Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (10)

Глава X
Преследването

Приблизително по същото време, когато Маргарита и Бети се качиха на борда на „Сан Антонио“, Питър Брум, придружен от слугите си, пристигна в Холбърн. Той се беше забавил около час заради калта по пътищата. Цял месец беше мечтал за този миг така, както може да мечтае човек, който е сигурен, че го очакват. Та нали за следващия ден беше насрочена сватбата с неговата прекрасна любима. Той си представяше как Маргарита го очаква до прозореца, как ще се спусне към него, докато той слиза от коня, и пред очите на всички ще го прегърне. След като на следващия ден вече щяха да бъдат мъж и жена, нямаше от какво да се срамуват!

Но Маргарита не беше на прозореца. Къщата беше тъмна. Старият дом изглеждаше мрачен. Питър скочи от коня и изтича към вратата, като се опита да я отвори, но не успя, защото беше залостена. През цялото време той си бе мечтал как ще го посрещне неговата любима, а ето че сега къщата беше пуста. Той започна да удря с дръжката на меча по вратата, докато някой се приближи и започна да отключва. Това беше слугата, на когото Маргарита бе оставила писмото. Той беше нов в къщата. В ръката си държеше фенер. При вида му сърцето на Питър се сви.

— Кой си ти? — попита го Питър и без да дочака отговор, продължи: — Къде са господин Кастел и господарката Маргарита?

Слугата съобщи, че стопанинът още не се е върнал от кораба, а лейди Маргарита е излязла преди около три часа заедно с братовчедка си Бети и един матрос, всички на коне.

— Навярно е тръгнала да ме посрещне и сме се разминали в тъмнината — предположи Питър.

Тогава слугата го попита той ли е Питър Брум, защото за него има писмо.

— Да, да! — извика Питър и изтръгна писмото от ръцете на слугата.

Заповяда му да затвори вратата и да държи фенера така, че да може да прочете писмото. Питър веднага позна почерка на Маргарита.

— Странна работа! — измърмори той, след като прочете писмото. — Трябва да тръгвам.

Питър вече беше тръгнал към вратата и посегна да я отвори. В този момент вратата се отвори и Кастел се появи жив и здрав.

— Здравей, Питър! — извика весело той. — Знаех, че си тук, защото видях конете, но къде е Маргарита?

— Няма я. Отишла е при вас, защото е научила, че сте смъртно ранен. Така поне пише в това писмо.

— Отишла при мен? Смъртно ранен? Дай ми писмото. Не, по-добре ти го прочети, защото не виждам нищо.

Питър прочете писмото на глас.

— Това е някакъв заговор — произнесе с мъка Кастел, когато Питър свърши. — Мисля, че това е дело на испанеца или на Бети, а може и на двамата. Е, момко, казвай бързо всичко, което знаеш, ако искаш да спасиш кожата си.

— Ами аз, какво! — измънка объркано слугата и разказа цялата история от момента на пристигането на матроса.

— Тичай да кажеш на хората да доведат отново конете — прекъсна го Кастел. — А ти, Питър, ела на себе си и изпий чаша вино. Няма да ни е излишно. Ей, има ли тук някой от слугите ми? — извика той.

Кастел заповяда на дотичалите слуги да хапнат и пийнат по нещо, за да се подкрепят. Докато те се хранеха, той им каза, че тяхната господарка е отвлечена и трябва да тръгнат по следите на похитителите. Чу се шум — водеха конете от конюшнята. Всички излязоха на улицата, яхнаха конете и се спуснаха към Тилбър. Тръгнаха по пътя, по който беше тръгнала и Маргарита, но не защото знаеха това, а защото това беше най-краткият път.

Но конете бяха уморени, нощта беше тъмна, валеше дъжд и те успяха да стигнат в Тилбър едва към три часа. Минаха точно покрай малкия кей, където Маргарита и Бети се бяха качили на лодката. Питър и Кастел яздеха един до друг начело на групата и мълчаха. Просто нямаше за какво да говорят. Изведнъж от тъмнината един познат глас ги повика. Това беше гласът на кочияша Томас. — Видях главите на конете ви на фона на небето — обясни той — и ви познах.

— Къде е господарката ти? — в един глас попитаха и двамата.

— Замина заедно с Бети Дийн на една лодка от този пристан. Те тръгнаха, струва ми се, към „Маргарита“. Аз отведох конете в хана, както ми беше заповядано, и се върнах да ги чакам. Беше преди няколко часа. От този момент не съм видял никого и не съм чул нито звук, освен шума на вятъра и водата. А сега идвате вие.

— Трябва да отидем до Тилбър и да намерим лодка — каза Кастел. — Трябва да стигнем до „Маргарита“, преди да са вдигнали котва. Може би жените са на „Маргарита“?

— Ако това е вярно, според мен са ги отвлекли испанците. Убеден съм, че в онази лодка имаше испанци.

Той тичаше до коня на Кастел, като се държеше за стремето.

Кастел нищо не отговори. Питър тежко въздъхна. Той също подозираше, че това е дело на испанците.

След час, когато утрото вече настъпваше, те се качиха на борда на „Маргарита“ точно в момента, когато вдигаха котва. Разговорът с капитан Джейкъб Смит потвърди най-лошите им предчувствия. Нито една от лодките на „Маргарита“ не бе напускала кораба, а Маргарита и Бети изобщо не се бяха появявали. Но преди шест часа покрай тях минала испанската каравела „Сан Антонио“, която била на котва по-нагоре по течението. И още нещо. Двамата лодкари, които докарали прясно месо, им разказали, че когато закарали на „Сан Антонио“ три овце и кокошки, точно преди тя да отплава, видели как две високи жени се качили по трапа и чули как едната от тях казала на английски: „Заведете ме при баща ми.“

Сега те знаеха какво се е случило и се гледаха, онемели от отчаяние. Пръв намери сили да заговори Питър.

— Аз трябва да замина в Испания да търся годеницата си — бавно каза той, — ако е жива, и да убия похитителя й. Вървете си у дома, мистър Кастел.

— Моят дом е там, където е дъщеря ми! — сърдито отвърна Кастел. — Аз също тръгвам.

— В Испания, ако изобщо стигнем там, може да бъде опасно за вас — многозначително отбеляза Питър.

— Все едно. Тръгвам с теб, дари това да е пътят за ада — упорито заяви Кастел. — Нямам нищо против да ловя дяволи.

— Ще направим това заедно — каза Питър и протегна ръката си на Кастел.

Това беше клетва между бащата и любимия да следват тази, която беше всичко за тях двамата. Да я следват до мига, в който смъртта прекъсне усилията им.

Като помисли малко, Кастел заповяда всички да се съберат на палубата. Когато матросите, начело с офицерите и слугите, наобиколили Питър, се събраха, Кастел се обърна към тях. Речта му беше кратка. Той разказа за злодейското отвличане и заяви, че има намерение заедно с Питър Брум, чиято годеница бяха отвлекли, да преследват похитителите, като се надяват с Божията помощ да спасят Маргарита и Бети. Кастел обясни, че това ще бъде опасно, защото може да се стигне до сражение, и затова не иска никой от хората да рискува живота си не по свое желание, още повече, че всички на кораба са били наети за търговско плаване, а не, за да се сражават. Той обеща на тези, които го последват доброволно, двойна заплата и подарък, ако всичко завърши успешно, и заяви, че ще подкрепи думите си писмено. А тези, които не искат да го последват, той помоли да напуснат кораба.

Когато Кастел свърши, матросите — те бяха около тридесет души — се посъветваха с капитана, който беше смел човек на около петдесет години и заявиха, че приемат предложението. Отказа се само един — младо момче, което скоро се беше оженило. Всички останали се заклеха, че ще доведат работата до края — добър или лош, — защото всички са англичани и мразят испанците. Дръзката постъпка на д’Агилар беше накарала кръвта им да закипи. Освен това шестима от дванадесетте слуги, които бяха дошли заедно с Кастел от Лондон, поискаха да останат на кораба, независимо от това, че не бяха моряци, защото обичаха Маргарита, господаря си и Питър. Решено беше да ги вземат: Останалите шестима се върнаха на брега. Беше им заповядано да отнесат писма от Кастел до приятелите, агентите и управителите му. В тях той даваше указания как да се грижат за земите и къщите му по време на неговото отсъствие. Освен това отнесоха със себе си и кратко завещание, подписано от Кастел и заверено по нужния начин, с което оставяше цялото си имущество, включително и печалбите от неприключените сделки, а също и имуществото, което не беше включено в завещанието, на Маргарита и Питър или на този от тях, който останеше жив, или на наследниците им. Ако нямаше наследници, цялото му състояние трябваше да бъде предоставено за построяването на болници за бедните.

След това тези, които нямаше да заминават, се сбогуваха с приятелите си и се отправиха тъжни на брега. В този момент котвата беше вдигната и вятърът изду платната на „Маргарита“. В десет часа стигнаха благополучно Норд Бенк и срещнаха рибари, които им казаха, че преди шест часа са видели „Сан Антонио“ да се отправя към изхода за Ламанша. Бяха забелязали и две жени на палубата, които стояли там, държейки се за ръце, и не откъсвали очи от брега. Сега Кастел и Питър бяха сигурни, че не са сгрешили. Те не можеха да променят нещата и тъй като бяха измъчени от мъка и от тежкото пътуване, решиха да похапнат и да отидат да поспят.

Питър току-що беше легнал. Той си спомни, че в този момент трябваше да стои редом с Маргарита в църквата. А ето че тя сега се намираше в ръцете на испанеца. Питър се закле, че д’Агилар ще му заплати целия този позор и всичките му страдания. Ако врагът му в този момент можеше да види изражението на лицето му, сигурно би потреперил. Питър не беше от хората, които прощаваха причиненото им зло. А и оскърблението, което му беше нанесено, беше твърде жестоко.

Цели четири дни те имаха попътен вятър и „Маргарита“ се носеше по Ламанша с надеждата, че ще настигнат испанеца. Но „Сан Антонио“ беше бърза каравела с водоизместимост двеста и петдесет тона и с много платна. Тя имаше четири мачти, а „Маргарита“, въпреки че беше добър кораб, имаше само две мачти и не можеше да си съперничи със „Сан Антонио“.

На четвъртия ден, когато заобиколиха Лизард^[1] и се придвижваха доста бавно, гонени от лекия бриз, вахтеният извика, че вижда отпред кораб, попаднал в безветрие. Питър, който имаше орлови очи, се покатери на мачтата, за да види непознатия кораб. Той съобщи, че съдейки по очертанията и такелажа, това е каравела. Но той не можа да каже това ли е именно каравелата, която търсят, защото никога не беше виждал „Сан Антонио“. Тогава горе се качи самият капитан. Когато след няколко минути слезе, заяви, че няма съмнение, че това е „Сан Антонио“.

Това съобщение предизвика суматоха на борда на „Маргарита“. Матросите оглеждаха мечовете си, лъковете и арбалетите. Лъкове имаше много, но затова пък нямаха бомбарди и оръдия. Те не бяха често явление на търговските кораби. Планът беше следният: да се приближат до „Сан Антонио“ и да вземат каравелата на абордаж. По такъв начин те се надяваха да си върнат Маргарита. Разбира се те рискуваха да си навлекат гнева на краля, който не се интересуваше от съдбата на двете жени, но това не можеше да ги спре. За по-малко от половин час всичко беше готово. Питър, който крачеше по палубата, изглеждаше щастлив. За първи път, откакто беше напуснал Дедхам. Лекият вятър ги придвижваше напред. С неговата помощ те постепенно се приближиха на половин миля от „Сан Антонио“. Но изведнъж вятърът утихна и двата кораба застинаха с провиснали платна. Но силата на прилива, а може би някакво течение, ги приближаваше един към друг. Когато се стъмни, те се намираха на разстояние само няколко фута един от друг. Англичаните се надяваха, че преди разсъмване ще се приближат плътно и ще могат да превземат „Сан Антонио“ на лунна светлина.

Но не им беше съдено да се случи така. Към девет часа вечерта небето се покри с тежки облаци, откъм брега задуха силен вятър и когато се съмна, всички, които бяха на „Маргарита“, можеха да видят само върховете от мачтата на каравелата, която бързо се отдалечаваше на юг.

Изминаха две дълги седмици, преди да могат да видят отново „Сан Антонио“. През целия път от Уесан^[2] през Бискайския залив духаха слаби ветрове с променлива скорост, но когато минаваха покрай нос Финистер^[3], вятърът от североизток внезапно се усили и „Маргарита“ увеличи своя ход. След залез-слънце корабът се измъкна от примесената с дъжд мъгла и на миля от себе си матросите видяха „Сан Антонио“. Всички ликуваха. Сега бяха сигурни, че каравелата не е влязла в нито едно от северните пристанища на Испания. Въпреки че „Сан Антонио“ отиваше в Кадис, всички се страхуваха, че ще използват прикритието на някое северно пристанище. Скоро пак заваля проливен дъжд и корабът се скри от погледа им.

Докато „Маргарита“ плуваше покрай бреговете на Португалия, времето се влошаваше. Когато минаха покрай нос Сен Винсент^[4] и завиха към Кадис, ги връхлетя силен щорм. По време на бурята те за трети път видяха каравелата, която се бореше с вълните. Сега вече през цялото пътуване, с изключение на нощните часове, те не изпускаха от погледа си „Сан Антонио“. На следващия ден „Маргарита“ се приближи още повече до испанската каравела, която, маневрирайки, се мъчеше да се промъкне в пристанището. Но по време на борбата с вятъра „Сан Антонио“ бе загубил една от мачтите си. Освен това испанците виждаха, че „Маргарита“, която се бореше по-добре с щорма, скоро ще ги догони. Тогава те промениха плана си и се отправиха към Гибралтарския проток.

По време на преследването африканският бряг остана зад десния борд на „Маргарита“. Те минаха покрай Алхесираския залив. „Сан Антонио“ не направи опит да потърси убежище в залива. Минаха покрай древния скалист бряг на Гибралтар и привечер „Маргарита“ вече плаваше във водите на Средиземно море на по-малко от една миля разстояние от „Сан Антонио“.

Тук щормът беше още по-страшен и матросите трудно се справяха с остатъците от платната. Призори „Маргарита“ загуби една от мачтите си. Беше кошмарна нощ. Никой не знаеше дали ще дочакат утрото.

Освен това сърцата на Кастел и Питър се свиваха от страх пред мисълта, че испанската каравела може да потъне и Маргарита да загине. Но на сутринта видяха пред себе „Сан Антонио“. Състоянието на каравелата беше доста окаяно. Към обяд англичаните бяха вече на около двеста ярда от „Сан Антонио“ и можеха с просто око да различат испанските матроси, които се движеха по палубата. Освен това станаха свидетели на една сцена, която беше много важна за тях. Две жени изтичаха от една каюта и едната започна да маха с бяла кърпичка. Веднага ги хванаха и ги вкараха обратно, но Кастел и Питър се убедиха, че Маргарита и Бети са живи и знаят, че искат да ги спасят.

След малко те видяха, че на борда блесна светлина и преди да чуят звука от изстрела, на палубата на „Маргарита“ падна голям снаряд. Отскачайки, той удари в гърдите един от матросите, който стоеше до Питър и го отхвърли зад борда. На „Сан Антонио“ бяха стреляли с бомбарда, но понеже нямаше повече изстрели, англичаните решиха, че по време на изстрела оръдието или се е взривило, или е счупило подпорите.

Скоро след това „Сан Антонио“ се опита да промени курса и да си отправи към Малага, чиито къщи се виждаха в подножието на заснежените върхове на Сиера. Каравелата беше с две счупени мачти. Но испанците не успяха. Щом каравелата застана по посока на вятъра, „Маргарита“ се оказа пред нея и докато испанските матроси се занимаваха с платната, всички свободни англичани, под командата на Питър, ги обстрелваха с лъкове и арбалети. Въпреки че клатушкащата се палуба не беше най-добрата площадка за стрелба и вятърът пречеше на стрелите, те успяха да убият трима и да ранят осем или десет матроси от екипажа на „Сан Антонио“. Това беше причината те да изпуснат дебелите въжета и в резултат на това каравелата пак се завъртя безконтролно под порива на урагана.

Д’Агилар стоеше на високата площадка до мачтата на кърмата, хванал се здраво с две ръце. Оттам той даваше заповеди на своя екипаж. Питър закрепи стрелата към тетивата на лъка и зачака „Маргарита“ поне за миг да се задържи на гребена на някоя вълна. Той се прицели и стреля.

Но в този момент една вълна издигна „Маргарита“ и когато д’Агилар скочи от мачтата, стрелата на Питър се заби в дървото и прикова към него голямата кадифена шапка. Питър изскърца със зъби от яд и разочарование. Корабите отново се отдалечиха един от друг и удобният момент беше пропуснат.

— Пет пъти от седем възможни съм попадал право в целта, за да спечеля наградата за най-добър стрелец, а сега не мога да улуча този негодник и да спася любимата си от позора! Сякаш Бог наистина ме е изоставил!

През втората част на деня те обстрелваха испанците при всеки удобен случай. Испанците им отговаряха със същото, но и двете страни нямаха големи загуби. Англичаните забелязаха, че каравелата е получила теч. Тя все по-дълбоко потъваше във водата.

Испанците също го бяха забелязали. Те разбираха, че имат само два изхода: да излязат на брега или да потънат. За втори път те промениха курса и под дъжд от английски стрели се отправиха към малкия залив Калахонда, в който се намираше пристанището Мортил.

— В този залив се намира испански град — каза капитан Смит, който стоеше до Кастел и Питър. — Бил съм тук. Ако „Сан Антонио“ се добере до него, край. Те ще отведат Маргарита в Гранада. Остават им само тридесет мили през планините, а там маркиз Морела е всемогъщ. В Гранада е дворецът му. Какво ще правим, господарю? След пет минути испанецът отново ще бъде срещу носа на „Маргарита“. Ще направим таран и ще се опитаме да спасим жените или ще им разрешим да ги отведат в Гранада и ще се откажем от преследването?

— За нищо на света! — възкликна Питър. — Има и друг изход. Да влезем след тях в пристанището и да ги нападнем, когато слязат на брега.

— И да се окажем обкръжени от стотици испанци, които ще ни изколят — хладнокръвно добави капитанът.

— А ако направим таран — попита Кастел, който през цялото време стоеше дълбоко замислен. — Нали няма опасност да потънем заедно с тях?

— Напълно възможно е — отговори Смит. — Но „Маргарита“ е построена от английски дъб и има здрав нос. Мисля, че няма опасност. А „Сан Антонио“ веднага ще потъне. И без това той се е запътил вече към дъното. Бедата е в това, че те може би са затворили жените в каютата, за да не ги улучат нашите стрели и ще потънат заедно с кораба.

— Имам друг план — заяви решително Питър. — Да ги вземем на абордаж и да превземем каравелата. Точно това ще направя.

Капитанът повдигна вежди. Този едър мъж имаше широко лице, което никога не менеше своя израз.

— По какъв начин? — попита той. — При такова вълнение? Участвал съм в няколко войни, но такова нещо не съм виждал.

— Е, сега ще видите, ако намеря поне дузина от хората, които да ме последват — заяви Питър с мрачна решителност в гласа. — А как иначе? Нима ще оставя да отмъкнат годеницата ми, без да се опитам да я спася? По-добре да се доверя на съдбата и да рискувам. А ако умра, значи така ми е било съдено. И ще умра като мъж. Нямам друг избор.

Той се обърна и високо попита:

— Кой ще дойде с мен за абордаж на испанеца? Обещавам на тези, които останат живи, да прекарат живота си в охолство, а тези, които загинат, ще спечелят слава и блаженство на небето.

Матросите недоверчиво погледнаха високите вълни, които се издигаха над бавно потъващия испански кораб, и не отговориха. Тогава Питър продължи:

— Нямаме друг изход. Ако направим таран, корабът ще потъне. Тогава как ще спасим жените? Дори и да не го докосваме, той пак ще потъне. Тогава изобщо няма да можем да ги спасим. Може би испанците ще успеят да слязат на брега, но в такъв случай те ще ги отведат в Гранада и едва ли ще можем да ги измъкнем от ръцете на маврите или от властта на краля. Но ако пленим каравелата, ще можем да спасим жените, преди корабът да е потънал или преди да достигне брега. Кой ще дойде с мен?

— Аз, синко — каза старият Кастел. — Аз ще дойда.

Питър учудено го погледна.

— Вие? На вашите години?

— Да, на моите години. Защо не? Нямам какво да губя.

Тогава, сякаш засрамен от колебанието си, напред излезе едър матрос и каза, че е готов да коли испанските крадци и в лошо време. След него напред излязоха и слугите на Кастел, след това и още някои от матросите. Стана така, че почти половината екипаж, а той наброяваше двадесетина души, бе готов на това рисковано дело. Питър бе принуден да извика: „Достатъчно!“ Капитан Смит също изяви желание да се присъедини към групата, но Кастел се възпротиви, като каза, че капитанът няма право да напуска кораба си.

„Маргарита“ се готвеше да пресече пътя на каравелата, която бавно правеше завой и приличаше на ранен лебед. Участниците в абордажа подготвяха мечовете и ножовете си. Лъковете вече не им бяха нужни. През това време Кастел даваше разпореждания на капитана. Той му заповяда, ако ги убият или пленят, да отплава за Севиля и да предаде кораба заедно с целия товар на партньорите му. Заедно с това капитан Смит трябваше да ги помоли от името на Кастел да направят всичко възможно за спасяването на Маргарита и Бети, ако са живи, а също така да потърси наказание за д’Агилар, маркиз Морела. Той му даде пълномощия да разполага с парите, които щяха да бъдат получени от продажбата на „Маргарита“, заедно с целия товар, ако е необходимо.

Като се разпореди за всичко, Кастел извика един от слугите и му нареди да донесе една лека стоманена броня. Питър реши да не облича никакви доспехи, защото бяха твърде тежки. Той надяна доспехи от биволска кожа, достатъчно здрава, за да издържи удар от меч. И другите постъпиха така. Всички взеха стоманени мечове, каквито имаше в изобилие.

В това време каравелата беше завила и се приближаваше към входа на пристанището. Разстоянието между нея и „Маргарита“ не падаше под петдесет ярда. Като заповяда да вдигнат малкото платно, капитан Смит пое щурвала на „Маргарита“ и пое курса, който пресичаше курса на „Сан Антонио“. Всички смелчаци, начело с Питър и Кастел, се събраха около бушприта^[5], скриха се там и зачакаха.