Стивън Ериксън
Прах от мечти (17)

12.

Морето е сляпо за пътя

а пътят е сляп за дъжда

пътят не се радва на стъпки

слепите са океански прибой

на брега на пътя.

 

Вървете незрящи

като деца с протегнати ръце

към долини от заслепяваща тъма

пътят води към сенки

на плачещи богове.

 

Това море познава само прилива

нахлуващ в залите бездънни на скръбта

морето е бряг за пътя

а пътят е реката на морето

за слепите.

 

Когато чуя първите стъпки

знам че краят е дошъл

и дъждът ще се вдигне

като деца с ръце

протегнати.

 

Аз съм пътят бягащ от слънцето

а пътят е сляп за морето

а морето е сляпо за брега

а брегът е сляп за морето.

 

Морето е сляпо…

Гатанка за Пътя на Галан

Заклинание на шейките

Когато поведеше воините си, Марал Еб, бойният водач на клана Баран от Бялото лице на баргастите, обичаше да си представя, че е върхът на остро копие, жаден да порази и безпогрешен в своя удар. Резки червена охра разсичаха бялата боя на смъртната му маска и продължаваха на раздрани бразди по ръцете му. Гъвкавата му бронзова ризница и пола бяха с ръждивия оттенък на отдавна засъхнала кръв, а увенчаните с червено шипове на бодливо прасе, щръкнали от плитките на черната му мазна коса, потракваха, докато тичаше пред своите четири хиляди закалени воини.

Вонята на отсечените глави, които се поклащаха на върховете на обкованите с желязо щандарти зад бойния водач, докарваше позната лютива тръпка в дъното на широкия му сплеснат нос и лепкав вкус на небцето и той беше доволен. И особено доволен от това, че двамата му по-млади братя носеха два от тези щандарти.

Късно вчерашния следобед се бяха натъкнали на керван на ак’рините. Жалка половин дузина пазачи, петима колари, търговката и семейството й. Бърза работа, но все пак приятна със своята краткост и покварена единствено от това, че търговката промуши с нож дъщерите си, а след това си преряза гърлото — жестове на впечатляващ кураж, които обаче отнеха забавлението на воините му. Дребните кончета бяха заклани и изядени на нощния пир.

Бойният отряд бързаше на запад. След седмица щяха да стигнат Свободното тържище Крин, центъра на цялата източна търговия с Ледер. Марал Еб щеше да избие всички и да завладее кервансарая и всички търговски фортове. Щеше да стане богат и да направи народа си могъщ. Триумфът му щеше да извиси бараните до положението, което с право заслужаваха сред Белите лица. Онос Т’уулан щеше да бъде свален и другите кланове щяха да се стекат при Марал. Щеше да основе империя, да продаде в робство всички ак’рини и д’расилани, докато равнините не станат само на баргастите и на никой друг. Щеше да наложи тежки тарифи на сафините и Болкандо и щеше да построи огромен град в Крин, да вдигне палат и непревзимаеми крепости по границите.

На съюзниците му сред сенаните вече бе наредено да му откраднат близначките на Хетан. Щеше да ги вземе в домакинството си, а щом стигнеха възрастта на кървенето, щеше да ги вземе за жени. Съдбата на Хетан оставяше на други. Момчето, истинският син на Имасс, трябваше да бъде убито, разбира се. И Кафал, за да се прекъсне веднъж завинаги родословието на Хъмбръл Тор.

Размишленията му за чакащата го слава бяха прекъснати от внезапната поява на двама съгледвачи. Носеха някого.

Баргаст — но не от неговите.

Марал Еб вдигна ръка, спря бойния си отряд и затича напред да срещне съгледвачите.

Баргастът беше в ужасно състояние. Лявата му ръка под лакътя беше заминала, а чуканчето гъмжеше от личинки. Огън беше стопил половината му лице и парчета от бронята му от калаени монети лъщяха в подпухналата кожа по гърдите му. По фетишите, полюшващи се от колана му, Марал разбра, че е от Змиеловите, един от по-малките кланове.

Намръщи се и махна с ръка да разпъди мухите.

— Жив ли е?

Един от съгледвачите кимна и каза:

— Не задълго, водачо.

— Положете го долу, леко. — Марал Еб коленичи до младия воин, преглътна отвращението си и заговори: — Змиелов, отвори очи. Аз съм Марал Еб от бараните. Говори ми, дай ми последните си думи. Какво те сполетя?

Оцелялото око, което се отвори, беше пълно със слуз, мръсножълто, обкръжено от напукана подпухнала плът. Устата за миг се раздвижи безмълвно, после думите заизлизаха хрипливо.

— Аз съм Бенден Ледаг, син на Каравт и Елор. Запомни ме. Само аз оцелях. Аз съм последният Змиелов, последният.

— Войска на ак’рините ли ме чака?

— Не знам какво те чака, Марал Еб. Но знам какво чака мен — проклятие. — Лицето му се сгърчи от болка.

— Отвори окото си — погледни ме, воине! Кажи ми за своя убиец!

— Проклятие, да. Защото избягах. Не устоях, не умрях със своите. Побягнах. Уплашен заек, мишка в тревата. — Говоренето пресушаваше и последните жизнени сокове в него и дъхът му стържеше. — Бягай, Марал Еб. Покажи ми как… как оцеляват страхливците.

Марал Еб вдигна юмрук, за да удари раздърдорилия се глупак, но се овладя и отпусна ръка.

— Бараните не се боят от враг. Ще отмъстим за теб, Бенден Ледаг. Ще отмъстим за Змиеловите. И дано душите на падналите твои ближни те заловят.

Издъхващият глупак успя някак да се усмихне.

— Ще ги чакам. Имам шега за тях, да, която ще ги накара да се усмихнат — както съм го правил винаги. Виж, Заравоу, той няма причина да се смее, защото откраднах жена му — насладата й откраднах… — Изсмя се хрипливо. — Каквото слабите мъже… правят винаги. — Окото му изведнъж се впи в Марал Еб. — И теб, баран, и теб ще чакам. — Усмивката повехна, лицето се отпусна и сетният дъх излезе от зяпналата уста.

Марал Еб се вгледа за миг в невиждащото вече око. После изруга и се изправи.

— Оставете го на враните. Надуйте роговете — предните съгледвачи да се върнат. Ще вдигнем лагера си тук и ще се подготвим — мъст има в бъдещето ни и тя ще е сладка.

 

 

Две от шестте жени извлякоха трупа на конетърговеца до дерето и го изтъркаляха вътре. Чуха змиите, които плъзнаха в гъстите храсти, бързо се отдръпнаха и се върнаха при другите.

Хесанрала, водачката на този боен отряд Кожорези, вдигна очи от сбруята, която наместваше на новия си кон, усмихна се, когато двете жени заскубаха трева, за да изтрият кръвта и мъжкото семе от дланите си, и рече:

— Погрижете се за конете си.

По-близката хвърли настрана оцапаните треви и каза:

— Усойници. Папратта гъмжи от усойници.

— Поличби ни дебнат — измърмори другата.

Хесанрала се намръщи.

— Нож за думите ти, Ралата. — Махна с ръка. — Виж какъв късмет имахме. Коне за всички ни и три в повече, торба монети, киснат в мента бедерин и три мяха вода — а и не се ли позабавлявахме с това жалко същество? Не го ли научихме на даровете на болката?

— Всичко това е истина — отвърна Ралата, — но усетих сенки в нощта и шепот на злокобни криле. Нещо ни дебне, Хесанрала.

Бойната водачка изръмжа и се метна на коня си.

— Ние сме Акрата Баргаст. Кожорезите. А кой не се бои от жените убийци на Акрата?

Ралата плю на ръцете си и хвана юздите на единствения оседлан кон — на търговеца ак’рин, който бе присвоила по право, след като ножът й пръв бе докоснал плътта на мъжа. Пъхна крак в стремето и се метна на гърба на животното. Хесанрала беше млада. Това бе първият й път като боен водач и тя се престараваше. Обичайно беше опитен воин доброволно да придружи отряд на нов боен водач, за да не тръгнат зле нещата. Но Хесанрала не се вслушваше в съветите на Ралата, гледаше на благоразумието като на проява на боязън, предпазливост и страхливост.

Тя намести парчетата морантски хитин, които служеха за броня при Акрата, и нагласи точно в средата гръдната плоча от Злато. После грижливо вкара в ноздрите си широките кухи костени щифтове, които правеха жените Акрата най-красивите сред Бялото лице Баргаст, и обърна коня си срещу Хесанрала.

— Този търговец — заговори водачката с леко ръмжене — се връщаше при своите, както всички добре знаем, след като го подгонихме от лагера си. Ще проследим старата пътека, по която беше тръгнал, ще намерим колибите на ак’рините и ще ги избием всички до един.

— Пътеката води на север — отвърна Ралата. — Не знаем какво има на север. Може да се натъкнем на хиляда воини ак’рини.

— Ралата врещи като новородено, но не чувам никакъв пронизващ писък на ястреб. — Хесанрала се извърна към другите. — Чува ли някоя от вас крилатия ловец? Не, само Ралата.

Ралата въздъхна и махна отегчено с ръка.

— Омръзна ми с теб, Хесанрала. Връщам се в лагера. А колко жени ще се стекат при моя вик? Не пет. Не, ще съм водачка на сто, може и на повече. Ти, Хесанрала, няма да живееш дълго… — Погледна другите и отчаяна видя презрението на лицата им. Но пък те бяха твърде млади. — Тръгнете с нея на север и може да не се върнете. Които искат да живеят, да дойдат с мен.

Никоя не помръдна от мястото си, така че Ралата сви рамене, обърна коня и подкара на юг.

След като прехвърли едно възвишение и препусналият в обратната посока отряд се скри от погледа й, Ралата дръпна юздите. Ръцете й щяха да се оцапат с кръвта на пет глупави момичета. Повечето щяха да разберат основанията й да ги напусне. Познаваха Хесанрала в края на краищата. Но изгубилите дъщерите си семейства щяха да й обърнат гръб.

Имаше ястреб. Знаеше го със сигурност. А петте деца нямаха пастир, нямаха хрътка, която да ги пази. Е, тя щеше да е тази хрътка, ниско в тревите по дирите им, винаги бдителна. И удареше ли ястребът, щеше да спаси колкото може от тях.

Обърна и подкара по дирята им.

 

 

Ниските каменни грамади бяха подредени в низ по билото и надолу по склона. Навята пръст се беше струпала от едната страна и предлагаше убежище за дърветата рилфир с ниските им чворести клони с остри бодли. Високи треви бяха израсли на гъсти туфи от другата страна.

Туул знаеше за какво са тези камъни — древни заслони и пътни белези по земята, вдигнати от ловците Имасс, — тъй че не се изненада, когато стигнаха до края на склона и се озоваха на ръба на пропаст. Дъното й бе гъсто обрасло с дръвчета сколбъри. Туул знаеше и че под пръстта има кости, гъсто натрупани на дълбочина два или три човешки боя. Тук имассите бяха подгонвали в големия сезонен лов стада, за да паднат и загинат. Ако някой разкопаеше под дръвчетата, щеше да намери останки от бед и тенаг: натрошените им кости и рога, бивни и забити върхове на копия от сив кварц. Щеше да намери тук-там и скелети на ай, повлечени през ръба на пропастта от устрема на стадата; и може би по някой окрал, защото прерийните мечки често преследваха бед и се оказваха пленени от устремния им бяг, особено когато се използваше огън.

Поколение след поколение убийствен лов се трупаха в тези пластове и накрая всички тенаг бяха изчезнали, а с тях и окрал, и ай — и кух беше вятърът, и лишен от живот без дивия вълчи вой, без пронизителния рев на мъжките тенаг, и дори бед бяха отстъпили място на по-малките си братовчеди, бедерините, които също щяха да са изчезнали, ако двукраките им ловци бяха преуспели.

Но не бяха и Онос Т’уулан знаеше причината за това.

Стоеше на ръба, с дълбока скръб в душата, и копнееше за връщането на великите зверове от своята младост. Очите му обходиха лъжовния терен от двете страни на ямата и той видя в ума си къде се е вихрила жътвата — видя в ума си късовете месо, носени на жените, които чакаха до малките, застлани с кожа ями, пълни с вода, която се вдигаше на пара, загрята до кипване от нажежените камъни, и наяве видя нагънатата земя, издаваща готварските ями, и туфите зеленина на мястото на старите огнища — а ето там, отстрани, големия скален блок с леко вдлъбнатата повърхност, осеяна с дълги кокали, нацепени, за да се извади костният мозък.

Можеше почти да подуши силната миризма, почти да чуе монотонните песни и бръмченето на насекомите. И воя на чакащите своя ред по границата на бивака койоти. Крясъците на лешоядните птици високо в небето, пърхането на ризани и шепота на хищни пеперуди. Можеше да усети пушеците, наситени с миризмата на цвърчаща мас и опърлена козина.

Имало беше последен лов, последен сезон, последна нощ на доволни песни около огньовете. Следващата година не беше заварила никого тук. Вятърът беше скитал самотен, цветя бяха цъфтели там, където се беше проляла кръв.

Беше ли скърбил вятърът без песен, която да се понесе на дъха му? Или беше стихнал в очакване на първите ревове на зверска болка и страх, за да открие, че никога вече няма да дойдат? Беше ли копняла земята за тътена на хиляди копита и меките лапи на тенаг? Жадувала ли беше за пороя от хранителни сокове, които да нахранят децата й? Или тишината, която бе намерила, е била блажен мир за изтерзаната й кожа?

Имаше сезони, в които стадата закъсняваха. А после, с все по-голяма честота, сезони, в които стадата изобщо не идваха. И Имасс гладуваха. Измършавели, принудени да тръгнат по други земи в отчаяното търсене на храна.

Ритуалът на Телланн бе заобиколил естественото, неизбежно заличаване на Имасс. Избегнал беше справедливите последствия от тяхното безпътно късогледство.

Зачуди се дали в най-горния пласт кости може да се намерят скелети на Имасс. На малцината, дошли тук да видят какво може да се извади от миналогодишния лов, долу под оглозганите трупове — съсухрени ивици месо и кожа, недооглозгани лепкави копита. Бяха ли коленичили в безпомощното си объркване? Кухото в коремите им беше ли въззовало кухия вятър отвън, за да се слеят в истината, че две празни мълчания си принадлежат?

Ако не беше Телланн, Имасс щяха да са познали съжалението — не като призрачен спомен, а като жесток ловец, проследил ги чак до сетните им залитащи стъпки. И това щеше да е справедливо, каза си Туул.

— Лешояди в небето — каза до него воинът баргаст.

— Да, Бакал, близо сме — отвърна Туул.

— Значи е както каза. Баргасти са загинали. — Сенанът помълча, след това отрони: — Но все пак шаманите ни не усетиха нищо. Ти не си от нашата кръв. Как го научи, Онос Т’уулан?

Подозрението така и не си отиваше. Това недоверчиво, неспокойно отношение към чужденеца, който щеше да поведе могъщите Бели лица в нещо, което всички вярваха, че ще е праведна, дори свята война.

— Това е място на свършеци, Бакал. И все пак, ако знаеш къде да гледаш — ако знаеш как да гледаш, — откриваш, че някои свършеци никога не свършват. Самото отсъствие вие като наранен звяр.

Бакал изсумтя скептично.

— Всеки смъртен вик намира място, където да замре, а отвъд чака само тишина. Говориш за ехо, което не може да съществува.

— А ти говориш с убеждението на глух, който твърди, че каквото не чуваш, не съществува. С такова мислене ще се озовеш в капан, Бакал. — Извърна се към воина баргаст. — Кога народът ти ще разбере, че вашата воля не управлява света?

— Питам те как го научи — каза Бакал и се намръщи, — а ти отвръщаш с обиди.

— Не разбирам какво ви обижда, Бакал.

— Страхливостта ти ни обижда, Боен водач.

— Отказвам да приема предизвикателството ти, Бакал. Както и предизвикателството на Ригис, и на който и да е друг, ако се изпречи на пътя ми — до връщането ни в лагера.

— А щом се върнем? Сто воини ще се надпреварват кой първи да пролее кръвта ти. Хиляда. Нима си представяш, че можеш да устоиш на всички?

Туул помълча за миг.

— Бакал, виждал ли си ме как се бия?

Воинът се озъби.

— Никой от нас не те е виждал. Пак отбягваш въпросите ми!

Зад тях стотина недоволни воини сенан слушаха всяка тяхна дума. Но Туул нямаше да се обърне с лице към тях. Не можеше да откъсне очи от пропастта. „Мога да извадя меча си. И да ги подкарам като добитък, да ги подгоня, да крещя след тях и да ги накарам да бягат, да ги накарам да сменят посоката, та древните редици камъни да не им оставят друг път освен към пропастта…“

„… и ще е като едно време — писъци и ревове, пукот на кости, грохот на смазани тела — ще е като ехо от миналото!“

— Имам въпрос за теб, Бакал.

— Тъй ли? Ами задай го и чуй как един баргаст отвръща на това, което го запитат!

— Може ли кланът Сенан да си позволи да изгуби хиляда воини?

Бакал изсумтя.

— Може ли Бойният водач на Бялото лице Баргаст да оправдае избиването на хиляда свои воини? — продължи Туул. — Само за да докаже правотата си?

— Няма да преживееш мен, камо ли хиляда!

Туул кимна и каза:

— Видя ли колко трудно е да отговаряш на въпроси, Бакал?

Тръгна покрай ръба на пропастта и заслиза по склона отляво — съвсем леко спускане в долината всъщност. Ако животните бяха по-умни, щяха да използват него. Но страхът ги беше тласкал все напред и напред. Заслепявал ги беше и оглушавал. Беше ги тласкал към ръба на пропастта. Към смъртта им.

„Гледайте, мои воини, и вижте как бягам.“

„Но не от вас ме е страх. Маловажна подробност, защото, виждате ли, на ръба на пропастта му е все едно.“

 

 

— Кое проклето племе е това? — попита Скиптър Иркулас.

Съгледвачът се намръщи.

— Търговците ги наричат Нит’ритал — отличават ги сините черти по боята на бялото им лице.

Бойният водач на ак’рините се разкърши, за да отпусне мускулите на кръста си. Беше мислил, че е оставил зад себе си проклетата война! Не беше ли преживял достатъчно, за да си е заслужил малко отдих? След като беше искал само мирен и кротък живот в клана си, да си играе на мечка с внуците, да ръмжи, докато те му налитат от всички страни с писъци и го мушкат с кожените ножове — където им падне. Толкова обичаше дългите си „предсмъртни гърчове“ — и винаги си запазваше един последен изненадващ скок, когато всички са повярвали, че гигантската мечка най-после наистина е умряла. Децата писваха и се пръскаха, а той лягаше отново и се смееше, докато не остане без дъх.

В името на ордата духове, беше си заслужил мир. Но му беше дошло… това.

— Та колко юрти са, казваш? — Паметта му напоследък течеше като пробит мях.

— Шест, може би седем хиляди, Скиптър.

— Нищо чудно, че са изяли половината от онова стадо бедерини, откакто го оградиха преди месец — изсумтя Иркулас и почеса бялата четина, набола по брадичката му. — Двайсет хиляди обитатели значи. Точна ли е преценката според теб?

— Има диря от голям боен отряд, тръгнал на изток преди ден.

— Което още повече намалява броя на воините… диря, казваш? Баргастите са станали немарливи.

— Нагли, Скиптър. Все пак вече избиха стотици ак’рини…

— Зле въоръжени и лошо охранявани търговци. И това ги е възгордяло? Е, този път ще се изправят срещу истински воини ак’рини — потомци на воини, които са съкрушавали нашественици от Оул, Ледер и Д’расилани! — Извърна се към първия си заместник. — Гават! Приготви крилата за щурма. Щом постовете ни видят, свири Сбора. Видим ли лагера, нападаме.

Наблизо имаше достатъчно воини, за да чуят заповедта му, и през редиците изтътна тихо зловещо ххунн.

Иркулас присви очи към съгледвача.

— Върни се при крилото си, Илдас — и прегазете постовете им, ако можете.

— Казват, че жените на баргастите са също толкова опасни като мъжете.

— Несъмнено. Избиваме всички, наближилите кървенето девойки също. Децата ще направим ак’рини, а тези, които се съпротивляват, ще ги продадем като роби на Болкандо. Но стига приказки. Разхлаби стрелите в колчана си, Илдас — за свои имаме да отмъщаваме!

Скиптър Иркулас обичаше да играе на мечка с внуците си. Беше добре пригоден за тази роля. Упорит, трудно податлив на гняв, но както ледериите и някои други бяха открили, пази се от червения огън в очите му — предвождаше воините ак’рини от три десетилетия и нито веднъж не беше побеждаван. А ак’рините бяха най-страховитата конница по равнините.

Един пълководец се нуждае от нещо повече от свирепост, разбира се. Няколко мъртви ледерийски генерали бяха допуснали грешката да подценят коварството на Скиптъра.

Баргастите се бяха развихрили да избиват търговци и коневъди. Иркулас не го интересуваше гонитбата на проклетите чети за набези насам-натам — не и засега поне. Не, той щеше да удари самите домове на тези баргасти от Бялото лице — и да остави след себе си само кости и пепел.

„Двайсет хиляди. Седем до десет хиляди бойци вероятно е завишена преценка — макар да казват, че старите и сакатите сред тях са малко, защото пътят им в тези земи явно е тежък.“

Тези баргасти бяха страховити воини. В това Иркулас изобщо не се съмняваше. Но разсъждаваха като крадци и изнасилвачи, с войнствеността и наглостта на разбойници. За война бяха жадни, така ли? Е, той щеше да им даде война.

Страховити воини бяха тези Бели лица, да.

Колко ли щяха да издържат?

 

 

Камз’трилд мразеше да го оставят на пост. Да гази през торта на бедерини — и не малко кокали напоследък, след като бе започнало клането за подготовката за зимата, — да го тормозят хапещите мухи и вятърът да навява пясък в лицето му: до вечерта бялата му смъртна маска ставаше сиво-кафява. Освен това не беше толкова стар, че да не може да затича вчера с бойния отряд на Талт — не че Талт се съгласи, еднозъбият му кучи син.

Камз наближаваше възраст, в която плячката се превръщаше не толкова в лукс, колкото в необходимост. Наследство трябваше да струпа, нещо, което да остави за близките си — не можеше да си губи последните години воинска сила тук, толкова далече от…

Гръм?

Не. Коне.

Беше на един хребет, гледащ към още по-висок точно на север — може би трябваше да отиде на него, но бе решил, че е много далече, — и когато се обърна и присви очи натам, видя първите ездачи.

„Ак’рини. Набег… Ще пролеем кръв все пак!“ Викна на трите бойни кучета и те драснаха към лагера. Огледа се и видя, че стражите с него, двама от лявата му страна, трима отдясно, също са видели и чули врага. Псетата цепеха надолу право към лагера… който изведнъж се бе разбунил…

Да, ак’рините бяха направили ужасна грешка.

Камз видя един от конниците да препуска право към него и намести дългото копие в ръката си. Чудесен кон. Щеше да е първият му трофей за този ден.

А след това видя как по хребета зад първите разпръснати ездачи блясват безброй островърхи шлемове: ослепителна мълния, издигнала се като гребена на желязна вълна, а под нея — блясък на люспеста броня…

Камз неволно отстъпи назад, объркан и изумен. Конникът се приближаваше към него.

Беше опитен воин. Можеше да прецени за миг броя и пресмяташе, докато гледаше спускащите се надолу редици. „Духове на бездната! Двайсет… не, трийсет хиляди… и още! Трябва да…“

Първата стрела го порази високо между шията и дясното рамо. Той залитна, но се окопити и погледна към връхлитащия конник… И втората стрела го прониза като огън в гърлото.

Щом кръвта плисна по гърдите му, мухите налетяха.

 

 

Боен водач Талт разклати с език единствения си останал горен кучешки зъб и се взря намръщено в конните воини в далечината.

— Дърпат ни все напред и напред и изобщо не се обръщат да се бият! Ние сме в земя на страхливци!

— Значи трябва да я прочистим — изръмжа Бедит.

— Думите ти кънтят като мечове по щитове, стари приятелю. Тези ак’рини са пъргави като антилопа, но селата им не са толкова пъргави, нали? Когато почнем да избиваме децата им и да насилваме младите им, да палим колибите им и колим конете им — е, тогава ще се бият с нас!

— Или ще бягат в ужас. Мъчението ги убива бързо — видяхме го това. Безгръбначни са. — Бедит посочи с върха на копието си. — Мисля, че тук сами трябва да изберем пътя си. Опитват се да ни отклонят от селото си.

Талт огледа далечните ездачи. Не повече от трийсет — бяха ги забелязали на разсъмване на едно далечно било. Той почти беше изтощил воините си в усилието да ги догонят. А цялата войнственост на ак’рините се беше изчерпала с няколкото стрели, хвърлени срещу баргастите. Жалка работа. Бойният водач погледна към воините си в подножието на хълма. Осемстотин мъже и жени, бялата боя вече нашарена от пот, повечето насядали и оклюмали от жегата.

— Ще дам почивка.

— Аз ще остана тук — каза Бедит.

— Ако тръгнат, надуй рога.

Талт се поколеба, обърна се и примижа към буреносните облаци на югозапад. Насам идваха, да.

— На пътя й сме на тази буря — каза Бедит. — Но пък няма да е зле да ни поохлади.

— Гледай да си слязъл от хълма, преди да е дошла — посъветва го Талт. — И дръж това копие ниско.

Бедит кимна, ухили се и потупа с ръка костения си рогат шлем.

— Кажи на глупаците долу, дето носят желязо на шлемовете си.

— Ще им кажа. Макар че ак’рините са тези, дето трябва да се притесняват.

Бедит се изсмя.

Талт се обърна и затича надолу към воините си.

 

 

Инталас, третата дъщеря на Скиптър Иркулас, се наведе напред от седлото.

— С тях е свършено — каза Сагант до нея.

Тя кимна, но някак разсеяно. Целия си живот бе преживяла по тези равнини. Понесла беше най-яростните бури — помнеше как веднъж бе видяла сто мъртви бедерина на един склон, всички убити от мълнии, — но никога досега не беше виждала такива облаци.

Конят под нея трепереше.

— Мисля, че имаме време да ударим веднага — каза Сагант. — Да приключим бързо и да се опитаме да изпреварим бурята.

Инталас помисли за миг, после пак кимна.

 

 

Сагант се засмя, отдели се от малката група конни съгледвачи и препусна към невидимата за баргастите засада — три крила ак’рински конни стрелци и копиеносци плюс деветстотин бронирани и въоръжени с брадви ударни бойци: общо близо три хиляди воини. Щом се приближи, махна с ръка и остана доволен, като видя живостта, с която се отзоваха бойците.

Големият успех на Скиптъра се основаваше отчасти на умното заимстване на по-добрите качества на ледерийската военна система — пехотинци, способни да поддържат стегнати, дисциплинирани редици, първо, и придържане към доктрината на водене на бой по формирования, както и избиране на терена на самата битка.

Примамването на баргастите все по-напред, докато се изтощят, подвеждането им право към очакващата ги тежка пехота, въвличането им в сражение, в което Белите лица не можеха да се надяват на победа — Инталас добре се беше научила от баща си.

Щеше да е чудесен ден за клане. Сагант се засмя отново.

Инталас бе приключила своята част. Сега беше ред на Сагант. Щяха да приключат бързо с тези баргасти — тя пак погледна към фронта на бурята, — да, трябваше да е бързо. Почернелите кореми на облаците сякаш стържеха по земята, напомняха й за пушек — но не можеше да долови никакъв мирис на степен пожар — не, а това беше необичайно, притеснително. Бурята все още беше на повече от левга, но се приближаваше бързо.

Тя се обърна към съгледвачите си.

— Щом започне сражението, ще препуснем да намерим по-добър изглед — и ако някои баргасти се откъснат и побегнат, разрешавам да ги подгоните. Справихте се добре — тия глупаци са изтощени и не подозират нищо, а в момента селото, което оставиха, сигурно гори под ръката на Скиптъра.

Те й отвърнаха с хладни усмивки.

— Може би — добави тя — ще успеем и да пленим някои, за да им върнем ужасните мъчения, които така жестоко нанесоха над наши невинни сънародници.

Това ги зарадва още повече.

 

 

Бедит видя как един от ездачите се скри от другата страна на хребета и това смътно го обезпокои. Каква можеше да е причината, освен да отиде при друг отряд, скрит в падината зад хълма? От друга страна, там можеше да има цяло село, пълно със стотици уплашени глупци.

Бавно се изправи… и усети първия тътен под краката си.

Обърна се към бурята и очите му се разшириха. Огромните набъбнали облаци изведнъж бяха закипели и се надигаха. Стени от прах или дъжд се спускаха от тях до земята, но не в плътен фронт, както би очаквал човек. По-скоро безброй завеси, движещи се в накъсана редица под причудливи ъгли… и вече можеше да се види нещо като бяла пяна, кипнала в подножията на тези завеси.

Град.

Но ако това беше вярно, парчетата град трябваше да са големи колкото юмруци — още по-големи дори, — иначе изобщо нямаше да ги види от толкова далече. Барабанният тътен под краката му разтърси целия хълм. Обърна се бързо към ак’рините и видя, че препускат право към него.

Под градушката и мълниите! Наду рога, а след това вдигна копието си и затича надолу към Талт и другите.

Тъкмо стигна до редиците им, когато ак’ринските конници се появиха зад баргастите, а след това и от двете им страни, и започнаха да се събират в тристранно обкръжение. Бедит изруга и се обърна към хълма, от който току-що се беше спуснал. Съгледвачите се бяха изтеглили встрани, а пред очите му — едва чуваше тревожните викове на хората си през гръмотевичния грохот — на билото се появиха първите редици пехотинци. Правоъгълни щитове, брадви с остри шипове, железни шлемове, плътна линия, настъпваща в строй. Редица след редица излизаха на хълма и тръгваха надолу на вълни.

„Ето я битката, която толкова искахме. Но тя ще е последната за нас.“ От гърлото му се изтръгна непокорен вой.

Талт до него — стъписан и замаян от гледката — потръпна, но миг след това изправи рамене и извади меча си.

— Ще им покажем как се бият истински воини! — Посочи с меча настъпващите пехотинци. — Нит’ритал! Напред!

 

 

Инталас ахна. Баргастите връхлитаха срещу пехотинците в безредно множество, нагоре. Вярно, бяха по-едри, но стегнатият строй щеше да ги посрещне като желязна стена, настръхнала от остриета на брадви.

Очакваше баргастите да спрат, да се огънат — и тогава ак’ринските редици щяха да настъпят, да притиснат диваците, докато те се пръснат в безреден бяг — а щом побегнеха, конницата щеше да се изсипе от фланговете и щяха да полетят стрели, а в другия край на долината копиеносците щяха да наведат оръжията си и да се понесат в галоп срещу бягащите баргасти.

Никой нямаше да се измъкне.

Тътен, блясък на мълнии, ужасен усилващ се грохот… но очите й останаха приковани в щурмуващите баргасти.

Стовариха се върху първите редици на ак’рините и Инталас извика стъписана, когато първата линия сякаш просто изчезна под безумно свирепия напор на огромните баргастки воини. Мечовете засякоха. Ръбовете на щитове се заогъваха. Парчета от разбити шлемове се разлетяха из въздуха. Трите първи редици бяха изтласкани, ак’ринският легион се огъна… баргастите се врязваха все по-дълбоко… Скоро строят на ак’рините щеше да се разкъса, разцепен на две.

Сагант трябваше да е видял същото от позицията си с копиеносците. По брой баргастите почти не отстъпваха на пешаците на Инталас, а яростта им беше ужасяваща. Мрак поглъщаше дневната светлина, а блясъците на мълнии от запад предлагаха замръзнали, отчетливи картини на битката, разгаряща се вече от всички страни: вълна след вълна стрели се сипеха по фланговете на баргастите, устремният щурм на Сагант и неговите копиеносци бързо се приближаваше към най-задните вражески воини… а те, съвсем безразлични към заплахата в тила им, продължаваха да напират напред и нагоре.

Но в атаката имаше логика — ако успееха да разкъсат ак’ринския легион, пред тях щеше да се отвори път, а в настъпилия хаос след пробива копиеносците щяха да се смесят с пехотинците и да си пречат взаимно; стрелците пък щяха безполезно да се лутат в сумрака, за да различат неприятел от свой. Целият ред в боя щеше да се изгуби.

Инталас гледаше невярващо как легионът се огъва. Баргастите вече бяха оформили клин и той се забиваше все по-дълбоко.

Пробиеха ли и излезеха ли на чист терен, без съпротива пред себе си, можеха да се обърнат и да дадат силен отпор — можеха дори да контраатакуват, да почнат да избиват пръснатите пехотинци и обърканите копиеносци.

Инталас се извърна към трийсетимата си съгледвачи и викна:

— След мен!

И ги поведе по задния склон на хълма в тръс, а после в галоп, за да заобиколят и да се озоват срещу очаквания пробив в легиона.

— Когато баргастите пробият, нападаме, разбрахте ли? Стрели, а после сеч със сабите — в самото острие на клина. Тъпчем ги, забавяме ги, задържаме ги — дори със собствените ни мъртви коне и собствените ни мъртви тела, задържаме ги!

Успя да види как една трета от крилото стрелци се отдръпна на изток — реагираха на заплахата, но може би нямаше да са готови навреме.

„Проклетите варвари!“

Инталас, третата дъщеря на Скиптъра, се изправи на стремената, впила поглед в огъващите се редици на легиона. „Деца мои, майка ви няма да се върне у дома. Никога повече няма да види лицата ви. Никога…“

Внезапен взрив накара конете да се олюлеят. Земята изригна… и тя видя човешки фигури, кръжащи из въздуха, изхвърлени на една страна, докато бурята поразяваше фланга на запад, биеше и събаряше хълмовете, поглъщаше ги цели. Инталас едва успя да се задържи на коня си и зяпна с ужас кипналия гребен от огромни канари и назъбени скали, който се вдигна над съседния хълм…

Нещо огромно и плътно надвисна от най-близкия облак — извиси се и изпълни половината небе. А основата му врязваше извита вълна пред него, сякаш разкъсваше самата земя. Лавината се изсипа по склона в грохотна вълна.

Цяло крило конни копиеносци просто изчезна под яростния порой, а след това първите канари се стовариха в кипящото множество баргасти и ак’рини.

В този момент удари мълнията. Камшици сребристи лъчи заплющяха от тъмния надвиснал облак и раздраха овъглени пътеки през копиеносците на Сагант и залитащите отстъпващи пехотинци. Тела пламваха като факли — мъже, жени, коне, — светкавицата затанцува от желязо на желязо в безумна паяжина от огън и разруха. Плът изригваше на взривове от кипнала кръв. Коси пламваха като сухи тръстики…

Някой крещеше в ухото й. Инталас се обърна… а после махна с ръка — трябваше да бягат. Далече от бурята, далече от касапницата — трябваше да…

Оглушителна бяла светлина. Непоносима болка, а след нея…

 

 

Сякаш мечът на бог бе посякъл през хълмовете от другата страна на долината, нито един хребет не беше останал. Нещо огромно и неумолимо бе тласнало върховете в долината и бе погребало лагера на Змиеловите под грамада каменни отломки. Тук-там между канарите се мяркаха останки — късове платнища и кожа, раздрани дрехи, чучела фетиши, вързопи с пера, разцепени колове — имало беше и премазана плът, макар вече да бяха останали само оглозганите кости, счупени, разбити, стърчащи — още по-ужасна бе черната коса, отпрана от черепите от клюновете на враните и пометена от вятъра по целия склон пред тях.

Ригис бе избутал настрани онемелия Бакал и гледаше намръщено кошмарната сцена. След малко плю на земята и викна:

— Това ли е нашият враг, Боен водач? Ба! Земен трус! Какво, срещу скали и пръст ли ще воюваме? Хълмовете ли ще мушкаме? Реките ли ще караме да кървят? Доведе ни до това? На какво се надяваш? Да те молим да ни изведеш от разгневената земя? — Извади тълвара си. — Стига сме си губили времето. Изправи се на честен двубой пред мен, Онос Т’уулан — оспорвам правото ти да водиш Бялото лице на Баргаст.

Туул въздъхна.

— Отвори си очите, Ригис. Какво разместване на земята не оставя цепнатини? Събаря върховете на хълмове, без да докосне подножията им? Изравя три — може би повече — бразди през равнината, и всички се сливат в тази долина, всяка удря в центъра на лагера на Змиеловите? — Посочи северния ръкав на долината. — Какво земетресение посича стотици бягащи баргасти? Виждаш ли ги, Ригис — виждаш ли пътя от кости?

— Нападатели ак’рини, възползвали се от отчаянието на оцелелите. Отвърни на предизвикателството ми, страхливецо!

Туул погледна замислено огромния воин. Нямаше още трийсет, но коланът му бе отрупан с бойни трофеи. Обърна се към другите и заговори високо:

— Оспорва ли някой Ригис и желанието му да бъде Боен водач на Бялото лице на Баргаст?

— Той все още не е Боен водач — изръмжа Бакал.

Туул кимна.

— А ако убия Ригис тук, сега, ще извадиш ли оръжие и ще ме предизвикаш ли на двубой, Бакал? — Огледа бавно останалите. — Колко от вас ще поискат същото? Ще застанем ли тук, над раздрания гроб на клана на Змиеловите, и ще пролеем ли още баргастка кръв? Така ли ще почетете своите паднали Бели лица?

— Те няма да те последват — каза Ригис с блеснали очи. — Освен ако не отвърнеш на предизвикателството ми.

— А ако отвърна, Ригис, тогава ще ме последват, така ли?

Воинът се изсмя презрително.

— Още не съм готов да говоря от тяхно име…

— Току-що го направи.

— Стига си увъртал с празни думи, Онос Т’уулан. — Ригис се разкрачи и стисна тежкия си тълвар. Зъбите му лъснаха в сплетената брада.

— Ако ти беше Боен водач, Ригис — каза Туул, все така отпуснал ръце, без да помръдва, — щеше ли да убиеш най-добрите си воини само за да докажеш правото си на власт?

— Всички, които посмеят да ми се противопоставят, да!

— Значи би властвал от страст към властта, а не от дълг към своя народ.

— Най-добрите ми воини не биха намерили повод да ме предизвикат, преди всичко — отвърна Ригис.

— Биха намерили. Веднага щом решат, че не са съгласни с теб, Ригис. И това ще те терзае дълбоко, някъде в ума ти. Всяко решение, което взимаш, неволно ще те води до претегляне на рисковете и скоро ще си привлякъл обкръжение от блюдолизци — онези, чиято вярност си купил с услуги — и ще седиш като паяк в центъра на паяжината си, ще се стряскаш и от най-малкото трепване на всяка нишка. Колко можеш да се довериш на приятелите си, като знаеш как си ги купил? Колко скоро ще се окаже, че се огъваш пред всеки порив на желание сред своя народ? Изведнъж тази власт, за която толкова жадуваш, ще се окаже затвор. Стремиш се да удовлетвориш всеки и така не удовлетворяваш никого. Търсиш очите на най-близките до теб и се чудиш дали можеш да им вярваш, чудиш се дали усмивките им не са само лъжливи маски, чудиш се какво казват зад гърба ти…

— Стига! — изрева Ригис. И нападна.

Кремъчният меч се появи като по магия в ръцете на Т’уулан. Блесна като светлина.

Ригис залитна настрани и се свлече на коляно. Прекършеният му тълвар тупна на земята на четири крачки от него — ръката на воина все още стискаше здраво дръжката. Той примига надолу към гърдите си, сякаш търсеше нещо, а кръвта рукна от чуканчето на китката му — рукна, но потокът бързо се изцеди. Със здравата си ръка той опипа дългия прорез в ризницата си от щавена кожа, от който заблика лъскава кръв. Прорез точно над сърцето му.

Вдигна стъписано очи към Туул, отпусна се и седна.

След миг падна на една страна и повече не помръдна.

Туул се обърна към Бакал.

— Искаш ли да си Боен водач, Бакал? Ако искаш, вече си. Отстъпвам командата на Бялото лице Баргаст. На теб… — Обърна се към другите. — На който и да е от вас. Ще съм страхливецът, който искате да бъда. Друг някой ще понесе отговорността за това, което предстои — не аз, никога повече. В последното си слово като Боен водач ви казвам това: съберете Бялото лице на Баргаст, съберете всички кланове и тръгнете към Ледер. Потърсете убежище. Гибелен враг се е върнал в тези равнини, древен враг. Или останете — и Белите лица ще загинат всички. — Избърса върха на меча си в туфа трева и го хлъзна в ножницата под лявата си ръка. — Един достоен воин лежи мъртъв. Сенан понесоха загуба този ден. Вината е моя. Сега, Бакал, ти и другите можете да се дърлите над плячката, но тези, които паднат, няма да обвиняват мен.

— Не те оспорвам, Онос Т’уулан — каза Бакал и облиза пресъхналите си устни.

Туул потрепери.

В последвалата тишина нито един от воините не проговори.

„Проклет да си, Бакал. Бях почти… свободен.“

Бакал заговори отново:

— Боен водач, предлагам да огледаме мъртвите в долината, да разберем какво оръжие ги е покосило.

— Ще изведа баргастите от тази равнина — заяви Туул.

— Клановете ще се откъснат, Боен водач.

— Те вече се откъсват.

— Ще имаш само клана Сенан.

— Ще го имам ли?

Бакал сви рамене.

— Няма полза да избиеш хиляда воини Сенан. Няма полза да те предизвикваме — никога не бях виждал меч да пее толкова бързо. Няма да те обичаме, но ще те следваме.

— Дори ако съм водач, който не предлага услуги ли, Бакал? Който не купува вярност от никого?

— Тези твои думи бяха истина, Онос Т’уулан. В това ти беше… честен. Но не бива да останем толкова… слепи. Моля те, кажи ни какво знаеш за този враг, който убива с камъни и пръст. Не сме глупаци, които сляпо да се опълчат на нещо, което не може да бъде победено…

— А пророчествата, Бакал? — И Туул се усмихна лукаво, видял намръщеното му лице.

— Пророчествата могат да се тълкуват всякак, Боен водач. Е, ще говориш ли?

Туул махна към долината под тях.

— Това не е ли достатъчно красноречиво?

— Купи верността ни с истината, Онос Т’уулан. Дари ни всички с равна мяра.

„Да, така ставаш водач. Всичко друго е под съмнение. Всеки друг път е непроходим лабиринт от заблуди и цинизъм.“

Туул кимна и каза:

— Нека първо погледнем падналите Змиелови.

 

 

Двамата съгледвачи дойдоха по залез. Бяха млади и Марал Еб — седеше край огъня от тор, над който цвърчаха късове конско месо — не им знаеше имената, но възбудата, която видя на лицата им, събуди вниманието му. Той посочи единия и нареди:

— Ти ще говориш. И по-бързо — каня се да ям.

— Бойна група Сенан — каза съгледвачът.

— Къде?

— Бяхме тръгнали по дирята на Змиеловите, Боен водач. Вдигнали са лагер в една падина на по-малко от левга оттук.

— Колко?

— Сто, не повече. Но, Боен водач, има още нещо…

— Казвай бързо!

— Онос Т’уулан е с тях.

Марал Еб се изправи.

— Сигурен ли си? Само със сто? Глупак!

Двамата му по-малки братя притичаха, чули думите му, и Марал Еб се ухили.

— Размърдайте воините — ще ядем в поход.

— Сигурен ли си, Марал? — попита единият му брат, най-малкият от тримата.

— Удряме — изръмжа Бойният водач. — В тъмното. Избиваме ги. Но никой да не убива Туул. Да го ранят, да, но да остане жив. Ако някой го убие от нехайство, ще заповядам жив да го одерат и после да го опекат. Хайде, бързо — боговете ни се усмихват.

 

 

Бойният водач на бараните поведе своите четири хиляди воини през хълмистите равнини в гълтащ земята бяг. Съгледвачът, който бе докладвал, тичаше леко на двайсет крачки пред тях, водеше ги по дирята; други се бяха пръснали по фланговете. Луната все още не бе изгряла, а и когато изгрееше, щеше да е бледа — в тези нощи най-ярката светлина идваше от накъсаните резки на юг, а и тя едва стигаше, за да хвърля сенки.

Съвършена нощ за удар. Никое от другите племена изобщо нямаше да разбере истината — в края на краищата със смъртта на Туул и сто несъмнено елитни воини Сенан щяха да са осакатени и кланът Баран бързо щеше да спечели надмощие, след като Марал Еб придобиеше статута на Боен водач на всички Бели лица на Баргаст. А не беше ли в интерес на всеки воин на Баран да скрие истината? Моментът беше идеален.

Оръжията и броните бяха стегнати и загърнати в платно и кожа и войската тичаше в почти пълна тишина. Скоро предният съгледвач забърза обратно към колоната. Марал Еб даде знак и воините зад него спряха.

— Долината е на двеста крачки напред, Боен водач. Запалили са огньове. Ще има постове…

— Не ме учи какво да правя — изръмжа Марал Еб и привика братята си. — Сагал, вземи своите Трошачи на черепи на север. Кашат, ти отведи своите хиляда на юг. Стойте на сто крачки от постовете, ниско до земята, и оформете дълбок полумесец. Няма как да избием стражите безшумно, тъй че изненадата няма да е пълна, но имаме смазващо числено превъзходство, тъй че е все едно. Аз ще поведа моите две хиляди право навътре. Никой не бива да избяга, тъй че оставете петстотин души пръснати широко зад вас. Може да ги подкараме на запад за малко, тъй че гледайте да сте готови да завъртите полумесеците си, за да затворим този път. — Замълча. — Чуйте добре това. Тази нощ нарушаваме най-святия закон на Белите лица — но нуждата укрепва ръката ни. Онос Т’уулан предаде баргастите. Отне ни честта. Заклевам се тук, пред всички, да обединя отново клановете ни и да ни поведа към слава.

Лицата около него бяха сдържани, но той успя да види блясъка в очите на хората си. Бяха с него.

— Тази нощ ще почерни душите ни, братя мои, но през остатъка от живота си ще ги пречистим. Вървете!

 

 

Онос Т’уулан седеше до гаснещия огън. Лагерът бе затихнал — всички мислеха за онова, което им беше казал, и се мъчеха да приемат истината, да я осъзнаят.

Вековете смиряват и най-великите народи, разголват всички самозаблуди. Гордостта има своето място, но не и за сметка на трезвата истина. В Дженабакъз Белите лица ходеха с високо вдигнати глави, сякаш не съзнаваха, че културата им отива към неизбежния си край. Че са ги изтласкали в негостолюбиви земи. Че ферми, а след тях градове се вдигат по земя, която някога са смятали за свещена, за своя по право, за свои ловни полета и пасища. А навсякъде около тях бъдещето показваше лица много по-ужасни и гибелни от всичко, което можеше да постигне бялата боя — когато Хъмбръл Тор ги беше довел тук, на този континент, го беше направил с пълното съзнание за предстоящото заличаване на неговите баргасти, ако останат в Дженабакъз, обсадени от напредъка.

Пророчествата изобщо не засягат такива неща. По природа те са проглас на себичност, изпълнени с гордост и бляскави съдби. Хъмбръл Тор обаче бе успял хитро да извърти едно-две от тях така, че да са от полза.

„Жалко, че си отиде — бих предпочел да съм до него, вместо на негово място. Бих предпочел…“

Туул бавно затвори очи. „Ах, Хетан… деца мои… простете ми.“

Стана и се извърна към най-близкия огън.

— Бакал.

— Боен водач?

— Извади камата си, Бакал, и ела при мен.

Воинът за миг замръзна. После стана и извади ножа си. И се приближи колебливо, несигурно.

„Моите воини… достатъчно кръв се проля.“

— Забий го дълбоко, точно под сърцето ми. Когато падна, започни да викаш — колкото можеш по-силно. Викай: „Туул е мъртъв! Онос Т’уулан лежи пронизан! Бойният ни водач е убит!“ Разбираш ли ме, Бакал?

Воинът зяпна и бавно отстъпи назад. Други бяха чули думите на Туул и вече се надигаха, събираха се. Туул пристъпи към Бакал.

— Побързай, Бакал — ако цениш живота си и живота на родствениците си тук. Трябва да ме убиеш… веднага!

— Боен водач! Аз няма да…

Ръцете на Туул излетяха напред и стиснаха дясната китка и пръстите на Бакал около дръжката на ножа.

Той изпъшка, опита се да се изтръгне, но се оказа безпомощен срещу силата на Туул. Имассът го придърпа към себе си.

— Запомни — викай, че съм мъртъв! Това е единствената ви надежда…

Бакал се опита да пусне ножа, но огромната, широка като лопата ръка на Туул стискаше пръстите му като пръстчета на дете. Другата, стиснала китката му, го придърпа неумолимо напред.

Върхът на ножа се опря в кожената броня на Туул.

Бакал се задърпа отчаяно, но стиснатата му от Туул ръка не помръдна. Баргасът опита да се смъкне на колене и ставата на лакътя му изпука изкълчена. Той зави от болка.

Другите воини — замръзнали наоколо — изведнъж се втурнаха към тях.

Но Туул не им остави време. Заби камата в гърдите си.

Внезапна, заслепяваща болка. Той пусна китката на Бакал, залитна назад и зяпна забития до дръжката в гърдите му нож.

„Хетан, обич моя, прости ми.“

Около него вече ехтяха викове — страх, ужасна паника, а след това Бакал, на колене, вдигна глава и срещна погледа му.

Беше изгубил глас, но го помоли с очите си. „Извикай моята смърт! Духовете да ме вземат — извикай я силно!“ Имасс залитна и падна тежко по гръб.

Смъртта. Забравил бе горчивата й целувка.

„Толкова отдавна… отдавна.“

„Но познах един дар. Вкусих въздуха в дробовете си… след толкова време… след векове на прах. Сладкия въздух на любовта… но сега…“

Зацапани от нощ лица се струпаха над него, бяла боя като кост.

„Черепи? Ах, братя мои… ние сме прах…“

„Прах и нищо друго…“

 

 

Марал Еб чу тревожните викове от лагера на Сенан. Изруга, надигна се и ясно видя стражите — всички тичаха назад към лагера.

— Проклети богове! Трябва да нападнем…

— Чуйте! — извика съгледвачът. — Боен водач… чуй какво викат!

— Какво?

А после чу. Очите му бавно се разшириха. „Възможно ли е да е истина? Нима Сенан са взели нещата в свои ръце?“

„Разбира се! Та те са баргасти! Бели лица!“

Вдигна високо меча си и изрева:

— Баран! Чуйте думите на своя боен главатар! Приберете оръжията! Предателят е убит! Онос Т’уулан е убит! Да слезем долу и да срещнем братята си!

В отговор — оглушителен вой.

„Ще трябва да издигнат някого — няма да отстъпят върховенството толкова лесно. Като нищо може да пролея нечия кръв тази нощ все пак. Но никой няма да остане дълго на пътя ми. Аз съм Марал Еб, убиец на стотици.“

„Пътят е открит.“

„Открит е.“

Бойният водач на Баран поведе воините си към долината.

За да вземе плячката си.

 

 

Хетан се събуди в нощта. Широко отворените й, но невиждащи очи се напълниха със сълзи. Въздухът в юртата беше спарен, тъмнината тежеше, задушаваща като саван. „Съпруже мой, сънувах полета на душата ти… сънувах милувката й на устните ми. Миг, само миг, а после сякаш буен вятър те отвя.“

„Чух вика ти, съпруже.“

„О, такъв жесток сън, любими.“

„А сега… прах надушвам във въздуха. Изгнили кожи. Сухия вкус на стара смърт.“

Сърцето й туптеше като траурен барабан, силно, тежко. „Този вкус, миризмата.“ Посегна и опипа устните си. И усети по тях прашинки.

„О, любими, какво се е случило?“

„Какво се е случило…“

„С моя съпруг — с бащата на моите деца — какво се е случило?“

Пое хрипливо дъх и прогони непристойния страх. Такъв жесток сън.

Кучето до постелята на сина им тихо изскимтя, а след миг детето изведнъж изхлипа и заплака.

И тя узна истината. Такава горчива истина.

 

 

Присвита във високите треви, Ралата огледа струпаните около огъня фигури. Никоя не беше помръднала, откакто ги наблюдаваше. Но конете се дърпаха на коловете и дори оттук тя можеше да надуши страха им. А не го разбираше, защото не можеше да види нищо — никаква заплаха, отникъде.

Все пак беше странно, че никоя от сестрите й не се беше събудила. Всъщност те изобщо не се движеха.

Объркването й се смени с тревога. Нещо не беше наред.

Погледна назад към дерето, където бе оставила коня си. Животното изглеждаше съвсем спокойно. Ралата прибра оръжията си, изправи се и застъпва безшумно напред.

Хесанрала може да беше твърдоглава млада глупачка, но беше Акрата — трябваше вече да е станала и да събира другите с безмълвния език на жестовете — змия ли пълзеше между копитата на конете? Миризма някаква във вятъра?

Не, нещо изобщо не беше наред.

Когато се приближи на десетина крачки, подуши миризмата на жлъчка, изпражнения и кръв.

Ралата се приближи още. Бяха мъртви. Вече го знаеше. Не бе успяла да ги защити… Но как? Що за враг можеше да се е промъкнал до тях? Та те бяха баргасти! Акрата! Още по здрач се бе приближила достатъчно, за да наблюдава как подготвят бивака си. Видяла беше как изтриха конете. Видяла беше как ядоха и пиха бира от меха на Хесанрала. Не бяха оставили пост — явно разчитаха на конете, ако се приближи някаква опасност. Но Ралата бе останала будна, дори беше видяла как по едно време конете се раздвижиха тревожно.

Под миризмата на смърт имаше още нещо, мазна горчивина, която й напомняше за влечуги. Пак погледна ак’ринските коне — не, не се дърпаха боязливо от змия в тревите. Мятаха глави, изпъваха уши в една посока, после в друга, въртяха очи.

Пристъпи предпазливо към светлината на огъня. Щом се запалеше, сухата тор гореше жарко, но не ярко, бързо затихваше до буци пулсираща пепел. В смътно бледата им светлина успя да види прясна кръв и лъснало месо, месо от посечените тела.

Никакви забивания на нож, никакви прободни рани. Не, тези рани бяха нанесени от ноктите на огромен звяр. Мечка? Огромна котка? Но ако беше така, защо звярът не беше отмъкнал поне едно тяло… да се нахрани? Защо бе пренебрегнал конете? И как така Ралата не бе видяла нищо? Как така никоя от сестрите й не бе успяла да нададе предсмъртен вик?

Изкормени, с прерязани гърла, с разпрани гърди — видя гладко отсечените от корен ребра. Нокти, остри като мечове — или наистина мечове? Изведнъж си спомни, преди години, на един далечен континент, който някога бяха наричали свой дом, онези гигантски двукраки гущери. К’Чаин Че’Малле, подредени в безмълвни редици пред града, наречен Корал. Мечове в краищата на китките им вместо длани… но не, раните, които виждаше тук, бяха други. Какво тогава бе събудило този спомен?

Ралата бавно вдиша, дълбоко, силно, превъртя лютите миризми в ума си. „Мирисът, да. Макар че тогава беше по-… спарен, по-наситен със смърт.“

„Но вкусът на езика — същият.“

Конете се задърпаха, замятаха глави, изпънаха въжетата докрай. Смътен полъх на вятър — шушнене на криле…

Ралата се хвърли по очи на земята, превъртя се и запълзя към краката на конете — трябваше да се скрие от онова, което бе надвиснало горе.

Във въздуха се чу тупане, съсък на изпъната кожа… тя зяпна нагоре в нощта, засече огромен крилат силует, погълнал откос звезди. Внезапен блясък — и изчезна.

Конете се укротиха.

Чу смях в главата си — не собствения си смях, а нещо студено, презрително, което вече заглъхваше в някаква вътрешна далечина. А после и ехото си отиде.

Ралата се измъкна между краката на конете и се изправи. Съществото бе отлетяло на северозапад. Разбира се, нямаше как да се улови дирята му, но имаше посоката.

Не бе успяла да защити сестрите си. Но може би щеше да успее да отмъсти за тях.

 

 

Пустинните земи с основание бяха наречени така, но пък Торент винаги го беше знаел. За последен път бе намерил вода преди два дни и меховете, вързани за седлото, щяха да стигнат за не повече от още един. Пътуването нощем бе единствената възможност, след като бе разгарът на лятото, но конят му бе измършавял, а единственото, което можеше да види пред себе си под смътната лунна светлина, бе огромна плоска шир от изпечена от слънцето глина и късове натрошен камък.

През първата нощ след раздялата му с Кафал и Сеток се беше натъкнал на разрушена кула, разядена като гнил зъб, стените й като че ли се бяха стопили от неимоверна горещина. Разрушението беше толкова дълбоко, че не бе оцелял нито един прозорец, никаква облицовка дори и скелетът на конструкцията се виждаше като хлътнала решетка, оплетена с нещо като усукани въжета. Никога не беше виждал нещо, което и в най-малка степен да наподобява това, и суеверният страх му попречи да се приближи.

Оттогава не беше видял нищо интересно, нищо, което да наруши монотонността на безжизнения пейзаж. Никакви могили, никакви хълмове, нито дори древни останки от кошари за мириди, родара и кози, каквито често можеше да се намерят из Оул’дан.

Малко преди разсъмване пред него, точно на пътя му, се очерта изгърбена фигура, едва стърчаща над напуканата скала. Прокъсана опърпана кожа, заметната върху свитите тесни рамене. Рядка сива коса сякаш се рееше над главата, понесена от смътната въздишка на вятъра. Плетена пола от гнили ивици змийска кожа се диплеше надолу по седящото тяло. Той се приближи. Фигурата беше с гръб към него, неподвижна. Торент спря на пет крачки зад нея.

Труп ли беше? Ако се съдеше по спеченото теме под рехавата коса, вероятно да. Но кой щеше да остави просто така свой близък в тази безжизнена равнина?

И изведнъж фигурата проговори и Торент се сепна.

— Глупакът. Точно той ми трябваше.

Гласът стържеше като пясък, кух като издълбана от вятъра пещера. Не можеше да се разбере дали е на мъж, или на жена.

— И какво да правя сега? — с нещо като тихо ръмжене продължи гласът.

Воинът оул се поколеба, после каза:

— Говориш езика на моя народ. Оул ли си? Не, не може да си оул. Аз съм последният. А облеклото ти…

— Нямаш отговор значи. Е, това се очакваше. Всъщност изненадата е чувство толкова рядко за мен, че вече не помня вкуса й. Нека да е по твоему тогаз — този свят и нуждите му са твърде необятни за такъв като теб. Той щеше да се справи по-добре, разбира се, но вече е мъртъв. Това е толкова… дразнещо.

Торент слезе от коня и свали единия мех.

— Сигурно си прежаднял, старче.

— Да, гърлото ми е попресъхнало, но нищо не може да се направи за това.

— Имам малко вода…

— Която ти трябва повече, отколкото на мен. Все пак жестът е мил. Глупав, но пък повечето мили жестове са такива.

Торент заобиколи, за да застане срещу стареца, и се намръщи. По-голямата част от лицето му беше скрита в сянката на изпъкнало чело, но се виждаше нещо като грубо сплетени плитки или нишки. Успя да зърне смътен блясък на зъби, потрепери и неволно направи жеста „зло да бяга“.

Отвърна му хриплив смях.

— Вашите духове на вятъра и пръстта, воин, са мои деца. И си въобразяваш, че такива защити ми действат? Но чакай, има я все пак, нали? Дългата нишка на обща кръв помежду ни. Може да съм глупава да си мисля такива неща, обаче ако някой си е спечелил правото да е глупав, то със сигурност съм аз. Тъй че се подчинявам на този… жест.

Фигурата се надигна с потракване на кокали и скърцане на сухи стави и Торент видя дългите масури на голи спаружени гърди; кожата бе напукана и прогнила, хлътналият корем — посечен и нарязан. Ръбовете на раните бяха засъхнали и спечени, а в самите цепнатини имаше толкова тъмнина, че сякаш тази жена бе изсъхнала отвътре и беше цялата отвън.

Торент облиза пресъхналите си устни, преглътна и промълви едва чуто:

— Мъртва ли си?

— Живот и смърт е толкова стара игра. Твърде стара съм, за да я играя. Знаеш ли, тези устни някога са докосвали устните на Сина на Тъмата. В дните на нашата младост, в един свят далече от този. Далече, да, но не много по-различен в крайна сметка. Но каква полза от тези мрачни уроци? Виждаме и правим, но нищо не знаем. — Съсухрената й ръка направи въртелив жест. — Глупакът забива нож в гърдите си. Мисли си, че е свършило. Той също нищо не знае, защото, виждаш ли, аз няма да пусна.

Думите, колкото и да бяха объркващи, все пак смразиха Торент. Мехът се люшна в ръката му, сякаш му се присмя с тежината си.

Главата се вдигна и под изпъкналия лоб Торент видя лице от мъртва кожа, опъната над изпъкнали скули. Черни дупки се впиха в него над вечна усмивка. Сплетените нишки, за каквито ги бе помислил, се оказаха ивици кожа — сякаш някой ноктест звяр беше раздрал лицето на старата жена.

— Трябва ти вода. На коня ти му трябва зоб. Ела с мен и ще спася безполезния ви живот. После, ако имате късмет, може и да намеря причина да ви оставя живи.

Нещо подсказа на Торент, че да й откаже е невъзможно.

— Името ми е Торент.

— Знам ти името. Едноокия вестител ме помоли за теб. — Тя изсумтя. — Сякаш съм прочута с милостта си.

— Едноокия вестител ли?

— Мъртвият ездач, от Долината на Гуглата. Не знае покой напоследък. Поличба, жестока като смях на врана, тъй иде Ток-младши — но нима не ценя интимността на сънищата си? Груб е.

— Той и моите сънища терзае, Стара…

— Не ме наричай така. Това е… неточно. Наричай ме по име, а името ми е Олар Етил.

— Олар Етил — каза Торент. — Той ще дойде ли пак?

Тя кривна глава и помълча за миг.

— Както скоро ще открият, за тяхно съжаление, отговорът е да.

 

 

Слънчева светлина се изсипа над грозната сцена. Присвил изкълчената си ръка, Бакал стоеше с още неколцина сенани. Зад тях новопровъзгласилият се Боен водач на Белите лица Марал Еб викаше на воините си да се събудят. Изтеклата нощ бе дълга. Въздухът миришеше на разлята бира и повръщано. Бараните се надигаха с недоволно сумтене, не им се искаше да оставят блажената забрава на съня.

Пред Бакал и другите бе равната земя, където доскоро беше бивакът им — нито шатра не беше останала, нито един огън не тлееше вече. Сенаните, смълчани и мрачни, бяха готови да започнат своя поход към дома. Недоволен ескорт за новия Боен водач.

Мухите също се будеха. Врани кръжаха горе и скоро щяха да накацат, за да се хранят.

Тялото на Онос Т’уулан беше насечено, плътта обезкостена и парчетата разхвърляни навсякъде. Костите му бяха грижливо натрошени, парчетата разхвърляни. Осем воини на Баран се бяха опитали да счупят кремъчния меч и се бяха провалили. Накрая го бяха бутнали в огън, накладен от тор и дрехите и кожите на Туул, а след това, след като всичко бе изгоряло, десетки воини барани бяха пикали върху опушения камък, за да го строшат. Бяха се провалили, но оскверняването бе пълно.

Гневът на Бакал кипеше черен и хапещ като киселина. Но колкото и силен да беше, не можеше да разкъса възела на вината, стегнал самото ядро на съществото му. Още усещаше дръжката на камата в ръката си, можеше да се закълне, че отпечатъкът й ще остане на дланта му като дамга. Гадеше му се.

— Той има свои в лагера ни — каза воинът до него, едва чуто. — Жени на Баран, омъжени за сенани. И други. Жената на Столмен, майка й. Знаем каква ще е съдбата на Хетан — а Марал Еб няма да ни позволи да тръгнем преди него — не ни вярва.

— И не би трябвало, Страл — отвърна Бакал.

— Да бяхме ние повече, а те — по-малко…

— Знам.

— Бакал, казваме ли на Бойния водач? За врага, който описа Онос Т’уулан?

— Не.

— Тогава той ще ни отведе на смърт.

Бакал го погледна намръщено.

— Не сенаните. — Огледа лицата пред себе си, за да прецени въздействието на думите си, и кимна. — Трябва да се откъснем.

— В империята Ледер — каза Страл. — Както каза Туул. Договаряме поселение. Сключваме мир с ак’рините.

— Да.

Замълчаха отново и очите им неизбежно се извърнаха към сцената пред тях. Към останките на поругания им Боен водач, към безбройните знаци на жестоко светотатство. Към това тъжно, осквернено утро. Към тази мръсна, прокълната земя. Враните бяха накацали и вече подскачаха наоколо, клюновете кълвяха.

— Ще я осакатят и ще заколят децата — каза Страл и се изплю, за да се изчисти от мръсотията на думите. — До вчера, Бакал, ние щяхме да се включим. Всеки от нас щеше да я вземе. Един от нашите ножове като нищо можеше да вкуси мекотата на детските гърла. А сега, виж ни. Пепел в устата ни, прах в сърцата ни. Какво стана? Какво ни направи той?

— Показа ни бремето на достойния мъж, Страл. А то жили, да.

— Използва те жестоко, Бакал.

Воинът погледна отеклата си ръка и поклати глава.

— Аз го провалих. Не разбрах.

— Ако ти си го провалил — изръмжа Страл, — значи всички го провалихме.

Нямаше смисъл да оспорва това, реши Бакал.

— Като си помислиш, че го наричахме страхливец…

Пред тях и зад тях враните танцуваха.

 

 

Някои пътища е по-лесно да се оставят от други. Мнозина вървят, за да търсят бъдещето, но намират само миналото. Други търсят миналото, за да го подновят, и откриват, че миналото изобщо не е такова, каквото са си го представяли. Човек може да върви, за да търси приятели, и да намери само непознати. Човек може да копнее за близост, но да намери само жестока самота.

Малко пътища предлагат дара на поклонничеството, място някъде напред и някъде в сърцето, и двете в края на пътя.

Вярно е също тъй, че някои пътища изобщо не свършват и че това поклонничество може да се окаже бягство от спасение, и всички тежести, които носи човек, трябва да се върнат отново там, откъдето са дошли.

Капка по капка кръвта градеше изтъркан камък и пръст. Капка по капка Пътят към Галан се откриваше. Изтощена, вечно на ръба на треската, Ян Товис, Кралицата на шейките, пълководец на хилядите обезсърчени и изгубени, водеше окаяните глупци все напред. Отстрани сенките се сгъстяваха в мрак, а тя все вървеше.

Глад мъчеше хората й. Жажда ги терзаеше. Животните залитаха и издъхваха. Беше забравила, че бе избрала този древен път, за да облекчи пътуването, да се промъкнат невидими през кралството на ледериите. Беше забравила, че трябваше да го оставят — а вече бе твърде късно.

Пътят беше повече от път. Беше река и течението й се усилваше, държеше здраво всичко, което носеше, и ставаше все по-бързо, все по-бързо. Тя можеше да се бори — всички можеха да се борят — и да не постигнат нищо повече освен да се удавят.

Капка по капка тя захранваше реката, а пътят ги теглеше напред.

„Отиваме си у дома. Исках ли това? Исках ли да позная всичко, което сме изоставили? Исках ли истината, край на загадките за нашите начала?“

„Поклонничество ли е това? Преселение? Ще намерим ли спасение?“

Никога не беше вярвала в такива неща. Нечакан благослов, блажено освобождение — това бяха мигновени опиянения, към които човек може да се пристрасти точно толкова лесно, колкото към всеки опиат, докато не зажаднее за фалшивото бягство толкова, че живият, разумен свят избледнява, изцеден от целия живот и почуда.

Не беше пророк. Но те искаха пророк. Не беше свята. Но молеха за благословията й. Посоката, която бе избрала, не обещаваше път към слава. Но те я следваха безпрекословно.

Кръвта й не беше река, но как течеше!

Никакъв усет не бе останал за време. Никакъв преход на светлина, за да бележи утро, обед и привечер. Тъмнина навсякъде около тях, напред и назад, тъмнина, раждаща на вихри спарен въздух, вкуса на пепел, вонята на овъглено дърво и напукан от огън камък. Колко дълго бе продължило? Представа нямаше.

Но хора зад нея падаха. Умираха.

„Къде е домът? Лежи отпред. Къде е домът? Изгубен далече зад нас.“

„Къде е домът? Вътре е, изкормен и кух, чака да бъде напълнен отново.“

„Къде е Галан?“

„В края на този път.“

„Какво е обещанието на Галан? Той е дом. Аз… трябва да преодолея това. В кръг и в кръг — развихрена лудост, лудост. Никога ли няма да се върне светлината? Това ли е шегата: че спасението е навсякъде около нас, макар да оставаме вечно слепи за него?“

„Защото вярваме… трябва да има път. Пътуване, изпитание, място, което да бъде намерено.“

„Вярваме в пътя. И като вярваме в него, го градим, камък по камък, капка по капка. Кървим заради вярата си и докато кръвта изтича, мракът се сгъстява…“

— Пътят към Галан не е път. Някои пътища… изобщо не са пътища. Обещанието на Галан не е от тук до там. То е от сега до тогава. Мракът… мракът идва отвътре.

Истина, а повечето истини са прозрения.

Тя отвори очи.

Зад нея от пресъхналите гърла се надигна стенещ хор. Хор на хиляди. Звукът се извиси в отпор на устремената черна вода по каменни брегове, изригна на вълна и затича между овъглени пънове, нагоре по склоновете отляво.

Ян Товис стоеше на брега, без да вижда реката, забързана покрай пръстите на ботушите й. Погледът й се бе извисил, вряза се през пелени от дим и се спря върху безмълвните тъмни руини на огромен град.

Градът.

Карканас.

Шейките се бяха върнали у дома.

„Нима… нима сме у дома?“

Въздухът бе като в гробница, като в запустяла крипта.

И тя видя, и разбра. „Карканас е мъртъв.“

„Градът е мъртъв.“

„Галан — ти ни излъга.“

Ян Товис нададе вой. Падна на колене в ледената вода на река Ерин.

— Излъга ни! Излъга!!!

Сълзи бликнаха от очите й, потекоха по страните й. Солени мъниста закръжиха и замъждукаха в безжизнената река.

Капка по капка.

Да захранят реката.

 

 

Йедан Дериг поведе коня си напред — копитата зачаткаха по камъните — и отпусна юздите, та животното да пие. Присви ранената си ръка и мълчаливо загледа коленичилата си изгърбена сестра.

Мускулите на челюстта му се стегнаха под брадата и той вдигна глава и присви очи към далечните развалини.

Пули пристъпи до него. Младото й лице се беше сгърчило от потрес.

— И ние… вървяхме… до това?

— Слепият Галан ни даде път — каза Йедан Дериг. — Но на какво държи един слепец повече от всичко друго? Само на онова, което е сладко в очите му — последните гледки, които е видял. Ние последвахме пътя към спомените му. — Сви рамене, помисли малко и добави: — Какво, в името на Блудния, очакваше, вещице?

Конят му беше пил достатъчно. Той дръпна юздите и го обърна.

— Сержант! Развърни войниците — пътуването свърши. Погрижи се за лагера. — Обърна се към двете вещици. — Вие двете, превържете раните на Сумрак и я нахранете. Ще се върна скоро…

— Къде отиваш?

Йедан Дериг се взря в Пули за миг, след това смуши коня и го подкара покрай вещицата надолу по брега.

На хиляда разтега по-натам каменен мост прекрачваше реката, а отвъд него широк път водеше към града. Под моста се бе образувала заплетена преграда, достатъчна, та реката да се разлее в издължена блатиста плитчина от отсамната страна.

Когато се приближи, Йедан видя, че повечето от преградата е сякаш от усукани метални пръти и тел.

Трябваше да забави коня, докато се промъкне през наноса, но най-сетне успя да го изкара нагоре от брега и на моста.

Копитата замятаха буци тиня. Под моста водата бе прорязала тесен, по-бърз канал. По двата бряга имаше ръждясала смет и отломки, чийто произход трудно можеше да се определи.

Щом излезе на пътя, погледът му се прикова в извисяващата се арка на градската порта. Но нещо в странната, чужда архитектура замая главата му и той се загледа към хоризонта вдясно — там от ниски тромави сгради се издигаха масивни кули. Не беше сигурен, но му се стори, че може да различи накъсани валма дим от върховете им. След малко реши, че това, което вижда, е от вятъра и че тягата в кулите издърпва нагоре пепел.

По пътя имаше купчини ръждясал метал и блуждаещи на светлината скъпоценни накити. Трупове бяха задръствали някога този път, но костите отдавна бяха изгнили на прах.

Пъстрата светлина мяташе бледи петна по стените на града… камъните, вече се виждаше ясно, бяха почернели от сажди, дебела кора, която лъщеше като обсидиан.

Йедан Дериг спря пред арката. Пътят бе отворен — никакви следи от порти не бяха останали, само буци ръжда на мястото на огромните панти. Виждаше широка улица отвъд арката и прах по камъните, като натрошен въглен.

— Напред, кон.

И принц Йедан Дериг влезе в Карканас.