Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (26)

Епилог

Изминаха десет години от деня, в който капитан Смит бе извел „Маргарита“ през плитчините на Гуадалкивир. Беше краят на май. В Ъсекс дърветата бяха обсипани със зеленина, птиците пееха, поляните бяха изпъстрени с цветя. В чудесната долина на Дедхам се виждаше дълга ниска къща с множество островърхи кули — прелестна стара къща от червени тухли и потъмняло от годините дърво. Тя се намираше на едно малко възвишение. Зад къщата имаше гора, а вред нея се простираше широка алея от дъбове, която минаваше през парка и излизаше на пътя за Лондон. По тази алея през един майски ден вървеше старец с живи черни очи. Той водеше три деца — момченце на десетина години и две малки момиченца, които се държаха за ръцете й дрехата му и го засипваха с въпроси.

— Къде отиваме, дядо? — попита едно от момиченцата.

— Да посетим капитан Смит, скъпа — отговори старецът.

— Не го обичам — каза другото момиченце. — Той е дебел и мълчалив.

— А аз го обичам — прекъсна я момченцето. — Той ми подари прекрасен нож, който ми е нужен, за да играя на моряци. И мама го обича, и татко, и дядо, защото го е спасил, когато жестоките испанци са искали да го изгорят. Нали, дядо?

— Така е, момчето ми — отвърна старецът. — Погледнете, катеричка! Може би ще успеете да я хванете, преди да се е покатерила на дървото!

Децата хукнаха и започнаха да се катерят по дървото, което не беше високо. През това време Джон Кастел, това беше той, влезе в парка и се насочи към малката къща край пътя. Пред къщата, на една пейка, седеше едър мъж. Очевидно той очакваше госта, защото му посочи пейката и когато Кастел седна, го попита:

— Защо не дойдохте вчера, господарю?

— Ревматизмът е виновен, приятелю — отвърна Кастел — Имам си го от мазетата на тази проклета Инквизиция в Севиля. Подземията бяха много влажни и студени — каза замислено той.

— На много хора им е било доста топло там — измърмори Смит. — Освен това престоят в тях обикновено е завършвал с голям огън. Странно, че никога повече не чухме нищо за тази работа. Мисля си, че всичко това е заради доброто отношение на кралица Исабел към нашата Маргарита и именно затова тя не е повдигала този въпрос в Англия.

— Може би — забеляза Кастел. — И това беше една мътна вода.

— Мътна. Като плитчините на Темза по време на отлив. Умна жена е тази Исабел. Никой друг не би се досетил по такъв начин да направи за посмешище някого. Тя направи за смях Морела пред цяла Испания, като дари живота му на Бети и от негово име обеща, че я признава за своя съпруга. След това той изобщо не представляваше заплаха за короната. Да, той стана за посмешище на всички, а такива хора не успяват да постигнат нищо. Помните ли испанската поговорка: „Мечът на краля съсича, огньовете, запалени от поповете изгарят, а уличните песнички убиват най-бързо.“ Бих искал да разбера какво стана с всички тези хора. А вие? Не говоря за Берналдес. Казват, че отдавна е в Париж и живее добре.

— Да — усмихна се Кастел. — И аз бих искал да зная, стига да не ми се наложи да отида до Испания.

В този момент дотичаха децата и влетяха като вихрушка през отворената вратичка на оградата.

— Ще изпогазите лехата ми, разбойници такива! — развика се капитан Смит и замахна с бастуна, а децата се скриха зад гърба на дядо си и започнаха да правят гримаси.

— Къде е катеричката, Питър? — попита Кастел.

— Прогонихме я от дървото и я обкръжихме при ручея, а там…

— Какво стана там? Хванахте ли я?

— Не, дядо. Когато ни се стори, че сме я хванали, тя скочи във водата и отплува.

— Някои хора в трудно положение постъпваха точно така — засмя се Кастел, като си спомни една крайбрежна улица.

— Не беше честно! — извика момчето. — Катеричките не бива да плуват. Ако я хвана, ще я сложа в клетка.

— Мисля си, че тази катеричка ще си живее в гората до края на живота си.

— Дядо! Дядо! — завика по-малкото момиченце. — Виж колко много хора идват насам. Толкова са красиви! И конете! Ела да ги видиш!

Тази новина събуди любопитството на двамата мъже. Те станаха и тръгнаха към вратичката на оградата. Да, детето имаше право. На двеста ярда от тях се движеше внушителна кавалкада. Най-отпред, на великолепен кон, яздеше висока красива дама, облечена в черна коприна. Лицето й беше покрито с черен воал. До нея яздеше друга дама, увита така, сякаш тукашният климат беше много студен за нея. Между двете, на пони, яздеше малко красиво момче. След тях се виждаха осем слуги. Огромен впряг, натоварен с багаж, теглен от четири коня, завършваше процесията.

— Кои са тези? — възкликна Кастел.

Капитан Смит също погледна и подуши въздуха така, както правеше често по време на мъгла на кораба.

— Според мен мирише на испанци — каза той. — Не обичам тази миризма. Погледнете такелажа им. Кажете, господарю, за кого ви напомня този тримачтов кораб с всичките си платна?

Кастел поклати недоверчиво глава.

— Спомням си за една висока девойка, която тичаше по белия пясък по време на дуела в Севиля. Да, забравих, че вие не бяхте там.

До тях достигна силен глас, който заповяда на испански да разберат къде е вратата на този дом. В този миг Кастел позна ездачката.

— Ами че това е Бети! — възкликна той. — Кълна се в брадата на Авраам, това е Бети!

— Аз също мисля така, само че не споменавайте Авраам, господарю. В християнските държави този Авраам е много опасен човек. Кажете: „Кълна се в ключовете на Свети Петър“ или „в болестите на Свети Павел“.

— Дете — обърна се той към една от внучките си, — тичай в къщата и кажи на майка си и татко си, че Бети е пристигнала и е докарала със себе си половината Испания. Бързо! И запомни: Бети.

Учуденото момиченце хукна, а Кастел и Смит отидоха да посрещнат гостите.

— Можем ли да Ви бъдем полезни, сеньора? — попита Кастел на испански.

— Маркиза Морела, ако обичате… — започна тя също на испански: — Боже мой! Та това е старият ми господар, Джон Кастел! Само че брадата му е бяла!

— Брадата ми побеля, след като ме избръсна светият бръснар на Светейшата инквизиция, благородна маркиза Морела. Целуни ме.

— Дори двадесет пъти, ако пожелаете! — възкликна Бети, която скочи от коня толкова стремително, че ако не бяха силните ръце на Смит, и двамата щяха да се изтъркалят в тревата.

— Чии са тези деца? — попита Бети, като целуна Кастел и стисна ръката на Смит. — Впрочем няма какво да питам. Те имат очите на братовчедка ми и дългия нос на Питър. Как са те? — добави загрижено тя.

— Сама ще разбереш след една-две минути. Изпрати хората си и багажа в къщата, въпреки че не зная къде ще се настанят. Да вървим.

Бети се забави малко, защото очакваше да направя нужното впечатление с цялата си свита. Но в този момент се появиха Питър и Маргарита. Маргарита носеше на ръцете си дете. Питър беше все така висок и слаб, със суров вид, но с добри очи. След тях дойдоха слугите и малката Маргарита.

Настана истинско стълпотворение, прекъсвано от прегръдки и целувки, но много скоро хората бяха отпратени в къщата, а багажът — разтоварен. След това тръгнаха децата, придружени от малкото момче с вид на испанец. Останаха само Бети и загърнатата й спътничка. Питър изгледа продължително дамата така, сякаш я познаваше.

Тя явно забеляза интереса му, защото сякаш случайно повдигна една от кърпите, които закриваха лицето й. Показа се блестящо око и крайчето от смуглата й буза. Питър веднага я позна.

— Как сте, Инес? — попита той, протягайки усмихнат ръка. Питър наистина се зарадва.

— Така, както може да се чувства пътникът в една много влажна страна, дон Питър — отвърна тя. — Но ме утешава мисълта, че виждам стар приятел, с когото за последен път се видях в магазинчето на един хлебар. Спомняте ли си?

— Спомням си! — възкликна Питър. — Това е нещо, което не може да се забрави. Какво стана с отец Енрике? Чух разни неща.

— Трудно е да кажа нещо определено — отвърна Инес, откривайки засмените си устни. — В стария мавритански замък има толкова много килии, че човек не може да изброи арестантите, въпреки добрата информация. Всичко, което зная, е, че този нещастник е имал големи неприятности заради нас. Възникнали подозрения по повод поведението му по време на процесията, която капитанът може би ся спомня. — Тя кимна с глава към Смит. — Освен това за човек в неговото положение е било много опасно да посещава еврейските квартали и да пише подозрителни писма. Не, не е това, за което си мислите. Аз държа на думата си. Става дума за други писма, в които той молеше да му бъде върнато първото писмо. Някои от тях изчезнаха.

— Умрял ли е? — попита Питър.

— Мисля, че по-лошо — отвърна. Инес. — Погребан жив — „наказанието на стената“.

— Горкият! — потрепери Питър.

— Да — промълви замислено Инес. — Лекарите не харесват собствените си методи.

— Виждам, Инес — каза Питър, като погледна към Бети, — че маркизът не е с вас.

— Само духът му, дон Питър.

— Значи е умрял? Каква е причината за смъртта му?

— Присмехът, на който беше прицелна точка. Той оздравя напълно от раните, които му нанесохте и след това трябваше да изпълни обещанието, което кралицата даде от негово име. Маркизът призна благородната лейди, преди — Бети, за своя законна съпруга. Не можеше да не го направи, след като тя го спаси от вас с вашия меч и се грижи за него. За него се пееха песнички и всички го питаха как е кръстницата му — кралица Исабел, — защото тя даде вместо него обещание и се закле от негово име. След това го питаха дали маркизата е трошила още копия заради него и други такива.

— Горкият! — каза Питър с дълбоко съчувствие. — Жестока съдба! Щеше да бъде по-добре, ако го бях убил.

— Разбира се. Но не говорете за това пред благородната Бети. Тя е убедена, че той е бил много щастлив в семейното огнище под нейна закрила. Маркизът страдаше мълчаливо и дори и на мен ми беше жал за него, въпреки че го ненавиждах. Помислете само: един от най-гордите хора на Испания, блестящ гранд, племенник на краля, опора на Църквата, посланик на техни величества при маврите да стане за смях на простолюдието, а и на благородниците също.

— Благородниците! Кои?

— Почти на всички, защото кралицата го използваше за пример. Не зная защо го ненавиждаше толкова силно — добави Инес, като изгледа проницателно Питър и без да дочака отговор, продължи: — Тя правеше всичко това много умно. Винаги оказваше на високоуважаваната Бети най-любезен прием. Викаше я при себе си, възхищаваше се от английската й красота и какво ли не още. И всички правеха това, което правеше кралицата, докато моята лесно поддаваща се на чужди влияния господарка не загуби ума си. Маркизът се почувства зле и след превземането на Гранада отиде да живее там. Бети замина с него. Беше му добра съпруга и успя да икономиса много пари. Погреба го преди година. Маркизът умря тихо. Бети му поръча един от най-хубавите паметници в Испания, който все още не е завършен. Това е всичко. Сега тя доведе сина си — младия маркиз — за една или две години в Англия, защото има милостиво сърце и иска да ви види. Освен това реши, че за сина й ще бъде добре да напусне Испания за известно време. Колкото до мен, сега след смъртта на Морела аз съм най-важната в двореца — секретар, главен доставчик на сведения и какво ли не.

— Предполагам, че сте омъжена? — попита Питър.

— Не — отвърна Инес. — Видяла съм толкова много мъже през живота си, че ми се струва напълно достатъчно. Или, може би — продължи тя, като го гледаше с красивите си блестящи очи, — имаше един, който ми харесваше прекалено много, за да искам…

Тя замълча. В този момент минаваха по подвижния мост на замъка. Красивата Бети и прекрасната Маргарита, заобиколени от всички останали, минаха през широката врата в просторния вестибюл. Инес погледна след тях. Тя видя в основата на стълбата белите доспехи, които Исабел беше подарила на Питър за дуела. Тези доспехи стояха сякаш на стража. След това отстъпи назад и огледа критично сградата.

Над всяко крило се издигаше отбранителна каменна кула. Около замъка имаше дълбок ров. В окръжността, образувана от рова и високите тополи, които растяха около него, се намираше замъкът. В южния му ъгъл имаше градинка с пътечки, с разцъфнал глог и други храсти. В самия й край, почти скрит зад върбите, бе построен каменен басейн. Като гледаше всичко това, Инес веднага се досети, че доколкото са позволили условията и климатът, Питър беше създал тази градина по подобие на една друга градина, която се намираше далече оттук. Тя се обърна към него и го попита невинно:

— Сър Питър, не възразявате ли да се разходите с мен в тази градина довечера? В тази кула, струва ми се, няма прозорци.

Питър се изчерви и отвърна със смях:

— Ами ако има? Да влезем вътре, Инес. Вие сте най-желаната гостенка в тази къща, но аз някога повече няма да се разхождам с вас насаме в градината.