Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dust of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Прах от мечти

Серия Малазанска книга на мъртвите, №9

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978–954–655–153–5

История

  1. — Добавяне

15.

Непозната за нас ще остане вината,

неоспоримата и неизбежната.

Да ослепим боговете,

да ги оковем и смъкнем

като истини омразни.

Озадачават ни костите

на непознати и удивлява ни

светът, докато блажено ги

отнася тъй отдавнашното,

и други сме вече, но щом заговорим

за мъжете и жените, които

бяхме, привличат думите ни

вихрушката от призраци

на жертвите ни, а това не бива,

че тъй ценим утехата

на кротката преструвка…

Кои оръжия на естеството

и времето са поразили всички

тези непознати от тъй

отдавнашното, дорде ние

свидетелят окаян бяхме, но самодоволен?

Избегнахме пронизващите копия

на лошата съдба, докато те залитаха

тъй глупаво и тромаво, и жалко —

и костите им вече ще намерите

в планински пещери и речна глина,

във бяла ледна паяжина

над бели брегове, в убежищата горски

сред скали, навсякъде, тъй много,

че казваме, не може да виним

един убиец; но много са оръжията

не естеството… а съществото плахо

в очите ни мълви, навярно,

на острото ухо, единствената

вечна сянка зад всички тези смърти:

ний сме това, смълчани в своята вина,

получилите този дар самотен,

от който ни остават само кости,

въргалящи се във пръстта

под всичките ни доводи.

Безмълвни са в покоя си, но все пак

нежелани, че говорят ни,

тъй както могат само костите, а ние

все тъй не искаме да слушаме.

Щом видя костите на непознати,

обзема ме печал.

Нежелана елегия

Гедесп, Първа империя

Видя различно минало. Минало, което се разгърна след избори, които не бяха направени. Видя познатото пленено в непознатост. Присвито край огньове, докато в мрака отвън виеха ветрове и се движеха нови неща. Провалени възможности терзаеха него и расата му. Коварен съперник се прокрадваше хлъзгав като влечуго в мъхнатите храмове на иглолистни гори, плъзгаше се покрай тъмни потоци, а животът се превърна в ровене из отдавна убит дивеч и мръщене над счупени сечива от камък, различни от всичко, което бе виждал. Това — всичко това — осъзна той, беше бавният провал, който, в собственото му минало, бе избегнат.

С ритуала на Телланн. Запечатването на живи души в безжизнена кост и плът, пленяването на искри в съсухрени очи.

Тук, в това друго място, не беше имало ритуал. А ледът, който в неговия свят бе играчка за Джагът, тук вдигаше непреодолими прегради. Навсякъде светът се свиваше. Разбира се, пред такива предизвикателства се бяха изправяли и преди. Страдаха, мнозина умираха, но все пак надвиваха и оцеляваха. Този път обаче беше различно.

Този път имаше непознати.

Не знаеше защо му се показва това. Някаква нелепо подробна лъжеистория, която да го терзае? Твърде сложна, твърде напрегната в подробностите си. Имал беше рани, които можеше да се отворят. Да, видението му се надсмиваше, но в мащаб по-широк от личните му провали. Показваше му се вродената слабост на собствената му раса — изпитваше чувствата на онези последни оцелели в онзи друг, горчив свят, мъглявото знание за неща, които стигат до своя край. Краят на семейства, краят на приятели, краят на…

Краят всъщност на единственото нещо, което никога не подлежи на оспорване. „Продължението. Казваме си, че всеки от нас трябва да се спомине, но че расата ни ще продължи да живее. Това е най-дълбоко заровеният корен, който подхранва самата ни воля да живеем. Отсечи този корен и животът угасва. Засъхва безцветен, заглъхва.“

Подканен беше да заплаче за сетен път. Да заплаче не за себе си, а за своя вид.

„Кога капна последната сълза на Имасс? Пръстта, която я пое, усети ли колко е различен вкусът й от този на всички други, капнали преди? По-горчива ли беше? По-сладка? Опари ли пръстта като киселина?“

Видя тази сълза, убийствената й капка проточена в безкрайността, пътуване твърде бавно, за да може да се измери. Но знаеше, че това, което вижда е заблуда. Последният, който умря беше с пресъхнали очи — Онос Т’уулан беше видял мига тук, в това лъжливо минало — окаяният смелчак, който лежеше вързан и окървавен и чакаше костения нож с кремъчни зъбци в ръката на непознат. Те също бяха гладни, отчаяни, тези непознати. И щяха да убият Имасс, последния от неговия вид, и щяха да го изядат. Да оставят натрошените му кости пръснати на пода на тази пещера, с всички други, а след това, във внезапен суеверен ужас, непознатите щяха да избягат оттук, да не оставят нищо след себе си, за да не ги намерят онеправданите призраци по пътеките на терзанието.

В онзи друг свят краят на вида на Туул дойде с удара на един нож.

Някой виеше, плът се напрягаше до пръсване от напора на гнева.

Децата на Имасс, които изобщо не бяха техни деца, но наследници все пак, бяха наводнили света с вкуса на кръвта на Имасс на езиците си. Просто поредната плячка, преследвана и убивана с нищо повече от смътно безпокойство, затаено дълбоко вътре като дамга на грях, на ужас от първото престъпление.

„Синът поглъща бащата. Ядрото на хиляди митове, на хиляди полузабравени сказания.“

Съпричастие се изтръгна от него. Воят, който чу, изригваше от собственото му гърло. Гневът биеше като юмруци вътре в тялото му, демонично същество, жадно да излезе навън.

„Те ще платят…“

Но не. Онос Т’уулан залитна напред, овързаните с кожи стъпала изскърцаха по замръзналите мъхове и лишеи. Щеше да излезе от тази проклета, ненавистна съдба. Щеше да се върне в следсмъртния рай на своя свят, където ритуалите носеха и проклятие, и спасение. Нямаше да погледне назад. Сляп беше като звяр, тласнат до ръба на пропастта, но беше все едно. Онова, което го очакваше, беше смърт по-добра от тази смърт…

Видя конник пред себе си, изгърбен и закачулен, яхнал мършав сив кон, от който не излизаше дъх. Видя извит лък на риви, стиснат в костелива ръка, и осъзна, че познава този ездач.

Наследникът.

Туул спря на двайсет крачки от него.

— Не може да си тук.

Главата леко се кривна и блясъкът на единственото око проби тъмнината под качулката.

— Нито ти, стари приятелю, и все пак сме тук.

— Отдръпни се, Ток-младши. Пусни ме да мина. Спечелил съм си това, което ме чака отвъд. Това, при което ще се върна, е мое. Ще видя отново стадата, огромните ай и ранагите, оукрал и анкор. Ще видя своите близки и ще тичам в сянката на тенагите с големите бивни. Ще взема на коленете си засмяно дете. Ще покажа на децата бъдещето им и ще им кажа как всички ние ще продължим, безкрайно, защото тук ще намеря вечност от желания, изпълнени завинаги. Ток, приятелю, не ми отнемай това. Не ми го отнемай, след като ти и расата ти ми отнехте всичко друго.

— Не мога да те пусна да минеш, Туул.

Нашарените с белези ръце на Туул се свиха в юмруци.

— Заради обичта помежду ни, Ток, не прави това.

В другата ръка на Ток се появи стрела, тетивата звънна и по-бърза от погледа на Туул, стрелата блесна във въздуха и се заби в земята в краката му.

— Аз съм мъртъв — каза Туул. — Не можеш да ме нараниш.

— И двамата сме мъртви — отвърна Ток с чужд и студен глас. — Краката ще ти взема и ще те оставя плувнал в кръв, осакатен и в ужасна болка. Няма да минеш.

Туул пристъпи напред.

Защо?

— Гневът гори ярко в теб, нали?

— Бездната да го вземе гнева — омръзна ми да се бия! Приключих с всичко това!

— Вкусът на кръвта на Имасс е на езика ми, Онос Т’уулан.

— Искаш да се бия с теб ли? Добре. Нима си въобразяваш, че жалките ти стрели могат да повалят един Имасс? Прекършвал съм врата на мъжки ранаг. Пронизвали са ме. Премазвал ме е оукрал. Когато расата ми ловува, поваляме плячката си с голи ръце и това тържество се изкупва с прекършени кости и болка.

Втора стрела се заби в земята.

— Ток… защо правиш това?

— Не трябва да минеш.

— Аз… дарих те с име на Имасс. Не осъзна ли величината на тази чест? Не разбра ли, че никой друг от расата ти не е получавал такова нещо? Нарекох те приятел. Когато умря, плаках.

— Сега те виждам в плът, с всичко, което имаше върху костите някога.

— Виждал си го и преди, Ток-младши.

— Не съм…

— Не ме позна. Извън стените на Черен Корал. Намерих те, но дори лицето ти не беше твоето. Променихме се и двамата. Ако можех да се върна… Ако можех да се върна, нямаше да позволя да ме подминеш. Щях да те накарам да разбереш.

— Това няма значение.

Нещо се прекърши в Онос Т’уулан. Той извърна очи.

— Да, може би няма.

— В равнината на Оул’дан ти видя как загинах.

Туул залитна като ударен с юмрук в гърдите.

— Не знаех…

— И аз, Туул. Ето как се завъртат истините, пълен кръг, с цялото изящество на проклятие. Не те познах при Черен Корал. Ти не ме позна в равнината. Съдбите имат навика… да се напасват. — Ток помълча, после се засмя горчиво. — А помниш ли когато се срещнахме в подножието на Морн? Виж ни сега. Аз съм изсъхналият труп, а ти… — Потрепери, поразен сякаш от невидим удар, но бързо се съвзе. — В равнината, Онос Т’уулан. За какво дадох живота си? Помниш ли?

Горчивината в устата на Туул беше непоносима. Искаше да закрещи, искаше да издере очите си.

— За живота на деца.

— Можеш ли да направиш същото?

По-дълбоко от стрели го поразиха ужасните му думи.

— Знаеш, че не мога — изхриптя Туул.

— Не искаш, имаш предвид.

— Те не са мои деца!

— Намерил си гнева на Имасс. Гнева, от който те избягаха, Туул, с Ритуала. Видял си истината на други минали времена. А сега искаш да избягаш, да избягаш от всичко. Наистина ли вярваш, Онос Т’уулан, че ще намериш мир? Мир в самозаблуда? Този свят зад мен, който търсиш — ще го заразиш с лъжите, които си казваш. Всеки детски смях ще звучи кухо, а погледът в очите на всеки звяр ще ти казва, че те виждат вярно.

Третата стрела го улучи в лявото рамо, завъртя го, но не го събори. Туул посегна към нея, счупи я, изтръгна я и захвърли края с перата. Зад гърба му кремъчният връх с една педя от стрелата падна на земята.

— Какво… какво искаш от мен?

— Не бива да минеш.

— Какво искаш?!

— Не искам нищо, Туул. Нищо не искам. — И сложи на тетивата нова стрела.

— Убий ме тогава.

— Ние сме мъртви — каза Ток. — Това не мога да направя. Но мога да те спра. Обърни се, Онос Т’уулан. Върни се.

— Към какво?

Ток-младши замълча, за първи път сякаш разколебан в тази безмилостна среща.

— Ние сме виновни — промълви той бавно. — За толкова много минали времена. Ще бъдем ли някога принудени да отговорим за което и да е от тях? Чакам съдбите да се напаснат. Чакам отровната им красота.

— Искаш да ти простя ли? Да простя на расата ти ли, Ток-младши?

— Веднъж, в град Мот, обикалях един пазар и се озовах пред много редици пискливи маймуни, блатните обитатели. Вгледах се в очите им, Туул, и видях страданието им, копнежа им, ужасното им престъпление да живеят. И въпреки всичко това разбрах, че просто не са достатъчно разумни. Да откажат прошка. Вие, Имасс, сте. Така че не ни прощавайте. Никога не ни прощавайте!

— Трябва ли да бъда оръжието на самоомразата ви?

— Де да знаех.

В тези три думи Туул чу приятеля си, мъжа в безизходица, който се мъчи да си спомни кой е, да върне себе си.

Ток продължи:

— След Ритуала вие избрахте погрешния враг за своята безкрайна война на възмездие. Щеше да е по-справедливо, не мислиш ли, да обявите война на нас, човешките същества. Може би един ден и Силвърфокс ще осъзнае това и ще избере за немрящите си армии нов враг. — Сви рамене. — Стига да вярвах в справедливостта… да можех да си въобразя, че е способна да разбере достатъчно ясно. Че вие и само вие, Т’лан Имасс, можете да се заемете с необходимия акт на възмездието — заради всички онези пискливи маймуни и всички онези тъй наречени по-низши същества, които паднаха и падат под неразумно алчната ни страст.

„Изрича думите на мъртвите. Сърцето му е студено. Единственото му око вижда и не трепва. Той е… изтерзан.“

— Това ли очакваше, когато умря? — попита Туул. — А Портата на Гуглата?

Лъснаха зъби.

— Заключена.

— Как е възможно това?

Следващата стрела пръсна капачката на дясното му коляно. Туул изрева от болка и рухна. Сгърчи се, огън прониза крака му. Болка… на толкова много пластове, наслагваше се и се трупаше — раната, убийството на едно приятелство, смъртта на една обич, история, запищяла сред вихрушка от пепел.

Конски копита бавно изтупаха към него.

Туул примига да махне сълзите и се взря в полуизгнилото лице на стария си приятел.

— Онос Т’уулан, аз съм ключът.

Болката беше смазваща. Не можеше да проговори. Пот защипа очите му, по-жестоко от сълзите. „Моят приятел. Единственото останало в мен е убито. Ти го уби.“

— Върни се — промълви Ток с неизмерима умора.

— Аз… не мога да вървя…

— Това ще мине, щом се обърнеш. Щом тръгнеш обратно по пътя си. Колкото по-далече отиваш… от мен.

С оцапани от кръв ръце Туул изтръгна стрелата от коляното си. Едва не припадна от болка и остана да лежи задъхан.

— Намери децата си, Онос Т’уулан. Не кръвните. Децата на духа.

„Няма ги, кучи сине. Както сам каза, ти и твоята раса ги убихте всичките.“ Разплакан, той се изправи и се обърна към пътя, по който бе дошъл. Осеяни с камъни ниски хълмове, сиво ниско небе. „Отне ми всичко…“

— И изобщо не сме свършили — каза зад него Ток.

„Отхвърлям вече обичта. Прегръщам омразата.“

Ток мълчеше.

Повлякъл осакатения си крак, Туул тръгна.

 

 

Ток-младши, който някога бе Анастер Първородния от Мъртвото семе, който някога бе малазански войник, едноок и син на изчезнал баща, седеше на гърба на немрящия си кон и гледаше куцукащия към далечната верига хълмове сломен воин.

Когато Туул най-сетне се скри от очите му, Ток погледна надолу. Единственото му око зашари по петната кръв по сухите треви, по лъсналите стрели, една счупена, другата не, по забитите в полузамръзналата пръст. Стрели, направени от ръцете на самия Туул, така отдавна, в една далечна равнина.

Изведнъж се преви като прободено в корема дете. От устата му се изтръгна окаян хлип. Тялото му потрепери, костите изпращяха в сухите стави и той заплака без сълзи, само хрипове излизаха от сухото му гърло.

— Това, че те принуждавам да правиш такива неща, не ме радва, Вестителю — чу се глас пред него.

Ток-младши простена, овладя се, изправи се в седлото и окото му се впи в древната гадателка на кости, застанала на мястото на Туул. Оголи потъмнелите си изсъхнали зъби и изръмжа:

— Ръката ти бе по-студена и от тази на Гуглата, вещице. Нима си мислиш, че Качулатият ще е доволен от това, че крадеш Вестителя му? Че го използваш по своя воля? Това няма да остане без отговор…

— Няма за какво да се боя от Качулатия…

— Но има за какво да се боиш от мен, Олар Етил.

— А как ще ме намериш, Мъртви ездачо? Тук съм, но и не съм. В живия свят съм свита под кожи, спя под ярки звезди…

— Ти нямаш нужда от сън.

Тя се изсмя.

— Пазена зорко от един млад воин — когото познаваш добре, нали? Когото нощем преследваш, там, зад очите му — и да, когато разбрах тази истина, той се оказа пътеката ми към теб. А ти ми проговори, помоли ме за живота му и аз го взех под своята опека. Всичко доведе… до това.

— А се бях отказал да вярвам в злото — измърмори Ток. — С колко други смяташ да злоупотребиш?

— С колкото трябва, Вестителю.

— Ще те намеря. Когато другите ми задачи най-сетне свършат, заклевам се, ще те намеря.

— За да постигнеш какво? Онос Т’уулан е откъснат от теб. И по-важното, от твоята раса. — Тя помълча, после добави с нещо като усмивка: — Не знам какво имаше предвид с онази глупост, която успя да избълваш, за Туул, да намерел децата си. Той ми е нужен за други неща.

— Измъквах го от теб, гадателко на кости. Той видя… чу…

— И не можа да разбере. Онос Т’уулан вече те мрази — помисли за това, помисли за обичта му и знай, че за един Имасс омразата е още по-дълбока. Попитай Джагът! Свърши се и никога повече няма да се поправи. Върви си, Вестителю. Освобождавам те.

— Очаквам с нетърпение да те срещна отново, Олар Етил.

 

 

Торент рязко отвори очи. Високо горе кръжаха звезди в размътени, обагрени в нефрит петна. Той вдиша дълбоко, но накъсано и потрепери под дебелите кожи.

Стържещият глас на Олар Едит се вряза в тъмното:

— Догони ли те?

Торент не бързаше да отговори. Не и този път. Все още усещаше сухия мухлясал мирис на смърт, все още чуваше тропота на конски копита.

Вещицата продължи:

— По-малко от половината нощ е минала. Спи. Вече ще те пазя от него.

Той се надигна.

— И защо ще го правиш, Олар Етил? Освен това сънищата са си мои, не твои.

Отвърна му хриплив смях.

— Видя ли единственото му око? Как блещука в тъмното като звезда? Чу ли вълчия вой, отекващ от празната яма на онзи, когото той загуби? Какво искат зверовете от него? Може би той ще ти каже, когато най-сетне те догони.

Торент преглътна един отговор и избра друг.

— Аз се спасявам. Винаги.

Тя изсумтя.

— Добре. Той е пълен с лъжи. Ще те използва, както мъртвите често правят със смъртните.

Торент оголи зъби в нощта.

— Като тебе ли?

— Като мен, да. Няма причина да го отричам. Но чуй добре, налага се да те оставя за известно време. Продължи на юг по пътя си. Съживила съм древни извори — конят ти ще ги намери. Ще се върна при теб.

— Какво точно искаш, Олар Етил? Аз съм нищо. Хората ми измряха. Скитам се без цел, все едно ми е дали ще живея, или ще умра. И няма да ти служа — каквото и да кажеш, не можеш да ме принудиш.

— Вярваш, че съм тиранка? Не съм. Аз съм гадателка на кости — знаеш ли какво е това?

— Не. Вещица.

— Да, става, за начало. Кажи ми, знаеш ли какво е соултейкън? Д’айвърс?

— Не.

— Какво знаеш за Древните богове?

— Нищо.

Чу нещо като ръмжене, а след това тя каза:

— Как може да живее твоята раса, толкова затънала в невежество? Какво е историята за теб, воине на Оул’дан? Множество лъжи, които ти печелят слава. Защо толкова се боиш от истината за нещата? Най-тъмните моменти от миналото ви — ти, твоето племе, цялото човечество? Имаше хиляди от моя народ, които не се включиха в Ритуала на Телланн — какво ги сполетя тях? Ами, вие. Където и да се криеха, вие ги намирахте. О, в редки случаи имаше сношения и раждания, мръсно смесване на кръв, но повечето пъти такива срещи свършваха с клане. Виждахте в нашите лица непознатото и познатото — кое от двете ви плашеше повече? Когато ни посичахте, когато изрязвахте месото от костите ни?

— Говориш безсмислици — каза Торент. — Казваш ми, че си Имасс, сякаш съм длъжен да знам какво означава това. Не знам. Нито ме интересува. Умират народи. Изчезват от света. Така е било и ще бъде винаги.

— Ти си глупак. От древната ми кръв тръгна всеки поток на соултейкън и д’айвърс. А кръвта ми, ах, беше едва наполовина Имасс, може би дори и по-малко. Стара съм, колкото не можеш да си представиш, воине. По-стара от този свят. Живяла съм в мрак, вървяла съм в най-чиста светлина, проклинала съм сянката. Ръцете ми бяха нащърбен камък, очите ми запалиха първите огньове, краката ми се разтвориха за първото смъртно дете. Знаят ме с толкова много имена, че дори съм забравила повечето.

Надигна се — гнилите кожи висяха от тромавото й тяло, косата й бе като ореол от безумие около сбръчканото й лице, — пристъпи и застана над него.

Внезапен мраз обзе Торент. Не можеше да помръдне. Вдиша с усилие.

Тя продължи:

— Части от мен спят, изтерзани от болест. Други бушуват с яростта на летни бури. Аз съм пиещата родилни води. И кръв. И дъжда от сълзи и маслото на мъките. Не излъгах, смъртни, когато ти казах, че духовете, които почиташ, са мои деца. Аз съм носителката на земното обилие, аз съм жестокият крадец на нуждата, жътварят на страданието.

— Толкова много имена… Еран’ишал, Майката за Ерес’ал — моя първи и най-сантиментален избор. — Сякаш се сепна за миг. — Рат Еваин за Форкрул Ассаил. Каменната кучка за Джагът. Имах лице в мрак, син в сянка, копеле в светлина. Наричали са ме Майката под Планината, Айала Алале, която гледа Лунните градини и вечно чака любовника си. Аз съм Бърн Спящата богиня, в чиито сънища живот цъфти безкрай, макар тези сънища да се кривят в кошмари. Разпръсната съм до самия ръб на Бездната, владетелка съм на повече лица от всеки друг Древен. — Изпъна сбръчканата си костелива ръка с дълги нацепени нокти и бавно сви пръсти. — И той мисли да ме убие! — Изви глава към небето. — Озапти слугите си, Качулати! — Впи отново очи в Торент. — Кажи ми, смъртни! Догони ли те?

Торент я гледаше. Стара вещица, готова да се пръсне от злост и гняв. Мъртвият й дъх вонеше на змии. Ониксът на очите й лъщеше с фарса на живот.

— Може би — рече той — си била някога всички тези неща, Олар Етил. Но вече не. Всичко това е откъснато от теб, нали? Разпръснато и изгубено, когато си предала живота — когато си избрала да се превърнеш в това нещо от кокали…

Ръката замахна, стегна се около врата му. Вдигна го от земята, все едно тежеше по-малко и от ортен, и го запокити. Той рухна на една страна и дъхът изригна от дробовете му.

Тя застана над него, гнилите зъби лъснаха като чуканчета от пушлив кварц.

— Обещана съм! Каменната кучка ще се пробуди наново, в чумни ветрове и всепоглъщащи скакалци, в пожарища, в давеща прах и жежък пясък! А вие ще падате един връз друг, ще дерете плът със зъби и нокти! Ще изберете злото с най-пълно съзнание на това, което вършите — аз ида, смъртни, земята, пробудена за съд! А вие ще коленичите и ще се молите — вашата раса, смъртен, ще превърне жалостта във ваш епитаф, защото нищо няма да ви дам, един-единствен миг на милост не ще отстъпя! — Вече едва дишаше и ревеше безсмислено, обзета от ужасен гняв. — Проговори ли ти той?

Торент се надигна.

— Не — процеди през стиснати зъби и опипа отоците на гърлото си.

— Добре. — Олар Етил се извърна. — Спи тогава. Ще се събудиш сам. Но не си мисли, че си се отървал от мен, изобщо не си го помисляй. — Замълча за миг. — Пълен е с лъжи. Пази се от него.

Торент се присви напред, зяпнал опръсканата с роса земя между кривите й крака. Затвори очи.

„Ще направя каквото ме помоли. Когато дойде времето, ще направя каквото ме помоли.“

 

 

Събуди се от вой на вълци. Бавно се надигна, прокара ръка през сплъстената си коса, после придърпа завивките около тялото си. Предутринната светлина гаснеше, почти удавена от блясъка на нефритените резки. Щом ехото от воя заглъхна, Сеток кривна глава… дали не я беше събудило нещо друго? Не можеше да е сигурна. Безмълвието на нощта ги обгръщаше. Тя погледна неподвижната фигура на Кафал. Беше го изтощила от бягане. Всяка нощ, откакто бяха започнали това пътуване, потъваше в дълбок сън веднага щом свършеха оскъдната си вечеря.

Вгледа се в лицето му. Беше измършавял, състарен от лишенията. Знаеше, че още не е стигнал трийсетата година от живота си, но изглеждаше по-стар с десетилетия. Лежеше като мъртвец, но долавяше от него неспокойни сънища. Той отчаяно копнееше да се завърне при своето племе.

„Нещо ужасно ще се случи.“

Тези думи се бяха изтръгвали от него отново и отново, молитва на страх, заклинание, понесено над измъчения му дъх, докато тичаха.

Долови миризма, внезапно появила се плесен в хладния сух въздух. Странни видения за изобилие от живот запърхаха пред очите й, сякаш настоящето се отдръпна, за да покаже този пейзаж в древни времена.

Оазис, естествена градина с пищни цветове и живот. Пъстрокрили птици пееха от палмови клони. Подскачаха маймуни, устите им бяха зацапани от сочни плодове. Малък свят, но пълен, привидно неизменен, недокоснат от нейната раса.

А после надвисна сив облак и я порази необяснимо скръбно отчаяние. Тя ахна. Видя как прахта уляга като дъжд. Сива патина загърна листата, плодовете, чистото доскоро езерце. И всичко започна да умира.

След малко вече нямаше нищо освен черна гнилоч, капеща по стволовете на палмите. Маймуните, покрити с гнойни отоци, с окапала козина се свиваха на кълбо и умираха. Птиците се опитваха да отлетят, но свършваха върху сивата земя, пърхаха и трепкаха, а след това застиваха.

Езерото пресъхна. Ветровете издухаха каквото бе останало, пясъци обкръжиха оазиса и накрая и той изчезна.

Сеток заплака.

Какво бе причинило това? Някаква природна сила? Някоя планина ли беше изригнала, за да изпълни небето с отровна пепел? Или беше горчивият дъх на някой бог? Някой окаян град ли беше изгорял и бе разпръснал във въздуха разлагащи алхимии? Случайно ли бе това оскверняване, или преднамерено? Нямаше отговор на тези въпроси. Имаше само донесената от тях скръб.

А после под тъгата й се надигна подозрение, противно и грозно. „Това… е оръжие. Но кой води война против всичко живо? Против самата земя? Какво изобщо може да победи в такава война? Това е просто… глупост?“ Тръсна глава. Не й харесваха тези мисли.

„Но гнева, който изпитвам, дали е на вълците? На зверовете на техните забравени тронове? Не, не само на тях. Това е гневът на всяка неволна жертва. Това е яростта на невинните. Богът, чието лице не е човешко, а е самият живот.“

Долови в тъмното множество смътни фигури: обикаляха бавно в кръг и се приближаваха. Любопитни като всички вълци, но и предпазливи. Стари спомени бяха оставили рани в душите им и те знаеха какво означава присъствието на тези двама двукраки натрапници за тях, за расата им.

Надушили бяха сълзите й. Детето им страдаше, тъй че вълците стягаха спиралата си все по-плътно. Носеха й топлината си, плътната истина за съществуването си, и щяха да се озъбят на всяка заплаха. Щяха да умрат вместо нея.

А тя знаеше, че изобщо не заслужава това.

„Как ме намерихте? След толкова време? Виждам те, побеляла майко — аз ли последна суках от цицките ти? Аз ли изпих всичката ти сила и те оставих с болни кости и отпаднали мускули? Виждам облаците в очите ти, но те не могат да скрият любовта ти — и точно тази любов разбива сърцето ми.“

Но все пак протегна ръка.

След няколко мига усети как широката глава се мушна под дланта й.

Топлите, познати стари миризми я обляха, опариха очите й.

— Не трябва да оставате — зашепна тя. — Там, където отивам… ще ви подгонят. Ще ви убият. Чуйте ме. Намерете последното диво място — скрийте се там завинаги. Бъдете свободни, мили мои…

Чу как се събуди Кафал и приглушеното му, стъписано ахване. Седем вълка се бяха струпали в малкия им бивак, свенливи като неканени деца.

Майка й се приближи още, отърка се в ръката й.

— Трябва да си идете — зашепна тя на звяра. — Моля ви.

— Сеток — каза Кафал. — Те носят магия.

— Какво?

— Не можеш ли да усетиш силата — толкова сурова, необуздана… Но си мисля, да, мога да я използвам. Лабиринт, толкова близо, че преградата е тънка като лист. Чуй, ако побегнем в него, мисля…

— Знам — отвърна тя прегракнало, отпуснала се на гърба на вълчицата, толкова плътна, истинска, вдъхваща сигурност. — Знам дара, който носят, Кафал.

— Можем — заговори той още по-възбудено и отметна завивките, — можем да стигнем там навреме. Можем да спасим…

— Кафал, нищо от това не е за теб. Нищо ли не разбираш? Не е за теб!

Той я гледаше, без да мига — зората най-сетне избелваше небето, — след това кимна.

— Къде ще те отведат тогава? Знаеш ли?

Тя извърна очи, видяла отчаянието му.

— О, Кафал, ти наистина си глупак. Разбира се, че се връщаме в стана на племето ти. Никой друг път не е възможен повече.

— Не… не разбирам.

— Знам. Все едно. Време е да тръгваме.

 

 

Дестраянт Калит огледа хоризонта на юг: голата пустош, ширнала се под монотонната светлина на изгряващото слънце.

— Е, къде са ръцете ми от огън? — промълви тя. Обърна се към двамата си изтощени спътници. — Разбирате, нали? Не мога да направя това сама. За да водя вашата раса, имам нужда от моята. Трябва да се взирам в очи малко по-различни от вашите. Трябва да виждам болките им призори, съня, все още затаен в лицата им — духовете да ме вземат, трябва да чувам как кашлят в нощта, а после да виждам как изпикават димящи реки!

К’Чаин Че’Малле я гледаха с очите си на влечуги — немигащи, нечовешки.

Отчаянието й се стопи и Калит впи поглед в Саг’Чурок, зачудена какво е видял — онези четиринайсет Джагът, битката, която — вече бе ясно — напълно бе изкоренила преследвачите им. Този път поне. Имаше ли нещо различно в Ловеца К’елл? Нещо, което можеше да е… безпокойство?

— Искахте дестраянт — заговори тя рязко. — Ако си мислехте, че това означава родара с плахи очи, най-после трябва да ви стане ясно колко сте сгрешили. Това, което ми е дадено, смятам да го използвам — разбирате ли? — За миг съжали, че нямаше силата да обвърже онези Джагът към волята си. Че не са с нея точно сега. „Все още нечовешки, но по-близо. Да, по-близо.“

Изсумтя, обърна се и отново се загледа на юг.

— Няма смисъл да чакаме тук, нали? Продължаваме.

„Дестраянт — зашепна в ума й Саг’Чурок, — времето ни изтича. Нашият враг се приближава — не, не гонят трима ни. Искат Вкоренения, последното ни убежище в този свят.“

— Всички сме последните от своя вид — отвърна тя. — И — вече би трябвало да сте го разбрали — в този свят и във всеки друг няма такова нещо като убежище. — „Светът те намира. Светът те убива.“

Време беше отново да яхне Гунт Мач, все едно тя не беше нищо повече от животно, и Саг’Чурок да затича до нея, огромните му железни мечове да улавят отблясъците от слънцето в ослепителни спазми. Да гледа как дребните същества в оплетените треви се сепват и бягат в паника. Да се гмурка през облаци от мушици, разцепвани от плуговете на змийски гърди и широки задъхани муцуни.

Да усеща допира на вятъра като милувка на непознат, стъписваща с неканената си фамилиарност, напомняща й отново и отново, че все още е жива, че все още е част от месото на света, вечно воюващо с дебнещата го по пътя му развала. Нищо от това не изглеждаше реално, тя сякаш просто очакваше реалността да я догони. Всеки ден носеше същото послание и всеки ден тя го посрещаше със същото смутено объркване и плаха предпазливост.

Тези К’Чаин Че’Малле изобщо не изпитваха такива неща, убедена беше в това. Не мислеха като нея. Всичко беше вкус, миризма — мисли и чувства, самата слънчева светлина, всичко се носеше сред вихър от течения. Съществуването бе океан. Можеш да се носиш по повърхността и да се вкопчваш в сенките или да се гмурнеш в дълбините, докато черепът не се пропука от натиска. Знаеше, че виждат нея и расата й като боязливи същества, уплашени от загадката на неизмерените дълбини. Същества, оплетени в страхове, ужасени да не се удавят в дълбоки до колене истини.

„Но вашата Матрона иска да се плъзнете в плитчините, да откриете моя свят на уязвимости — да разберете какво правим ние, за да ги надвием. Търсите нови стратегии за живот, търсите нашата тайна за успех. Но не разбирате, нали? Нашата тайна е унищожение. Ние унищожаваме всеки друг, докато не остане никой, а след това се унищожаваме взаимно. Докато изчезнем и ние.“

Каква удивителна тайна. Е, щеше да им я даде, ако можеше — великите й уроци по оцеляване. И само тя щеше да чуе воя на призраците, връхлетели душата й.

Яхна Гунт Мач и ръцете я засърбяха. Съдби се приближаваха. „Ще намеря ръцете си от огън и ще ви използваме, Саг’Чурок. Теб и Гунт Мач, и целия ви вид. Ще ви покажем ужасите на днешния свят, в който толкова искате да се влеете.“

Мислеше си за страховития им враг, за безликите убийци на К’Чаин Че’Малле. Чудеше се на тази война на геноцид и подозираше, че по същество не е по-различна от войната, в която хората бяха въвлечени непрекъснато. „Същата е, но също тъй и различна. Много по-… наивна.“

Пред това, което идеше, с това, което тя щеше да донесе… Усети дълбока, влудяваща болка.

Жегна я жалост.

 

 

В непрекъсната линия от всяка майка към всяка дъщеря паметта живееше, увековечила дълга история на опит. Гунт Мач таеше в ума си поколения живот, затворен в низ от гледки, рисуващи неизбежния срив, упадъка, провала на тяхната цивилизация. Това беше непоносимо. Знанието бе като несекващ писък в душата й.

Всяка Матрона рано или късно обезумяваше: никоя дъщеря, щом бъдеше издигната до ролята, не можеше дълго да понесе този потоп. Мъжките К’Чаин Че’Малле нямаха усета за това. Техният живот бе ограничен, мирисът на същността им — подрязан и затъпен. Непоклатимата им вярност се поддържаше в невежество.

Беше се постарала да наруши този шаблон със Саг’Чурок и с това — да измени на ненакърнимата самота на Матроните. Но й беше все едно. Всичко, което бе правено преди, се бе провалило.

Помнеше половин континент, сринат и подравнен, а след това направен гладък като замръзнало езеро, на който градовете се ширеха в мащаб изкривен дори за очите на К’Чаин Че’Малле, все едно величието и лудостта бяха едно и също. Куполи, големи толкова, че да глътнат цели острови, виещи се кули и шпилове като шипове по гърбовете на денрабъ. Здания с по една-единствена зала, толкова огромни, че облаци се трупаха под тавана и птици ги обитаваха с хиляди, без да съзнават стените на клетката, която ги държи. Помнеше цели планински вериги, съхранени все едно са изделия на изкуството, поне докато не бе разбрана ценността им като кариери за небесни крепости във времената на гражданските войни — когато тези планини бяха сринати до основи. Помнеше как гледа своята раса в широки цяла левга и двайсет левги дълги колони, колони, които се отправяха в поход, за да основат нови колонии. Стоеше присвита под тежестта си и гледаше как петдесет легиона Войници Ве’Гат — всеки по пет хиляди бойци — тръгват на война срещу Тартено Тел Акаи. И беше там, когато се върнаха осакатени, оставили диря от своите мъртви, диря, която се изпъваше през целия континент.

Помнеше родилните мъки на На’Рук, а след това разкъсващата болка от измяната им. Горящи градове и три пласта трупове по огромните бойни полета. И лукавата насмешка на вълните по бреговете, докато Матроната пускаше яйцата си в прибоя в безумната надежда, че може да се създаде нещо ново — хибрид от добродетели с всички слабости на заличените.

И още толкова много… бяг в мрак и заслепяващ дим… сеча на ноктите на Убиец. Хладна, внезапна присъда. Изцеждащ се живот, блаженото облекчение след това. Вкусове, пробудени жестоки и горчиви в следващата дъщеря — защото нищо не се губеше, нищо никога не се губеше.

Имало беше богиня на К’Чаин Че’Малле. Безсмъртна, всезнаеща, каквито се очаква да бъдат богините. Богинята беше Матроната, мхаби на вечното масло. А онова масло бе с такава сила и обем, че бяха нужни стотици Матрони за свещени съсъди.

Вече имаше само една.

Помнеше гордостта, силата на онова, което беше някога. И напразните войни, водени за да докажат тази гордост и сила, докато и двете не бяха напълно заличени. Помнеше как градовете изчезнаха. Помнеше раждането на пустините през половината свят.

Знаеше, че Гу’Рул все още е жив. Знаеше също така, че Убиецът Шай’гал е нейният съдник. Отвъд този път чакаше мигът на наследяването, когато Ацил най-сетне се предадеше на смъртта. Беше ли Гунт Мач достойна наследница? Шай’гал щеше да реши. Дори врагът над Вкоренения, с касапницата, развихрена в коридорите и залите, нямаше да има власт над тези неща. Щеше да се хвърли през изпадналите в паника тълпи, да търси къде да се скрие с дебнещите я трима Убийци.

Волята за живот бе най-сладкият вкус от всички.

Носеше дестраянта на гърба си, жена, чиято тежест буквално не беше нищо, и усещаше напрежението в малките й мускули, крехкостта на костите й. Дори нищожният ортен се озъбва в сетния си миг живот.

Провалът в това приключение бе неприемлив, но за Гунт Мач беше също така неизбежен.

Щеше да е последната Матрона, а с нейната смърт щеше да умре и богинята на К’Чаин Че’Малле. Маслото щеше да се изцеди в прахта и цялата памет щеше да се изгуби.

Толкова по-добре.

 

 

„Духове на камъка, какво е станало тук?“

Скиптър Иркулас бавно слезе от коня и зяпна втрещен полузаровеното бойно поле. Сякаш земята се беше надигнала, за да ги погълне всички, баргасти и ак’рини. Премазани тела, прекършени ръце и крака, остъргани лица, заличени сякаш от пясъчна буря. Други изглеждаха подути, с нацепена и напукана кожа, все едно бяха сварени отвътре.

Врани и лешояди щъкаха наоколо в отчаяно безредие, разчистваха каквото бе останало непогребано, докато воини ак’рини обикаляха заровената долина и измъкваха труповете на мъртви сънародници.

Иркулас знаеше, че тялото на дъщеря му е тук някъде. Мисълта стегна стомаха му като отровен възел, охлаби крайниците му, задържа дъха в гърлото му. Плашеше го мисълта да заспи в края на този ден, с връщането на мъката и отчаянието, които го дебнеха. Щеше да лежи смразен под кожите, със стегнати гърди, гаденето да го разтърсва, всеки дъх да излиза напрегнат и хриплив — на ръба на паниката.

Нещо неочаквано, нещо непознато се бе намесило в тази жалка война. Сякаш духовете на пръстта и камъка се гърчеха от гняв, и навярно от отвращение. „И са искали мир. Да, това ми казват духовете с това тук — този… ужас. Омръзнало им е кръвопролитието.“

„Трябва да сключим мир с баргастите.“

Чувстваше се стар, уморен.

Допреди ден възмездието изглеждаше бляскаво и чисто. Отплатата бе остра като току-що наточен нож. Четири големи битки, четири последователни победи. Клановете на баргастите бяха разпръснати в бягство. Всъщност само един бе останал, най-южният, най-големият клан, сенаните. Под властта на някой си Онос Т’уулан. Три армии бяха хвърлили ак’рините срещу Бойния водач и лагера му.

„Имаме фургони, скърцащи от тежестта на баргастки оръжия и брони. Сандъци, пълни с чужди монети. Купища чужди кожи. Накити, черги, купи и грънци от грубо изпечена глина. Имаме всичко, което притежаваха баргастите. Само телата, които ги притежаваха, бяха премахнати. Освен двайсетина жалки пленници.“

„Имаме пътуващ музей на народ, който ще бъде заличен.“

„И въпреки това ще моля за мир.“

Щом чуеха това, офицерите му щяха да се намръщят зад гърба му, да го помислят за старец с разбито сърце — и щяха да са прави. Щяха да приемат заповедите му, но това щеше да е за последен път. На път за дома щяха да гледат на него — всички щяха да го знаят — като на „владетел в своя сив заник“. Мъж без светлина на бъдеще в очите, мъж, който чака смъртта. „Но тя идва при всички нас. Всичко, от което се страхуваме, идва при всички ни.“

Гафалк, който беше с авангардната група, спря коня си наблизо, слезе от седлото, закрачи и застана пред Иркулас.

— Скиптър, огледахме западната част на долината — или каквото е останало от нея. Старият Яра — продължи той, имаше предвид говорителя на баргастките пленници, — казва, че веднъж се сражавал край някакво място, наречено Еднооката котка. Твърди, че кратерите му напомнят за нещо, наречено „морантски муниции“, но не когато тези муниции се хвърлят от небето, както правели морантите. По-скоро кратерите приличали на тези, които се получават, когато мунициите се използват от малазанците. Заровени в земята и нагласени така, че да се възпламенят всички наведнъж. Така вдигат самата земя. Нещо като минен взрив. Нарече ги „проклетии“…

— Знаем, че в Ледер има малазанска армия — каза Иркулас. — Дай ми обаче някаква причина малазанците да са тук. Включили са се в битка, която не ги засяга? Избиват и ак’рини, и баргасти…

— Баргастите са били някога врагове на тези малазанци, Скиптър. Така твърди Яра.

— Все пак съгледвачите ни намериха ли следи от силите им? Водят ли някакви дири оттук? Не. Призраци ли са малазанците, Гафалк?

Воинът разпери безпомощно ръце.

— Тогава какво е поразило земята тук, Скиптър?

„Гневът на боговете.“

— Магия.

Нещо проблесна в очите на Гафалк.

— Ледериите…

— Сигурно биха се зарадвали да видят как ак’рините и баргастите се унищожават взаимно.

— Казват, че малазанците са им оставили малко магове, Скиптър. А новият им Цеда е старец, който освен това е и канцлер — не би могъл да води армия…

Но Иркулас вече се бе отказал от предположенията си.

— Дори ледерийски Цеда не може да скрие цяла армия. Скептицизмът ти е основателен, Гафалк.

Разговор, обречен да се завърти в кръг и да захапе собствената си опашка. Иркулас пристъпи покрай воина и отново огледа долината.

— Изровете колкото можете от нашите воини. Привечер прекратяваме всички усилия — другите ги оставяме на земята. През нощта ще запалим кладата на нашите мъртви. Ще остана на бдение.

— Да, Скиптър.

Воинът се върна при коня си.

„Бдение. Да, това ще направя.“ Нощ без сън — щеше да остави на ярките пламъци да прогонят болката от душата му.

Щеше да е най-добре, ако не доживееше връщането у дома. Някой чичо или братовчед можеше да играе мечката за внуците му — който и да е, но друг. Още по-добре щеше да е, ако му се откажеше възможността да спи до самия миг на смъртта.

„Една последна битка… срещу лагера на сенаните? Избивам всички, а след това падам и аз. Кръвта ми изтича в червената кал. А щом умра, мога да сключа мир… с техните призраци. Едва ли си струва да продължим тази проклета война на пепелявите равнини на смъртта, това глупаво нещо.“

„Скъпа дъще, няма да скиташ сама задълго. Заклевам се. Ще намеря призрака ти и ще те защитавам във вечността. Като наказание за провала ми и като доказателство за обичта ми.“

Огледа се, сякаш в гаснещата светлина на деня можеше да види зареяния й дух, призрак със зацапано от пръст лице и невярващи очи. Не, очи, изпълнени с търпението на освободения завинаги. „Освободен от всичко това… от всичко. На ново място. Където болка не набъбва отвътре, където тялото не се присвива и гърчи, не трепва от зова на всяко терзание.“

„Духове на камъка, дайте ми мир!“

 

 

Армията на Марал Еб беше набъбнала двойно: оцелели от разбитите лагери се стичаха от всички посоки. Срам бе изписан на лицата им от това, че са живи, когато жени, съпрузи и деца бяха загинали под желязото на коварните ак’рини. Мнозина идваха без никакво оръжие, без броня — доказателство, че са били разбити, че са побягнали от страх. Знайно беше, че студени води обливат воините в разгара на битката, дори баргастките воини, и че напорът на теченията може да се надигне в бесен потоп, в който всякакъв разум се дави, в който спасението се превръща в нужда, надмогнала всякакъв дълг и чест. Студените води оставяха лицата на оцелелите сиви и подути, вмирисани на вина.

Но Марал Еб беше достатъчно отрезвен от вести за поражения, за да налага праведна присъда над тези бегълци с техните плахи очи. Явно разбираше, че ще му трябва всеки воин, който може да събере, макар Бакал да знаеше не по-зле от всеки друг как такива воини, веднъж удавени от паниката, вече са прекършени отвътре. Още по-лошо, в мига, в който една битка стигнеше преломния си миг, ужасът им щеше да се върне. Можеха да обрекат битката, щом паниката им изригнеше и залееше със заразата си всички останали.

Никаква вест не беше дошла от сенаните. Изглежда, че толкова далече на изток ак’рините все още щяха да се стичат към клана на Бакал. Скоро Марал Еб щеше да се докопа до армията на сенаните и да я присвои. А след това щеше да ги поведе всички срещу измамния Скиптър Иркулас.

Хиляди проклятия изригваха с дъха на множеството воини. Очевидно било, че ак’рините били замисляли тази война от дълго време, че били пускали тъй наречените си търговци като шпиони и подготвяли съвършения миг за измяната. Как иначе можел Скиптърът да събере толкова бързо такива сили? Всеки беглец твърдеше, че врагът наброявал десетки хиляди.

Бакал изобщо не вярваше на всичко това. Това бе войната, която Онос Т’уулан не искаше. Погрешната война. Марал Еб вървеше с двамата си братя от двете страни, и тримата обкръжени от тълпа наперени тъпаци, които се надпреварваха да намерят съвършените думи, с които да поласкаят новия си Боен водач и двамата му навъсени братя. Доводи, отпращащи стрелата на вината далече. Онос Т’уулан вече не беше жив, тъй че не ставаше вече за мишена, макар да бе останала мръсна утайка, като шепи лайна, чакащи възможните съперници сред сенаните. Мишената сега бяха ак’рините — Иркулас и неговите лъжливи, измамни, шпиониращи търговци на коне.

Докато стигнеше до лагера на сенаните, тази армия щеше да гори от праведния гняв заради невинните жертви…

— Точно това му трябва — беше казал Страл по време на обедния отдих. — Лъжите престават да са лъжи, когато им повярват достатъчно хора, Бакал. Лумват като вечни истини и горко на глупака, който се опита да се изпикае върху тях. Ще го разкъсат на парчета.

Думите на Страл бяха разумни, кънтяха ясно и вярно върху наковалнята на ума и оставяха отвращението на Бакал да го гложди отвътре без изход. Тази болка се бореше с другата от едва зарасналия му лакът и го караше да стъпва сковано и тромаво. Но и двете не можеха да надвият срама и самоомразата, която стягаше в юмрук душата му. „Убиецът на Онос Т’уулан. Толкова свиреп удар, че ръката му се счупи. Погледнете го, приятели, и вижте един истински баргаст Бяло лице!“ Чул го беше от блюдолизците на Марал Еб. А зад него се тътреха приятелите му воини на Сенан и изобщо не приличаха на тържествуващите убийци на Онос Т’уулан, каквито претендираха да са. Смълчани, мрачни като оплаквачки на погребение. „Защото споделят това престъпление. Той ни принуди да го убием, за да спаси живота ни. Направи ни страхливци. Мен направи страхливец.“

Бакал се чувстваше като старец и всеки миг, в който погледът му се спираше на трите широки гърба, кацнали като лешояди в челото на колоната, бе поредният нажежен до бяло камък, хвърлен в казана. Скоро щеше да кипне, да, да закипи, докато почернелият котел не изври до сухо. „Всичката тази безполезна пара… Какво ще направиш с народа ми, Марал Еб? Когато Иркулас ни разбие отново, накъде ще побегнем?“

Трябваше да помисли. Трябваше да намери изход от това. Можеше ли той и воините му да убедят останалите от клана да откажат на Марал Еб? Да откажат тази самоубийствена война? Стиснал зъби, Бакал започна да разбира бремето, под което се беше мъчил Онос Т’уулан. Невъзможността на нещата.

„Истинската война е срещу глупостта. Как съм могъл да не проумея това? О, отговорът на този въпрос е лесен. Аз бях сред най-глупавите. И все пак, Онос Т’уулан, ти застана пред мен и срещна погледа ми — даде ми това, което не заслужавах.“

„И виж ме сега. Когато Марал Еб застане пред мен, се задавям от самата гледка. От зачервеното му от тържествуване лице, от презрителната усмивка, от пияните му очи. Готов съм да повърна в лицето му — и ако имах някаква храна в корема, сигурно щях да направя точно това, нямаше да мога да се сдържа.“

„Онос Т’уулан, трябваше да ни убиеш — всеки воин, когото взе със себе си. Да приключиш с глупавите, да приключиш с всички нас — а вместо това ни оставяш с идеалния плод на глупостта ни. Марал Еб. Точно водачът, когото заслужаваме.“

„И заради неуместната ни вярност той ще убие всички.“

Бакал оголи зъби и след малко вятърът ги изсуши като огрени от слънцето камъни. Нямаше да направи нищо. Щеше да се опълчи дори на Страл и приятелите си тук. Щеше да има справедливост в края на краищата. Океан от справедливост, която да засити жадната земя. Стига да не прави нищо, да не казва нищо.

„Води ни, Марал Еб — ти се превърна в знаме на истината на Туул. Ти си неговото предупреждение към нас, в което отказахме да се вслушаме. Тъй че, воине на Имасс, ще получим отмъщението ти в края на краищата.“

Страл до него заговори:

— Виждал съм такива усмивки, приятелю, на лицето на воин, когото предстои да убия — храбрите, които посрещат смъртта си, без да трепнат. Виждам… лудо презрение, сякаш ми казват: „Направи каквото трябва. Не можеш да ме достигнеш — плътта ми, да, живота ми, но не и душата ми. Забий меча си, воине! Последната шега е за теб!“ — Изсмя се горчиво. — И е така, защото е шега, която няма да разбера, докато не се окажа на тяхното място, пред лицето на своята смърт.

— Тогава ще трябва да почакаш — каза Бакал. — „Но не задълго. А когато дойде този миг, аз също ще се смея на тази съвършена шега.“

 

 

Мястото принадлежеше на Столмен, но жена му бе тази, която крачеше в челото на колоната на Гадра. И на Секара Омразната донасяха съгледвачите по време на дългия поход към лагера на сенаните — който беше вече на по-малко от половин левга.

Навъсеният й съпруг се тътреше на три крачки зад нея. Но не се въсеше от обида. Смут и страх бяха източниците на гнева му, обърканото отчаяние на глупака. Нещата се движеха твърде бързо. Съществени подробности се криеха от него. Той не разбираше и това го плашеше. И с основание. Секара започваше да осъзнава, че ползата от него е на свършване — о, имаше си предимства в това да управлява чрез него, стига да се появеше такава възможност след неизбежната борба за власт, но по-добре съпруг, който всъщност разбира номиналната си функция — при условие, че това изобщо бе необходимо, след като много Бойни водачи в миналото бяха жени. Макар че, честно казано, такива жени бяха неизбежно воини, спечелили си слава в бойни кампании.

Секара беше водила много битки, разбира се, в своя собствен стил. Налагала беше обсади — в шатри и юрти. Пускала беше кръв под кожени завивки под покрова на нощта, забивала бе ножове — фигуративни и буквални — в сърцата на десетки любовници. Устройвала беше изрядни засади с пълна безскрупулност и бе поемала привидно невъзможни рискове. Списъкът й на триумфи бе почти безкраен. Но малцина щяха да подкрепят всичко това. Придържаха се към старомодните представи за храброст и слава, а за Секара това беше и винаги щеше да бъде най-голямото препятствие към възхода й.

Не, засега й трябваше мъж, зад който да се крие. Не че някой щеше да се излъже, но стига да се спазва благоприличието, щяха да се примирят.

Чакаха я предизвикателства. Столмен не бе готов да стане Бойният водач на Белите лица. Не и в родилните мъки на една жестока война. Не, в момента най-голямата необходимост бе да се гарантира оцеляването на баргастите, а това изискваше способен командир. Някой умен в тактиките и така нататък. Някой преливащ от амбиция, жаден бързо да бъде избутан начело останал без дъх и изчервен — бързо, да, за да не му остане възможност да стане предпазлив, да започне да съзнава крехките опори зад себе си, хитрите клопки, чакащи първата му погрешна стъпка.

Секара отдавна бе размишлявала над възможните кандидати. И трябваше да признае, че не бе съвсем доволна от окончателния си избор, но костите бяха хвърлени. Самотен, в мразовитата нощ на онази първа тайна среща след бурното събиране на бойните главатари, Марал Еб й се беше сторил съвършен. Презрението му към Онос Т’уулан го изпълваше с омраза, която тя хитро подклаждаше, докато не се превърна в нещо като трескава лудост. Нищо трудно нямаше в това, а неговата готовност да се обвърже със заговора й я беше поразила като почти комична. Като паленце, жадно да оближе каквото му предложи.

Беше сам тогава. И в това отношение може би бе проявила небрежност. За миг дори не бе помислила за двамата братя на Марал Еб.

С трима беше по-трудно да се справи, отколкото с един. Почти невъзможно всъщност. Секара знаеше, че ако ги остави да консолидират надмощието си, след като войната свърши, ще изгуби шанса си завинаги. Знаеше, че Марал Еб ще се погрижи да бъде убита, за да запуши завинаги устата й за всичко, което знае.

Е, братята му просто трябваше да умрат. В битка, от някоя погрешно насочена стрела — такива неща се случваха често. Или развалена храна, сбъркано лекуване, бърза треска с ужасни гърчове, докато сърцето се пръсне. Провалена любовна среща, разгневен съперник. Обвинения в изнасилване, позорен съд и осъждане на кастрация. О, възможностите бяха безкрайни.

Засега обаче подобни забавления трябваше да изчакат. Първо трябваше да бъдат надвити ак’рините или поне да бъдат изтласкани — още едно сражение ги очакваше и този път Скиптър Иркулас щеше да се изправи срещу обединената мощ на клановете Сенан, Баран и Гадра.

Двама съгледвачи на Баран я бяха намерили преди три дни. Носеха изумителната вест за убийството на Онос Т’уулан. Гадра вече бяха тръгнали в поход. Секара се беше погрижила хората й — малък клан, изолиран и опасно близо до земите на ак’рините — да не дочакат връхлитането на хиляди разгневени конници. Столмен бе обявил вдигането на лагера и сега бързо се оттегляха към безопасната земя на сенаните.

Съгледвачите на два пъти бяха засичали далечни ездачи, които ги наблюдаваха, но нищо повече. И както бе научила Секара от смущаващо несекващия поток бегълци от други кланове, няколко битки бяха разклатили здраво баргастите. Внезапно последвалата сдържаност на победоносните ак’рини беше смущаваща. Освен ако и те не търсеха окончателния сблъсък. Сблъсък, до който бяха готови да оставят гадра да ги отведат в своя бяг.

Столмен се оплакваше, че воините му са уморени, почти негодни да влязат в бой. И наистина, нервите им бяха стегнати на възли от недоспиване и от болезненото чувство за уязвимост. Малък клан бяха в края на краищата. Никакъв тактически смисъл нямаше Скиптърът да ги остави да стигнат до Сенан. Ордата на ак’рините трябваше вече да ги е помляла.

Е, това беше грижа на Марал Еб. Тази сутрин Секара бе изпратила агентите си напред при сенаните. Онос Т’уулан беше мъртъв. Но жена му не беше, нито децата му, кръвни или не. Дошъл бе моментът Секара да развихри отдавна отлаганата мъст.

Денят гаснеше. Макар да беше подканяла хората си с неумолимо нетърпение, нямаше да стигнат до сенаните преди полунощ.

А дотогава пролятата кръв щеше да е изстинала като земята под нея.

 

 

Стейви се намръщи.

— Той си има тайно име. Име на Имасс.

Челото на Сторий се свъси, щом погледна дребосъчето, заиграло се в пръстта. Намести се на камъка, на който седеше.

— Но не можем да го хванем, нали? В смисъл, той не го знае това име, как би могъл? Не може да говори.

— Не е вярно! Чух го да говори!

— Ами, говори! Казва „балабалабала“, само това казва. Не ми прилича на говорене.

Стейви зачеса разчорлената си коса, без да обръща внимание на кръжащите около главата й мушици.

— Ама аз чух татко…

Сторий вдигна рязко глава и я погледна обвинително.

— Кога? Издебнала си да си с него — без мен! Знаех си!

Стейви се ухили.

— Ти клечеше над една дупка. Пък и той не говореше на мен. Говореше си сам. Може би се молеше…

— Татко никога не се моли.

— Че на кой друг да е говорил освен на някой петглав бог на Имасс?

— Тъй ли? Коя глава?

— Какво?

— На коя глава е говорил?

— Откъде да знам? На тая, дето слуша. Има уши на стълбчета и се въртят. А после си отскубна едното око и го глътна…

Сторий скочи на крака.

— За да може да наднича от дупката си!

— Боговете точно така надничат.

Сторий запищя от смях.

Момченцето вдигна ококорени очи от играта си, усмихна се и каза:

— Балабалабала!

— Чу ли го това! Това е името на бога!

— На коя глава? — попита Стейви.

— Ами на тази с акото в ушите, разбира се. Виж, ако можем наистина да му намерим тайното име, можем да го прокълнем завинаги.

— Точно това казвах. Какви проклятия?

— От добрите. Да може да ходи на ръце. Да започва всяко изречение с „ако“. Даже като стане старец на двайсет години! Още по-стар даже.

— Още по-стар е много стар. Вече побелял старец. Хайде да измислим още проклятия.

 

 

Синът на Онос Т’уулан и Хетан седеше и правеше с пръстче завъртулки в меката прах. Четири завъртулки в точно една фигура, отново и отново, за да стане както трябва. Стъмваше се. Сенки излизаха от камъните. Сенките бяха част от фигурата.

Имасс нямаха писмен език. Нещо много по-древно бе заровено дълбоко в тях. Беше изменчиво. Беше магията на сенки, хвърляни от нищо — нищо реално. Беше дарът на несъгласуваното, заблудата на неестествени неща, промъкнали са в един естествен свят. Беше причина, търсеща следствие. Когато слънцето си идеше от небето, вместо него се вдигаше огън, а огънят бе създателят на сенки, разбулвачът на тайни.

Детето си имаше тайно име и то бе изписано в неуловими, непостоянни игри на светлина и мрак, нещо, което можеше да замъждука и да угасне в танца на пламъци или, както сега, в мига на смъртта на слънцето, докато самият въздух се разсипва на зърниста прах.

Абси Кайре, име, дадено от баща, обзет от неочаквана надежда много след смъртта на една обнадеждена младост. Име, жадуващо за вяра, когато вярата бе напуснала света му. Шепнеше като леден вятър, вдигнал се от Пещерата на Червея. Абси Кайре. Дъхът му бе сух, дърпаше уши, забравили да се затварят. Име, родено от любов. Вик на отчаяние.

Фигури в прахта, бързо потъващи в безформен сумрак.

Абси Кайре.

Есенно обещание.

 

 

Сторий вдигна ръка да спрат безкрайните проклятия и кривна глава.

— Чуваш ли? Някаква новина.

Стейви кимна и гушна детето. То се задърпа, после килна глава назад и я опря до гърдите й. Тя духна в лицето му, разроши косата по темето на леко издължената му глава и момченцето мигновено се укроти.

— Възбудени гласове.

— Не са радостни обаче.

— Не са — съгласи се Стейви и погледна към лагера — малко зад ивицата скални издатини. Блясъкът на огньове се отразяваше от пелената дим.

— Трябва да се връщаме.

 

 

Хетан се намръщи. Момичетата пак бяха отвлекли брат си, без да ги види. Когато ги нямаше пред очите й, огромната яма на самотата й зейваше под нея и тя усещаше как се обръща, върти се и пропада… и пропада. Толкова много тъмнина, толкова малко надежда, че пропадането ще свърши с милостиво трошене на кости, с внезапното блаженство на забравата.

Без децата си беше нищо. Седи вкочанено, скита се в черепа си с помръкнали очи, олюлява се като ритнато от копито псе. Носът души, ноктите дращят, но изход няма. Без децата й бъдещето изчезваше, пеперуда, гмурнала се в огъня. Примига да махне прашинките от очите си, дланите събрани, палците опипват раничките по ожулените от труд пръсти.

Замръзнала на място, потънала в безкрайно бягство.

Още една купа отвара от ръждивец? Дъранг? Бучка д’баянг? Бира д’рас? Твърде много усилие струваше всяко едно от тях. Ако седеше съвършено неподвижно, времето щеше да изчезне.

Докато дъщерите й не го върнеха. Докато не видеше близначките, преструващи се, че се усмихват, но плахи и разтревожени зад усмихнатите очи. И той щеше да се върти в прегръдките на едното момиче, да протяга ръчички към Хетан, и тя щеше да види тези странно големи широки длани с дебели пръстчета, как се свиват, после се изпъват, и вой щеше да се надигне в нея, вой от черна паст, нажежен като небесен камък, връщащ се към небето.

Щеше да го грабне в задушаващата си прегръдка, отчаяни искри щяха да лумнат в нея и насила да я съживят.

Нишки в краищата на тези пухкави пръстчета, нишки, дърпащи я към живота.

А тя виеше и виеше.

Покрай входа на шатрата тежко изтупкаха стъпки. Гласове, няколко вика. В стана бе дошъл вестоносец. Вестта бе донесена. И думата беше мъртъв.

 

 

Как може въображението да се надява да постигне чудесата на реалността? Накъсаният мъртвешки пейзаж се простираше във всички посоки, но с угасването на деня гледката се свиваше. Но нещо повече от тъмнина загръщаше това преобразяване. Появиха се куполи напукана скала, обрасла с лишей и мъх. Високи до пищялите дървета с дебели криви стволове, клони, пърхащи с последните есенни листа, като почернели пластове одрана кожа. Жесток леден вятър нахлу от северозапад, за да възвести нетърпеливото пристигане на зимата.

Кафал и Сеток тичаха през този нов свят. Леденият въздух хапеше дробовете им, но все пак бе по-богат и по-сладък от всичко, което бяха вдишвали в своя свят, в своето време.

Как да опишеш шума от сто хиляди тичащи вълци? Изпълваше черепа на Кафал с необятността на океан. Меки стъпки на лапи с тон и ритъм, не по-различен от този на подковани копита. Кипящ шепот на козина от търкащи се рамене. Топлината, вдигаща се от телата, бе гъста като мъгла, животинската миризма обсебваше — миризмата на свят без градове, ковачници, въглищари, без бойни полета, без пълни с мръсотии изкопи, без човешка пот и благоухания, без дима на ръждивец и дъранг, без прахта на трескавото унищожение.

Вълци. Преди хората да поведат войната си срещу тях, преди хилядолетната кампания на клане. Преди земите да опустеят.

Можеше почти да ги види. Всяко сетиво освен зрението бе оживяло със съществата. И двамата със Сеток се носеха на гребена на този призрачен прилив.

Всичко, което си бе отишло, се бе върнало. Цялата история, втурнала се да търси дом.

Нямаше да намерят това сред неговия народ. Не разбираше защо Сеток ги води към баргастите. Чуваше пеенето й, но думите бяха на някакъв непознат език. Тонът й бе някак странно напрегнат, сякаш воюващи сили се бяха сплели една в друга. Любопитство и боязън, събиране и ужас — почти можеше да види блясъка в зверските очи, докато гледаха от разстояние първата група човешки същества. Обещаваха ли тези двукраки непознати приятелство? Единение? Признание на братство и сестринство? Да, на всичко това. Но това не беше семейство в мир. Това бе нещо, което се гърчеше в лъжа, измяна, черна злоба и жестокост.

Вълците бяха невинни. Нямаха никакъв шанс.

„Бягайте от баргастите. Моля ви. Умолявам ви…“

Но молбите му кънтяха кухо дори за него. Той се нуждаеше от тях. Нуждаеше се от този бърз преход. Нощта бе паднала. Вятър се вдигаше и късаше пламъци от факли и огнища в лагера на сенан. Дъжд храчеше с пареща ярост и мълнии палеха хоризонта.

Очи блестяха, желязо облизваше мрака…

Боговете му показваха какво иде.

А той нямаше да стигне там навреме. Защото, както беше знаел винаги, боговете на Баргаст бяха кучи синове.

 

 

С разтуптяно от предчувствие сърце Сатанд Грил се измъкна от светлината на пердашените от вятъра огньове. Беше видял как децата се промъкват към хълмовете на североизток от стана, когато слънцето бе още на педя над хоризонта. Това бе неговата изключителна отговорност вече от седмици — да следи ужасните малки същества — и всичко водеше до този момент, до неговата награда.

Беше убил кучето на момчето, а сега щеше да убие момчето. Да мушне ножа в корема му с ръка над устата му, за да заглуши писъците. Голям камък, с който да строши черепа и да обезобрази лицето, защото никой не обича да гледа лице на мъртво дете, особено замръзнало в болка. Никакво желание нямаше да гледа полусклопените очи, които не виждат нищо, станали плоски след излизането на душата. Да, щеше да го обезобрази и след това да го хвърли в някое дере.

Близначките бяха предназначени за нещо далеч по-сложно. Щеше да им счупи краката. После да им върже ръцете. Щеше да накървави и двете, но не жестоко, защото не беше от онези, които жадуват да насилват, нито жени, нито деца. Но щеше да им даде семето си, за да го занесат на боговете.

Тази нощ на убийства бе за баргастите. За поправянето на грешки. За края на родословието на един узурпатор и изкореняването на позора на Хетан. Онос Т’уулан не беше от клановете на Бялото лице. Не беше дори баргаст.

Все едно. Вестта бе дошла. Онос Т’уулан беше мъртъв — убит от Бакал, който си беше счупил ръката при забиването на ножа — беше го забил в сърцето на Бойния водач. Предстоеше борба за власт — Сатанд Грил знаеше добре, че Секара се е спряла на бойния главатар на бараните Марал Еб. Но за Сатанд — и за мнозина други сред сенаните — Бакал имаше повече право на това и Сатанд щеше да го подкрепи. Още кръв за проливане, докато нещата се решат. Повечето бяха съгласни с това.

Секара Омразната. Съпругът й, онзи идиот Столмен. Марал Еб и двамата му подли братя. Новият Боен водач щеше да е сенан — никой друг клан не беше толкова могъщ в края на краищата, дори бараните.

Трябваше да стане бързо — всичко. Армията на проклетите ак’рини идваше.

Сатанд Грил застъпва безшумно в тъмното — хлапетата трябваше да се връщат вече. Дори те не бяха толкова глупави, че да останат навън след залез-слънце, при огладнелите вълци и тръгналите на лов мародери ак’рини. Тъй че… къде ли бяха?

От стана зад него долетя писък.

Беше започнало.

 

 

Три жени влязоха в шатрата. Хетан ги познаваше всичките. Видя как тръгнаха към нея и изведнъж всичко стана съвършено ясно, съвършено понятно. Загадките се отдръпнаха като завеси от дим, издухани от вятъра. „Сега идвам при теб, съпруже.“ Посегна за ножа си и напипа само празната кания на бедрото си — очите й се стрелнаха към плоския камък с останките от последното й ядене, и там я чакаше ножът… и Хетан се хвърли да го грабне.

Не успя. Едно коляно се заби в челюстта й, шибна главата й настрани, нишки кръв се завъртяха във въздуха. Ръце стиснаха китките й, дръпнаха я и я притиснаха на пода.

Юмруци заблъскаха лицето й. Искри изригнаха от очите й. Замаяна, изведнъж почувствала се твърде слаба, за да се бори, тя усети как я превъртат по корем. Груба кожа овърза ръцете й отзад. Пръсти се впиха в косата й и вдигнаха главата й нагоре. Мръсният дъх на Баламит зашепна по бузата й:

— Няма лесен изход за теб, курво. Не, за Хетан е окуцяването — пък и какво му е толкова различното? И с куче би се чукала, ако знаеше как да целува! Сто години да живееш дано!

Хвърлиха я на гръб, а след това я надигнаха отзад, ноктите на Джейвис се забиха дълбоко в подмишниците й.

Хега, дебелата Хега замахна с брадвата.

Предната половина на дясното й стъпало отлетя настрани и Хетан изпищя. Кракът подскочи, плисна кръв. Тя се опита да издърпа другия, но тежката дръжка на брадвата изпращя в капачката на коляното и кракът изтръпна. Брадвата се вдигна отново.

Болката изригна на черен потоп. Баламит се изкиска.

Хетан изгуби свяст.

 

 

Крин, чиято племенница бе омъжена за воин гадра и беше издула корем с дете, видя как кучките на Секара извлякоха Хетан от шатрата. Курвата беше в несвяст. Посечените й стъпала оставяха мокра диря, която сякаш пламваше, щом мълниите блеснеха в нощта.

Довлякоха я до най-близкото огнище. Малката Йедин извади нажеженото до бяло плоско острие от жаравата и го притисна в лявото стъпало на Хетан. Месото зацвърча и засъска. Хетан се сгърчи, очите й се оцъклиха. Втори писък процепи въздуха.

Деветгодишната Йедин трепна, но една от кучките я скастри и тя послушно обърна острието и обгори и другото стъпало на Хетан.

Крин се промуши напред и се намръщи, като видя подбелените очи на Хетан и клюмналата й глава.

— Събуди я, Хега. Аз съм първият.

Сестра му се ухили. Още стискаше окървавената брадва.

— Срещу сина ти.

Крин извърна лице отвратен. Момчето беше два пъти по-малко от нея. После кимна рязко.

— Добре. Тази нощ е за това.

— Дар за вдовицата! — викна ухилена Хега.

Джейвис донесе кратуна с вода и я плисна в отеклото лице на Хетан.

Тя се задави, закашля се.

Крин пристъпи към нея, зарадван от това колко много хора са се струпали наоколо и как другите мъже спорят за реда си.

— Оставете ръцете й вързани — рече той. — За първите десетина. След това няма да е нужно повече.

Вярно беше. Никоя жена от баргастите не се съпротивляваше дълго. След няколко дни Хетан щеше да пада на ръце и колене при един поглед само и да си вирва задника.

— Може да са две дузини — подхвърли някой от тълпата. — Хетан беше воин все пак.

Хега изрита Хетан в ребрата и изръмжа:

— Какво е един воин без оръжие? Ба, ще се облизва след четирима-петима само, ще видите!

Крин си замълча, както и другите. Воините си знаеха своите в края на краищата. Хега беше тъпачка да си помисли, че Хетан ще се прекърши толкова лесно. „Помня те, Хега. Моята сестра, прекалено дебела, за да се бие. И коя се облизваше по пет пъти на ден? О, знаем къде се таи омразата ти — богове, наистина ли давам сина си на това чудовище? Е, само за една нощ. И ще му дам ножа си, с позволение да го използва. На никого няма да липсваш, Хега. И никой няма да обвини момчето.“

Вятърът виеше — буря ги беше намерила в тази съдбовна нощ. Вече се чуваше и дъждът в далечината. Въжета се изпъваха и скърцаха. Кожени стени изтупваха и изпърхваха — воини баргасти се изливаха в стана, сякаш повикани от дивите удари на барабани. Някой викна, че бил дошъл Марал Еб, с воините на Сенан, които Туул беше взел със себе си. И Бакал с тях. Убиецът, освободителят на всички баргасти. Кой щеше да забрави тази нощ?

Кой щеше да забрави също тъй, че тъкмо Крин, първородният син на чичото на самия Хъмбръл Тор, пръв е нашибал Хетан?

Тази мисъл го втвърди. Той застана над нея и зачака подивелите й очи да се плъзнат по неговите, а когато трескавият поглед се поколеба и се върна, за да се сплете с неговия, се усмихна. Видя стъписването, след него болката от измяната и кимна.

— Съюзници ли, Хетан? Загуби ги всички. Когато го провъзгласи за свой съпруг. Когато защити лудостта на баща си.

Хега застана до него.

— Къде са ти дечицата, Хетан? Да ти кажа ли? Мъртви и студени в тъмното…

Крин я шибна през лицето с опакото на ръката си.

— Времето ти с нея свърши, вдовице! Върви! Бягай и се скрий в колибата си!

Хега отри кръвта от устните си, завъртя се към тълпата и извика:

— Бавалт, сине на Крин! Тази нощ си мой!

Крин едва се сдържа да не хвърли нож по нея, докато се буташе през тълпата. „Нож, сине, много преди да се увие около теб, много преди да потънеш в дупката на този паяк.“

Щом осъзнаха смисъла на думите на Хега, всички се разсмяха и Крин се почувства ужилен от презрението им. Погледна надолу към Хетан — тя го гледаше с немигащи очи.

Срамът го заля и открадна твърдостта му.

— Не си мисли, че можеш да гледаш — изръмжа той, наведе се и я обърна по корем. Докато смъкваше кожите й, възбудата се върна — събудена повече от гнева, отколкото от нещо друго. О, и тържество имаше, защото много мъже на Сенан я бяха гледали със страст и желание и сега спореха за реда си с нея. „Но аз съм първият. Аз ще те накарам да забравиш Онос Т’уулан. Аз ще ти припомня за мъжеството на баргастите.“ Клекна и разтвори краката й с колене. — Вдигни ми се, курво. Покажи на всички как приемаш съдбата си.

 

 

Болката беше далечен рев. Нещо студено, ледено изпълваше черепа й и всяко лице, което бе погледнала, след като се свести, изригваше в мозъка й. Лицата — израженията им и всичко, което издаваха те — бяха жигосани в душата й.

Беше играла с по-малката сестра на Хега — толкова близки бяха, — а сега тя бе някъде в тълпата, равнодушна и чужда. Джейвис бе изтъкала чудесен чул за кон като сватбен дар и Хетан помнеше гордата й усмивка, когато я отличи с благодарността си пред всички. Баламит, дъщеря на шаманка, беше пазачката й в нощта на първата кръв, когато Хетан беше едва на дванайсет. Беше седяла будна, държеше ръката й, докато сънят най-сетне взе детето, вече жена.

Йедин често играеше с близначките…

„Съпруже, аз те предадох! В нищетата си, в жалкото си самосъжаление — знаех, знаех, че това идва, как можеше да не дойде? Децата ми… изоставих ги.“

„Те ги убиха, съпруже. Убиха нашите деца!“

— Вдигни ми се, курво!

„Крин, смеех се на твоя глад за мен, глад, от който ми се повдигаше. Чака ли те призракът на баща ми, Крин? Вижда ли той това и какво искаш от мен?“

„Разбира ли срама ми?“

„Крин ме наказва сега. Той е само първият, но колкото и да са, наказанието никога няма да е достатъчно.“

„Сега… сега разбирам ума на една окуцена жена. Разбирам го.“

И тя се надигна, за да го поеме.

 

 

Малките отрепки го видяха, преди той да ги види. И видяха тежкия нож в ръката му.

Никой нямаше да отрече, че близначките бяха хитри, гадни същества, като змийчета, тъй че когато се обърнаха и побягнаха, Сатанд Грил не се изненада. Но едната носеше детето и то се разпищя.

О, можеха да го накарат да замълчи по единствения възможен начин — задушаваща длан върху устата и носа, с което да спестят на Сатанд кръвта по собствените му ръце — и той го очакваше, когато се спусна да ги догони, но бебешките врясъци продължиха.

Можеше да ги догони и рано или късно щеше да го направи. Сигурен беше, че разбират, че вече са мъртви. Добре, щом искаха да го превърнат в игра, щеше да я играе. Един последен жест към детството, преди да им го отнеме. Щяха ли да писнат, щом ги хванеше? Интересен въпрос. Ако не веднага, по-късно. Да, по-късно щяха да писнат не на шега.

Чу пред себе си дращене по полегатия бряг на каменистото дефиле и закрачи тежко натам… да, ето я едната, с момченцето в ръце, опитваше се да се изкатери по свлачището…

Големият камък едва не го уби, стовари се като чук в рамото му. Той изрева от болка, залитна — и за миг зърна другата близначка горе на ръба.

— Миризливо говно такова! — изръмжа й. — Ще си платиш за това!

Вече не беше игра. Щеше да им го върне тъпкано. Щеше да ги накара да съжалят за глупавите опити да му се измъкнат.

Момичето с детето отпред се отказа да се катери по сипея, спусна се надолу и вдясно и се скри в едно дере. Малко след това другото момиче се шмугна след тях.

Цялата работа беше уловка. Капан. Хитри ще му се пишат, така ли?

Побеснял от гняв, Сатанд затича след тях.

 

 

Сеток го дърпаше за ръцете.

— Кафал! Ставай!

Твърде късно беше. Вече виждаше каквото имаше да се види. Прокълнат от собствените си богове. Ако можеше само да ги стисне за вратовете и да ги удуши един по един, заклеваше се, че ще го направи.

Обичната му сестра… беше изпищял, когато брадвата посече. Беше паднал на колене, когато Крин пристъпи към нея — а сега се мъчеше да издере очите си, макар че гледките зад тях сякаш оставаха безразлични към раните, които им причиняваше. Кръв капеше със сълзите — щеше да дере и да дере, докато не престанеше да вижда света… но слепотата като че ли вечно щеше да му се изплъзва.

Видя как Крин изнасилва кръвната си сестра. Чу окуражителните викове на стотиците струпани наоколо воини. Видя Бакал, изпит и с блеснали очи, как излезе напред от тълпата, видя ужаса му и как кръвта се отцеди от лицето му, видя как великият убиец на Онос Т’уулан се обърна и побягна, все едно призрачната ръка на Бойния водач посегна да го хване. А беше само изнасилването на една осакатена жена — дори не се смяташе за изнасилване всъщност. Просто… използване.

А Сатанд Грил, с когото бе излизал на лов преди години, сега гонеше да убие Стейви и Сторий, и Абси, който риташе и махаше с ръчички в прегръдката на Стейви, сякаш с пълното съзнание, че този нов свят, който бе открил, рухва, че смъртта идва да го вземе още преди да е вкусил насладите му. И момчето беше обидено, възмутено, объркано. Ужасено.

Ничие сърце не можеше да понесе такива гледки.

Сеток дърпаше ръцете му, мъчеше се да ги задържи далече от лицето му.

— Трябва да продължим напред! Вълците…

— Гуглата да ги вземе вълците!

— Но няма да ги вземе, глупак такъв! Той не — но някой друг ще ги вземе! Трябва да бързаме, Кафал…

Ръката му замахна и я перна с все сила по скулата. Начинът, по който се изви вратлето й, докато падаше, го ужаси. Той извика и запълзя към нея.

Вълците не бяха вече призраци. Кръв замъгли очите му, капеше като сълзи.

— Сеток!

Тя беше още дете, толкова мъничка, толкова крехка…

Вълците виеха — хор, който го оглуши, който го блъсна по очи в замръзналата пръст. „Богове, главата ми! Спрете! Спрете, моля ви!“ Може би изкрещя, но не чу крясъка си. Зверовете връхлитаха от всички страни, искаха го.

Искаха кръвта му.

Отнякъде прозвуча ловджийски рог.

Кафал успя да стане и побягна. Побягна от света.

 

 

Сестра й й подаде плачещото момченце и Стейви го притисна до гърдите си. Сторий мина покрай нея, вкопчи се в жилавата трева и се закатери нагоре. Добре, ще излязат от дерето, а после накъде? Веригата накъсани хълмове беше тясна, остров изровен от водите варовик, а отвъд нея земята ставаше равна и нямаше къде да се скрият. Закатери се задъхана след сестра си по ронливия склон. Момченцето я биеше по лицето с юмручетата си.

Щяха да умрат. Вече го знаеше. Животът им, с цялата му безгрижна радост, със съвършената му безопасност, изведнъж беше свършил. Копнееше за вчерашния ден, за вдъхващото сигурност присъствие на втория им баща. Още веднъж да зърне лицето му, широко и загрубяло, всяка черта ярко откроена, топлите му очи, които винаги ги гледаха с обич — пред двете близначки гневът сякаш бе невъзможно да го обземе. Дори неодобрението се разколебаваше за миг. Мачкали го бяха като речна глина, но знаеха, че под тази глина има нещо желязно, нещо с огромна сила. Той беше истина, твърда и ненарушима. Мачкали го бяха, защото знаеха тази истина.

Къде беше той сега? Какво беше станало с майка им? Защо ги гонеше Сатанд Грил? Защо щеше да ги убие?

Сторий тичаше напред като зайче, мъчещо се да намери укритие, но нищо нямаше наоколо. Призрачна светлина обля равнината, щом Резките прорязаха нощта. Жесток вятър зашиба лицата им, грамадата буреносни облаци затули небето на север. Да гледа изпадналата си в паника сестра бе като нож в гърдите на Стейви — светът се сриваше като сипея в дерето зад тях, дерето, където беше Сатанд… Можеше да хвърли онзи камък по главата му — трябваше, — но мисълта, че може да му счупи черепа, я бе ужасила. Частица от нея бе поискала да повярва, че може да успее да му счупи рамото и че той ще се откаже, ще се върне в стана. Вече разбираше, унила и отчаяна, че тази вяра — че всичко това може да се оправи — е нелепа. Грешката й в преценката щеше да ги убие.

Чу как Сатанд се изкатери от дерето и извика и затича с все сила. И изведнъж брат й притихна, ръцете му се увиха плътно около врата й, пръстчетата му се вкопчиха в косата й.

Той също разбираше. Застинал като сърна в тревите, на по-малко от десет крачки от дебнещата котка, ококорил очи, дъхът му тежък и топъл на шията й.

Сълзи потекоха по бузите й — беше се вкопчил в нея с вярата, че тя може да го опази, да защити живота му. Но Стейви знаеше, че не може. Не беше достатъчно голяма. Не беше достатъчно яростна.

Видя как Сторий ги погледна през рамо, как се поколеба…

Тежките стъпки на Сатанд се приближаваха бързо.

— Махай се! — изкрещя Стейви на сестра си. — Бягай!

Но вместо да я послуша, Сторий се наведе, грабна един камък и затича към тях.

„Свирепа сестра, храбра. Глупачка такава.“

Щяха да умрат заедно.

Стейви залитна, падна на колене, ожули ги. Парещата болка донесе още сълзи и всичко се замъгли. Брат й се измъкна от ръцете й — вече можеше да побегне, колкото държат късите му крачета…

Но той остана на място, с лице срещу тичащия към тях воин. Мъжът не беше чужденец, нали? Не, беше им близък. А в сянката на близък човек беше безопасно.

— Не и този път — прошепна Стейви.

 

 

Сатанд намести ножа в ръката си и застъпва бавно. Гонитбата беше свършила — нямаше къде да отидат вече, нали?

Рамото му пулсираше, болката го жегваше рязко в ключицата — не можеше да вдигне тази ръка. Змийчето я беше счупило.

Но гневът на воина заглъхваше. „Не са си избрали родителите — кой си ги избира? Просто… нямат късмет. Но така е на този свят. Децата на владетели наследяват нещо повече от власт — наследяват онова, което става, щом тази власт рухне. Когато се развихри нощ на кръв и тщеславие бликне като черна отрова.“

Видя камъка в ръката на едното момиче и кимна доволен. Кръвта им беше само наполовина баргастка, но се беше събудила за това. Налагаше се да убие първо нея.

— Какво е станало? — попита момичето до момченцето. — Сатанд?

Той се озъби. Подходящите думи щяха да отнемат волята им за борба.

— Вие сте сираци. Вашите род…

Камъкът излетя като светкавица, перна го малко над лявото око. Той изруга от болка и изненада и тръсна глава. Кръв потече в окото му и го заслепи.

— Духовете да те вземат! — изсмя се той. — По-малко рани съм понасял в битка! Но… едно око стига. Една здрава ръка също. — И пристъпи напред.

Очите на момчето се бяха разширили неразбиращо. А после то изведнъж се усмихна и вдигна ръце.

Сатанд се поколеба. „Да, вдигал съм те и съм те подхвърлял във въздуха. Гъделичкал съм те, докато запищиш. Но онова свърши.“ Вдигна ножа.

Близначките се вторачиха в него, замръзнали. Щяха ли да защитят момчето? Да, щяха. Със зъби и нокти, щяха.

„Такива сме, каквито сме.“

— Гордея се с вас — каза той. — Гордея се с всички ви. Но това трябва да стане.

Момченцето извика, сякаш от радост.

Нещо го шибна в гърба. Той залитна. Ножът изпадна от ръката му. Сатанд го погледна намръщено. Защо бе изтървал оръжието си? Защо силата му се изцеждаше? Падна на колене и здравото му око се взря в очите на момченцето — сега бяха на едно ниво. „Не, той не гледа мен. Гледа зад мен.“ Объркване, грохот от нещо, нахлуло дълбоко в черепа му. Воинът изви глава назад.

Втората стрела го порази в челото, в самия център, проби костта и се взря в мозъка.

Той така и не видя откъде дойде.

 

 

Стейви се свлече с омекнали колене. Сестра й притича към брат им и го вдигна. Момчето изскимтя от радост.

В зеленикавия полумрак Стейви успя да различи силуета на воин, на кон, на шейсет, че и повече крачки от тях. Нещо тук изглеждаше нереално и тя се помъчи да го осъзнае, а след това ахна. „Стрелата. Сатанд се обръщаше — в движение — и все пак… от шейсет крачки! В този вятър!“ Погледът й се спря на тялото на Сатанд и тя присви очи към стрелата. „Виждала съм такива. Вижда…“ Стейви простена и запълзя напред, ръката й се сви около стрелата.

— Таткова е!

Ездачът се приближаваше в лек галоп.

Зад нея сестра й промълви:

— Това не е татко.

— Не е — но виж стрелите!

Сторий остави момченцето на земята.

— Виждам ги. Виждам ги, Стейви.

Воинът се приближи и видяха, че нещо в него не е както трябва — и в коня му също. Животното беше прекалено мършаво, кожата му накъсана на дрипи, дългите му зацапани зъби лъщяха сухо, дупките на очите му бяха празни, без светлина, безжизнени.

Конникът не изглеждаше много по-добре. Но държеше рогов лък, а в колчана на седлото се виждаха десетина от стрелите на Онос Т’уулан. Дръпнатата качулка скриваше онова, което бе останало от лицето му, неподатлива на силния вятър. Той забави коня до ходом, после спря на десет крачки от тях.

Като че ли ги огледа замислено и Стейви улови блесналата за миг искра в единственото му око.

— Момчето, да — заговори той на дару — но беше дару с малазански акцент. — Но не и вие двете.

Прониза я мраз. Усети как сестра й се вкопчва в ръката й.

— Това май се получи погрешно — продължи воинът. — Имам предвид, че го виждам в момчето, но не във вас двете.

— Познавал си го — възкликна обвинително Сторий и посочи колчана. — Той ги е направил тези. Откраднал си ги!

— Той ги направи, да, като дар за мен. Но това беше много отдавна. Преди да се родите.

— Ток-младши — прошепна Сторий.

— Говорил ви е за мен?

Нищо, че този воин беше немрящ. Момичетата се втурнаха напред, по едно от всяка страна, да прегърнат съсухрените му бедра. При допира им той като че ли потръпна, но после протегна ръце, поколеба се за миг и ги отпусна върху главите им.

А те заплакаха от облекчение.

Синът на Онос Т’уулан не беше помръднал. Но ги гледаше и се усмихваше.

 

 

Очите на Сеток трепнаха и се отвориха. В мига, в който раздвижи главата си, заслепяваща болка прониза черепа й. Простена. Нощта бе светла, с познатата зелена багра на родния й свят. Усещаше вълците, вече не като същества от плът и кръв около себе си, а отново като призраци. Безплътни, зареяни, тъжни.

Духаше студен вятър, на север бляскаха мълнии. Разтреперана и замаяна, Сеток с усилие се надигна на колене. Тъмната равнина се люшна около нея, завъртя се. Тя се опита да си спомни какво се беше случило. Паднала ли беше?

— Кафал?

Вместо отговор отекна далечен гръм.

Тя примига и се огледа. Намираше се в центъра на кръг от полузаровени грамадни камъни, нефритеното сияние от юг наслагваше зелен оттенък върху сребърната им лъскавина. Фигурите, всечени по тях, отдавна бяха изтрити от вятъра и дъжда до едва доловими резки. Но тук имаше сила. Стара. Стара като всичко в тази равнина. И шепнеща скръб, жалба по пустата земя. Вятърът пееше унило между голите грамади.

Вълчите призраци кръжаха бавно, привлечени сякаш към този пръстен от камъни и скръбната му песен.

От Кафал нямаше и следа. Дали се беше изгубил в света на Зверската крепост? Ако беше така, беше се изгубил завинаги, пропадаше назад и назад през столетията, във времена толкова древни, че нито едно човешко същество не бе стъпвало по света, свят, в който нямаше очертана кръвна линия, за да отдели ловеца от плячката — там всички бяха животни. Рано или късно Кафал щеше да падне жертва, плячка за някой хищник с остър поглед. Смъртта му щеше да е самотна, толкова самотна, че сигурно щеше да я приеме с охота.

Дори волята на стотиците хиляди вълци едва можеше да се докосне до неизмеримата мощ на изгубената Крепост.

Дъждът дойде с гнева на стършели.

 

 

Под камшиците на вятъра и плющенето на дъжда Кафал се добра до стана. Огнищата мъждукаха и гаснеха под пороя, но и на колебливата им светлина успя да види присвитите тълпи и малките, набързо вдигнати биваци на бараните по краищата. Между редиците шатри бързаха изгърбени в студа фигури. Почти не се виждаха постове.

Някъде там беше сестра му. Използваха я отново и отново. Воини, които бе познавал през целия си живот, вкарваха кървави дири в нея, бързаха да се включат в прекършването на тази горда, красива и силна доскоро жена. Кафал и Туул често бяха говорили за забрана на традицията на окуцяването, но твърде много хора се съпротивляваха на отмяната на традициите, та дори да са толкова жестоки като тази.

Не можеше да промени станалото, злодеянието вече бе извършено, но можеше да я отвлече, можеше да й спести месеците, дори години на ужас, които я очакваха.

 

 

Загърната в кожи, Баламит крачеше към юртата си. Каква нощ! Твърде много години се беше кланяла на онази кучка, твърде много години се беше отдръпвала от пътя й с наведени очи, както изискваше положението на Хетан като съпруга на Бойния водач. Е, сега курвата плащаше с душата си за всичко това, нали?

Отново превъртя в ума си съдбовния миг, когато Хега замахна с брадвата. И как се сгърчи цялото тяло на Хетан, и как оглушителният писък разцепи въздуха като нож. Някои хора живееха все едно, че привилегията е нещо, с което са се родили, все едно, че всички останали са по-нищожни от тях, все едно, че властта им е неотменима като природна истина. Е, имаше други истини в природата, нали? Събралата се глутница може да повали и най-свирепия вълк.

Баламит се усмихна широко. Дъждът плющеше леден в лицето й. Не просто глутница, хиляда като нея! Присвитите, пренебрегваните, обикновената тълпа, обектите на височайшето презрение. О, това беше велик урок, и още как! И най-сладката истина от всички — още изобщо не беше свършило.

Марал Еб беше глупак, поредният от кучите синове, които си въобразяваха, че проклетите им пръдни могат да купят корона. Бакал беше много по-добър избор — беше Сенан, първо, а бараните не можеха да се мерят с нейното племе… ама толкова нагли бяха, още повече че нямаха нищо общо с убийството на Онос Т’уулан… това беше направо срамота…

Между две купчини покрита с насмолена кожа суха тор изскочи огромна фигура и се блъсна в нея толкова силно, че тя залитна. Понечи да извика сърдито, но непознатият я хвана за ръката, стисна силно и я дръпна към себе си. Острие на нож потъна между ребрата й и преряза сърцето й на две.

Баламит примига във внезапно настъпилия мрак, краката й омекнаха и тя се свлече в калта.

Убиецът й я остави там, без дори да погледне назад.

 

 

Огънят най-сетне угасна под дъжда и Джейвис бавно се надигна. Костите я заболяваха ужасно, когато станеше студено, и тази несправедливост я глождеше. Едва-що бе навлязла в петдесетте си години все пак — но сега, след като беше една от силните на деня, можеше да поиска ритуал на изцеряване, който да прочисти гнилото в ставите й, и нямаше да трябва да плаща нищо, нищичко.

Секара бе обещала. А Секара знаеше колко важно е да угоди на съюзниците си.

Животът щеше да е хубав отново, какъвто беше в младостта й. Можеше да вземе колкото мъже си поиска. Можеше да си вземе от най-хубавите кожи, които да й пазят топло нощем. Можеше дори да си купи един-двама роби д’рас, за да мажат с масла кожата й и да я направят отново гладка. Чувала беше, че могат да махат браздите по корема и да стягат провисналите гърди. Можеха да загладят бръчките по лицето й, дори „птичия крак“ между веждите й, насъбрал цял живот негодувание и яд.

Погледна почернелите въглени в краката си и се обърна да си тръгне.

Двама воини стояха пред нея. Барани. Единият беше Кашат, брат на Марал Еб. Другия не го познаваше.

— Какво искате? — попита Джейвис, изведнъж обзета от страх.

— Само това — отвърна Кашат и замахна.

Тя успя да зърне за миг блясъка на острието. Нещо опари гърлото й изведнъж по гърдите й се изля топлина.

Болката в костите й изчезна, а след малко възелът между веждите й бавно се отпусна и направи лицето й, под целувките на дъжда, почти младо.

 

 

Малката Йедин се присви до тялото на Хега, вторачена в локвата кръв, която още димеше, макар дъждовните капки да плющяха в нея. Кошмарът нямаше да свърши, а тя все още усещаше горещината на желязото, с което бе обгорила отсечените стъпала на Хетан. Пулсираше като треска нагоре по ръцете й, но не можеше да стигне до студа, стиснал сърцето й.

Такова ужасно нещо, а Хега я беше накарала да го направи, защото Хега знаеше как да кара хората да правят разни неща, особено младите хора. Показваше им онова, опасното нещо в очите си — и нищо повече не бе нужно. А Хетан никога не беше зла, винаги беше мила, нежна и винаги готова да ти намигне добродушно. И Стейви и Сторий също. Винаги разсмиваха Йедин с игрите си, с лудите си хрумвания и хитрини.

Светът изведнъж бе станал тъмен, непознаваем. И гледай сега, някой беше дошъл и беше убил Хега. Опасното нещо в очите й не стигаше, но то пък какво ли стигаше?

Онова, което направиха онези мъже на Хетан…

Една ръка я сграбчи отзад за яката и я надигна.

Лице на непознат се вторачи в нея.

Друг глас заговори отстрани:

— Няма да помни много за това, Сагал.

— Една от пакостниците на Хега.

— Все пак…

Сагал я пусна и тя се олюля, но не падна. Той хвана главата й в огромните си шепи. Очите им се срещнаха и Йедин видя оживелия мрак там, опасното нещо…

Сагал прекърши врата й и пусна тялото й върху трупа на Хега.

— Намери Бефка. Още една жертва за тази нощ. За теб.

— А Секара и Столмен?

Сагал се ухили.

— С Кашат най-доброто го пазим за накрая. Хайде, върви, Корит.

Воинът кимна.

— А после ми е редът с Хетан.

— Заслужава го, както скимти в калта.

 

 

Страл излезе и Бакал остана сам в юртата. Знаеше, че жена му няма да се върне тази нощ, и си признаваше, че няма да се притесни много, ако изобщо не се върне. Удивително какви изненади можеха да споходят един брак след толкова години. Кълбото от правила се беше разнищило тази нощ, нишките — понесени от черния вятър. Хиляди възможности се бяха пробудили в хорските души. Отдавна погребани вражди изпълзяваха от земята и от ножове капеше кръв. Воин можеше да се взре в очите на приятел и да види чужд, можеше да се вгледа в очите на жена и да види пламъка на греховна страст.

Тя искаше друг мъж, но Бакал беше на пътя й. Този мъж пък искаше нея, но неговата жена беше на пътя му. Жената на Бакал бе застанала пред него, с усмивка на устните, живо същество, ликуващо от това, че може да нанесе болка — стига болката да беше възможна, но не беше, както бе открил той за свое изумление.

В мига, в който тя го разбра, лицето й се изкриви от омраза.

Когато излезе, държеше ножа си. Между нея и новия й любовник една жена щеше да умре тази нощ.

Щеше ли да ги спре?

Още не беше решил. Нищо не кипеше в него. Нищо не тлееше, готово всеки миг да изригне. Дори усилието да мисли за това го изтощаваше.

„Кръв изтича.“ Древна поговорка сред баргастите. Когато е убит владетел, хиляда ножа блясват и слабите подивяват. „Ние сме в своята нощ на безумие. Враг иде към нас, а ние сме се вкопчили в безумна касапница, избиваме свои.“ Смътно чуваше писъци през воя на вятъра.

Лицето на жена му, толкова грозно в страстта, изплува пред очите му.

„Не, няма да оставя това така.“ Стана и взе ризницата си от монети. Окажеше ли се твърде късно да спаси жената, щеше да убие жена си и любовника й. Акт, в който нямаше нищо безумно всъщност.

 

 

— Намери го! — настоя Секара. — Братята му са навън — избиват съюзниците ни! Марал Еб е сам…

— Не е — отвърна Столмен. — Точно в тази нощ това ще е безумие.

Тя го изгледа с гняв. Огромен, с броня, с тежкия крив нож в ръка — и с окаяно изражение на вяло отпуснатото лице.

— Кажи му, че искаш да обсъдите съюза с клана Гадра — просто намери някакъв повод. Щом му прережеш гърлото…

— Братята му ще ме хванат и ще ме убият. Слушай, жено, ти ми каза, че искаш Марал Еб да командва воините ни…

— Не очаквах, че ще тръгне срещу нас още тази нощ! Хега е мъртва! Джейвис я няма никъде. И Баламит. Не разбираш ли какво става?

— Май ти не разбираш. Щом те са мъртви, ние сме следващите.

— Няма да посмее да ни докосне! Имам сто убийци — имам шпиони във всеки клан! Не, още му трябваме…

— Няма да разсъждава така, когато се опитам да го убия.

— Не се опитвай, мъжо. Убий го и се увери, че си го убил. Остави глупавите му братя на мен.

Дъждът барабанеше тежко по дебелите кожи на юртата. Някой отвън изпищя. Лицето на Столмен посивя като пепел.

„Духове на бездната, боята дори не му трябва тази нощ.“

— И това ли трябва аз да направя? Ставаш ли изобщо за нещо?

— Секара, стоя тук готов да дам живота си — да те защитя. Веднъж да свърши тази нощ, ще свърши и безумието. Трябва само да оцелеем…

— Не искам просто да оцелеем!

Той се вторачи в нея все едно, че я виждаше за първи път. Нещо в този поглед, толкова чужд за него, я накара да потръпне. Секара пристъпи към мъжа си, докосна с длан люспестата броня на гърдите му.

— Разбирам, мъжо. Знаеш, че ценя това, което правиш. Просто не мисля, че е необходимо, това е всичко. Моля те, направи го заради мен. Намери Марал Еб — а ако видиш, че е обкръжен от телохранители, тогава се върни. Ще знаем, че се страхува за живота си — и ще трябва да нанесем първия си удар срещу него, без дори да вдигнем ръка.

Той въздъхна и се обърна към входа.

Вятърът зафуча покрай него, когато дръпна платнището и пристъпи навън.

Секара се отдръпна назад от студа.

Миг след това чу тежко изтупване, после нещо се хързулна по стената на юртата, преди да падне в калта.

Секара замръзна, със сърце в гърлото и с ръце на устата.

Сагал влезе първи. Брат му Кашат се появи зад него с тълвар в едната ръка — острието лъщеше от кръв и дъжд.

— Секара Омразната — каза с усмивка Сагал. — Жестока е тази нощ.

— Радвам се, че е мъртъв — отвърна тя и кимна към капещото острие. — Безполезен. Бреме за всяка моя амбиция.

— Амбиции, да — измърмори Кашат и огледа юртата. — Добре си се устроила, виждам.

— Имам много, много приятели.

— Знаем — каза Сагал. — Срещнахме се с някои от тях тази нощ.

— Марал Еб се нуждае от мен — от това, което знам. Шпионите ми, убийците ми. Като вдовица не съм заплаха за вас, за никого от вас. Брат ви ще бъде Боен водач и ще се погрижа да е неуязвим.

Сагал сви рамене.

— Ще помислим.

Тя облиза устни.

— Кажете на Марал Еб, че ще дойда утре при него. Имаме много да обсъдим. Ще има съперници… Ами Бакал? Помислихте ли за него? Мога да ви отведа право до юртата му, чакайте само да си взема наметалото…

— Няма нужда от това — каза Сагал. — Бакал вече не е заплаха. Срамота, убиецът на Онос Т’уулан да умре така неочаквано. — Обърна се към Кашат. — Задавил се с нещо, а?

— С нещо — отвърна Кашат.

— Ще има други — заговори Секара. — Други, за които знам, а вие — не. Между сенаните и дори между моите хора.

— Да, да, всички ще ги продадеш, жено.

— Служа на Бойния водач.

— Ще видим, нали?

И Сагал се обърна и излезе от юртата. Кашат избърса кръвта на мъжа й от тълвара си в безценното знаме, провесено от централния пилон, ухили й се, после тръгна след брат си.

Секара се свлече на походния сандък. Трепереше цялата, чак кокалите й тракаха. Опита се да преглътне, но устата й гърлото й бяха съвсем пресъхнали. Стисна ръце в скута си, но те се изхлъзнаха една от друга — не можеше да се задържи за нищо.

Вятърът блъскаше кожените стени, студен въздух пронизваше от входа — платнището не беше наместено както трябва. Трябваше да стане и да го оправи. Но остана да седи разтреперана и да се мъчи да овладее хлъзгавите си непослушни ръце.

— Столмен — изхлипа тя. — Ти ме остави. Изостави ме. За малко… за малко щях да умра!

Погледна натам, където стоеше той доскоро, толкова голям, толкова здрав и непоклатим, а после очите й се отклониха към знамето и ужасното петно на него.

— Съсипа го — прошепна тя. — Съсипа го.

Обичаше да го глади с ръце. Тази коприна, тече и тече, като поток от власт и богатство, който така и не мокри дланите й. Но вече не. Щеше да усеща налепа на засъхналата му кръв, прахта, цапаща ръцете й.

— Трябваше да се сети, че го чакат. Трябваше.

 

 

Когато двамата барани нахлуха, Бакал тъкмо стягаше оръжейния си колан, мъчеше се с токата. Дясната му ръка посегна съвсем самичка на педя вляво, кривото острие изсъска от ножницата и посрещна тежкото посичане на тълвара. И го отби — но се прекърши малко над дръжката.

Бакал скочи напред и заби щръкналото парче в гърлото на нападателя. Кръв рукна по китката му.

Другият заобиколи покрай горящия мангал.

Бакал се отдръпна от давещия се в собствената си кръв воин. Нямаше нищо, с което да се защити.

„Ти май печелиш, жено…“

Баранът вдигна тълвара да го посече, но зад него се появи сянка. Криви остриета облизаха гърлото му от двете страни. Мангалът засъска и запращя от пръските. Баранът се олюля, рухна върху оръжейния сандък, краката му потрепериха и застинаха.

Бакал изпъшка от болката в ръката и извърна очи към новодошлия.

— Кафал.

— Сънувах го — промълви жрецът, лицето му бе потъмняло от гняв и скръб. — Ръката ти, ножът ти — в сърцето му…

— А сънува ли и кой нанесе удара, Кафал?

Едрият воин отпусна рамене и пристъпи тромаво към него; очите му се смъкнаха към оръжията в ръцете му.

— Дойдох за нея.

— Не тази нощ.

Кривите ножове се вдигнаха рязко за удар, но Бакал вдигна ръка.

— Ще ти помогна, но не тази нощ. Тя е в несвяст — две дузини воини я използваха, може би и повече. Още малко и щеше да издъхне, а те няма да го позволят. Жените я взеха, Кафал. Ще се погрижат за нея, цвърчат като скворци — знаеш за какво говоря. Докато плътта й не се изцери, не можеш да влезеш в онази юрта. Жените ще те разкъсат. Моята… жена ми отиде там първа, преди другите си… работи. Да види, да се включи и тя… и ми се изсмя. На ужаса ми. Кафал, тя ми се изсмя.

Лицето на жреца беше прорязано с кървави бразди — беше го драл с нокти, личеше си.

— Твоите сънища — прошепна Бакал. — Ти си видял!

— Видях.

— Кафал…

— Но не е свършило. Те не знаят това — никой от тях не знае това. Боговете ни вият. От ужас. — Подивелите му очи се впиха в Бакал. — Нима си мислеха, че ще се измъкнат с това? Нима забравиха какво беше той? Откъде дойде? Ще ги хване и ще ги размаже! — Оголи зъби. — А аз ще стоя отстрани — чуваш ли ме? Ще стоя отстрани и ще гледам, Бакал, и няма да направя нищо.

— Сестра ти…

Кафал се сепна, все едно го зашлевиха през лицето.

— Да. Ще изчакам…

— Не можеш да се скриеш тук, Кафал. Още убийци на Марал Еб ще дойдат за мен…

— Тази нощ е на свършване — каза жрецът. — Лудостта вече угасва. Намери съюзниците си, Бакал, събери ги около себе си.

— Върни се след три дни — каза Бакал. — Ще ти помогна. Ще я измъкнем. Ще я отведем далече. Но… Кафал, трябва да знаеш…

Мъжът потрепери.

— Ще е твърде късно. Да, знам. Знам.

— Иди си — каза Бакал и се огледа за някое от по-старите си оръжия, но спря и се вторачи в двата трупа. — Аз трябва да свърша нещо. Едно последно нещо. — Вдигна тъжните си очи към жреца. — Лудостта май не е угаснала съвсем.

 

 

Конникът се появи от мрака на нощта. Държеше дете, момченце. Две момичета от двете страни на коня залитаха от умора.

Раздраната опашка на бурята завиваше на юг, понесла дъжда със себе си.

Сеток гледаше приближаващите се непознати. Знаеше, че мъжът е привидение, немрящ войник на Жътваря. Но знаеше също, че докато седи в центъра на каменния кръг, няма от какво да се бои. Древната сила тук се опълчваше на глада за кръв — беше създадена точно за тази цел. Тя беше убежище срещу Древните богове и тяхната вечна жажда и вечно щеше да остане такава.

Той спря точно извън кръга, както трябваше да стане.

Сеток се изправи и погледна момичетата. Облечени като баргасти, но кръвта и на двете не беше чиста баргастка. Близначки. Очи, помръкнали от потрес, който вече угасваше, заменен от безстрашно спокойствие. Момченцето пък й се усмихваше.

Призракът вдигна детето с една ръка — то се вкопчи в нея като маймунка болкандо — и внимателно го сложи да стъпи на земята.

— Вземи ги — заговори привидението на Сеток и немрящите очи се впиха в нея — едното човешко и съсухрено в смъртта, другото — ярко кехлибарено, око на вълк.

Сеток ахна.

— Ти не си слугата на Жътваря!

— Това е слабостта ми — отвърна той.

— Кое?

— Прокълнат съм с… нерешителност. Вземи ги, направи бивак в кръга. Изчакай.

— Какво да изчакам?

— Да свърши неговата война, дестраянт. — Ездачът замълча за миг и добави: — Тръгваме, когато се върна.

Тя гледа след него, докато се отдалечаваше на запад, сякаш бягаше от изгряващото слънце. Момичетата хванаха малкото момче за ръцете и предпазливо се приближиха.

Сеток въздъхна.

— Рожби сте на Хетан, нали?

Те кимнаха.

— Аз съм приятелка на вуйчо ви, Кафал. Не — добави уморено, — не знам къде отиде той. — Помисли си за последните думи на призрака и добави: — Може би ще се върне. Сега елате при мен, ще запаля огън. Ще хапнете и ще си починете.

Щом влязоха в кръга, момчето се отскубна от ръцете на сестрите си и отиде до югозападния край на каменния пръстен. Загледа се в привидно пустия тъмен хоризонт и поде някакво странно ритмично бърборене. Почти като песен.

Сеток потръпна от звука. Когато се обърна, видя, че близначките са се сгушили в постелята й. Спяха.

 

 

Лешоядите бяха изкълвали и последното късче месо. Чакали бяха дъвкали костите, но бяха открили, че дори техните силни челюсти не могат да ги натрошат достатъчно, за да ги изгълтат, нито да оглозгат краищата им, както правеха обикновено. Накрая оставиха парчетата пръснати в отъпканите треви. Освен това можеше да се намери още, не само тук, но по многобройни други места из равнината. Беше сезон за мухи, накацали по муцуните, и за пълни кореми.

След няколко дни всички хранещи се с леш птици и зверове си бяха отишли — оставиха мястото на слънцето, вятъра и звездите. Стръковете трева се изтръгнаха от засъхналата кръв, корените се впиха в наторената пръст и насекоми запълзяха като зъбите на земята, за да погълнат всичко, което могат.

В една нощ с буря, забушувала на югоизток, нощ, в която чужди богове виеха и призрачни вълци се носеха като тъмен прилив по невидим пейзаж, нощ, в която огньове на армии съскаха и пращяха, а чакалите тичаха като полудели, защото вонята на пролята кръв биеше в ноздрите им от всички страни, долината с пръснатите из нея камъни и кости и с купчината пепел от изгорени останки започна да се раздвижва. Късчета се засъбираха. Заоформяха се в ребра, в кокалчета на пръсти, бедрени кости, прешлени — пропити сякаш с желязо, привлечено от магнит, плъзгаха се и се завъртаха на пресекулки.

Вятърът, надигнал се на югоизток, се втурна над земята, хала от сто хиляди извисили се гласове. Треви заплющяха неистово. Прах се извиси, завихри се и изпълни въздуха с песъчинки.

Горе, в безоблачното все още небе, Резките сякаш запулсираха и затрептяха като през вълни от зной.

Затракаха кости. Изпод грамадите от камъни и разбита броня в долината се заизтръгваха късчета гниеща плът, жили се загърчиха като змии, сухожилия запълзяха като червеи, изтръгнаха се от пръстта и залазиха към купчината кости — които се снаждаха в разпознаваема форма — скелет, хлабаво сглобен все още, но костите не бяха на ак’рини, нито на баргаст. По-дебели бяха, с по-очертани ръбове. Натрошеният череп отново ставаше цял, очукан и почернял от саждите. Стоеше неподвижен, с горните зъби върху земята, докато долната челюст не изщрака към него, а след това натисна отдолу, избута го назад, та връзките да се наместят в ставите.

Плът и изсъхнала кожа, туфи зацапана с прах коса. Сухожилия стегнаха дългите кости, краищата се сплетоха да ги свържат в ръце и крака. Извити снопчета мускул се докопаха до жили, издърпваха се и полепваха, жилите се изпъваха. Сглоби се ръка, десетки кокалчета на пръсти се събраха и се наместиха с пукот в края на китката.

Гнило месо стегна прешлените в змийска извивка. Ребра изщракаха в жлебовете от двете страни на гръдния кош и го надигнаха от земята.

Когато Резките задълбаха хоризонта на югоизток, а вятърът вече издъхваше в сетния си спазъм, в тревите лежеше тяло. Късчета кожа се сливаха, за да го загърнат, всеки шев — като белег от рана. Нишки коса пуснаха корени по темето на черепа.

Щом вятърът заглъхна съвсем, доехтя далечна песен. Груб, немощен глас на старица, а в мелодията на тази песен имаше стегнати в здрави възли юмруци, имаше мускули, набъбващи за ужасно насилие, имаше лица, неподвластни за зноя на слънцето и житейската жал. Гласът омагьосваше, извличаше сила от най-дълбоките спомени на земята.

Зората пропълзя на хоризонта и обагри небето в кръв.

И един Т’лан Имасс се надигна от земята. Застъпва с бавни колебливи крачки към опаления в огъня кремъчен меч, оставен да лежи до кладата на баргастите. Една съсухрена, но огромна длан се пресегна надолу, стегна се около дръжката и вдигна оръжието високо.

Онос Т’уулан се обърна на югоизток. И тръгна.

Имаше да убива един народ.