Стивън Ериксън
Прах от мечти (19)

14.

Спрете този яростен щурм

всички вие които познавах

като пленени мушици

в застиналата паяжина

на младите дни

вдигнете се над кипналата пяна

на моя скок в морето

надайте вой пред дивия ми бяг и тези диви

пламнали очи — но чувам зов

как беше някога животът и онзи зной

в цвърченето на сгазените скакалци

из росните треви на пътя детски

и лятото не свършваше

отказваха да свършат дните и играех

на воин и на дивак със нокътя геройски

пред който светове залитаха и рухваха

син като желязото новородено

а тези морски ветрове не духаха

все още да забият ръждивите си зъби

в гръбнака здрав и стегнатите ми ребра

и да отнемат златно бреме

на хиляди съдби.

Къде сега сте вие мои рехави лица

на щедрите въздъхващи лета

когато ние боговете диви властвахме

над този дивен свят?

Черупки кухи проточили се в нишки

от коприна изгубени по мойта диря

и вие бягащите с мен във бяга сляп

на стадото — да спрем не можем този бяг

и чакащото ни море очаква в своята

закана за разпад разнищване на младите ни

дни и счупени са ноктите ребрата

хлътнали на многото лета оставащи зад нас зад нас

и все зад нас.

Вопълът на счупения нокът

Фишер

Някой крещеше в предсмъртна болка, но Боен водач Гал беше свикнал с такива крясъци. Примигна с подлютените си от носещите се валма дим очи, смуши коня си по черния път и изригна поток ругатни. Най-малко три отряда се изнизваха от селото в долината с високо вдигнати копия, на чиито върхове се поклащаха грозни трофеи.

— Колтейн да ги вземе тия глупаци и да ги смачка под петите си! Джараб — препусни до ей оня командир. Да си събере отряда и да продължи разузнаването на юг — никакви нападения повече. Кажи му на тоя глупак, че ще взема плячката му, жените и дъщерите, всичко, ако отново не ми се подчини.

Джараб гледаше присвил очи.

— Това е Шелемаса, Боен водач.

— Добре. Мъжа й и синовете й — ще ги взема като роби и ще ги продам на някой д’рас. Кълна се в счупения нос на Бълт, да си озапти воините!

— Те просто я следват — отвърна Джараб. — По-лоша е от бясна вълчица.

— Престани да ми дъвчеш ухото, кутре — изръмжа Гал. Искаше му се да издърпа крака си от стремето и да го изрита в гърдите. Твърде фамилиарен беше станал напоследък, твърде самодоволен, твърде много проклети от Гуглата думи и твърде много вещи погледи. Само да се разправи веднъж с Шелемаса, щеше да накара това кутре да заквичи въпреки всички наранени погледи, които щяха да последват.

Джараб понечи да се усмихне, но усмивката му посърна, щом видя навъсеното още повече лице на Гал. След миг младият вестоносец Сълза препусна с все сила към възторжено ревящите банди нападатели.

Небето над мръсните петна дим беше безоблачно, покров от наситено синьо, гибелното слънце сякаш вреше в небето. Ята дългоопашати птици се спускаха и го прорязваха на безредни шарки, твърде уплашени, за да накацат, докато воините на Хундрил гъмжаха по земята във всички посоки. Тлъсти, дебели колкото пръст скакалци лазеха по изпотъпканите нивя.

Предният отряд съгледвачи се връщаше горе по пътя и Гал остана доволен, като видя стегнатия им строй и вдигнатите високо копия. Кой ги водеше? Видя увитата с кожа халка, увиснала от оръжието му, и разбра кой е. Ведит, който бе съкрушил един градски гарнизон в началото на кампанията. Тежки загуби бе понесъл, но това не бе изненадващо. Млад беше, глупав и чистосърдечен като всички млади, но заслужаваше да бъде забелязан — след като явно държеше здраво воините си.

С отсечено махване с ръка Ведит спря всичките си конници, продължи към Гал и дръпна юздите пред него.

— Боен водач. Армията на Болкандо ни очаква на две левги оттук. Десет хиляди, два пълни легиона, с пълзящ зад тях обозен лагер, три пъти по-голям. Всяка горичка на левга около тях е изсечена. Убеден съм, че са на позиция от три-четири дни.

— Тъпи болкандо. Каква полза да се изкарва на полето армия, която пълзи като бедерин с прерязани сухожилия? Можем да ги заобиколим и да ударим към столицата им. Мога да смъкна оня крал от трона му, да се пльосна на него като последен пияница, и толкова. — Гал изсумтя. — Генералите и командирите не разбират нищо. Мислят си, че една битка решава всичко, като пиянска свада в задната уличка. Колтейн беше по-разумен — войната е средството, не целта. Целта не е да избиваш, а да постигнеш надмощие в пазарлъка, който идва след това.

Друг ездач препускаше по северния склон. Жена. Копитата на коня й мятаха облаци пръст от отъпканите бразди. Зайци се разбягваха от пътя й, докато цепеше през отъпканите жита. Гал примижа за миг към нея, а след това се извърна в седлото и се загледа на юг. Друг ездач там, да, яздеше в галоп, викаше и се провираше през разпасаната сган на Шелемаса. Бойният водач изсумтя.

Ведит също беше забелязал двамата ездачи.

— Обкръжени сме по фланговете.

— И какво? — попита Гал и присви очи към младия умен воин.

Той сви рамене.

— Дори четвърта част да ни мине в тил, Боен водач, можем да се измъкнем — всички те са пешаци в края на краищата.

— Като пиле от ноктите на ястреб. Но нищо тук не може дори да се надява да ни защипе за опашката. Ведит, давам ти хиляда души. Петдесет отряда, да. Хвани северната армия — ще са в поход, уморени като псета и задавени от прах, сигурно в колона. Не им оставяй време. Помиташ и сечеш, оставяш ги в безпорядък, после нападаш обоза им. Вземи всичко, което можеш да носиш, и изгори останалото. Дръж воините си здраво. Просто отсичаш пръстите на врага и ги оставяш там, ясен ли съм?

Ведит кимна и се ухили, но каза:

— Бих искал да чуя и съгледвачите.

— Разбира се.

Джараб вече бе стигнал до Шелемаса и двамата яздеха след южния съгледвач. Гал се изплю, за да махне вкуса на пушек от устата си.

— Кълна се в очите на Дюйкър, каква каша. Никой изобщо не се учи, нали?

— Боен водач?

— Щяха ли болкандо да са доволни, ако ние се бяхме отнесли с тях така, както те се отнесоха с нас? Не. Разбира се, че не. Тогава как оправдават това насилие?

— Мислели са, че ще им се размине.

— Виждаш ли недостатъка в това мислене, воин?

— Не е трудно, Боен водач.

— Забелязал ли си, че тези, които се мислят за толкова умни, са най-глупавите от всички? — Надигна се в седлото и се изпърдя. — Богове на бездната, подправките, дето използват по тия земи, вдигат тайфуни в червата ми.

Съгледвачката от север пристигна първа, потна и прашна.

— Боен водач!

Гал откачи меха си и й го метна.

— Колко и колко далече?

Тя отпи няколко глътки, след това докладва отсечено:

— Около две хиляди, половината леки, лека броня и лошо снаряжение. На две левги, в колона по много тесен път.

— Обоз?

Тя се усмихна.

— Не в средата и не по фланговете. Ариергардът е около триста, смесена пехота — с най-големите мехури на краката на света.

— Видяха ли ви?

— Не, Боен водач, не мисля. Конните им съгледвачи се държат плътно до колоната, по равната земеделска земя от двете страни. Знаят, че сме наблизо, и не искат да ги ужилим.

— Добре. Смени коня и се приготви да заведеш при тях Ведит и крилото му.

Тъмните й очи пробягаха към Ведит с нескрито одобрение.

— Нещо не е наред ли? — попита Гал.

— Не, Боен водач.

— Но той е млад, нали?

Тя сви рамене.

— Свободна си — каза Гал.

Тя му метна меха обратно и се отдалечи.

Гал и Ведит зачакаха ездачите от юг.

Ведит разкърши гръб и рече:

— Боен водач, кой ще поведе силата срещу южната челюст на капана?

— Шелемаса.

Видя как веждите на младия воин се вдигнаха учудено и добави:

— Давам й шанс да си поправи репутацията. Или оспорваш щедростта ми?

— Не бих и помислил…

— А трябва, Ведит. Точно на това ни научиха малазанците, ако са ни научили на нещо. Ковашки чук в ръката или меч — всичко е работа и всеки от нас е вътре в нея. Страната с най-много хора, които използват мозъците си, е страната, която печели.

— Освен ако не бъдат предадени.

Гал направи гримаса.

— Дори тогава, Ведит, враните…

— … дават отговор — довърши Ведит и и двамата мъже направиха жеста на черното крило в мълчалива почит към името на Колтейн, делата му и решимостта му да се опълчи на най-лошото, на което бяха способни хората.

След малко Гал извърна коня си срещу приближаващия се от юг съгледвач и двамата воини зад него, които яздеха лудешки, за да го догонят.

— Кълна се в говното на Глупавото псе, виж ги ония двамата.

— Приключи ли с мен, Боен водач?

— Да. Иди събери хората си. — И отново се надигна, за да се изпърди. — Богове на бездната!

 

 

Още ужилена от тирадата на Бойния водач, Шелемаса препускаше начело на крилото си. Сержантите викаха на воините да спазват строя, защото теренът ставаше все по-насечен. Дълбоки дерета прорязваха каменните хълмове, а много от самите хълмове бяха изтърбушени — болкандо бяха добивали изкопаеми тук, но какви — Шелемаса нямаше представа. Заобикаляха ями със стръмни стени, наполовина запълнени с блатясала вода, прошарена с разцъфтели водорасли и с тесни ивици тръстика по ръбовете. Геранила с ведра стърчаха изгърбени над обрасли с бурени изкопи, гредите им бяха посивели, клюмнали и увити с лози. Колибри прехвърчаха над пищните морави цветове, пъстри шестокрили насекоми кръжаха и се въртяха навсякъде.

Шелемаса мразеше тази страна. Жестоките цветове я караха да си мисли за отрови — в края на краищата в хундрилския Одан тъкмо най-яркоцветните змии и гущери бяха най-смъртоносните. Само преди ден беше видяла лъскавочерен паяк с пурпурни очи, голям колкото проклетото й стъпало. Ядеше див заек. Некех пък се беше събудила с напълно обелена кожа на единия крак — от бедрото до глезена. Огромни кехлибарени мравки — нищо не беше усетила, а сега бълнуваше в треска в обоза с плячката. Шелемаса беше чула и как някой помирисал цвете и след това носът му изгнил. Да, трябваше да приключат с това, напълно. Вървенето в поход с Ловците на кости го биваше, но все пак адюнктата не беше Колтейн, нали? И Бълт не беше, нито Дюйкър дори.

Шелемаса беше чула за загубите на морската пехота при нахлуването. Като пустинна котка, хвърлена в яма с прегладнели вълци, стига разказът да беше точен. Нищо чудно, че бяха клечали толкова дълго в столицата. Адюнктата имаше късмета на Касапина, факт, и Шелемаса не искаше да има нищо общо с това.

Вече излизаха от откритите мини и на юг земята се изравни в земеделски ниви, накъсана от горички бамбук, оградени с пълни с вода канали и издигнати пътеки. Зад всичко това минаваше друг низ накъсани хълмове, с плоски била, на които се издигаха укрепени редути. Между укрепленията бе армията на Болкандо, но в явен безпорядък. Бяха очаквали да са една от челюстите на капана, да се включат във вече започналата битка на хундрилите с главната им сила. Планирали бяха да се врежат в оголен фланг.

Все пак виждаше, че ще е трудно да бъдат изтикани от хълмовете, особено тая с анфилада укрепления. Още по-лошото бе, че я превъзхождаха числено поне две към едно.

Шелемаса забави коня, дръпна юздите в края на една бамбукова плантация и изчака офицерите да се съберат около нея.

Джараб — беше запенил коня си от препускане след нея — дойде първи.

— Командире, няма да можем да ги изритаме оттам, нали?

Проклето надуто вестоносче.

— Кога за последен път си яздил в битка?

Видя го как трепна.

— Ако беше мой син — каза тя, — отдавна щеше да си измъкнат от колибите на жените. Не ме интересува какво носиш под тази броня, но това, че Гал те гледа с нежно око, Джараб, не ти е от полза. На война сме, превзето глезено маймунче такова. — Обърна се към шестимата приближили се капитани на подкрилата и подвикна на единия, ветеран, чийто бронзов шлем представляваше стилизирана глава на врана: — Ханаб, кажи ми какво виждаш.

— Стара граница виждам — отвърна мъжът. — Но укрепленията са порутени, освен на ония могили там. Докато армията стои там, са заврени като ашик под черга. Трябва само да ги задържим на място.

Шелемаса извърна очи към друг капитан, висок изгърбен мъж с хитро като на лисица лице.

— А как го правим, Кастра?

Мъжът бавно примига.

— Плашим ги толкова лошо, че да ги оплескат с кафяво тия редути.

— Изкарайте конните стрелци отпред — заповяда Шелемаса. — На склоновете. Засипваме тия глупаци със стрели. Тормозим ги цял ден и трупаме ранени — докато фортовете им не станат на лазарети. Падне ли нощта, правим рейд по обоза им и може би няколко отряда да подпалят фортовете, виждам, че покривите вътре са сламени. — Огледа бавно офицерите си. — Доволни ли са всички тук само да ги затиснем на място?

Джараб се покашля.

— Бойният водач иска заплахата да бъде забавена достатъчно, за да престане да е заплаха, командире.

— Половината от тях са леки — каза Ханаб. — Хвърлянето им срещу лека конница ще е самоубийство. И все пак — добави той с презрителна усмивка — вижте как са подредени — пет реда в дълбочина пред скъпоценната им тежка пехота.

— За да поемат стрелите ни, да — каза Шелемаса.

— Тежките не искат да си цапат хубавата броня — изсумтя Кастра.

— Пускаме достатъчно кръв на леките и ще се пръснат — предсказа Ханаб. — После можем да жилим и хапем тежките колкото искаме.

Шелемаса се извърна и изгледа Джараб.

— Ти стоиш до мен. Когато се върнем при Бойния водач, ще носиш главата на командира на Болкандо на копието си.

Джараб се усмихна вяло.

— Вижте там долу. — Ханаб посочи.

От изкопа на издигнатата пътека бе изпълзяла слузеста стоножка на жълти и черни ивици, широка цяла педя и дълга колкото меч. Пред очите им се загърчи към другия край на пътеката и изчезна в бамбуковата горичка.

Шелемаса плю на земята и измърмори:

— Гуглата да я вземе тая дупка и говната в нея. — И след миг добави: — След като ние се махнем оттук де.

 

 

Хиляда войници имаше зад гърба му и Ведит не искаше да изгуби нито един. Спомените за нападението на гарнизона още го глождеха. Триумфална победа, да, но сега с него бяха останали едва шепа бойни другари, с които я беше споделил. Помнеше всеки настръхнал миг от битката и дори сега, срещнеше ли очите на някои от онези воини, виждаше в тях съвършеното отражение на собственото си смътно неверие, собственото си чувство за вина.

Само враните избираха кой да живее и кой да падне. Молитвите не означаваха нищо, дела и клетви, чест и достойнство, нищо не тежеше повече от прашинка на везните на съдбата. Съмняваше се дори в куража. Бяха паднали приятели: в един момент в живота му, в следващия ги няма, сведени до онова, което могат да сътворят спомените, до всички случайни мигове, не означавали досега почти нищо.

Ведит не знаеше как да си обясни това. Но знаеше едно. Животът на воина е самотен и самотата става само по-лоша, щом човек осъзнае, че е най-добре да се въздържа и никога да не се сближава много с другар в боя. Да, все още бе готов да даде живота си, за да спаси когото и да било от тях, все едно дали го познава, или не, но също така бе готов и да продължи напред, ако някой падне.

Хиляда воини зад него. Щеше да ги прати в битка и някои щяха да умрат, и Ведит мразеше това знание, негодуваше срещу него, но знаеше в същото време, че няма да се поколебае. От всички воини командирът е най-самотният и той усещаше как се сгъстява тази самота около него, твърда като броня, хладна като желязо.

Гал. Адюнкта Тавори. Колтейн от клана на Враните. Дори глупакът болкандо, повел своята нищо неподозираща колона към следобед на кошмарен ужас. „Това е общото помежду ни. И вкусът му е горчив като кръв на езика.“

Чудеше се дали кралят на Болкандо вече съжалява, че е предизвикал тази война. Чудеше се дали на кучия син изобщо му пука, че поданиците му загиват. Или го пари само раната от изгубените доходи от съсипани ферми, изклан добитък и ограбено богатство? А следващите чужденци, които щяха да вдигнат лагер на границите му? Щеше ли да се отнесе другояче към тях? Щеше ли приемникът му да се вслуша в уроците, врязани тук в кости и плът?

Кучешката верига бе паднала пред Ейрън. Десетте хиляди на Пормквал се полюшваха на дърветата. Бунтовническата армия на Леоман бе унищожена при Ю’Гатан. Беше ясно — не можеше да е по-ясно, — че въпреки всичко, което има да се научи, никой изобщо не се интересува. Всеки нов глупак и издигнал се от тълпата тиран просто се залавяше да повтори целия крах, убеден, че е различен, по-добър, по-умен. „Докато земята отново се напие до насита.“

Видя препускащата към него съгледвачка.

Скоро щеше да се започне. И изведнъж всеки нов дъх, изпълнил дробовете му, започна да става по-сладък от предишния, и всичко, на което се спираха очите му, сякаш тръпнеше от живот. Гледаше и си мислеше, че никога досега не е виждал такива цветове — светът наоколо сякаш бе сътворен отново, но дали не бе закъснял за него? Само няколко мига, останали за да се наслади на този дар на красотата?

Краят на деня щеше да отговори на този въпрос.

Ведит се приготви да поведе своята първа армия в битка и в този момент изпита омраза към Боен водач Гал, че му бе наложил това. Не искаше да командва хиляда войници. Не искаше бремето на погледите им, съкрушителното разбиране за упованието им към него.

Искаше му се да има куража да побегне.

Но го нямаше.

Гал избираше добре.

 

 

Хиляди слънцебрани и десетки хиляди махащи ветрила роби пак нямаше да стигнат, за да спрат стичащата се по лицето на канцлер Рава пот. Имаше чувството, че се топи в казана на историята, негово собствено творение, уви — осъзнаване, което непрекъснато го спохождаше, пареше го, изгаряше го като нажежени въглени. Присви се и потръпна под влажните коприни, когато носилката, в която се бе изтегнал, се наклони опасно — носачите се мъчеха да слязат по тясната козя пътека.

Прах се беше просмукала и покрила всяка повърхност, бе притъпила пищния блясък на златните орнаменти и бе убила ярките цветове на плюшените възглавнички. Прах се смесваше с вкуса на собствената му пот в устата. Дори пикаеше прах, ако не и по-лошо.

— Не там, жено — сопна се той.

Робинята д’расилани се дръпна уплашена и наведе глава.

Онова долу нямаше да се размърда и събуди повече, не и днес. Разбираше отчаяното й усърдие да го задоволи и това разбиране правеше нещата още по-дразнещи. Къде се беше дянала добрата старомодна обич? Но не, той беше приключил с нея отдавна, още щом бе осъзнал, че колкото и да я иска, не е готов да се отплати с всичко, което се очаква от такива отношения. Неща като вярност, загриженост, щедрост. Толкова мразеше самата идея за очаквания — не нещата, които държеше да получава от другите, докато вършат онова, което им се полага да вършат, а очакванията на тези други оковаваха Рава. Ужасна беше наглостта на някои хора, наистина.

Най-голямото умение, което човек изобщо можеше да постигне, бе да избягва такива капани. Той беше канцлерът на владението, привидно на служба на краля и (небесата да не дават!) на кралицата. Но като махнем и това, служеше на самото кралство, на безбройните му източници на богатство, процъфтяване и прочие, да не говорим за вмирисаните намръщени тълпи невежо население. Разбира се, знаеше също така, че всъщност тези представи имат тежест и важност колкото рождения ден на годиначе, с цялото вложено усилие за едно празненство, което дори няма да се запомни от глезеното дете — но бъркотията след това?

Да не говорим, че Фелаш беше напила всички роби с подозрителни подправки в пунша и че ключалката на вратата на залата се оказа повредена и той — канцлерът на Болкандо! — се оказа затворен вътре без никакъв избор, освен да разчисти бъркотията — макар и само за да има къде да стои. И да оставим, че…

Рава се намръщи. За какво си беше мислил? Ах, да, за недостига на искреност, което, в крайна сметка, бе самата сърцевина на политическия триумф. Отдавна бе открил, че нагли лъжи може да се говорят безнаказано, защото нищо не би излязло на показ — в случай че изобщо се стигне до такъв резултат, — защото дори тези лъжи наистина да бъдат изобличени, ами нали само след месец-два сочещите с пръст ще се разсеят от някой или нещо друго, достойно за лесно припламващото им възмущение. Една подходяща войнствена поза можеше да обезсили буквално всичко, което обвинителите му можеха да хвърлят срещу него. Както при толкова много битки по многобройните бойни полета, всичко беше въпрос на кураж.

А проклятие, тук и сега — срещу тази чудовищна Кругава — тъкмо куражът на Рава бе на изчерпване, не нейният.

Надвит от една дива варварка! Възмутително!

Но за какво все пак мислеше? Погледът му се смъкна към робинята, която все още клечеше в краката му и бършеше брадичката си, навела очи. Да, любовта. А онова омразно същество, Фелаш, така презрително да отхвърли попълзновенията му… е, добре, щеше да си плати за това. До края на живота си щеше да плаща, ако зависеше от Рава — а той в края на краищата винаги постигаше своето. Да, щеше да я накара да коленичи точно като тази робиня, но разликата между двете щеше да е най-сладката награда. Фелаш нямаше да носи никакви видими пранги, е, не. Щеше сама да се зароби. Щеше да робува на него, на Рава, и единственото й удоволствие щеше да е да му служи, да задоволява всичките му нужди, всяко негово желание. Виж, това вече беше любов.

Носачите отвън заговориха по-високо и паланкинът се изравни. Рава извади кърпа и попи лицето си, после дръпна връвта на камбанката. Носилката залитна и милостиво спря.

— Отвори проклетата врата. Бързо! — Той дръпна панталоните си, затегна връзките, избута робинята д’рас настрана и се надигна.

Отвън видя точно каквото бе очаквал да види. Бяха слезли от прохода. Пред тях се простираше общо взето равна земя, ивици и горички широколистни дървета, накъсани от ливади, използвани за пасища от местните диваци. Този район беше служил като буфер между жалките планински племена и цивилизованото население на Болкандо, но буферът се свиваше, докато местните се разпръсваха в двете посоки, отиваха в градовете или се заемаха с разбойничество. Рава знаеше, че ще дойде време, когато кралството му просто ще погълне района, което означаваше да се вдигат укрепления, да се поставят гранични постове и да се поддържат гарнизони и патрули, за да задържат синекожите диваци, а всичко това щеше да погълне още повече средства от хазната. Е, щеше да има приход от изсичането на всички дървета, поне в началото, а по-нататък от добивите, които можеше да роди земята.

Тези мисли го утешиха, изправиха света под измъчените му ходила. Той изтри отново потта от лицето си и се огледа за някакви знаци от конквестор Авалт и антуража му от вестоносци, лакеи и тъй наречени „съветници“. Военщината беше жалка необходимост, с всичките й присъщи капани обаче. Сложи меч в нечии ръце, дай на тоя човек още няколко хиляди меча — и рано или късно върхът на първия меч ще се вдигне, за да те прободе в гърлото. Канцлерът се намръщи и си напомни да държи Авалт здраво вързан с помощта на заплетеното чиле от взаимно възнаграждавани интереси, което толкова се стараеше да поддържа.

Около него колоната на гвардията на Болкандо се развръщаше по моравите от двете страни на пътя. Воловете изпъваха вратове, за да стигнат до тучните треви, някъде в кипящата гмеж заквичаха прасета. Въздухът бързо се вмириса на човешка пот, животинска тор и пикня. Беше по-лошо и от търговски керван на Д’рас.

Рава видя знамето на Авалт на двеста крачки надолу по пътя, махна на един от слугите си и го посочи.

— Желая да поговоря с конквестора. Доведи го при мен.

Старият мъж се гмурна в тълпата.

Армията беше изтощена и бързаше отчаяно да спре на лагер точно тук, макар да бяха изтекли едва две трети от деня. И доколкото канцлерът можеше да разбере, Авалт беше спрял цялата колона. Рава изпъна врат, но изобщо не можа да види легионите на перишите — крачеха някъде далече напред, безмозъчни като воденични камъни; трябваше да са ги ударили от засада тези глупаци в края на краищата — коя армия може да се бие след толкова бърз марш? При това в пълна броня освен шлемовете, ако съобщението беше вярно. Нелепо.

Мина известно време, преди да забележи вълнение в тълпата — всички припряно се отдръпваха от двете страни на пътя. След малко конквестор Авалт се появи, нетипично намръщен. Погледът, който впи в Рава, щом се приближи, беше доста стъписващ.

Докато канцлерът отваряше уста да заговори, Авалт пристъпи към него и изръмжа:

— Да не би да си мислите, че съществувам само за да подтичвам на всяко ваше привикване, канцлер? Ако не сте забелязали, цялата ми проклета армия се разпада. Имам дезертирали офицери, в името на двайсетте шипа на Белат. А какво искате вие сега? Поредната самодоволна размяна на баналности и уверения?

Рава присви очи.

— Полека, конквестор. Уверявам ви, имах сериозно основание да ви повикам. Държа да чуя последните данни, защото, както виждате, носачите ми не могат да поддържат скоростта на авангарда ви. А и след като сте спрели цялата армия, искам да знам защо.

Авалт примига невярващо.

— Не ме ли чухте, Рава? Половината ми легиони едва могат да вървят — ботушите им се разкапват на краката. Ремъците на гръдната им броня са се врязали в раменете им — оръжейниците не са си направили труда да омекотят кожата. Походните одеяла загниват и от най-леката влага. Половината храна се е развалила и ни е свършила солта. И ако това не стига, трябва да добавя, че сме на поне пет левги зад перишите, а колкото до войската, която бяхме оставили тук да ги посрещне, останал е само един вестоносец — за да ни съобщи, че Изгорените сълзи на хундрилите преди три дни са били само на седем левги от столицата. Е, колко още наивни предположения, които направихме преди няколко седмици, ще се объркат фатално? — Посочи паланкина и изръмжа: — Качвайте си се вътре, канцлер, и ме оставете да си върша работата…

— Работа, в която май се проваляте — сопна се Рава.

— Оставката ли ми искате? Имате я. Моля, заемете се сам, канцлер. Ще се върна в планините и ще заложа на разбойниците — те поне не претендират, че светът е точно такъв, както те го искат.

— Успокойте се, конквестор. Разбираемо е, че сте изнервен. Никакво желание нямам да поемам бремето на вашите отговорности. Не съм военен в края на краищата. Тъй че не приемам оставката ви. Възстановете тази армия, Авалт, отделете за това толкова време, колкото трябва. Щом армията, която оставихме тук, е заминала, явно го е направила, за да се противопостави на заплахата на хундрилите. Може да се предположи, че срещу нея вече са взети мерки, а така или иначе не сме в състояние да повлияем на изхода, нали?

— Според мен вече достатъчно влияхме, не мислите ли, канцлер?

— Върнете се към задълженията си, конквестор. Можем да поговорим отново, след като се приберем и настаним удобно в двореца. — „Където ще мога да коригирам погрешните ти представи кой на кого служи.“

Авалт го изгледа достатъчно продължително, за да изрази ясно неуважението си, след което се обърна и си тръгна.

Рава го погледа как крачи през тълпата, след това махна на слугата си — останал неразумно на по-малко от шест крачки разстояние, докато течеше разговорът на канцлера с Авалт.

— Намери ни място за бивак. Вдигни шатрата — по-малката. Тази нощ ще поддържам минималния брой обслужващи, не повече от двайсет. И ми намери няколко нови жени от обоза — и да не са д’рас, омръзна ми тяхната немарливост. Хайде, бързо — и ми донеси вино!

Слугата закима и заситни бързо. Рава се огледа, видя един от убийците си, смигна му към слугата и убиецът кимна.

„Видя ли какво направи, конквестор? Уби горкия старец. Ще ти пратя главата му осолена, за да се разберем ясно един друг.“

 

 

Щит-наковалня Танакалаян влезе в шатрата и смъкна металните ръкавици.

— Току-що огледах лично, Смъртен меч. Капнали са. Едва ли утре изобщо ще могат да тръгнат в поход, още по-малко да се бият следващата седмица или две.

Кругава — седеше на походното легло и смазваше меча си — не вдигна очи.

— Оказа се по-лесно, отколкото очаквах. На скрина има вода, пийни.

Танакалаян се приближи до зацапания със сол сандък.

— Имам още новини. Пленихме съгледвач на Болкандо, докато се връщаше от останките от армията, която ни чакаше. Изглежда, Боен водач Гал е направил точно каквото предположихме. В момента вероятно е пред столицата на кралството.

Кругава изсумтя.

— Оставаме ли тогава да изчакаме канцлера и да го уведомим за променената ситуация, или поддържаме скоростта? Колкото и да му се иска на Бойния водач на хундрилите да обсади столицата, има на разположение само конници. Може да се допусне, че няма да направи нищо, докато не пристигнем. А това са поне още три дни.

Танакалаян изпи голяма глинена чаша вода и се отпусна на очукания капак на сандъка.

— Очаквате ли бой, Смъртен меч?

Тя отвърна с гримаса:

— Независимо от малката вероятност нещата да се влошат до такава степен, трябва да предвидим всяка възможност. Все пак… — Изправи се и сякаш изпълни тясната шатра. — Все пак ще добавим половин нощ марш. Има моменти, когато постигането на неочакваното върши добра работа. Бих предпочела да принудим краля да се предаде. Самата мисъл да загубим един-единствен брат или сестра в този безсмислен конфликт ме дразни. Но ще покажем на крал Таркуф малко войнственост, както съм сигурна, че Бойният водач вече е направил.

Танакалаян премисли думите й и отвърна:

— Воините хундрили несъмнено са се въвлекли сериозно в тази непредизвикана война, Смъртен меч.

— Понякога уважението трябва да се спечели по трудния начин, Щит-наковалня.

— Болкандо май нямат голям избор, освен да преглътнат презрението си към Изгорените сълзи.

Тя се обърна към него и процеди през зъби:

— Щит-наковалня, те още го предъвкват. А ние ще се погрижим да продължат да го правят още доста време. Прибрахме ли продоволствието, оставено зад бягащата армия?

— Да, Смъртен меч. Припряността им е в наша полза.

Тя прибра меча в ножницата и го препаса.

— Такива са изгодите във войната. Време е да се покажем на нашите сестри и братя. Справиха се добре и сме длъжни да им напомним за нашето уважение към тях.

Но Танакалаян се поколеба.

— Смъртен меч, по-близо ли сте вече до избора на нов дестраянт?

Нещо проблесна в суровите й очи, преди да се обърне към платнището на входа.

— Тези неща ще трябва да почакат, Щит-наковалня.

Той я последва навън в добре подредения тих лагер. Готварските огньове грееха в изпънати редици, с пространство между отрядите. Палатките покриваха ливадите в безукорен ред. Упойваща миризма на чай изпълваше въздуха.

Докато крачеше на стъпка назад и вляво от Кругава, Танакалаян се замисли за подозренията, които се трупаха в ума му. Смъртният меч вероятно бе доволна да стои на върха буквално сама. Върховното командване на Сивите мечове беше, структурно, едновременно непълно и небалансирано. В края на краищата Танакалаян беше прекалено млад и никой нямаше да го види като равен на Смъртния меч. По същество отговорността му бе пасивна, докато нейната беше най-важната, изпъкващата. Тя беше едновременно юмрук и ръкавица и той не можеше да направи нищо, освен да крачи след нея — както го правеше физически в момента.

Как можеше да не я задоволява това? Нека легендите, родени от този митичен поход, да бъдат за Кругава; тя можеше да си позволи да е великодушна към онези, които оставяше да стоят в сянката й. Бе извисена над всички и лицето й първо щеше да получи слънчевата светлина, която да извае всеки детайл от героичната й решимост.

„Но не забравяй думите на Щит-наковалня Ексас отпреди столетие. «Дори най-свирепата маска може да се пропука в горещината.» Тъй че ще те наблюдавам, Смъртен меч Кругава, и ще ти отстъпя самотното място на този висок подиум. Историята ни чака и всички същества от младостта ни стоят по дирята ни, за да видят какво е спечелило жертването им.“

„И в този момент Щитът-наковалня е този, който трябва да излезе напред, самотен пред жестокия блясък на слънцето, понасящ неумолимите му пламъци без да трепне. Аз ще бъда горещата пещ на последния съд и дори Кругава ще трябва да замълчи, за да чуе присъдата ми.“

Беше наистина щедра с времето си и с вниманието си тази вечер, заговаряше всяка сестра и всеки брат като равни, но Танакалаян виждаше хладната пресметливост във всичко това. Виждаше как Кругава заплита всяка нишка от своя личен епос, виждаше как се проточват след нея тези нишки, докато се движи от една група войници към следващата. Трябваха хиляда очи, за да се изтъче един герой, хиляда езици, които да запълнят нужните песни. Трябваше, накратко казано, добре пресметнатият дар на свидетелстването, за да се изработи всеки детайл и всяка сцена от това огромно мащабно пано, наречено Смъртен меч Кругава от Сивите шлемове на Периш.

А той крачеше на стъпка след нея и играеше своята роля.

„Защото всички ние сме творци на своите лични пана, описващи собственото ни героично съществуване. Уви, само най-лудите между нас тъкат единствено със златна нишка — докато другите, които не се боят от истината, ще вложат пълната палитра, най-тъмните чилета, сенките, местата, където най-ярката светлина никога не може да достигне, където израстват всички зле съградени неща.“

„Трагично е, наистина, колко малко сме ние, които не се боят от истината.“

Подозираше, че във всяка тълпа, колкото и да е голяма, колкото и да е гъста, ако човек се вгледа внимателно, ще види само златни огньове от всички страни, толкова ярки, толкова знойни в своята самозаблуда и необуздано самолюбие, че накрая човекът ще остане с изгорели и ослепени очи, със зейнали очни кухини.

„Но ще се вслуша ли някой от вас в предупреждението ми? Аз съм Щитът-наковалня. Доскоро тези като мен бяха прокълнати да прегръщат всичко — и лъжите, и истината, — но аз няма да съм като тези преди мен. Ще поема болката ви, да, на всеки един от вас, но същевременно ще ви вкарам в тази пещ с мен, докато огньовете не изгорят душите ви и не ги пречистят. И помислете над тази единствена истина — от желязото, среброто, бронза и златото, златото се топи първо.“

Тя крачеше пред него, споделяше смях и шеги, закачаше се и отвръщаше на закачки като всички обичани командири — и легендата добиваше облик стъпка по стъпка.

А той крачеше мълчалив, усмихнат, тъй щедър външно, толкова в мир привидно, толкова доволен да сподели придобивките от безгрижната й радост.

Някои маски се пропукват от слънцето и топлината. Но неговата маска не беше нито жестока, нито твърда. Можеше всъщност да придобие всяка форма, която той пожелаеше, мека като глина, хлъзгава и чиста като най-фино масло. Някои маски се пропукваха, наистина, но неговата нямаше да се натроши, защото той разбираше истинския смисъл под думите на отдавна мъртвия Щит-наковалня.

„Не горещината троши маската, а лицето под нея, когато маската престане да приляга.“

„Добре запомни този ден, Танакалаян. Свидетел си на сътворяването на заблуда, на оформянето на героично време. Поколения след днешния ден ще възпяват лъжите, съградени тук, и толкова огън ще има в очите им, че всяко съмнение ще бъде прогонено. Ще вдигат маските на миналото с драматичен трепет и ще оплакват настоящия си упадък.“

„Защото това е оръжието на историята, когато се роди от криви корени. Това са лъжите, които всички ние преживяваме, и те са всичко, което ще дадем на своите деца, за да се предават през поколенията, всеки режещ ръб на неверие огладен, докато се движат от ръка на ръка.“

„В лъжа Кругава върви сред своите братя и сестри, обвързва ги със съдбата, която очаква всички. В лъжата този миг история е чист, пленен в езика на героите. Няма нищо за съмнение тук.“

„Ние, героите, в края на краищата знаем кога да поставим маските. Знаем кога очите на неродените са се спрели на нас.“

„Покажи им лъжите, всички.“

И тъй, Щит-наковалня Танакалаян се усмихваше, а цинизмът зад усмивката оставаше скрит от братята и сестрите. Още не беше време за него. Още не, но скоро.

 

 

Боен водач Гал заметна черното наметало с пера на раменете си и си сложи шлема с клюн на врана. Намести на лявото си бедро тежкия тълвар и закрачи към коня си. Насекоми кръжаха в сумрачния въздух като крилати прашинки. Гал изкашля и се изхрачи, преди да се метне на седлото.

— Защо войната винаги носи пушек?

Двамата млади вестоносци Сълзи срещу него се спогледаха неразбиращо.

— И не просто обикновен пушек — продължи Бойният водач и смушка коня си, за да мине между двамата. — Не, този е от мръсния. Плат. Коса. Лепне на езика като катран, чегърта те в гърлото. Проклета от Пропада гадост, това е този пушек.

С вестоносците Сълзи двете страни Гал пое по пътя.

— Йелк, казваш, че между тях имало баргасти?

Съгледвачът отляво кимна.

— Два, може би три легиона, Боен главатар. Държат левия фланг.

— Никога досега не съм се бил с баргасти — изсумтя Гал. — Нямаше много останали в Седемте града, а и те бяха далече на североизток от земите ни, поне доколкото помня. Застрашителни ли изглеждат?

— Недисциплинирани изглеждат — отвърна Йелк. — По-непохватни, отколкото очаквах, и носят броня, която сякаш е направена от коруби на костенурки. Косите им стърчат нагоре като клин и с цялата тая боя по лицата изглеждат като побъркани.

Гал го погледна и попита:

— Знаеш ли защо вие двамата ме придружавате на тези преговори, а не някой от офицерите ми?

— Защото не сме незаменими, Боен водач — отвърна Йелк.

— И аз не съм.

— Тук няма да се съгласим с вас.

— Радвам се да го чуя. Е, ако се изсерат на знамето на мира, какво ще направите двамата с Ганап?

— Ще поднесем телата си между вас и оръжията им, Боен водач, и ще се бием, докато вие се измъкнете.

— Ако не успеете да спасите живота ми, тогава какво?

— Убиваме командира им.

— Стрели?

— Ножове.

— Добре — каза Гал напълно доволен. — Младите сте бързи. А вие двамата сте по-бързи от повечето, поради което сте вестоносци Сълзи. Може би — добави той — ще си помислят, че сте ми деца, а?

Пътеката продължи нагоре и след това се заизвива надолу и се сля с широк каменен път. На кръстовището три ниски четвъртити хамбара бълваха стълбове черен дим. Разхищение — местните бяха запалили реколтата си, вместо да я отстъпят на хундрилите. Вредителският манталитет дразнеше Гал — сякаш войната бе оправдание за всичко. Помнеше една история, която беше чул от малазанец — Юмрук Кенеб беше май, — за отряд от кралската стража в град Блур в Кюон Тали. Та значи стражите, обкръжени на един площад, използвали деца като живи щитове срещу стрелците на императора. Лицето на Дасем Ълтър потъмняло от отвращение и той заповядал да докарат обсадни оръжия и да хвърлят мрежи вместо стрели, а след като всички войници били оплетени и свалени, Първият меч пратил войниците си да изтръгнат децата от ръцете им. От всички врагове на империята при командването на Дасем Ълтър тези стражи били единствените, които били набучени на колове и оставени да издъхнат бавно, в ужасни мъки. Някои неща са неизвиними. Е, Гал щеше първо да им одере кожите на ония кучи синове.

Унищожаването на добра храна не беше чак такава варварска жестокост, но чувството зад жеста не беше много по-различно от това на онези блурски стражи, ако питаха него. Ако не бяха престъпленията, предизвикали тази война, хундрилите щяха да платят в чисто злато за това зърно. Да, така се разпадат нещата, когато глупостта отмъкне короната. Войната е най-крайният разпад на цивилизоваността, както и на простата логика, впрочем.

В другия край на равнината, може би на една пета левга, армията на Болкандо се беше подредила по накъсаната верига ниски хълмове. В самия център насред пътя имаше легион от може би три хиляди тежка пехота, с черна броня, по която проблясваше златна украса също като на правоъгълните им щитове. От средата на този легион се издигаше малка гора от знамена.

— Ганап, казват, че твоите очи са най-острите сред вестоносците Сълзи — кажи ми какво виждаш на онези знамена.

Младата жена извади парчето ръждивец от устата си, изплю кафявия сок и чак тогава отвърна:

— Виждам корона.

Гал кимна.

— Така.

Баргастите се виждаха на левия фланг, както беше забелязал Йелк. Редиците им бяха неравни, като някои от наемниците бяха насядали на земята, смъкнали шлемове и захвърлили щитове. Високите пръти, които се издигаха зад тях, бяха увенчани с човешки черепи и плитки коса.

Вдясно от централния легион земни укрепления бяха нашарили билата и от склоновете на хълмовете и над окопите бяха щръкнали дълги копия. Вероятно редовна войска, прецени Гал. Хлъзгава дисциплина, зле обучени, но достатъчно на брой, за да задържат всеки противник достатъчно, докато центърът и левият фланг заобиколят, след като бъде разбита атаката, която Гал можеше да хвърли срещу тях.

Зад тези три елемента, развърнати по крилата, бяха стрелците и леката пехота.

— Йелк, кажи ми как би влязъл в бой с това, което виждаш тук.

— Не бих, Боен водач.

Гал го погледна през рамо и очите му блеснаха.

— Продължи. Ще подвиеш опашка и ще побегнеш ли? Ще се предадеш? Ще трепериш от страх в напълнените гащи и ще молиш за мир? Ще избълваш безкраен низ от отстъпки, докато прангите не щракнат около глезените на всеки жив хундрил?

— Ще развърна своите крила и ще остана на място през по-голямата част от деня, Боен водач.

— А след това?

— На стъмване ще се оттеглим от бойното поле. Изчакваме, докато слънцето се смъкне съвсем, а след това се измъкваме от двете страни и заобикаляме вражеската армия. Ще ударим малко преди разсъмване, отзад, с горящи стрели и хаос. Подпалваме обоза им, разпръсваме стрелците им, а след това захапваме легионите им отзад. Ще атакуваме на вълни, с половин камбана между тях. До обед ще сме се махнали.

— И ще ги оставим да пълзят окървавени към града си…

— Ще ги удряме непрекъснато при това отстъпление…

— И ще изразходвате всичките си стрели?

— Да. Все едно, че имаме милиони, Боен водач, безкрайни запаси. И щом ги подгоним през градските порти, ще са готови да просят мир.

— Хундрилите наистина са децата на Колтейн! Ха! Браво, Йелк! Хайде сега да се срещнем с този крал на Болкандо и да преценим добре огорчението в очите му!

 

 

Шестима роби изнесоха оръжието и бронята. Златният филигран по черните железни плочи на гръдната броня блестеше като вадички слънчев огън. Металната шапка на шлема изобразяваше гърчещи се змии с разтворени челюсти, а издължената рачешка опашка бе от лъскаво светло сребро. Щом се люшнеха напред, окачените на панти набузници щракваха и се заключваха срещу предпазителя над носа. Кралският полумесец на Болкандо украсяваше нараменниците, а набедрениците бяха от люспесто черно. Широкият меч с право острие и тъп връх лежеше в лъскава ножница с изключително пищна изработка, предназначена сякаш да прикрие простата му функционалност.

Всичко това бе подредено грижливо върху дебел пурпурен килим, развит на пътя, а робите стояха на колене и чакаха на три от четирите страни.

Кралица Абрастал пристъпи от четвъртата страна, зяпна въоръжението и каза:

— Това е нелепо. Дайте ми шлема, оръжейния колан и ръкавиците — ако трябва да нося останалото, няма да мога дори да се движа, още по-малко да се бия. Освен това — добави тя и изгледа намръщено пребледнелите си съветници — едва ли изглежда вероятно да замислят измяна — предполагаемият им Боен водач и две кутрета… срещу моята охрана от десетима. Трябва да са самоубийци, а досега не са показвали подобни слабости, нали?

Хетри, третата й дъщеря, пристъпи напред и рече:

— Важен е твоят живот, майко…

— О, яж ми лайната. Ако можеше да се престориш на хундрил, за да забиеш нож в гърба ми, сега щяха да са четирима на преговорите, не трима. Иди си играй с брат си и не ми казвай какви ги вършите с него. Искам поне веднъж да задържа храната в стомаха си. — Протегна ръце и двама роби й сложиха ръкавиците. Трети стегна оръжейния колан над месестите й бедра, четвърти чакаше ред, притиснал шлема до гърдите си.

Щом Хетри се оттегли — след няколко отровни погледа, хвърлени към майка й, — кралицата се обърна към Бойния главатар на гилките.

— Идваш ли с мен да видим дали имат по-добро предложение за теб, Спакс?

Баргастът се ухили и острите му зъби лъснаха.

— Хундрилите вероятно държат повече от съкровищата ви, отколкото ти, Огнекоса. Но гилките са верни на думата си.

— Предполагам, че оня, когото наричаш Туул, ще се напикае от смях, ако те чуе — изсумтя Абрастал.

Широкото плоско лице на гилка помръкна.

— Ако не беше кралица, жено, щях да те окуця.

Тя пристъпи към него и го плесна по рамото. Бронята му беше от раковини.

— Хайде да ги видим пак тия зъбки, Спакс, докато вървиш до мен и ми кажеш всичко за това с окуцяването. Ако е толкова гадно, колкото подозирам, бих могла да го приложа за някоя от дъщерите ми. Е, за повечето от тях всъщност.

Дръпна шлема от ръцете на роба и тръгна по пътя. Спакс тръгна до нея, а охраната й побърза да ги настигне.

— Дъщерите ти имат нужда от бой с камшик — каза Бойният главатар на гилките. — Тези, които познавам поне.

— Дори и Султата ли? Вдигаш й бедрата трета нощ вече — голям рекорд за нея между другото. Сигурно й харесва варварският начин.

— Особено нея, Огнекоса. Упорита, настойчива — всеки баргаст освен гилк вече щеше да е умрял от изтощение. — Изсмя се. — Харесваш ми, тъй че окуцяването ще ти се размине.

— Но раната, наречена Туул, още не е зараснала, нали?

Той кимна.

— Разочарованието е като рак, кралице.

— Кажи ми за това — отвърна тя; мислеше си за съпруга си и за още няколко неща освен това.

— Значи на жената й отсичат краката и тя не може да откаже на никой мъж или жена, на лагерно куче дори.

— Разбирам. Заплаши ме още веднъж с това, Спакс, и ще ти отсека кура и ще го дам за храна на любимия си трупен плъх.

Той се ухили.

— Виждаш ли ги тия зъби?

— Така е по-добре.

Тримата хундрили чакаха на пътя, все още на седлата, но когато групата на Болкандо се приближи, воинът с наметалото от пера слезе на земята и направи три крачки напред. След миг двамата му спътници направиха същото. Конете не помръднаха.

— Гледай ти! — промълви възхитена Абрастал. — Покажете ми един кон на Болкандо, който просто си стои така, след като юздите са пуснати.

— Конни воини — каза Спакс. — По-близки са с конете си, отколкото с жените, съпрузите и децата си. Ужасно е да се биеш с тях, кралице. Хм, помня как ривите…

— Не сега, Спакс. И се задръж назад, сред войниците ми. Наблюдавай. Слушай. Не казвай нищо.

Гилкът сви рамене.

— Както желаеш, Огнекоса.

Въпреки волята си Абрастал бе принудена да признае, че първото впечатление от Боен водач Гал на Изгорените сълзи я притесни. Имаше острите хищни очи на ловна птица. Наближаваше шейсетте, но имаше здравата фигура на ковач. Черните татуировки на сълзи се стичаха по мършавите му скули и изчезваха в стоманеносивата брада. Огромното наметало от пера на врани бе твърде тежко, за да се носи във въздуха зад него, докато крачеше към нея, и вместо това висеше на гънки отстрани, все едно той непрекъснато излизаше от устие на тъмна пещера. Люспите на черната му ризница бяха с форма на сълзи по широката гръд и се издължаваха като напластени пера по раменете.

Двамата му телохранители — младеж и девойка — изглеждаха на не повече от деветнайсет, но имаха същия хищен блясък в тъмните очи. Споходи я внезапен образ как ги взима в ложето си и нещо сладко потръпна под закръгления й корем. Младите бяха най-добрите, все още незатънали в самообслужващи навици и какво ли още не, податливи на господството й, на добре премерените й техники на обучение, които някои можеше да нарекат покваряване. Какво пък, любовниците й никога не се оплакваха, нали?

Кралицата примига, за да се измъкне от разсейването, и погледът й отново се съсредоточи върху Бойния водач. Беше научила нещо за култа, който обвързваше тези хундрили. Изпитали бяха благоговение, а след това и преклонение пред враг, когото видели на бойното поле — необичайна идея, трудно й беше да го повярва. Толкова… чужда. Все едно, който и да беше този командир — който в смъртта си бе намерил поклонници между враговете си, — трябваше да е притежавал необикновени добродетели. Едно нещо не можеше да се отрече — тези диваци бяха фатално подценени.

— Боен водач Гал — заяви тя, когато воинът спря на две крачки пред нея. — Аз съм Абрастал, командир на легион Евъртайн и кралица на Болкандо.

Очите му весело обходиха подредените зад нея легионни телохранители в тежка броня.

— И тези ли са войниците, които командвате, ваше величество? Тези… колци за палатки? Когато ги връхлети хундрилският вихър, ще държат ли здраво?

— Можете да проверите, Боен водач.

Той изсумтя и отвърна:

— Ще удържат, сигурен съм, дори палатката, която наричате кралство, да е раздрана на дрипи зад тях. — Сви рамене. — Ще внимаваме да не се спънем в тях, когато си тръгнем. Все едно, доволен съм, че първата титла, с която се представихте, беше на командир. Това, че също така сте кралицата, имаше привкус на нещо добавъчно. Ако се съди по това, трябва ли да допусна, че тези преговори ще са между командири?

— Не съвсем — отвърна Абрастал.

— Значи това, което имате да кажете този следобед, обвързва самото кралство, включително вашия съпруг, краля?

— Да.

Той кимна.

— Добре.

— Желая да чуя от вас списъка ви от жалби, Боен водач.

Косматите му вежди се вдигнаха.

— Защо? Нима ще се дразним с проблеми около тълкуването? Вашите търговци изнудваха хундрилите и явно имаха подкрепата на военните. Взехме презрението им към нас, ударихме ги с него по задниците и сега сме на един ден от стените на столицата ви. И ето ви вас, опитвате се да преградите пътя ни. Ще се бием ли, или ще търсим мир?

Абрастал го изгледа.

— Градът зад мен има стени и укрепления, Боен водач. Вашите конни воини не могат да се надяват да го завземат. Какво тогава ви остава? Да опустошите околностите, докато не остане нищо.

— По-лесно ще ми е да храня воините си, отколкото на вас да храните град, пълен с десетки хиляди бежанци.

— Ще се опитате да ни подложите на глад?

Гал сви рамене.

— Ваше величество, Болкандо е загубило тази война. Ако толкова държите, можем просто да се наложим със сила. Хвърляме вас и цялото ви родословие в най-близкия кладенец и го запечатваме.

Абрастал се усмихна.

— О, богове. Ето че показвате колибарските си корени, Боен водач Гал. Преди да ви кажа за изнурителната логистика, свързана с управлението на кралство, чиито граждани смятат заговорничеството за своя религия, се налага да ви запозная с някои други подробности. Да, вашите воини ни създадоха доста неприятности, но далеч не сме победени. Моят легион Евъртайн — да, той е мой, не на краля, нито на кралството — никога не е бил побеждаван. Всъщност никога не е отстъпвал и една крачка в сражение. Моля, хвърлете храбреците си срещу желязната ни стена. Ще натрупаме мъртъвците на два етажа около нас. Но не мисля, че ще имате този шанс, уви. Стигнем ли до битка тук, Боен водач, вие ще бъдете унищожени. Изгорените сълзи на Хундрил ще престанат да съществуват, сведени до няколко хиляди роби с чудати татуировки.

Гал изкашля храчка, обърна се и я изплю. После обърса устата си и каза:

— Ваше величество, докато ние с вас си стоим тук, вашите две щипала на фланговете ги подрязват на чуканчета. Дори да се захапем с армията ви, едва ли ще останем вкопчени достатъчно дълго, докато успеят да дойдат някакви подкрепления, които бихте могли да изхрачите. — Махна пренебрежително с нашарената си с белези ръка. — Това позьорство е безсмислено. На колко дни път оттук са перишите? Ще прегазят полка ви Евъртайн и ще го смажат, въпреки всичката хубава позлата по тия брони. — Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка да я спре. — Още не съм споменал за най-лошото, срещу което ще се изправите — Ловците на кости. Сред моите хора се вихрят безкрайни спорове кои са най-великите войници, които светът някога е познавал… а, виждам на лицето ви, че си мислите, че се перчим да сме едните, но не. Не, говоря за уикците на Колтейн срещу морските пехотинци на Малазанската империя. — Зъбите му лъснаха в мрачна усмивка. — Имате късмет, че вече няма уикци между Ловците на кости, но уви, има доста много морски пехотинци.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание. Най-сетне Абрастал въздъхна.

— Какви са исканията ви?

— Вече имаме достатъчно плячка, ваше величество, тъй че сме готови да ви я продадем обратно — за храна, вода, животни и фураж. Но срещу цената на моите воини, убити или осакатени в тази война, ще заплатим не повече от една трета от истинската цена на това продоволствие. След като тези уговорки бъдат изпълнени за наше удовлетворение и след като се съединим отново със Сивите шлемове на перишите, ще напуснем кралството ви. Завинаги.

— Това ли е?

Гал направи гримаса.

— Ние не искаме кралството ви. Никога не сме го искали.

Тя знаеше, че би трябвало да се почувства обидена, но моментът за подобни глезотии трябваше да изчака.

— Боен водач, разберете. Зловредните актове на търговските къщи, които доведоха до тази война, сами по себе си бяха нарушения на официалната политика на краля…

— Погрижихме се онези крадци да загинат първи, ваше величество.

— Тези, които са убили, бяха само върхът на отровения нож. — Тя се извърна, кимна на един от офицерите си и той поведе напред четирима войници, които носеха кожен вързоп, достатъчно голям, за да побере цяла хундрилска шатра. Сложиха го на земята, развързаха двата края и го разгънаха.

Вътре имаше половин дузина тела… всъщност почти само обвивките им.

— Това са главните агенти — поясни Абрастал. — Вярваха, че са в пълна безопасност в столицата. Както можете да видите, останали са само кожите им — нашите Наказатели са опитни в такива неща. Приемете ги като доказателство за нашето признание за несправедливостите, които са ви били причинени. Ваши са, ако ги искате.

Хищните очи на Гал се впиха в нея.

— Изкусен съм — заговори той бавно — да се откажа от заявената си незаинтересованост да завземам кралството ви, макар и само от състрадание към народа ви, ваше величество.

— Придържаме се към правосъдие — сопна се Абрастал — по свой начин. И съм искрено изненадана от чувствителността ви, Боен водач. Историите, които съм чувала за навиците на диваците, стане ли дума за изобретяването на жестоки мъчения…

— Не важат за нас — прекъсна я Гал с желязно твърд тон, но след миг като че ли изведнъж се успокои. — Освен ако не се случи да ни ядосат много. Все едно, погрешно ме разбрахте, ваше величество. Това, че кралството ви е отечество на граждани от всякакъв тип, които не познават никакви задръжки — не, още по-лошо, които са готови да се държат така с чужденци, без да си дават сметка, че се явяват представители на своя народ — и своето кралство, — ми говори за вашата самоомраза.

— Самоомраза. Разбирам. А ако вие бяхте кралят на Болкандо, Боен водач, какво бихте направили?

— Бих обявил лъженето за най-голямото престъпление.

— Интересна идея. За жалост обикновено най-големите лъжци са хората на върха — точно така остават там в края на краищата.

— Аха, значи не трябва да вярвам и една дума от това, което казвате?

— Можете да ми вярвате, защото не мога да измисля никакви лъжи, които биха ми спечелили нещо.

— Защото мечът ми виси над гърлото ви.

— Точно така. Но лъжите, за които говорех, са тези, които елитът използва, за да поддържа нужните различия, ако ме разбирате.

— Разбирам ви. — Този път я погледна с остро любопитство. — Ваше величество, това се оказа крайно интересно. Но мога ли да ви попитам нещо — защо сте тук вие, а не вашият съпруг, кралят?

— Освен да се изправя срещу външни заплахи, ролята на моя легион Евъртайн е да налага контрол в кралството — и сред населението му.

Той кимна.

— Значи присъствието ви тук има двойна цел.

— Като посланието, поднесено на съперниците ни в двореца — и моля, не се обиждайте от това, — е по-важната цел. — Тя се усмихна и добави: — Освен ако наистина не се стремите към завоевание.

— Съпругът ви влага много вяра във вас, ваше величество.

„Няма никакъв избор.“

— Да, и с основание.

— Приемате ли исканията?

— Да, Боен водач, с известни изменения.

Той присви очи.

— Назовете ги.

— Водата, която ви осигуряваме, ще се удвои и ще се даде безплатно. Също така ще удвоим фуража, който ще ви трябва за животните, защото знаем за Пустинните земи много повече от вас и нямаме желание да ви направим лъжци, когато твърдите, че никога няма да се върнете в Болкандо. — Замълча и кривна глава. — Отвъд Пустинните земи ще намерите десетината кралства Коланси. Боен водач, допускам, че няма да се вслушате в съвета ми, но все пак ще ви го дам. Нищо ценно няма да намерите там. Всъщност ще намерите нещо невъобразимо ужасно.

— Ще ни кажете ли повече, ваше величество?

— Ако желаете.

— Тогава може ли да помоля да не го правите, преди да се уреди присъствието или на Смъртен меч Кругава, или на адюнкта Тавори.

— Тези, които назовахте, и двете са жени, нали?

— Да.

— Ще се чувствате ли… не на място тогава?

— Да, но не по причини, за които вероятно си мислите, ваше величество.

— Тогава ще чакам с нетърпение това височайше събиране, Боен водач.

И за първи път Гал й се поклони.

— Кралице Абрастал, за мен беше удоволствие.

— Убедена съм. В мир ли сме вече?

— Да.

Тя хвърли поглед към одраните кожи.

— А тези?

— О. Ще ги вземем. Воините ми ще трябва да ги видят, това ще облекчи гнева им. А за някои — ще утеши скръбта им по паднали близки.

И отново се поклони и се обърна, за да си тръгне, но Абрастал каза:

— Боен водач.

Той отново се извърна към нея, с въпрос в очите.

Кралицата се поколеба.

— Когато говорихте за мненията на хората ви… за тези морски пехотинци на Малазанската империя, имаше ли истина в думите ви?

Той изправи рамене.

— Ваше величество. Макар с великия Колтейн от клана на Враните да имаше много уикци, имаше и морски пехотинци. Заедно те придружиха трийсет хиляди бежанци през една трета континент, и всяка стъпка в този поход беше война.

— Погрешно ли съм разбрала тогава, Боен водач? Не е ли паднал Колтейн? Не е ли загинал? И всички с него?

Очите на воина изведнъж се състариха.

— Падна. Всички загинаха — уикците, морската пехота.

— Тогава не разби…

— Загинаха, ваше величество, след като спасиха тези трийсет хиляди бежанци. Загинаха, но победиха.

И понеже тя явно нямаше какво повече да му каже, Гал кимна, обърна се и тръгна към коня си. Двамата му млади телохранители минаха покрай нея, за да вземат вързопа с обезплътените и обезкостени търговци. Абрастал улови погледа на момчето и му намигна. Ако беше болкандо, щеше да се ококори в отговор, но той й се усмихна широко.

Онова тъмно нещо в нея оживя отново.

Спакс изведнъж се озова до нея: гледаше Гал, който яхна коня си и остана да седи неподвижен в седлото, за да изчака младите воини.

— Помня добре малазанските морски пехотинци — измърмори Спакс.

— И?

— Гал не излъга. По-упорита сган от тях светът не е виждал.

Абрастал си помисли за Коланси.

— Да, ще им трябва упорство.

— Огнекоса, ще ги придружим ли до границата?

— Кого?

— Всички тях. Хундрилите, перишите, Ловците на кости.

— Дори не знаех, че Ловците на кости влизат в наша територия.

— Може да не го направят, след като необходимостта отпадна.

— Легионът Евъртайн ще придружи тези хундрили и перишите. Изглежда обаче, че се замисля някаква форма на среща между поне двама от тримата командири — и Гал, изглежда, смята, че ще е скоро. Бих искала да поговоря с тях. Съответно ти и твоите гилки ще се прикрепите към мен — и ако се наложи да прехвърлим границата, ще го направим.

Спакс оголи острите си зъби.

— Може да помолиш Бойния водач, кралице.

— Мисля, че вече бях поканена…

— Не това. — Той кривна брадичка. — Палето.

Абрастал се намръщи.

Бойният главатар на гилките се изсмя гърлено.

— Каза ми да наблюдавам внимателно, Огнекоса.

Тя рязко се обърна и закрачи към легиона си.

— Рава ще плати за всичко това.

— Вече е платил, както разбирам.

— Не достатъчно. Ще го тормозя, докато не остарее, не побелее и не му окапят всичките зъби.

— Гал е отвратен от народа ви.

— Аз също, Спакс.

Той се изсмя отново.

— Престани да се държиш така самодоволно. Стотици, може би хиляди войници болкандо са загинали днес. Всъщност мислех да използвам твоите гилки за един от щипците — нямаше да си толкова самодоволен, ако го бях направила.

— Щяхме просто да продължим в марш, Огнекоса.

— Засипани със стрели.

— О, щяхме да оставим свои по пътя, да, но щяхме да пристигнем когато трябва и да нанесем възмездие.

Тя се замисли над това и заключи, че не е просто самоувереност. „Трябваше да си вземем поука от сполетялото Ледерийската империя. Ах, Болкандо, светът извън нас наистина е много голям. И колкото по-скоро го отпратим по пътя му, толкова по-скоро ще можем да се върнем към своята оргия от хитрувания и интригантство.“

— Виждам носталгия в очите ти, Огнекоса.

— Престани да виждаш твърде много, Спакс.

Мъжът до нея се засмя за трети път и й се дощя да удари с юмрук грозното му лице.

 

 

Обзет от нетърпение, Гал остави вестоносците Сълзи да се оправят с подаръка и препусна сам към лагера. Страхотна жена беше тази кралица. Гъста дълга коса с цвета на пламъци. Достатъчно яка, за да се счепка с Кругава — с някой щастлив мъж за награда. „И ми се ще да видя тая борба. Ха, тия двете могат да ме объркат дали съм бил в леглото с жена или с мъж.“ Тази мисъл го развесели и той се размърда в седлото. „Ташаците на Бълт, зарежи го това, стар глупак такъв.“

Подозираше, че няма да приключат скоро с Абрастал и нейния легион Евъртайн. Чак до границата и може би отвъд нея дори. Но не очакваше измяна — хундрилите бяха направили достатъчно, за да накарат тези глупаци да са честни — честни с онова боязливо свръхусърдие, което толкова допадаше на Гал. Войната понякога постига необходимото. Винаги е по-лесно — и по-изгодно — да си имаш работа с наплашен противник.

Беше напълно доволен от начина, по който бяха протекли преговорите, макар в душата му да си оставаше известно притеснение, като плъх в юртата, загризал пръстите на краката му. „Коланси. Какво знаеш, адюнкта? Какво е това, което не ни казваш?“

„Мрънкаш като старец, разтреперан под кожите, Гал. Хундрилите, Сивите шлемове на перишите и Ловците на кости. Никоя армия не може да се надява да устои срещу нас заедно. Болкандо е малка страна. Кралица Абрастал управлява едно дребно, незначително владение. А единствената империя, която познава, е разбитата от морската пехота.“

„Не, няма от какво да се боим. Все пак обаче ще е добре да научим какво знае кралицата.“

Неколцина офицери на крила и подкрила го очакваха в края на лагера. Той спря пред тях и ги огледа намръщено.

— Изглежда, че все пак искат да си запазят кралството. Разгласете: край на враждебните действия. Отзовете отрядите.

— А крилата, които нападат армиите по фланговете им? — попита един.

— Твърде късно е да направим нещо за това, но пратете вестоносци в случай, че боевете продължават. Заповядайте им да се оттеглят към главния лагер — и никакво плячкосване по пътя!

— Боен водач — каза друг воин, — жена ви е пристигнала и ви очаква в палатката ви.

Гал изсумтя и подкара коня напред.

Намери я просната в походното му легло, гола и наедряла както може да наедрее само бременна жена. Изгледа я накриво, докато смъкваше наметалото си.

— Жено.

Тя го погледна с премрежени очи.

— Мъжо. Как върви убиването?

— Приключи. Засега.

— О. Колко тъжно за теб.

— Отдавна трябваше да те удавя в някоя река.

— Предпочиташ да те тормози призракът ми вместо тази пищна плът?

— Би ли го правила? Да ме тормозиш.

— Не задълго. Бих се отегчила.

Гал започна да развързва бронята си.

— Все пак няма ли да ми кажеш чие е?

— Има ли значение?

— Значи все пак може да е мое.

Тя примига и погледът й стана малко по-съсредоточен.

— Гал Иншикалан, ти си на петдесет и шест години. Мачкал си топките си на конски гръб вече над четири десетилетия — никой хундрил на твоята възраст не може да заплоди жена.

Той въздъхна.

— Това е проблемът. Всичките го знаят.

— Унизен ли си, мъжо? Не мислех, че е възможно.

Унижение. Е, макар никога да не беше го искал, той също бе унизявал достатъчно тази жена, негова съпруга през по-голямата част от живота му. Беше на петнайсет тогава. Тя беше на десет. В онези дни не можеха да лягат заедно дори когато се ожениха, докато не й дойде първата кръв. Помнеше женското празненство, когато най-после дойде времето на жена му — увиха пребледнялото момиче и го отнесоха за нощ на тайни истини, и онова, което дотогава бе едно уплашено дете, на следващата заран се върна при него с толкова вещ поглед в очите, че той… се разколеба, без никаква причина се чувстваше глупаво, и от него ден това, че беше с пет години по-голям от нея, бе престанало да има значение. Всъщност като че ли тя беше по-голямата от двамата. По-мъдра, по-сигурна в себе си и по-силна във всяко отношение.

Прекланял се беше пред тази истина през всичките години, откакто бяха заедно. Всъщност все още се прекланяше, осъзна той с внезапен смут.

Стана и погледна жена си, мъчеше се да намери думите, които му липсваха, за да й каже това. И други неща също.

В очите й, докато го гледаше и тя, нещо…

Някой извика пред палатката.

Тя извърна лице.

— Бойният водач е призован.

И особеният миг свърши. Просто ей така. Отлетя, и край. Гал се обърна и излезе.

Беше съгледвачката, която бе пратил с Ведит. Оцапана със засъхнала кръв и прах, вмирисана на смърт. Гал се намръщи.

— Толкова скоро?

— Съкрушихме ги, Боен водач. Но Ведит е мъртъв.

— Ти ли пое командването?

— Да.

Докато той се мъчеше да си спомни името й, тя продължи:

— Боен водач, той поведе първия щурм — строят ни бе съвършен. Конят му стъпи в змийска дупка и Ведит изхвърча от седлото. Падна лошо, счупи си врата. Видяхме как тялото му се отпусна, след като се претърколи, и разбрахме.

Гал кимаше. Такива неща се случваха, да. Неочаквани, невъзможни да ги предвидиш и избегнеш. Копитото, сенките по неравния терен, очите на коня, дупката, всичко се слива в един фатален миг. Човек можеше да полудее, ако се замисляше твърде много за такива неща, можеше да изпадне във всепоглъщащ гняв. Към игрите на слепия шанс, към тези жестоки, горчиви игри.

— Боен водач — продължи съгледвачката. — Засадата бе планирана съвършено от Ведит. Всеки отряд се зае със задачата си, макар всички да знаехме, че е паднал — направихме го за него, за да го почетем както трябва. Врагът беше разбит. Хиляда и четиристотин мъртви болкандо, останалите обезоръжени и подгонени в бяг из околностите. Имаме деветнайсет мъртви и петдесет и един ранени.

Погледът му се върна на нея.

— Благодаря ти, Рафала. Крилото сега е твое.

— Ще бъде наречено Ведит.

Той кимна и каза:

— Погрижи се за ранените.

Върна се в палатката и спря объркан, не знаеше какво да направи, къде да отиде. Не знаеше защо изобщо е тук.

— Чух — каза тихо жена му. — Ведит трябва да е бил добър воин, добър командир.

— Беше млад — каза Гал, все едно това беше важно, все едно беше важно да го каже — а не беше.

— Братовчедът на Малак, Тарат, има син на име Ведит.

— Вече няма.

— Играеха си с нашия Кит Анар.

— Да — каза Гал изведнъж и я погледна с блеснали очи. — Точно така. Как съм могъл да го забравя?

— Защото беше преди петнайсет години, съпруже. Защото Кит не преживя след седмия си рожден ден. Защото се разбрахме да погребем спомените си за него, чудесния ни първи син.

— Не съм казвал такова нещо, нито ти!

— Да. Не беше нужно. Споразумение? По-скоро кръвна клетва. — Тя въздъхна. — Умират воини. Умират деца…

— Престани!

Тя се надигна и простена от усилието. Видя сълзите, които той не можеше да изтрие, и протегна ръка.

— Ела тук, съпруже.

Но той не можеше да помръдне. Краката му бяха като пуснали корени дънери.

— Всеки миг във всеки ден нещо ново идва с плач на света — каза тя. — Отваря очи, които едва могат да виждат. И докато идват, други неща си отиват.

— Аз му дадох тази заповед. Аз лично.

— Такова е бремето на един Боен водач, съпруже.

Той едва надви хлипа.

— Чувствам се толкова самотен…

Тя хвана ръката му.

— Това е истината, пред която се изправяме всички. Оттогава имах седем деца, и да, повечето от тях са твои. Чудил ли си се някога защо не мога да се откажа? Какво е това, което кара жените отново и отново да изстрадват това? Чуй добре тази тайна, Гал: то е защото да носиш дете означава да не си сама. А да загубиш дете означава да си толкова самотна, колкото никой мъж не би могъл да изпита… освен навярно сърцето на владетел, водач на воини, Боен водач.

И той усети, че отново може да я погледне в очите.

— Напомняш ми.

Тя разбра.

— И ти на мен, Гал. Твърде лесно забравяме, и твърде често напоследък.

Да. Той усети мазолестата й ръка в своята и нещо от самотата му се отчупи, откърши се. Гал прокара ръцете им по издутия й корем.

— Какво ли очаква този? — зачуди се на глас.

— Това не можем да кажем, съпруже.

— Днес ще съберем всичките си деца. Ще вечеряме като семейство — какво мислиш?

Тя се засмя.

— Почти мога да видя лицата им — всички около нас. Погледите им, толкова озадачени, объркани. Какво ли ще си помислят?

Гал сви рамене. Изведнъж се почувства отпуснат, стегнатото в гърдите му изчезна с едно поемане на дъх.

— Събираме ги не заради тях, а заради теб и мен, Ханават.

— Тази вечер — каза тя и кимна. — Ведит отново играе с нашия син. Мога да ги чуя как викат и се смеят, а небето е пред тях и е безкрайно.

Много искрено — за първи път от години — Гал взе жена си в прегръдката си.