Стивън Ериксън
Прах от мечти (26)

21.

Послушайте еподите, омайни са.

Насладата ви с тях ще удължа.

Дузина точна, в гробницата са стълпени.

В дванадесет лица ще отброите мъртвите.

И дълги ще са месеците зимни.

 

Разбити на трески са щитовете.

Не ще отекне вярно пулсът ратен.

Глупци из криптата отмятат завъртулки.

Снегът уляга и заравя всички дири.

Мастило ръсят по небето враните.

 

Пълзят към линията предна младенците.

Крещят ръцете пухкави, неуязвими.

Разтърсват се и се търкалят шлемове

и най-блестяща е кръвта най-прясна

край кладенеца пълен и разплискан.

 

Лелеят близост мъртъвци във бдение самотно.

Стените гробнични кънтят провал,

в триумфи предрешен, в керван от слава.

А мъртвите лежат повити под нозете ви.

Година след година, родена, пролетта умира.

 

Послушайте еподите, омайни са.

Историята е написана за враните

от младенците с розовите бузки

със връхчетата на езиците им,

а лятото не ще си иде нивга.

Възхвала на сезона за война

Галан

„Град на тъмнината, виж как тази тъмнина скрива грозното ти лице.“

Бяха на моста. Беше се подпряла тежко на рамото му, едновременно облекчена и раздразнена от флегматичната му сила.

— Но ти не виждаш, нали?

— Санд?

Тя поклати глава.

— Все едно. Въздухът е оживял. Можеш ли да го усетиш? Уидал, можеш ли да усетиш поне това?

— Твоята богиня — отвърна той. — Оживяла, да. Оживяла със сълзи.

Вярно беше. Майката Тъма се беше върнала с горест, обгърната от скръб. Мракът свиваше безпомощно юмруци като вдовица, мъчеща се да задържи всичко, което е изгубила. „Изгубила, да, нещо е било изгубено. Вече не е извърнала гръб, а тъгува. Очите й са сведени. Тя е тук, но зад було. Майко, превръщаш това в най-горчив дар.“

Силата й се възвръщаше бавно. Спомени като вълци, святкащи със зъби от всички страни. Карканас. Сандалат се вкопчи в дясната ръка на Уидал и усети здравите му мускули, стегнатите въжета на волята му. Беше от мъжете, които са като тънко изкован меч, прибран в корава кожа, криеща сърцевина, която би могла да се огъне, ако потрябва. Не го заслужаваше. Това беше брутално ясно. „Вземи ме заложница, съпруже. Това поне ще го разбера. Това поне знам как да го понеса. Макар че и то ще свърши накрая… не, престани да мислиш по този начин. Това е спомен, който никой тук не заслужава.“

— В града има огньове.

— Да. Той е… обитаван.

— Диваци в руините?

— Не, разбира се. Това са шейките. Намерихме ги.

— Успели са значи.

Тя кимна.

На няколко крачки от края на моста Уидал спря.

— Санд. Кажи ми пак защо поиска да ги намерим. Искаше да ги предупредиш, нали? За какво?

— Твърде късно е за това. Галан ги отпрати, а сега духът му ги тегли обратно. Той ги прокле. Каза, че могат да заминат, но след това ги накара да си спомнят достатъчно — просто достатъчно, — за да ги принуди да се върнат.

Уидал въздъхна. Изражението му показваше, че не е убеден.

— Хората трябва да знаят откъде са дошли, Санд. Особено ако са живели поколения, без да знаят. Те бяха неспокоен народ, нали? Какво според теб ги правеше неспокойни?

— Тогава всички сме неспокойни, Уидал, защото в сърцевината си никой от нас не знае откъде е дошъл. Нито къде отиваме.

Той се намръщи.

— Всъщност никой не го интересува много. Добре, нека да е по твоему. Тези шейки бяха прокълнати. Ти не стигна навреме при тях. Сега какво?

— Не знам. Но колкото и андийска кръв да е останала в тях, удавена е в човешката. Ти ще намериш близост при тях, а това е нещо.

— Имам цялата близост, която ми трябва, в теб, Санд.

— Мило, но глупаво — изсумтя тя. — Погледни го ето така тогава. Аз съм от земята — тази земя. Ти си от морето — далечно море. А шейките? Те са от Брега. И виж ни сега, стоим на един мост. — Замълча и стисна устни. — Почти мога да видя лицето на слепия поет. Почти мога да го видя как кима. Когато скръбта е твърде много, Уидал, ние дерем очите си. Що за народ би могъл да направи такова нещо?

Той сви рамене.

— Не те разбирам, Санд. Много сложни са мислите ти.

— Шейките са у дома, а в същото време са по-изгубени от всякога. Прости ли им Майката Тъма? Ще им даде ли своя град? Ще им дари ли наследството на Тайст Андий?

— Значи все пак идването ти тук има някаква цел, Санд.

Тя се вгледа в очите му. Състраданието му я уязви.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да убедиш Майката Тъма да направи всичко това. За шейките.

„О, съпруже. Аз бях заложница. А след това… а след това изгубих и това.“

— Майката Тъма няма време за такива като мен.

— Кажи ми, какъв е смисълът на това да си заложница?

Беше уловил мислите й. Тя извърна глава и се загледа в затлачената с отломки река, влачеща се под моста. „Тъмни води…“

— Първите Фамилии влязоха в раздор. Властта беше капризна вълна. Ние бяхме монетите, които си разменяха. Докато не бяхме изразходени, докато… — „Оставахме неопетнени…“ — оставахме каквито сме, в битките нямаше много кръв. Превърнахме се в разменната монета на властта. — „Но боговете не чувстват. Златото не мечтае. Златото не копнее за мъжка ръка, стягаща се около него. Можеш да ни спечелиш, можеш да ни загубиш, но не можеш да ни изядеш. Можеш да ни скриеш. Можеш да ни излъскаш до блясък и да ни окачиш на верижка на шията си. Можеш да ни заровиш, можеш дори да всечеш образа си в нас, но в следващия сезон на огън всичко ще изчезне.“

„Не можеш да ни изядеш и не можеш да ни начукаш. Да, това не можеш.“

— Санд?

— Какво?

— Заложниците убиваха ли ги?

Тя поклати глава.

— Чак накрая. Когато всичко… се разпадна. Достатъчно е да се наруши само едно правило — заговори тя с помръкнал от спомените ум. — Един закон. Нарушение, което никой след това не отчита. Щом се случи това, щом стъписването отмине, всеки закон рухва. Всяко правило за поведение, всякакво приличие, всичко изчезва. Тогава хрътките у всеки един от нас се развихрят на воля. В този момент, Уидал… — Вгледа се в очите му, неотстъпчива пред тъгата, която виждаше в тях, — всички ние показваме истинската си същност. Ние сме не зверове — нещо много по-лошо сме. Там, дълбоко в себе си. Виждаш го: пустотата в очите им, докато се вършат от ужасни по-ужасни неща, и никой не чувства — никой не чувства нищо.

Той я прегърна и я притисна до себе си. Тя цялата трепереше. Отпусна глава на рамото му и продължи приглушено:

— Беше се отрекла от нас и така трябваше да си остане. Ще й кажа… иди си… не бяхме достойни тогава, не сме и сега. Ще кажа на теб… на нея…

— Санд…

— Не, ще я помоля. Отвърни се. Моля те, моя любов, отвърни се.

— Санд. Шейките…

Мостът под тях сякаш се разлюля. Тя се вкопчи в него.

— Шейките, любов моя. Намериха ни.

Сандалат стисна очи.

„Знам. Знам.“

 

 

— Е?

Бревити намести оръжейния си колан.

— Какво „е“?

— Да идем ли да поговорим с тях, любов моя?

— Не, нека просто си стоим тук. Може би ще си идат.

Пити изсумтя и тръгна, като мърмореше:

— Тъмно, тъмно, тъмно. Всичко е тъмно. До гуша ми дойде от тъмно. Ще подпаля гората и може би няколко сгради. Огън, това е решението. И фенери. Гигантски фенери. Факли. Светилници. Бяла боя.

— Чак до тях ли ще продължаваш така? — попита Бревити, забързана на крачка зад нея.

— Оная жена все едно е излязла от някой от стенописите в храма.

— Може и да е.

— И после какво? Изгубила ли се е? Наблюдателят ни ги видя да идват по пътя. Тц. Работата е там, че нейният народ е построил този град. Има повече права над него от шейките. А това е проблем.

— Казваш, че няма да й харесат новите съседи? Толкова по-зле. Разполага само с един мъж. Освен това изглежда болнава.

Спряха, понеже вече се приближаваха към двамата непознати. Мъжът — продължаваше да крепи жената в ръцете си — каза:

— Здравейте.

Търговската реч. Пити кимна за поздрав.

— И на вас. Мекрос?

— Добро предположение. Казвам се Уидал. Вие сте ледерии, не шейки.

— Добро предположение — отвърна Пити. — Ние сме Почетната гвардия на кралицата. Аз съм капитан Пити, а това е капитан Бревити. Жена ви болна ли е?

— Тя е Тайст Андий. Родена е в този град.

— О. — Пити погледна приятелката си с мълчаливия въпрос: „А сега какво?“

Бревити се покашля.

— Е, ами, щом се връща у дома, най-добре да я заведем вътре.

При тези думи жената най-сетне вдигна глава и ги погледна.

Пити затаи дъх, а Бревити до нея трепна.

— Благодаря ви — промълви Тайст Андий. По лицето й се стичаха сълзи.

— Да ви предложим още едно рамо?

— Не. — Отдръпна се от ръцете на Уидал, изправи се и се обърна към портата. — Готова съм.

Пити и Бревити ги оставиха да тръгнат напред. Щом се отдалечиха на няколко крачки, Бревити дръпна Пити за ръкава и прошепна:

— Видя ли лицето й?

Пити кимна.

— Не е просто като онези на стенописите, Пити. Тя е една от тях! Кълна се!

— Страничното помещение, първото отляво в олтарната зала — единственото без каменни ложета. Тя е там вътре. С десетина други. Имат белезници на китките.

— Точно така! Една от тях е!

„Нищо чудно, че не се радва на връщането си у дома.“ Пити прошепна:

— Щом влезем, отиваш да доведеш вещиците. Ако Товис и Йедан са се върнали, взимаш тях, а не вещиците.

— Така ще е по-добре — отвърна Бревити. — Вещиците още са пияни.

— Не са сериозно пияни.

— Знам какво говоря. С тия шаващи очи… Похотливи очи. Онова пиянство, дето кара жената да я е срам, че е жена.

— Не са пияни. Казах ти. Тъй че ги доведи, ясно?

— Добре. Все пак трябваше да ги погребем, когато имахме шанс.

 

 

Сянката на арката на портата ги загърна като шал. Сандалат бавно издиша. Всепроникващото присъствие на Майката Тъма изпълваше града и тя усети как се изцеди умората, щом силата на богинята я докосна, но благословът бе някак… равнодушен. Все още я имаше скръбта, ужасяващо прясна — като наново отворена рана или нещо друго? Не можеше да го определи. „Значи… скръбта не свършва. А щом ти не можеш да я оставиш, Майко, каква надежда имам аз?“

Нещо докосна ума й. Признание, мигновено разпознаване. Съчувствие? Тя въздъхна.

— Уидал, ще вървиш ли с мен?

— Разбира се — нали точно това правя, Сандалат.

— Не. До храма. Терондаи. — Погледна го в очите. — Куралд Галайн. До самото подножие на Майката Тъма.

— Какво има там? — попита той, взрян в лицето й.

Тя се извърна към двете ледерийски жени, застанали на няколко крачки по-назад.

— Споменахте за кралица.

— Сумрак — отвърна Пити. — Ян Товис.

— И брат й — добави Бревити. — Йедан Дериг, Стражът.

— Трябва да ида до храма — каза Сандалат.

— Чухме.

— Но бих искала да говоря с нея.

— Няма ги — каза Пити. — Отидоха в гората. Когато вещиците най-после се съвзеха, казаха, че двамата — Товис и брат й — са заминали до Първия бряг. Това беше след като бяха в храма — кралицата и принцът имам предвид. Вещиците изобщо не искат да се доближат до храма.

Сандалат кривна глава и попита:

— Защо толкова ви изнервям, капитане?

— Не си се променила много — изтърси Бревити.

— Не съм… какво? О! В Скерала — Камерата на Заложниците.

Пити кимна.

— Само че вещиците казаха, че този град е умрял преди много, много време.

— Не — рече Бревити. — Само много време.

— Добре де — отсече Пити и я изгледа намръщено. — Само много.

Сандалат извърна очи към съпруга си.

— Този свят е прероден. Майката Тъма се е върнала и сега ни гледа. Шейките също са се завърнали. Кой още липсва? Тайст Андий. Моят народ. Искам да разбера защо.

— А мислиш ли, че тя ще ти отговори? — попита Уидал, но думите му не прозвучаха съвсем като въпрос и това събуди любопитството й.

— Съпруже. Тя ти е говорила?

Той се намръщи. После кимна неохотно.

„Но не на мен. Майко Тъма, толкова ли съм съгрешила в очите ти?“

Не последва безмълвен отговор на това. Присъствието си остана равнодушно, сякаш глухо за Сандалат, глухо и преднамерено сляпо. „Не е честно. Не е честно!“

— Санд?

Тя изсъска тихо:

— Към Терондаи. Веднага!

 

 

Отвъд десетките здания, вече заети от шейките и бежанците островитяни, Карканас си оставаше място на призраци. Вещиците решиха, че това им харесва. Бяха си намерили едно имение на тераса с изглед към буренясал парк. Главната порта на външната стена беше изгоряла: огънят бе оставил петна сажди по мраморната рамка и дълбоки пукнатини по трегерния камък. Градината зад официалния вход представляваше гмеж от криви дървета с корени, разкъртили плочите на пътеката.

Централният вход на резиденцията бе двукрила врата над четири широки стъпала. Разбита отвътре. От двете страни на стълбището на богато украсени пиедестали се издигаха две бронзови статуи. Пули реши, че ако са били изваяни живи същества, светът е много по-странно място, отколкото изобщо си е представяла. Защото статуите бяха на воини с човешки облик от раменете надолу, но вратовете и главите им бяха на хрътки. И двамата стражи държаха оръжия. Двуостра брадва за онзи отляво и двуръчен меч за онзи отдясно. Зелена патина бе зацапала зверските лица, но все пак бе останало достатъчно, за да се види, че не са еднакви. Държащият меча имаше ужасен белег през лицето, разсичане, минало през едното око дълбоко до кокала.

Пули замърмори, намести коляно на щръкналия пенис на статуята и се покатери, за да огледа лицето по-добре.

— Ама че големи зъби има, ужас!

Скуиш вече беше влязла вътре и сигурно теглеше дебела червена линия по средата, за да си задели половината имение. Пули беше забравила каква съперническа ревност я гонеше тая крава на младини, а ето, че сега всичко се връщаше. „Бръчките си отидоха, кучката се върна! И к’во казвах аз? Точно тъй, злобата е навик, Скуиш. Злобата е навик.“ Все едно. Скуиш можеше да си вземе половината имение и половината от всяка стая. Но пък половината от всичко е половина нищо. Можеха да живеят тука, да, но не можеха да притежават това място.

Смъкна се от статуята, изтупа прахта от ръцете си, изкачи се по стъпалата и влезе. На осем крачки срещу нея имаше стена с нещо като изваян на нея герб: древна хералдика, известяваща фамилията, владяла имението, или поне така предположи. Подуши и долови, че в герба има вложена магия — скрита, може би преграда, но беше твърде стара, за да постигне кой знае какво. Чуваше как Скуиш тършува в някаква стая по коридора отдясно. „Нищо не те е спънало. Мъртва преграда, или почти. Забеляза ли я поне, сестро?“

Едно нещо бе невъзможно да не се забележи. Откакто бяха изпълзели от онзи мъртвешки сън, усещаха присъствието на богинята. Майката Тъма ги беше погледнала отгоре и бе събрала в шепата си душите им като ашици. Едно-две подрусвания, пръстите с любопитство опипват всеки нюанс, всяка щръбка и пукнатина. После хвърлянето. Пренебрежително, без никакъв интерес. Адски обидно, да. Възмутително. За кого се мислеше все пак дъртата? Пули изсумтя, без да откъсва очи от мраморния герб. Нещо в него я притесняваше.

— Все едно — измърмори тя, а след това повиши глас: — Скуиш!

— К’во?

— Не сме добре дошли тука.

Скуиш се появи в коридора.

— Кралицата ще заеме двореца. С Убиеца на вещици. Не щем да сме близо до тях. Тук има сила, Пули. Можем да я използваме, да се захраним от нея…

— Рисковано. Не е толкова кротко, колкото ми се ще.

— Само спомени, нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

Скуиш се приближи и спря точно пред герба.

— Стари символи. — Посочи й. — Виждаш ли онова там. Онова е Терондаи, а онова там е знакът на самата Майка Тъма.

— Празен трон! Това не е Кралски дом, нали?

— Не съвсем, но почти. Виждаш ли ей онзи знак? Оня в центъра. Това е Консорт — ти така и не се заинтересува да изучиш Старините. Та значи тази къща е била дом на мъж, любовник на някоя принцеса или може би на самата кралица. Виж, това там е името му.

— Какво е?

— Драконъс, нещо такова.

Чуха стъпки отвън, обърнаха се и видяха капитан Бревити, качваше се по стъпалата.

— Какво има? — сопна се Пули и гласът й стресна ледерийката.

— Вас търся — каза Бревити, почти останала без дъх.

— Защо? — попита Скуиш.

— Имаме посетители.

— Откъде?

— По-добре да дойдете, и двете. Едната е жена. Тайст Андий.

— Блуроуз?

— Какво? Не. Родена е тук.

Пули и Скуиш се спогледаха. А след това Пули се намръщи. „Лоша новина. Съперници.“

— И не е сама, така ли?

— Нали казах. Един мъж има с нея. Мекрос.

— Откъде са дошли? Не са били винаги тук — щяхме да го усетим. Градът беше празен…

— По пътя, Пули — отвърна Бревити. — Също като нас.

— Ние дойдохме първи — изръмжа Скуиш.

Бревити примигна.

— Градът е голям, вещице. Е, идвате ли?

— Къде е тя? — попита Пули.

— В храма.

„Лоша новина. Най-лошата.“

— Е, добре — сопна се тя.

 

 

Йедан Дериг бе извървял над хиляда крачки по безплътния Първи бряг, но сега най-сетне се връщаше. И Ян Товис видя, че в едната си ръка носи меч. Оръжието проблясваше в зелено на падащата ярка лазурна светлина. Острието беше дълго колкото мъжки крак и в същото време по-тънко от длан. Полукръгъл телен предпазител обрамчваше дръжката. Той се приближи до нея. Очите му грееха.

— Меч Хуст, сестро.

— И е изцерен.

— Да.

— Но как може един счупен меч да порасте отново?

— Закален е в драконова кръв — отвърна той. — Оръжията Хуст са безсмъртни, неподатливи на никаква развала. Могат да разцепят на две други остриета. — Вдигна меча. — Това е петоръжен меч — изпитан е срещу пет, пресякъл ги е всичките. Сумрак, няма по-доброкачествен меч от този. Бил е притежание на Хустас, Майстора на самия Дом — само деца на Ковачницата са могли да притежават такива оръжия.

— А жената го е захвърлила.

— Това е загадка — рече Йедан Дериг.

— Била е ескорт на Галан…

— Остави това. Въпросът е как петооръжният меч Хуст изобщо се е счупил.

— А. Разбирам.

Той се огледа.

— Времето тук се разтваря, толкова близо до Морето на Светлината. Много дълго бяхме далече от народа си…

— Не по моя вина.

— Вярно. По моя. Все едно. Време е да се връщаме.

Ян Товис въздъхна.

— Какво да правя? Да намеря двореца и да се тръшна на трона, който намеря там?

Мускулите на челюстта му се стегнаха под брадата и той извърна очи.

— Имаме да организираме много неща. Персонал за двореца, офицери за гвардията. Работни екипи. Богата ли е на риба реката? Ако не, сме в беда — запасите ни са изчерпани. Ще расте ли зърно тук? Тъмнината като че ли храни някак дърветата и храстите, но все пак сме изправени пред гладен сезон, докато нещо узрее.

Дори само този списък я изтощи.

— Остави това на мен — каза Йедан.

— А за кралицата — безделие. Ще полудея от скука.

— Трябва отново да посетиш храма, сестро. Той вече не е празен. Трябва да бъде осветен отново.

— Аз не съм жрица.

— Кралската кръв ще стигне.

Тя го погледна рязко.

— Нима. Колко?

Йедан сви рамене.

— Зависи.

— От какво?

— От това колко жадна е тя.

— Ако ме изцеди съвсем…

— Заплахата от скука ще се окаже неоснователна.

Кучият син отново намираше себе си. Ум, сух като мъртъв оазис, с изсъхнали палмови листа, хрущящи като смеха на скакалци. Проклетият меч Хуст и илюзията за връщане у дома. Брат. Принц Убиец на вещици. Беше чакал за това целия си живот. Докато тя не беше. „Не вярвах в нищо. Дори в отчаянието си. Вървях студена като призрак, обречен да повтори пътя на жизнения си провал. И кръвта ми — богове на бездната — кръвта ми. Този свят иска твърде много от мен.“

— Сестро, нямаме много време.

Тя се сепна.

— Какво имаш предвид?

— Шейките — самият импулс, който те тласна да ни поведеш по Пътя на Галан — всичко това бе предназначено да ни доведе тук. Карканас, Първият бряг. Трябва да разберем защо. Трябва да открием какво иска богинята от нас.

Ужас прониза Ян Товис. „Не.“ Очите й се вдигнаха покрай Йедан към Първия бряг, към бурната стена от светлина — и безбройните смътни фигури зад булото. „Не, моля те. Не пак.“

— Яхвай коня, сестро. Време е да се връщаме.

 

 

След достатъчно време, след ужасен низ от векове, преживените смъртни съдби се стъпкваха, смачкваха се пласт върху пласт. Подробности се оглаждаха до неразличимост. Дела се опразваха от смисъл, кухи като мехурчета в пемза. Сънища се стриваха на зрънца разноцветен пясък, който се ронеше при допир. Поглеждането назад бе неприятно и колкото по-необятно беше полето утайка, толкова по-грозна беше гледката. Секул Лат беше избрал някога изгърбено, изкривено тяло, за да носи наследството от безконечното му съществуване. Красотата и благородната осанка — след всичко, което бе направил — бяха, по негово мнение, твърде двулични, за да се понесат. Не, във външния облик той търсеше правосъдие, телесната форма на наказанието. И точно това бе подразнило толкова Ерастас.

Секул се изкушаваше отново да влезе в онова изгърбено тяло. Светът взимаше тези плоски утаечни слоеве и ги изкривяваше в изтерзани форми. Разбираше го. Одобряваше тези налягания и болезнените гледки, които сътворяваха те в камък и плът.

Небето бе кървавочервено и безоблачно, голата камениста пръст — наситена с жилки оранжеви и жълти минерали. Скулптирани от вятъра скалисти плата обрамчваха хоризонта около равнината. Този лабиринт не притежаваше име — или той поне не му знаеше името. Все едно, то отдавна беше изтрито и заличено.

Килмандарос крачеше до него с леко накуцваща походка, за да не ги изпревари. Беше приела любимия си облик, зверски и изгърбен, извисена над двамата си спътници. Чуваше хлъзгавия й дъх — навътре и навън от дробовете й, с ритъм толкова несъгласуван с неговия, че той се чувстваше странно бездиханен. Майка или не, присъствието й никога не носеше утешение. Загърнала се бе в несдържана злост като в козиняво наметало.

Тя беше едната страна на равновесието, Секул го знаеше. Винаги го беше знаел. Сътворението бе личната й омраза и отговорът му бе унищожението в ръцете й. Тя не виждаше ценност в реда, поне в реда, налаган от разумна воля. Подобни усилия за нея бяха оскърбление.

Килмандарос все още бе почитана в безброй култури, но усещането не беше никак приятно. Носеше хиляди имена, хиляди лица и всяко от тях бе източник на смъртен ужас. Унищожителка, изтребителка, всепоглъщащата. Юмруците й проговаряха в жестоките стихии на природата, в срутени планини и давещи порои, в разцепващата се земя и в реките разтопена лава. Небесата й винаги бяха тъмни, кипящи и подпухнали. Дъждът й беше дъжд от прах, пепел и въглени. Сянката й унищожаваше живот.

Форкрулските стави на крайниците й и техните невъзможни движения често се възприемаха като физическо доказателство, че природата е объркана. Прекършени кости, които въпреки това връхлитат отгоре ти с огромна, неумолима сила. Тяло, което може да се усуква до безумие. Сред вярващите тя олицетворяваше развихрянето на яростта, отказа от разум, отхвърлянето на реда. Култът й славеше пролятата кръв, разчленяването и добродетелта на злобното насилие.

„Скъпа майко, какви уроци имаш за своя син?“

Ерастас крачеше напред, мъж убеден, че знае къде отива. Световете очакваха насочващата му ръка, онова подтикване, което твърде често подканяше Килмандарос за замаха на безумното й рушене. И все пак между тях двамата беше Секул Лат, Богът на Добрия и Лошия шанс, Хвърлячът на ашиците. Можеше да се усмихне с насмешката на милостта или можеше да плюе и да обърне гръб. Можеше да оформя всеки миг от насилието на майка си. Кой да живее, кой да умре? Решението бе негово.

Неговият култ бе най-чистият. Така беше открай време и така щеше да си остане завинаги. На който и бог или богиня да се молеше някой смъртен глупак, Секул Лат бе съдникът на всичко, което търсеха. „Спаси ме.“ „Спаси ни.“ „Направи ни богати.“ „Направи ни плодоносни.“ Боговете обаче изобщо не чуваха молбите на поклонниците си — те не стигаха до тях. Нуждата и желанието впримчваха всички молитви и ги отпращаха в царството на Секул.

Можеше да се отвори, дори сега, за воплите на безбройните смъртни — всичките до един умоляваха за миг от времето му, за погледа му. За благослова му.

Но отдавна беше престанал да слуша. Беше създал Близнаците и им бе оставил да наследят тази жалка игра. Как може да не се умориш от тази литания от молитви? Всяко едно отделно желание, толкова сърдечно, неизбежно се свеждаше до възел от гадост. За да спечелиш за себе си, някой трябва да загуби. Радостта се откупува с купища скръб. Триумфите се извисяват над грамади от кости. Спаси детето ми? Друго трябва да умре. „Равновесие! Всичко трябва да е в равновесие! Може ли съществуванието да е по-жестоко от това? Може ли справедливостта да е по-празна? За да те благословя с успех, трябва друг да благословя с неуспех. На този закон трябва да се преклонят дори боговете. Сътворение, унищожение, живот, смърт — не, до гуша ми е дошло от това! От всичко това!“

„Оставям го на моите Опонн. Близнаците трябва вечно да стоят един срещу друг, иначе съществуванието се разпада.“

Да, до гуша му беше дошло от смъртна кръв.

Но безсмъртна кръв, ах, това беше друга работа. С нея би могъл да… би могъл… какво? „Мога да разбия опорната точка. Мога да запокитя и строша везните. Бездруго всичко е безсмислено — Че’Малле се погрижиха за това. Издигаме се и пропадаме, но всеки път цикълът се подновява, издигането ни никога не е толкова високо като последния път, а пропадането на свой ред ни отнася все по-надолу. Смъртните са слепи за тази спирала. Всичко ще свърши. Енергиите ще изгубят силата си и всичко ще се разпадне.“

„Видял съм го. Зная какво предстои.“

Ерастас търсеше възкресение, но това, което търсеше, бе невъзможно. Всяко поколение богове бе по-слабо — о, крачеха гордо напред, блеснали от сила, но това беше блясъкът на младостта и той бързо се разсейваше. А смъртните им поклонници, те също, в своя мъничък, орязан живот потъваха в цинично безразличие и онези от тях, които все още таяха в себе си някаква вяра, скоро се отдръпваха по ъглите озъбени в ревностния си, сляп фанатизъм — там, където слепотата бе добродетел и времето можеше да се забави до спиране и след това да се изтласка назад. Безумие. Глупост.

„Никой от нас не може да се върне назад. Ерастас, това, което търсиш, само ще ускори окончателното ти пропадане. Все пак, води ни, стари приятелю. Към мястото, където ще направя каквото трябва да се направи. Където ще сложа край… на всичко.“

Ерастас спря, за да ги изчака. Единственото му око пробяга от единия към другия.

— Близо сме — рече той. — Надвиснали сме точно над портала, който търсим.

— Окована е долу ли? — попита Килмандарос.

— Да.

Секул Лат се почеса по врата и извърна поглед. Далечната верига скални зъбери беше неестествено равномерна. Между зъберите имаше празнини, където цели планини бяха изтръгнати от здравата земна твърд. „Построиха ги тук. Бяха приключили с този свят. Дотогава бяха погълнали всяко живо същество. Такава дръзка… увереност.“ Погледна отново Ерастас и каза:

— Ще има прегради.

— Прегради Демелайн, да — отвърна Ерастас.

При тези думи Килмандарос изръмжа.

„Кажи го, Ерастас. За драконите. Тя е готова. Винаги е готова.“

— Трябва да сме подготвени — продължи Ерастас. — Килмандарос, ти трябва да проявиш сдържаност. Няма да е добре за нас, ако разбиеш преградите и после просто я убиеш.

— Ако знаехме защо са я оковали — каза Секул, — можехме да разполагаме с това, което ще ни трябва, за да се спазарим с нея.

Ерастас сви безгрижно рамене.

— Би трябвало да е очевидно, Ашици. Тя беше неконтролируема. Беше отровата сред тях.

„Беше балансът, противотежестта на всички тях. Хаос отвътре, разумно ли е?“

— Може би има друг начин.

Ерастас се намръщи.

— Да го чуем тогава. — И скръсти ръце.

— К’рул трябва да е участвал. Трябва да е изиграл роля в това оковаване — в края на краищата той имаше най-много да губи. Тя беше отровата, както казваш, но и да беше такава за своите, това бе случайно. Истинската й отрова беше, когато се развихри в кръвта на К’рул — в лабиринтите му. Той имаше нужда да бъде окована. Обезсилена. — Замълча и кривна глава. — Не мислите ли, че е любопитно това, че сега Сакатия бог е заел мястото й? Че той сега е тровещият К’рул?

— Болестите не са свързани — отвърна Ерастас. — Ти спомена за друг начин. Чакам да го чуя, Ашици.

— Не знам за друг начин. Казах „може би“. Това би могло да се окаже фатална грешка от наша страна, Ерастас.

Блудния махна пренебрежително.

— Ако оная кучка откаже да ни съдейства, Килмандарос може да направи каквото прави най-добре. Убива я веднага. Още ли ме смяташ за глупак? Премислил съм го, Секул. Ние тримата сме достатъчно, тук и сега, да направим каквото е нужно. Ще й предложим свобода — наистина ли допускаш, че тя ще откаже?

— Защо си толкова убеден, че ще уважи сделката, с която ще се съгласи?

Ерастас се усмихна.

— Нямам притеснения в това отношение. Ще трябва да ми се довериш, Ашици. Е, проявих достатъчно търпение. Ще действаме ли? Вярвам, че да.

Отдръпна се и Килмандарос закрачи тежко напред. Спря и попита:

— Тук ли?

— Така е добре, да.

Юмруците й заблъскаха по земята. Глухият тътен отекна под равнината и костите на Секул се разтресоха. Юмруците удряха неспирно, блъскаха с безсмъртна мощ и прахта бавно се вдигаше и затулваше хоризонта. Камъкът под отъпканата пепел не беше утаечен. Беше втвърдената пяна на пемза. Безвременна, пленена в спомена за един-единствен миг на унищожение. Не знаеше нищо за вечностите.

Секул Лат въздъхна и седна. Това можеше да отнеме доста време. „Сестро, чуваш ли ни? Чукаме…“

 

 

— Какво? — попита намръщено Торент. — Какво каза?

Немощната старица сви рамене, изскърцаха кости.

— Омръзнаха ми илюзиите.

Той се огледа. Дирята на фургона я нямаше. Беше изчезнала. Дори следата зад тях бе изчезнала.

— Но аз следвах… видях…

— Престани да си толкова глупав — сопна се Олар Етил. — Прокраднах се в ума ти, накарах те да видиш неща, които ги няма. Тръгнал беше в грешната посока — кой го интересува някакъв проклет екипаж на Тригали? Сигурно всички вече са мъртви. — Тя посочи напред. — Отклоних те от онази диря, нищо повече. Защото това, което търсим, е точно там.

— Ако можех да те убия, щях да го направя — каза Торент.

— Глупав си като всички млади — изсумтя тя. — Единственото, на което могат да се учат младите, е съжалението. Затова толкова много от тях мрат, за вечно съжаление на родителите им. Е, ако си приключил с превземките, можем ли да продължим?

— Не съм дете.

— Точно това казват винаги децата, рано или късно. — След тези думи тя закрачи напред покрай Торент, чийто кон се дръпна боязливо, щом гадателката на кости се доближи твърде много.

Той го укроти, загледан с яд в люспестия гръб на Олар Етил.

„… което търсим, е точно там.“ Вдигна очи нагоре. Поредната проклета драконова кула, извисила се самотна над равнината. Гадателката на кости крачеше право към нея все едно, че можеше да я катурне с един ритник. „Никой не е по-непреклонен от една мъртва жена. При всичките живи, които съм познавал, не би трябвало да съм изненадан от това.“ Запустялата кула все още беше на цяла левга, дори повече. Той не гореше от нетърпение да я посети, не само заради необяснимия интерес на Олар Етил точно към нея, но и заради големината й. Град от камък, построен нагоре, вместо навън — какъв беше смисълът на това?

„Добре. Самозащита. Но вече видяхме как това не е свършило работа.“ Ами ако някоя от долните части се запали? Не би имало никакъв изход за заклещените горе. Не, тези постройки бяха на идиоти и той не желаеше да има нищо общо с тях. „Какво й е лошото на една юрта? На една кръгла шатра от кожи — можеш да си я сгънеш и да я отнесеш където си поискаш. Без нищо да оставиш зад себе си. Да стъпва леко на земята — така казваха старите.“

„Но защо го казваха това? Защото бягането е по-лесно. Докато не пробягахме всички места за бягане. Ако бяхме построили градове, също като ледериите, щеше да им се наложи да ни уважават, както и правото ни на земите, на които живеем. Щяхме да имаме права. Но с шатрите ни, с всичко, което стъпва леко, изобщо не им се налагаше да ни приемат на сериозно, а това правеше избиването ни много по-лесно.“

Сръга коня напред и присви очи към назъбената кула. Може би градовете не бяха просто за живеене в тях. Може би бяха предназначени да налагат правото да се живее някъде. Правото да взимат от околната земя всичко, което им трябва, за да останат живи. „Като гигантски кърлеж, забил дълбоко главата си, и смуче толкова кръв, колкото може. Преди да се пусне и да подири ново място. И ново право да пие дълбоко от земята.“

Най-добрият начин, който бе открил за убиване на кърлеж, беше с нокътя на палеца — натискаш го върху плосък камък и го сцепваш на две. Помнеше как едно куче се опита да изяде един кърлеж. Изплю го. Вкусът на кърлежите явно беше гаден — твърде гаден дори за кучета, нещо, което нямаше и да помисли, че е възможно. Вкусът на градовете сигурно беше още по-лош.

„Само какви ги дрънкам… Губя си ума. Проклета вещица — още ли си тук? В черепа ми? Караш мислите ми да кръжат и да кръжат, с всички тия безполезни идеи?“

Подкара до нея.

— Остави ме на мира.

— Изобщо не си толкова интересен, колкото си мислиш — изсумтя тя.

— Странно, това го бях решил за теб отдавна — отвърна Торент. — Но още си тук.

Тя спря и каза:

— Е, тук е добре. Скоро ще си имаме компания, воине.

Той огледа безоблачното небе.

— Ония, за които спомена Силхас Руин ли? Не виждам нищо…

— Идват.

— Да се бият?

— Не. Направиха тази глупост веднъж, но може да се предположи, че с умирането са си взели поука… Или пък не.

Шумолене в жилавите треви привлече погледа му. Гущер… не…

— Вещице, какво е това?

Пред очите му изникнаха две същества от голи кости, овързани с кожени каишки и сухи черва — птици? Главите ниско наведени, поклащат опашки. Стояха на задните си крака, малко по-високи от тревите.

— Велика, ние сме низвергнати — заговори едното. — Най-раболепно молим да бъдем твои презрени слуги…

Другото го прекъсна:

— Вярва ли тя на всичко това? Я опитай пак!

— Млъкни, Телораст! Как мога да се съсредоточа в лъженето, като се месиш непрекъснато! Хайде шшт! О, все едно, късно е — виж ги, и двамата ни чуват. Теб особено.

Съществото, наречено Телораст, се беше дотътрило до Олар Етил почти на четири крака.

— Презрени слуги! Както каза сестра ми. Не е съвсем лъжа. Просто… ъъ… временна истина! Подчинение от удобство, докато е удобно. Какво би могло да е по-честно?

Олар Етил изсумтя и отвърна:

— Не ми трябват съюзници Елейнт.

— Не е истина! — извика Телораст.

— Успокой се — изсъска другата. — Това се нарича спазаряване. Тя казва, че сме ненужни. Ние казваме, че всъщност не ни трябва помощта й. Тя казва… ами, нещо. Да изчакаме да чуем какво казва тя, а после ние отвръщаме нещо. Накрая се спазаряваме. Разбираш ли? Просто е.

— Не мога да мисля! — оплака се Телораст. — Ужасно съм уплашена! Кърдъл, заеми се ти — преди кокалите ми да са се разпаднали!

Онази, която нарекоха Кърдъл, врътна глава, сякаш търсеше къде да се скрие.

— Няма да ме излъжете — каза Олар Етил. — Двете почти бяхте спечелили Трона на Сянка. Избихте дузина от своите, за да се доберете до него. Кой ви спря? Аномандър Рейк ли? Ходещия по ръба? Килмандарос?

При всяко име двата скелета се присвиваха от страх.

— Какво търсите сега? — попита гадателката на кости.

— Власт — отвърна Телораст.

— Богатство — добави Кърдъл.

— Оцеляване — рече Телораст.

Кърдъл закима.

— Ужасни времена. Някои неща ще умрат.

— Много неща — додаде Телораст. — Но в твоята сянка ще е безопасно, велика.

— Да — каза Кърдъл. — Безопасно!

— В замяна ние ще ти пазим гърба.

— Да! Точно така!

— Докато не решите, че е изгодно да ме убиете — каза Олар Етил. — Разбирате дилемата ми. Вие ми пазите гърба от други заплахи, но кой ще ми пази гърба от вас двете?

— На Кърдъл не може да се вярва — заяви Телораст. — Аз ще те пазя от нея, заклевам се!

— А аз — от сестра ми! — Кърдъл се врътна към Телораст и щракна с малките си челюсти. Щрак-щрак-щрак.

В отговор Телораст изсъска.

Олар Етил се обърна към Торент и каза:

— Елейнт.

„Елейнт? Дракони? Тези двете?“

— Винаги съм си представял, че са по-големи.

— Соултейкън — отвърна Олар Етил, после отново огледа двете същества. — Или д’айвърс, мисля, нали? Родени като Тайст Андий, една жена, но два дракона.

— Глупости!

— Безумно!

— Нелепо!

— Невъзможно!

— Невъзможно — отстъпи Олар Етил — за повечето, дори сред Андий. Но вие все пак сте намерили начин, нали? Как? Кръвта на Елейнт се съпротивлява на треската на д’айвърс. Нужен е бил ритуал. Но какъв? Не Куралд Галайн, нито Куралд Емурлан. О, вие двете спечелихте любопитството ми. Ще получа отговора — това е сделката, която предлагам. Кажете ми тайната си и ще имате закрилата ми. Предадете ли ме, ще ви унищожа и двете.

Кърдъл се извърна към спътничката си.

— Ако й кажем, с нас е свършено.

— Вече е свършено, идиотко. Изобщо не трябваше да ставаме соултейкън. Просто така се случи!

— Но ние бяхме истински Елейнт…

— Млъкни!

Олар Етил изведнъж пристъпи към тях.

— Истински Елейнт ли? Но това е безсмислено! Две, които са станали едно? Соултейкън? Тайст Андий соултейкън? Не, вие извъртате всяка истина — и на една ваша дума не мога да повярвам!

— Видя ли какво направи, Кърдъл! Ето, че сега… оох!

Ръката на Олар Етил се стрелна и я докопа. Скелетът се загърчи и се замята в хватката й. Тя го придърпа към лицето си, все едно се канеше да му отхапе главата.

— Кажи й! — изпищя Телораст. — Кърдъл! Кажи й всичко!

— Да! Да! Обещавам! Древна! Слушай! Ще ти кажа истината!

— Казвай. — Телораст увисна в шепата й като мъртва, но Торент видя, че опашката се полюшва.

Кърдъл скочи от тревите на гола ивица земя и очерта с нокът кръг около себе си.

— Бяхме оковани, Древна, ужасно, жестоко оковани. В къс от Емурлан. Вечен затвор пред нас — не можеш да си представиш какво мъчение беше, какво изтезание. А бяхме толкова близо! До драгоценната ни плячка! Но тогава пред нас застанаха трима, между нас и трона. Кучката с юмруците й. Кучият син с ужасния му меч. Ходещия по ръба ни предложи избор. Килмандарос и веригите или Аномандър и Драгнипур. Драгнипур! Знаехме какво бе направил Драконъс, нали разбираш! Знаехме какво щеше да направи с нас мечът. Да глътне душите ни! Не! — Скелетът потрепери. — Избрахме Килмандарос.

— Два Елейнт — каза Олар Етил.

— Да! Сестри…

— Или любовници — намеси се Телораст, все още отпусната като умряла.

— Или това, да. Не помним. Много отдавна беше, твърде много векове в окови… И безумието! Такова безумие! А после ни намери един странник.

— Кой? — изръмжа Олар Етил.

— Дессимбелакис — отвърна Кърдъл. — Държеше Хаос в ръцете си. Каза ни тайната му — какво е направил от него. Беше отчаян. Народът му — човешки същества — съвсем беше оплескал нещата. Отчуждили се бяха от всички живи същества на света. Въобразили си бяха, че са господари на природата. И тиранията им бе жестока, толкова жестока. Избиваха всички животни, превръщаха земите в голи пустини, небесата празни, освен за лешояди.

— Соултейкън — рече Олар Етил. — Д’айвърс. Той сътвори ритуал от хаос — да обвърже хората към зверовете, да им наложи животинския им нрав. Поиска да им даде урок. За самите тях.

— Да, Древна. Да, на всичко това. Донесе ритуала на своя народ — о, беше древен ритуал, много по-стар от Дессимбелакис, много по-стар от този свят. Наложи го на поданиците си.

— Тази история я знам добре — каза Олар Етил. — Бях там, когато дадохме отговор на това. Мечовете на Т’лан Имасс капеха дни наред. Но нямаше никакви дракони. Не и там, не и тогава.

— Бяхте започнали избиването — рече Кърдъл. — Той беше побягнал преди вас, като прие облика на д’айвърс.

— Дерагот.

— Да. Знаеше, че го преследвате. Трябваха му съюзници. Но ние бяхме оковани и той не можа да разбие веригите. Затова предложи да вземе душите ни — и ни донесе труп. На жена. Тайст Андий.

— Къде го е намерил? — попита Олар Етил. — Коя беше тя?

— Така и не ни каза. Но когато привърза душите ни към нея, ние станахме… неоковани. Помислихме си, че сме освободени. Заклехме се да му служим.

— Но не го направихте, нали?

Кърдъл се поколеба.

— Предадохте го.

— Не! Не беше така! Всеки път, когато се опитвахме да се превъплътим в истинската си същност, веригите се връщаха! Всеки път се озовавахме отново в Емурлан! Бяхме безполезни за него, не разбираш ли?

— Но сега можете да намерите истинските си същности…

— Не задълго. Никога задълго — отвърна Кърдъл. — Ако се задържим в облика си на Елейнт, веригите ни намират. Връщат ни. Тези кости, които виждаш — само това можем. Можем да вземем тяло, едно или две, и да съществуваме в тях. Но това е всичко. Да можехме да се доберем до трона, щяхме да разбием оковите си! Можехме да избягаме от затвора си!

— Никога няма да спечелите онзи трон — заяви Олар Етил. — А в това, което сте, за жалост сте безполезни за мен.

— Велика Древна! Ти можеш да счупиш тези вериги!

— Бих могла — отвърна тя. — Но нямам причина да го правя. В края на краищата защо да си навличам омразата на Ходещия по ръба? Или на Килмандарос? Не, те са ви оковали с основание. Ако не се бяхте стремили към трона, щяхте да живеете свободни.

— Вечно наказание. Кой заслужава това? — попита с горчивина Кърдъл.

Олар Етил се изсмя.

— Вървяла съм с Т’лан Имасс. Не ми говорете за вечно наказание.

Думите й стъписаха Торент. Той я погледна и се намръщи.

— Ти си им го направила, гадателко на кости. А сега го наричаш наказание? Онези Имасс. Какво ти направиха, че да ги накажеш за цяла вечност?

Тя му обърна гръб.

— Духове на земята! — възкликна Торент. — Наистина е било наказание! Олар Етил — онзи Ритуал — ти си ги проклела! Виж се…

Тя се обърна рязко.

— Да! Виж ме! Не избирам ли да нося това проклятие? Тялото ми, собствената ми плът! Какво повече мога да направя…

— Но да носиш угризението си? — Загледа я с ужас. — Окаяно, жалко същество. Какво беше? Високомерна обида? Зарязана любов? С друга жена ли спа мъжът ти? Защо си ги проклела за цяла вечност, Олар Етил? Защо?

— Ти не разбираш…

Телораст избра точно този момент, за да се изтръгне от хватката й. Скочи леко на земята и драсна на няколко крачки встрани, а Кърдъл бързо заситни и спря до нея. Олар Етил се вторачи за миг в двете същества — или поне така му се стори.

— Защо не ги оставиш? — попита Торент. — Гадателко на кости. Остави ги всички на мира.

— Не! Нямам никакъв избор — никакъв! Вие смъртните сте такива глупци — просто не го разбирате, нищо не разбирате!

— Какво трябва да разбирам!? — викна Торент.

— Опитвам се да спася жалкия ви животец! На всички вас!

Той я гледаше и мълчеше. Тя бе стиснала юмруци.

— Ако нашето спасение, Олар Етил, означава да държиш в плен душите на Т’лан Имасс, тогава аз, като жалък смъртен, ти казвам: твърде много е — промълви Торент. — Освободи ги. Нас остави да умрем.

Тя изсумтя… но той усети, че думите му са я потресли.

— Готов си да говориш от името на цялото човечество ли, Торент, последният от Оул? Ти, който мечтаеш само за край?

— Направи го смислен и няма да негодувам.

— Всички искаме това — изхриптя тя.

— Освен това — каза Торент — борбата не е тяхна. Отговорността не е тяхна. Нито твоя. Изкупление ли търсиш, гадателко на кости? Намери друг начин. Който не поглъща души. Който не слага окови на цял народ.

— Толкова малко знаеш — заговори тя с презрение. — Т’лан Имасс — моите Т’лан Имасс — знаеш ли изобщо какво са те?

— Не съвсем. Но успях да сглобя достатъчно. Всичките ти разговори с непознати и когато говориш с тъмнината нощем — когато си мислиш, че спя. Ти командваш армия — и бойците ти са подръка. Пленени в твоя Ритуал. Олар Етил, отнасяш се с тях като с роби.

— Трябват ми.

— Но ти не им трябваш, нали?

— Аз ги призовах! Без мен щяха да са прах и нищо повече!

— Може би точно това искат — отвърна той.

— Още не. Още не!

Торент подръпна юздите и викна на скелетчетата:

— Вие двете! Ето моето предложение. Никой, колкото и да е покварен, не заслужава вечно наказание. Ще потърся начин да освободя душите ви. В замяна вие ми пазите гърба.

Кърдъл скокна напред.

— От кого?

Той кимна към Олар Етил.

— От нея, за начало.

— Можем! — извика Телораст. — По-силни сме, отколкото си мисли тя!

Кърдъл заситни наперено покрай коня на Торент.

— Къде отиваме, господарю?

— Наричайте ме Торент и не съм ви господар. Нямам никакви претенции над вас. Изглежда, отиваме към онази кула.

— Вкоренена! — изграчи Телораст. — Но коя точно е тя? Кърдъл? Коя точно е тя?

— Откъде да знам? Никога не съм била тук.

— Лъжла!

— Ти си лъжла!

Свадата продължи. Торент пришпори коня напред. След малко погледна през рамо и видя, че Олар Етил се тътри зад него. „Несломима и в същото време… сломена. Ех ти, нещастна старице. Зарежи го.“

 

 

Кебрале Кориш водеше клан от четирима мъже и три жени, единственото, което бе останало от Б’ен Аралак Оршайн Т’лан Имасс. Някога, не толкова отдавна, кланът на Медната пепел наброяваше три хиляди сто и шестнайсет души. Тя имаше спомени за живот и спомени за смърт, останали за посветените в Ритуала. В нейните спомени за смърт последната битка с Ордена на Червените шпилове надвисваше ярка в ума й: замръзнал писък, внезапен вой на унищожение. Беше стояла на самия ръб на Бездната, копнееща да се присъедини към падналите си близки, но задържана от дълга на званието си. Беше главатар на клана и докато й оставаше воля, щеше да е последната от Медната пепел, която ще падне.

Това време все още не беше дошло, а дирята на Червените шпилове се изпъваше зад нея, безжизнена, запустяла, ехото на писъка й като костелива ръка на тила й.

Първият меч бе направил извратения избор да възвърне телесния си облик, крачеше тежък като канара по тази изтерзана земя, мечът му се влачеше и оставяше бразда след себе си. Воините на Оршайн и Бролд на свой ред бяха изоставили блаженството на прахта и сега крачеха в накъсана сива гмеж зад него. Тя вървеше сред тях, своите седем воини. Бяха премазани, пострадали трайно от магията на Тримата. Накъсаните останки от кожа и сухожилия бяха почернели и опърлени. Оголената кост бе изгоряла до бяло, нашарена с пукнатини. Кремъчните им оръжия бяха изгубили оттенъка на сепия, червеникавокафявото бе заменено от бледоморави и синкавосини петна. Кожените дрехи и козинявите наметала бяха изчезнали.

От всички в своя клан Кебрале Кориш единствена бе успяла да се доближи достатъчно до Тримата, за да размаха меча си. Помнеше съвсем ярко стъписването на лицето на Брадатия, когато оръжието й захапа, проряза плътта дълбоко и широко през гръдта му. Помнеше кръвта, лъсналите нащърбени ребра, брънките от ризницата, пръснали се по камъните на парапета. Той залитна назад, отстъпи, но тя нямаше да прояви милост…

Съратниците му я изтласкаха назад с взрив от магия, който я изхвърли от ръба. Погълната от бушуващото чародейство, тя полетя към подножието на стената. И там трябваше да свърши, но тя беше вождът на клана. Беше видяла с очите си избиването на почти всички. Нямаше да се покори на забравата. Когато се надигна и се отърси от ужасния хаос на пламъците, погледна нагоре и видя Тримата — гледаха надолу към нея. Видя на лицата им неверието и усилващия се страх…

Точно тогава Инистрал Оуван бе подал сигнала за отстъпление. Можеше да му се опълчи, но се беше подчинила. Заради седмината останали. Заради последните си ближни.

Дори и сега споменът за захапката на меча й все още бе най-сладкият нектар в кухата черупка на душата й. Кебрале Кориш бе устоявала на стената на Крепостта. Нанесла беше рана на един от Тримата, единствената Т’лан Имасс, постигнала това. Ако бе останал сам, щеше да го е убила. Брадатия щеше да е паднал, първият пробив в отбраната на Тримата. Кебрале Кориш, сама изковала меча, който държеше в ръцете си, и го нарече Брол — Хладно око, — и виждаш ли петното от кръвта му? Стича се черна като нощ. В мига, в който войната се обърна, я отзоваха.

Медната пепел бяха паднали за нищо. Без да устоят, без победа. Бяха ги отхвърлили и един ден тя щеше да накара Инистрал Оуван да плати за това.

Тази тайна клетва бе достатъчна причина да съществува. Първият меч можеше да има своята война, своето търсене на отговори, своето право да търси сметка от Олар Етил. Кебрале Кориш имаше своите основания да продължи. Олар Етил — която ги бе призовала всички — можеше да има своите тайни мотиви. За Кебрале беше все едно. Освен това Олар Етил й беше дала друг шанс и дори само заради това Кебрале бе готова да направи, каквото я помолят. Докато дойде моментът за отмъщение.

Инистрал Оуван носеше срама на поражението и го правеше без преструвки. Но това не беше достатъчно. Изобщо. „Аз ще го накажа. Ще намеря за него вечно страдание. В името на изгубения живот на моите ближни, заклевам се в това.“

 

 

Не беше миризма — не беше способен да улови миризма, — но въпреки това нещо достигаше до ума му, остро наситено със спомени, които го брулеха като снежна фъртуна заледен връх. Калт Урманал беше закален в безумие, излъскан ярко с лудост. Всякакъв конфликт вътре в него бе изгладен, докато не бе останало нищо друго освен чистотата на целта.

К’Чаин Че’Малле бяха на тази земя. Убийците на жена му, на децата му. Гнусните им масла се бяха просмукали в тази прашна земя; люспите им бяха шепнали из сухия въздух. Бяха близо.

Омразата умираше с Ритуала Телланн. Така се твърдеше, така вярваше всеки Т’лан Имасс. Дори войната срещу Джагът се бе оказала хладна, безчувствена процедура. Душата на Калт Урманал тръпнеше от осъзнаването, че омразата отново е оживяла в него. Настръхнала омраза. Имаше чувството, че всичките му кокали са стегнати в един-единствен юмрук, твърд като камък, юмрук, който само очаква жертвата си.

Щеше да ги намери.

Нищо друго нямаше значение. Първият меч не беше обвързал своите — ужасна грешка, защото Калт знаеше, че във всеки от тях кипят и бушуват войни. Можеше да го усети: вихрушки от противоречиви желания, глад и нужда. Една армия трябва да коленичи пред своя господар. Без това покорство всеки воин е сам, с развързани въжета, и в първия миг на сблъсъка всеки ще потърси своя собствен път. Първият меч, с отказа си да командва, бе изгубил армията си.

Беше глупак. Беше забравил какво означава да управляваш. Каквото и да търсеше, каквото и да намереше, щеше да открие, че е сам.

Първият меч. Какво означаваше тази титла? Умения с оръжието — никой не можеше да отрече, че Онос Т’уулан ги има, иначе нямаше да е спечелил титлата. Но, разбира се, имаше и нещо повече в нея. Силата да налагаш волята си. Качествата на истински водач. Строгостта на заповедите и очакването да бъдат изпълнявани безпрекословно. Онос Т’уулан не притежаваше нито една от тези черти. Първия път се беше провалил, нали? А сега щеше да се провали отново.

Калт Урманал щеше да върви по дирята на Първия меч, но нямаше да го следва.

„Джагът си играеха игри с нас. Предрешваха се в облика на богове. Това ги забавляваше. Ужилено от подигравките им, възмущението ни преля в гняв и неумолима решителност. Но тя беше неуместна. Щом осъзнахме игрите им, те нямаха друг избор, освен да се оттеглят. Разголената тайна сложи край на играта. Войните не бяха нужни. Решимостта ни придоби оттенъка на истинска лудост и като я приехме, ние изгубихме себе си… завинаги.“

„Джагът бяха погрешният враг. Ритуалът трябваше да се задейства в името на война против К’Чаин Че’Малле. Те бяха тези, които ни избиваха. За храна. За забавление. Те бяха тези, които не виждаха в нас нищо повече от месо. Връхлитаха отгоре ни с хлъзгавите си масла на жестоко, безсмислено клане и онези, които обичахме, умираха.“

„Възмущение? Думата е твърде слаба за това, което изпитвам. За всички нас, които бяхме жертви на К’Чаин Че’Малле.“

„Първи меч, ти не ни водиш никъде. Всички ние приключихме с Джагът. Не ни интересуват повече. Каузата ни е мъртва, негодните й за нищо кокали са оголени пред очите на всички ни. Изгазили сме през тях и сега пътеката се изпъва напред чиста — но тези наши пътища никой от нас не споделя със своите ближни.“

„Тъй че защо те следваме сега? Защо стъпваме в крак с тебе? Не ни казваш нищо. Дори не признаваш съществуването ни. По-лош си и от Джагът.“

Знаеше за Олар Етил, гадателката на кости, която ги бе проклела за вечно страдание. Към нея не изпитваше нищо. Беше глупава като всички останали. Също толкова сляпа, също толкова объркана като всички други гадатели на кости, напластили силата си в Ритуала. „За нея ли ще се биеш, Първи меч? Ако е така, тогава ще се биеш сам. Ние не сме нищо за теб, тъй че и ти не си нищо за нас.“

„Не позволявай на очите да те заблудят. Ние не сме армия.“

„Ние не сме армия.“

 

 

Ном Кала усети до себе си гадателя на кости Улаг Тогтил. Беше безспорно най-едрият воин сред Имасс, когото бе виждала. Кръв на Трелл. Зачуди се как ли е изглеждал в плът. Плашещ, несъмнено, с широка уста и глиги, с малки очи като на леден глиган. Имаше няколко спомена за Трелл — те почти бяха изчезнали по нейно време, едни от първите, изтласкани от лицето на земята от хората. Всъщност дори не беше сигурна дали спомените й са истински, или по-скоро нещо просмукало се в нея от оршайните.

Горчива кръв беше това. Порой от зли чувства, объркани страсти, бездънно отчаяние и безсмислен гняв. Чувстваше се под натиск — тези оршайни бяха истински изтерзани, духовно унищожени. Но нито тя, нито сродниците й не бяха придобили някакво умение да възпират потока на тази несекваща кръв. Никога допреди не бяха преживявали нещо подобно.

От самия Първи меч обаче не идваше нищо. Нито полъх на мисъл не се изтръгваше от него, нито намек за чувство. Дали не беше просто безжизнен, там в душата си? Или самообладанието му беше толкова абсолютно, че дори най-решителните й атаки над мислите му просто се хлъзгаха като слаб дъжд по камък? Загадката, наречена Онос Т’уулан, я терзаеше.

— Мярка за милост — каза Улаг, намесил се в мислите й.

— Кое, гадателю?

— Ти също кървиш, Ном Кала. Всички сме непокорни. Костта потръпва, мрак се вихри в онова, което е останало от очите ни. Вярваме, че сме творци на мислите си, на чувствата си, но аз не мисля така.

— Нима?

Той кимна.

— Гневим се след него. Цялата тази злоба, този гняв. Той ни поглъща, всеки от нас, и е крепен от това, което яде. И ние вярваме, че всеки от нас е сам в решимостта си. Крайно обезпокоително, Ном Кала. Колко още ни остава, преди да се обърнем един против друг?

— Значи няма никаква мярка за милост — отвърна тя.

— Зависи.

— От какво?

— От това колко проницателен е Онос Т’уулан.

— Обясни, моля те.

— Ном Кала, той заяви, че няма да ни принуди към подчинение. Няма да се държи като Т’лан Имасс. Това е важно. Дали съзнава безпорядъка, нарастващ зад него? Вярвам, че да.

— Каква е целта тогава?

— Ще видим.

— Само ако си прав и ако Първият меч се окаже способен да ни привлече към себе си — преди да е станало твърде късно. В това, което описваш, има голям риск и колкото повече изчаква, толкова по-малко вероятно е да успее да ни събере.

— Вярно е — изръмжа той.

— Вярваш му, нали?

— Вярата е странно нещо — сред Т’лан Имасс тя не е нещо много повече от блед призрак на спомен. Може би, Ном Кала, Първият меч се стреми да я съживи отново в нас. Да ни превърне в нещо повече от Т’лан Имасс. Поради това не ни принуждава. Вместо това ни показва свободата на тленността, нещо, което всички си мислехме, че сме загубили отдавна. Как живите командват своите сродници? Как може една армия на смъртни да функционира при хаоса у всеки войник, при тези разнопосочни страсти?

— Каква е ползата да ни показва такива неща? — попита Ном Кала. — Ние не сме смъртни. Ние сме Т’лан Имасс.

Той сви рамене.

— Нямам отговор на това, все още. Но мисля, че той ще ни покаже.

— Дано не чака прекалено дълго.

— Ном Кала. — Улаг я погледна. — Вярвам, че си била красива някога.

— Да. Някога.

— Жалко, че не съм те видял тогава.

Тя поклати глава.

— Представи си болката сега, ако ме беше видял.

— Права си. Съжалявам.

— Аз също, гадателю на кости.

 

 

— Не стигнахме ли вече? Краката ме болят.

Драконъс спря, обърна се и изгледа полукръвния тоблакай.

— Да, бихме могли да отдъхнем малко. Гладен ли си?

Ублала кимна.

— И ми се спи. И тази броня жули раменете ми. И боздуганът тежи. И ми липсват приятелите.

— Има специална халка на колана ти за боздугана — рече Драконъс. — Не е нужно да го носиш готов за бой. Както виждаш, никой не може да се приближи до нас, без да го видим от доста далече.

— Но ако видя заек или пиле, мога да ги убия и тогава можем да ядем.

— Това няма да е нужно — вече видя, че мога да сътворявам храна и вода с магия.

Ублала се намръщи.

— Искам и аз да направя нещо.

— Разбирам. Сигурен съм, че ще дойде и твоят ред, и то скоро.

— Виждаш ли нещо? — Ублала се огледа наоколо. — Заек? Крава? Онези две жени ей там?

Драконъс се сепна и чак сега забеляза двете фигури, които вървяха към тях. Бяха на около триста крачки. Идваха от юг.

— Ще ги изчакаме — каза той. — Но, Ублала, няма нужда да се биеш.

— Не, секс е по-добре. С жени, искам да кажа. Онова муле изобщо не съм го пипал. Това е гадно и не ме интересува какво приказваха. Сега можем ли да ядем?

— Наклади огън — каза Драконъс. — Използвай дървата, които събрахме вчера.

— Добре. Те къде са?

Драконъс махна с ръка и в краката на Ублала се появи малка купчинка начупени клони.

— А, ето ги! Драконъс, намерих дървата.

Жената отпред беше млада, с варварско облекло. Очите й блестяха под ивица черна боя, която вероятно означаваше скръб, а останалото от лицето й беше боядисано бяло като череп. Беше със стегнати мускули, дългата й прибрана на плитка коса бе с ръждив цвят. На три крачки зад нея залиташе старица, босонога, с мръсна кожена риза. Почернелите й пръсти бяха отрупани с лъскави пръстени — дразнеща подробност на фона на иначе занемарената й външност.

Двете спряха на десет крачки от Драконъс и Ублала и по-младата заговори.

Ублала вдигна очи от огъня и каза:

— Аха, търговската реч. Разбирам те. Драконъс, те са гладни и жадни.

— Знам, Ублала. В ей онази торба има храна. И делва ейл.

— Сериозно? Каква торба… о, все едно. Кажи на хубавичката, че искам да правя секс с нея, но го кажи по-мило…

— Ублала, двамата с теб говорим на същата търговска реч. — Пристъпи напред. — Е, добре сте дошли. Ще споделим храната си с вас.

Младата, чиято дясна ръка бе стиснала камата на колана й веднага щом Ублала изрази желанието си, насочи вниманието си към Драконъс.

— Аз съм Ралата, Скинкът на Акрата Бялото лице на Баргаст.

— Далече си от дома си, Ралата.

— Да.

Драконъс погледна над рамото й към старицата.

— А спътничката ти?

— Намерих я, скиташе се сама. Тя е Секара, благородничка от Бялото лице. Умът й почти си е отишъл.

— Пръстите й са гангренясали — отбеляза Драконъс. — Трябва да се отрежат, за да не плъзне заразата.

— Знам — каза Ралата. — Но тя отказва. Заради пръстените, мисля. Последното й богатство. — Помълча, след това добави колебливо: — Моите сънародници вече ги няма. Мъртви са. Белите лица на Баргаст вече ги няма. Моя клан. На Секара. Всички. Не знам какво се е случило…

— Мъртви! — вресна Секара и вдигна изгнилите си ръце. — Изстинали! Мъртви и студени!

При виковете й Ублала подскочи, намръщи се и каза недоволно:

— Тая мирише. И не може да си мърда пръстите — някой ще трябва да я храни. Няма да съм аз. Тя казва ужасни неща.

— Тя го казва това по сто пъти на ден — въздъхна Ралата. — Не се съмнявам в думите й — не мога, виждам касапница в очите й. И в сърцето си знам, че двете сме сами.

— Заразата е стигнала до мозъка й — каза Драконъс. — Най-добре ще е да я убиеш, Ралата.

— И да остана последната от Белите лица? Нямам смелостта да направя това.

— Разрешаваш ли ми аз да го направя? — попита Драконъс.

Ралата потръпна.

— Ралата. Вие двете не сте последните от народа ви. Има и други живи.

Тя присви очи.

— Откъде знаеш?

— Видях ги. Отдалече, облечени също като вас. Със същите оръжия. Пет или шест хиляди, може би повече.

— Къде ги видя? Кога?

Драконъс кимна към Ублала.

— Преди да намеря моя приятел тоблакай. Преди шест-седем дни мисля — чувството ми за време не е като преди. Самата промяна на светлината ме стъписва. Ден, нощ, толкова много съм забравил. — Прокара длан по лицето си и въздъхна. — Ралата, разрешаваш ли ми? Ще е акт на милост и ще е бързо. Няма да страда.

Старицата продължаваше да гледа втренчено почернелите си ръце, сякаш искаше с волята си да ги раздвижи, но подпухналите пръсти се бяха извили в безжизнени куки. Лицето й се изкриви от безсилие.

— Ще ми помогнете ли да й вдигна паметник?

— Разбира се.

Ралата най-сетне кимна.

Драконъс пристъпи пред Секара. Внимателно смъкна дланите й, а след това постави ръце от двете страни на лицето й. Обезумелите й очи пробягаха настрани, а после изведнъж се впиха в неговите. В последния миг той видя в тях някакво смътно разбиране. Ужас. Устата й се отвори…

Той бързо изви настрани и вратът се прекърши. Жената се отпусна, все още втренчена в очите му, докато бавно се смъкваше на земята. Още няколко дъха и животът напусна обвиняващия й, изпълнен с ужас поглед. Той се изправи, отстъпи назад и се обърна към другите.

— Свърши се.

— Ще ида да намеря камъни — каза Ублала. — Бива ме с гробовете. А след това, Ралата, ще ти покажа коня и ще си много щастлива.

Тя се намръщи.

— Кон ли? Какъв кон?

— Ступли Курвата му вика така, на онова между краката ми. Подскачащия ми кон. Еднооката змиорка. Мечтата на Хитрушата, Шурк Елале пък му вика така. Жените му дават всякакви имена, но всички се усмихват, като ги казват. Можеш да му дадеш каквото си име поискаш и ти също ще се усмихваш. Ще видиш.

И тръгна да търси камъни. Ралата зяпна след него, после се обърна към Драконъс.

— Той е просто дете…

— Само в мислите си — отвърна Драконъс. — Виждал съм го съблечен.

— Ако се опита — ако някой от двама ви се опита да ме изнасили, ще ви убия.

— Няма да се опита. И аз също. Добре си дошла да пътуваш с нас. Пътуваме на изток, в същата посока като баргастите, които видях. Може всъщност да ги настигнем или поне да видим дирите им.

— Какво е това месо на огъня? — попита тя и се приближи.

— Бедерин.

— Никакви бедерини няма в Пустинните земи.

Драконъс сви рамене.

Тя все още се колебаеше. След това промълви:

— Аз гоня един демон. Крилат. Той уби приятелите ми.

— Как би могла да проследиш крилат демон, Ралата?

— Избива всичко по пътя си. Оставя диря, която мога да проследя.

— Не съм виждал такива следи.

— И аз не съм — призна тя. — Не и в последните два дни, откакто намерих Секара всъщност. Но пътят, изглежда, е на изток, тъй че ще тръгна натам. Ако намеря другите баргасти, толкова по-добре. Ако не, гонитбата ми продължава.

— Разбрано — отвърна той. — Е, ще пийнеш ли малко ейл с мен?

И се наведе да налее две калаени халби, а тя каза зад гърба му:

— Смятам да я погреба с пръстените, Драконъс.

— Ние не сме крадци — отвърна той.

— Добре — каза тя и взе халбата от ръката му.

Ублала се върна, гушнал няколко големи камъка.

— Ублала — каза Драконъс, — спести си показването на коня за по-късно.

Лицето на тоблакая помръкна, но след миг грейна отново.

— А, добре. Бездруго на тъмно е по-възбуждащо.

 

 

Страл изобщо не беше искал да е Боен водач на сенаните. По-лесно беше да подхранва амбициите си, за които бе вярвал, че завинаги ще си останат недостижими, простичко и общо взето безвредно поддържане на самочувствие, което му отреждаше място редом до другите воини, противопоставили се на Онос Т’уулан, да е просто един от могъщите и влиятелни знатни баргасти. Радвал се беше на тази власт и на всички привилегии, които носеше тя. Особено се бе наслаждавал на съкровището си от трупана омраза, монети с безкрайно висока цена, а да ги прахосва не беше нищо, колкото и щедър да беше. Такъв воин изпъква високо, добре защитен зад щита на презрението. А щом щитовете се стегнеха, стената ставаше несъкрушима.

Но сега беше сам. Съкровището му се беше стопило — дори не беше видял десетките ръце, протягащи се зад гърба му. Единственото богатство на един Боен водач бе стойността на думата му. Лъжите изсмукваха цвета от златото. Истината бе най-твърдият, най-чист и най-рядък метал от всички.

Имало беше миг, единствен заслепяващ миг, когато бе застанал пред своето племе, вдигнал високо тази истина, изкована от вече изстинали ръце. Беше я обявил за своя и на свой ред родствениците му се бяха вгледали в очите му и бяха отвърнали подобаващо. Но дори тогава в устата си бе усетил вкуса на пепел. Не беше ли той нищо повече от гласа на мъртвите? На паднали воини, всеки от които бе по-велик, отколкото Страл изобщо можеше да се надява да бъде? Можеше да огласи желанието им — и бе направил точно това, — но не можеше да мисли техните мисли, тъй че те не можеха да му помогнат, не и тук, не и сега. Оставаше само собственият му жалък и объркан ум, а това не стигаше.

Не беше отнело много време, докато воините му разберат това. В края на краищата къде можеше да ги отведе? Хората в уседналите земи зад тях искаха кръвта им. Пътят напред беше пуст и безжизнен. А колкото и дързък да беше жестът, сенаните все пак бяха избягали от битка, оставили бяха съюзниците си да загинат. Никой не искаше да носи тази вина. Даваха я цялата на Страл. Не беше ли им го заповядал той? Не беше ли заповядал да се оттеглят?

Не можеше да обори това. Не можеше да се защити срещу истината. „Това е мое. Само мое престъпление. Другите умряха, за да ми го дадат, защото стояха където сега стоя аз. Храбростта им бе по-чиста. Те водеха. Аз мога само да следвам. Ако имаше някакъв друг път, можех да съм като тях.“

Стоеше на колене, с гръб към малкото останали огньове на лагера, пръснати безредно зад него. Звезди блещукаха далечни в пропитото с нефрит небе. Самите Нокти изглеждаха много по-близки, готови сякаш всеки момент да посекат небесата и да се врежат в самата земя. Едва ли можеше да си представи човек по-ясна поличба. „Смърт иде. Век свършва, а с него и Бялото лице Баргаст, а сетне техните богове, освободени, за да бъдат изоставени, съживени, за да умрат. Е, кучи синове, сега вече знаете какво е.“

Бяха останали почти без храна. Шаманите и вещиците се бяха изтощили в извличането на вода от изсъхналата земя. Скоро усилието щеше да започне да ги убива един по един. Отстъплението вече отнемаше най-старите и най-изтощените сред сенаните. „Вървим на изток. Защо? Никакъв враг не ни очаква там. Войната, която търсихме, не беше войната, която намерихме, и славата вече се измъкна от ръцете ни.“

„Където и да се окаже онази истинска битка, Бялото лице трябва да е там. Да посечем съдбата в коленете. Тъй искаше Хъмбръл Тор. Тъй искаше Онос Т’уулан. Но великия съюз вече го няма. Само сенаните останахме. А ние залитаме и скоро ще се стопим. Плът в дърво, дърво — в прах. Кост в камък, камък — в прах. Баргастите ще се превърнат в пустиня — едва тогава ще намерим земя, на която да уседнем. Тези Пустинни земи навярно. И ветровете ще ни завихрят и будят всяко утро.“

Знаеше, че много скоро ще го посекат. Понякога вината трябва да се изреже с нож, да. Нямаше да се съпротивлява. Разбира се, докато последните оцелели сенани залитаха и падаха, последното проклятие на устните им щеше да е неговото име. „Страл, който ни отне славата.“ Не че беше кой знае каква слава. Марал Еб беше глупак и Страл можеше да отхвърли повечето злъч, станеше ли дума за онзи провал. „Все пак можехме да умрем с оръжия в ръце. Това все пак щеше да е нещо. Като да плюеш, за да прочистиш горчивия вкус. Може би следващата влажна глътка злочестина нямаше да е толкова лоша. Като онова. Като онзи жест.“

Тъй че на изток. Всяка следваща стъпка — все по-бавна.

Самоубийство. Толкова грозна дума. Но човек може да го избере за себе си. Стане ли дума за цял народ… е, това е друго. А дали? „Ще водя, докато не ме смени някой друг. Няма да моля за нищо. Ние крачим към своята смърт. Но пък нали само това правим цял живот.“ Тази последна мисъл му хареса. Усмихна се в призрачния мрак. Срещу безсилието вината нямаше шанс.

 

 

„Любовта е пустиня, но, скъпи приятели, между краката ми ще намерите най-сладкия оазис. Като мъртва, мога да кажа това без никакъв намек за ирония. Ако бяхте на мое място, щяхте да разберете.“

— Доста странно изражение на това боядисано лице, капитане. За какво мислиш?

Шурк Елале извърна очи от пустата шир с издути сиви вълни и погледна Фелаш, четиринадесетата дъщеря на крал Таркуф и кралица Абрастал.

— Първият ми помощник-капитан се оплакваше, принцесо, преди малко.

— Пътуването беше достатъчно приятно дотук, макар и някак тягостно. Каква причина има да се оплаква?

— Той е без нос, едноок, еднорък, еднокрак, полуглух и с ужасен дъх, но съм съгласна с вас, принцесо. Колкото и зле да изглеждат нещата, винаги може да станат още по-зле. Такъв е животът.

— Говорите някак с копнеж, капитане.

Шурк Елале сви рамене.

— Може да сте млада, но не се подвеждате лесно, принцесо. Вярвам, че разбирате особеното ми положение.

Фелаш присви пълничките си устни и размърда пренебрежително с пръсти.

— Отне ни известно време, ако трябва да бъда честна. Всъщност слугините ми първи подхвърлиха за тази възможност. Добре се справяте с прикриването на състоянието си, капитане, достойно за възхищение постижение.

— Благодаря, ваше височество.

— Все пак чудя се какво толкова бе погълнало мислите ви. Доколкото разбрах, мърморенето на Скорген Кабан няма край, в не малка степен заради суеверията, които непрекъснато го терзаят.

— Не е в най-добрата си форма — призна Шурк. — Особено след като спечелихте този анекс всъщност. Хиляди слухове идат откъм Коланси и нито един приятен. Екипажът е отчаян, а това отчаяние подхранва всичките страхове на първия помощник-капитан.

— Добре известно е, вярвам — каза Фелаш, — че флотата на перишите ни предшества. Видели ли сме някаква податка, че ги е сполетяло бедствие?

— Зависи — отвърна Шурк. — Липсата на каквото и да е свидетелство е достатъчно зловеща, особено за моряци…

— В такъв случай никога няма да са удовлетворени, нали?

— Абсолютно вярно и точно затова ги обожавам толкова.

— Капитане?

Тя се усмихна на принцесата.

— И аз няма да съм. В смисъл удовлетворена. Чудехте се какво си мисля? Това е отговорът ми.

— Разбирам.

„Не, момиченце, не разбираш. Но все едно. Дай ми време.“

Фелаш продължи:

— Колко разочарована трябва да сте!

— Ако е разочарование, значи е от най-приятните.

— Намирам ви за очарователна, капитане.

Заради острия морски вятър пълничката принцеса носеше обшито с кожа наметало с качулка. Кръглото й тежко гримирано личице изглеждаше безукорно. Явно много се стараеше да изглежда по-възрастна, отколкото беше, но ефектът напомняше на Шурк за порцелановите кукли, които шейките често намираха изхвърлени от вълните по бреговете и бързаха да ги продадат като нещо прокълнато. Нечовешки в съвършенството си, но всъщност намекващи за по-дълбоки дефекти.

— И вие на свой ред сте ми интересна, ваше височество. Простата привилегия на кралското потекло ли е това, което ви позволява да секвестирате един чужд кораб, с капитана и екипажа, и да се отправите по капризна прищявка към неизвестното?

— Привилегия ли, капитане? Богове, не. Бреме всъщност. Знанието е съществено. Събирането на разузнавателни данни е това, което гарантира дълготрайното оцеляване на кралството. Ние не сме голяма военна сила като ледериите, които могат да налагат политиката си на безчувствено изнудване все едно, че е праволинейно безхитростна добродетелност. Позите на лъжепровинциализъм обслужват една добре наточена подозрителност към другите. „Отнасяш ли се с мен честно и искрено, аз съм твой приятел. Отнесеш ли се некоректно с мен, ще те унищожа.“ Такава е същината на дипломатическия дискурс. Разбира се, човек бързо научава, че всички тези пози на праведна искреност са просто параван за егоистична алчност.

— Разбирам, че децата на краля и кралицата на Болкандо са добре обучени в подобни теории на дипломацията — каза Шурк Елале.

— Почти от рождение, капитане.

Шурк се усмихна на това преувеличение.

— Изглежда, че усещането ви за Ледер е малко поостаряло, ако ми е позволено да изкажа мнение по въпроса.

Но Фелаш поклати глава.

— Крал Техол е може би по-изтънчен от предшествениците си. Обезоръжаващият чар прикрива изключително капризен ум.

— Капризен ли? О, да, ваше височество. Абсолютно.

— Естествено — продължи Фелаш, — човек би трябвало да е глупак, за да му се довери. Или да повярва и на една негова дума. Бих се обзаложила, че кралицата му е съвсем същата.

— Нима? Представете си следното, ако благоволите, принцесо: виждате двама владетели на огромна империя, които случайно ненавиждат буквално всяка черта, присъща на тази империя. Неравенството, жестокото изразяване на привилегия и потисничеството на лишените от собственост. Чистия идиотизъм на ценностна система, която издига безполезни метали и безсмислени разпоредби над човечността и простото благоприличие. Представете си двама владетели, които са впримчени в този свят — да, те биха премахнали всичко това, ако можеха. Но как? Представете си съпротивата. Всички онези елити, на които им е толкова удобно с високите им властови позиции. Наистина ли вярвате, че подобни хора доброволно биха се отказали от това? — Шурк се подпря на перилото и загледа Фелаш, която на свой ред я гледаше смаяно.

— Е, ваше височество? Представете си всъщност, че те упражнят над вас и вашия народ дипломатически натиск за освобождение. Край на благородническото съсловие и всички наследствени санове и привилегии — вие и цялото ви семейство, принцесо, разкарайте си задниците. Край на парите и техните фалшиви ограничения. Злато ли? Хубави пръстени и дрънкулки, о, да, но извън това? Може да трупаш лъскави камъчета от морския бряг, все тая. Богатството като доказателство за превъзходство? Глупости. Доказателство единствено за властта да се упражнява насилие. Разбирам по стъписаното ви изражение, ваше височество, че започвате да разбирате, тъй че ще приключа дотук.

— Но това е лудост!

Шурк сви рамене.

— Бреме, както казахте, принцесо.

— Да не би да ми казвате, че Техол и жена му негодуват против собственото си право на власт?

— Вероятно.

— Което означава, на свой ред, че изпитват същото презрение и към хора като мен?

— Лично? Съмнявам се. По-скоро вероятно оспорват правото ви да диктувате живота на хората във вашето кралство. Ясно е, че вашето семейство отстоява такова право и че притежавате военната сила да наложите тази претенция. Няма да говоря за Техол и Джанат с някаква убеденост, ваше височество, но подозирам, че се отнасят към вас и към всички други висши особи от всяко друго кралство с еднаква търпимост. Системата е такава, каквато е…

— Все някой трябва да управлява!

— И, уви, повечето правила, които налагат управляващите, са тези, които гарантират точно те да управляват отсега насетне, и те ще кооптират и експлоатират целия народ, та нещата да си останат така. Поколение след поколение, безкрайно. Както и да е, ваше височество, в случай че изобщо се върнете някога в Ледерас, непременно обсъдете това с Техол и Джанат. Те много обичат такива неща. Колкото до мен, мога да отговарям само като корабен капитан…

— Точно! Никой кораб не може да действа без йерархия!

— Съвсем вярно. Просто ви предлагах интерпретация на възгледите на Техол и Джанат спрямо онова, на което са ви учили да вярвате. Подобни сложни философии са много извън интересите ми. Освен това, интересува ли ме изобщо вече? Действам в тази система, защото е приемлив избор, средство да избегна скуката всъщност. Също така ми дава възможност да помагам на членовете на екипажа си да са по-богати, отколкото биха били иначе, и това ме удовлетворява. Колкото до самата мен, разбира се, не мога дори да ви кажа дали вярвам в нещо — в каквото и да е. А и защо? Какво би могла да ми даде такава вяра? Мир за ума? Умът ми е в мир. Сигурно бъдеще? Откога бъдещето изобщо е сигурно? Достойни цели? Кой решава какво е достойно? Какво изобщо е „достойно“, впрочем? Ваше височество, повярвайте ми, аз не съм подходящата личност за тази дискусия.

— Блудния да не види, капитане, разтърсихте ме до дъното на душата. Чувствам се определено замаяна, обзета от толкова разнопосочни съмнения, че умът ми кръжи.

— Да повикам ли слугинята ви, ваше височество?

— Богове, не. Морската й болест отказва да отшуми, горкото същество.

— Има лекарства…

— Нито едно не й помага. Защо мислите, че съм тук горе с вас, капитане? Не мога да понеса стенанията й. Още по-отчайващото е, че много скоро, когато останем двете в каютата, аз ще трябва да се грижа за нея вместо обратното. Непристойността на това положение е непоносима.

Шурк Елале кимна.

— Непристойността, да, разбирам. Отдавна трябваше да поставите проблема пред мен, ваше височество. С удоволствие ще назнача член на екипажа да се грижи за слугинята ви. Всъщност можем да я прехвърлим в друга каюта…

— Не, не, в никакъв случай, капитане. Въпреки че искрено ви благодаря за щедрото предложение. Отчаянието ми винаги е краткотрайно. Освен това какъв по-добър начин да си напомня, че привилегиите на сана са само едни фалшиви понятия, от това, че човечността и простото благоприличие налагат да забравиш за тях?

— Добре казано, ваше височество.

Фелаш изпърха с пръсти.

— А като стана дума за това, най-добре е да се върна долу и да видя как е нещастното дете. — Усмихна се на Шурк с кукленската си усмивка. — Благодаря ви за крайно освежителната беседа, капитане.

— На мен също ми беше приятно, принцесо.

Фелаш се отдалечи с удивително уверени стъпки по люлеещата се палуба. Шурк се подпря на перилото и се загледа в далечния бряг откъм левия борд. Преди няколко дни джунглата бе отстъпила на кафяви хълмове. Единствените дървета, които бе видяла оттогава, бяха изкоренени дънери, струпани по тънката пясъчна ивица. Огромни дървета. Кой беше изтръгнал така поголовно тези хилядолетни дървета, за да ги остави да изгният? „Коланси, какво ни готвиш?“

„Много скоро ще разберем.“

 

 

Фелаш влезе в каютата.

— Е?

Слугинята — седеше кръстато пред малък мангал — вдигна глава.

— Точно както се опасявахме, ваше височество. Очаква ни огромна пустош. Неизмеримо опустошение. След дебаркирането ще трябва да тръгнем на север — далече на север, чак до провинция Естобанси.

— Приготви ми купата — каза Фелаш, развърза наметалото си и го остави да се смъкне. Седна на купчината възглавници. — Не могат да заминат никъде другаде, нали?

Едрата жена стана и отиде до ниската масичка, на която бе поставено инкрустирано със сребро стъклено наргиле. Отмери паничка подправено вино и бавно напълни колбата, после извади сребърната табличка и изтупа старата пепел в калаена чинийка.

— Ако имате предвид перишите, ваше височество, предположението е добро.

Фелаш бръкна под копринената си блуза и развърза връзките на долната си риза.

— Най-голямата ми сестра го правеше това твърде често — рече тя — и сега гърдите й висят на корема като мехове на търговец на задницата на муле. Проклети цици. Защо не приличах повече на Хетри…

— Има билки…

— Тогава обаче няма да впиват очите си там, нали? Не, тези проклети цици са първото ми оръжие в дипломацията. Само да видя разширените им зеници е победа.

Слугинята й разпали наргилето и из каютата се разнесе ароматен дим. Правеше това за господарката си вече от четири години. Всеки път ритуалът предшестваше дълга и напрегната беседа между нея и принцесата. Планове се съставяха, изпитваха, всяка подробност се изчукваше на място с ритмичното тап-тап-тап на ювелир, украсяващ бронзова купа.

— Хетри гледа на вас с голяма завист, ваше височество.

— Тя е идиотка, тъй че не е изненадващо. Имаме ли вест от цедите на майка?

— Все още нищо. В Пустинните земи ври и кипи от ужасни сили, ваше височество, и явно, че кралицата възнамерява да остане там — тя търси отговори също като нас.

— Значи и двете сме глупачки. Всичко това е твърде далече от границите на Болкандо, тъй че ще ни е много трудно да поддържаме легитимни основания за курса, който следваме. Какво допринася Коланси за кралството ни?

— Черна мед, здраво дърво, тънък лен, пергамент, хартия…

— През последните пет години? — Очите на Фелаш блеснаха сред булото от дим.

— Нищо.

— Точно така. Въпросът ми всъщност бе риторичен. Контактът е прекъснат. Във всеки случай не сме получавали от тях нищо съществено. Колкото до разнородните армии, които са плъзнали натам, те също напуснаха територията ни. С това, че ги дебнем, само си търсим белята, така смятам аз.

— Кралицата се придвижва заедно с някои от тези армии, ваше височество. Трябва да допуснем, че е открила нещо, което й е дало сериозно основание да се задържи в компанията им.

— Те се придвижват към Коланси.

— Така е.

— А ние не знаем защо.

Слугинята си замълча.

Фелаш пусна струя дим към тавана.

— Кажи ми пак за немрящите в Пустинните земи.

— Кои точно, ваше височество?

— Онези, които се движат като прах, понесена от ветровете.

Слугинята се намръщи.

— Отначало си помислих, че те единствени са виновните за непроницаемия облак, който затруднява усилията ми. Наброяват хиляди в края на краищата, а онзи, който ги води, излъчва такава ослепителна сила, че не смея да се заглеждам дълго в нея. Но сега… Ваше височество, има други. Не мъртви, със сигурност. И все пак. Един от тъмнина и студ. Един от златист огън високо в небето. Друг до него, крилат възел от скръб, по-корав и жесток и от най-остро изсечения диамант. И други, криещи се във воя на вълци…

— Вълци ли? — прекъсна я Фелаш. — Перишите ли имаш предвид?

— И да, и не, ваше височество. Не мога да го кажа по-ясно от това.

— Чудесно. Продължавай.

— И още нещо, по-свирепо и по-диво от всички други. Крие се в камък. Плува в море, гъсто от острите миризми на влечуги. Изчаква мига и расте в силата си, и се възправя срещу… Ваше височество, онова, срещу което се възправя, е по-ужасно, отколкото мога да понеса.

— Този сблъсък… в Пустинните земи ли ще стане?

— Така мисля, да.

— Смяташ ли, че майка ми знае?

Слугинята се поколеба, после каза:

— Ваше височество, допускам, че нейните цеди са напълно слепи и поради това — в пълно неведение за тази заплаха. Успях да зърна толкова само защото мога да гледам от разстояние, отвън.

— В такъв случай тя е в беда.

— Да. Така мисля, ваше височество.

— Трябва да намериш начин да достигнеш до нея — каза Фелаш.

— Ваше височество, има един начин, но е много рискован.

— Кой ще понесе този риск?

— Всички на борда на този кораб.

Фелаш дръпна от наргилето. Заплуваха сини кръгове, затрептяха и бавно се сплескаха, понесоха се и оформиха верига във въздуха. Очите й се разшириха, като го видя.

Слугинята само кимна.

— Той е наблизо, да. Умът ми изрече името му.

— А тази поличба тук пред нас?

— Ваше височество, пазаренето с Древен бог е опасно. Трябва да платим в кръв.

— Чия кръв?

Слугинята поклати глава.

Фелаш замислено потупа с кехлибарената тръбичка по зъбите си.

— Защо морето е толкова жадно?

Отново въпрос без възможен отговор.

— Ваше височество?

— Има ли си име проклетото нещо? Знаеш ли го?

— Много имена, разбира се. Когато са тръгнали, колонистите от Първата империя са направили жертвоприношение на морските вълни в името на Джистал. Тайст Едур в големите си бойни канута са режели вени, за да захранят пяната, и тази червена пяна наричали Кръвна грива — на езика на едурите думата е Маел. Джхеките, които живеят на леда, наричат тъмните води под него Богинята на търпението, Баруталан. Шейките говорят за Нерал, Гълтащия.

— И прочие.

— И прочие, ваше височество.

Фелаш въздъхна.

— Призови го и ще видим какво ще струва тази сделка.

— Както заповядате, ваше височество.

 

 

На предната палуба Шурк Елале се изправи, чула вика на наблюдателя. Обърна се и се загледа към морето. „Онова там е шквал. Изглежда неприятен. Къде от задника на Блудния дойде пък това?“

— Хубав!

Скорген Кабан се показа от средния люк.

— Видях го, капитане!

— Обърни кораба, Хубав. Ако ще ни удари, най-добре да сплетем челюсти с него.

Мисълта как бурята изхвърля „Вечна благодарност“ на затрупания с нападали дървета бряг не беше приятна. Изобщо.

Кипналият прорязан от черни жили облак като че ли връхлиташе право към тях.

— Пикня в ботуша, този танц няма да е забавен.