Стивън Ериксън
Прах от мечти (6)

1.

Окаяната бедност не е в това, което одеялото разкрива, а в това, което крие.

Крал Техол Единствения на Ледер

Войната бе стигнала до обраслите с бурени и тръни дворове на мъртвата кула Азат в град Ледерас. Откъм речния бряг нахлуха пълчища гущери, натъкнаха се на изобилие от странни насекоми и започнаха да се хранят трескаво.

Най-чудатите сред загадъчните буболечки бяха някакви двуглави бръмбари. Четири гущера забелязаха едно такова същество, приближиха се и го обкръжиха. Насекомото забеляза заплахите от две посоки, извърна се много предпазливо, видя още две заплахи, сви се и се престори на умряло.

Това не подейства. Един от гущерите, пълзяща по стените порода с широка уста и изпъстрени със златни точици очи, се хвърли напред и нагълта насекомото.

Тази сцена се разиграваше по целия терен, ужасно избиване, стремглаво унищожение. Съдбата тази вечер не изглеждаше никак милостива към двуглавите бръмбари.

Не цялата плячка обаче бе толкова безпомощна, както може би изглеждаше. Ролята на жертвата в природата е ефимерна и онова, с което се хранят едни, може след време да се храни с хранещите се във вечната драма на оцеляването.

Един самотен бухал, вече заситил се с гущери, бе единственият свидетел на внезапната вълна гърчеща се смърт по разровената пръст, когато от устите на умиращите гущери започнаха да извират гротескни форми. Унищожението на двуглавите бръмбари се оказа не толкова неизбежно, колкото бе изглеждало само допреди няколко мига.

Но бухалите, тъй като са най-малко умни от птиците, са безразлични към такива уроци. Този бухал само гледаше с широко отворени празни очи. Докато не усети странно раздвижване в собствения си търбух, достатъчно, за да го разсее от жалката смърт долу, от белите гущерски коремчета, осеяли черната земя. Не помисли за гущерите, които беше изял. Не обърна внимание, дори и със закъснение, на вялото усилие, показано от някои от тях да избягат от връхлитащите му нокти.

Чакаше го дълга нощ на мъчително повръщане. Какъвто си беше слабоумен, от този момент гущерите щяха да отпаднат от менюто му завинаги.

Светът нанася уроците си по деликатни или, ако се наложи, по жестоки и груби начини, тъй че да ги схванат дори най-задръстените. Не успеят ли, умират. За умните, разбира се, несхватливостта е неизвинима.

 

 

Знойна нощ в Ледерас. От камъка капеше пот. Каналите изглеждаха затлачени, неподвижни, повърхността бе странно гладка и помътена от пелени прах и смет. Над водата танцуваха насекоми, сякаш търсеха отраженията си, но гладката патина не издаваше нищо, поглъщаше звездната шир, изпиваше мъртвешки бледата светлина на факлите на уличните патрули, тъй че крилатите насекоми кръжаха неуморно, влудени сякаш от треска.

По обгърнатите в мрак стъпала под един мост пълзяха бръмбари, като капчици сълзящо масло, лъскави и подпухнали, и изхрущяваха жалко под стъпките на две изгърбени и присвити една до друга в сумрака фигури.

— Изобщо не би влязъл — прошепна хрипливо едната. — Водата вони, а и виж, никакви вълнички, нищо. Офейкал е някъде от другата страна, в нощния пазар, където може да се изгуби бързо.

— Да бе, да се изгуби — измърмори другата, жена, стиснала кама в облечената си в ръкавица ръка. — Това си го биваше. Сякаш може да се изгуби. Кой от нас може да се изгуби?

— Мислиш ли, че не може да се скрие като нас?

— Нямаше време за това. Той драсна. Избяга. Изпаднал е в паника.

— Вярно, че прилича малко на паника — съгласи се спътникът й, после поклати глава. — Никога не бях виждал нещо толкова… разочароващо.

Жената прибра камата в канията.

— Ще го спипат. Ще хукне назад и ще му скочим.

— Глупаво. Да си мисли, че може да се измъкне.

След няколко мига Смайлс отново извади камата и се взря в тъмното над водата.

Троутслитър завъртя очи в досада.

 

 

Ботъл изправи рамене, даде знак на Корик да се приближи и загледа с усмивка как плещестият полукръвен сети си пробива с лакти път през тълпата, оставяйки зад себе си мрачни погледи и премълчани ругатни. Рискът от неприятности беше малък, разбира се, след като проклетият чужденец явно търсеше точно това, а тъй като човешките инстинкти са едни и същи по целия свят, на никого не му и хрумваше да предизвика Корик.

Колко лошо. Щеше да си струва да се види, ако тълпа разгневени ледерийски дюкянджии се нахвърлеше на навъсения варварин и го забъхтеше със самуни спечен хляб и гулии. Ботъл се ухили.

Но пък не беше време за такива развлечения. Не и точно сега, когато бяха намерили плячката си. Тар и Коураб тъкмо бяха заобиколили кръчмата, за да покрият задънената задна уличка, а Мейби и Мейсан Джилани вече бяха на покрива в случай, че жертвата им прояви повече въображение.

Корик спря до него, целият плувнал в пот, навъсен и стиснал зъби.

— Смотаняци нещастни! Каква е тая страст да си харчат парите? Пазарите са глупаво нещо.

— Правят ги щастливи — обясни Ботъл. — Или ако не щастливи, доволни поне. Временно. Което служи на същото.

— А то кое е?

— Пази ги от неприятности. От разрушителния вид — добави той, като видя смръщеното чело на Корик и неразбиращите му очи. — Ония, дето идват, щом населението започне да мисли, наистина да мисли, имам предвид… когато започнат да съзнават какво голямо говно е всичко това.

— Звучи като някоя от речите на краля — приспиват ме, точно както правиш ти в момента, Ботъл. Е, къде точно е той?

— Един от плъховете ми се е свил под един парапет…

— Кой?

— Малката Смайлс — тя е най-добрата за това. Все едно, лъскавите й очички са се лепнали точно на него в момента. Той е на една маса в ъгъла, точно под един прозорец със затворени кепенци — но не такъв, през който би могъл да изскочи. Общо взето е приклещен — заключи Ботъл.

Корик се намръщи още повече.

— Прекалено лесно изглежда, не мислиш ли?

Ботъл се почеса по наболата четина и въздъхна.

— М-да, прекалено лесно.

— Ето ги Балм и Геслер.

Двамата сержанти спряха при тях.

— Какво правим тук? — попита опулено Балм.

— Пак е превъртял от страх — каза Геслер. — Не му обръщайте внимание. Чака ни бой май. Гаден. Няма да се даде лесно.

— Какъв е планът тогава? — попита Корик.

— Сторми води. Ще го накара да се задейства — ако тръгне към задната врата, приятелите ви ще го свалят. Същото ако тръгне нагоре. Според мен ще се мушне покрай Сторми и ще опита през предната врата — точно това бих направил аз. Сторми е едър и зъл, но не е бърз. И точно на това разчитаме. Ние четиримата ще чакаме кучия син — ще го спипаме. Със Сторми зад нас да държи вратата, та да не може да драсне назад.

— Изглежда нервен и в лошо настроение — рече Ботъл. — Предупреди Сторми — може просто да остане на място и да се бие.

— Чуем ли тупурдия вътре, влизаме — каза Геслер.

Златокожият сержант тръгна да предупреди Сторми. Балм, съвсем объркан и уплашен, остана с Корик.

В кръчмата непрекъснато влизаха и излизаха хора. После се появи Сторми, надвиснал над всички останали, зачервен, с още по-червена брада и пламнало лице. Дръпна бялата ивица плат на ножницата на меча си, означаваща „мир“, и закрачи тежко към вратата. Щом го видяха, хората се пръснаха. Един на прага се забави и Сторми го спипа за предницата на ризата и го захвърли зад себе си. Горкият глупак изрева, пльосна се по лице на калдъръма на три крачки от тримата малазанци и се загърчи, стиснал разкървавената си брадичка.

Щом Сторми нахълта в кръчмата, Геслер прекрачи падналия и изсъска:

— Всички към вратата. Бързо!

Ботъл остави Корик да поведе и се задържа и зад Балм, който понечи да тръгне в обратна посока, преди Геслер да го награби и да го дръпне. Щом щеше да има свада, Ботъл предпочиташе да остави повечето работа за другите. Беше си свършил своята в края на краищата с проследяването и намирането на жертвата.

В кръчмата изригна суматоха, трясък на падащи мебели, стъписани викове и уплашени писъци. После нещо вътре каза туммп! И изведнъж от отворената врата блъвна бял пушек. Още строшени мебели, силен трясък и след това някой изхвърча навън от дима.

Нечий лакът се стовари в челюстта на Корик и той рухна като отсечено дърво.

Геслер бързо се сниши да избегне замахналия юмрук, блъсна се в забиващото нагоре коляно и звукът от сблъсъка бе като удар на два кокосови ореха един в друг. Жертвата извъртя крак в дивашки пирует, изрита Геслер още веднъж и той тупна по задник с оцъклени очи.

Балм изпищя, отстъпи назад и посегна за късия си меч… а Ботъл скочи напред, хвана го за ръката… и жертвата профуча покрай тях и затича стремглаво към моста.

Сторми залитна от вратата на кръчмата. От носа му бликаше кръв.

— Защо не го хванахте? Идиоти проклети — вижте ми лицето! Счупи ми носа за едното нищо!

Отвътре и покрай грамадния фалариец извираха още клиенти, с насълзени очи и разкашляни.

Геслер се надигна и се олюля. Поклати глава и изломоти:

— Хайде. След него и дано Троутслитър и Смайлс да успеят да го забавят малко.

Тар и Коураб се появиха и огледаха сцената.

— Коураб — рече Тар, — остани с Корик и се опитай да го свестиш. — След това тръгна с Ботъл, Геслер, Сторми и Балм да догонят жертвата си.

Балм изгледа сърдито Ботъл.

— Можех да го утрепя!

— Тоя глупак ни трябва жив, идиот с идиот! — сопна се Ботъл.

Сержантът зяпна.

— Тъй ли?

 

 

— Виж! — изсъска Троутслитър. — Идва!

— И лошо куца при това — отбеляза Смайлс и отново прибра камата в канията. — Скачаме от двете страни и го хващаме за глезените.

— Добра идея.

Троутслитър мина отляво, Смайлс отдясно, и двамата се присвиха до перилата и се заслушаха в стъпките на куцащия беглец. Откъм пазарната улица отвъд реката се разнесоха викове. Неравният бяг по моста набра скорост.

В подходящия момент, когато целта стигна края на моста и стъпи на улицата, двамата малазански морски десантчици изскочиха и сграбчиха тичащия за краката.

Тримата паднаха на калдъръма на кълбо.

Няколко мига по-късно, сред порой от ругатни и ръмжене, опити за вадене на очи и дивашки ритници, останалите ловци пристигнаха и най-сетне успяха да затиснат дивеча си на земята.

Ботъл погледна натъртеното зачервено лице на жертвата и въздъхна.

— Сериозно, сержант. Трябваше да се сетиш, че е безнадеждно.

Фидлър го изгледа с гняв.

— Виж на какво ми направи носа! — рече Сторми, наведе се и хвана едната ръка на Фидлър. Явно се колебаеше дали да не я счупи на две.

— Димка хвърли в кръчмата, нали? — попита Ботъл. — Какво разхищение.

— Всички ще платите за това — изръмжа Фидлър. — Представа си нямате…

— Може и да е прав — рече Геслер. — Е, Фид, вечно ли ще трябва да те държим тук, или вече ще дойдеш мирно? Адюнктата винаги получава каквото поиска.

— Лесно ви е на вас — изсъска Фидлър. — Я погледнете Ботъл. Прилича ли ви на щастлив?

Ботъл се намръщи.

— Не, не съм щастлив, но заповедите са си заповеди, сержант. Не можеш просто така да избягаш.

— Жалко, че не взех някоя острилка — каза Фидлър. — Щеше да ви подреди много добре. Хайде, добре, можете да ме пуснете вече — коляното ми май бездруго се е скапало. Геслер, имаш гранитна челюст, знаеше ли го?

— Много хубаво ми подчертава профила — отвърна Геслер.

— Ама ние Фидлър ли ловяхме? — попита изведнъж Балм. — Богове на бездната, той бунтува ли се, или какво?

Троутслитър потупа сержанта си по рамото.

— Всичко вече е наред, серж. Адюнктата иска Фидлър да направи четене, нищо повече.

Ботъл потръпна. „Нищо повече. Да де, какво толкова. Търпение нямам.“

Вдигнаха Фидлър да стане и благоразумно го заобиколиха отвсякъде, докато го водеха към казармата.

 

 

Сива и призрачна, издължената сянка висеше под трегера над прага на мъртвата Азат. Изглеждаше безжизнена, но не беше, разбира се.

— Можем да хвърлим камъни — каза Синн. — Те спят нощем, нали?

— Предимно — отвърна Гръб.

— Може би ако пазим тишина…

— Може би.

Синн се размърда.

— Камъни?

— Удариш ли ги, ще се разбудят и ще изфучат навън на черна вихрушка.

— Мразя осите. Откакто се помня… Сигурно съм хапана някога, не мислиш ли?

— Кой не е хапан? — Гръб сви рамене.

— Мога просто да ги подпаля.

— Никакви магии, Синн. Не тук.

— Нали каза, че къщата е мъртва.

— Мъртва е… мисля. Но дворът може би не е.

Тя се огледа.

— Хора са копали тук.

— Ще говориш ли изобщо някога на някой друг освен на мен? — попита Гръб.

— Не. — Единствената дума бе категорична, неопровержима и не допускаше никакви обсъждания повече.

Той я изгледа накриво.

— Знаеш какво става тази нощ, нали?

— Не ме интересува. Изобщо няма да се доближа до там.

— Няма значение.

— Може би, ако се скрием в къщата, няма да стигне до нас.

— Може би — съгласи се Гръб. — Но се съмнявам, че Колодата действа така.

— Откъде знаеш?

— Ами, не знам. Само дето чичо Кенеб ми каза, че Фидлър е говорил за мен последния път, а аз тъкмо скачах в морето — не бях в каютата. Но той просто е знаел, знаел е точно какво правя.

— Какво правеше?

— Отидох да намеря нахтите.

— Но откъде знаеше, че ги има? Говориш глупости, Гръб. Пък и все едно, каква полза от тях? Те само се влачат след Уидал.

— Когато не ловят гущерчета — каза Гръб с усмивка.

Но Синн не беше в настроение за толкова лесно отвличане.

— Гледам те и си мисля… Мокра.

На това Гръб не отвърна нищо. Само пристъпи напред по неравните камъни на пътеката, без да откъсва очи от гнездото оси.

Синн го последва.

— Ти си това, което идва, нали?

Той изсумтя.

— А ти не си ли?

Стигнаха до прага и спряха.

— Мислиш ли, че е заключено?

— Шшт.

Гръб се наведе и се промъкна под огромното гнездо. После бавно се изправи и хвана резето на вратата. То буквално падна в ръката му и вдигна облаче стърготини. Гръб погледна през рамо към Синн, без да каже нищо, обърна се отново към вратата и леко я бутна.

Тя се огъна под пръстите му като хлебна кора. От дървото се посипаха още стърготини.

Гръб я натисна с две ръце.

Вратата се разпадна на облаци прах и дървени парчета. На пода малко по-навътре издрънча метал, а след миг облаците бяха засмукани навътре като при вдишване.

Гръб прекрачи купчината изгнило дърво и изчезна в тъмното зад прага.

Синн го последва, приведена и с бързи стъпки.

 

 

В сумрака под едно почти изсъхнало дърво в двора на Азат лейтенант Поурс изсумтя. Може би трябваше да им извика да се върнат, но така щеше да издаде присъствието си, а макар никога да не беше съвсем наясно със заповедите на капитан Кайндли — той все ги измисляше и даваше с преднамерена разсеяност, като папрат, хвърлена върху пълна с шипове яма, — подозираше, че от него се очаква известно хитруване, докато следи двамата изтърсаци.

Освен това беше направил някои открития. Синн изобщо не беше няма. Беше просто една упорита вироглава коза. То пък голямата изненада. И Гръб беше лапнал по нея. Колко сладко — сладко като дървесна мъзга, с клонките и хваналите се в капана насекоми — е, че то голям мъж можеше да се разтопи от това, а после да изтече по канавката до онова бездънно море от сантименталност, където децата си играят, а понякога се измъкват навън с убийство.

Какво пък, разликата бе в това, че Поурс имаше много добра памет. С най-големи подробности помнеше собственото си детство и да можеше сега да се върне в миналото си, щеше здравата да халоса по главата онзи нещастен дребосък със зурлестото лице. А после да погледне отвисоко стъписаната му обидена физиономия и да каже нещо като:

— Свиквай, малки ми Поурс. Някой ден ще срещнеш един мъж на име Кайндли…

Все едно, мишоците се бяха сврели в къщата Азат. Може би там вътре нещо щеше да се погрижи за тях и да докара това глупаво назначение до задоволителен край. Някое гигантско десет хиляди годишно стъпало, да стъпи и да размаже — веднъж, дваж. Пляк, пльок, като гнили круши, Синн на петно, Гръб — на мазало.

„Богове, не! Мен ще обвинят!“ Изръмжа тихо и тръгна след тях.

А трябваше да се сети за проклетото гнездо на оси. Най-малкото трябваше да му обърне внимание, когато скочи към входа. Само че го закачи с чело.

Изведнъж се разнесе гневно бръмчене, гнездото се люшна навътре, после навън и се удари в главата му за втори път.

Стъписването и осъзнаването — съвсем правилно — бързо бяха последвани от сляпа паника.

Поурс бързо се обърна и побягна.

Поне хиляда разгневени черни оси осигуриха ескорта.

Шест ужилвания можеха да свалят кон. Поурс изврещя, когато огънят го жегна отзад във врата. После отново, когато го бодна друго жило, този път в дясното ухо.

Той замаха с ръце. Някъде напред имаше канал… спомни си, че бяха прехвърлили мост някъде отляво.

Последва нов взрив от болка, този път по дясната ръка.

„Забрави за канала! Трябва ми лечител… бързо!“

Вече не можеше да чува никакво бръмчене, а гледката пред него бе започнала да се накланя на една страна, от сенките настъпваше мрак, а светлините на уличните фенери и от прозорците на къщите се размътиха, мъртвешки бледи и болезнени за очите му. Краката му също не действаха много добре.

„Ето там, малазанските казарми.“

„Детсмел. Или Иброн.“

Вече се олюляваше, мъчеше се да съсредоточи погледа си върху казармения портал… опита се да извика на двамата войници на пост, но езикът му се подуваше и вече запълваше устата му. Едва можеше да си поеме дъх. Затича, но…

Времето му изтичаше.

 

 

— Кой беше този? — попита Синн, щом Гръб се върна от коридора.

— Не знам. Ядоса осите.

— Добре, че не влязоха тук.

Стояха в нещо като главна зала с висока каменна камина до стената и два тежко тапицирани стола пред нея. Пред другите две стени бяха струпани сандъци и ракли, а пред последната, срещу студената камина, имаше широко легло с окачен над него голям избелял гоблен. Всичко изглеждаше смътно и размито, потънало в прах и сумрак.

— Трябва ни свещ или фенер — каза Синн. — Щом не можем да използваме магия — добави леко изнервено.

— Ти сигурно би могла — отвърна Гръб. — Нали вече сме далече от двора. Тук няма никой. Никакво, м-м, присъствие, искам да кажа. Наистина е мъртва.

С триумфален жест Синн разбуди въглените в огнището. Съживилите се пламъци бяха някак странно бледи и прошарени със зелени и сини жилки.

— Твърде лесно е за теб — промълви Гръб. — Дори не усетих лабиринт.

Тя сви мълчаливо рамене и пристъпи да разгледа гоблена.

Гръб я последва.

Беше изобразена бойна сцена, нещо съвсем обичайно за такива неща. Героите като че ли съществуваха единствено в разгара на смъртта. Едва различими върху избелялата тъкан, някакви облечени в броня влечуги се сражаваха с Тайст Едур и Тайст Андий. Загърнатото в пушеци небе над тях гъмжеше от летящи планини — повечето в пламъци — и дракони, като някои от тези дракони изглеждаха огромни, пет-шест пъти по-големи от другите, макар ясно да се виждаше, че са по-далече. Огън се сипеше над цялото бойно поле, въздушните крепости се разпадаха и парчетата се сипеха върху сражаващите се долу. Изобщо — касапница и безмилостно унищожение.

— Красиво е — промълви Синн.

— Хайде да погледнем в кулата — каза Гръб.

Всичките тези пламъци му напомняха за Ю’Гатан и как беше видял Синн, газеща през пламъците — все едно беше вървяла през това древно бойно поле. Боеше се, че ако погледне достатъчно съсредоточено, ще я види сред тази кипнала гмеж от сражаващи се фигури, доволна, с тъмните й очи утолени и блеснали на закръгленото й лице.

Тръгнаха към четвъртитата кула.

В сумрачния коридор Гръб спря, та очите му да се приспособят. Миг след това от стаята, от която току-що бяха излезли, блъвнаха зеленикави пламъци и се плъзнаха към тях по каменния под.

Синн се усмихна на зловещата светлина.

Огънят продължи след тях по хлътналите стъпала до горната площадка, съвсем гола и празна. Под един затворен с кепенци покрит с паяжина прозорец лежеше свлечен изсъхнал труп. Сбръчканата кожа бе единственото, което го задържаше да не се разпадне. Гръб веднага забеляза необичайното в крайниците на съществото, повечето стави на коляното, лакътя, китката и глезена. Гръдният кош от средата надолу беше с хоризонтални ребра, както и изпъкналите като на птица ключици.

Той пристъпи предпазливо напред, за да го огледа по-добре. Лицето беше сплескано под остър ъгъл и лицевите кости се извиваха назад почти до ушните кухини. Всяка кост, доколкото можеше да види, беше създадена така, че да се сгъва или пропада — не само костите на бузите, но също и челюстите и челните кости. Беше лице, което приживе, подозираше Гръб, е можело да постигне удивително разнообразни изражения — далеч над постижимото за човешко лице.

Кожата беше избеляла, без косми, и Гръб разбра, че дори ако само докосне трупа, той ще се разпадне на прах.

— Форкрул Ассаил! — прошепна той.

Синн му се нахвърли:

— Откъде знаеш? Как може изобщо да знаеш нещо за каквото и да било?

— На гоблена долу — отвърна той. — Онези гущери. Мисля, че са К’Чаин Че’Малле. — Погледна я и сви рамене. — Тази къща Азат не е умряла. Просто… отишла си е.

— Отишла си е? Как?

— Ами просто си е отишла оттук. Това мисля.

— Но ти не знаеш нищо! Как можеш да казваш такива неща?

— Обзалагам се, че и Бързия Бен знае.

— Какво знае? — изсъска тя вбесена.

— Това. Истината за всичко това.

— Гръб…

Той срещна спокойно гнева в очите й.

— Ти, аз, Азатът. Всичко се променя, Синн. Всичко… всичко се променя.

Малките й ръце се стегнаха в юмруци на кръста й. Пламъците, заподскачали по каменния под, запълзяха по касата на отдавна изгнилата врата, запращяха и замятаха искри.

— Както го караш да говори… — изсумтя Гръб.

— Може и да извика, Гръб.

Той кимна.

— Достатъчно силно, за да разбие света, Синн.

— И бих го накарала, знаеш ли — с внезапна страст заяви тя. — Просто за да видя какво може да направи. Какво аз мога да направя.

— Какво те спира?

Синн направи гримаса и се обърна.

— Ти също може да извикаш.

 

 

Техол Единствения, кралят на Ледер, пристъпи в стаята, разпери ръце и се завъртя в кръг. Усмихна се лъчезарно на Бъг.

— Какво мислиш?

Слугата държеше в грубите си мазолести длани бронзово гърне.

— Имал си уроци по танц ли?

— Не, виж ми одеялото! Любимата ми съпруга е започнала да го бродира — виж, долу по пеша, над лявото ми коляно.

Бъг се наведе да види.

— А, да. Много хубаво.

— Много хубаво?

— Е, не мога да различа съвсем какво трябва да представлява.

— И аз. — Техол замълча. — Не я бива много, нали?

— Не, ужасна е. Но тя, разбира се, е учен.

— Точно — съгласи се Техол.

— В края на краищата, ако имаше някакви умения в шиенето и прочие…

— Изобщо нямаше да се примири с научната кариера ли?

— Общо взето, негодните за нищо друго хора стават учени.

— Моята мисъл неточно, Бъг. Е, длъжен съм да попитам, какво не е наред?

— Не наред ли?

— Познаваме се от много време — каза Техол. — Сетивата ми са изключително изострени за отгатването на най-тънките нюанси в настроението ти. Нямам много дарби, но твърдя, колкото и да е нескромно, че притежавам изключителната способност да те преценявам бързо.

— Е — въздъхна Бъг. — Впечатлен съм. Как успя да разбереш, че съм разстроен?

— Освен че охули жена ми ли имаш предвид?

— Освен това, да.

Техол кимна към гърнето, тъй че Бъг също го погледна и откри, че вече изобщо не е гърне, а смачкана топка метал. Въздъхна отново и го пусна на пода. Тупването отекна глухо в стаята.

— Цялата тънкост е в детайлите — каза Техол и приглади гънките по Кралското одеяло. — Струва си да го кажа на жена ми… небрежно, разбира се, мимоходом. Бързо мимоходом, като при стремглав бяг, защото ще е въоръжена с ужасни куки от рибешка кост.

— Малазанците — заговори Бъг. — Или по-скоро един малазанец. С вариант на Плочите в потните му ръце. Силен вариант, а тоя мъж не е шарлатанин. Вещ е. Ужасно при това.

— И се кани да хвърля Плочите?

— Дървени карти. Останалият свят се е прехвърлил от Плочите на тях, ваше величество. Наричат я Драконовата колода.

— Дракони ли? Какви дракони?

— Не питай.

— Е, няма ли къде да можеш да се скриеш, о, нещастний и окаяний Древни боже?

Бъг направи кисела физиономия.

— Едва ли. Не съм единственият проблем обаче. Блудния също.

— Той още ли е тук? Не се е мяркал от месеци…

— Колодата представлява заплаха за него. Може да възрази на разкриването й. Може да направи нещо… необмислено.

— Хм. Малазанците са наши гости и съответно ако са в риск, сме длъжни да ги защитим или в краен случай да ги предупредим. Ако това не свърши работа, винаги можем да избягаме.

— Да, ваше величество, това може би ще е разумно.

— Да избягаме?

— Не, предупреждението.

— Ще пратя Брис.

— Горкият Брис.

— Е, за това не съм виновен аз, нали? Горкият Брис, точно. Крайно време е да започне да си оправдава титлата, каквато е там, че нещо ми се губи в момента. Точно този негов бюрократичен манталитет най-много дразни. Крие се в самата мъглявост на поста си. Безличен слуга, кръшка насам-натам винаги когато нуждата потропа на вратата. Да, писна ми от този човек, брат или не…

— Ваше величество, вие поставихте Брис начело на армията.

— Така ли? О, разбира се. Да го видим сега къде ще се крие!

— Чака ви в тронната зала.

— Е, той не е глупак. Знае кога са го заклещили.

— Ръкет също е там — добави Бъг. — С петиция от Гилдията на ловците на плъхове.

— Петиция ли? За какво, за още плъхове? Хайде, стари приятелю, време е да идем да се срещнем с нашата публика. Цялото това кралстване е истинска досада. Спектакли, паради, десетки хиляди обожаващи те поданици…

— Не сте имали никакви спектакли и паради, ваше величество.

— И въпреки това ме обожават.

Бъг стана и поведе крал Техол през стаята, през вратата и към тронната зала.

Единствените, които го чакаха там, бяха Брис, Ръкет и кралица Джанат. Щом се качиха на подиума, Техол прошепна високо на Бъг:

— Виждаш ли Ръкет? Обожанието виждаш ли? Какво ти казах?

Кралят седна на трона, усмихна се на кралицата, която вече се беше настанила на своя трон, същия като неговия, от лявата му страна, след което се облегна назад и изпружи крака…

— Не прави това, братко — посъветва го Брис. — Гледката оттук…

Техол бързо прибра крака под одеялото.

— Опаа. Съвсем по кралски.

— Та за онова — каза Ръкет.

— Виждам с облекчение, че си свалила безброй оки тегло, Ръкет. Крайно уместно. За кое?

— Онова за обожанието, дето го прошепна на Бъг.

— Мислех, че имаш петиция?

— Искам да спя с теб. Искам да кръшнеш на жена си, Техол. С мен.

Кралица Джанат се намеси:

— Не може да е кръшкане. Кръшкане щеше да е, ако е зад гърба ми. Измама, лъжа, изневяра. Случайно седя тук, Ръкет.

— Точно така — отвърна Ръкет. — Дайте да го направим без тия мрачни подробности. Свободна любов за всички. — И се усмихна на Техол. — В частност за нас двамата, ваше величество. Е, няма да е съвсем свободна, след като очаквам да ми платиш вечерята.

— Не мога — заяви Техол. — Никой вече не иска пари от мен, не че имам всъщност, а не е ли било винаги така? Освен това, публичен флирт на краля? Що за пример ще дам?

— Носиш одеяло — изтъкна Ръкет. — Що за пример е това?

— Ами, за лекомислен апломб.

Тя вдигна вежди.

— Повечето биха погледнали на лекомисления ви апломб с ужас, ваше величество. — И добави с подкупваща усмивка: — Не и аз обаче.

— Богове на бездната — въздъхна Джанат и се потърка по челото.

— Що за петиция е това? — възмути се Техол. — Ти изобщо не си тук като представител на Гилдията на ловците на плъхове, нали?

— Всъщност съм. Да циментирам връзките ни още повече. Както знаят всички, сексът е спойката, която държи обществото цяло, тъй че си помислих…

— Сексът? Спойка? — Техол се наведе напред. — Ето, че ме заинтригува. Но да го оставим настрана засега. Бъг, изготви прокламация. Кралят ще има секс с всяка силна жена в града, стига точно да отговаря на определението за жена — трябва да измислим някакви мерки, обсъди го с Кралските инженери.

— Защо да спираме до силните жени? — попита Джанат. — Не забравяй колко сила има в една слугиня в края на краищата. А какво ще кажеш за подобна прокламация за кралицата?

— Някога е имало племе — вметна Бъг, — в което вождът и жена му имали привилегията да спят с бъдещите младоженец и младоженка в нощта преди сватбата.

— Наистина ли?

— Не, ваше величество — призна Бъг. — Току-що си го измислих.

— Мога да го запиша в историите ни, ако искаш — каза Джанат с едва прикрита възбуда.

Техол се намръщи отвратено.

— Жена ми започва да се държи неприлично.

— Просто хвърлям своята монета в това съкровище от пошла идиотия, скъпи. Ръкет, двете с теб трябва да седнем някой път и да си поговорим малко.

— Никога не говоря с другата жена — заяви Ръкет, изправи рамене и вирна брадичка.

Техол плесна с ръце.

— Е, поредното заседание приключи! Какво ще правим сега? Аз съм за лягане. — Хвърли бърз поглед към Джанат и добави: — В компанията на моята прескъпа съпруга, разбира се.

— Още не сме вечеряли, съпруже.

— Вечеря в леглото! Можем да поканим и… о, това го задраскай.

Брис пристъпи напред.

— За армията.

— О, с тебе винаги е за армията. Поръчай още ботуши.

— Трябват ми още пари.

— Бъг, дай му още пари.

— Колко още, ваше величество?

— Колкото му трябват за ботушите.

— Не са за ботуши — каза Брис. — За тренировка са.

— Ще тренират без ботуши? Удивително.

— Искам да се възползвам от разквартируваните в града ни малазанци. От тези „морски пехотинци“. И тактиката им. Искам да преустроя цялата ледерийска военна система. Искам да наема малазански сержанти.

— А тяхната адюнкта намира ли го за приемливо?

— Да. Войниците й започват да се отегчават, а това не е добре.

— Предполагам. Знаем ли кога си тръгват?

Брис се намръщи.

— Питаш мен? Защо не попиташ нея?

— А, значи дневният ред за следващата среща е уточнен.

— Да уведомя ли адюнктата? — попита Бъг.

Техол се почеса по брадичката, после кимна.

— Би било разумно, да, Бъг. Много разумно. Браво.

— А моята петиция? — настоя Ръкет. — Изкъпала съм се и всичко останало!

— Ще я подложа на обсъждане.

— Страхотно. А една Кралска целувка междувременно?

Техол се размърда на трона си.

— Клюмна ли лекомисленият ти апломб, съпруже? — подметна Джанат. — Явно той по-добре от теб знае границите на търпението ми.

— Е, добре — каза Ръкет. — Една Кралска прегръдка тогава?

— Имам идея — каза Бъг. — Вдигаме данъците. На някои гилдии.

— Чудесно — сопна се Ръкет. — Аз напускам. Поредна петиция, отхвърлена от краля. Ще разбуни тълпата.

— Каква тълпа? — попита Техол.

— Тази, която се каня да събера.

— Няма да го направиш.

— Една отхвърлена жена е опасно нещо, ваше величество.

— О, дай й една целувка и прегръдка, съпруже. Ще извърна очи.

Техол тутакси се надигна, но веднага пак седна и изпъшка.

— След малко.

Но Ръкет се усмихваше.

— Хайде просто да го приемем за твърдо обещание.

— А тълпата? — попита Бъг.

— По чудо е разпръсната с тиха въздишка, о, канцлере, или каквото си там.

— Аз съм Кралските инженери — да, всичките. А, и ковчежникът също.

— И Развалячът на плювалници — добави Техол.

Другите се намръщиха.

Бъг го погледна навъсено.

— Щастливо се бях разсеял, докато не каза това.

— Нещо не е наред ли? — попита Брис.

— А, братко — каза Техол. — Трябва да те изпратим при адюнктата. С предупреждение.

— Тъй ли?

— Бъг?

— Ще дойда с теб, Брис.

Щом двамата излязоха, Техол се обърна към Джанат, а след това и към Ръкет, и видя, че и двете продължават да се мръщят.

— Какво?

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Джанат.

— Да — добави Ръкет. — От името на Гилдията на ловците на плъхове, искам да кажа.

— Не всъщност — отвърна Техол. — Дребна работа, уверявам ви. Нещо свързано със застрашени богове и гибелни предсказания. Е, готов съм да пробвам целувката и прегръдката си… не, почакай. Малко дълбоко вдишване първо. Един момент… да, не, чакай.

— Да говоря ли за бродерията си? — попита Джанат.

— Да, идеално. Хайде, почвай. Застани ей там, Ръкет.

 

 

Лейтенант Поурс отвори очи. По-точно опита се, но откри, че общо взето са подути и залепнали. Все пак през едва открехнатите цепки успя да различи като в мъгла надвиснала над него фигура. Натийско лице, изглеждаше умислено.

— Познаваш ли ме? — попита натиецът.

Поурс се опита да заговори, но нещо беше стегнало здраво челюстта му. Кимна, но откри, че вратът му е два пъти по-дебел от нормалното. Освен ако главата му не се беше свила, прецени той.

— Мълван Дрийдър — каза натиецът. — Отдельонен лечител. Ще живееш. — Отдръпна се и заговори на някой друг: — Ще живее, сър. Няколко дни няма да го бива много обаче.

Капитан Кайндли изникна пред очите му, лицето му както винаги мършаво и безизразно.

— За това нещо ще се явиш на рапорт, лейтенант Поурс. Престъпната глупост е недопустима за офицери.

— Такива с лопата да ги ринеш — измърмори лечителят, докато се обръщаше да си тръгне.

— Каза ли нещо, войник?

— Не, сър.

— Трябва да е лошият ми слух тогава.

— Да, сър.

— Да не намекваш, че имам лош слух, войник?

— Не, сър!

— Сигурен съм, че го намекна.

— Слухът ви е съвършен, капитане, сигурен съм. И това е, ъъ, лекарска преценка.

— Кажете ми — рече капитан Кайндли, — има ли лек за оредяваща коса?

— Сър? Ами, разбира се.

— И какъв е?

— Обръснете си главата, сър.

— Струва ми се, че нямате достатъчно работа, лечител. Така че обиколете отделенията на ротата си и се постарайте да изцерите всяко заболяване, което ви опишат. А, обезпаразитете терена освен това и проверете за пришки на тестисите на мъжете — сигурен съм, че са ужасен признак за нещо неприятно.

— Пришки ли, сър? На тестисите?

— Недостатъкът със слуха, изглежда, е ваш, а не мой.

— Ъъ, нищо ужасно или неприятно няма, сър. Само не ги чоплете, кървят като демони. Идва от прекаленото яздене, сър.

— Да бе.

— …

— Лечител, защо сте още тук?

— Извинявам се, сър, тръгвам!

— Ще очаквам подробен доклад за състоянието на вашите другари войници.

— Слушам, сър! Тестикулен преглед, тръгвам.

Кайндли отново се наведе и огледа Поурс.

— Не можеш да говориш дори, а? Каква неочаквана милост. Шест ужилвания на черни оси. Би трябвало да си умрял. Защо не си? Все едно. Предполага се, че си изгубил двете хлапета. Сега ще трябва да отвързвам онова куче браничар да ги намери. Точно тази нощ. Оправяй се бързо, лейтенант, за да мога да ти съдера кожата.

 

 

Мълван Дрийдър спря за миг пред спалното, след което с бърза крачка се отправи към съседното спално при другарите си. Влезе и бързо огледа налягалите по наровете или хвърлящи ашици войници, докато не зърна сбръчканото черно лице на Неп Фъроу, едва видимо между два нара. Шаманът от Дал Хон бе седнал кръстато и се хилеше грозно.

— Знам, че ти си го направил, Неп!

— А? Я хе рахкарай от мен!

— Проклел си Кайндли, нали? Пришки на топките му!

Неп Фъроу се изкикоти.

— Черни тъъсти пришки, ха-ха!

— Спри… спри това, което правиш, проклет да си!

— Мноо къхно! Те не хе махат!

— Може да разбере кой стои зад това и…

— Не пави това! Хвиня! Татийка тъпа хвиня! Вее дамата вее дамата!

Мълван Дрийдър го зяпна неразбиращо. После погледна питащо Страп Мъл на съседния нар.

— Какво каза току-що?

Другият далхониец лежеше по гръб, с ръце под главата.

— Гуглата знае. Някакъв шамански говор, предполагам. — И добави: — Проклятия, бас слагам.

Натиецът отново погледна Неп Фъроу с яд.

— Само да ме прокълнеш, кокалите ти ще сваря, изрод. Остави Кайндли на мира или ще кажа на Бадан.

— Бедан ней тук, нале?

— Като се върне.

— Ха!

 

 

Никой не би се осмелил да твърди, че Преда Норло Тръмб е най-схватливият индивид на света, и сега няколкото разтреперани ледерийски стражи зад него бяха изправени пред съвсем реалната възможност глупостта му да им струва живота.

Норло се въсеше войнствено на десетината конници пред тях.

— Войната си е война — настоя той. — И ние бяхме във война. Хора умряха, нали? Такова нещо не остава безнаказано.

Чернокожият сержант направи някакъв лек жест с облечената си в ръкавица ръка и арбалетите се снишиха и се насочиха към пазачите. Сержантът каза на груб ледерийски:

— Още веднъж. Последен път. Те живи?

— Разбира се, че са живи — изсумтя Норло Тръмб. — Тук държим на реда. Но са осъдени, виждате ли. На смърт. Просто чакаме служител от Кралската адвокатура да дойде и да подпечата заповедите.

— Няма печат — каза сержантът. — Няма смърт. Пуснете ги. Взимаме сега.

— Дори престъпленията им да са опростени — отвърна Преда Тръмб, — все пак ни трябва печат, за да ги пуснем.

— Пускате ги веднага. Или ви убиваме всички.

Преда Тръмб го зяпна, после се обърна към отряда си и заповяда:

— Извадете оръжията.

— Няма начин, сър — заяви постови Фифид. — Само да посегнем към мечовете и сме мъртви.

Лицето на Норло Тръмб помръкна на светлината на фенера.

— Току-що заслужи военен съд, Фифид…

— Поне ще дишам, сър.

— А останалите?

Никой от пазачите не проговори. Нито извадиха мечовете си.

— Вземете ги — изръмжа чернокожият сержант. — Никакви учтивости повече.

— Чухте ли го проклетия невеж чужденец? — Норло Тръмб отново се обърна към малазанския сержант и заяви: — Възнамерявам да подам официален протест направо до Кралския съд. И вие ще отговаряте за заплахите…

— Вземете ги.

И отляво на сержанта един млад, странно женствен на вид войник се смъкна от коня си и отпусна ръце на дръжките на нещо като два огромни извити меча. Ленивите му тъмни очи изглеждаха почти сънени.

Най-после нещо пропълзя по гърба на Тръмб и се сви като червей на тила му. Той облиза изведнъж пресъхналите си устни и каза:

— Спансерд, придружи този малазански, ъъ, воин до килиите.

— И? — попита пазачът.

— И пусни затворниците, разбира се.

— Слушам, сър!

 

 

Сержант Бадан Грук си позволи съвсем лека въздишка — така, че никой да не го види — и загледа с облекчение как ледерийският пазач поведе Скълдет към затворническия блок до стената на гарнизонния двор.

Другите морски пехотинци седяха неподвижно на конете си, но напрежението им вонеше в ноздрите на Бадан, а потта течеше на вади под ризницата му. Не, не беше искал никакви неприятности. Още по-малко кръвопролитие. Но този проклет опърничав Преда за малко щеше да го предизвика. Сърцето му бухаше в гърдите и той с усилие се обърна, за да погледне войниците си. Кръглото лице на Ръфъл беше порозовяло и мокро, но тя му намигна, преди да насочи арбалета си нагоре и да опре приклада на мекото си бедро. Релико беше прибрал своя под мишница, а другата му ръка беше изпъната, за да задържи Вастли Бланк, който явно беше разбрал — най-после, — че тук става нещо неприятно и вече бе готов да избива ледерии — стига да му посочат накъде точно да стреля. Ским и Хъни бяха една до друга, насочили тежките си щурмови арбалети с непоколебима точност в гърдите на Преда Тръмб, но той, изглежда, беше прекалено тъп, за да забележи тази подробност. Другите от тежката пехота оставаха в тил, всички в много лошо настроение, че са ги измъкнали от поредната пиянска нощ в Ледерас.

Огледът на Бадан Грук приключи с ефрейтор Правалак Рим и сержантът, естествено, видя на лицето на младежа изписано онова, което изпитваше самият той. Проклето чудо. Нещо, което бе изглеждало невъзможно дори да го повярва човек — всички бяха видели как…

Откъм затвора се чу дрънчене на тежка врата.

Всички — малазанци и ледерии — впериха погледи в бавно приближаващите се оттам четири фигури. Скълдет почти мъкнеше подопечната си, същото бе вярно и за ледерийския пазач, Спансерд. Затворничките, на които бяха помогнали да се измъкнат от килиите, бяха в лоша форма.

— Спокойно, Бланк — измърмори Релико.

— Но това… те са… аз ги познавам!

Тежкият пехотинец въздъхна.

— Всички ги познаваме, Вастли.

Нищо у току-що освободените не издаваше, че са били бити или изтезавани. Но липсата на елементарни грижи ги бе докарала до ръба на смъртта. Най-ефективното изтезание от всички.

— Преда — каза тихо Бадан Грук.

Норло Тръмб се извърна към него.

— Сега пък какво?

— Вие не ги храните?

— Осъдените получаваха намален порцион, опасявам се…

— Откога?

— Ами, както казах, сержант, чакахме служителя на Кралската адвокатура от доста време. Месеци и…

Две метални стрели шибнаха покрай главата на Преда Тръмб, по една от всяка страна, и му разпраха ушите. Той изпищя стъписан, залитна назад и тупна тежко по задник.

— Никой да не мърда! — ревна Бадан на разтрепераните от страх гарнизонни пазачи, след това се извъртя на седлото, изгледа с яд Хъни и Ским и изръмжа на малазански: — Да не сте посмели да заредите отново! Тъпи сапьори!

— Съжалявам — отвърна Ским. — Май просто… пръстите ни трепнаха. — И сви рамене.

Хъни й връчи своя арбалет и се смъкна от коня.

— Ще ида да прибера стрелите — някой видя ли къде спряха?

— Рикошираха и отхвърчаха между ей ония две сгради — посочи й Релико с брадичка.

Стъписването на ледерийския Преда беше преляло в гняв. Той се надигна и се развика:

— Опит за убийство! Ще настоявам тези двамата да ги арестуват! Канала ще преплувате за това!

— Не разбира — отряза го Бадан Грук и продължи на малазански: — Правалак, доведи резервните коне. Трябваше да вземем Дрийдър. Не мисля, че изобщо ще могат да яздят. Плътно около тях на връщане — караме бавно.

Погледна отново двете подпрени на придружителите си залитащи фигури. Сержант Синтър и сестра й, Кисуеър. Приличаха на насраната препаска на самия Качулат. Но бяха живи.

— Богове на бездната — прошепна Бадан. „Живи са!“

 

 

— Айй! Кракът ми е изпаднал!

Банашар седеше отпуснат в стола и гледаше малкия скелет на гущер, който лежеше на една страна, въртеше се в кръг и подритваше с единия си крак.

— Телораст! Помогни ми!

Другото влечуго беше кацнало на перваза, гледаше надолу и кривеше глава насам-натам, сякаш търсеше по-добър ъгъл за гледане.

— Няма полза, Кърдъл — каза най-сетне то. — Никъде не можеш да идеш така.

— Трябва да се измъкна!

— От какво?

— От факта, че кракът ми е изпаднал!

Телораст заситни по перваза, докато се доближи колкото можа до Банашар.

— Насмукан жрецо на виното, псст! Виж ей тук… прозореца! Аз съм, умната. Глупавата е ей там долу на пода, виждаш ли я? Трябва й помощта ти. Не, разбира се, че не можеш да я направиш по-малко глупава — не обсъждаме това сега. По-скоро става въпрос за единия й крак, нали? Коремната връзка или каквото е там, се е счупило. Осакатена е, безпомощна, негодна. Върти се на кръгове, а това е твърде мъчително за нас. Разбираш ли? О, червейче на Богинята червей, о, пъргаво чираче на култоубийствената кучка на земята! Банашар Пияницата, Банашар Мъдрия, Мъдро пияния. Моля те, бъди така добър и чевръст да поправиш моята спътничка, моята скъпа сестра, глупавата.

— Може би знаеш отговора на това — каза Банашар. — Слушай, ако животът е шега, то каква шега е? От смешния, ха-ха, вид ли? Или от вида „Ей сега ще повърна“? Умна шега ли е, или глупава, която се повтаря непрекъснато, тъй че и да е била смешна в началото, вече не е смешна? Дали е от вида шеги, които те карат да се смееш, или от тези, дето те карат да плачеш? По колко още начина мога да задам този прост въпрос?

— Убедена съм, че можеш да измислиш още няколкостотин, любезни ми жрецо. Разпопен, отлъчен, по същество кастриран жрецо. Значи, виждаш ли онези нишки там? Близо до откачилия се крак… о, Кърдъл, ще престанеш ли да се въртиш?

— Някога се смеех — каза Банашар. — Много. Дълго преди да реша да стана жрец, разбира се. Нищо забавно нямаше в това решение, уви. Нито в живота, който последва. Години и години мизерно учене, ритуали, церемонии, строгите упражнения в магия. А Червеят на есента, е, тя удържа на думата си, нали? Въздаде ни справедливата награда — толкова по-зле, че изтървах веселбата.

— Жалка отрепко, жертво на безсмислен педантизъм, ще бъдеш ли така добър… да, пресегни се надолу, още малко, така, ах! Точно така! Връвта! Кракът! Кърдъл, слушай — виж — спри, точно там, не, ето там, да, виждаш ли? Спасението идва!

— Не мога! Всичко е на една страна! Светът пропада в Бездната!

— Остави това… видя ли? Той хвана крака ти. Поглежда към връвта. Мозъкът му се раздвижва!

— Имаше дренажи — заговори Банашар, вдигнал костицата. — Под олтара. Да събират кръвта, виждаш ли, в амфорите — продавахме я, знаеш ли. Удивително колко плащаха хората за нея, нали?

— Какво прави той с крака ми?

— Нищо — засега — отвърна Телораст. — Гледа го според мен. И мисли. Липсва му всякаква интелигентност, вярно. Лявата ушна мида на Не-Апсалар имаше повече интелигентност, отколкото тоя вкиснал червей. Но все едно! Кърдъл, използвай предните си крайници, ръцете имам предвид, и допълзи по-близо до него — престани да риташ в кръг! Спри!

— Не мога! — отекна тънкият писък отдолу.

И Кърдъл продължи да се върти и върти.

— Стара кръв навън, лъскави монети вътре. Смеехме се на това, но не беше щастливият смях. По-скоро като неверие и да, доста цинизъм поради вродената глупост човешка. Все едно, накрая натрупахме сандъци и сандъци с богатства — повече, отколкото можеш да си представиш. Съкровищници, пълни до пръсване. Много смях би могло да се купи с това, сигурен съм. А кръвта? Е, както ще ти каже всеки жрец, кръвта е евтина.

— Моля те, о, моля те, прояви милостта, която твоята бивша богиня толкова презираше. Плюй в лицето й с един жест на добра воля! Ще бъдеш щедро възнаграден, да, щедро!

— Богатства — изсумтя Банашар. — Не струват нищо.

— Друга награда, уверявам те. Съществена, смислена, ценна, навременна.

Банашар извърна очи от крака, който оглеждаше, и изгледа Телораст.

— Например?

Главата на скелета влечуго закима.

— Сила, приятелю. Повече сила, отколкото можеш да си въобразиш…

— Съмнявам се най-искрено.

— Сила да правиш каквото пожелаеш, на когото и каквото си поискаш! Сила изригваща, изливаща се, бълбукаща и оставяща мощни мокри петна! Достойна награда, да!

— А ако държа на това?

— Толкова сигурно, колкото че държиш този чудесен крак и връвта, толкова сигурно!

— Договорът е подпечатан — каза Банашар.

— Кърдъл! Чу ли това?

— Чух. Луда ли си? Ние не делим! Никога не делим!

— Шшш! Ще те чуе!

— Подпечатан — повтори Банашар и се изправи.

— Ооо — завайка се Кърдъл и се завъртя все по-бързо. — Ето, че го направи! Телораст, ето, че го направи! Ооо, виж, не мога да се измъкна!

— Празни обещания, Кърдъл, заклевам се!

— Подпечатан — потрети Банашар.

— Айй! Трижди подпечатан! Обречени сме!

— Спокойно, гущер — рече Банашар, наведе се и посегна към въртящото се същество. — Скоро ще затанцуваш отново. — И добави, като вдигна Кърдъл: — И аз също.

После погледна през рамо към безмълвния си гост, който седеше в сенките и едното му око блещукаше, и каза:

— Добре. Сега ще те изслушам.

— Радвам се — измърмори Блудния. — Защото имаме много малко време.

 

 

Лостара Юил седеше на ръба на нара с пълна с пясък купа в скута. Топна острието на ножа в срязаната кратуна отдясно, за да покрие желязото с маслото на плода, после отново го хлъзна в пясъка и продължи да търка желязото.

Трудеше се над това единствено оръжие вече от две камбани, а и още много пъти преди това. Повече, отколкото можеше да изброи. Други се кълняха, че желязото на камата не би могло да стане по-чисто, по-безукорно, но тя все още виждаше петънца по него.

Пръстите й вече се бяха протрили, зачервени и напукани. Костите на дланите я боляха. Чувстваше ръцете си натежали напоследък, сякаш пясъкът бе добавил нещо към кожата, плътта и костите й, започвайки процеса на превръщането им в камък. Може би някой ден щеше да загуби всякакъв усет за тях и те щяха да увиснат от китките й като чукове. Но не и негодни, не. С тях щеше да може хубаво да набуха света. Ако от това изобщо имаше полза.

Ефесът на нечие оръжие потропа на вратата й и след миг тя се открехна. Фарадан Сорт надникна вътре, очите й зашариха из стаята и намериха Лостара Юил.

— Адюнктата те вика — каза тя глухо.

Моментът бе дошъл значи. Лостара взе парцал и избърса острието. Капитан Сорт стоеше на прага и я гледаше безизразно.

Тя стана, прибра камата в канията и взе наметалото си.

— Ти ли си ескортът ми?

— Имаме вече един избягал тази нощ — отвърна Фарадан и закрачи до Лостара по коридора.

— Не говориш сериозно.

— Не, но ми е наредено тази вечер да те придружавам.

— Защо?

Фарадан Сорт не отговори. Стигнаха до резбованата червена двукрила врата в края на коридора и тя я отвори.

Лостара Юил пристъпи в залата. Таванът на резиденцията на адюнктата — едновременно команден център и нейна квартира — представляваше безразборна колекция от конзоли, сводове и извити греди. В добавка към това беше накичен с парцали паяжина, в които изсъхнали мухи се полюшваха в подобие на танц от лекия лъх на течението. Под един миниатюрен, странно безформен купол стоеше огромна правоъгълна маса с десетина стола с високи облегалки около нея. Низ високи прозорци минаваше по стената срещу вратата — стигаха до оградена с парапет издигната платформа. Общо взето едно от най-странните помещения, които Лостара бе виждала. Ледериите го наричаха Великата зала Медикс и това беше най-голямата лекционна зала в сградата на висшето училище, която временно служеше за офицерски квартири и щаб.

Адюнкта Тавори стоеше на платформата, съсредоточена върху нещо оттатък прозорците.

— Повикали сте ме, адюнкта.

Тавори не се обърна. Заговори през рамо:

— На масата има писалищна дъска, капитан. На нея ще намерите имената на онези, които ще присъстват на четенето. Тъй като може да има известна съпротива от страна на някои, капитан Фарадан Сорт ще ви придружи до казармата.

— Ясно. — Лостара отиде до масата, взе дъската и прегледа имената, изписани в златистия восък. Веждите й се вдигнаха.

— Адюнкта? Този списък…

— Отказите са забранени, капитан. Свободна сте.

 

 

В коридора двете жени спряха, забелязали идващия към тях ледериец. Скромно облечен, с окачения на колана му прибран в ножница без украса дълъг меч, Брис Бедикт не притежаваше никакви изключителни физически качества и все пак нито Лостара, нито Фарадан Сорт можеха да откъснат очи от него. Дори един случайно хвърлен поглед неизбежно щеше да се върне към него, пленен от нещо неопределено и в същото време непреодолимо.

Отдръпнаха се настрани, за да го пуснат да мине.

Той спря, за да ги удостои с почтителен полупоклон.

— Извинете — обърна се към Лостара, — бих желал да говоря с адюнктата, стига да е възможно.

— Разбира се — отвърна тя и се пресегна да отвори двойната врата. — Просто влезте и се представете.

— Благодаря ви. — Къса усмивка и той пристъпи в залата и затвори вратата.

Лостара въздъхна.

— Мдаа — съгласи се Фарадан Сорт.

 

 

Щом адюнктата се обърна към него, Брис Бедикт се поклони и заговори:

— Адюнкта Тавори, поздрави и най-сърдечни почитания от краля.

— Постарайте се да му предадете и моите най-добри чувства — отвърна тя.

— Непременно. Наредено ми е да ви донеса едно предупреждение, адюнкта, с цялото уважение към това заседание с гадаене, което възнамерявате да проведете тази нощ.

— Що за предупреждение и от кого, ако мога да попитам?

— Има един Древен бог — каза Брис. — Бог, който традиционно е избрал двора на Ледерас за свой храм, ако позволите, и вече го прави от неизвестен брой поколения. Най-често се представяше като консорт на кралицата и бе известен под името Турудал Бризад. Като цяло, разбира се, истинската му самоличност е неизвестна, но не може да има никакво съмнение, че е Древният бог, познат под името Блудния, Господар на Плочите, което, както знаете, е ледерийското съответствие на вашата Драконова колода.

— А, започвам да разбирам.

— Точно така, адюнкта.

— Блудния може да погледне на това гадаене — и на Колодата — като на нарушение, престъпване на границите.

— Адюнкта, реакцията на един Древен бог не може да бъде предсказана и това е особено вярно за Блудния, чиято връзка със съдбата и случайността е доста напрегната, както и усложнена.

— Може ли да говоря с този Турудал Бризад?

— Древният бог не е възвръщал тази си самоличност отпреди възцаряването на императора; нито е бил виждан в двореца. При все това ме увериха, че отново е привлечен — вероятно развълнуван от намеренията ви.

— Любопитна съм кой от двора на вашия крал е в състояние да съзре такива неща?

Брис пристъпи нервно на място.

— Би трябвало да е Бъг, адюнкта.

— Канцлерът?

— Ако това е качеството, в което го познавате, тогава да, канцлерът.

През цялото това време тя бе останала на платформата, но сега слезе по четирите стъпала в единия край и се приближи до Брис. Безцветните й очи замислено се вгледаха в лицето му.

— Бъг. Един от моите Върховни магове го намира за… как да го кажа точно на вашия език? Да. Възхитителен. Но пък Бързия Бен е необичаен и склонен към странни, често сардонични преценки. Канцлерът Цеда ли е? Ако това е подходящото название за Върховен маг?

— Би било най-добре да гледате на него като на такъв, да, адюнкта.

Тя като че ли се замисли над това. После каза:

— Макар да съм убедена в способностите на нашите магове да ни защитят срещу повечето заплахи… заплаха от един Древен бог вероятно е извън възможностите им. А вашият Цеда?

— Бъг ли? Ъъ, не, не мисля, че е много уплашен от Блудния. Уви, той възнамерява да се оттегли извън града тази нощ, ако проведете четенето. Както заявих преди малко, тук съм, за да ви предупредя и да ви предам искрената загриженост на крал Техол за вашата безопасност.

Думите му като че ли й се сториха обезпокоителни, защото тя се обърна и бавно закрачи. Спря в края на правоъгълната маса и отново се извърна с лице към него.

— Благодаря ви, Брис Бедикт — каза със сдържана формалност. — За жалост, отлагах това четене вече твърде дълго. Насоката е необходима и всъщност — наложителна.

Той кривна глава. Какво замисляха тези малазанци? Въпрос, който бе изричан често в кралския двор и несъмнено навсякъде из града, впрочем.

— Разбирам, адюнкта. Има ли някакъв друг начин да ви съдействам?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна как, при неохотата на вашия Цеда да присъства дори като зрител.

— Той не желае присъствието му да причини нежелано влияние на гадаенето, подозирам.

Адюнктата отвори уста, за да отвърне нещо, спря се и я затвори. И очите й може би леко се разшириха, преди да ги извърне настрани.

— Какво друго съдействие е възможно тогава?

— Готов съм да участвам доброволно, като Кралския меч.

Тя го погледна бързо, явно изненадана.

— Блудния би се поколебал да се спречка с вас ли?

Той сви рамене.

— Най-малкото, адюнкта, мога да преговарям с него от позицията на известно знание — с уважение към неговата история сред нашия народ и прочие.

— И сте готов да рискувате заради нас?

Брис се поколеба, така и не се бе научил да лъже.

— Не е риск, адюнкта…

И видя пълния си провал в присвития й поглед.

— Възпитанието и благоприличието изискват да отхвърля щедрото ви предложение. Но — добави тя — се налага да бъда откровена и да ви кажа, че присъствието ви ще бъде дълбоко оценено.

Той отново се поклони.

— Ако трябва да докладвате на своя крал, все още има време — не много, но достатъчно за кратко изложение, мисля.

— Няма да е необходимо — отвърна Брис.

— Сипете си вино тогава.

— Благодаря, но съм отказал виното, адюнкта.

— Има кана ейл там, под страничната маса. Фаларийски, мисля — добра реколта, както ми казаха.

Брис се усмихна, забеляза сепването й и се зачуди, макар и само за миг, защо жените често реагират така, когато се усмихне.

— Да, бих го опитал, благодаря ви.

 

 

— Това, което не мога да понеса, е самият факт на съществуването ти.

Мъжът срещу него вдигна глава и го изгледа.

— Значи е взаимно.

Кръчмата беше претъпкана с елитна, привилегирована и самодоволна клиентела. Купища монети по масите, прашни бутилки, искрящи стъклени бокали и зашеметяващи очите ефектни облекла — преди всичко варианти на Кралското одеяло, макар в повечето случаи това да се изразяваше само в една тясна ивица плат, увита около бедрата и слабините. Тук-там можеше да се види по някой силно напарфюмиран младеж, облечен и с вълнени гащи, с единия крачол свършващ до средата на крака.

В един кафез близо до масата, където седяха двамата малазанци, две странни птици с големината на скорци, с къси клюнове, жълта перушина и сиви качулки, от време на време си разменяха гърлено коментари с изключително безразличен тон.

— Може и да е — каза първият, след като отпи здрава глътка от силното вино, — но все пак е различно.

— Така си мислиш ти.

— Различно е, клепоух идиот такъв. Първо на първо, ти беше умрял. Измъти цяла проклетия под задника си. Тия дрехи, дето ги носиш сега, бяха на парчета. На късчета. На пепел. Не ме интересува колко добри може да са шивачките на Качулатия — нито даже колко милиона шивачки може да е събрал вече, никой не би могъл да закърпи всичко това… то и шевове няма, разбира се. Не и там, където би трябвало да има, искам да кажа. Тъй че дрехите ти са непокътнати. Също като тебе.

— Какъв ти е проблемът, Бързак? Събрах се отново в избата на Гуглата, нали? Даже помогнах на Гъноуз Паран и се повозих малко с един екипаж на Тригали. Когато си умрял, можеш да правиш разни… неща…

— Зависи от силата на волята ти всъщност…

— Подпалвачите на мостове се възнесоха — изтъкна Хедж. — Фид обвинявай за това — нищо общо няма с мен.

— А ти си им пратеникът, нали?

— Би могло. Не че получавам заповеди от някого…

— Уискиджак?

Хедж помръдна нервно на стола си, извърна очи, после сви рамене.

— Странна работа.

— Кое?

Сапьорът кимна към двете птици в клетката.

— Онова там са джараки, нали?

Бързия Бен отпусна глава и потърка чело с кокалчетата на пръстите си.

— Някакво заклинание може би? Някакво проклятие за увъртане? Или обичайният глупав инат, който всички познаваме толкова добре?

— Пак почна — каза Хедж и надигна халбата си с ейл. — Пак взе да си говориш сам.

— Измъкваш се от определени теми, Хедж. Има тайни, които не искаш да издадеш, и това ме изнервя. И не само мен…

— Фид винаги се изнервя от мен. Всички се изнервяте. Обаче то е само заради неустоимия ми чар.

— Браво — изръмжа Бързия Бен. — Всъщност говорех за адюнктата.

— Тя пък защо трябва да се изнервя от мен? — възмути се Хедж. — Всъщност би трябвало да е обратното! Тази жена няма как да я разбереш — ти самият си го казвал толкова често, Бързак. — Наведе се над масата, присвил очи. — Чул ли си нещо ново? За това къде отиваме? Къде в името на Гуглата ще тръгнем по-нататък?

Магьосникът само го зяпна.

Хедж бръкна под шапката си, почеса се над ухото и се отпусна доволно на стола си.

Малко след това дойдоха да ги потърсят. Хедж се сви гузно.

— Висш маг, сапьоре — заяви Лостара Юил. — Адюнктата настоява да се явите незабавно. Ще ни последвате.

— Аз ли? — едва не изхленчи Хедж.

— Първото име в списъка — отвърна с корава усмивка Фарадан Сорт.

— Ето, че го направи — изсъска Бързия Бен.

 

 

— Надушвам смърт — каза едната птица джарак, щом четиримата чужденци излязоха.

— Не — изграчи й другата.

— Надушвам смърт — настоя първата.

— Не. Надушваш мърша.

Първата вдигна едното си крило, мушна глава под него, после я извади и се отпусна.

— Извинявай.

 

 

Капитан Кайндли и уикският браничар Бент се гледаха със злоба, оголили зъби, през зацапаната с кал плетена ограда.

— Слушай, куче — заговори Кайндли, — искам да намериш Синн и Гръб. Всякакви смехории, например да се опиташ да ми разкъсаш гърлото, и ще те напердаша. От муцуната до задника, наред. После ще ти отрежа главата и ще я накисна в реката. Ще ти отсека лапите и ще ги продам на грозни вещици. Ще ти съдера кожата, ще дам да я нарежат и да я направят на препаски за разкаяли се жреци полови маниаци, дето крият разни неща под креватите си. И всичко това ще го направя, докато още си жив. Ясен ли съм?

Устните на кривата, покрита със струпеи муцуна на звяра се свиха още по-назад и нагоре и оголиха кървавочервените венци, раздрани от счупените зъби. От дупките изби червена пяна. Над разбитата уста очите на Бент горяха като два тунела към мозъка на господар на демони, кипнали от безумна ярост. Отсечената опашка бе щръкнала и се поклащаше, все едно кучето предчувстваше нещо особено приятно.

Кайндли стоеше стиснал плетена кожена каишка. Единият й край бе вързан на клуп.

— Това ще ти го нахлузя на врата, куче. Мръднеш ли, ще те обеся високо и ще се смея на всеки твой гърч. Всъщност ще измисля сто нови начина да те убия и ще ги приложа до един. — Вдигна клупа пред очите му.

Кафявата топка от сламки, косми и кал, която лежеше в единия край на кошарата — топка, която до този момент ръмжеше, — изведнъж скочи и се понесе на тласъци напред, докато не се доближи достатъчно, за да се метне във въздуха. Два реда остри малки зъби полетяха към гърлото на капитана.

Той замахна с левия си юмрук и натресе палето във въздуха. Последва приглушено изпукване и челюстите изщракаха в празното, щом палето Роуч рязко смени курса, падна, превъртя се няколко пъти зад Бент и остана да лежи замаяно, с изплезен розов език.

През цялото това време погледите на Кайндли и браничаря останаха вкопчени един в друг.

— О, забрави я проклетата каишка — въздъхна след малко капитанът. — Забрави за Гръб и Синн. Дай да го направим по най-простия начин. Ще си извадя меча и ще те накълцам на парчета, куче.

— Не! — извика някой зад него.

Кайндли се обърна и видя Гръб — Синн бе зад него. Стояха при входа на конюшните с най-невинни физиономии.

— Съвсем навреме — каза той. — Адюнктата ви иска двамата.

— Гадаенето ли? — попита Гръб. — Не, не можем да го направим това.

— Но ще го направите.

— Мислехме, че ще можем да се скрием в стария Азат — каза Гръб. — Но няма да стане…

— Защо? — намръщи се Кайндли.

Гръб поклати глава.

— Не искаме да отидем. Ще е… лошо.

Кайндли вдигна каишката с клупа.

— По единия или по другия начин, червейчета.

— Синн ще те изпече!

Кайндли изсумтя.

— Тя ли? Най-много да се подмокри, както я гледам. Е, по кроткия начин ли ще е, или по моя? А, сещате се към кой клоня, нали?

— Заради Азата… — почна Гръб.

— Не е мой проблем — сряза го Кайндли. — Ако искате да хленчите, спестете си го за адюнктата.

Тръгнаха навън.

— Всички те мразят, знаеш ли — каза Гръб.

— И правилно — отвърна Кайндли.

 

 

Тя стана от леглото, примижа от болката в кръста и закрета към вратата. Имаше малко познати, освен вечно кикотещата се акушерка, която се отбиваше от време на време, обвита в облак дим от дъранг, от който очите й сълзяха, и старицата долу на уличката, която буквално всеки ден й опичаше по нещо, от деня, в който започна да се показва пред хората. И беше късно, поради което тежкото тропане по вратата изглеждаше донякъде необичайно.

Серен Педак, някогашната Аквитор, отвори вратата.

— О. Здравейте.

Старият мъж се поклони.

— Добре ли сте, госпожо?

— М-м, нямам нужда от зидарска работа, господине…

— Аквитор…

— Вече не съм…

— Титлата ви си стои в кралския регистър — каза той. — И продължавате да получавате възнаграждението си.

— И на два пъти помолих да се приключи и с двете. — Замълча и кривна глава. — Извинявам се, но откъде знаете това?

— Моите извинения, Аквитор. Казвам се Бъг и настоящите ми задължения включват тези на канцлер на кралството, наред с, хм, някои други. Вашите молби бяха отбелязани, записани и съответно отхвърлени от мен. — Вдигна ръка да я спре. — Успокойте се, няма да бъдете измъкната от дома си, за да подновите работата си. По същество сте пенсионирана и ще получавате пълната си пенсия до края на живота си, Аквитор. Все едно — добави той, — не ви посещавам тази нощ в това си качество.

— О? Тогава какво желаете?

— Може ли да вляза?

Тя отстъпи и след като мъжът влезе, затвори вратата, мина покрай него в тесния коридор и го заведе в оскъдно обзаведената гостна.

— Моля седнете. След като никога не съм ви виждала, боя се, че не мога да направя никаква връзка с учтивия господин, който ми помогна да разместя няколко камъка. — Помълча, след което добави: — Ако слуховете са верни, преди вие бяхте личния слуга на краля, вярно ли е?

— Бях, да. — Изчака, докато тя се настани в стола си, преди да седне на другия. — Аквитор, в шестия месец ли сте?

Тя се сепна.

— Да. А в кое досие открихте това?

— Извинете. Чувствам се необичайно неловко тази нощ. М-м, в компанията ви, имам предвид.

— От дълго време не съм притеснявала никого, канцлер.

— Да, м-м, може би… добре, всъщност не точно вие, Аквитор.

— Трябва ли да изпитвам облекчение, че оттеглихте комплимента си?

— Сега си играете с мен.

— Да. Канцлер, моля ви, за какво е всичко това?

— Смятам, че е най-добре да мислите за мен в друго ми качество, Аквитор. Вместо „канцлер“, позволете да ви предложа „Цеда“.

Очите й бавно се разшириха.

— Аха. Много добре. Техол Бедикт е имал не какъв да е слуга, изглежда.

— Тук съм — заговори Бъг и очите му за миг се спуснаха към издутия й корем, — за да осигуря известна… защита.

Жегна я някакъв смътен страх.

— За мен или за бебето ми? Защита от какво?

Мъжът се наведе към нея, сплел ръце.

— Серен Педак, бащата на вашето дете е Трул Сенгар. Тайст Едур и брат на император Рулад. Той обаче беше и нещо повече от това.

— Да. Беше мой любим.

Той извърна очи настрани и кимна.

— Съществува версия на Плочите, състояща се от Домове, един вид формална структура, наложена върху различни сили, които действат във вселената. Нарича се Драконовата колода. В тази Колода Домът на Сянка се владее за момента не от Тайст Едур, които са основали това селение, а от нови същности. В Дома има Крал, без Кралица все още, а под Краля на Върховен дом Сянка има различни, м-м, слуги. От време на време тези роли намират нови лица. Смъртни лица.

Тя го гледаше с пресъхнала като изпечен на слънцето камък уста. Гледаше го как кърши ръце и очите му се местят насам-натам.

— Смъртни лица.

— Да, Аквитор.

— Трул Сенгар.

— Рицарят на Сянка.

— Жестоко изоставен, както изглежда.

— Не по избор, нито от пренебрежение, Аквитор. Тези Домове са въвлечени във война и тази война ескалира…

— Трул не е избрал тази титла, нали?

— Не. В тези неща изборът играе малка роля. Може би дори Владетелите и Владетелките на Домовете не са толкова всемогъщи, колкото би им се искало да вярват. Същото, разбира се, може да се каже за боговете и богините. Властта е измамна илюзия, балсам за лекомислената надменност.

— Трул е мъртъв — каза Серен.

— Но Рицарят на Сянка продължава да живее — отвърна Бъг.

Уплахата, която се беше надигнала в нея, леден прилив, набъбнал да залее всяко пространство в нея, между мислите й, ги удави една по една и страхът я погълна.

— Детето ни — прошепна Серен.

Очите на Бъг изстинаха.

— Блудния причини убийството на Трул Сенгар. Тази нощ, Аквитор, Драконовата колода ще се събуди, в същия този град. Това събуждане всъщност е предизвикателство към Блудния, подкана за битка. Готов ли е той? Има ли достатъчно сила за контраатака? Ще бъде ли окъпана тази нощ с кръвта на смъртни? Не мога да кажа. Едно обаче съм решен да предотвратя, Серен Педак, и то е Блудния да удари враговете си чрез детето, което носите.

— Това не е достатъчно — прошепна тя.

Веждите му се вдигнаха.

— Аквитор?

— Казах, че не е достатъчно! Кой е този Крал на Върховния дом на Сянка? Как смее да посяга на детето ми! Призовете го, Цеда! Тук! Веднага!

— Да го призова? Аквитор, дори и да можех, това би било… моля ви, трябва да разберете. Да призовеш бог — дори да е най-нищожният къс от духа му — означава да запалиш най-яркия маяк — такъв, който ще се види не само от Блудния, но и от други сили. В тази нощ, Аквитор, не бива да правим нищо, което да привлече внимание към нас.

— Вие сте този, който трябва да разбере, Цеда. Ако Блудния иска да навреди на детето ми… може да сте Цеда, но Блудния е бог. Който вече уби мъжа, когото обичах — Рицаря на Сянка. Вие може да не сте достатъчен. Моето дете трябва да стане новият Рицар на Сянка, така ли? Тогава Върховният крал на Сянка ще дойде тук — тази нощ — и той ще защити своя Рицар!

— Аквитор…

— Призовете го!

— Серен… достатъчен съм. Срещу Блудния. Срещу всеки проклет глупак, който посмее да се доближи, съм достатъчен.

— Това е безсмислица.

— И все пак е вярно.

Тя го зяпна, неспособна да скрие неверието и ужаса си.

— Аквитор, в града има други сили. Древни, добронамерени и могъщи. Ще се успокоите ли, ако призова тях заради вас? Заради неродения ви син?

„Син. Значи акушерката с плувналите в червено очи беше права.“

— Те ще се вслушат ли във вас?

— Убеден съм.

След малко тя кимна.

— Добре. Но, Цеда, след тази нощ… ще говоря с този Крал на Сянка.

Той се сепна.

— Боя се, че срещата ще се окаже неудовлетворителна, Аквитор.

— Аз ще реша това сама.

Бъг въздъхна.

— Така е, Серен Педак.

— Кога ще призовете приятелите си, Цеда?

— Вече го направих.

 

 

Лостара Юил беше казала, че ще са всичко единайсет, без да се брои самият Фидлър. Това беше лудост. Единайсет играчи за четенето. Докато крачеха по улицата след двете жени, Ботъл хвърли поглед към Фидлър. Той изглеждаше зле, с кръгове под очите и изкривена в гримаса уста. Заради по-тъмните корени на косата му посребрените й краища приличаха на безредно кръжаща във въздуха аура.

Геслер и Сторми се тътреха тежко зад тях. Твърде уплашени, за да поддържат вечните си спорове буквално за всичко. По-лоши от женена двойка бяха тия двамата. Може би усещаха идващата беда — Ботъл беше сигурен, че у двамата морски пехотинци има нещо повече от златистия тен, което ги отличава от останалите. Явно орисиите, доколкото съществуваха такива, не бяха особено придирчиви в отличаването на определени хора от стадото. В главите на Геслер и Сторми едва ли имаше мозък дори колкото за една.

Ботъл се опита да отгатне кой друг ще е там. Адюнктата и Лостара Юил, разбира се, както и самият Фидлър, и Геслер и Сторми. Може би Кенеб — той беше присъствал на последното, нали? Трудно бе да си спомни човек — повечето от онази нощ вече му беше като в мъгла. Бързия Бен? Вероятно. Блистиг? Е, тоя нещастен кисел кучи син можеше да пооправи нещата донякъде. Или да ги влоши още повече. Синн? Боговете да не дават.

— Това е грешка — промърмори Фидлър. — Ботъл… ти какво усещаш? Истината този път.

— Истината ли искаш? Сериозно?

— Ботъл.

— Прекалено много съм уплашен, за да надничам там… това е стар град, сержант. Има… разни неща. Предимно са спали до този момент. В смисъл, откакто сме тук.

— Но вече са будни.

— Да. Душат във въздуха. Това четене, сержант, е почти толкова лошо, колкото идеята да изречеш проклятие в името на Опонн, докато седиш в скута на Качулатия.

— Мислиш, че не го знам ли?

— Не можеш ли да осуетиш цялата работа, сержант? Да кажеш просто, че не става, блокирал си или нещо такова?

— Едва ли. То просто… се налага само.

— И после няма спиране.

— Няма.

— Сержант.

— Какво?

— Ще сме открити, ужасно открити. Все едно да си поднесеш гърлото на някой… а тия едва ли са от милостивите. Тъй че как да се защитим?

Фидлър му хвърли бърз поглед и се доближи до него. Щабът вече се виждаше — времето им изтичаше.

— Не мога да направя нищо, Ботъл. Освен да отсечем главата и с малко късмет другите гадости ще паднат с нея.

— Ще седиш върху проклетия, нали?

Фидлър намести кожената торба на рамото си. За Ботъл това бе достатъчно потвърждение.

— Сержант, като влезем в стаята, остави ме да се опитам за последен път да я убедя да се откаже.

— Дано поне да се придържа към бройката.

— Какво имаш предвид?

— Единайсет е лошо, дванайсет — по-лошо. Но тринайсет ще е бедствие. Тринайсет е лошо число за четене. Не искаме тринайсет, само това не…

— Лостара каза единайсет, сержант. Единайсет.

— Да.

И Фидлър въздъхна.

 

 

Когато на вратата се почука отново, Бъг вдигна ръка.

— Позволете ми, моля, Аквитор.

Тя кимна и след миг Цеда въведе двама души: мъж и жена, облечени в дрипи. Спряха на прага на гостната и към Серен Педак лъхна вонята на мръсно, пот и алкохол. Тя с усилие успя да потисне отвращението си. Мъжът се ухили и под прошарения му с червени жилки месест нос лъснаха зеленясали зъби.

— Здрасти, Махиб! К’ва пиячка имаш, а? Все едно. — И размаха глинената бутилка в почернялата си от мръсотия ръка. — Е, мила ми драга трътло, ще ни намериш чаши за всички, а?

— Аквитор, това са Урсто Хубът и Пиносел — каза Бъг.

— Аз не искам чаша — каза Серен на жената, която вече ровеше из бюфета.

— Твоя работа — изсумтя в отговор Пиносел. — Но няма да си забавна на тая веселба. Типично. Бременните изобщо не са забавни — само се перчат наоколо като божи дар. Самодоволна крава…

— Нямам нужда от тези глупости. Бъг, изведи ги оттук. Веднага.

Урсто отиде до Пиносел и я хлопна по главата.

— Я се дръж прилично! — После отново се усмихна на Серен. — Ревнива е, нали разбираш. Ние все се опитваме с нея, ама не става. Сбръчкана торба, то и аз не съм по-добър. Мек съм като цица, колкото и да ти се ще, все тая. Само се лигавя и нищо. — При което намигна. — Е, виж, с теб ако беше…

— Е, от такава покана всяка жена ще пометне — изсумтя Пиносел. — Бременна или не!

Серен се обърна ядосано към Цеда.

— Шегувате се с мен, нали?

— Аквитор, тези двамата са останки от древен пантеон, почитан от първоначалните обитатели на селището, погребано в наносите под Ледерас. Всъщност Урсто и Пиносел са първите двама, богът и богинята на Виното и Бирата. Възникнали са в резултат на раждането на земеделието. Бирата е предшествала хляба като най-първия продукт на одомашнени растения. По-чиста от вода и много хранителна. Първата направа на вино била от диво грозде. Тези две създания са първоначалните сили в историята на човечеството. Другите включват такива неща като опитомяването на животни, първите сечива от камък, кост и еленов рог, раждането на музиката и танца и разказването на приказки. Живописта, по стените на пещери и върху кожа. Важни, съдбоносни моменти до един.

— И какво е станало с тях? — попита тя.

— Разумното и почтително споделяне на техните аспекти е отстъпило пред разюзданата крайност. Уважението към техните дарове е изчезнало, Аквитор. Колкото по-безобразно ставало използването на тези дарове, толкова по-мръсни ставали и даващите ги.

Урсто се оригна и каза:

— Ние не възразяваме. Много по-лошо, ако ни забранят, щот’ тогаз щяхме да сме лоши, а не щем да сме лоши, нали, кашичката ми?

— Нападат ни непрекъснато — изръмжа Пиносел. — Дръж, дай да напълним тия чаши. Древен?

— Наполовина само, моля — каза Бъг.

— Извинете — намеси се Серен Педак. — Цеда, току-що описахте тези двама пияници като най-ранните богове от всички. Но Пиносел ви нарече „Древен“.

Урсто се изкикоти.

— Цеда? Ечемиченото ми брашънце, чу ли го това? Цеда! — Залитна и направи още една крачка към Серен Педак. — О, кръгличката ми, благословена Махиб, ние може да сме стари, аз и Пиносел, в сравнение с такива като теб. Но пред тоя тука сме просто бебенца! Древен, да, много древен. Древен бог!

— Време е за веселба — изчурулика Пиносел.

 

 

Фидлър се закова на място точно на входа. И зяпна застаналия до огромната маса ледерийски воин.

— Адюнкта, този новопоканен ли е?

— Извинете, сержант?

Той посочи.

— Кралският меч, адюнкта. Беше ли в списъка ви?

— Не. Но въпреки това ще остане.

Фидлър само хвърли вял поглед на Ботъл.

Ботъл огледа групата, която ги очакваше, бързо ги преброи и попита:

— Кой липсва?

— Банашар — каза Лостара Юил.

— Идва — увери ги адюнктата.

— Тринайсет — промърмори Фидлър. — Богове на бездната. Тринайсет!

 

 

Банашар спря насред улицата и вдигна очи към небето. От сградите и уличните фенери се изливаше бледа светлина, но не стигаше достатъчно високо, за да погълне рояците звезди. Толкова му се искаше да се махне от този град. Да намери някой хълм в околностите, мека трева, на която да легне, с восъчната табличка в ръцете. Луната, щом се показа, бе достатъчно тревожеща. Но много повече го изнервяше онази нова ивица звезди, откос като остриета на мечове, смътно зелен, който се беше издигнал от юг и сечеше през познатите съзвездия на Звездната шир. Нямаше как да е сигурен, но му се струваше, че мечовете стават по-големи. Приближаваха се.

Тринайсет всичко — това поне беше броят, който можеше да различи. Може би имаше повече, все още твърде смътни, за да пробият през градските светлини. Подозираше, че истинският им брой е важен. Значим.

В град Малаз небесните мечове все още нямаше да се виждат, прецени той. Засега поне.

„Мечове в небето, земно гърло ли търсите?“

Погледна Блудния. Ако някой можеше да отговори на това, щеше да е тоя. Този самопровъзгласил се Господар на Плочите. Бог на злополуката, играч със съдби. Жалко същество. Но могъщо, несъмнено.

— Нещо не е наред ли? — попита Банашар, понеже забеляза, че лицето на Блудния е призрачно бяло и мазно от пот.

Единственото око улови за миг погледа му, след което се плъзна настрани.

— Вашите съюзници не ме притесняват — рече той. — Но друг е дошъл и сега ни очаква.

— Кой?

Блудния направи гримаса.

— Промяна в плановете. Ти влез преди мен. Аз ще изчакам до пълното събуждане на тази Колода.

— Разбрахме се просто да го спреш, преди да е започнал. Това беше всичко.

— Не мога. Вече не.

— Ти ме увери, че няма да има насилие тази нощ.

— И щеше да е вярно — отвърна богът.

— Но сега някой е застанал на пътя ти. Надигран си, Блуден.

В единственото око на бога блесна гняв.

— Не задълго.

— Няма да приема да се пролее невинна кръв — не и на моите другари. Срази своя враг, ако искаш, но никой друг, разбра ли ме?

Блудния се озъби.

— Тогава просто ги задръж настрана от мен.

Банашар тръгна пак. Стигна до ъгъла на сградата и забърза към входа. На десет крачки от него отново спря, за няколко последни глътки вино, преди да продължи отново.

Но това е проблемът с Ловците на кости, нали?

Никой не може да ги задържи настрана от никого.

 

 

Застанал неподвижно в сенките на уличката — бившият жрец вече бе влязъл вътре, — Блудния чакаше.

Тринайсетият играч в играта тази нощ.

Ако беше знаел това — ако бе успял да разкъса вече сгъстяващата се в онази страшна стая мъгла и да си даде точна сметка за присъстващите, — щеше да се е отказал, да е изоставил всичките си планове. Не, щеше да е побягнал към хълмовете.

Но вместо това богът чакаше, с убийствен гняв в сърцето.

А пясъчните часовници на града, безчувствени и безразлични към всичко друго освен към неизбежния ход на времето, приближаваха звъна на камбаните.

Да възвести идването на полунощ.