люшкаше и люшкаше.

Тъй че беше решено. Влизаха в Стъклената пустиня.

Брейдерал си взе празна страница. Имаше хиляди, от които да избира.

Бадале изпълзя встрани, последвана от Садик, седна и се загледа в нощта. Заизхвърля думи. Там. Тук. Тогава. Сега. Когато. Всеки трябваше да изхвърли по нещо от това, което носеха, за да прекосят тази пустиня. Да захвърли ненужното. Дори поетите.

— Имаш стихотворение — каза Садик, тъмна сянка до нея. — Искам да го чуя.

Аз изхвърлям

думи. Теб и мен

е добро начало.

Вчера се събудих

с пет гущера

смучещи пръстите ми

като прасенца или плъхчета

изпиваха

теб и мен.

Убих две от тях

и изядох каквото отнеха

но не беше връщане

думите си бяха отишли.

Трябва да облекчим бремето

да смалим товара.

Днес спирам да нося

теб.

Утре спирам да нося

мен.

След време без думи Садик се размърда.

— Приех го, Бадале.

— Да иде с мълчаливите страници.

— С какво?

— Празните страници. Онези, които съдържат всичко, което е вярно. Онези, които не лъжат за нищо. Мълчаливите страници, Садик.

— Друго стихотворение ли е това?

— Просто не го слагай в празна страница.

— Няма.

Изглеждаше странно доволен и тя се сгуши плътно до него, като ребърчато, когато ребърчатите не бяха ребърчати, а кученца, и той заспа. Тя го гледаше отгоре и си мислеше как яде ръцете му.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Прах от мечти (13)

Метаданни

Данни

Прах от мечти

Информация

История

Сваляне / Връзки

8.

Стивън Ериксън
Прах от мечти (13)