Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (6)

Глава VI
Сбогуването

Както беше обещал, д’Агилар се появи в уговореното време, но вече не сам и пеша като миналия път, а придружен от свита, както изискваше високото му положение. Двама от слугите тичаха напред и разчистваха пътя. След тях, на великолепен бял кон, яздеше самият д’Агилар, наметнат с кадифено наметало, с шапка, украсена с дълги щраусови пера. Съпровождаха го четирима въоръжени конници, облечени в ливреи, върху които бе извезан гербът на д’Агилар.

— Ние поканихме само един гост, или по-скоро той сам се покани, а сега ще трябва да храним седем, без да смятаме конете! — промърмори Кастел, който наблюдаваше от прозореца процесията. — Е, какво да се прави?! Питър, погрижи се да нахранят слугите. Не бива да им отказваме гостоприемството си. Те може да се хранят в малкия салон заедно с нашата прислуга. А ти, Маргарита, облечи най-хубавата си рокля и сложи онези бижута, които носеше по време на миналогодишния градски бал. Ще покажем на тези изискани чуждоземни птички, че и сред лондонските търговци също има красиви екземпляри.

Питър се бавеше. Той се съмняваше, че е разумно да се устройва такъв разкошен прием. Ако зависеше от него, той би изпратил прислугата в кръчмата, а самият той би си сложил по-скромни дрехи и би заповядал на слугите да наредят съвсем обикновена трапеза. Но Кастел, който беше нервен тази вечер, а освен това понякога обичаше да блесне с богатството, се разсърди и започна да вика, че сигурно на него самия ще се наложи да отиде да посрещне д’Агилар, след като те така се бавят. Всичко свърши с това, че Питър тръгна, като съкрушено клатеше глава, а Маргарита отиде да изпълнява заповедите на баща си.

След няколко минути Кастел посрещна д’Агилар в гостната, облечен в най-скъпия си костюм. Той се възползва от това, че са сами, и го попита какво става с де Айала.

— И нищо, и всичко — отвърна той. — Доктор де Пуебло, на когото разчитах, напусна Лондон, като заяви, че тук няма място за двама посланици. В резултат на това се наложи да се обърна към самия де Айала. Накратко, два пъти беседвах с този високопоставен свещеник по повод на съвършено заслужената смърт на неговия недостоен слуга. Де Айала е оскърбен, защото е загубил вече няколко от своите слуги в подобни разправии. Именно затова много трудно го убедих да вземе петдесет жълтици, за да ги предаде на семейството на пострадалия, за което получих разписка от него. Ето я. — И д’Агилар подаде на Кастел къс хартия, която той много внимателно прочете.

Там пишеше, че Питър Брум е заплатил сумата от петдесет жълтици на близките на Ендрю Ферсън, поради което слугите на испанския посланик и самият той се задължават да не преследват по никакъв начин гореспоменатия Питър за убийството, което е извършил.

— Но сумата не е изплатена — отбеляза Кастел.

— Аз платих. Де Айала не дава разписки срещу голи обещания.

— Благодарен съм ви за вашата любезност, сеньор. Ще си получите златото, преди да сте напуснал дома ми. Малко са хората, които биха се доверили на непознати.

Д’Агилар вдигна ръка в знак на протест.

— Да не говорим за такива дреболии. Моля да приемете това като знак на уважение към семейството ви. В противен случай това би било оскърбление за толкова богат човек като вас. Но трябва да ви разкажа още нещо. Вие, или по-точно вашият родственик, все още се намирате в опасност. Де Айала му прости. Но съществува и кралят на Англия, чийто закон той наруши. Днес се видях с краля и той се изказа за вас като за много достоен човек. Освен това добави, че винаги е бил уверен, че такова богатство като вашето може да притежава само един евреин. Но кралят знае, че вие не сте евреин, защото са му говорили за вас като за верен син на църквата.

Д’Агилар млъкна, като продължи да гледа Кастел изпитателно.

— Страхувам се, че негово величество преувеличава, когато говори за богатството ми — хладно отвърна Кастел, като си даваше вид, че не е обърнал внимание на последните му думи. — Какво каза кралят?

— Показах на негово величество разписката на де Айала и той каза, че щом негово преосвещенство е удовлетворен, то той повече няма да се занимава с този случай и няма да издава разпореждане за съдебно дирене. Но кралят ми нареди да ви предам, че ако още веднъж Питър Брум устрои такава разправия на улицата, особено между испанци и англичани, ще го обеси, без да се замисли, независимо чия е вината. Кралят беше доста ядосан, защото не желае в никакъв случай да разваля отношенията между Испания и Англия.

— Това е много лошо, защото и днес сутринта имаше опасност от такава разправия — въздъхна Кастел и разказа за двамата испанци, които бяха проследили Питър, и затова как слугата му е ударил единия от тях с камък.

Като чу това, д’Агилар съчувствено поклати глава.

— Оттук именно започват неприятностите. От своите слуги зная — те ми разказват всичко, — че слугите на де Айала, които са повече от двадесет на брой, са се заклели в Севилската Мадона, че преди да напуснат страната, ще отмъстят за убийството на шотландеца Ендрю Ферсън, който беше техен офицер и много храбър момък. Те много го обичаха. Ако нападнат Питър, ще има схватка, защото Питър умее да се бие, а щом има схватка, навярно Питър ще го обесят. Кралят обеща.

— Преди да напуснат страната, казвате. А кога ще я напуснат?

— Де Айала ще замине не по-късно от месец с цялата си свита. Работата е там, че другият посланик, де Пуебло, не може да го търпи и заяви, че единият от тях трябва да си замине.

— В такъв случай аз мисля, сеньор, че е най-добре Питър да замине за един месец.

— Скъпи Кастел, вие сте много мъдър. Аз също мисля така и ви съветвам да го направите незабавно. О, дъщеря ви идва!

Маргарита се появи на широката дъбова стълба, която водеше към гостната. В ръката си държеше лампа, която я осветяваше, а д’Агилар и Кастел оставаха в сянка. Тя беше облякла тъмночервена деколтирана рокля от кадифе, която около бюста бе гарнирана със злато. Цветът на роклята й подчертаваше белотата на кожата й. Носеше огърлица от едри перли, а на главата си бе сложила тънко златно филе, осеяно с по-дребни перли, изпод което на гъсти вълни великолепните й тъмнокестеняви коси се спускаха чак до коленете. Подчинявайки се на заповедта на баща си, тя се беше постарала да изглежда колкото може по-добре, но не заради госта, а заради любимия, за когото току-що се беше сгодила. Тя беше толкова красива, че дъхът на д’Агилар, който беше художник и поклонник на красотата, спря.

— В името на всички светии! — възкликна той. — Вашата дъщеря притежава неземна хубост. Тя е родена да бъде кралица и да покори света.

— Не, не, сеньор — припряно отвърна Кастел. — Нека си остане честна и скромна и да покорява мъжа си.

— И аз бих казал това, ако бях неин мъж — прошепна д’Агилар и направи крачка напред към Маргарита, като й се поклони ниско.

Сега светлината на лампата, която тя държеше, падаше върху тях двамата и така, един до друг те представляваха чудесна двойка. И двамата бяха високи и стройни, и двамата притежаваха изисканост, в движенията, дълбок глас и реч, изпълнена с достойнство. Кастел забеляза всичко това и се изплаши, без да знае за какво.

В този момент през другата врата влезе Питър. Той беше облечен в обикновени сиви дрехи, тъй като и през ум не му беше минало да се издокарва заради испанеца. И на него Маргарита и д’Агилар му направиха същото впечатление и той разбра, че този великолепен чужденец е негов съперник и враг. Но Питър не се изплаши. Той изпита само злоба и ревност. В този миг повече от всичко на света той желаеше испанецът да го предизвика и той да му покаже кой от двамата е истински мъж. Стана му ясно, че това рано или късно ще се случи, но той предпочиташе да стане сега, защото по този начин единият от тях щеше да си спести много неприятности. Но Питър си спомни, че не бива да показва чувствата си към Маргарита, и затова вежливо и хладно поздрави испанеца, като му съобщи, че конете са в конюшнята, а хората му са настанени.

Испанецът му благодари и те седнаха на масата. И за четиримата това беше една твърде странна вечеря, макар че външно всичко изглеждаше много добре. Кастел забрави за тревогите си и като непрекъснато доливаше вино в чашите, разказваше разни невероятни истории от живота си. От своя страна д’Агилар охотно разказваше за испанските войни и говореше за политика. Във войните той сам беше участвувал, а от политиката разбираше отлично. От думите му не беше трудно да се разбере, че той е от хората, които се ползваха с особено доверие от страна на министрите и кралете. Маргарита слушаше с интерес какво става по широкия свят далеч зад пределите на Холбърн и Лондон. Тя обсипа госта с въпроси. Интересуваше се от това, какво представлява Фернандо, кралят на Арагон, и неговата съпруга — знаменитата кралица Исабел.

— Ще ви разкажа за това с няколко думи, сеньора — с готовност каза д’Агилар. — Фернандо е най-честолюбивият човек в Европа. Освен това той умее да лъже, когато иска да постигне целта си. Парите и властта за него са над всичко. Това са неговите богове и друга религия за него не съществува. Той не е много умен, но затова пък е много хитър и това му помага да постига успехи и да изпреварва другите.

— Не много приятна картина — отбеляза Маргарита. — Е, а кралицата?

— Тя е велика жена! — възкликна той. — Тя знае как да използва духа на времето, за да постигне целите си. Тя умее да показва своята добросърдечност, но под това се крие желязна воля.

— А към какво се стреми тя? — поинтересува се Маргарита.

— Да подчини на властта си цяла Европа, да съкруши маврите и да завземе земите им, да изкорени ереста, да покръсти всички евреи или да ги унищожи — бавно продължаваше д’Агилар и Питър, който го наблюдаваше, забеляза, че при тези думи очите му заблестяха — и да предаде телата им на очистителния огън, а богатствата им — на хазната си. По този начин тя мисли, че ще заслужи благодарността и уважението на всички вярващи и ще си осигури престол в рая.

След тези думи настъпи тишина и Маргарита храбро каза:

— Ако троновете в рая се градят от човешката кръв и страданията, то какви ли камъни и вар употребяват в ада, бих искала да зная.

Без да дочака отговор, тя стана, поклони се и пред тримата и като каза, че е изморена, се оттегли.

След като излезе, разговорът не вървеше. Много скоро д’Агилар си тръгна. Преди да излезе, той каза:

— Скъпи приятелю, предайте новините на вашия родственик. Надявам се, че в името на благото ни, той ще склони глава пред необходимостта и по този начин ще я запази на раменете си.

— Какво искаше да каже той? — попита Питър, когато шумът от конските копита вече беше заглъхнал.

Кастел му разказа за разговора си с д’Агилар преди вечеря, показа му разписката на де Айала и добави ядосано:

— Забравих да му дам парите! Трябва да му ги изпратя утре.

— Не се вълнувайте, той сам ще дойде да си ги вземе — хладно отбеляза Питър. — Колкото до мен, бих предпочел да се срещна с мечовете на испанците и с примката на краля, но да остана тук.

— Не бива да правиш това — възрази Кастел. — Ако не заради себе си, то заради мен и Маргарита. Нали не искаш да я направиш вдовица, преди да е станала твоя жена? Чуй ме! Аз настоявам ти да заминеш за Ъсекс и да се, заемеш, с оформянето на документите по предаването на бащините ти земи в Дедхам. Освен това домът, в който ще живеем, е доста занемарен и трябва да бъде ремонтиран. А щом испанците напуснат Лондон, ти ще се върнеш и ще вдигнем сватба. Всичко това ще стане само след месец.

— Вие с Маргарита няма ли да ме последвате в Дедхам?

Кастел поклати отрицателно глава:

— Невъзможно. Трябва да приключа всичко, а Маргарита не може да пътува сама с теб. Освен това там тя няма къде да отседне. Аз ще я пазя до твоето завръщане.

— Да, сър, но ще успеете ли да я опазите? Коварните слова на испанците понякога са по-опасни от мечовете им.

— Мисля, че тя има лекарство против това — С усмивка каза Кастел и излезе, като остави Питър сам.

На следващия ден, когато Кастел съобщи на Маргарита, че нейният любим заминава същата вечер — Питър не беше в състояние да й го съобщи сам, — тя със сълзи на очи започна да моли баща си да не го изпраща толкова далеч или да заминат всички заедно. Но Кастел кротко й обясни, че това е невъзможно и й каза, че голяма опасност заплашва Питър, ако той остане в Лондон. И той й обеща, че само след месец, когато испанците си заминат, те ще се оженят и ще прекарат живота си в мир и щастие.

В края на краищата Маргарита се съгласи, че това е най-мъдрото решение. Но колко й струваше всичко това и колко тъжно беше тяхното сбогуване! Разстоянието до Ъсекс не беше кой знае колко голямо, а встъпването във владение на земите, които само до вчера Питър мислеше за безвъзвратно загубени, не беше толкова неприятна работа. Но все пак и двамата бяха много тъжни и звездата на надеждата им се струваше много далече.

Маргарита се страхуваше от засада по пътя, но Питър я успокои, като й каза, че Кастел изпраща с него шестима здравеняци, а с такъв ескорт той не се страхува от никакви испанци. Питър се опасяваше, че в негово отсъствие д’Агилар ще ухажва Маргарита. Но сега дойде нейният ред да го успокоява, като му обясни, че сърцето й вече му принадлежи и тя няма какво друго да предложи на д’Агилар, нито пък на някой друг мъж. Освен това му обясни, че Англия е свободна държава и нито една жена, освен ако не се намира под опеката на краля, не може да бъде заставена със сила да направи нещо, което не желае. Всичко сякаш беше наред и те нямаше от какво да се страхуват. И все пак те се страхуваха.

— Любими — каза Маргарита, след като помисли малко, — пътят ни изглежда лек и равен и въпреки това по него могат да се окажат капани, за които дори не подозираме. Трябва да ми се закълнеш вредно: каквото и да се случи, каквото и да чуеш за мен, не бива нито за миг да преставаш да ми вярваш, така както и аз на теб. Ако ти кажат, че съм ти изневерила и съм се омъжила за друг, или ако си сигурен, че това е написано от ръката ми или ме чуеш да го произнасям, дори и тогава не вярвай.

— Нима е възможно това да се случи? — попита с тревога в гласа Питър.

— Мисля, че не, но говоря за най-лошото, за да сме готови на всичко. До този момент животът ми беше без проблеми, но не е известно какво ме очаква. Понякога ми се струва, че ми е съдено заедно със спокойните и безоблачни радости да изпитам и много мъка. Не забравяй, че баща ми е евреин, а понякога с евреите и техните деца се случват страшни неща. В един миг цялото ни богатство може да изчезне и ти да ме завариш в затвора или омотана в просяшки парцали. Е, съгласен ли си да се закълнеш? — И Маргарита поднесе към устните на Питър златен кръст.

— Да — каза той. — Кълна се в този кръст и в твоите устни. — Отначало той целуна кръста, а след това устните й и добави: — Нужно ли е да искам и от теб такава клетва?

Маргарита се засмя.

— Щом искаш. Но според мен не е нужно. Аз зная, че сърцето ти никога няма да принадлежи на друга, дори и да умра и ти да се ожениш за друга жена. И все пак мъжете са си мъже и затова аз ще се закълна в нещо друго. Ако ти все пак се подхлъзнеш и аз разбера за това, ще се помъча да не те съдя твърде сурово. — И тя се засмя така, сякаш беше абсолютно сигурна във властта, която имаше над Питър.

— Благодаря ти — отвърна Питър. — Но аз те уверявам, че ще се помъча да стоя здраво на краката си и ако чуеш нещо подобно за мен, първо провери дали е вярно.

Те забравиха за тревогите и страховете и започнаха да говорят за предстоящата сватба, която беше насрочена за след месец, и за щастливия живот, който ги очакваше в Дедхам. Маргарита добре познаваше обстановката там, защото беше живяла като дете, и даде куп наставления на Питър какво да ремонтира и как да подреди стаите. Решиха да не жалят пари и Маргарита обеща да изпрати всичко необходимо.

Часовете минаваха неусетно и вечерта настъпи. За последен път тримата седнаха на масата. Беше решено Питър да тръгне веднага щом луната изгрее, за да не го види никой. Вечерята не беше весела, макар и тримата да се преструваха, че се хранят с апетит. Накрая слугите изведоха конете и Маргарита закопча меча на Питър и му подаде наметалото. Питър стисна ръката на Кастел и му напомни за обещанието да пази съкровището им, целуна Маргарита и се отправи към изхода.

Със сребърна лампа в ръце Маргарита го изпрати до антрето. Вече на вратата, Питър се обърна и видя, че тя гледа след него с широко разтворени очи. Лицето й беше бледо и напрегнато. Решимостта му почти го напусна. Така му се прииска да остане. Но той превъзмогна себе си и излезе. Маргарита стоя неподвижно, докато не чу тропота от копитата на конете. Тогава се обърна към баща си и каза:

— Не зная защо, но си мисля, че ние с Питър ще се срещнем далеч оттук — в бушуващото море. Само не зная къде точно ще бъде това.

Без да чака отговор, тя тръгна към стаята си. Кастел я гледаше мълчаливо, а след това каза:

— Благодаря на Бога, че не е ясновидка. Но защо ми е толкова тежко на душата? Та аз направих за нея и за Питър всичко, което можах. И сега ми е все едно какво ме очаква.