Патриша Корнуел
В опасност (15)

15

Той и Нана на тайна мисия, средата на октомври е, нощите са започнали да стават свежи и хладни без много лунна светлина.

Уотъртаун кара бързо към адрес, на който според неин клиент през почивните дни в мазето тайно се провеждат кучешки боеве. Ужасяващи, изпълнени с насилие битки: мопсове, териери, булдози, питбули, изгладнели, хапани, разкъсвани на парчета. Вход — двадесет долара.

Уин все още вижда изражението на лицето на Нана, докато чука на вратата, лицето на мъжа, когато тя влезе право в тъмната мръсна къща.

„Държа те между пръстите си — заяви тя, вдигна два пръста и ги притисна. — И ги стискам. Къде са кучетата? Защото ги взимаме всичките на минутата.“ И стисна пръсти колкото сили имаше точно пред подлото му бездушно лице.

„Луда вещица!“ — кресна й той.

„Върви да хвърлиш един поглед в градината си, виж лъскавите нови пенита навсякъде“ — подкани го тя и може би времето бе разкрасило случката, но както Уин си я спомня, щом тя спомена пенитата и мъжът отиде до прозореца да погледне, яростен вятър се е появи от нищото и един клон се блъсна в същия прозорец и го разби.

Нана и Уин потеглят с кола, пълна с кучета, жалки, обезобразени създания, той плаче неудържимо, опитва се да ги милва, да направи нещо, за да не бъдат наранени и да не треперят толкова. Оставят ги в клиниката за животни и подкарват към дома. Станало е много студено. В къщата отоплението е пуснато, а родителите на Уин и Пенсил са мъртви…

— Пенсил? — пита Моник Ламонт от стъкленото си писалище.

— Шантава смесена порода, жълт лабрадор. Пенсил. Защото като кутре винаги дъвчеше моливите ми — обяснява Уин.

— Отравяне с въглероден окис.

— Да.

— Това е ужасно — звучи толкова кухо, когато Ламонт го казва.

— Чувствах го като моя вина — доверява й той. — Може би по същия начин, както ти приемаш, че си виновна за случилото се с теб. Жертвите на изнасилване често изпитват това. Знаеш го. Виждала си го достатъчно в кабинета си и в съда.

— Аз не съм жертва.

— Била си изнасилена. Едва не беше убита. Но си права. Не си жертва. Беше жертва.

— Както и ти.

— По различен начин, но е истина.

— На колко си бил?

— На седем.

— Джеронимо — произнася тя. — Винаги съм се чудила защо точно Джеронимо. Смелост? Решителност? Отмъщение за смъртта на семейството? Великият воин на аначите.

Тя отново е старото си „аз“, в хубав черен костюм, слънчева светлина разпалва всяко парче стъкло в кабинета й. Уин има усещането, че е в центъра на дъга. Дъга, която е нейна. Ако каже истината, цялата истина, тогава има надежда.

— Защото ги е трябвало да станеш герой? — пита тя, опитвайки се да покаже топлота и да скрие страха си. — Трябвало е да станеш воин, защото си останал сам?

— Защото се чувствах безполезен — обяснява той. — Не исках да спортувам, да се състезавам, да бъда в отбори, да правя много неща, които по някакъв начин могат да ме съизмерят и да покажат колко съм безполезен в действителност. Така че един вид стоях настрана, четях, рисувах, пишех. Всички неща, които можеш да правиш в усамотение. Нана започна да ме нарича Джеронимо.

— Защото си се чувствал безполезен? — Ламонт се протяга за газираната си вода, празно изражение на впечатляващото й лице.

Нана винаги му напомняше: „Ти, скъпи, си Джеронимо. Никога не забравяй това, скъпи.“ И Уин казва на Ламонт:

— Едно от многото неща, които Джеронимо е казал, е: „Не мога да си помисля, че сме безполезни или че Бог не би ни създал. И слънцето, мракът, ветровете — всички слушат какво имаме да кажем.“ Така че това е, което трябва да кажа за себе си. Истината, Моник — после добавя: — Сега е твой ред. Аз съм тук, за да те слушам, но само ако възнамеряваш да ми кажеш всичко.

Тя отпива вода, гледа го, обмисля, после пита:

— Защо ти пука, Уин? Защо наистина?

— Справедливост. Най-лошите неща, които се случиха, не са по твоя вина.

— Наистина ли щеше да те е грижа, ако бях влязла в затвора?

— Мястото ти не е в затвора. Нямаше да бъде честно по отношение на другите обитатели.

Изненадана, тя се засмива. Но веселието й бързо изчезва. Пие още вода, ръцете й са неспокойни. Уин я пита:

— Това не е само защото се кандидатира за губернатор. Нали така?

— Очевидно не — отговаря Моник, очите й са вперени в него. — Не. Разбира се, че не. Беше двупластов план. Изгубването на досието за убийството на Финли и появата му после в моя апартамент щеше да превърне „В опасност“ във фарс. Да обърне мен и моята служба във фарс, да спечели благоразположението на губернатора за Хюбър, двамцата са заедно в това. Нямам никакво съмнение. Или съм убита, или съсипана, или и двете. Наистина. Никой не казва мили неща на погребението ми. Защото е безполезно. Джеронимо, и аз тази дума… — тя прави пауза, гледа го. — Безполезно и глупаво.

— Губернаторът е искал да бъдеш убита?

Тя поклаща глава.

— Не. Той просто не искаше да спечеля изборите. Джеси искаше губернаторът да му е благодарен… как, по дяволите, мислиш, е стигнал до това място и такъв живот? Услуги. Манипулиране. Искаше да съм мъртва и — о, да! — това със сигурност щеше да направи живота на Краули по-лесен, но не! Нашият скъп губернатор не би имал куража за това. Джеси винаги иска от всичко по много. Особено пари.

— Търговия с вътрешна информация? Може би купуване на акции от високотехнологична ДНК лаборатория, която ще получи голямо внимание?

Тя се протяга за бутилката с вода. Празна е. Измъква сламката, пуска я в стъкленото кошче за боклук под бюрото.

— Прохемоген — продължава Уин. — ДНК технология, която прави генетично сравнение между пациентите и лекарствата. Лабораторията, която той избра за медийните си фойерверки, може и да прави наследствени профили в криминални случаи, но не там са парите.

Моник слуша. Тя има познатото изражение, което добива винаги, когато сглобява случай.

— Парите са в използването на геномиката, за да помогне в разработката на тези суперлекарства от следващо поколение. Големи пари, много големи — обяснява Уин.

Тя не отговаря, слуша напрегнато.

— Лабораторията е в Калифорния — не спира той. — Ти и губернаторът ще привлечете към нея национално внимание покрай случая с убийството на възрастната жена в Тенеси. Е, но това е крайно полезно. Не е ли така? Привличаш голямо внимание към тях и тяхната доходоносна биотехнология, осигуряваш им безплатна реклама. И познай какво? Може би техните акции ще се покачат. Колко акции притежаваш?

— Това прави поне едно нещо очевидно — обажда се тя. — За да изглежда така, сякаш съм занесла досието за случая „Финли“ у дома, са го скрили. Но е трябвало да бъде намерено.

Той се вглежда в нея продължително, после отбелязва:

— Доста хитро. Съсипва теб, но избягва провала. Накрая досието се намира. Реклама и още реклама. За твоя сметка. Може случаят да е решен, може и да не е, но има още реклама за лабораторията в Калифорния.

— Така или иначе ще я получи. Вече я получава. Случаят е разрешен.

— Лабораторията не е сторила нищо лошо. Всъщност направи всичко както трябва. Помогна да се реши случаят.

Тя кимва разсеяно.

— Тъжната истина е, че възрастната жена нямаше никакво значение във всичко това — заключава Уин. — На участващите не им пукаше.

Ламонт обмисля, вероятно се опитва да насочи нещата в посока, която й е удобна, после заявява:

— Зная, че вероятно няма да ми повярваш, но ме интересуваше. Исках случаят й да бъде решен.

— Колко акции притежаваш? — пита Уин отново.

— Няколко.

— Сигурна ли си?

— Тази идея никога не би ми хрумнала. Не знаех нищо за фирмата, но по силата на поста си Джеси е запознат с всякакви биотехнологии, всякакви частни лаборатории, които никнат по целия свят. Не знаех за това. За калифорнийската лаборатория и нейната биотехнология. Просто си мислех, че работим върху двадесетгодишен случай на убийство, превърнал се в публична инициатива в областта на криминалистиката, която нарекох „В опасност“. Наистина.

— С Хюбър ли си била в нощта, преди да бъдеш нападната? Когато вероятно са изчезнали ключовете ти? Ти каза, че не си била вкъщи, отишла си на работа направо от мястото, където си спала.

Уин е поставил записващ минидиск върху стъкленото й писалище. Води си и бележки.

— Вечеряхме. Не мога… Не мога да повярвам много неща за него…

— Мотив? — Уин няма да й позволи да избегне отговора. Тя не бърза, после започва:

— С него сме приятели. Точно както Джеси и ти сте приятели.

— Много се съмнявам, че е съвсем същото.

— В началото на тази година той ми даде няколко съвета за моя портфейл от акции — тя си прочиства гърлото, опитва да укрепи гласа си. — Изкарах малко пари. Седмица по-късно осъзнах какво става, когато прочетох във вестника, че щатските контролни органи са разрешили продажбата на определено лекарство, разработвано в някаква лаборатория. Но не тази от случая „Финли“. Друга.

— Достатъчен мотив ли е това, за да подготви убийството ти?

— Получавал вътрешна информация в замяна на изпращането на хиляди комплекти ДНК-тестове за нашите бази данни за анализиране в някоя лаборатория. По негова препоръка — за бази данни в други щати. Големи покупки на инструменти за неговите лаборатории, препоръки към други лаборатории по криминалистика да купуват същите неща. Това е продължавало с години.

— И ти е признал всичко това?

— След съвета му за акциите започнаха да се трупат много неща — тя хвърля поглед на минидиска. — Колкото повече ми разкриваше, толкова повече ме въвличаше. Аз съм виновна, че се възползвах от вътрешна информация. После съм виновна в заговор. Знаех какво върши директорът на щатската лаборатория по криминалистика, но не казах нито дума. Да не споменаваме…

— Точно така. Твоята не твърде професионална връзка.

— Той ме обича — казва тя с безучастен глас, докато се е втренчила в записващия минидиск.

— Удивителен начин да го покаже.

— Аз я приключих преди месеци, след като ми даде съвета за акциите и осъзнах в какво се е забъркал, в какво ме е въвлякъл. Какъв е. Казах му, че не го обичам вече, не и по този начин.

— Заплаши ли го?

— Казах му, че повече не искам да имам нищо общо с нелегалните му дейности, че трябва да престане. И ако не ги прекрати, това ще има последствия.

— Кога му каза това?

— През пролетта. Вероятно не беше твърде умна постъпка — мърмори тя, все още втренчена в минидиска.

— Можеше да присъства адвокат — подсеща я Уин. — Ти каза всичко това доброволно. Аз не съм те насилил.

— Между другото, хубав костюм — тя гледа летния му сив костюм, преглъща, опитва да се усмихне.

— „Емпорио Армани“, около три сезона демоде, седемдесет долара. Не те накарах насила — повтаря Уин.

— Не, не си — потвърждава тя. — И ще приема онова, което следва.

— Ще свидетелстваш ли срещу Хюбър?

— За мен ще бъде удоволствие.

Уин вдига устройството, натиска бутона, изважда диска, после пита:

— Някога хрумвало ли ти е, че тук имаш достатъчно стъкло, за да изгориш до основи цялата сграда?

Избира кристално преспапие, вдига го към слънцето, което нахлува на потоци през прозореца, фокусира горещата до бяло точка върху диска.

Ламонт гледа с удивление, докато не започва да се издига тънка струя дим.

— Какво правиш?

— Моник, живееш в барутен погреб. Това можеше всеки момент да избухне в пламъци. Може би трябва да бъдеш по-внимателна, да свалиш жегата от себе си и да я насочиш някъде другаде. Насочи я право там, където й е мястото.

Подава й съсипания диск, пръстите им лекичко се докосват, казва й:

— В случай че вземеш да размислиш, просто извади това и си спомни какво ти казах.

Тя кимва, пъха повредения диск в джоба.

— И още един съвет. Ако някой друг те разпитва, например съдебни заседатели, които ще решават дали да отидеш на съд — добавя Уин, — ти препоръчвам да не споменаваш излишни подробности. Така, както го виждам аз, повечето хора ще предположат, че Хюбър ти е свил номер в заговор с губернатора, ревнив и отмъстителен, защото си го отблъснала, алчен. И така нататък, и така нататък. Записах по-голямата част. Уместната информация — вдига бележника си. — Просто пропуснах подвеждащите неща. А ти знаеш кои са те. Акциите, които Хюбър ти е препоръчал, незаконните деяния, които ти е признал и за които ти не си съобщила. Няма доказателства. Можеш да правиш каквито инвестиции пожелаеш. Това не значи, че имаш вътрешна информация. Нали така? Твоята дума срещу неговата. Тя го гледа и изучава, докато той натиска бутона за набиране на мобилния си телефон.

— Сами? — казва в слушалката. — Искам Хюбър да бъде доведен на разпит. Да. Времето настъпи. Вземи съдебно разпореждане, ще претърсим всяко място, което притежава. И нашето малко другарче Тоби. Доведи и него.

— С удоволствие. Разчитай на мен — отговаря Сами.

— Опит за убийство, заговор за убийство, палеж. И чакай да видя… — Уин поглежда към Ламонт, част от онзи стар стоманен блясък се е върнал в очите й. — Сигурен съм, че федералните ще бъдат радостни да чуят всичко за нарушенията му на разпоредбите на Комисията по ценните книжа и фондовата борса.

— А после какво? Какво ще стане с мен? — пита Ламонт, когато той завършва разговора. — Наистина ли мислиш, че с мен всичко ще бъде наред?

— Странно е как нищо не се променя — отговаря той, докато става от стола и й се усмихва. — Странно е, че винаги става дума за теб, Моник.