Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (4)

Глава IV
Влюбените

— Питър! — задъха се от вълнение Маргарита. — Питър!

Но Питър не отговори. Лицето му бе страшно пребледняло и белегът приличаше на избродирана с червени конци върху бяло платно плетеница.

— Питър — повтори Маргарита, като измъкваше ръката си от неговата. — Разбираш ли какво направи!

— Според мен ти и сама прекрасно разбираш — измърмори той. — Защо тогава ме питаш?

— Значи това не е случайно! Значи ти действително си го искал! И не се срамуваш?

— Ако е било случайно, нямам нищо против по-често да ми се случват такива случайни неща.

— Питър, пусни ме! Веднага ще разкажа всичко на татко.

Питър радостно се усмихна.

— Можеш всичко да му разкажеш. Той няма да се разсърди. Сам ми каза…

— Как се осмеляваш да лъжеш, Питър! Да не би да искаш да кажеш, че баща ми сам ти е предложил да ме целунеш в шест часа сутринта?

— Той нищо не каза по въпроса за целувката, но мисля, че точно това имаше предвид. Той ми разреши да те помоля да се омъжиш за мен.

— О, това е съвсем друго нещо! — отвърна Маргарита. — Ако ме беше помолил да се омъжа за теб и аз бях казала „да“, което, разбира се, е неправилно, тогава може би преди сватбата ни ти би могъл да ме целунеш… А ти започна първо от целувката и това е безсъвестно и безнравствено от твоя страна. Никога повече няма да ти проговоря.

— Затова пък аз трябва да поговоря с теб — покорно отбеляза Питър. — Сега ми се е отдала такава възможност. Не бива да си тръгваш, преди да си ме изслушала. Чуй ме, Маргарита. Обичам те още от времето, когато беше на дванадесет години…

— Това нова лъжа ли е или си се побъркал? Ако си ме обичал цели единадесет години, трябваше да ми го кажеш досега.

— Отдавна исках да ти го кажа, но баща ти ми забрани. Преди петнадесет месеца поисках разрешение от него да ти го кажа, но той ме накара да му обещая, че нищо няма да узнаеш за моите чувства.

— Браво! Но той навярно не ти е забранил да показваш чувствата си.

— Според мен това е едно и също. Сега разбирам, че съм бил глупак и съм изпуснал момента.

Питър изглеждаше толкова объркан, че Маргарита се смили над него.

— Е, какво пък — каза тя. — Всичко е било честно и почтено, и аз се радвам, че ти си честен.

— Ти току-що каза, че съм те излъгал… два пъти. Щом твърдиш, че съм честен, тогава как мога да лъжа?

— Не зная. Защо ми задаваш гатанки? Разреши ми да си отида и се помъчи да забравиш всичко това.

— Ще те оставя да си отидеш само след като ми отговориш честно. Ще се омъжиш ли за мен? Ако отговорът ти е отрицателен, няма защо да си отиваш, защото аз ще си отида и повече няма да те безпокоя. Познаваш ме и знаеш всичко за мен. Искам само да ти кажа, че може би ще си намериш по-красив мъж, но няма да намериш друг, който да те обича повече и да се грижи по-добре за теб от мен. Ясно ми е, че си много красива и богата, а аз не съм нито красив, нито богат. Неведнъж съм се молил на Бога и съм искал да не си толкова красива и богата, защото понякога това носи нещастие на жената, когато тя е честна и има само едно сърце, което иска да отдаде на мъжа, когото обича. Но това е факт и аз нищо не мога да променя. И макар че шансовете ми за успех не са големи, реших да доведа нещата докрай. Мога ли да се надявам, Маргарита? Отговори ми и сложи край на мъките ми. Аз не съм от приказливите.

Маргарита се развълнува. Нейната обичайна кокетлива увереност я напусна.

— Не може така — прошепна тя. — Ще поговоря с татко. Той ще ти даде отговор.

— Не е нужно да го безпокоим. Той вече каза думата си. Неговото най-голямо желание е да се оженим. Баща ти иска да приключи с търговията и да заживее с нас в Дедхам, в Ъсекс. Купил е имението на баща ми.

— Тази сутрин си пълен с необичайни новини, Питър.

— Да, Маргарита, колелото на нашия живот, което едва се движеше, днес се завъртя с бясна скорост. Навярно Господ над нас е пришпорил съдбата ни и сега ние се носим нанякъде с бясна скорост. Но ще бъдем ли рамо до рамо, или ще тичаме в различни посоки — това ще кажеш ти.

— Питър, остави ме да си помисля — помоли го тя.

— Добре, разполагаш с цели десет минути, а ако не си съгласна — ще имаш на разположение да мислиш през целия си живот, защото ще си събера нещата и ще замина. Нека хората си мислят, че съм избягал заради убития шотландец.

— Не е хубаво да бъдеш толкова настойчив.

— Не. Така е по-добре и за двама ни. Може би обичаш някой друг.

— Трябва да ти призная, че това наистина е така — прошепна Маргарита и му хвърли незабележим поглед.

Колкото и хладнокръвен да беше Питър, като чу това, той пребледня и във вълнението си дори пусна ръката й, която все още държеше теменужките. Маргарита учудено го погледна.

— Нямам право да те питам кой е той — измърмори Питър, като се мъчеше да дойде на себе си.

— Разбира се, че нямаш право, но аз ще ти кажа. Този човек е баща ми. Кого другиго мога да обичам?

— Маргарита! — гневно извика Питър. — Ти ми се подиграваш!

— Защо? Кого другиго бих могла да обичам… освен тебе, разбира се…

— Не издържам повече! — изтръгна се от неговите гърди. — Сбогом, уважаема госпожо. Бог да ви пази!

И той хукна да бяга.

— Питър! — повика го тя, когато той вече се беше отдалечил на няколко ярда. — Искаш ли да вземеш тези теменужки за сбогом?

Питър се спря.

— Тогава ела тук и си ги вземи.

Питър се приближи. С треперещи пръсти Маргарита започна да закрепва цветята към дрехата му. Тя се доближи до него и дъхът й погали лицето му, а косите й докоснаха шапката му. В този миг, странно как, цветята отново се озоваха на земята. Питър прегърна Маргарита със силните си ръце и започна да я целува по косата, по очите, по устните. Тя не се съпротивяваше.

Накрая обаче го отблъсна и като го хвана за ръката, го накара да седне на пейката, а самата тя седна на известно разстояние от него.

— Питър — прошепна задъхано тя. — Трябва да ти кажа нещо. Питър, мнението ти за мен лошо ли е? Не, не! Мълчи! Сега е мой ред да говоря. Мислиш, че съм безсърдечна и те разигравам. Направих всичко това, защото исках да се убедя, че наистина ме обичаш. Сега съм уверена в това и искам да ти кажа, че и аз те обичам отдавна. В противен случай можех да се омъжа за някой от моите многочислени поклонници. Искам да ти призная, че дори веднъж бях толкова сърдита от това, че непрекъснато мълчиш, че бях готова да се омъжа за друг. Но все пак не можах да го направя. Питър, когато видях вчера как ме защити, помислих си, че могат да те убият, и изведнъж разбрах цялата истина и сърцето ми едва не спря от вълнение. Но сега всичко е минало и ние нямаме тайни един от друг. Сега вече нищо няма да ни раздели. Освен смъртта.

Маргарита говореше, а Питър поглъщаше думите й жадно така, както пресъхналата земя попива всяка капка влага. Той гледаше лицето й, по което нямаше и следа от насмешливост. Това беше лицето на най-сериозната и най-прекрасната жена в света, която неочаквано бе осъзнала какво е животът с неговите радости и неволи. Когато Маргарита спря да говори, този мълчаливец, който дори в минутите на най-голямо щастие почти не приказваше, каза:

— Бог беше добър към нас! Нека му благодарим.

Молитвата им беше по детски наивна. Те вярваха, че силата, която ги е съединила, силата, която ги е научила да се обичат, ще ги благослови и ще ги закриля от всички беди и врагове за цял живот.

Те седяха дълго и ту приказваха, ту мълчаха. И изведнъж, в миг на блажено мълчание, сякаш се сепнаха от нещо. Така става, когато посред бял ден тъмен облак изведнъж закрие слънцето и се зададе буря.

— Време е да вървим — каза Маргарита. — Татко ще ни търси.

Двамата мълчаливо излязоха от укритието си на поляната. Изведнъж Маргарита забеляза нечия сянка. Тя вдигна погледа си: пред нея стоеше сеньор д’Агилар, който я гледаше сериозно, но и с известна ирония. От гърдите й се изтръгна вик на уплаха, а Питър пристъпи към него с вид на смел човек, който винаги посреща опасността, без да се страхува.

— Света Богородице! Нима ме помислихте за крадец?

В гласа на испанеца се долавяше насмешка. Той се отдръпна настрани, за да не се сблъска с Питър.

— Извинете, сеньор — отговори Питър, след като дойде на себе си, — но вие се появихте толкова неочаквано. Най-малко вас очаквахме да видим тук.

— Срещата беше неочаквана и за мен. Струва ми се, че в градината не е особено уютно в такова хладно време.

Д’Агилар ги огледа със своите проницателни и насмешливи очи. И двамата се изчервиха под изпитателния му поглед.

— Позволете ми да Ви обясня — продължи д’Агилар. — Идвам толкова рано във връзка с вас, мастър Питър. Искам да ви предупредя да не излизате днес от къщи, тъй като е издадена заповед за арестуването ви, а аз все още не съм успял да уредя нещата и да издействувам отменянето й. Съвсем случайно срещнах красивата лейди, която вчера беше с вас. Тя се връщаше от пазара и ми каза, че е ваша братовчедка. Има добро сърце. Доведе ме дотук и като разбра, че баща ви, когото искам да видя, се моли в стария параклис, ме заведе до вратата му. Аз влязох вътре, но тъй като не намерих никого, минах през отворената врата и се озовах тук с намерение да се разходя, докато някой се появи. И както виждате, имах много по-голям късмет, отколкото очаквах — срещнах вас.

— Така — забеляза Питър. Маниерите на този човек и подробните обяснения му бяха неприятни. — Трябва да намерим господин Кастел.

— Много сме ви благодарни, че дойдохте да ни предупредите — промълви Маргарита. — Ще отида да потърся татко. — И тя се промъкна покрай испанеца.

Д’Агилар я проследи с поглед и се обърна към Питър:

— Вие, англичаните, сте здрави хора. Не ви е страх от студения пролетен въздух. Макар че в такава компания и аз не бих се страхувал от студа. Тя наистина е красавица. Мога да се похваля, че имам опит в тази област, но такава жена като нея не съм виждал в живота си.

— Да, братовчедка ми е красива — хладно каза Питър. Думите на испанеца не му харесаха.

— Да продължи д’Агилар, без да обръща внимание на неговия тон. — Тя е толкова красива, че заслужава да бъде не дъщеря на обикновен търговец, а нещо много повече. Благородна лейди или графиня, която да управлява градове и имения, или може би — кралица. Кралските одежди и накити биха й отивали.

— Братовчедка ми не се стреми към това. Тя е щастлива от скромната си съдба — възрази Питър и веднага добави: — Господин Кастел идва.

Д’Агилар тръгна насреща му и вежливо го поздрави. От вниманието му не убягна фактът, че колкото и да се мъчи да се овладее, Кастел е доста развълнуван.

— Малко съм подранил — обърна се към него д’Агилар, — но зная, че деловите хора като вас са ранобудни като чучулиги, а исках да заваря нашия приятел, преди да е излязъл оттук. — Д’Агилар обясни причината за ранната си визита.

— Благодаря ви, сеньор — отвърна Кастел. — Много сте добър към мен и семейството ми. Много ми е неприятно, че ви накарах да ме чакате. Казаха ми, че сте ме търсили в параклиса, но аз вече бях в кантората.

— Да, сам се убедих в това. Колко странно място е вашият стар параклис! Докато ви чаках, отидох пред олтара и прочетох молитвата си, защото у дома не успях да сторя това.

Кастел едва забележимо трепна, хвърли му бърз поглед и смени темата. Предложи на испанеца да закуси с тях, но той отказа, като обясни, че бърза, и помоли за разрешение да вечеря с тях на следващия ден — в неделя — и да ги уведоми за хода на нещата. Кастел се съгласи с това предложение.

Испанецът вежливо се поклони и си отиде. Той беше дошъл пеша и без придружители. Като зави зад ъгъла, д’Агилар се сблъска с Бети. Тя се връщаше отнякъде с поръчение, което реши да изпълни точно сега.

— Нима това сте отново вие! — възкликна д’Агилар. — Боговете са много благосклонни днес към мен. Моля ви, сеньора, повървете малко с мен. Бих искал да ви попитам нещо.

Като помисли малко, Бети се съгласи. Не й се случваше често да се разхожда из Холбърн в компанията на такъв благороден кавалер.

— Не се притеснявайте от скромното си облекло — продължаваше д’Агилар. — С вашата прекрасна фигура можете да си позволите всякакво облекло.

Този комплимент накара Бети да се изчерви от удоволствие. Тя се гордееше с фигурата си.

— Не бихте ли искали да имате наметка от истинска испанска дантела? Ще я имате. Донесъл съм една от Испания и ще ви я подаря. Убеден съм, че вие сте жената, на която тя най-много ще подхожда. Но, сеньора Бети, вие ме излъгахте преди малко, като ми казахте, че господарят ви е в параклиса. Аз бях там и не го намерих.

— Беше там, сеньор — възрази Бети, като се мъчеше да се оправдае пред този изискан и приятен чужденец. — Видях как влезе там минута преди вас и не е излизал.

— Но в такъв случай, къде е бил тогава, сеньора? Може би там има фамилна гробница?

— Не зная, но зад олтара има малка стаичка.

— Ето какво било! А вие откъде знаете затова?

— Веднъж чух глас зад завесата, вдигнах я и видях леко отворената тайна врата. Зад нея беше господин Кастел. Той беше коленичил пред малка масичка и се молеше.

— Колко странно! А какво имаше на малката масичка?

— Само едно дървено сандъче със странна форма, което приличаше на малка къщичка, два свещника и няколко пергаментови свитъка. Но, сеньор, съвсем забравих, че обещах на господин Кастел да не разказвам на никого за това. Тогава той ме видя и се нахвърли отгоре ми като разярен звяр. Нали на никого няма да разкажете за това, което ви съобщих?

— Никога. Не ме интересува личният живот на господаря ви. Друго искам да ви попитам. Кажете ми защо прелестната ви братовчедка не е омъжена. Нима тя няма обожатели?

— Обожатели? О, колкото искате, но отказва на всички и дава вид, че не я интересуват.

— Може би е влюбена в братовчед си. В този дългокрак и твърдоглав здравеняк — мастър Брум?

— О, не, сеньор. Не мисля. В него не може да се влюби нито една жена. Той е твърде суров и мълчалив.

— Съгласен съм с вас, сеньора. Но тогава може би той е влюбен в нея.

Бети поклати отрицателно глава.

— Питър Брум не мисли за жени, сеньор. Във всеки случай той никога не говори нито за тях, нито с тях.

— Е, това доказва точно обратното. Но в края на краищата това не е наша работа. Просто съм доволен да чуя от вас, че между тях няма нищо, защото вашата господарка трябва да се омъжи за човек с благороден произход, а не за търговец.

— Разбира се, господине. Макар че Питър Брум не е търговец, поне не по рождение. Той е благородник и щеше да бъде сър Питър Брум, ако баща му не се бе сражавал против сегашния крал и не се бе лишил от земите си. Питър Брум е воин и всички казват, че е много храбър. В това можехте да се убедите и сам вчера вечерта.

— Без съмнение. Със суровия си вид и със своята мълчаливост той би могъл да стане велик пълководец, ако можеше да му се отдаде такъв случай. Но, сеньора Бети, кажете ми защо вие, която сте толкова красива — и д’Агилар се поклони — сте все още неомъжена? Не мисля, че са липсвали кандидати за ръката ви.

И отново тази глупачка Бети се изчерви от удоволствие.

— Прав сте, сеньор — съгласи се тя. — Имам много, кандидати, но в това отношение приличам на братовчедка си. Те не ми харесват. Макар баща ми да е загубил състоянието си, аз имам благороден произход и именно затова простолюдието не ме интересува. Предпочитам да остана стара мома, отколкото да се омъжа за когото и да било от тях.

— Имате право, сеньора — кимна с разбиране д’Агилар. — Не позорете кръвта си. Омъжете се за благородник. За такава прекрасна и очарователна девойка това няма да бъде трудно. — И той погледна големите й очи с израз на нежно обожание.

Те вече вървяха из полето, където имаше много малко хора и проявите на внимание от страна на испанеца станаха все по-откровени. Въпреки тщеславието си, Бети, която беше горда и честна девойка, намери за необходимо да заяви, че се връща. Въпреки протестите на д’Агилар тя го остави и се втурна обратно, без да усеща земята под краката си от щастие.

„Колко красив и благороден джентълмен — мислеше си тя. — Истински кавалер. Разбира се, той се влюби в мен. А защо не? И това се случва и то нерядко. Тя познава много богати дами, които не могат изобщо да се сравняват с нея нито по красота, нито по произход, и биха били не по-малко подходяща партия за него… ако — през главата й мина една мисъл, която малко я охлади, — ако вече не е женен“.

Съдейки по всичко, д’Агилар доста бързо постигна успехи при изпълнението на замисъла си, който се бе родил в главата му само преди няколко часа. Бети вече беше почти влюбена в него. Всъщност той изобщо на се стремеше да плени сърцето на тази красива, но глупава жена. В нея виждаше само полезно оръдие, чрез което щеше да се приближи до Маргарита.

Той се влюби в Маргарита от пръв поглед. Когато я видя за първи път сред тълпата пред кралския дворец без наметало, изплашена, разгневена, нейната нежна и в същото време величествена красота запали огън в южняшката му кръв. Д’Агилар беше безчувствен и преситен човек, но завладялото го сега чувство му беше съвършено непознато. Тази жена го плени така, както никоя друга до този момент и нещо повече — той искаше да се ожени за нея. Защо не?! Наистина в произхода му имаше петно, но положението, което заемаше, бе високо. Маргарита нямаше такъв благороден произход, но красотата й компенсираше всичко. Освен това бе интелигентна и образована и можеше да заеме положението, което ще й предложи. А и въпреки голямото си богатство, той бе натрупал доста дългове, а тя беше единствената дъщеря на един от най-богатите търговци в Англия и на зестрата й щяха да завидят много принцеси. Какво още можеше да му попречи? Щеше да зареже Инес и всички останали, поне засега, и да направи Маргарита стопанка на двореца си в Гранада. И както ставаше с всички, в чиито вени тече източна кръв, той бе решил всичко това още преди да стане от трапезата на Кастел предишната вечер. Трябваше да се ожени за Маргарита на всяка цена.

Даваше си ясна сметка за трудностите, които му предстояха. Преди всичко той нямаше никакво доверие на Питър — този спокоен и силен човек, който успя почти с голи ръце да победи въоръжен войник и само с една дума да събере на помощ половината Лондон. Д’Агилар беше убеден, че Питър е влюбен в Маргарита, а той представляваше опасен съперник. Е, разбира се, ако Маргарита не споделяше чувствата на Питър, в такъв случай нямаше опасност, но само ако не го обичаше. Тогава защо двамата бяха в градината толкова рано? Трябваше да се отърве от Питър. Това нямаше да бъде кой знае колко трудно, ако прибегнете до някои изпитани способи: тук бе пълно с испанци, които не биха се поколебали да го издебнат в тъмнината и да му нанесат смъртоносен удар с кинжал.

Но въпреки всичките му грехове тази мисъл малко го смущаваше. Той беше фанатик, при когото злодеянията се сменяха с периоди на разкаяние и молитва. В такива моменти отдаваше силите си в служба на църквата. Така беше и сега. Не, д’Агилар никога нямаше да опетни името си с убийство. В противен случай не би могъл да измие от името си този грях. Но имаше и други начини. Та нали Питър уби един от слугите на испанския посланик? А може би нямаше да му се наложи да се възползва от това. Струваше му се, че Маргарита не е безразлична към него и освен това той можеше да й предложи твърде много. Щеше да я ухажва настойчиво. Ако обаче тя и баща й му откажеха, щеше да премине към действие. През това време мечът щеше да се издигне над главата на Питър. Тогава щеше да направи така, че всички да мислят, че е единственият човек, който може да го спаси. А засега трябваше да узнае всичко за Кастел.

Този път съдбата му се усмихна в лицето на глупавата Бети. Той не се съмняваше, че Кастел е евреин. За това беше слушал в Испания, а и сам се убеди след посещението си в неговия дом. И разказът на Бети за тайната стаичка зад олтара, в която имаше молитвено ковчеже, свещи и свитъци, доказваше предположението му. В края на краищата само този факт бе напълно достатъчен, за да го изпрати на кладата на испанската инквизиция или да го изгони извън пределите на Англия. Ако сега Джон Кастел — испански евреин — откажеше да му даде дъщеря си, може би един лек намек за пълномощията, които има от техни величества, кралете на Испания, и светата църква, ще бъде достатъчен да го склони.

Обмисляйки всичко това, д’Агилар се върна в къщата, в която живееше, и записа разказа на Бети и всичко, което сам беше видял в дома на Джон Кастел.