Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (18)

Глава XVIII
Светата ермандада^[1]

 

Пътят на Инес и Маргарита минаваше през дълги коридори, огромни и просторни зали, прохладни дворчета. Всичко това приличаше на сън. Те преминаха през една стая, където седяха жени, които си почиваха или бродираха. Те ги оглеждаха с любопитство. Маргарита чу как една от тях каза:

— Защо братовчедката на доня Маргарита я напуска?

Последва отговор:

— Защото самата тя е влюбена в маркиза и няма сили да остане тук.

— Ама че глупачка — отбеляза първата. — Тя е красива и трябва да изчака само няколко седмици.

Двете жени минаха покрай една отворена врата, която водеше към покоите на Морела. Той стоеше до вратата и ги гледаше като минават. Когато Инес и Маргарита се изравниха с него, сякаш нещо се усъмни, защото се взря внимателно в тях и направи крачка напред. Но после сякаш си спомни острия език на Бети, спря и се обърна. Опасността беше преминала.

В края на краищата, без да бъдат обезпокоявани от никого, стигнаха до двора, където ги очакваха стражата и конете. Тук бяха и Кастел и Питър.

Кастел поздрави Маргарита и я целуна през воала, а Питър, който не я беше виждал от много дълго време, я гледаше, без да откъсва очи от нея. Инес долови мислите му и се изплаши, че може да издаде всички. В ръката си тя държеше дълга карфица, с която си закрепваше воала. Тя се престори, че се е блъснала в него и прободе ръката му с карфицата, промърморвайки „глупак“. Питър отскочи с проклятие назад, стражата се разсмя, а Инес започна да се извинява.

Кастел помогна на Маргарита да се качи на седлото, после сам яхна своя кон. Питър последва примера му, като търкаше ръката си. Той все още не смееше да погледне годеницата си. На прощаване Инес стисна ръката на Маргарита, сякаш бяха равни, и й каза няколко ласкави думи, каквито обикновено си говорят испанките. Испанският офицер от охраната се приближи и ги преброи.

— Двама мъже и една жена. Всичко е точно, но не виждам лицето на жената.

Още миг и той навярно щеше да заповяда на Маргарита да повдигне воала, но Инес му извика, че не е прилично една жена да открива лицето си в присъствието на маври. Офицерът кимна и заповяда да тръгват.

Те преминаха под арката на двореца, излязоха на пътя и се озоваха пред големите порти. Стражата започна да разпитва ескорта и да ги оглежда. Това продължи до мига, в който Кастел им даде малко дребни монети. Пуснаха ги и на прощаване им казаха, че са щастливи християни, щом напускат живи Гранада. Те наистина се чувстваха щастливи.

На върха на хълма Маргарита се обърна и размаха кърпичката си, гледайки към високия прозорец, който толкова добре познаваше. В отговор от прозореца също размахаха кърпичка и Маргарита продължи, мислейки за Бети, която ги гледа в очакване на края на отчаяната си авантюра. Воалът криеше сълзите, които се стичаха от очите й. Те пътуваха така около час, без да приказват помежду си. Стигнаха до един кръстопът. Единият път водеше за Малага, а другият — за Севиля.

На това място ескортът спря. Водачът каза, че им е заповядано да ги придружат само дотук, и ги попита накъде ще тръгнат. Кастел отговори, че ще тръгнат към Малага. В отговор на това началникът на ескорта отбеляза, че постъпват мъдро, тъй като по този път рискът да се натъкнат на бандити е по-малък. Кастел му предложи подарък и той го прие с такъв вид, сякаш му прави голяма услуга, като го взима. След няколко поклона и прощални думи ескортът се отправи обратно.

Тримата тръгнаха по пътя за Малага, но щом се убедиха, че никой не ги вижда, свиха по пътя, който водеше за Севиля. Най-после бяха сами! Те спряха конете до стената на някакъв изгорял по време на нападението на християни дом. За първи път от толкова време можеха да поговорят свободно. Беше чудесно изживяване.

Питър обърна коня си към Маргарита.

— Любима, кажи ми, че това наистина си ти.

Но Маргарита, без да му обръща никакво внимание, се наведе към баща си, обгърна врата му с ръце и започна да го целува през воала, като благодареше на Бога, че са дочакали тази среща. Питър също се опита да я целуне, но тя пришпори коня си и той едва не излетя от седлото.

— Бъди по-внимателен, Питър — подхвърли му тя. — В противен случай навикът ти да целуваш ще ти навлече нови неприятности.

Питър разбра за какво му намеква. Той се изчерви и започна подробно да й обяснява.

— Стига — прекъсна го тя, — стига. Зная всичко, защото сама го видях с очите си.

Но като и премина, тя нежно го поздрави и му протегна ръка за целувка.

— Трябва да бързаме — каза Кастел. — Трябва да изминем още цели двадесет мили, за да стигнем до хана, където Израел ни е осигурил нощувка. Ще говорим по пътя.

Пътешествениците бързаха и на мръкване стигнаха хана. Като го видяха, те благодариха горещо на Бога, защото той се намираше извън очертанията на границата и маврите не можеха да им направят нищо.

Стопанинът — наполовина испанец — ги очакваше. Той беше получил писмото от Израел, с когото поддържаше делови отношения. Показа им две много бедно обзаведени стаи, но вечерята, която им предложи, беше богата. После отведе конете в конюшнята и им даде ечемик. Пожела им „лека нощ“, като им каза да не се страхуват от нищо, тъй като той и хората му ще ги пазят и ще ги предупредят, ако се случи нещо.

Въпреки това те не можаха да заспят бързо. Много искаха да си поговорят. Особено Питър и Маргарита. Те бяха толкова щастливи, че успяха да се спасят! Но подобно на погребален звън по време на весел празник мисълта за Бети и за нейната сватба, която очевидно вече се беше състояла, помрачаваше радостта им. Накрая Маргарита падна на колене и започна да моли светиите да пазят братовчедка й. Питър също се присъедини към молитвата й. След това силно се прегърнаха и всички отидоха да спят — Кастел и Маргарита в едната, стая, а Питър в другата.

Питър стана още преди разсъмване и отиде при конете. Маргарита и Кастел закусиха и се приготвиха за път. Те взеха храната, която стопанинът на хана беше приготвил за тях. Питър също хапна малко и на разсъмване, след като платиха и взеха писма до другите съдържатели на хановете, в които трябваше да спират, те се отправиха за Севиля. Бяха доволни, че никой не ги преследва.

През този ден направиха само една почивка и пътуваха без никакви произшествия из плодородната равнина, пресичана от няколко реки. С падането на нощта стигнаха до Осуна. Това беше старинен град, разположен на висок хълм, и те го видяха отдалече. Вече беше тъмно и това им позволи да преминат през града, без никой да забележи мавританските им дрехи.

Накрая стигнаха до хана, който им бяха препоръчали. Стопанинът огледа учудено дрехите им, но като съобрази, че имат много пари, ги прие добре и те успяха да наемат стаи.

В Осуна Кастел се канеше да купи испански дрехи, но се оказа, че е празник и всички магазинчета са затворени. Но те не можеха да чакат. Целта им беше да стигнат до Севиля на следващата вечер и под прикритието на нощта да се качат на „Маргарита“. Знаеха, че капитанът е предупреден и ги очаква. Трябваше да тръгнат преди настъпването на утрото. Поради това те не успяха да сменят мавританските си дрехи с християнски.

Надяваха се, че в Осуна Инес ще се присъедини към тях — тя беше обещала да го направи, ако е възможно — и ще им разкаже подробно как е минало всичко. Но Инес я нямаше. Успокоявайки се с мисълта, че Инес просто не е успяла да ги настигне, защото бяха тръгнали няколко часа по-рано, бегълците напуснаха Осуна още по тъмно, докато всички спяха.

Те изминаха няколко мили през равнината, стигнаха до една горичка, където растяха коркови дървета, и спряха, за да могат конете да отдъхнат и да ги нахранят. Точно когато щяха да тръгват, Питър видя група конници с доста заплашителен вид, която препускаше явно с цел да прегради пътя им.

— Бандити! — лаконично съобщи Питър. — Напред!

Те препуснаха в галоп и се промъкнаха пред бандитите, преди те да са успели да достигнат пътя. Разбойниците викаха нещо. Настигнаха ги и няколко стрели. Цялата банда се спусна да ги преследва. Питър, Кастел и Маргарита яздеха надолу по хълма към една долчинка, която ги отделяше от следващата група хълмове, покрити с коркови дървета. Това беше блатиста долчинка, широка около три мили. Питър се надяваше, че преследвачите им ще се откажат или пък те ще успеят да се скрият между дърветата. Но когато вече почти бяха достигнали целта си, Питър с ужас забеляза, че отпред стои друга група от хора, също с вид на разбойници.

Бяха около двайсет човека.

— Капан! — възкликна Питър. — Трябва да се промъкнем. Това е единственото ни спасение. — Той пришпори коня си и извади меча.

Питър избра едно място, където линията на противниците му беше по-слаба, и лесно се промъкна. Но в същия миг чу вика на Маргарита, обърна се и видя, че тя и баща й са в ръцете на бандитите. Негодниците я държаха, а един от тях се мъчеше да свали воала от лицето й. С яростен вик Питър се спусна към тях и му нанесе толкова силен удар с меча си, че шлемът и черепът му бяха разсечени и той се свлече мъртъв, като продължаваше да стиска в ръката си воала на Маргарита.

Няколко от бандитите се нахвърлиха върху Питър и въпреки че той успя да рани единия от тях, го свалиха от коня. Питър падна на земята и бандитите скочиха върху него, за да го довършат, преди да е успял да стане. Мечовете и ножовете им вече бяха надвиснали над него и той мислено се прощаваше с живота, когато чу глас, който им заповядваше да спрат и да му завържат ръцете. Това беше сторено бързо и Питър стана от земята. Той не видя маркиз Морела пред себе си, както очакваше, а човек, облечен с прекрасни доспехи под грубо наметало — очевидно офицер.

— Как ти — един мавър, се осмели да убиеш войник на Светата ермандада в самото сърце на кралските владения? — попита той, сочейки убития.

— Аз не съм мавър — възрази Питър. — Аз съм християнин, избягал от Гранада. Съсякох този човек, защото искаше да оскърби годеницата ми. И вие на мое място щяхте да постъпите така, сеньор. Не знаех, че това е войник на Светата ермандада. Мислех, че е просто бандит, с каквито са пълни тукашните планини.

Тези думи сякаш се харесаха на офицера. Но преди той да успее да каже нещо, се намеси Кастел:

— Господин офицер, този сеньор е англичанин и говори зле испански…

— Затова пък добре си служи с меча — прекъсна го офицерът, поглеждайки разсечения шлем и главата на мъртвия войник.

— Да, сеньор, той е човек с вашата професия и както показва белегът на лицето му, сражавал се е в много войни. Той казва истината. Ние сме християнски пленници, избягали от Гранада, и отиваме в Севиля заедно с дъщеря ми, на която, надявам се, няма да причините зло. Отиваме в Севиля да потърсим защита и милост от техни величества и да намерим възможност да заминем за Англия.

— Не ми приличате на англичанин — отвърна офицерът, — а по-скоро на маран.

— Аз съм лондонски търговец. Казвам се Кастел. Името ми е добре известно в Севиля и цяла Испания, защото търгувам със страната ви. Ако ми дадете възможност да се срещна с краля, той сам ще потвърди думите ми. Нека не ви смущават дрехите ни. Те ни бяха нужни, само за да можем да напуснем Гранада. Умолявам ни да ни пуснете да продължим за Севиля.

— Сеньор Кастел — отвърна офицерът, — аз съм капитан Арано Пуебло. Вие не спряхте, когато поискахме това от вас, и убихте един от най-добрите ми войници. Разбира се, че ще стигнете до Севиля, но не сами, а заедно с нас. Вие сте мои пленници, но нека това не ви плаши. Няма да бъде извършено никакво насилие по отношение на вас и вашата дама. Вие ще отговаряте за постъпките си пред кралския съд и там ще разкажете всичко, независимо дали е истина, или лъжа.

Взеха мечовете на Питър и Кастел, разрешиха им да се качат на конете си и всички заедно се отправиха към Севиля.

— Поне няма повече да се страхуваме от бандити — прошепна Маргарита на Питър.

— Така е — въздъхна Питър, — но се надявах, че днес ще нощуваме на борда на „Маргарита“, а тя ще се носи към открито море. А вместо към морето, ние се носим към испанския затвор. Ама че съдба! За втори път убивам заради теб човек и цялата история започва отначало. Не ни върви.

— Можеше да бъде и по-лошо — отвърна Маргарита, спомняйки си грубите ръце на убития войник.

През останалата част на деня те пътуваха под палещите лъчи на слънцето към Севиля, над която — на неколкостотин фута височина — се издигаше кулата Хиралда. Някога тя е била минаре на мавританска джамия. Привечер пътешествениците се озоваха в източната част на този огромен град, преминаха през нея, влязоха през портите и започнаха да се промъкват през криволичещите улички.

— Къде отиваме, капитан Арано? — поинтересува се Кастел.

— В затвора на Светата ермандада, където ще бъдете затворени до съда за убийство на един от войниците й — отвърна офицерът.

— Вече се моля на Бога по-скоро да попаднем там — каза Питър, поглеждайки Маргарита, която се люлееше от умора върху седлото.

— Аз също — измърмори Кастел, поглеждайки мрачните лица на минувачите.

Те бяха разбрали, че пленниците са убили испански войник. Мислеха ги за маври, вървяха след тях на тълпи и крещяха заплашително. Когато пресичаха някакъв площад, един свещеник от тълпата изкрещя: „Да се убият!“ и тълпата се спусна да ги свали от конете им. Войниците едва успяха да отблъснат нападателите.

Тогава започнаха да хвърлят към тях буци пръст и скоро белите им дрехи се покриха с кални петна. Някакъв младеж хвърли камък и улучи Маргарита по ръката. Тя извика и изпусна поводите на коня. Това беше достатъчно за избухливия Питър. Преди войниците да успеят да се намесят, той пришпори коня си, откъсна се напред и нанесе на оскърбителя такъв удар по лицето, че той се просна на земята. Кастел реши, че това е краят им, но за негово изумление в тълпата се разнесе гръмогласен смях и някой извика:

— Добър удар! Този навярно има тежка ръка!

Офицерът също сякаш не се разсърди. Когато младежът се надигна от земята, държейки нож в ръцете си, той извади меча си и с един удар го повали. След това се обърна към Питър:

— Не си цапайте ръцете с тази сган, сеньор.

Той се обърна и заповяда на войниците да прогонят зяпачите. Накрая се измъкнаха от тълпата и след продължителна езда по страничните улички се оказаха пред високо, мрачно здание. Вратата се отвори пред тях и се затвори зад гърба им. Те бяха във вътрешния двор. Заповядаха им да слязат от конете. Капитан Арано започна преговори с коменданта на затвора — човек със сурово, но не зло лице, който ги разглеждаше с любопитство. Накрая той се приближи към тях и ги попита имат ли пари, за да платят за по-хубави стаи, тъй като не иска да ги слага в обща килия. Вместо отговор Кастел измъкна пет жълтици и ги подаде на капитан Арано, като го помоли да ги раздаде на войниците в знак на благодарност за това, че са ги охранявали по време на пътя им. После добави — достатъчно силно, за да го чуят всички, — че би искал да даде обезщетение на близките на войника, когото Питър беше убил, без да иска. Това изявление направи добро впечатление на всички. Един от приятелите на убития каза, че ще предаде това на вдовицата на убития, и благодари от името на всички. Те се сбогуваха с офицера, който им каза, че ще се видят в съда. След това ги поведоха през всевъзможни затворнически проходи, докато накрая стигнаха до приготвените за тях помещения. Едното беше малко, а другото — голямо, със зарешетени прозорци. Дадоха им вода да се измият и обещаха да им донесат храна.

След известно време тъмничарите им донесоха месо, яйца и вино, което много ги зарадва. Докато се хранеха, в килията дойдоха комендантът и нотариусът, за да ги разпитат.

— Историята ни е много дълга — започна Кастел, — но, с ваше позволение, ще ви я разкажа. Само искам да помоля да позволите на дъщеря ми — доня Маргарита — да се оттегли. Тя е напълно изтощена. Ако е възможно, разпитайте я утре.

Комендантът се съгласи. Маргарита отметна воала, за да прегърне баща си. Комендантът и нотариусът останаха поразени от красотата й и с удивление я загледаха. Маргарита протегна ръка на Питър за целувка, поклони се на присъстващите и отиде да си легне в съседната стая.

След като тя излезе, Кастел разказа цялата история за похищението на дъщеря му от маркиз Морела, чието име накара коменданта да ококори очи. Той разказа как е била отвлечена с измама от Лондон в Гранада, как те — бащата и годеникът — са я последвали и как всички успели да избягат. Но Кастел не каза нищо за Бети и за историята с подменената невеста. Кастел каза името си и с какво се занимава, а също така назова и имената на своите партньори в Севиля — кантората „Берналдес“. Оказа се, че комендантът познава тази кантора, и Кастел го помоли да му бъде разрешено да се свърже с представителя й — сеньор Хуан Берналдес. Кастел подчерта, че той и спътниците му не са крадци и търсачи на приключения, а просто английски поданици, изпаднали в беда, и още веднъж намекна, че са готови и могат да заплатят всички услуги, които ще им бъдат оказани. Тези думи не останаха незабелязани от коменданта. Той обеща да се свърже на сутринта с началниците си и ако те не възразят, да изпрати човек при сеньор Берналдес с молба да посети утре затвора.

Комендантът и нотариусът си тръгнаха, тъмничарите разтребиха трапезата, заключиха вратата и Кастел и Питър легнаха, въздъхвайки облекчено, че вече са в Севиля, макар и в затвора. През тази нощ спаха спокойно.

На сутринта се събудиха отпочинали. След закуска се появи комендантът, придружен от сеньор Хуан Берналдес. Това беше испанският съдружник на Кастел, същият, който му пишеше шифрованите писма. Той беше едър мъж със спокойно и умно лице.

Като поздрави Кастел с нужното уважение, което не убягна от погледа на коменданта, той поиска разрешение да поговори с арестувания насаме. Комендантът се оттегли, като каза, че ще се върне след час. Щом вратата се затвори, Берналдес се обърна към Кастел с думите:

— Мястото, където се срещаме, е доста страшно, Джон Кастел. Получих някои от писмата ви. Корабът ви е ремонтиран и ви очаква. За да няма подозрения, започнах по малко да го товаря със стоки за Англия. Само че нямам представа как ще се качите на него. Не бива да губим време. Разкажете ми всичко.

Питър и Кастел му разказаха всичко колкото може по-кратко. Той ги слушаше мълчаливо. Когато свършиха, той се обърна към Питър:

— Много жалко, млади човече, че не сте успели да овладеете гнева си и сте убили онзи войник. Неприятностите, които вече бяха почти свършили, сега започват отново. Маркиз Морела има твърде много власт в тази страна. Можете да съдите за това и по факта, че негови величества го бяха изпратили в Лондон да води преговорите с вашия крал Хенри по отношение на евреите и тяхната съдба в случай, че някой от тях — след изгонването му от Испания — потърси убежище в Англия. За това говорят всички. Трябва да ви предупредя, че техни величества ненавиждат евреите и особено много мараните. Тук, в Севиля, ги изгарят на кладата по цели дузини наведнъж. — При тези думи той многозначително погледна към Кастел.

— Аз също съжалявам за постъпката си — въздъхна Питър. — Но онзи войник хвана Маргарита толкова грубо, че загубих разсъдъка си и не успях да овладея гнева си. Вече за втори път ми се случва да си навлека неприятности по този начин. Освен това мислех, че той е един обикновен бандит.

— Любовта е лош дипломат — отбеляза с лека усмивка Берналдес. — Но трябва ли да мислим за ланския сняг? Станалото, станало. Ще се помъча да наредя нещата така, че да бъдете представени на техни величества вдругиден, когато те ще слушат съдебните дела. По-добре е да имате работа със самата кралица, а не с някой обикновен съдия. Тя има добро сърце, стига да съумеете да намерите път към него. Но това не важи, когато става въпрос за евреите и мараните — и той отново погледна към Кастел. — Но вие имате твърде много пари, а в Испания за пари всички са готови да влязат дори в огъня — добави той, намеквайки за парите и продажността.

Комендантът се върна и заяви, че времето на сеньор Берналдес е изтекло. Той се поинтересува дали са свършили разговора си.

— Не съвсем, уважаеми коменданте — каза Маргарита. — Бих искала да взема вашето разрешение и да помоля сеньор Берналдес да ми изпрати една християнска рокля. Не искам да се изправя пред съда, облечена в дрехи на неверница. А и баща ми и сеньор Брум също ще се присъединят към молбата ми.

Комендантът се засмя, обеща да уреди всичко и дори им разреши да поговорят още пет минути, които те използваха, за да обсъдят какво облекло им е нужно. След това комендантът и сеньор Берналдес си тръгнаха и те останаха сами.

Едва тогава се сетиха, че са забравили да попитат сеньор Берналдес за Инес, на която бяха дали неговия адрес. Но тъй като той самият нищо не спомена за нея решиха, че тя още не е пристигнала в Севиля, и отново се замислиха какво ли се е случило след тяхното заминаване.

За тяхно огорчение през тази нощ им се случи нова неприятност. Комендантът дойде след вечеря и заяви, че съгласно разпореждането на съда, пред който трябва да се явят, обвиненият в убийство сеньор Брум трябва да бъде поставен в отделна килия. Въпреки молбите и уговорките, Питър беше отведен. Маргарита го изпрати със сълзи на очи.