Стивън Ериксън
Прах от мечти (24)

19.

Посред лудия бяг

от невидим враг

чух глухия стон

на злочестите.

Дъха си събрахме

да станем на песен.

Нека сетните стъпки

са танц!

Преди да ни пронижат копия

и мечовете да ни посекат

със факли ще търчим

и ще изписваме нощта

с възторга си преситен

с гирляндите си бляскави

от дързък смях за да удавим

клането във конюшните

на хромите и нищите.

Ръце сплетете да се понесем в небето!

И никой няма и да чуе

предсмъртен стон и сетен хрип

не ще погали никой

застиналите долу

в скръб лица.

Да бягаме в лудешка радост —

невидим враг се приближава

отвсякъде

и никой няма да се отзове

на този зов предвестен

понеже бягаме във кръг

проклинаме съдбите,

вас, хитрите убийци!

Аз съм с вас!

Невидим враг

Ефлит Тарн

Бавно и на пресекулки, като пребита със сопа, Килмандарос се надигна, изплю червена слуз, огледа се и видя Ерастас, свит на кълбо в сухите треви, вкочанен като мъртвородено теле. До него стоеше пребледнелият Секул Лат.

Тя изплю още слуз и каза:

— Той е.

— Крайно неочаквано призоваване — каза Секул. — Странно, Ерастас не изглежда никак доволен от собствената си ефикасност.

Килмандарос се изправи и залитна.

— Може да е по-изтънчен, когато поиска — отрони с известно раздразнение. — Но се постара да разберем.

— Не само ние — отвърна Секул. — По-скоро небрежно, отколкото глупаво.

— Мислиш ли, че е гняв?

— Последния път, когато Драконъс се събуди за гнева, майко, нищо не оцеля непокътнато. Нищо. — Замълча, после поклати глава. — Все пак не е гняв, все още. Просто поиска всички да разберем. Поиска всички да се разхвърчим от пътя му.

— Невъзпитан кучи син — изсумтя Килмандарос.

Стояха в края на дълъг низ изправени камъни, които извеждаха до широк разтеглен кръг от десетки по-малки камъни, кръжащи на спирала навътре към плосък олтар, зацапан в черно. Малко от това оставаше в реалния свят, разбира се. Няколко съборени менхира, смачкани туфи и бразди, оставени от скитащи бедерини. Ерастас ги беше привлякъл до място, където самото време се разпадаше в бъркотия. Връхлетяна от хаоса и напрегната под заплахата на забравата, дори земята под краката им изглеждаше шуплива, готова да пропадне под тежестта им.

Строителите на това светилище отдавна си бяха отишли. Но от присъствието им бе останал отзвук. Смъдеше я кожата, сърбеж, който не можеше да махне с чесане. Това помрачи настроението й още повече. Тя погледна ядосано лежащия в тревата Ерастас и попита:

— Ще се съвземе ли? Или ще трябва да го влачим за едната пета?

— Приятен образ — съгласи се Секул. — Но той вече идва на себе си. След шока умът му работи трескаво. — Обърна се към Блудния. — Хайде, Ерастас. Ставай. Имаме работа и тя трябва да се свърши сега, непременно.

— Тя взе окото — изхриптя фигурата в тревата. — С него щях да мога да видя…

— Само каквото искаше да видиш — довърши вместо него Секул. — Вече е все едно. Връщане няма. Няма да разберем какво замисля Драконъс, преди да ни се покаже… или да ни намери, Бездната да не дава дано. — Сви рамене. — Хвърлил е ръкавицата…

Ерастас изсумтя.

— Ръкавица ли? Сек, това беше юмрукът му.

— Фрасни го и ти тогава — сопна се Секул.

— Добре съм го учила, нали? — изсмя се Килмандарос.

Блудния се надигна, седна и загледа унило към каменния олтар.

— Не можем просто да го пренебрегнем. Нито това, което ни казва идването му. Той е освободен. Мечът Драгнипур е счупен — друг изход няма. А щом мечът е счупен, тогава…

— Рейк е мъртъв — каза Килмандарос.

Последва мълчание. Тя ясно виждаше на лицата на двамата мъже водопадите от чувства, докато осъзнаваха и осмисляха смъртта на Аномандър Рейк. Неверие, отрицание, удивление, задоволство, радост. А накрая… страх.

— Да — каза тя. — Велики промени, ужасни промени.

— Но… — Ерастас вдигна очи към нея. — Как е възможно? Кой може да е направил такова нещо? Ако Оссерк се е върнал… не, щяхме да го усетим това. — Изправи се. — Нещо се е объркало. Чувствам го.

— Господарю на Крепостите, покажи ни майсторството си — каза Секул. — Трябва да погледнеш ръцете си и силата в тях.

— Послушай сина ми — рече Килмандарос. — Потърси истината в Крепостите, Ерастас. Трябва да разберем как стоят нещата. Кой го е поразил? Защо? И как се е счупил мечът?

— Има ирония в това — каза с крива усмивка Секул. — Премахването на Аномандър Рейк е като събаряне на порта — за миг пътят зад нея тръгва прав и чист. Но веднага пристъпва Драконъс и запушва пробойната. Също толкова ужасен като Рейк, но много по-жесток и много по-близо до хаоса. Появата му според мен е предвестник за предстоящата лудост. Примижи с това единствено око, Ерастас, и ми кажи, че не виждаш напред само разруха.

Но Блудния клатеше глава.

— Мога да ви кажа кой е счупил Драгнипур. Не може да е друг. Бойният главатар.

Дъхът на Килмандарос излезе на съсък.

— Бруд. Да, разбирам. Оръжието, което държи — той и никой друг. Но това само обърква нещата още повече. Рейк не би предал драговолно меча, дори на Каладън Бруд. — Изгледа двамата. — Съгласихме се, че Синът на Тъмата е мъртъв. Въпреки това убиецът му не е взел Драгнипур. Възможно ли е да го е убил Бойният главатар?

Секул Лат изсумтя.

— Столетия размишления — кой беше по-гибелен от двамата? Имаме ли отговор? Това е нелепо — може ли някой от нас изобщо да си представи кауза, която толкова да раздели двамата? С общата им история?

— Може би каузата е бил самият Драгнипур…

Килмандарос поклати глава.

— Помисли добре, Ерастас. Бруд е трябвало да знае, че счупването на меча ще освободи Драконъс и хиляди други асценденти… — Ръцете й се свиха в юмруци. — И Елейнт. Нямаше да го направи, ако е имал избор. Нищо друго не би могло така да разбие онзи древен съюз, защото беше нещо повече от съюз. Беше приятелство. — Въздъхна тежко и извърна очи. — Сблъсквали сме се, да, но дори аз… не, не бих убила Аномандър Рейк, ако ми се предложеше възможност. Не бих. Неговото съществуване… имаше цел. Той беше този, на когото можеш да разчиташ, когато правосъдието се нуждае от сигурното острие на меч. — Прокара длан по очите си. — Светът изгуби част от цвета си, да.

— Грешиш — каза Секул. — Драконъс се е върнал. Но чуйте как си говорим само. Въртим и въртим около тази ужасна яма на истината. Ерастас, колко още ще стоиш така, изплашен като заек? Не мислиш ли, че на Господаря на Колодата вече му тече кръв от ушите? Удари бързо, приятелю — той няма да е в състояние да те спре. Всъщност, накарай го да се уплаши, че ние сме замислили това — всичко това, — накарай го да повярва, че ние сме подготвили бягството на Консорта от Драгнипур.

Килмандарос зяпна изумена сина си.

Ерастас кимна замислено.

— Маневра, да. За щастие, скромна. Елате с мен.

— Аз ще остана тук — заяви Килмандарос и като видя изненадата и подозрението на лицето на Блудния, вдигна юмруци. — Толкова близо до Елейнт… губя контрол. Разбира се, ти не мислеше да дойда с теб през последния портал. Оставете ме тук. Върнете се, щом свърши.

Ерастас огледа изправените камъни на светилището.

— Не бих си помислил, че това място те устройва, Килмандарос.

— Тъканта е изтъняла. Моето присъствие я отслабва още повече — това ми харесва.

— Защо такава омраза към човешките същества, Килмандарос?

Тя повдигна вежди.

— Ерастас, хайде стига. Коя от всички раси най-бързо претендира за правото да съди? Да съди всекиго и всичко? Кои най-много държат, че това право принадлежи на тях и само на тях? Секач влиза дълбоко в гората и го изяжда пъстра котка — какво казват приятелите му? Казват: „Котката е зла и трябва да бъде наказана. Котката трябва да отговаря за престъплението си, тя и всички от нейния вид трябва да отговорят на омразата ни.“ Скоро в тази гора вече не остават никакви котки. И хората смятат това за справедливо. За праведно. Да можех, Ерастас, щях да събера всички хора на света и щях да ги даря с моето правосъдие — и това правосъдие е тук, в тези два юмрука.

Ерастас опипа празната дупка на изваденото си око и се усмихна вяло.

— Добър отговор, Килмандарос. — Обърна се към Секул Лат. — Въоръжи се, приятелю. Крепостите са подивели.

— Коя ще претърсиш най-напред?

— Онази под камъка на Джагът, разбира се.

Тя видя как ги погълна мътният мрак. След заминаването на Блудния ефимерната крехкост на древния олтар бавно се стопи и руините му станаха по-плътни за погледа й. Съборени камъни, изтъркани, очукани и олющени — образите по тях бяха заличени. Приближи се до каменния олтар. Беше преднамерено разсечен на две. Тежък дъх и лъснали от пот мускули, сериозна решимост да се оскверни това място.

Знаеше всичко за оскверняването. Беше любимото й занимание в края на краищата, непреодолима съблазън, която я привличаше непрекъснато с безсмислената сила на магнит.

Преди няколко хиляди години хора се бяха събрали тук, за да построят своето светилище. Някой бе спечелил величествения ранг на тиран, способен да застраши живот и душа, и така бе принудил стотици да се подчинят на неговата или нейната воля. Да изкъртят от скалите огромни камъни, да ги довлекат тук и да ги изправят щръкнали като проклети фалоси. И кой сред тези поклонници наистина бе повярвал на повика на тирана? На гласа на боговете в небето, на стона на кучките в земята, на небесните коне, препускащи през сезоните, на митологиите на идентичност — на всичките тези суетни заблуди. Хората в древни времена не бяха повече глупци от тези в настоящето, а невежеството никога не е удобно състояние на съществуване.

Тъй че бяха построили този храм, работни групи от циници с трезви погледи, бяха пожертвали своя труд за славата на боговете, но не богове се бяха къпали в тази слава — беше проклетият тиран, изпитвал необходимостта да изтъкне силата си да принуждава, опитал се да символизира могъществото си за цяла вечност.

Килмандарос можеше да разбере всеобщия гняв, унищожил това място. Всеки тиран стига до един и същ ръб на пропастта, състарен до немощ или докато гледа наперените си наследници и разпознава алчното нетърпение в погледите им. Този ръб е смъртта и с нея цялата слава се разсипва на прах. Дори камъкът не може да устои на гнева на смъртните, когато е захранен с отрицанието.

Природата е безразлична към храмове и светилища. Не спира разяждащите си ветрове и опустошителните дъждове. Поглъща свещените места със същата неумолима воля, с която унищожава палати и градски стени, жалки колиби и огромни акведукти. Но щом изваеш лице в един камък, някой непременно ще го унищожи много преди да е започнала ерозията на природата.

Разбираше този подтик да бъдат отречени монументални достижения, било облечени в камък или в одеянието на поезия. Властта има хиляди лица и е трудно да се намери поне едно красиво между тях. Не, всички до едно са грозни и ако успеят да сътворят нещо удивително, то паметта за създателя му трябва да бъде накарана да страда още повече заради това.

— За всяка душа, опитваща се да измете прахта — заговори глас зад нея, — има хиляда, които го разпръсват с шепи.

Килмандарос не се обърна, но все пак изръмжа през зъби:

— Започвах да губя търпение.

— Не е валяло от доста време. Само корените на камъните все още таят влага. Проследих пътуването ви в утринните мъгли, във влажното дихание на зверовете. — Маел застана до нея, очите му се спряха на осквернения олтар. — Виждам, че не е дело на твоята ръка. Чувстваш ли се измамена?

— Презирам самонадеяността.

— Затова всяко смъртно творение трябва да бъде съкрушено от твоите юмруци. Да, наглостта на всички тези глупци.

— Знаеш ли какво са направили, Маел?

Той въздъхна.

— Крепостите не са каквото бяха. Помисли ли, че може да не се върнат?

— Ерастас е техният Господар…

— Беше всъщност. Крепостите не са имали господар от десетки хиляди години, Килмандарос. Знаеш ли, ти принуди Блудния да се оттегли от Крепостите. Уплаши се, че идваш за него, да унищожиш него и скъпите му творения.

— Да. За това идвах.

— Виж как се обърнаха нещата. Призивът му не принуди никого от нас — трябва да си осъзнала това.

— Това е без значение.

— Защото заблуждението му продължава да служи на твоите цели. А сега Ашици върви до него. Или по-точно, на стъпка зад него. Кога ще удари ножът?

— Синът ми разбира изкуството на дискретността.

— Не е изкуство, Килмандарос, просто една от многото тактики, за да постигнеш каквото искаш. Най-добрата дискретност е когато никой изобщо не забележи какво си направил, никога. Може ли Секул Лат да постигне това?

— Ти можеш ли? — не му остана длъжна тя.

Маел се усмихна.

— Познавам малцина, способни на такова нещо. Единият е смъртен и е мой най-близък приятел. Другият не беше смъртен, но вече е мъртъв. И, разбира се, винаги го има Драконъс.

Тя го изгледа намръщено.

— Той? Да не си полудял!?

Маел сви рамене.

— Помисли малко. Драконъс е имал нужда от нещо — в смисъл да се направи нещо. И, както изглежда, вече го е постигнал. Без да си мръдне пръста. Без някой изобщо да забележи намесата му. Само един можеше изобщо да го надвие. Само един можеше да притежава Драгнипур, но никога да не коленичи пред него. Само един можеше да се погрижи за неговото унищожение — на каквато и да било цена. Само един можеше да наложи край на отричането на Майката Тъма. И само един можеше да застане срещу хаоса и да не трепне.

Дъхът й излезе с ръмжене.

— А сега този един е мъртъв.

— А Драконъс е освободен. Разбил е проклятието на Каллор. Държи Тъмата в оръжието на унищожението. Вече не е окован, вече не бяга, вече не е терзан от ужасната грешка в присъдата, която беше Драгнипур.

— И всичко това от неговата ръка? Не го вярвам, Маел.

— Но точно това е идеята ми, Килмандарос. За истинската дискретност. Ще разберем ли изобщо някога дали всичко това, което описах току-що, е дело на консорта? Не.

— Освен ако не го признае.

— Но кой не би го признал?

— Мразя думите ти, Маел. Разяждат като вълните, които толкова много обичаш.

— Всички сме уязвими, Килмандарос. Не си мисли, че Драконъс се кани да си вдигне малка ферма в някоя планинска долина и да прекара остатъка от дните си в дялкане на свирки, докато птиците гнездят в косата му. Той знае, че сме тук. Знае, че кроим нещо. Или вече се е досетил, в който случай ще дойде да ни намери, или в момента се е заел да разнищи всичките ни тайни амбиции.

— Кой уби Аномандър Рейк?

— Десемврий, с меч, изкован от ръката на самия Рейк.

Това я потресе. Умът й заработи бясно.

— Мъст ли?!

— Нищо друго.

— Онова оръжие винаги ме е ужасявало — каза тя. — Така и не можах да разбера защо той го остави.

— Нима? Ръката, която го държи, трябва да е чиста в порива си. Килмандарос, Рейк го отстъпи на брат си, защото сърцето му вече бе сломено, докато Андарист… е, знаем историята.

Килмандарос най-после осъзна какво й казва и се разтрепери.

— Андарист — прошепна тя. — Този… този… — Но нямаше думи, с които да опише чувството си. Ръцете й се вдигнаха към лицето. — Няма го — изхлипа тя. — Аномандър Рейк го няма вече!

— Остави Десемврий на мира. Той е точно толкова жертва, колкото и всички други замесени. Нещо повече, той беше измамен и използван, а сега страданието му е неизмеримо.

Тя поклати глава, мускулите на челюстите й изпукаха.

— Не мислех за Десемврий.

— Килмандарос, чуй ме добре. Мислите ми за Драконъс — разсъжденията ми за възможната му вина — са недоказани. Спекулации, нищо повече. Ако търсиш противопоставяне с Драконъс — ако търсиш мъст, — ще загинеш. И вероятно ще се окаже за нищо, защото може би Драконъс е напълно невинен.

— Не го вярваш.

— Само ти напомних за опасността, която той представлява за нас. От колко време беше затворен в Драгнипур? Какво му е причинило това? На ума му? Дали изобщо е с ума си вече? Още нещо, и помисли добре над това, Килмандарос. Възможно ли е Рейк да е освободил случайно един луд Драконъс? Показвал ли е изобщо някога липса на мисъл в решенията си? Изобщо?

Тя присви очи.

— Имал е цел.

Усмивката на Маел беше кисела.

— Макар да е мъртъв, оказва се, че се уповаваме на него. Необичайно, нали?

— Майката Тъма…

— Вече не извръща лице, а както е с Тъмата, така е и с…

— Със Светлината. Богове на бездната, Маел. Какво ни е наложил той?

— Окончателно разчистване на сметки, мен ако питаш. Край на глупавите игри. Все едно, че ни е заключил всичките в едно помещение — и никой не може да излезе, докато нещата не се решат веднъж завинаги.

— Кучият син!

— Скръбта ти беше доста краткотрайна, Килмандарос.

— Защото това, което казваш, изглежда вярно — да! Рейк би разсъждавал точно така, нали?

— Иначе не би позволил собствената си смърт — премахването му от сцената. Освен че слага край на необуздания изблик на честолюбие на Майката Тъма, сега той ни принуждава — и всички са се раздвижили, Древни и деца, смъртни и безсмъртни.

— С каква цел? Още кръв ли? Колкото цял проклет океан?

— Не и ако може да се избегне — отвърна Маел. — С каква цел, питаш. Тази, мисля: иска да се справим със Сакатия бог.

— Онова жалко същество? Не говориш сериозно, Маел.

— Раната продължава да забира, отровата се разпростира. Силата на този чужд бог е анатема. Трябва да изцерим това — преди да потърсим каквото и да е друго. Преди да изгубим завинаги дара на К’рул.

— Ерастас има други идеи.

— Ти и Сек също. Както и Олар Етил. И Ардата.

— Вероятно и Драконъс също.

— Не можем да знаем дали Аномандър Рейк и Драконъс са говорили — дали е сключена сделка между тях в Драгнипур. „Ще те освободя, Драконъс, ако…“

— Не може да са разговаряли — каза Килмандарос. — Защото Рейк е убит от Мъст. Сам го каза.

Маел седна на един от блоковете на каменния олтар.

— Е, има още да се каже по това. Наред с други неща. Кажи ми, Килмандарос, коя Крепост избра Ерастас?

Тя примига.

— Ами, очевидната. Смърт.

— Тогава ще започна с една любопитна подробност — защото бих искал да разбера какво мислиш за, хм, изводите. — Вдигна глава и нещо блесна в очите му. — Преди Рейк да срещне Десемврий, той срещна Гуглата. Срещна го и го уби. С Драгнипур.

Тя го зяпна.

Маел продължи:

— Доколкото знам, присъствали са два бога.

— Кои? — Думите изхриптяха сухо.

— Сенкотрон и Котильон.

О, как й се искаше някой висок, импозантен изправен камък в обхвата й — гордо извисен паметник на самонадеяността, — точно там, под замахналия й за дивашко опустошение юмрук.

— Те значи!!!

 

 

Маел я гледаше как беснее и блъска, гледаше как събаря менхир след менхир, удря ги с юмруци и ги троши. Почеса наболата четина по брадичката си.

„О, умна си и още как, Килмандарос. Всичко се намества, нали?“

„Всичко се намества идеално.“

Поискал бе от нея да помисли над изводите. „Е, дотук с дискретността.“

 

 

Страданието може да се понесе. Когато кръвта е чиста, очистена от несправедливости.

Брейдерал не беше като другите, не беше като Рут, нито като вредната Бадале със Садик вечно до нея. Само тя притежаваше завещаното от Инквизиторите, блеснало ярко под почти прозрачната й кожа. А сред всички други само Бадале подозираше истината. „Аз съм дете на Квидаторите. Тук съм, за да свърша тяхната работа.“

Най-после бе зърнала близките си по пътя и сега се чудеше защо просто не влязат сред Чал Манагал и да вземат последните няколко жалки живота.

„Искам да се върна у дома. Да се върна в Естобанси. Моля ви, елате и ме вземете, преди да е станало късно.“

Страданието можеше да се понесе. Но дори нечовешката й плът се предаваше. Всяка сутрин поглеждаше преживелите поредната нощ и потреперваше от неверие. Гледаше как прибират труповете, гледаше как вадят костите, а след това ги разцепват, за да изсмучат алчно мозъка им.

„Децата най-бързо се поддават на нуждата. Те могат да направят всеки свят нормален. Внимавай, дъще, с тези човешки същества. За да живеят, те са готови на всичко.“

Гледаше света на Рут и виждаше истината в думите на баща си. Вечно с Хелд на ръце, той привикваше най-силните и оглеждаше отпуснатите торбички човешка кожа, в които вече пъхаха елитри, щом някой рояк намереше ребърчатата змия. Тези безплътни безкостни тела, разхвърчали се из въздуха, привличаха тварите, както пламъци привличат мушици, а щом кипящата маса се спускаше на земята, децата тупаха с ръце и крака и тъпчеха с шепи скакалците в устите си. Рут беше намерил начин да обърне войната на изтощение, да лови ловците на тази стъклена пустиня.

Следовниците му вече се бяха втвърдили, само ъгли и безчувствени очи. Стиховете на Бадале бяха станали жестоки и яростни. Запуснатостта бе наточила остри ръбове; слънцето, зноят и кристалните хоризонти бяха изковали ужасно оръжие. Брейдерал искаше да изкрещи на своите, там, в смътната омара по дирите им. Искаше да им каже: „Побързайте! Вижте тези оцелели? Побързайте! Преди да е станало късно!“

Но не смееше да се измъкне, дори в най-тъмната нощ под нефритените копия. Щяха да разберат. Бадале се беше погрижила да я следят. Бадале знаеше.

„Тя трябва да умре. Трябва да я убия. Би трябвало да е лесно. Аз съм толкова по-силна от тях. Мога да й прекърша врата. Мога да изригна Свещения си глас за първи път и да накарам моите да ми се притекат на помощ, докато Рут и Садик, и всички други ме обкръжават. Мога да сложа край на всичко това.“

И все пак Инквизиторите се държаха на разстояние. Трябваше да имат причина. Едно прибързано действие — и Брейдерал можеше да провали всичко. Трябваше да е търпелива.

Свита под дрипите, винаги нащрек да стои като хората — толкова ограничени, толкова обвързани от физическите си несъвършенства, — тя гледаше как Рут крачи пред змийската глава, пърхащият език, както щеше да каже Бадале, преди да отвори рязко уста и да засмуче мухи, след което ги схрускваше с явна наслада.

Градът, който ги очакваше отпред, не изглеждаше реален. Всяка мъждукаща линия, всеки трепкащ ъгъл сякаш хапеше очите на Брейдерал — почти не можеше да гледа натам, толкова силно бе чувството за нещо сбъркано. В развалини ли беше? Като че ли не. Безжизнен ли беше? Трябваше да е. Нямаше никакви ферми, никакви дървета, никакви реки. Небето беше чисто, без прах и без дим. Откъде идеше тогава този ужас и страх?

Човешките същества не го чувстваха като нея. Те поглеждаха далечните кули и открити фасади на сгради, както щяха да поглеждат приближаването на някое ново изтезание — диаманти и рубини, геми и елитри — и тя долавяше преценяващия поглед в очите им, сякаш безмълвно се питаха: „Ще ни нападне ли това? Може ли да ни изяде? Неговата потребност по ли е голяма от нашата? Има ли потребност, която да е по-голяма от нашата?“

Скована от страх, Брейдерал гледаше как Рут крачи неумолимо по леко издигащия се път, извиващ се около незащитения със стени град.

„Той е решил. Влизаме. И нищо не мога да направя, за да го спра.“

 

 

— В знание — шепнеше Бадале, — в знание съм, винаги. Виждаш ли я, Садик? Тя мрази това. Страхува се от това. Не сме толкова слаби, колкото се надява. Садик, слушай, ние имаме пленник в ребърчатата змия. Тя е окована към нас, макар да се преструва на свободна под дрипите си. Виж как се държи. Губи самообладание. Малодушната се събужда.

„Убий я тогава“, молеше я Садик с очи.

Но Бадале поклати глава.

— Ще премахне твърде много от нас. А и другите ще й помогнат. Помниш ли как заповядват Квидаторите? Помниш ли гласа, който кара човек да падне на колене? Не, да я оставим на пустинята — и на града, да, на града.

„Но вярно ли е изобщо това? Мога да… мога да…“ Беше избягала от Квидаторите, превърнала ги бе в част от миналото си, а миналото беше мъртво завинаги. Нямаше власт над нея. И все пак всичко това не се беше оказало вярно. Миналото ги преследваше. Миналото бързо ги настигаше.

Накъсани парчета плуваха в ума й, острови памет, обкръжени от бездънните морета на страха. Високи мършави фигури, думи за избиване, писъци за клане. Квидаторите.

Улови муха и я схруска.

— Тайната е в неговите ръце — заговори тя. — Хелд. Хелд е тайната. Един ден всички ще разберат. Мислиш ли, че това е важно, Садик? Ще се родят неща, живот ще пламне.

Бадале виждаше, че той не разбира, все още не. Но той бе като другите. Времето им идваше. „Градът ни повика. Само онези, които той избере, могат да го намерят. Някога гиганти са крачели по света. Слънчевите лъчи са били впримчени в очите им. Те са основали този град и са го направили храм. Не място, в което да се живее. Направен е, за да съществува сам за себе си.“

Беше научила толкова много. Докато бе имала крила, беше пропътувала по целия свят. Крадеше мисли, грабеше представи. Лудостта беше дар. Също както спомените бяха проклятие. Трябваше да намери сила. Но единственото, което можеше да намери в себе си, беше заплетено кълбо от думи. Стиховете не бяха мечове. Нали?

— Помниш ли храмовете — попита тя момчето до себе си. — Отците с раса, купите, пълнещи се с монети, които никой не може да яде. А по стените — скъпоценни камъни, които блещукат като капки кръв. Онези храмове… те бяха като гигантски юмруци, построени, за да ни смажат, да отнемат духа ни и да го оковат към светски страхове. Трябваше да съдираме кожата от душите си и да приемаме болката и наказанието като справедливи. Храмовете ни казваха, че сме несъвършени, а след това обещаваха да ни изцерят. Трябваше само да плащаме и да се молим. Монети за опрощение и мазоли на коленете — но помниш колко великолепни бяха онези раса, нали? Затова плащахме.

„А Квидаторите дойдоха сред нас от север. Вървяха като прекършените, а когато говореха, души се трошаха като яйчни черупки. Дойдоха с бели ръце и си отидоха с червени ръце.“

„Думите имат сила.“

Вдигна ръка и посочи към града.

— Но този храм е различен. Той не е построен за молитви. Построен е да ни предупреди. Помниш ли градовете, Садик? Градовете съществуват, за да съберат страдащите под меча на убиеца. Мечове — повече, отколкото можеш да преброиш. Толкова много мечове. В ръцете на жреци и Квидатори и търговски къщи и благородни воини и търговци на роби и държачи на дългове и пазачи на храна и вода — толкова много. Градовете са усти, Садик, пълни с остри зъби.

Хвана нова муха във въздуха. Сдъвка. Преглътна.

— Сега ги поведи — каза на момчето до себе си. — Следвай Рут. И дръж под око Брейдерал. Опасност иде. Времето на Квидаторите се върна. Хайде, поведи ги след Рут. Върви!

Той я погледна с тревога, но тя му махна с ръка и тръгна към опашката на змията.

Квидаторите идеха.

Да започнат последното избиване.

 

 

Инквизитор Севър^[1] стоеше и гледаше тялото на брат Белийг все едно, че виждаше за първи път жалкото измършавяло подобие на младия мъж, когото бе познавала и обичала. Вляво от нея беше брат Адройт, задъхан и прегърбен, трепереше. Костите на гръбнака и раменете му се бяха огънали като на старец, завещанието от ужасните оскъдици на това пътуване. Носът му беше загнил и по него бяха накацали мухи.

Вдясно от нея беше сестра Рейл, бледа и изпита, очите й в бледоморави кръгове. Малко коса й беше останала — буйната й грива отдавна бе окапала, а с нея и последните следи от красотата, която бе притежавала някога.

Сестра Скорн беше взела тоягата на Белийг и се беше подпряла на нея като хрома. Ставите на лактите и китките й бяха възпалени и подути от течност, но Севър знаеше, че в нея е останала сила. Скорн беше последният Съдник сред тях.

Когато се бяха отправили да наложат мир над последните обитатели на Юга — тези деца, — бяха дванадесетима. Три от петте жени все още бяха живи и само един от седмината мъже. Инквизитор Севър поемаше отговорността за тази трагична грешка в преценката. Защото кой можеше да си представи, че хилядите безпомощни деца ще вървят левга след левга през тази изтерзана земя, без подслон, без храна и вода, без нищо? Че ще надживеят дивите псета, нападателите човекоядци сред последните оцелели възрастни и отвратителните паразити, гъмжащи по земята и в небесата над нея — не, нито един Инквизитор нямаше да може да предвиди тази ужасна воля за оцеляване.

Поражението беше лесният избор, най-простото решение. Трябваше да са се предали отдавна.

„А ние вече щяхме да сме си у дома. И моят самец щеше да стои пред своята дъщеря и да изпитва такава гордост от нейния кураж и чистота — че е избрала да върви с тези човешки деца, че е избрала да води своите ближни към налагането на мир.“

„А аз нямаше да стоя сега над тялото на своя мъртъв син.“

Беше ясно — открай време, — че никое човешко същество не може да се сравни с Форкрул Ассаил. Доказателството се налагаше по хиляда пъти на ден — а към края по десет хиляди, докато умиротворяването на южните кралства вървеше към блажения си свършек. Нито веднъж Изповяданите не бяха отказали да се покорят. Нито веднъж нито едно жалко човешко същество не се беше изправило пред тях в предизвикателство. Йерархията беше непоклатима.

Но тези не приемаха праведната истина. В невежеството намираха сила. В глупостта намираха непокорство.

— Градът — отрони Скорн. — Не можем да го позволим.

— Вложеното е абсолютно — каза Севър. — Не можем да се надяваме да го вземем с щурм.

— Самата му красота, да — каза Адройт. — Да я предизвикаме ще е самоубийство.

При думите му жените се обърнаха към него и той се дръпна уплашено.

— Отричате яснотата на взора ми?

Севър въздъхна и очите й се върнаха на мъртвия й син.

— Не можем. Абсолютна е. Блести.

— А момчето с бебето вече ги води към него — каза сестра Рейл. — Неприемливо.

— Съгласни сме — заяви Севър. — Може да не се върнем, но няма да се провалим в това, за което тръгнахме. Съдник, ще ни поведеш ли към мир?

— Готова съм — отвърна Скорн и й подаде тоягата. — Нека това бъде в твое владение, Инквизитор. Нуждата ми от него свърши.

Копнееше да откаже, да отхвърли предложението на Скорн. „Оръжието на моя син. Сътворено от моите ръце и след това предадено на него. Би трябвало изобщо да не го докосна повече.“

— Почети го — каза Скорн.

— Ще го направя. — Стисна обкованата с желязо тояга и се обърна към всички: — Съберете последните остатъци от силата си. Според преценката ми остават към четири хиляди — чака ни дълъг ден на избиване.

— Те са невъоръжени — каза Рейл. — Слаби.

— Да. В нанасянето на мир ще им напомним тази истина.

Скорн тръгна, Севър и другите я последваха. Щом се приближаха, щяха да се развърнат, за да отворят място за яростта, която щяха да развихрят.

Никой от Изповяданите нямаше да стигне до града. А момчето с бебето щеше да умре последно. „От ръката на дъщерята на моя съпруг. Защото тя е жива, все още е жива.“

 

 

Нещо като паника обхвана децата и повлече напред Брейдерал като буйна вълна. Плувнала в пот, тя се опита да се отскубне, но се протегнаха ръце, вкопчиха се здраво и я задърпаха. Би трябвало да може да им се опълчи, на всички, но бе надценила резервите си от сила — беше пострадала повече, отколкото си мислеше.

Садик, да, Садик водеше този щурм. Бързаше след Рут, който вече почти бе стигнал до града. Но от Бадале нямаше и следа. Тази подробност я уплаши. „Има нещо в нея. Тя се преобрази, но не знам как. Някак си е… забързана.“

Ближните й най-после бяха осъзнали опасността. Вече не чакаха.

Теглена, бутана и дърпана, Брейдерал зачака да чуе първите писъци зад себе си.

 

 

„Думи. Нямам нищо освен думи. Захвърлих много от тях, но ме намериха други. Какво могат да постигнат думите? Тук, в тази сурова реалност? Но самите съмнения не са нещо повече от думи, тревожна песен в главата ми. Когато говоря, змиите слушат. Очите им са широко отворени. Но какво става с всичко, което кажа, след като думите се просмучат в тях? Незнайни алхимии. Понякога сместа се пени и бълбука. Понякога кипва. Понякога нищо не се раздвижва и отварата остава мъртва, студена и сива като кал. Кой може да знае? Кой може да предскаже?“

„Говоря тихо, макар че всичко, което казвам, е вой. Тупам с юмруци по кост, а те чуват само шепот. Жестоки думи отекват от мъртва плът. Но бавно капещата кръв, ах, тогава са доволни като котки привечер.“

Бадале крачеше бързо назад, а змията сякаш се раздвояваше, все едно преминаването й я разкъсваше на две. Виждаше изпити лица, трескаво блеснали очи, крайници, останали само кости и изсъхнала кожа. Виждаше бедрени кости на ребърчати, вдигнати по пътя — държаха ги като оръжия, — но какво можеха да помогнат те срещу Квидаторите?

„Имам думи и нищо друго. И не се уповавам на тези думи. Те не могат да събарят стени. Не могат да разбиват планини на прах.“ Лицата плуваха покрай нея. Познаваше ги всички, а бяха само мътни петна, размити в сълзи.

„Но какво друго има? Какво друго мога да използвам срещу тях? Те са Квидатори. Имат сила в гласа.“

Островите в ума й потъваха.

„Аз също търся сила в думите си.“

„От тях ли съм се научила? Така изглежда. Така ли е?“

Изостаналите. Болните, изнемощелите. И изведнъж ги бе подминала всичките и вече стоеше сама на стъклената равнина. Слънцето правеше света бял, убийствен с чистотата си. Това бе съвършенството, толкова обичано от Квидаторите. „Но не Квидаторите покосиха нашия свят. Те дойдоха само в отговор на смъртта на нашите богове — на вярата ни, — когато дъждовете спряха, когато последното зелено повехна и умря. Дойдоха в отговор на нашите молитви. Спасете ни! Спасете ни от самите нас!“

От тръпнещия зной се появиха четири фигури. Приближаваха се бързо. Като разтърсвани от вятъра кукли — всеки крайник се люшка като прекършен, а смъртта кръжи на вихрушки около тях. Чудовищни, изпълзели от спомените й. Вихрушки от сила. Видя отварящите се уста…

— ПОКОРИ СЕ!

Заповедта връхлетя през Бадале, засъбаря като убийствена вълна децата зад нея. Завикаха гласове, безпомощни, изпълнени с ужас. Тя усети как закипя срещу волята й, отслаби коленете й. Усети как нещо в нея изплющя, все едно въже се беше скъсало, и изведнъж се понесе нагоре свободна — видя ребърчатата змия, изпъната и запълзяла напред с копнеж. Но вече се гърчеше в болка, къс по къс.

И докато тази заповед отекваше от кост на кост, Бадале намери своя глас. „Сила в думата, но аз мога да й отвърна.“

… пред пристъпа на чудото

смирение държи те за ръка…

Завъртя се замаяна и се понесе надолу, за да се скрие зад очите си. Видя завихрени енергии, изригнали в мълнии далече встрани.

— СПРИ!

Удари я като юмрук. Устните й се разцепиха, потече кръв. Бадале изплю и натисна напред. Една стъпка, само една.

… в най-тихо безмълвие

обгърни пълзящото съмнение…

Видя как думите й ги поразиха. Накараха ги да залитнат. Най-сетне бе достатъчно близо, за да види опустошените им лица, неверието, стъписването и нарастващото отчаяние. Възмущението. И да, това го разбираше. Игри на значение и увъртане. Ловка подмяна на смисъла и извъртане.

Бадале направи нова стъпка напред.

Покори се на безсилието —

неизпълнима е целта.

Спри в сянката, хвърлена

под игото на страха…

Усети огън в крайниците си, видя ослепителните мълнии, изригнали от ръцете й. Истината бе такова рядко оръжие — и толкова по-гибелна заради това.

Не ми давай думите си!

Те са мъртви с низостта

на празните ти добродетели.

ПОКОРИ СЕ на собствените си лъжи!

СПРИ в бездиханния миг.

Пищят дробовете ти

и им отвръща тишина,

сърцето ти барабани

по стъклени парчета…

КЪРВИ!

Залитнаха назад като заслепени. От разкъсаните стави бликна синя течност, блъвна от зяпналите усти. Мъчителна болка разкриви изпитите лица. Един от Квидаторите падна, загърчи се и зарита. Друг — жена, по-близо до Бадале от останалите — се смъкна на колене и при съприкосновението с кристалната повърхност изригна синкава кръв… Квидаторката запищя. Другите двама, мъж и жена, залитаха, сякаш блъскани от невидими юмруци, и заотстъпваха, въртяха се замаяни, препъваха се и бягаха назад.

Кипналите в Бадале огньове лумнаха ярко и замряха.

Квидаторите заслужаваха много по-лошо — но не можа да намери воля в себе си да им нанесе по-сурово наказание. Бяха й дали само две думи. Не достатъчно. „Две думи. Покорство пред привилегията да умреш. Приеми съдбата си. Но… няма да приемем. Ние отказваме. Отказваме какви ли не неща вече от много дълго. Ние сме вярващите в отказа.“

„Вече няма да се доближат. За много дълго. За тези тук може би никога. Аз ги нараних. Взех думите им и ги направих свои. Накарах силата да се обърне в ръцете им и да ги пореже. Трябва да е достатъчно.“

Обърна се. Ребърчатата змия бе тръгнала отново, напираше напред странно обезумяла като пребита от камшиците на говедари, безчувствена като стадо, прехвърлящо… „Река? Но откога не съм виждала река?“

Примига. Облиза солената кръв от устните си. Закръжиха мухи.

Градът ги очакваше.

— Той е това, което можем да понесем — прошепна тя. — Но животът не е само страдание.

„Сега трябва да го разберем.“

 

 

Мракът отмина и все пак остана. Безукорно чиста резка, обещаваща унищожение. Онос Т’уулан можеше да я усети някъде напред, като мъждукащо, колебливо присъствие. Стъпките му, от толкова дълго уверени, се разколебаха. Горчивият му гняв сякаш залитна, изцеден от силата си. Унинието се надигна като прилив и погълна всякакво чувство за цел. Върхът на меча му заора в земята.

Мъстта не означава нищо — дори когато импулсът е всепоглъщащ. Тя е път, който — ако тръгнеш по него — може да се проточи до безкрай. Виновните може да стоят в редица, стигаща до хоризонта, а маршът на отмъстителя да бъде безкраен. Точно това бе станало с възмездието срещу Джагът: а Онос Т’уулан изобщо не беше сляп за неговата безполезност. Нима не беше нищо повече от автомат, тласнат да върви напред, без никога да забави крачка?

Изведнъж усети натиск: блъсна го отзад, заля го.

Стреснат и изведнъж уплашен, Първият меч бавно се обърна.

Можеше да отхвърли. Можеше да откаже. Но тези възможности нямаше да го доведат до знанието, което търсеше. Беше отхвърлен от селенията на смъртта. Кръвните връзки, избрани от него, бяха прекъснати. Вече не беше съпруг, баща, брат. Бяха му дали правото на възмездие, но какво възмездие можеше да намери, докато крачи през задръстена от трупове долина? Имаше други цели, други причини да върви отново по този жалък свят. Беше му отказан полагащият се край — и той беше решен да разбере защо.

Нито един от около хилядата Т’лан Имасс, които се приближаваха към него, все още не бе докоснал мислите му. Крачеха загърнати в безмълвие, призраци, събратя, превърнали се в чужди.

Той чакаше.

Деца на Ритуала, да, но усещането му за мнозина от тях му говореше друго. Загадка имаше тук. Т’лан Имасс и все пак…

А после всички спряха. Шестима гадатели на кости обаче продължиха към него.

Познаваше трима от тях. Бролос Харан, Улаг Тогтил, Илм Абсинос. Гадатели на кости от Оршайн Т’лан Имасс. Оршайните не бяха дошли на Сбора на Силвърфокс. Такъв провал предполагаше загуба. Заличаване. Съдби като на клановете Ифайли, Бентракт и Керлум. Предположението се бе оказало грешно.

Оцелелите трима по свой начин бяха грешни. Бяха загърнати в кожи на бялата мечка — звяр, появил се късно в епохата на Имасс — и лицата им бяха по-плоски, костите по-деликатни от тези на истинските Имасс. Оръжията им бяха предимно от кост, бивни и еленови рога, с набити в нея късове кварц и кремък. Оръжия, отхвърлящи всякаква представа за изящество: сложни в изработката си, но в същото време намекващи за примитивна жестокост.

Гадателят на кости Улаг Тогтил заговори:

— Първият меч. Не предполагахме, че прахта може да е толкова интересна.

— Той настоява да говори от наше име, но никога не казва това, което желаем да каже — изсъска Бролос Харан. — Защо изобщо се примиряваме е загадка.

— Имам си свои подходи — отвърна Улаг. — И не мисля, че на Първия меч му липсва търпение.

— Не търпение — изсумтя Бролос. — Може би търпимост?

— Костта се огъва, преди да се счупи, Бролос Харан. Е, бих искал сега да кажа още нещо на Първия меч, преди всички да зачакаме проникновеното му слово. Може ли?

Бролос Харан се извърна към Илм Абсинос и вдигна ръка в странен жест, който озадачи Онос Т’уулан. Но само за миг — защото в следващия разбра.

Безпомощност.

— Първи меч — продължи Улаг. — Не стигаме до теб посредством Телланн, защото нямаме права над теб. Призовани сме, да — в това сме убедени, — но не от твоята ръка. Би могъл да ни откажеш. Не е в сърцата ни да се покоряваме на волята на другиго.

— Кои са тези чужди? — попита Онос Т’уулан.

— Проникновено, наистина — каза Улаг. — Първи меч, те са Т’лан Имасс от втори Ритуал. Потомците на онези, които предпочетоха да последват Килава Онасс, когато тя отхвърли първия Ритуал. Техен провал беше да не се определят преди изявеното от Килава желание да бъде придружена. Но ако в леда остане само една дупка, всички трябва да дишат през нея.

— Сестра ми не покани никого.

— Уви. Тъй че се стигна до това. Тези трима са гадатели на кости от Бролд Т’лан Имасс. Лид Гер, Лера Епар и Ном Кала. Броят на Бролд е две хиляди седемстотин и дванайсет. Повечето от тях са в прахта след нас. Нашите Оршайн наброяват шестстотин и дванайсет — виждаш ги тук. Ако сме ти нужни, ще ти служим.

 

 

Ном Кала огледа Първия меч, воина, за когото някога беше вярвала, че не е нищо повече от измислица, мит. И заключи, че е по-добре да си беше останал такъв. Костите му бяха натрошени на парчета… а някои от тези кости дори не бяха негови.

Първият меч не беше великанът от легендите. Не носеше наметало от лед. От главата му не стърчаха рога на карибу. Нямаше дъх, който ти носи дара на огъня. Нито имаше вид на воин, който ще изрежда подвизите си три дни и три нощи, докато не унизи всеки възгордял се герой. Започваше да подозира, че малко от древните приказки изобщо могат да се свържат с тази фигура. Танцувал над морето по гърбовете на китове? Кръстосвал меч с демонски моржове в подводните им кули? Тайният изкусител на жени, останали сами в нощта?

Колко деца от нейния клан, поколение след поколение, бяха носили някаква разновидност на името Онос заради невъзможно забременяване?

Внезапното й стъписано ахване привлече вниманието на всички.

Бролос Харан тъкмо говореше — Ном Кала нямаше представа за какво — и не остана доволен.

— Ном Кала, какво те развесели толкова?

— Нищо — отвърна тя. — Извинявам се. Извинявам се, Бролос Харан. Странична мисъл. Е, няколко странични мисли всъщност.

Другите зачакаха.

Тя предпочете да не доизяснява.

Вятърът простена, зашепна през останките козина по наметалата им.

Онос Т’уулан заговори:

— Оршайн. Бролд. Отрекъл съм войните с Джагът. Не търся битка. Не ви каня да се присъедините към мен, защото това, което търся, е равносметка. Като вас бях призован от прахта и в прахта желая да се върна. Но първо ще намеря онази, която така ме наказа с това възкресение. Гадателката на кости на Логрос Т’лан Имасс Олар Етил.

— Сигурен ли си, че е тя, Първи меч? — попита Улаг.

Онос Т’уулан кривна глава.

— Улаг Тогтил, след всичкото това време все още ли смяташ сигурността за добродетел?

— Не сме водили никаква война срещу Джагът — каза Ном Кала.

Гадателите на кости на Оршайн реагираха с хладна вълна на неодобрение. Тя ги пренебрегна.

— Улаг — заговори Онос Т’уулан. — Виждам Бойния водач на Оршайн след вашите родственици. Защо Инистрал Оуван не излезе напред?

— Засрамен е, Първи меч. Загубите при Червените шпилове…

— Ном Кала — прекъсна го Онос, — нямате ли водач на клана Бролд?

— Само ние сме — отвърна тя. — Дори войната, която водихме срещу хората, не беше война, която да изисква боен водач. Ясно беше, че не можем да ги надвием на бойно поле. Бяха твърде много.

— Как се сражавахте тогава?

— Като пазехме живи сказанията си, начина си на живот. И като се криехме, защото криейки се, оцеляхме. Устояхме. Това само по себе си беше победа.

— И все пак — намеси се Илм Абсинос — накрая сте се провалили. Иначе нямаше да прибегнете до Ритуала на Телланн.

— Вярно е — отвърна тя. — Свършиха ни местата за криене.

— Първи меч, все пак бихме искали да те придружим — каза Улаг. — Също като теб искаме да разберем целта на завръщането ни.

— Включите ли се в моето търсене — каза Онос Т’уулан, — се прекланяте пред желанията на Олар Етил.

— Този възглед може да доведе до непредпазливост от нейна страна — отвърна Улаг.

 

 

Застанала сред другите Т’лан Имасс, Ристале Ев гледаше, слушаше и си представяше свят, напрегнат от смисъл и цел. Такъв беше светът някога за нея, за всичките й ближни. Но това бе изчезнало отдавна. Навярно Първият меч можеше да ги обвърже всички към това свое търсене. Навярно отговорите можеха да облекчат бремето на отчаянието. Основания, заради които да устоиш, причини, срещу които да устояваш.

Но прахта зовеше с обещанието си за забрава. Пътеката към края на нещата беше чиста, отъпкана и равна. Копнееше да тръгне по нея.

Калт Урманал до нея проговори:

— Виж меча, който носи. Виж как върхът му боде земята. Онос Т’уулан… не е позьор. И никога не е бил. Помня последния път, когато го видях. Тъкмо беше надвил онзи, който го бе предизвикал. Показа такова умение, че десет хиляди Имасс стояха онемели от благоговение. Но стоеше като победен.

— Уморен — промълви Ристале.

— Да, но не от битката. Беше уморен, Ристале, от нейната необходимост.

Тя премисли това и кимна.

А Калт добави:

— Аз ще последвам този воин.

— Да.

 

 

Атри-Цеда Араникт седеше върху пирамида от три сгънати топа платно, свита в нощната си дреха. И продължаваше да трепери. Гледаше мъждукащия връх на пушилото си — подскачаше като светулка до пръстите й. Слушаше приглушените звуци от лагера на малазанците. Уморена и потресена. Войници бяха изпопадали в колоната, залитащи като под удари. Рухваха в несвяст или падаха на колене и храчеха кръв. Паника беше заляла редиците — атака ли беше това?

„Не сама по себе си.“

Поразените войници, всички до един, бяха магове. А врагът, сляп и безразличен, беше сила.

Гаденето отшумяваше. Умът й бавно се събуждаше — залитащ сред пепелищата като след тежко пиянство — и мисълта й се върна към първата среща с Висшия маг Бен Адефон Делат. Беше се оказала жалка. Не стига, че беше припаднала пред командир Брис Бедикт. Едва се беше съвзела от това, преди да я отведат при Бързия Бен.

А сега, седмици по-късно, помнеше само откъслеци от последвалия разговор. Беше й се сторил разсеян, но когато видя оживялата пръст в шепата й, тъмните му очи се бяха втвърдили като оникс.

Беше изругал и тя помнеше тази ругатня:

— Безумните ташаци на Гуглата на жар.

След това бе открила, че Гуглата е богът на смъртта и че ако някой бог заслужава името му да се изрича в най-горчиви проклятия, това е той. В онзи момент обаче бе приела възмутената фраза на Висшия маг някак по-буквално.

Жар, беше си помислила. Да, огън в пръстта, зной, събран в шепата й.

И се бе втренчила във Висшия маг, изумена от мигновеното му проникновение, убедена — в онзи миг — в гениалността му. Нямаше място за нея до него. Умът й в най-добрия случай пълзеше бавно, особено рано сутрин, преди да е запалила първото си пушило. Бързината на мисълта (точно това, беше решила тя, бе причината за името му) сама по себе си бе нещо магично, деликатна магия, на която тя можеше да гледа само със суеверно благоговение.

Такова високо мнение може да се съхрани само в света на загадката обаче, а загадката рядко надживява фамилиарността. Висшият маг официално бе помолил временно да я зачислят в кадъра му. Оттогава беше чула много ругатни от Бен Адефон Делат и бе стигнала до заключението, че бързината му не е толкова магична, колкото импулсивна.

О, беше невероятен, наистина. Също така имаше навика да си мърмори сам с всевъзможни различни гласове и да си играе с кукли на конци. А колкото до компанията му…

Дръпна свирепо от пушилото си, загледана в приближаващия се. Вървеше като пиян — и беше мръсен, ужасно мръсен и целият в прах. Странно детинското му лице изглеждаше почти мъртвешко.

„Ето, че се почва. Поредният непонятен разговор между тях. Ох, колко не му харесва, че и аз ще съм с тях. Е, ставаме двама.“

— Диша ли? — попита Ботъл, щом спря пред палатката.

Тя кимна към дръпнатото платнище на входа.

— Каза ми да изляза.

— Ще иска да ме види.

— Иска да знае как е Фидлър.

Ботъл завъртя очи от досада, извърна ги настрани, после отново я изгледа.

— Чувствителна си, Атри-Цеда. Глътка ром ще успокои нервите ти.

— Вече ударих една.

Той кимна, сякаш това не го изненада.

— Фидлър още бълва останалото му от вечерята. Ще му трябва нова палатка.

— Но той дори не е маг.

— Не е.

Тя впи очи в неговите.

— Всички ли малазанци сте толкова потайни?

Той се усмихна.

— И още по-лоши ставаме, Атри-Цеда.

— Защо така?

Усмивката изчезна.

— Много просто. Колкото по-малко знаем, толкова по-малко говорим. Очаквам скоро да станем армия от неми.

„Нямам търпение.“ Тя въздъхна, изтръска пушилото и бавно се изправи.

Звездите се връщаха в небето на североизток. Това поне беше нещо. „Но там има някой. Държи оръжие… богове, какво оръжие!“

— Подскачащото око на Блудния, та той е Висшият маг. Не може да се крие вечно.

Ботъл я зяпна ококорен.

— Никога не бях чувал тази ругатня.

— Току-що си я измислих.

— Звучи странно непочтително от ледерийска уста. Леко съм шокиран всъщност.

— Въпрос на бедно въображение. — Тя отиде до входа на палатката и драсна с нокти по кожата. — Влизаме.

— Чудесно! — сопнаха й се отвътре в отговор.

Тясната вътрешност бе задимена от благоуханните свещи, мъждукащи по пода в кръг около седналия кръстато Бърз Бен. Висшият маг беше плувнал в пот.

— Кучият син посяга към мен — застърга гласът му. — Искам ли разговор? Не, не искам. Какво да говорим? Аномандър уби Гуглата, Дасем уби Аномандър, Бруд строши Драгнипур, а сега Драконъс се вихри на свобода. Бърн трепери, Порталът към Старвалд Демелайн гори и жестоки усукани лабиринти чакат и дебнат — кога ще се съживят? Какво ще донесат?… А има и още. Осъзнаваш ли го? Още има… стига си зяпал, просто слушай. Кой пробута цялата тази проклета бъркотия? Ботъл, тебе питам!

— Съжалявам, слушах, не мислех. Откъде да знам? Не, чакай…

— Точно тъй. Сенкотрон и Котильон. Адюнктата наистина ли вярва, че сама избира пътя си? Нашия път? Тласка ни упорито напред, още откакто дебаркирахме — всичко е въпрос на логистика, разбира се. Не че търговците ак’рини с радост са ни предали всичко, което имат, нали? Не че нещата няма да станат по-лоши, колкото по на изток вървим — Пустинните земи сигурно с право са наречени така.

— Бързак…

— Разбира се, че дърдоря безсмислици! Слушай! Там има Т’лан Имасс! — Безумният му поглед изведнъж се впи напрегнато в Араникт. — Прахта ще затанцува! Кой ги командва? Какво иска? Знаеш ли какво искам да направя с оная прах? Искам да я изхвърля. Кой иска да знае? Не и аз!

— Т’лан Имасс коленичиха пред императора — каза Ботъл. — Той взе Първия трон и не го отстъпи.

— Точно така!

— Подведени сме. Трябва да говорим с Тавори. Веднага.

Но Висшият маг клатеше глава.

— Няма полза. Тя е взела решението си.

— За какво? — повиши глас Ботъл.

— Смята, че може да ги измами. Знаеш ли, че беше най-изтъкнатият изследовател на биографиите на Келанвед, на Танцьора и на Дасем? Не го знаеше, нали? Преди да я направят адюнкта. Преди дори да наследи властта на Дома Паран. Изследовател на войната — имперската война. Завоеванията — не просто полевата тактика, а мотивите на императора и безумните му съратници. Житиетата — на всички до един. Кръст, Ток-старши, Урко, Амерон, адмирал Нок, Въслата, дори Тайсхрен — защо мислиш, че държи Банашар близо до себе си? Този пиян глупак е потенциалният й емисар в случай, че Тайсхрен най-сетне реши да направи нещо.

Но Ботъл явно бе поразен от първото откровение на Бързия Бен.

— Да ги измами? Да измами Боговете на Сянката? Да ги измами за какво?

Зъбите на Бързия Бен блеснаха като злато на мъждукащата светлина на свещите.

— Не смея да кажа.

— Не ни вярваш, че ще си държим устите затворени?

— Не. Защо да ви вярвам? — Изпъна дълъг пръст към Ботъл. — Ти ще си първият, който ще хукне към хълмовете.

— Ако е толкова зле, защо още си тук?

— Защото Драконъс променя всичко, а аз съм единственият, който може да му се противопостави.

Ботъл зяпна, а после думата едва се изтръгна от устата му:

— Ти?!

— Но и за миг не си помисляй, че го правя заради Сенкотрон и Котильон. И не си помисляй, че го правя дори за адюнктата. Всичкото това време вътре в Драгнипур — променило го е. Никога не е бил толкова лукав — представяш ли си, учтива покана за разговор — той за идиоти ли ни мисли? Но чакай… — Замаха с ръце. — Щеше да е лукавство, ако не беше толкова очевидно! Защо не помислихме за това?

— Защото е нелогично, проклет тъпак!

Но Висшият маг не реагира на избухването му.

— Не, той наистина иска да разговаряме! Ето ти тебе лукавство! Добре, ние можем да отговорим на това, нали? Разговори? Изключено! И да видим как ще изтълкува това, просто да видим!

Араникт приглади гъстата си коса, след това бръкна в кесийката на колана си за пушило. Наведе се и взе една от свещите на Бързия Бен. Докато запалваше, видя, че Висшият маг се е вторачил невярващо в нея.

Ботъл се изсмя дрезгаво.

— Не е вече толкова свенлива, а? Добре. Вече ще открием истинската Атри-Цеда. Точно както искаше Брис.

Араникт присви очи към Бързия Бен зад булото на дима. Бавно нагласи свещта в локвичката й восък на кожения под. „Брис? За това ли е всичко?“

Висшият маг хвърли презрителен поглед на Ботъл.

— Невежество е, не е перчене.

— Перченето обикновено е невежество — отсече Ботъл.

— Така е — отстъпи Бързия Бен. — И си прав — добави с въздишка. — Малко повече скромност няма да ни дойде зле.

— Скромност? — изсумтя Араникт. — Не и у мен.

— Може би — отвърна Висшият маг. — Но пък успяваше да я докараш. Тази свещ, която взе от защитния кръг, отвори път към Драконъс. Той го усети моментално. И все пак…

— Не го използва — каза Ботъл.

— Не го използва.

— Хитро.

— Ха-ха, Ботъл, по-прав си, отколкото разбираш. Работата е, че тя ни накара да се заемем с този ужасно парещ въпрос, нали?

— Неволно.

Бързия Бен я погледна замислен и някак любопитно.

Араникт сви рамене.

— Просто ми трябваше огънче.

Отговорът като че ли задоволи и двамата, макар и по различен начин. Тя реши да остави нещата така. Какъв смисъл имаше да обяснява, че няма представа за какво говорят? Всичките имена, които спомена Бързия Бен — дори Драконъс, — не означаваха нищо за нея. Е, почти нищо. „Драконъс. Той беше този, който пристигна в мрак, който направи портал, откраднал половината небе, който държи в ръката си оръжие от мрак и студ, от най-черния лед.“

„А Бързия Бен се кани да застане на пътя му.“

„Кълна се в смачканите топки на Блудния, присъединих се само защото жадувам за Брис Бедикт. Също като хиляди други жени.“

Бързия Бен рече:

— Атри-Цеда, твоят командир, Брис…

Тя го зяпна гузно. Беше ли прочел мислите й?

— Той веднъж умря, нали?

— Какво? Да, така казват. В смисъл, да, умря.

Висшият маг кимна.

— Най-добре ще е да идеш да го видиш тогава — може би има нужда от теб точно сега.

— От мен? Защо?

— Защото Гуглата го няма — каза Ботъл.

— Какво означава това за командир Бедикт?

Ботъл и Бързия Бен се спогледаха, после войникът кимна и отвърна:

— Мъртвите никога не се връщат изцяло, Араникт. Не и докато имаше бог на смъртта. Възможно е Брис вече да се е… съживил. Да се е пробудил за всичко, което е бил преди. Ще има неща, които да каже на своята Атри-Цеда.

— Ще се видим пак — добави Бързия Бен. — Или не.

„Те ме освобождават. О, добре.“ Обърна се и излезе от палатката. Спря в знойната тъмнина на лагера, дръпна от пушилото и тръгна към стана на ледериите.

„Брис ме иска. Каква приятна мисъл.“

 

 

— Тъпи патрули — изсумтя Смайлс. — Никой не ни дебне. Ак’ринските търговци са само грохнали старци и сополиви изтърсаци. — Погледна насядалите около огъня. — Видяхте ли селото, през което минахме вчера?

— Никакви воини — рече Кътъл. — Всички са заминали да се бият с Белите лица. В момента ак’рините не могат да поддържат контрол над тази Свободна търговия Крин, а това обяснява и всичките тия търговци д’рас, дето идват от юг.

— Чух от едни съгледвачи за баргастки лагер, на който се натъкнали — място на голямо сражение и изглежда, Белите лица са пострадали здраво — каза Тар. — Може да бягат, точно както твърдят ак’рините.

— Трудно ми е да го повярвам — възрази Кътъл. — Бил съм се с баргасти и никак не е забавно, а за Белите лица казват, че са най-коравите от всички.

Смайлс развърза шлема си и го смъкна.

— А Корик къде е?

— Изчезна някъде — отвърна Тар и хвърли нова буца суха тор в огъня. — Пак.

— Тая треска го повреди — отсече Смайлс. — В главата.

— Трябва му просто един хубав бой — подхвърли Кътъл. — Само бой ще го оправи него.

— Може да чакаме дълго — рече Тар. — Имаме седмици и седмици пътуване още, през предимно враждебна територия. Да, движим се ужасно бързо, но щом приключим с териториите на тези равнинни племена, ще сме в Пустинните земи. Никой даже не знае докъде стигат, нито какво има след тях — всеки ти казва различно. — Сви рамене. — Най-опасният враг за една армия е скуката, а напоследък ни мъчи точно тя.

— Коураб още ли не се е върнал? — Смайлс поклати глава. — Излезе на обиколка с тежките. Може да са се изгубили.

— Ще се намерят — отвърна Кътъл и се надигна. — Ще ида пак да си видя сержанта.

Смайлс погледа след него, докато се скри в тъмното, после въздъхна.

— Не съм се била с ножове от месеци… Престоят в Ледерас ни размекна, а на баржите беше още по-зле. — Протегна крака по-близо до огъня. — Нямам нищо против марша, след като пришките вече ми минаха. Поне сме отделения отново.

— Трябва ни някоя нова шашма — рече Тар. — Да виждате скорпиони наоколо?

— Колкото щеш — отвърна Смайлс. — Но само два вида. От малките, гадните, и големите, черните. Обаче ако го опитаме пак, хората ще станат подозрителни — дори да измислим добра измама. — Помисли малко и поклати глава. — Не става, Тар. Няма го настроението.

Той примижа към нея.

— Права си. Сякаш сме го подминали това и няма да се върне вече. Изумително е, че изпитвам тази носталгия по Седемте града и онзи тъп безполезен поход. Здравата ни понасиниха, да, но това, което се опитвахме да направим, имаше смисъл. Там е разликата. Имаше смисъл.

— Дъх на Гуглата, Тар…

— Какво?

— Кътъл е прав. Нищо няма смисъл. Никога не е имало и няма да има. Виж ни само. Ходим насам-натам и избиваме разни хора, и те правят същото с нас, ако могат. Виж Ледер. Да, сега си има приличен крал и хората могат да си поемат дъх и да си гледат живота — но какво има в тоя живот? Трепеш се за още една кесия жалки монети, за следващото ядене. И се молиш на проклетите богове за следващия улов и кротко море. Няма смисъл, Тар, това е истината. Никакъв.

— Онова рибарско село, от което си дошла, е било адски задръстена дупка, а?

— Няма значение.

— Ти повдигна въпроса, войник. Ти.

— Не беше по-различно, отколкото навсякъде другаде, това искам да кажа. Бас слагам, че и ти не си съжалявал да се махнеш оттам, откъдето си дошъл. Ако е било всичко, което си искал, нямаше да си тук, нали?

— Някои хора вървят през живота, без да търсят, Смайлс. Аз не търся, защото не очаквам да намеря нищо. Искаш смисъл? Съчини си го. Искаш истина? Измисли я. Не че има значение. Слънце изгрява, слънце залязва. Виждаме едно, може да не видим другото, но на слънцето му е все едно, нали?

— Точно — отвърна тя. — Значи сме на едно мнение.

— Не съвсем. Аз не казвам, че не си струва. Обратното казвам. Правиш светове, светове вътре в главата ти и светове отвън, но само тия вътре си струват. Там намираш мир, приемане. Смисъл. А ти ми говориш, че всичко е безполезно. При това започваш със себе си. Това е лош подход, Смайлс. По-лош, отколкото на Кътъл.

— Накъде вървим тогава?

— Съдбата има лице и отиваме да го срещнем очи в очи. Останалото не ме интересува.

— Значи следваш адюнктата. Като куче по петите на господаря.

— Защо не? За мен е все едно.

— Не те разбирам.

— Нищо няма за разбиране. Аз съм войник, също като теб. Какво повече искаш?

— Искам проклета война!

— Тя иде.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото сме армия в поход. Ако на адюнктата не й трябваше армия, щеше да я разпусне още в Ледер.

— Може би. А може би не.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може би просто е себична.

Огънят догаряше. Мълчание загърна двамата войници, които нямаха повече какво да си кажат. Поне за тази нощ.

 

 

Сержантът лежеше на пода до празна бутилка ром. Вонеше на повръщано, а сладникавата миризма на рома беше още по-гадна.

— Проклятие, Фид, това няма да помогне на стомаха ти.

— Нямам стомах вече — отвърна замаяно Фидлър. — Избълвах го преди камбана.

— Утре заран черепът ти ще се пръсне.

— Чак тогава? Махай се, Кътъл.

Сапьорът седна на походната постеля.

— Добре де, какво толкова е станало?

— Всичко се промени, Кътъл. Всичко се прецака.

— Мислиш, че ми казваш нещо ново ли? Този бърз марш не е току-така, не сме вчерашни. Адюнктата има нюх — и може да надушва нещата по-добре от теб, така мисля. А тебе те измъчва нещо, тормози те. — Почеса брадясалата си буза. — С теб съм, Фид, знаеш го. Пазя ти гърба, винаги.

— Мене ме остави, Кътъл. Младите, техните гърбове трябва да пазиш, не моя.

— Много мъртви лица виждаш, а?

— Не съм ясновидец.

— Ей, един път и ти да си мълчиш. Отделението е важното, непрекъснато им го повтаряш. Войникът до тебе, оня, дето му дишаш вонята на пот всеки проклет ден. Ние сме семейство, така казваш. Сержант, изнервяш ни.

Фидлър бавно се надигна и се стисна за главата.

— Риболов.

— Какво?

— Има демон в дълбокото. С лукави очи… наблюдава стръвта, схващаш ли? Просто наблюдава. Бързия Бен си знае работата. Трябват ни, трябват ни всичките.

— Фид, ти си пиян.

— Мракът има острие. Остро, най-черният лед — студ, какъвто не можеш да си представиш. Не схващаш. И ние там, врещим и подскачаме, но най-големият вълк от всички се е върнал. Игрите свършиха, Кътъл.

— Ами адюнктата? Фидлър?

Сержантът го погледна със зачервените си подпухнали очи.

— Тя няма шанс. Богове на бездната, няма шанс.

 

 

— Това там ли е лагерът? Това трябва да е. — Коураб погледна спътниците си. Зяпнаха го три безизразни лица. — Твърде голямо е за кервансарай. Хайде.

Поведе ги надолу по тревистия склон и замаха с ръка срещу рояка мушици, вдигнал се да ги погълне.

— Изобщо не трябваше да вървим след оня заек — тука е много лошо да се изгубиш, нали ви казах? Теренът е твърде нагънат. Цели армии можеш да скриеш в тия долини.

— Може точно това да са направили — рече Солтлик. — Ей, Коураб, не си ли го помисли това? Въртят ни номер.

— Цялата армия? Ловците на кости? Тъпо.

— Голям заек беше — подхвърли Дроуфърст.

— Никакъв заек не беше — настоя Солтлик. — Вълк беше. На зайците не им светят очите, муцуните им не са целите в кръв и не ръмжат.

— И искаше да те ухапе — изтъкна Дроуфърст.

— Мина точно покрай мен — кой няма да му скочи, като е толкова близо? Вярно, че беше тъмно, обаче аз съм скачал на много зайци и едно ще ви кажа: това не беше заек.

— Животните тук са различни — каза Дроуфърст. — Чуваме ги да вият, обаче може да са зайци, откъде да знаем? Видяхте ли ония гущерски кожи, дето ги продават д’рас? А бе тия гущери са по-големи и от гущерите, дето ги видяхме от баржата. Могат и кон да изядат.

— Те точно така ги хващат на юг, така каза търговецът. Набодат коня на голяма кука и го хвърлят в реката…

— Няма да стане, трябва да вържат куката с въже.

— Това не го каза, но то си се подразбира.

Приближиха се към морето лагерни огньове — е, не чак море, отстъпи Коураб. По-скоро голямо езеро. Но ужасно голямо езеро. Погледна Флашуит, която не беше казала много, но пък тя рядко говореше. Само му се усмихна и не беше ли мила усмивката й? Беше.

— Ако сложим заек на куката, можем да хванем вълци — каза Солтлик.

— А ако сложим кон, ще хванем още по-голям вълк, бас държа.

— И освен това коне имаме. Това е идея, Дроуфърст, определено. Ей, Коураб, ще скочим на следващия голям гущер, който видим. За кожата му. Влизаш ли в играта?

— Не.

Далечен вой се разнесе скръбно в нощта.

— Чухте ли? — попита Солтлик. — Още зайци! Отваряй си очите, Дроуфърст. Ти също, Флашуит.

— А бе виеше по-скоро като кон на кука — измърмори Дроуфърст.

— Престанете, всички! — викна Коураб. — Стига вече. Аз съм тежкият на Фид, нали? С нищо не ви отстъпвам, нали? — Посочи Флашуит. — Да не си и помислила да намигаш. Половината ми живот мина в правене на грешки за разни хора и съм се заклел никога да не ги повтарям. Тъй че си кротувам, но внимавам, нали? И аз съм тежък. Тъй че стига.

— Просто си правехме майтап, Коураб — каза Солтлик. — Да минава времето.

— Не вярвам аз на майтапите. Хайде, свърши ни обиколката.

След двайсетина крачки часовият в сумрака пред тях изджавка нещо — на ледерийски.

— Дъх на Гуглата — изсъска Коураб. — Намерили сме другата армия.

— Никой не може да се скрие от Ловците на кости — подхвърли Дроуфърст.

 

 

Корик стоеше в тъмното, на сто крачки от най-близкия пост. Имаше спомен, който може да беше истински, а може и да беше измислен — не можеше да е сигурен. Десетина младоци, изкарани да копаят нужници за някакъв гарнизонен отряд, изкаран на маневри. Сети и полукръвни сети, още толкова млади, че нямаше разлика между двете, нито повод за презрение, завист и така нататък.

Той беше от дребосъците, тъй че приятелите му го пратиха при един грамаден камък да се напъва, да се поти и да се провали. И той се бъхти цяла сутрин да я откърти проклетата му канара, а другите го поглеждаха от време на време, подхвърляха шеги и се смееха.

Провалът не е приятен. Жили. Изгаря като киселина. В онзи ден младият Корик бе решил никога повече да не приема провала. Накрая беше отместил камъка — вече се смрачаваше, другите момчета отдавна си бяха отишли, отряд ездачи, чието упражнение в самостоятелна тактика беше приключило, се връщаше сред облак, надвиснал над пътя като насмешлив божи дъх от златен прах.

Онзи камък наистина си тежеше на мястото. Защото беше крил съкровище. По здрач Корик бе коленичил над огромно имане. Повечето монети бяха от сребро, и няколко златни също, и нито една не му бе позната от жалкия му жизнен опит. Беше съкровище на духовете, направо от легендите на сетите. „Под всеки камък, момче…“ Да, курвите, които го бяха отгледали, имаха много приказки. Можеше целият този спомен да е просто една от онези приказки. Жалка история, но…

Беше намерил съкровище, това бе смисълът й. Нещо ценно, чудесно, рядко.

И какво бе направил със съкровището на духовете?

„Пропилях го. До последната шибана монета. Няма го. Нищо не остана от него, за да го покажа?“

„Курвите са топли на допир, но крият душите си в студени крепости. Точно когато се отдадеш на този свят, разбираш, че си истински изгубен, че си… сам.“

„Всичко е студено на допир напоследък. Всичко. А сега си прекарвам остатъка от годините да обвинявам всяка проклета монета.“

„Но никой не се лъже. Освен мен. Винаги аз. Вечно аз.“

Копнееше да извади меча си и да се гмурне в безумния вихър на някоя битка. Тогава можеше да посича всяко лице на всяка монета, да вие, че не е все едно, че животът не е празен, макар и да е пълен с боклук. Можеше да крещи и проклина, и да не вижда нито един приятел — само врагове. Да оправдава всяко посичане, всяко проливане на кръв. Най-малкото, заклеваше се, щеше да е последният устоял.

Смайлс казваше, че треската го е повредила. Може би. А може би щеше да го направи тепърва. Но едно нещо бе направила със сигурност: беше му показала истината за самотата. И тази истина беше жигосана в душата му. Слушаше как Фидлър говори ли говори за това тъй наречено семейство от приятели и не вярваше нито дума. Измени дебнеха бъдещето — усещаше го в костите си. Идваше време, когато всичко щеше да се разкрие ясно, и тогава той можеше да застане пред всички и да изрече високо неверието си. „Всеки един от нас е сам. Винаги сме били сами. Писна ми от всичките ви лъжи. Хайде, спасявайте се сами. Както смятам да направя и аз.“

Не го интересуваше никакъв последен отпор. Адюнктата искаше вяра, преданост. Искаше честност, колкото и да е брутална. Искаше твърде много. А не даваше нищо в замяна.

Корик стоеше насред пустата земя в пустата нощ и мислеше за дезертьорство.

„Всичко, което ми дадоха, беше лъжа, измама, измяна. Съкровището на духовете, да. Онези монети. Някой ги е сложил там, за да ме подмами, да ме хване. Отровиха ме — не е моя вината, как би могла да е моя?“

„Вижте го под онази канара! Внимавай, Корик, може да те смаже!“

„Твърде късно. Онези шибани монети ме смазаха. Не можеш просто ей така да напълниш шепите на едно момче с такава тежест. Просто не можеш.“

Беше спомен. Може би истински, може би не.

Курвите — те просто намигаха.

 

 

По спящата Сканароу пропълзяха сенки — някой мина покрай палатката с фенер. Процедилата се през платното светлина беше студена и придаде на гъвкавото тяло на Сканароу мъртвешки цвят. Смразен от гледката, Рутан Гъд извърна очи. Надигна се бавно, за да не я събуди.

Потта отпреди малко съхнеше по кожата му.

Нямаше смисъл да премисля причината за състоянието си — Гуглата знаеше, не беше от правенето на любов. Колкото и приятна да беше — с внезапната си усмивка, която можеше да разтопи планини от лед, — Сканароу го нямаше у себе си онова, което да накара сърцето му да затупти като преди толкова време. Можеше да донесе наслада, можеше да го отвлече от мислите му, от спомените му за един мрачен и изпълнен с премеждия живот; можеше, с ярки, стъписващи проблясъци светлина да му върне живота.

Но тази нощ мракът бе отворил цветето си с мирис, който можеше да смрази и душата на бог. „Още ли си жив, Греймейн? Усети ли го? Дори да си мъртъв и изгнил, стари приятелю, пак щеше да го усетиш.“

„Драконъс.“

„Мамка му!“

Зачеса брадата си с пръсти.

„Светът се разтърси. Падащите огнени кълба, ужасната светлина, изпълваща небето. Юмруци, блъскащи по света.“

„Жалко, че не го видях.“

Но помнеше предсмъртния вик на Азата. Помнеше чворестите дървета, погълнати в стълбове от огън, жестокия зной на пръстта, през която бе изпълзял. Помнеше как се олюля, измъкнал се под безумно небе от зловещ дим, мълнии и порой от пепел. Помнеше първата си мисъл, яхнал дъха на ненадейната свобода.

„Джакуруку, променила си се.“

Човек намира вярност при най-странни обстоятелства. Разкаяние и благодарност, сплетени ръце, миг на страстно ликуване, припознат с преклонение. Погледът му пробяга към Сканароу. Сенките и бледата светлина си бяха отишли. Тя спеше, самата красота в безметежен покой. Толкова скъпа невинност. „Но не си мисли, че съм влюбен, жено. Не ми налагай миг на признание, истината на глупавите клетви, изречени преди цял живот.“

„Нека поиграем още малко играта на блажена забрава.“

— „Така е по-добре, Драконъс.“

— „Това е империята на Каллор, приятелю. Няма ли да премислиш?“

„Премисляне. Да, това е.“

— „Брегът изглежда съвсем гостоприемен. Ако си гледам моята работа…“

„Усмихна се на това.“

„И аз му отвърнах с усмивка.“

„Драконъс се върна на онзи континент — усетих стъпките му в своя уж вечен затвор. Върна се, за да види сам лудостта на Каллор.“

„Ти беше прав, Драконъс. Трябваше да си гледам моята работа. Най-после.“

„Можеш ли да ме чуеш сега? Драконъс? Слушаш ли ме?“

„Аз премислих. Най-сетне. И затова ти давам следния избор. Намери ме и един от двама ни ще умре.“

 

 

— Всичко е в сплъстиците в козината на кучето.

Балм зяпна.

— Какво?

Уидършинс се намръщи.

— Искаш ли го това прорицание, или не?

— Вече не съм сигурен.

Магът се вторачи в проскубаното същество, което държеше за врата, изръмжа и го запокити във въздуха.

Детсмел, Балм и Троутслитър видяха как животинчето се изви ловко и в последния възможен миг успя да се пльосне на земята на четирите си широко разперени лапи, след което махна с рунтавата си опашка и драсна в нощта.

— Точно като някоя проклета котка — изсумтя Троутслитър.

— Даже не беше и куче — подхвърли Детсмел.

Уидършинс махна пренебрежително с ръка.

— Куче, лисица, каква разлика? Сега ще трябва да намеря нещо друго.

— Овча кожа става ли? — попита Балм.

— Овчите кожи живи ли са? Не. Няма да стане. Трябва да диша.

— Щото дишането разпухва сплъстиците — каза Балм. — Схващам.

Уидършинс се обърна безпомощно към Детсмел, но той само сви рамене.

— Все едно, цялата тази работа е губене на време. Всеки прорицател и гадател в целия проклет свят е с размътен мозък в момента. — Опипа плахо врата си. — Заклевам се, че усетих удара на оня меч. Какво си мислеше Гуглата? Това е безумно!

— Зарежи го Гуглата — изръмжа Уидършинс. — Не той ме накара да подмокря гащите.

Балм го зяпна ококорен.

— Сериозно? Богове на бездната…

Троутслитър изведнъж избухна в звънък смях. После се присви.

— Извинявай. Просто… е, все едно.

Уидършинс се изплю на земята.

— Никак не е смешно, Троутслитър. Не го схващаш. Онова… онова нещо. Не се показа на другия край на света. Показа се тук.

Балм се опули и се огледа.

— Къде? Дайте ми бронята… кой… какво…

— Спокойно, сержант — каза Детсмел. — Нямаше предвид „тук“ в смисъл точно ей тук. Искаше да каже, като… Уид, какво точно имаше предвид?

— Пак ли шегички? По-лош си и от Троутслитър. Не знам защо изобщо говоря с вас.

— Искахме прорицание — подсказа Троутслитър.

— Отказах се. Беше глупава идея. Мислите, че Фид си играе с Колодата в момента ли? Изключено. Забравете, аз си лягам. Не че ще мога да заспя. Всъщност…

Балм пристъпи към него и го цапардоса с юмрук. Уидършинс се свлече на земята.

— Сержант! Защо го направи това? — попита Троутслитър.

Балм потърка кокалчетата на пръстите си и се намръщи.

— Каза, че нямало да заспи. Е, вече спи. Вие двамата, замъкнете го до палатката му. Време е някой да поеме командата и точно това правя. Щом го натикате вътре, ще намерим Иброн. Ще го получим проклетото прорицание тая нощ, та ако ще да ни убие.

 

 

— Трябват ми още ефрейтори — заяви Хелиан на нощното небе. Беше седяла до огъня, забила поглед в пламъците. Но сега лежеше на гръб под кръжащите звезди. Светът можеше да се промени за миг. Кой ги решаваше тия неща? — Балгърд, вече си ефрейтор. И ти, Бейби.

— Мейби.

— Мейби, Бейби — все тая.

— И Балгрид.

— Нали това казах. Щом свърши земетресението, се заемаме с това. Кого пропускам? Колко сте в отделението ми? Четирима сте, нали? Оня последния, и той ефрейтор. Искам четирима ефрейтори, да ми поемат заповедите.

— Какви заповеди?

— Дето ги издавам. Първо, всички сте ми охрана. Писна ми от Скълдет — дръжте го далече от мен.

— Той е убеден, че си кралска особа, сержант.

— И съм, тъй че трябва да правите каквото кажа. Къде ми е първоначалният ефрейтор? Тъчи Брет? Тук ли си?

— Да, сержант.

— Тук, сержант.

— Не мога да я гледам тая бъркотия повече. Занесете ме до палатката ми — не, не ме вдигайте, идиоти. Хванете ме за краката и ме влачете. Бавно и внимателно… О, кой ги сложи тия камъни под мен? Веднага ги разкарайте! Богове, къде ми е палатката? В Ледерас?

— Търсим я, сержант… Ти вдигна ли си я?

— Аз?! Ти си ми ефрейторът, това ти е работата.

— Кротко, сержант. Просто се отпусни тука — ей сегичка я вдигаме.

— Така си и мислех. Неизпълнение на служебните задължения. Разжалвам те. Понижавам те в… ъъ, подефрейтор. Какво е това бухане?

— Набиваме коловете, сержант. Ей сега.

— Ей! Виж ония неща там, зелените! В небето! Кой ги сложи там — разкарай ги!

— Де да можех, сержант.

— Вече си подпод’фрейтор — за неподчинение на заповеди. Изповеди. Проп… пов… Чакай. — Завъртя се на хълбок и й призля, но мързеливо някак. — Заповеди. Ха. Ей, къде ме мъкнете сега? Не бях свършила там. Нещо в небето — видях го — сряза точно през ония зелените. Видях го, фрейтори, слушш ли? Големи криле — видях… о, все едно. Някой е загазил, но не съм аз. И я проверете тая палатка — никакви паяци вътре… тъпи звезди, откъде се навряха тук?

 

 

Геслер приближи фенера.

— Виждаш ли го това? Някой от плъховете на Ботъл го е направил, бас слагам. Издъвкал е проклетия от Гуглата ремък. Ще го спипам и ще му извия главичката.

— На плъха или на Ботъл? — попита Сторми.

— Или на плъха, или неговата. Или и на двамата. Знаех си, че виси странно от едното рамо…

— Да де. Нелепо изглежда. Усукан. Като на някой зелен новобранец.

Геслер го погледна ядосано.

— И целия ден нищо не каза — голям приятел си, няма що. Ако имах сопол под носа, пак ли щеше да си мълчиш?

— Естествено — отвърна Сторми. — Стига да се сдържа да не се разсмея.

— Другия път като видя трева да ти виси от задника, нищо няма да кажа.

— Струва си да проверява човек — научих го от опит. Да ида ли да потърся Флашуит? Много се забави.

— Прати Мейфлай и Шортноус.

— Не говориш сериозно.

— Ъ? М-да. Добре, върви.

— Сигурен ли си, че не ти трябва помощ тук?

— Не, достатъчно направи вече.

— Точно така. Скапан съм, Гес. Много съм стар вече да вървя, както вървим сега. Ако продължи така още дълго, ще остана без крака и ще залазя на четири крака.

— Тъкмо ще отговаря на интелектуалния ти ръст. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Сторми? Като моя. Всички сме изнервени.

— Гес, току-що видяхме стотина отдельонни магове да излизат от строя, подбелили очи, ритат и се задушават — изсумтя огромният фалариец. — А страшният ни Висш маг залита като пиян и само дето не си пръсна тиквата в ръба на оня фургон. Фид пък изповръща поне пет яденета.

— Всичко това няма нищо общо с приказките ти, че някой ни шпионира, Сторми.

— Просто ти казвам какво чувствам. Като сърбеж между плешките, знаеш как е. И стана само по-лошо след онова, дето стана… да де, дето стана.

— Фид каза, че просто си въобразяваш…

— Не каза. Нищо не каза — не искаше дори да ме погледне в очите. Ти беше там, видя.

— Е, може да не каза нищо, но нямаше и нужда.

— Спохождат ме странни сънища, Гес.

— И какво?

— Нещо пада от небето. Поглеждам нагоре и съм точно под него, и няма къде да избягам. Не мога да избягам достатъчно далече, нито достатъчно бързо, нищо не мога да направя, освен да гледам как пада отгоре ми. — Наведе се бързо, тупна с ръка по земята и Геслер подскочи. — Ето така. Ще си помислиш, че тогава се събуждам. Но не. Просто лежа, смазан, и усещам цялата оная тежест. Не мога да задвижа и един мускул, не мога да вдишам…

Геслер хвърли настрана ризницата и ремъците.

— Ставай, Сторми. Идваш с мен.

— Къде?

— Тръгвай, ефрейтор. Заповед.

Поведе го през лагера, между огнищата със свитите около тях мърморещи войници. Минаха през походния лазарет, където уморените лечители церяха изприщени ходила, разтегнати глезени и какво ли още не, след това покрай първите коневръзи. Малко встрани имаше три тежко натоварени фургона, голяма карета и петнайсетина палатки.

Щом се приближиха, Геслер подвикна:

— Хедж?

От единия край на каретата в тъмното се измъкна фигура.

— Геслер? Дезертирате от Ловците на кости? Идвате да се включите в Подпалвачите на мостове? Умни момчета — легендата е точно тук и никъде другаде. Поизпотих войничетата, но и твоята тренировка няма да им дойде зле, факт.

— Зарежи тия глупости — каза Геслер. — Къде са ти двете красавици?

— Ау, Геслер, скапани са, честно…

— Събуди ги. И двете. Сторми тука има нужда.

— Имате нужда, искаш да кажеш…

— Не, и двете са за него. Като дойда да си прибера ефрейтора, искам маркучът му да е така източен, че да му се плете около глезените. Искам да видя блажен блясък в сините му очички и къдрави черни косми в брадата му. Кажи на миличките, че плащам тройно.

— Добре. Ти обаче обмисли каквото ти казах. За дезертирането имам предвид.

— Това е престъпление, Хедж.

— Неофициално прехвърляне тогава.

— Кенеб никога няма да разреши.

— Добре, тогава просто повърви с отделенията ми седмица примерно, покрай тях, нали разбираш? Да даваш по някой съвет и такова…

— Съвет? — Геслер изсумтя. — Какъв например? „Войници, не мрете.“ „При първия намек за неприятност стягай халката.“ „Оръжието е това, което ти е навряно в гъза.“ Как ти се струва?

— Страхотно!

— Хедж, ти пък какво правиш тук, в името на Гуглата? — възкликна Сторми.

Сапьорът го погледна, после го сграбчи за ръката.

— Виждаш ли ония палатки ей там, големите? Върви, ефрейтор. Кажи на девойките, че е специална заповед.

Сторми се навъси на Геслер и той му отвърна със същото.

— Никога досега не съм се въргалял с толкова тлъсти жени…

— Страхотно е — увери го Хедж. — Слагаш едната под теб, другата отгоре и става като възглавници. Върви, Сторми, ние с Гес си имаме приказка тук.

— Възглавници, а?

— Аха. Хубави топли възглавници. Хайде, чевръсто, ефрейтор. Марш.

Фалариецът се затътри към палатките, а Хедж се огледа подозрително и даде знак на Геслер да го последва.

— Ботъл използва плъхове — замърмори, докато се отдалечаваха от светлината на огъня. — За малко да му намушкам единия, тъй че вече е станал по-предпазлив.

— Какво толкова си намислил, че да му привлечеш любопитството, Хедж?

— Нищо. Честно.

— Богове на бездната, не ставаш за лъжец.

— Става просто защото си легенда, Гес, всичкото това умилкване и шпиониране. Свикнал съм му, тъй че предпазните мерки си дойдоха естествено. Е, тук е добре.

Хедж го бе довел до някакъв кръг от камъни в тревата — Геслер реши, че са от някое старо типи. Застанаха в кръга.

— Ботъл може да използва каквото поиска тук, Хедж…

— Не може. Накарах ротния ми маг да запечата тоя кръг. Правим го всяка нощ, за служебните ни заседания.

— За какво?!

— За заседанията. Аз, сержантите ми, ефрейторите и Бейвдикт. Ежедневни доклади, нали разбираш. Да съм в течение на нещата.

— Какви неща?

— Неща. Значи, слушай, чул ли си нещо за онова, дето стана?

Геслер сви рамене.

— Имаше портал и някой мина през него. Някой, който вони на сила.

— Това ясно. И не е важното, че се е появил някой гаден и значи сега е тук, в реалния свят. Всеки тук в реалния свят може да пукне от проклет зъб или от нож, или от каквото и да е. Една стрела на арбалет в окото може да прецака деня и на бог. Не, това, което наистина е важното, е случилото се преди той да се появи.

— Казвай.

— Гуглата.

— Какво Гуглата? О, да де, вие с него сте първи приятели напоследък — или смъртни врагове? Той как прие връщането ти, между другото?

— Вероятно не добре, но това вече не е важно. Аз спечелих.

— Какво си спечелил?

— Спечелих! Жътваря го няма, утрепан е! Богът на смъртта е мъртъв! Клъцнаха му главата! Труп, но не ухилен, търкаля се по склона, търкул, подскок, и се цъкли…

— Чакай малко, Хедж! Какво… кой… но това е безсмислено! Как…

— Не знам и не ми пука! Подробности? Клякай и сери на подробностите! Качулатия е мъртъв!

— Но тогава кой взима Трона?

— Никой и всеки!

Дясната ръка на Геслер го засърбя. Богове, как му се искаше да фрасне в лицето тоя ухилен глупак! Носът на Хедж обаче сигурно беше чупен вече десетки пъти и той изобщо нямаше да забележи.

— Какво искаш да кажеш, Хедж? — попита предпазливо Геслер.

— Казвам, че са цяла банда. Държат портата. Нищо не е ясно още. Всичко е мътно. Но едно мога да ти кажа — и можеш да питаш Фид, ако искаш. И той ще ти каже същото, освен ако не те излъже. Едно нещо, Гес. Мога да ги усетя. Мога да усетя него.

Геслер се взря в блесналите му очи.

— Кого?

— Падналите Подпалвачи на мостове, Гес. И да, Уискиджак. Той е — ще я позная киселата му физиономия навсякъде, колкото и да е тъмно. Яхнал е кон. Той е в Портата, Геслер.

— Чакай. Той ли е, дето премина?

— Не, оня го остави. Оня не си е помислял нещо, което да не е недостижимо от десет хиляди години. Все едно, порталът е друг. Говоря за Уискиджак. Иди умри, Гес, и кой мислиш ще те срещне при Портата? Гуглата или Уискиджак?

— Тогава защо не си прережеш гърлото, като си толкова възбуден от всичко това?

Хедж се намръщи.

— Не се заяждай де. Аз бях сапьор, забрави ли? Сапьорите разбират колко важно е търпението.

Откъм палатките някой изпищя. Не можа да се разбере мъж или жена.

— Смей се колкото си щеш — изсумтя Хедж. — Ще си благодарен, когато главата ти се изтъркаля до оная порта.

— Мислех, че мразиш да се прекланяш пред когото и да било, Хедж.

— Това е друго.

— Щом казваш. Е, нещо друго имаш ли да ми кажеш?

— Нищо, което би те интересувало. Можеш да ми дадеш парите обаче. Тройна тарифа, нали? Вади ги, Гес, че става късно.

 

 

Командир Брис затегна токата на наметалото на гърдите си.

— Обикалям лагера, преди да си легна, Атри-Цеда. Придружете ме, ако обичате.

— За мен е чест, принце.

Той излезе от командната шатра и тя го последва. Тръгнаха към най-близката редица легионерски палатки.

— Тази титла малко ме притеснява, Атри-Цеда — заговори той. — „Командир“ или „сър“ е по-добре. Всъщност, когато сме само двамата, може и просто Брис.

Тя се зачуди дали е доловил приглушеното й ахване, дали е забелязал как омекнаха коленете й.

— При условие, че ми позволите да ви наричам Араникт — добави той.

— Разбира се, сър. — Тя се поколеба, усети, че я изчаква, и каза: — Разбира се, Брис.

Последва леко замайване, сякаш беше гаврътнала чаша бренди. Умът й за миг закръжи диво и тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Беше нелепо. Смущаващо. Дразнещо. Засърбя я да си запали пушило, но това сигурно щеше да наруши протокола.

— Спокойно, Араникт.

— Сър?

— Отпусни се. Моля те. Започваш да ме притесняваш. Не хапя.

„Пробвай с подходящото зърно. О, богове, млъкни, жено!“

— Извинете.

— Надявах се, че престоят ви с малазанския Висш маг може да ви е успокоил донякъде.

— О, успокои ме, сър. В смисъл, по-добре съм.

— Никакви припадъци повече?

— Не. Е, веднъж само.

— Какво се случи?

— В края на деня направих грешката да остана в палатката му, докато си смъкваше ботушите.

— Аха. — Погледна я стреснато и лицето му се озари от внезапна усмивка. — Напомни ми да те отпратя навън, преди да направя същото.

— О, сър, сигурна съм, че вие не… ъъ, тоест, не е същото…

Но той се смееше. Войниците около огньовете се обръщаха и ги гледаха. Някои се подхилваха и се споглеждаха. Лицето й пламна като жарава.

— Араникт, уверявам те, след толкова дни бърз марш от дебаркирането насам чорапите ми могат да зашеметят и кон. Всички сме еднакви в тези неща.

— Защото предпочиташ да вървиш с войниците си, Брис. След като би могъл да яздиш или дори да седиш в някой от впряговете, и никой няма да помисли нещо лошо за тебе…

— Грешиш, Араникт. О, външно може и да не се променят, ще отдават чест както винаги и така нататък. Със сигурност ще изпълняват всяка заповед, която издавам, да. Но някъде дълбоко във всеки от тях има едно зрънце, един камък на вярност — стане ли въпрос за повечето от тези, които издават заповеди, този камък остава гладък и нищо не полепва, всичко се отмива. Така ще стане и с мен, ако избера друг път вместо този, по който съм тръгнал. Но виждаш ли, може да дойде време, когато ще се наложи да поискам от войниците си нещо… невъзможно. Ако камъкът все още е гладък — ако името ми не е издълбано на него, — вероятно ще ги загубя.

— Те никога не биха се разбунтували…

— Не формално. Но ако поискам невъзможното, ще очаквам да успеят да го постигнат. Невъзможното и изпращането им на смърт не е едно и също. Това никога не бих направил. Но ако искам от тях нещо повече, отколкото който и да е командир има изобщо право да иска от войниците си, трябва да съм с тях и да ме виждат, че съм с тях.

— Тази нощ — продължи той — ти отново трябва да станеш моята Атри-Цеда за известно време, а аз твоят командир. Когато говорим с войниците ни. Когато ги питаме как са се справили днес. Когато се стараем да отвърнем на въпросите и на грижите им по най-добрия начин. — Замълча, стъпките му се забавиха. — Особено тази нощ. Объркани са от бедата, поразила малазанските магове.

— Да, командире. Разбирам. Всъщност Висш маг Делат се чудеше… ъъ, по-скоро ме попита. За вас. Каза, че може би ще изглеждате… вече различно… сър.

— А ти какво ще му кажеш, като се срещнете отново?

— Не съм сигурна, сър. Може би…

— Той е умен мъж — каза Бедикт. — Тази вечер, Араникт, се почувствах все едно… все едно съм се събудил извън някакво тъмно и студено място. Място, за което си бях мислил, че е истинският свят, честният свят — студът, бях си мислил, беше просто нещо, което никога дотогава не бях забелязвал — преди смъртта ми и възкресението имам предвид. Но сега разбирам, че онзи студ и мрак са били вътре в мен, били са допирът на самата смърт до душата ми.

Тя го загледа с обожание, с блеснали очи.

— И махнаха ли се вече, сър?

Усмивката, с която й отвърна, бе точно отговорът, от който се нуждаеше.

— Е, Атри-Цеда, сега да поговорим с войниците ни.

— Да издълбаем камъка, сър.

— Точно така.

„Няма нужда да се тревожиш за моя. Аз съм твоя. Моят камък целият е стопен, променен — Блудния да ме пази, лицето ти е добил вече. О, колкото до хапането…“

 

 

Брис крадешком погледна своята Атри-Цеда и това, което видя в изражението й — набързо забулено, но не достатъчно бързо, — почти отне дъха му.

Страстно желание, полуусмивка на устните й, каприз, пленен в отразените в очите й пламъци. За миг изгуби дар слово и можеше само да се усмихва на войниците, докато те отдаваха чест и му благодаряха, че е дошъл да ги види.

„Араникт. Наистина съм бил полумъртъв отвътре, за да пропусна това, което вече е явно. Въпросът сега е какво да правя с него? Какво да правя с тебе?“

„Погледът ти… в него има мрак, но не студен, какъвто таях в себе си, а горещ като жар. Чудно ли е, че толкова често те виждам застанала сред вихрушки дим?“

„Атри-Цеда, какво да правя?“

Но знаеше, че няма да получи отговор на този въпрос, преди да е разбрал собствените си чувства. Всичко изглеждаше толкова ново, толкова странно и непознато. Изведнъж — той усети промяната като рязко пропадане — тя се оказа стоящата уверено, сигурна в света на вътрешните си видения — каквито и да бяха те, — докато той стоеше неловко до нея, смутен и замаян.

„Нелепо. Остави това за по-късно, Брис.“

 

 

Войнишката работа започваше да става по-лека, реши Сънрайз. Много ходене, и бързо ходене при това, но табаните му вече бяха загрубели, беше си оправил дишането и дори носенето на бронята, щита и оръжията вече не му тежеше толкова. Дори бяха намерили малко време за упражнения с меч. „Навеждаш се и мушкаш, навеждаш се и мушкаш — дръж щита изправен, войник! Поддържай строя — никой не пробива Подпалвачите на мостове. Стоиш, поемаш удара и правиш крачка напред. Стоиш, поемаш, крачка напред — все едно сечете гора, войници, дърво след дърво. Навеждаш се, мушкаш!“

Нямаше как да не е и предизвикателство донякъде, разбира се — да не отстъпваш на легендарните Подпалвачи на мостове. Но пък си имаха истински, от когото да гледат, строг и неумолим, и това ги караше да се стараят все повече. Нормите, които налагаше Хедж, бяха най-високите, да.

Подпалвачите на мостове сами бяха спечелили кампанията „Черното псе“. Хвърлили бяха в бяг Пурпурната гвардия, войските на Мот и дженабарските легиони. Разбили бяха предните порти на десетина града от Натилог до Еднооката котка. А преди това бяха превзели целия континент Седемте града. Не беше и чувал по-рано за тези места, но имената му харесваха. Седемте града звучеше просто и ясно. Там има седем града? Наричаш континента Седемте града. Праволинейно мислене, това е. А пък дженабакъзката кампания… имената звучаха странно и екзотично. Градове с имена като Пейл и Грейдог, Тюлипс и Бълдж. Водни кончета, толкова големи, че да може да се яздят — яхваш ги, те бръмчат из облаците и ти гледаш всичко отвисоко! Виждаш колко красиво е всичко, а после пускаш бомби отгоре му.

Подпалвачите на мостове бяха правили всичко това и, което е по-важно, все още не бяха свършили. Нови приключения предстояха. Славни победи и героична отбрана, чудовища в небето и наводнени пустини, и призраци с остри мечове, и воини от прах. Моранти и баргасти, и Тайст Андий, тирани Джагът и всичко останало.

Сънрайз нямаше търпение, гореше от желание час по-скоро да се домогне до легендарното. Точно за това беше предназначен, към това беше водил целият му живот, все едно той просто беше чакал да дойдат тези чуждестранни войници. Да го пометат и понесат със себе си, и ето, че сега той беше един от тях. И знаеше, че другите изпитват същото. „Ние вече сме Подпалвачите на мостове. Ще гледат към нас, когато нещата станат отчайващи, твърде отчайващи, за да могат другите да се справят. Ще крачим напред, стегнали щитовете, със студени лица и със сърца от желязо. Ще докажем, че сме достойни за легендата.“

„Почакайте и ще видите. Просто почакайте и ще видите.“

 

 

Две жени стояха далече от лагерните огньове и чакаха трета.

Нищо сигурно нямаше в това. Всъщност, напомни си Синтър, почти гарантираше неприятност. Нямаше кой знае какво сестринство сред далхонийците. Едва ли имаше и кой знае какво братство впрочем. Племената бяха в миналото, а с тях и кръвните връзки, вражди и всичко останало. Така трябваше и да бъде и в общи линии те се придържаха към това, тъй като иначе ротата щеше да се разкъса. Отделението е новото родство, ротата е племето, армията е народът, кралството — проклетата империя.

Какво си ти, войник?

Морска пехота, Четвърто отделение, Трета рота, Ловците на кости, сър.

Не далхонийка?

Не, сър.

Малазанка?

Не, сър. Ловците на кости, сър.

Е, да можеше само да повярва във всичко това — там, в онази корава бучка в центъра на съществото си. Да го приеме безрезервно и да го укрепи с най-подходящото поведение. Усърдие, дисциплина, вярност. Не мигвай на нито една проклета отдадена заповед, колкото и да е глупава или безсмислена. Племето живееше, за да се опази живо, а да се опази живо означаваше да се грижи всичко да е в ред и да действа така, както трябва. Изглеждаше й логично. И беше достатъчно ценно, за да повярва в него, особено след като наоколо нямаше нищо друго, което да изглежда по-добро.

Тъй че искаше да повярва. Заради самата себе си и заради своята капризна, своенравна сестра. Достатъчно стабилна и за двете, да. Кисуеър щеше да се отклони — тя си беше такава, беше й в природата. Хората като нея имаха нужда от разбиращ близък, от близкия, който ще се намеси, ще почисти и ще оправи каквото има да се оправя. А Синтър винаги се беше придържала към тази роля. „Кисуеър се огъва, аз стоя твърдо. Тя се подхлъзва настрани, аз запълвам празнината. Тя оцапва нещата, аз почиствам и оправям. Тя отчайва хората, аз отново повдигам духа им.“

Понякога обаче я ядосваха ограниченията от това, че трябва винаги да е благонадеждна, стабилна и практична. От това да е изключително способна. Само веднъж да можеше Кисуеър да навлече наметалото на Синтър и да държи здраво, а Синтър да се загърне в наметалото на сестра си и да иде да си поиграе. Да краде чужди съпрузи, да отхвърля любовници, да се записва във войска и след това да се скатава. Защо не? Защо всичките очаквания трябваше да падат все на нейните рамене, всеки един проклет път?

Осъзнаваше, че все още й се иска да започне да живее.

Бадан Грук я желаеше, обичаше я. Но тя… не знаеше. Не знаеше дали иска да бъде обичана или дори да се домогват до нея. Отиграваше го, да, все едно, че беше истинско. Дори си казваше, че е такова, каквото изглежда. Но истината беше, че не знаеше какво изпитва, нито за него, нито за каквото и да било. И не беше ли точно в това голямата ирония? Всеки гледаше на нея като на толкова способна личност, а тя през цялото време се питаше: „Способна на какво? Ще разбера ли изобщо някога?“

„Кога ще дойде моят ред?“

Представа нямаше какво прави тази армия и това я плашеше. Не че изобщо щеше да издаде истинските си чувства. Виждаше как другите разчитат на нея. Дори другите сержанти. Праймли, Бадан Грук, дори онзи глупак с кравешкия поглед, Ърб. Не, трябваше да продължава да играе ролята на лишения от въображение войник, да си държи езика зад зъбите и да гледа с онзи непоклатим, нетрепващ поглед, който нито за миг не издава стихията в главата й.

Трябваше й помощ. Вървяха в пълен мрак, към напълно неизвестно бъдеще освен простата, сурова истина, че в един момент всички ще извадят оръжията си и ще се изправят срещу враг, който иска да ги унищожи. Щяха да им кажат да се бият, да убиват. „Но ще го направим ли? Можем ли? Да можеше да ни покажеш някаква кауза, адюнкта. Основание, само една шепичка — и ще направим каквото поискаш. Знам, че ще го направим.“

Погледна сестра си. Кисуеър стоеше до нея с онази смътна усмивка, издаваща вътрешния мир и доволство, в които толкова лесно се потапяше, загледана в мътните звезди в небето на север. Насмешливо търпение и обещание за присмех: това бе най-любимото й изражение, изписано на измамно милите и невинни черти. Да, беше изумителна с естествената си красота и чар, и я имаше онази дива жилка — лепкава като мед, — която толкова привличаше към нея иначе благоразумни мъже. Можеше да замразява живот и любов като в кехлибар и жертвите й бяха безчет.

„Бих ли могла да съм като нея? Бих ли могла да живея като нея? С такава полуусмивка. Толкова доволна. Богове, колко бих искала…“

 

 

Трябваше да има изход от това и беше крайно време сестра й да го намери. Иначе Кисуеър се боеше, че ще полудее. В името на Гуглата, беше се записала в Малазанската морска пехота, не в някаква си армия ренегати, тръгнали да се наврат в някой проклет кучи гъз. Беше се включила със съзнанието, че ще може да зареже всичко, щом й омръзне. Е, не че щяха да я пуснат с радост, разбира се, но изчезването нямаше да е толкова трудно, не и в цивилизована страна като Малазанската империя. Толкова много хора, толкова много места, където да отидеш, толкова много начини да устроиш живота си. А дори в самата армия, кой изобщо се интересуваше чие лице на кого е под ръба на шлема? Можеше да е на когото си ще, стига войникът да изпълнява заповедите и да може да марширува в крак.

Можеше да си проспи живота на някоя по-лека служба. В Унта или Ли Хенг, или в самия Кюон. Дори Дженабакъз щеше да я устрои чудесно. Само сестра й да не си навираше носа във всичко. Открай време гледаше да се наложи, само й се пречкаше и създаваше проблеми. Усложняваше всичко и това винаги беше проблемът. И на всичкото отгоре още не го беше разбрала — че Кисуеър беше избягала при морските пехотинци, за да се измъкне от вбесяващата й намеса в живота й. Наред с други неща.

„Но тя ме последва, нали? Последва ме, както и Бадан Грук. Не е мой изборът, изобщо не нося вина. Не нося отговорност за тях — все пак са пораснали отдавна, нали?“

„Тъй че ако дезертирам сега, преди да тръгнем нанякъде, където няма да мога, това си е моя работа, нали?“

Но сега Синтър я беше измъкнала от уютния огън и ето, че стояха тук и чакаха оная от войниците на Ърб, и за какво беше всичко това, между другото?

„Бягство. Това ли е, най-сетне? Надявам се, сестро. Надявам се най-после да си се вразумила. Този път съм с теб.“

„Но защо точно тази жена, която почти не познаваме? Защо не Бадан Грук?“

„Трябва да се измъкнем, и то веднага. Трябва да се махна. И не ми трябва никой да ми помага. Ще се измъкна с някой търговец д’рас. Лесна работа, нищо не е. Две би могло, даже три. Но четири? Това вече е доста. Логистика е, сестро, ясна и точна. От тази, която толкова обичаш. Праволинейна. Станем ли много, ще ни хванат. А ще искаш и Бадан. А четирима сме твърде много.“

Чакаше обаче. Искаше да види какво е замислила Синтър с тази среща. Можеше да я обработи по-късно, но нищо директно — директното никога не действаше. Синтър беше упорита. Най-големият инат на света. Не, трябваше да я изработи внимателно, тъй че решението, когато най-после тръгне в правилната посока, да изглежда все едно, че е дошло от самата Синтър.

Не беше лесно, но пък Кисуеър имаше цял живот практика. Знаеше, че ще може да го постигне.

Синтър изсумтя тихо и тя се обърна и видя приближаващата се откъм лагера жена. Полюшващи се бедра и всичко, което харесват мъжете. Далхонийка със сигурност, всъщност точно затова я беше поканила Синтър. Но откога три далхонийки се съгласяваха за каквото и да било?

„Лудост. Синтър, това няма да стане. Знаеш историите. Ние жените започваме повечето войни. Впримчваме неподходящи мъже, използваме ги, унизяваме ги. Хвърляме ги едни срещу други. Шепнем им за кръвни отмъщения под кожите нощем. Подхвърлена лукава дума тук, поглед там. Дълго време сме властвали ние, жените на Дал Хон, и само неприятности сме предизвиквали.“

Мейсан Джилани беше от степно племе. Беше висока, от което закръглената й фигура бе още по-смущаваща. Имаше вид на жена, която е твърде много за който и да е мъж — и ако някой мъж изобщо се домогнеше до нея, щеше да прекара целия си живот убеден, че изобщо няма да може да я задържи. Беше чудовищно чувствена и ако бе останала в племето си, цялата северна половина на Дал Хон сега щеше да е в разгара на десетилетна гражданска война. „Всеки далхонийски бог и дух на калта е хвърлил по шепа в тази, нали? Има по малко от всички тях.“

„А аз си мислех, че съм опасна.“

— Синтър — промълви тя. — Изгубила си си ума.

Сестра й я чу.

— Тази е много вътре, Кис, много повече от всички, които познаваме.

— И какво от това?

Синтър не отвърна. Мейсан Джилани се беше приближила твърде много, за да говорят, та дори и шепнешком.

Леко дръпнатите й очи пробягаха между двете сестри, любопитни и насмешливи.

„Кучка. Вече я мразя.“

— Южнячки — каза тя. — Винаги съм харесвала южняците. Потта ви мирише на джунглата. И не сте такива длъгнести и тромави като нас северняците. Знаете ли, трябваше специално да ми поръчат бронята и облеклото — мерките ми ги няма никъде, освен може би сред Фенн, а това не върши работа, защото са измрели.

— Не си чак такова изключение — изсумтя Кисуеър.

После извърна очи, осъзнала колко жалко прозвуча това.

Но Джилани само се усмихна още по-широко.

— Единственият истински проблем с вас, южняците, е, че едва се справяте на конски гръб. Не бих разчитала, че ще яздите толкова здраво като мен, изобщо. Тъй че е добре, че сте в морската пехота. Виж, аз ставам и за едните, и за другите, и честно казано отдавна щях да се прехвърля към съгледвачите…

— Тогава защо не се прехвърли? — попита Кисуеър.

Севернячката сви рамене.

— Разузнаването е скучно. Освен това не държа винаги аз да нося лошата новина.

— Очакваш лоша новина?

— Винаги. — Зъбите й блеснаха.

Кисуеър извърна поглед. Приключила беше с този разговор. Синтър бе добре дошла да го продължи.

— Тъй — каза след малко Мейсан Джилани. — Сержант Синтър. Слуховете твърдят, че си роден талант. Кажи ми вярно ли е, или не, защото това е единствената причина, която ме доведе тук — шансът да си, искам да кажа. Ако не си, тази среща приключва.

— Чуй я само! — изсъска Кисуеър. — Императрицата заповядва!

Мейсан примигна.

— Ти още ли си тук? Мислех, че отиде да береш цветенца.

Кисуеър посегна за ножа си, но ръката на Синтър се стрелна и я стисна за китката. Кисуеър изсъска и се отпусна, но погледът й остана впит в Джилани.

— Много ти е смешно, а?

— Ти беше Кисуеър, нали? Ще ти го кажа само веднъж. Не знам какво толкова подразни катерицата в гащите ти, след като, доколкото знам, не направих нищо, за да те ядосам. Не ми остава друг избор, освен да допусна, че е някакъв странен фанатизъм — какво стана, загуби любовник от някоя гъвкава севернячка ли? Е, не съм аз. Тъй че защо не престанем да се ежим? Я, това дали ще помогне? — И извади далхонийски мях. — Не е родното диво грозде, уви…

— И не е оная оризова пикня от Ледер, надявам се?

— Не. Блуроуз. Андийска напитка първоначално, така поне твърдеше търговецът. — Сви рамене и й подаде меха. — Става за пиене.

Кисуеър го взе. Познаваше предложенията за примирие, когато се появяха, и знаеше, че Мейсан й предлага изход, без гордостта й да пострада особено, тъй че щеше да е глупаво да не го приеме. Измъкна запушалката, отпи глътка, преглътна и ахна:

— О, наистина става.

Най-после Синтър заговори.

— Е, прибрахте ли си ноктите вече? Добре. Мейсан, искаш да разбереш дали имам талант. Ами, не е като при далхонийските вещици. Но мисля, че имам нещо.

— Хубаво. И какво ти казва това „нещо“?

Синтър се поколеба, после взе меха и удари две яки глътки.

— Да, ти си севернячка, а ние не сме, но все пак всички сме далхонийки. Тъй че се разбираме помежду си и след като ще ти давам нещо, няма нужда да добавям, че очаквам нещо да ми се върне.

Мейсан Джилани се изсмя, но смехът не беше подигравателен. По-точно не съвсем.

— Току-що го направи.

— Била си войник по-дълго от нас — отвърна Синтър, — тъй че просто ти напомних за обичаите, които може би си забравила или поне не си ги съблюдавала от доста време.

— Добре, казвай.

— Имам сетива за неща, които предстои да се случат или навярно биха могли да се случат — ако не предприемем нещо, за да ги предотвратим.

— Значи си ясновидка.

Но Синтър поклати глава.

— Не е толкова ясно.

— Какво предстои да ни се случи, сержант?

— Предстои да ни изоставят.

Кисуеър я погледна с тревога, Мейсан Джилани също.

— Сестро, какво означава това? Да ни изоставят? Кой? Само нас ли имаш предвид? Или Ловците на кости?

— Да — отвърна Синтър. — Ловците на кости. Всички нас, адюнктата включително.

Мейсан Джилани се беше намръщила.

— За Изгорените сълзи ли говориш? За перишите? Или за ледерийския ескорт?

— Не съм сигурна. Може би всички.

— Значи, където свърши този поход — заговори бавно Мейсан, — ще се бием сами. Без никой да ни пази гърба, без никой на фланговете. Нещо такова ли?

— Така мисля.

Мейсан се почеса по врата. Кисуеър й предложи меха, но тя поклати глава.

— Синтър, не знам колко точно трябва да ми се смрази говното от това, след като никой няма и най-малката представа с кого предстои да се бием. Ами ако се окажат някакви задръстени диваци, свити зад бамбукова палисада и хвърлят камъни по нас? Едва ли ще ни трябва помощ да почукаме на такава врата, нали?

— Но ти знаеш, че не отиваме към нещо толкова лесно — каза Синтър.

Красивите очи на Мейсан се присвиха.

— Това значи искаш да получиш от мен в отплата? Мислиш, че съм си залепила ухото на палатката на адюнктата?

— Знам, че знаеш повече от нас.

— И ако знам? Каква е разликата за теб?

Кисуеър видя как ръцете на сестра й се свиха в юмруци и затаи дъх.

— Трябва ми причина, Мейсан Джилани. Трябва да знам, че всичко си струва.

— И смяташ, че малкото, което знам, може да ти даде това? Сигурно си отчаяна…

— Да! Отчаяна съм!

— Защо?

Синтър затвори уста, челюстите й се стегнаха.

Мейсан Джилани се озърна към Кисуеър, сякаш я питаше: „Какъв й е проблемът? Какво е толкова трудно за казване?“

Но Кисуеър нямаше отговори. Е, задоволителни поне.

— Сестра ми — заговори тя — е много лоялна личност. Но цени лоялността си изключително високо. Искам да кажа, че…

— Искаш да кажеш — прекъсна я Мейсан Джилани, — че това или този, на когото я дава, трябва да я заслужава. Да. Мисля, че започвам да разбирам. Само че, Кисуеър, ти би трябвало да огледаш собствените си чувства по въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че го каза доста горчиво. Сякаш лоялността е проклятие и ти не искаш да имаш нищо общо с това. Бих се обзаложила, че сестра ти те е домъкнала тук, за да убеди теб в нещо толкова, колкото и мен. Права ли съм, Синтър?

— Това си е между нас двете — отвърна Синтър.

Кисуеър я изгледа ядосано.

— Добре — рече Мейсан Джилани. — Ще ти кажа малкото, което знам. Това, което успяха да сглобят Иброн, Ботъл, Детсмел и Уидършинс. Може би ще помогне, а може би не. Това ти ще решиш. Ето какво смятаме ние. — Замълча и протегна ръка за меха.

Кисуеър й го подаде.

Мейсан отпи, после клекна пред тях — позата на разказвачка на приказки, която познаваха много добре. Двете сестри също клекнаха.

— Той не го е искал. Но оттогава създава само неприятности. Бързия Бен го е срещал лице в лице. Също така, както разбрахме, и онзи ковач мекрос, Уидал. Той е отрова и го знае, и не може да го избегне, защото мястото му не е тук. Късове от него са пръснати из половината свят, но най-големият е в онова място, Коланси — и се… използва.

— Ще убием Сакатия бог — каза Синтър.

Кисуеър я погледна изумена.

— Че кой би искал да ни попречи да направим това?

Синтър поклати глава. На лицето й се беше изписало объркване.

Мейсан ги изгледа една по една, след това заговори сдържано:

— В грешната посока скочи, Синтър, като едноока мангуста. — Отпи отново, разклати меха и се намръщи. — Трябваше да взема два. Не мисля, че сме тръгнали да убием Сакатия бог. Всъщност сме тръгнали за ония вериги. Е, адюнктата имам предвид. За това е тръгнала. — Вдигна глава и погледна Синтър в очите, а след това — Кисуеър. — Отиваме да освободим кучия син.

Кисуеър се изсмя грубо.

— Нищо чудно, че всички ще ни изоставят! И аз първа ще се присъединя към тях!

— Млъкни — каза Синтър през дланите си, бе ги вдигнала пред лицето си. Трепереше, не, тресеше се и Кисуеър видя блясъка на сълзите, потекли между пръстите й.

Лицето на Мейсан Джилани беше строго, търпеливо.

— Не можеш! — викна Кисуеър на сестра си. — Това е невъзможно! Ами ако грешат? Трябва да грешат — дори адюнктата не е толкова глупава! Всеки бог и асцендент на света ще излезе срещу нас, да не говорим за ония идиоти в Коланси! Тя си е загубила ума! Нашата адюнкта е безумна и не съществува никакъв проклет закон, който да казва, че сме длъжни да я следваме!

Синтър си пое дъх и смъкна ръцете си. Някаква твърдост изпълни лицето й, сякаш непоклатим камък подмени меката тъкан под ониксовата й кожа. Тъгата се отцеди от очите й, когато се спряха на Кисуеър.

— Ще стане. Така трябва да е.

— Какво…

— Справедливо е, сестро. Справедливо.

— Всички ще се обърнат против нас — отвърна Кисуеър. — Ти сама го каза…

— Ако не направим нищо, да. Ще се обърнат против нас. И малкият шанс да успеем ще си отиде с тях. Трябва да ги разубедим.

— Как? — попита Мейсан Джилани.

— Ще ви кажа как. И започва с теб, Кисуеър.

— Не казах, че ще помогна…

— Ти ще дезертираш.

— Какво?!

— Точно така започва. Това е единственият начин. Е, ти точно това искаш, тъй че не ми казвай друго. Ти дезертираш от Ловците на кости и го правиш тази нощ — на най-бързия кон, който може да ти намери Мейсан Джилани.

Но Мейсан Джилани вдигна ръка да я спре.

— Чакай малко. Трябва да го обсъдя с…

— Разбира се — прекъсна я Синтър. — Но това не променя нищо. Сега трябва да чуеш останалото, защото ми трябва ти да направиш същото…

— Да дезертирам? Аз?!

— Да. Но ще препуснеш в друга посока, Мейсан Джилани. С малко късмет и двете ще се върнете.

— И да ни обесят? Не, благодаря, сестро…

— Няма да ви обесят. Адюнктата е хладно желязо — най-хладното, каквото е имало някога. Ще съобрази бързо като мълния, да.

— Тогава защо просто не й кажем? — попита Мейсан Джилани. — Ние го отгатнахме, но има проблем и само ти имаш идея как да се реши той.

Синтър се усмихна и тази усмивка щеше да е съвсем на място на лицето на самата адюнкта.

— Ще направя точно това… след като двете заминете.

— Все пак може просто да ни подгони.

— Няма. Казах, че умът й работи бързо.

— Защо да чакаш тогава, докато заминем?

Синтър изтри последните сълзи.

— Не разбираш. Тя е заключена в затвор, който сама си е вдигнала. Там вътре не чува нищо, не вижда нищо. Там вътре е абсолютно сама. И стиска и държи, кокалчетата на пръстите й са побелели от стискане. Това е нейно бреме и няма да го прехвърли на никой друг, дори на Юмруците си, дори на Висшия маг — макар че той вече сигурно се е досетил. Поставила е себе си между нас и истината — но това я убива.

— Тъй — каза Мейсан Джилани. — Значи ти ще й покажеш, че не е сама и че не всички сме глупаци, че може би сме готови за истината. Че не само сме я разбрали, а сме с нея. Че сме готови да помогнем, все едно дали го иска, или не.

— Точно така — отвърна Синтър.

Мейсан Джилани въздъхна, а след това се ухили на Кисуеър.

— Ти няма да изненадаш никого. Виж, моята работа е друга.

— Адюнктата ще намекне нещо, за да ти оправи репутацията — каза Синтър. — Иначе заминаването ти може да наклони баланса за много колебаещи се войници в строя. Кисуеър, сестро, никой няма да е особено изненадан от теб, нали?

— Благодаря ти. Стига хората да разберат, че не съм страхливка…

— Но ще го видят точно така — изсумтя Мейсан Джилани. — Все едно, нищо не можеш да направиш по този въпрос, Кисуеър. Отиваме на война, а ти си избягала. Аз също. Тъй че Синтър и адюнктата ще го отиграят така, че да прозвучи уж че съм на нещо като мисия…

— Което е вярно — прекъсна я Синтър.

— Което помага, да. Работата е, че някои хора вече си мислят, че дезертьорството може да се окаже подходящият ход. Това е рискът, който адюнктата може да намери за неприемлив, каквото и да й кажеш, Синтър.

— Не съм страхливка — повтори Кисуеър. — Просто не се връзвам на това за семейството. Армиите не са семейства, колкото и да се опитвате да ме убеждавате в обратното. Това е глупост. Това е лъжата, нужна на пълководците и кралете, за да ни държат винаги готови да им вършим гадната работа.

— Точно така — сопна се Мейсан Джилани. — И предполагам, че в онази задръстена джунгла, където си израсла, не си чувала никакви истории какво става, когато се разбунтуват армии. Убиват командирите си. Свалят владетеля на страната си. Завземат…

— Какво общо има това с цялата тая работа за „семейството“?

— Казвам, че някои хора ръководят нещата, а останалите трябва просто да стоят настрана. Това е всичко. Точно като в семейство. Някой отговаря, не всеки. Узурпаторите никога не са били нещо по-добро, нито нещо по-различно от тези, които са убили. Обикновено влошават нещата. Цялата работа със „семейството“ е борба за оцеляване. Държиш на близките си, не на непознати. Не го ли разбираш това?

— А тези, които командват, го експлоатират. Използват ни. Не искат да са близки с другите и ти го знаеш.

— Вие двете можете да продължите цяла нощ с това — прекъсна ги Синтър. — Но нямаме време. Кисуеър, откога те интересува какво мислят за теб хората, които изоставяш? Освен ако не си намерила някаква гордост в това да си Ловец на кости…

— Искаш ли да ти помогна, или не?

— Добре. Мир. Работата е, че само изглежда, че уж дезертирате. Като онова, дето го направи Фарадан Сорт при Ю’Гатан.

— Аз препускам на юг.

Синтър кимна.

— И намирам перишите и хундрилите.

— Да.

— И какво им казвам?

— Убеждаваш ги да не ни изоставят.

— И как, в името на Гуглата, да го направя?

Синтър я погледна лукаво.

— Опитай се да използваш чаровете си, сестро.

Мейсан Джилани се намеси:

— Сержант, щом тя отива при тях, аз къде отивам?

— Не е лесно да се каже — призна Синтър колебливо.

— Помисли над отговора, Синтър — изсумтя Мейсан. — Междувременно дайте да откраднем коне.

 

 

— А, лейтенант, намерих те най-после.

— Старши сержант вече, сър.

— Разбира се. А къде са ти подопечните, старши сержант?

— Освободени са, сър.

— Моля?

— По-точно разпръснати, сър. Пришити към ранговете точно, без един шев да не е на място.

— Хм, това просто е превъзходно, старши сержант. Щяхте да заслужавате похвала, ако заслужавахте нещо. Уви, след като прегледах последните корекции в списъците, открих, че нито един от ония новобранци не може да се намери в цялата армия.

— Да, сър, всички са добре обучени.

— В какво, старши сержант? В изчезване?

— Е, сър, напомнихте ми една история от младостта ми. Може ли?

— Моля, цял съм слух.

— Благодаря, сър. А, младостта ми. Внезапно увлечение порази младия Арамстос Поурс…

— Арамстос?

— Да, сър…

— Това ви е другото име?

— Точно така, сър. Може ли да продължа разказа си, сър?

— Продължете.

— Внезапно увлечение, сър, да си изкопая езерце.

— Езерце.

— Точно зад купа строшени тухли, сър, до задната стена на двора. Често си играех там, когато родителите ми минеха от словесен бой на бой с ножове или бърлогата се запалеше, както ставаше често. На ръце и колене между чирепите натрошени грънци и избити кучешки зъби…

— Кучешки зъби.

— Издънките на баща ми с домашни любимци, но това е друга история, сър, може би за друг момент. Езерце, сър, в което да мога да прехвърлям малките рибки, които спасявах от замърсената река покрай отходните канали — където често се къпех в студени дни, сър, както беше топла. Рибки, сър, в езерцето ми. Представете си възбудата ми…

— Изведнъж стана толкова картинно и живо в ума ми, старши сержант.

— Чудесно. Но след като бях прехвърлил м-м, петдесетина от мъничките сребристи рибки, точно преди ден, представете си ужаса и изумлението ми, когато на другата сутрин не намерих в езерцето нито една. Какво все пак беше станало с тях? Някоя прегладняла птица може би? Старицата малко по-надолу по улицата, дето си държеше косата в мрежа? Дали лъскавите рибки не бяха украсили прическата й? Насекоми? Плъхове? Едва ли последните две, след като обикновено съставяха вечерната ни семейна трапеза, поради което бяха доста оредели из къщи. Ами, сър, загадка си беше и загадка си остава. До ден-днешен и сигурен съм, до края на живота ми. Петдесет рибки. Изчезнаха. Пуф! Трудно е да се повярва, сър, и беше съкрушително за мен, малкото увлечено момченце с блеснали очи.

— А сега, ако ви разбирам добре, старши сержант, отново се оказвате жертва на необяснима загадка.

— Всички ония новобранци, сър. Разпръснати по ранговете. А след това…

— Пуф.

— Много добре го казахте, сър.

— А какво стана с езерцето ви, старши сержант?

— Ами, любимата ми водна змия се позадържа доста, сър, докато езерцето не пресъхна. Децата имат наистина грандиозни мечти, нали?

— Имат, старши сержант. Докато всичко не се обърка.

— Точно тъй, сър.

— До нова среща, старши сержант Поурс.

— Лека нощ и на вас, капитан Кайндли.

 

 

„Той беше. Заблуждавах се, че изобщо си мислех друго. Кой впрочем може да обясни любовта?“ Прибра ножа в канията, дръпна платнището на палатката и пристъпи навън. Потрепери, когато нещо студено се хлъзна в лекия нощен ветрец.

„Тъмният север перва с езика си. Ехо от нечие нежелано прераждане — добре, че не съм маг. Нямаха около какво да подскачат този следобед.“

Отдалечи се от командната палатка. Това, че адюнктата я бе отпратила толкова късно през нощта, беше необичайно — „Готова бях да си лягам, проклятие!“ — но това, че бе накарала стражите да изхвърлят пияния Банашар, не беше просто мило забавление. Беше обезпокоително, на друго ниво.

„Какво ти разправят Бързия Бен и Ботъл тази нощ, Тавори? Имат ли край тайните ти? Има ли някакъв пробив в стената на усамотението ти? Какво толкова удовлетворително намираш в това да си самотна? Любовта ти е призрак. Империята, на която служеше, те предаде. Офицерите ти са престанали да говорят, дори помежду си.“

„О, влечуго на севера. Езикът ти не лъже. Приближи се. Ние едва дишаме.“

Принуди се да спре, когато Банашар залитна на пътя й.

— Капитан Юил — заговори й топло, пое дълбоко дъх и бавно издиша, както правят пияниците, когато се мъчат да съберат прогизналите си мисли. — Каква приятна вечер, нали?

— Не е. Студено е. Уморена съм. Не знам защо адюнктата изгони всички — не е като да й трябва повече място. За какво?

— За какво ли, наистина — съгласи се той усмихнат, все едно кесията му е пълна със сладки. — Гардеробът е, видите ли.

— Моля?

Той залитна.

— Гардеробът. Ъъ, това ли беше думата? Май да. Не улеснява пътуването обаче. По-точно, затруднява го. Но… понякога… за какво говорех? О, да. Понякога гардеробът е толкова голям, че момичето просто бяга от него, бързо и колкото може по-далече. Това ли имам предвид? Правилно ли го казах?

— Гардеробът.

Банашар я посочи с пръст и кимна.

— Точно.

— Кой бяга от гардероб? Момичетата не правят така…

— Но жените — да.

— Не разбирам.

— Всички тези възможности за избор, нали? Какво да облече. И кога, и кога не. Дали да е това, а не онова. Какво да облече, капитан Юил. Изборът. Възможностите. Обкръжават те. Стягат обръча. Пъплят. Момичето трябва да бяга и дано да успее.

Лостара изсумтя, заобиколи глупака и продължи между редиците палатки.

„Той беше. Но ти го остави на мира. Може би си помисли, че ще се върне или че просто ще го намериш отново. Помисли си, че разполагаш с време. Но светът винаги е въоръжен и е нужна само една погрешна стъпка, едно погрешно решение. И изведнъж си посечена, кървиш до смърт. Изведнъж той издишва последния си дъх и е време да го оставиш настрана, просто да го затвориш като свитък, носещ лоша вест.“

„Какво друго можеш да направиш?“

„Той беше, но си отиде и няма да се върне.“

Крачките й се забавиха. Тя се намръщи. „Къде отивам? А, точно така.“

— Нов брус, да.

„Светът е въоръжен, адюнкта, тъй че внимавай. Отвори с ритник онзи гардероб, момиче, и започвай да навличаш бронята. Дните за празненства свършиха, всички онези нощи сред бляскавите усмивки на привилегия и право.“

— Ти си идиот, Банашар. Само една вещ има в гардероба. Какво да избира?

Почти чу отговора му: „И все пак тя бяга.“

Не, този разговор дори не беше реален, а и все едно, беше безсмислен. Продължи пътя си към ковачниците, но се натъкна на морска пехотинка, забързана в обратната посока. Отдаде набързо чест и я подмина.

„Сержант. Морска пехота. Далхонийка. Къде, в името на Гуглата, е тръгнала по това време? Все едно. Брус. Непрекъснато свършват. А звукът на желязото, ближещо бруса, как съвършено отеква в главата ми — удивително. Съвършено.“

„Той беше. Той беше.“

„Той беше.“

 

 

Повечето каишки и закопчалки по бронята му се бяха разхлабили или развалили. Тежката гръдна броня от драконови люспи и гръбните плочи висяха килнати от широките му рамене. Наколенниците със закривените шипове лежаха на земята, докато стоеше на колене в мократа трева. Беше смъкнал обшитите с кост ръкавици, за да изтрие по-добре сълзите по страните си и сополите, потекли от носа му. Грамадният боздуган с костена дръжка лежеше от другата му страна.

Беше ревал половината нощ, докато не прегракна. Главата му все едно беше натъпкана с пясък. Къде се бяха дянали всички? Беше сам и като че ли беше сам вече от години, скитащ изгубен по тази пуста земя. Беше видял стари биваци и изоставени села. Беше видял долина, пълна с кости и отломки. Беше видял куцаща врана, която му се изсмя, но взе да моли за милост, когато я хвана. Глупаво! Сърцето му толкова се беше размекнало, че той глупаво я пусна, а ужасното същество пак започна да му се смее, докато се отдалечаваше от него, куцукайки. Спря да се смее чак когато онзи голям камък падна върху нея. А как му липсваше сега тази присмехулна врана и смешното й куцукане — поне му беше правила компания. Глупав камък!

Денят беше избягал, а после се върна и изобщо не беше толкова студен като преди. Призракът на Стария Арбат Гърбицата се беше отвял като прах, а беше ли честно това? Не беше. Тъй че се беше изгубил, търсеше нещо, но бе забравил какво е и искаше да си е у дома в Ледерас, да се забавлява с крал Техол, да прави секс с Шурк Елале и да чупи ръцете на приятелите си от гвардията в двореца. О, къде бяха всичките му приятели?

Мътните му възпалени очи се спряха на боздугана и той се намръщи. Даже не беше хубав, нали.

— Ще го строша — изломоти той. — Ще го пръсна. Името му е Рилк, но никога нищо не казва. Как изобщо си е казал името на някой? Аз съм сам. Всички сигурно са умрели. Съжалявам, врано, ти беше последното друго нещо, останало живо! В целия свят! А аз те убих!

— Съжалявам, че го пропуснах — чу глас зад себе си.

Ублала Пунг бавно се надигна и се обърна.

— Живот!

— Споделям радостта ти, приятел.

— Толкова е студено около теб — каза Ублала.

— Това ще мине.

— Бог ли си?

— Общо взето, тоблакай. Плаши ли те това?

Ублала Пунг поклати глава.

— Срещал съм богове. Взимат на хората пилетата.

— Странни навици имаме, наистина.

— Знам. — Ублала Пунг порови в ума си и рече: — Аз май трябва да спасявам света.

Непознатият кривна глава.

— А аз пък мисля да го убия.

— Но тогава пак ще съм съвсем сам! — проплака Ублала и от подпухналите му очи отново бликнаха сълзи.

— Успокой се, тоблакай. Напомняш ми, че някои неща в този свят си остават ценни. Щом ще спасяваш света, приятел, тази драконова броня е чудесна подготовка, както и оръжието в краката ти — всъщност мисля, че и двете са ми познати.

— Не знам — каза Ублала. — Не знам къде да отида да спася света. Нищо не знам.

— Хайде да пътуваме заедно тогава.

— От боговете стават добри приятели — каза Ублала Пунг, доволен от този обрат на събитията.

— И зли врагове — каза непознатият. — Но ние няма да сме врагове, тъй че това няма нужда да ни притеснява. Владелецо на Рилк, Носителю на Драк Алкелейнт, какво ти е името?

Той изду гръд. Харесваше му да го наричат Владелец и Носител на неща.

— Ублала Пунг. Ти кой си?

Непознатият се усмихна.

— Ще вървим на изток, Ублала Пунг. Името ми е Драконъс.

— Ха, смешно.

— Кое е смешно?

— Точно тази дума крещеше Стария Арбат Гърбицата, преди черният вятър да го разкъса на парчета.

— Трябва да ми кажеш как се озова тук, Ублала Пунг.

— Не ме бива с въпроси като този, Драконъс.

Богът въздъхна.

— Значи намерихме нещо общо, приятел. Хайде, вдигай Рилк и ми позволи да ти затегна каишките.

— О, благодаря ти. Не обичам възли.

— Никой не ги обича.

— Не са толкова лоши като веригите обаче.

Ръцете на непознатия се поколебаха на една каишка, после продължиха работата си.

— Съвсем вярно, приятел.

Ублала Пунг обърса лицето си. Усети лекота в краката си. Слънцето вече се вдигаше и той реши, че отново се чувства добре. Всеки има нужда от приятел.