Патриша Корнуел
В опасност (7)

7

Апартаментът на Уин е на третия етаж в една сграда от тухли и пясъчник, която в средата на 18-и век е била училище. За човек, който е имал толкова проблеми с влизането в училища, е странно да се окаже, че накрая живее в едно от тях.

Това не бе планирано. Когато беше нает от Масачузетската щатска полиция, бе на двадесет и две, нямаше нищо свое, освен един десетгодишен джип, дрехи втора ръка и петстотинте долара, които Нана беше спестила за подарък по случай завършването на университета. Да си намери жилище в Кеймбридж, което би могъл да си позволи, беше изключено, докато не попадна случайно на старото училище на Орчард Стрийт. Изоставено от десетилетия, тогава го преустройваха, като го разделяха на апартаменти. Сградата още не беше обитаема и Уин сключи сделка със собственика Фарук. Ако наемът е достатъчно нисък и Фарук обещае да не го вдига с повече от три процента на година, Уин ще живее там по време на обширните ремонтни работи и ще осигурява безопасност и надзор.

Сега полицейското му присъствие е достатъчно. Няма нужда да надзирава каквото и да било и Фарук му позволява да паркира своя „Хамър“ Х2 (отнет от пиян дилър и продаден за центове), своя „Харли-Дейвидсън Роуд Кинг“ (отнет за неплащане на вноските, малко използван) и полицейската си кола без отличителни знаци в малкото павирано дворче отзад. Никой от останалите наематели нямаше паркинг, водеха битки за място на тясната улица, получаваха удари, вдлъбнатини и драскотини.

Уин отключва задната врата и се качва по трите стълбища до коридор, по чиято дължина са разположени някогашни класни стаи. Той живее в края на коридора, номер 31. Отключва тежката дъбова врата и влиза в частна територия от стари тухлени стени с все още вградени стари черни дъски, подове с чамови дюшемета, ламперии и сводести тавани. Мебелите му не са от онова време: кафяв кожен диван „Ралф Лорън“ (втора ръка), кресло и ориенталски килим, масичка за кафе „Томас Мозер“ (мостра, леко повредена). Той се оглежда, вслушва, използва всичките си сетива. Въздухът сякаш е застоял, дневната е самотна. Намира фенерчето в едно чекмедже и го изважда, осветява косо пода, мебелите, прозорците, търсейки отпечатъци от пръсти или крака по прашните и лъскавите повърхности. Няма алармена система, може да си позволи само една в къщата на Нана. Няма значение, той има свой начин за справяне с нарушители.

В гардероба за връхни дрехи близо до входната врата той отваря сейф, вграден в стената, изважда своя „Смит и Уесън“, модел 340, калибър 357, с вътрешен ударник или „без ударник“, така че да не се заканва по дрехите. Изработен е от сплав от титан и алуминий и е толкова лек, че го чувства като играчка. Пъхва револвера в единия джоб и влиза в кухнята. Прави кана кафе, преглежда пощата, която Фарук е струпа я на бар плота. Повечето са списания, прелиства „Форбс“, докато кафето капе от филтъра. Преглежда бегло статия за най-бързите спортни коли, новия 911 на „Порше“, новия „Мерцедес“ SLK 55, „Мазерати Спайдър“.

Насочва се към спалнята с нейните тухлени стени, още една училищна дъска (разправя на жените, с които се среща, че я ползва за отбелязване на бройките и намига — „само се пошегувах“, сяда на леглото, отпива кафе, мисли, а очите му са натежали.

На Сайкс й се иска да има бутилка вода и нещо за ядене. Устата й е суха, с вкус на прах. Кръвната й захар пада.

Няколко пъти помисли да рискува да се качи отново горе и да помоли вдовицата на детектив Джими Барбър за малко гостоприемство. Но единствения път, когато отиде, за да попита дали може да използва тоалетната, мисис Барбър, която би трябвало да е заспала, седеше на кухненската маса, пиеше чиста водка и беше недружелюбна и неприятна като скункс.

— Давайте — пияна като талпа, килва глава към банята надолу по коридора. — След това продължете с работата си и ме оставете сама, по дяволите. Писнало ми е от всичко това. Аз вече съм дала своя принос.

Сама и изтощена, в мазето Сайкс продължава да изучава смайващите телефонни сметки на Барбър, опитвайки се да разбере защо той е товарил с разговорите своя телефонен номер. Пет от тях са с областен код 919, все един и същи номер, и Сайкс го набира, стига до телефонната централа на Службата на щатския патолог на Северна Каролина. Някой я пита дали иска да докладва за случай.

— Не, съжалявам — извинява се тя. — Вероятно съм сбъркала номера — и изключва телефона.

Забелязва, че поне дузина други обаждания, които Барбър е провел от своя телефон в дните след убийството на Вивиан Финли, имат областен код 704. Опитва номера и в отговор се включва запис, че кодът е променен на 828. Набира наново.

— Ало? — обажда се изнемощял мъжки глас.

Сайкс си поглежда часовника. Вече е почти седем сутринта, продължава:

— Много съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, сър. Бихте ли имали нещо против да ми кажете откога имате този телефонен номер?

Човекът затваря. Може би това не беше най-добрият подход. Опитва отново и веднага започва:

— Уверявам ви, че това не е номер, сър. Аз съм агент от Бюрото за разследване в Тенеси и попаднах на този телефонен номер в един случай, който преглеждам.

— Боже мили! — възкликва той. — Вие се шегувате.

— Не, сър. Сериозна съм като сърдечен удар. Случай отпреди двадесет години.

— Боже мили! — повтаря той. — Трябва да имате предвид леля ми.

— Името? — проверява Сайкс.

— Вивиан Финли. Този номер беше неин. Искам да кажа, че никога не сме го сменяли.

— Тогава трябва да предположа, че е имала и друг дом, освен този в Ноксвил.

— Точно така. Тук, във Флаг Рок. Аз съм нейният племенник.

Сайкс спокойно пита:

— Помните ли Джими Барбър, детектива, работил по случая на леля ви?

Тя чува женски глас на заден фон:

— Джордж? Кой се обажда?

— Всичко е наред, скъпа — отговаря той, а после към Сайкс: — Жена ми Ким — след това отново към другата: — Ще отнеме само минутка, скъпа — пак към Сайкс: — Зная, че работеше здраво, може би прекалено дори. Беше го приел за своя лична територия. Донякъде го обвинявам, че не стигна доникъде. Нали разбирате, случаят на кариерата му, не споделяше информацията, работеше тайно. Басирам се, че са ви известни подобни неща.

— Така е.

— Доколкото си спомням, той изглежда имаше идея, че е попаднал на нещо… на гореща следа, но просто не искаше да каже каква е. Предполагам, че никой друг не е знаел за какво става дума. Вероятно това е едната причина случаят да не бъде разрешен. Винаги съм смятал така.

Сайкс си мисли за обажданията, провеждани от домашния телефон на Барбър. Може би това е обяснението. Бил е потаен, не е искал диспечерите или колегите му следователи да доловят миризмата на следата, която е следвал. Може би Барбър е искал сам да разреши случая, не е искал да споделя славата. Да, тя беше добре запозната с този начин на действие.

— Скъпа — Джордж отново говори с жена си, твърде явно се опитва да я успокои, — защо не идеш да направиш малко кафе? Всичко е наред — отново към Сайкс: — Ким го понесе най-тежко. Беше толкова близка с леля ми. Като дъщеря. О, Боже, ужасно е всичко това отново да изплува! — той не спира да въздиша.

Сайкс го разпитва още малко. Джордж е бил в началото на четиридесетте, когато леля му е убита. Син е на единствения й брат, Едмънд Финли, и когато Сайкс се опитва да разбере защо Джордж и неговата леля имат една и съща фамилия, той обяснява, че тя била много волева, горда с изтъкнатото си фамилно име, и отказала да го смени, когато се омъжила. Джордж е единствено дете. Той и жена му Ким имат две израснали деца, които живеят на Запад. Двойката прекарва цялото си време във Флат Рок, напуснали Тенеси завинаги малко след убийството. Просто не можели да останат повече там, не успели да се справят със спомените, особено Ким. Всъщност получила нервна криза след това.

Сайкс му обещава, че или тя, или следовател на име Уинстън Гарано ще се свърже отново с него. Джордж не остава доволен от тази част.

— Ужасно болезнено е да се отвори всичко това наново — обяснява той. — Имате ли нещо против да ви политам защо е нужно след всички тези години?

— Просто преглеждаме някои неща, сър. Високо ценя вашето сътрудничество.

— Разбира се. Ще направя всичко, за да помогна.

„По-скоро би ял лайна, отколкото да помогне“ — мисли си Сайкс. Когато ядът си иде и грозотата избледнее, много хора вече не ги е грижа за правосъдието. Просто искат да забравят.

— Лоша работа — промърморва тя към тъмното окаяно мазе на Барбър. — Но и на мен не ми е по-леко.

Отново премисля и разсъждава, кацнала върху бидончето за туршия, като статуята „Мислителят“. Започва да преглежда още сметки, намира една от „Мастъркард“ за септември, измъква съдържанието на плика, но открива номер, който дава грешка при набиране.

— Какво, по дяволите… — промърморва, взряна в документ с титулна страница, на която има печат с номер на аутопсия, после друг номер на случай, този път на полицейско дело, небрежно надраскан с молив: НПУ893-85.

Страницата отдолу е опис от патолога на личните вещи на Вивиан Финли, а към него е зашита с телбод снимка от „Полароид“ на осакатени части на мъжко тяло, мръсни и окървавени: стъпала, ръце, крака, късове и парчета, черва, отрязана глава. Подредени са върху стоманена маса за аутопсии, покрита със зелен чаршаф. Номерът на случая, изписан на линийката, използвана за мащаб, посочва, че смъртта е настъпила в Северна Каролина през 1983 г.

 

 

Уин се събужда рязко, за секунда не е много сигурен къде се намира. Осъзнава, че е спал повече от два часа. Все още е с дрехи, вратът му е схванат, кафето на масичката до леглото е студено.

Проверява телефонните съобщения, пропуска по-раншните от Сайкс, когато беше прекалено зает с Ламонт, за да се занимава със случая Финли. Сайкс му е оставила друго съобщение: изпратила му е файлове по интернет и трябва веднага да ги погледне и да й се обади. Компютърът му е спретнато поставен върху едно бюро „Стикли“ (градинска разпродажба), сяда, въвежда номера на Сайкс и тя вдига мобилния си телефон.

— Мили Боже! — гласът й наранява ухото му. — Току-що го чух!

— Има ли наблизо стационарен телефон?

Дава му номер, който той разпознава като принадлежащ на академията. Набира го.

— Мили Боже — започва тя отново, — всичко е в новините. Исусе, Уин! Какво се случи?

— Ще ти разкажа по-късно, Сайкс.

— Попадаш в престрелка и ще ми разкажеш по-късно? Поне си го убил. По дяволите! И това с нея… Как ще се оправи? Тук всички говорят за станалото.

— Сайкс, може ли да продължим?

— Това, което не разбирам, е как си попаднал пред къщата й и направо си влязъл. На чашка за лека нощ ли те покани или нещо подобно?

Не е задължително да си детектив, за да доловиш ревността. Красивата властна Ламонт, още по-застрашителна, защото Сайкс никога не я е срещала. И сега си представя как той героично спасява живота й. Вероятно си мисли, че Ламонт му е завинаги предана, иска да напусне работа заради него, да се оженят, да роди децата му и да се хвърли на погребалната клада, когато той умре.

— Кажи ми какво откри — пита той. — Намери ли досието?

— След като прекарах половината нощ в проклетото мазе на Барбър, намерих какво ли не, но не и досие.

Той отпива от студеното кафе, влиза в пощата си, вижда файловете от нея, отваря ги, докато тя говори бързо, почти не си поема дъх, казва му за „Мастъркард“ и телефонните сметки, за вероятността Барбър да е маркирал случая като своя територия, за преследването на славата и потайността му, за онова, което е имал да каже племенникът на мисис Финли. После стига до злощастната среща с влак на някакъв мъж в Шарлът две години преди убийството на мисис Финли.

— Уха, намали скоростта — прекъсва я Уин, оглеждайки един документ на дисплея си. — Какво общо има прегазеният от влак с всичко това?

— Ти ми кажи. Виждаш ли снимките?

— В момента — той изучава снимката на дисплея, не много добро качество, „Полароид“, неравно срязани крайници и вътрешности, късове месо, струпани до обезобразен торс и отрязана глава и върху всичко това — нещо, което прилича на черна смазка и мръсотия. Бял човек. Черна коса. Доста млад, доколкото може да определи Уин. — Провери ли го в службата на патолога?

— Ами… не знаех, че това е мой случай.

Мобилният му телефон звъни. Той не отговаря.

— Ей — казва Уин на Сайкс, — май си ми сърдита.

— Не съм ти сърдита — отвръща ядно тя.

— Добре, защото има доста хора, които са ми сърдити, така че не те искам и теб в списъка.

— Кой друг?

— За начало тя.

— След това, което ти направи?

— Точно така. Опитах се да ти обясня. Тя е гранична, социопат. Бони без Клайд, няма нужда от Клайд, мисли, че всички ние сме клайдовци. Всъщност мрази клайдовците.

— Искаш да кажеш, че Ламонт не харесва мъжете?

— Не съм сигурен дали изобщо харесва някого.

— Е, би било мило, ако кажеш благодаря — Сайкс се опитвала бъде груба. — Бях будна цяла нощ, рових се из боклуците заради теб и се очаква да бъда в час след пет минути. А аз къде съм? В проклетата медийна стая и ти пращам файлове, опитвам се да звъня на разни хора и в повечето случаи получавам ругатни за това. По-късно днес ще прегледам случая по време на полета до Рилей, службата на патолога в Чапъл Хил.

— Кой те е ругал? — той леко се усмихва. Когато е ядосана, говори като малко дете, толкова южняшко, като орехов пай.

— Някакво проклето ченге от Шарлът. А между другото, кой ще ми възстанови парите за самолетния билет?

— Не се притеснявай. Аз ще се погрижа за всичко — отвръща той, преглеждайки друг файл с информация от мазето на детектив Барбър. Учуден е от описа на патолога на личните вещи, свалени от мъртвото тяло в моргата. — Какво имаше да казва проклетото ченге от Шарлът, което е работило по смъртта на прегазения от влак?

„Чифт надиплени шорти за тенис с джобче за топката“ — чете той описа.

„Бяла тенис пола марка «Айзъд» и блуза, кървави…“

Мобилният му телефон звъни отново. Той не му обръща внимание.

— Голям тъпак — продължава подробно Сайкс. — Сега е шеф на полицията. Нали знаеш за кое казват, че изплува най-отгоре.

Той увеличава един номер, изписан с молив на горния десен ъгъл на списъка с личните вещи. НПУ893-85.

— Сайкс?

— … Каза, че трябва да подам писмена молба, ако искам копия от докладите, които досега вероятно са качени на микрофилм — не спира тя. — Каза, че не разбира интереса, нямало нищо в делото…

— Сайкс? НПУ893-85. Вивиан Финли? Значи тя е била с тенис екип, когато е била убита?

— Опитай се да го кажеш на мъжа, размазан на парченца от проклетия товарен влак. Нищо…

— Сайкс! Този списък е на личните вещи на Вивиан Финли, с които е докарана в моргата?

— Това е другата странна работа, единственото нещо, което можах да открия от делото по случая. Къде, по дяволите, е останалата част от него?

— Този кървав тенис екип ли е бил в склада за доказателства на полицейското управление в Ноксвил в течение на двадесет години и той ли е бил тестван за ДНК в Калифорния?

Докладът от аутопсията, който му даде Ламонт, описва дребничка седемдесет и три годишна дама.

— Сигурна ли си, че тази бланка с личните вещи е от нейния случай? — пита Уин.

— Това е номерът на нейния случай. Със сигурност. Проверих всяко проклето нещо във всеки шибан кашон, докато онази негова жена, вързала кънките, трополеше из кухнята горе, за да разбера добре колко съм нежелана. Няма нищо друго.

Той отново поглежда описа на личните вещи и осъзнава нещо, което е трябвало да забележи веднага.

— Племенникът й казва, че ще се радва да говори с нас — продължава Сайкс. — Е, не е радостен, но ще го направи.

— Десети размер — отбелязва Уин, когато някой започва да чука на вратата. — Тенис екипът е десети размер. Четиридесет и пет килограмова жена, висока метър и петдесет, не носи десети размер. Сега пък какво! — когато чукането става по-настоятелно. — Трябва да прекъсвам — обяснява на Сайкс, става от писалището си, влиза в дневната, докато упоритото чукане продължава.

Поглежда през шпионката, вижда изчервеното нещастно лице на Сами, отваря вратата.

— Откъде знаеш, че съм тук? — пита Уин объркано, защото мислите му вървят в друга посока.

— Аз съм детектив. Домашният ти телефон дава заето. Тя току-що ми крещя като сирена за въздушна тревога.

— Кой?

— Кой мислиш? Трябва да дойдеш с мен още сега. Чака те в „Глоуб“.

— Забрави — отговаря Уин.