Патриша Корнуел
В опасност (9)

9

Патологът от съдебна медицина, който направил аутопсията на прегазения от влака, починал една седмица по-късно по време на скайдайвинг в неделя следобед, след като парашутът му не се отворил.

Ако Сайкс нямаше оригиналното досие по случая, можеше да не повярва. „Лоша карма“ — мисли си тя неуверено. Като дете обичаше археологията. Беше един от малкото предмети, които я интересуваха. Може би защото не се преподаваше в училище. Изгуби интерес, когато прочете за гробницата на Тутанкамон, за проклятия и за хора, умрели по тайнствен начин.

— Преди двадесет години смъртта на мисис Финли — казва тя по телефона на Уин. — Две години по-рано смърт под влак, после смъртта на патолога. Започвам да откачам.

— Вероятно съвпадения — утешава я той.

— И защо снимката бе закачена към описа на личните вещи на мисис Финли?

— Може би не трябва да говорим за това точно сега — казва Уин, който не обича мобилни телефони и със сигурност не приема, че всеки разговор по тях е безопасен.

Сайкс е сама в малкия кабинет до моргата на единадесетия етаж във високата бежова сграда зад болниците на медицинското училище „Чатгъл Хил“ към Университета на Северна Каролина. Тя е озадачена. Колкото повече се вглежда в насилствената смърт на Вивиан Финли, толкова по-тайнствена става тя. Първо, досието със случая е изчезнало, освен описа на дрехите, които предполагаемо е носила, когато е била убита. Тенис екип, който сякаш е с погрешен размер. Второ, смъртта под влака може би някак си е свързана с нейния случай, а сега — патологът и неговата злополука при скачане с парашут.

— Само няколко неща — добавя Уин. — Нека подробностите да са колкото може по-малко. Как?

— Парашутът не се отворил.

— Трябва да е имало оглед на парашута.

— Какво ще кажеш да ти пратя по имейла всичко това? — пита Сайкс. — По-добре сам да си го прочетеш. Кога ще се върнеш тук?

Тя се чувства много самотна, изоставена. Той е там с онази ОП, двамата са в новинарските заглавия. Бил е замесен в престрелка, трябва да напусне града и да бъде тук, за да й помогне. Случаят е негов. Е, вече не го чувства така. Но е факт, че случаят е негов. Както обикновено, сега, когато се е случило нещо сензационно, убийството на някаква възрастна жена преди двадесет години не струва и пукната пара. На кого му пука?

— Колкото мога по-скоро — е всичко, което Уин казва по въпроса.

— Зная, че имаш сериозни проблеми там — отговаря тя колкото може по-разумно. — Но, Уин, този случай е твой. И ако не се върна в академията, Бюрото за разследване ще ме изяде с парцалите.

— Каквото и да се случи, ще го оправя.

Винаги обещава, но досега не е оправил и едно проклето нещо. Тя прекарва цялото си време в разговори с него, не учи и не се мотае с другите студенти в обсъждане на току-що наученото в час, после изостава и не разбира напълно най-новите технологии и техники за разследване в криминалистиката. Няма и приятели. Когато се оплаква, Уин я успокоява: „Не се тревожи. Имаш мен, а аз съм велик домашен учител“. Тя отговаря, че вероятно не трябва да посвещава толкова голяма част от себе си на толкова млад мъж, че може да й бъде син. Той казва, че не му пука за годините. А после обръща внимание на някоя по-млада жена или показва обсебеността си от онази ОП Ламонт, която е умна и красива, е, сега вече малко втора употреба. Не е хубаво да си го мисли, но много мъже не искат жена, след като е била изнасилена.

Преглежда случая на патолога. Казвал се е Хърт^[1]. Това би било смешно, ако не беше толкова тъжно. Паднал от около километър и половина, чете тя, получил тежко нараняване на главата, разкъсана част от мозъка, вкарани бедрени кости в хълбоците. Смазано това, скъсано онова, счупено трето. Единственото споменаване на парашута е краткото описание на полицая, който се отзовал на повикването. Той заявил, че изглежда парашутът е бил неправилно сгънат. Свидетелите твърдели, че доктор Хърт сам го е сгънал и прибрал. Била спомената възможността да е извършил самоубийство.

Колегите и семейството потвърдили, че бил дълбоко задлъжнял и се развеждал, но заявявали, че не бил потиснат и изобщо не се държал странно. Дори изглежда бил в добро разположение на духа. Сайкс беше чувала тази невероятна история и преди — хората нищо не забелязват. Е, ясно защо. Ако признаят, че е имало и най-малката причина за загриженост, може да се почувстват виновни, че са били толкова впримчени в своите собствени животи и не са успели да отделят поне миг, за да се потревожат за някого другиго. Тя вдига очи, когато се чува почукване и вратата се отваря. Влиза главният патолог, мишеподобна жена с измъчен вид на около петдесетина години, бабешки очила, разкопчана престилка, стетоскоп около врата.

— Е, на това му се казва грижа — закача се Сайкс, гледайки многозначително към стетоскопа. — Уверявате се, че всички са мъртви, преди да почнете да разпаряте и режете?

Шефката се усмихва и отговаря:

— Секретарката ме помоли да й чуя гърдите. Развива бронхит. Просто исках да се уверя дали нямате нужда от нещо.

— Не сте била наоколо, когато е умрял доктор Хърт — опитва Сайкс.

— Наследих го. За какво точно става дума? Защо е целият този интерес? — тя хвърля око към двете досиета на масата.

Сайкс няма да й каже, затова обяснява:

— Няколко наглед несвързани смъртни случаи може да имат нещо общо. Нали знаете как е, човек трябва всичко да огледа.

— Беше пределно очевидно, че е самоубийство. Защо е включено Бюрото за разследване в Тенеси?

— Не точно.

— Значи не вие работите по случая? — прекъсва я тя.

— Помагам. Случаят не е мой — сякаш трябва да й бъде припомнено още един път. — Както казах, просто проверявам някои неща.

— Добре, разбирам. Предполагам, че всичко е наред. Аз ще бъда в моргата, ако имате нужда от мен — казва шефката и затваря вратата след себе си.

„Предполагам, че всичко е наред.“ Сякаш Сайкс е момиченце скаут.

След това се замисля за Хърт, чуди какво ли е било душевното му състояние, равнището на професионалните му способности, усилията, които е полагал, ако е бил загрижен или потиснат и вече не е ценял живота си. Тя си представя себе си в подобно положение и е доста сигурна, че ще пропуска важни подробности, няма да полага достатъчно усилия, а може би нямаше да й пука. Не забравя това, докато преглежда смъртта под влака, ужасно обезобразяващ край, който се случил на железопътен прелез на провинциален главен път с две платна. Машинистът на товарния влак заявил, че когато взел един остър завой в около осем и петнадесет онази сутрин, видял човека да лежи по корем напряко на релсите и не успял да спре влака, за да избегне прегазването. Името на жертвата беше Марк Холанд, тридесет и девет годишен детектив от полицейското управление в Ашвил.

Кимбърли, неговата вдовица, беше цитирана във вестника да казва, че съпругът й напуснал техния дом рано предишната вечер на път към Шарлът, където трябвало да се срещне с някого, тя не знае с кого, обаче „беше свързано с работата му“. Не бил депресиран и тя не можела да се сети за каквато и да е причина за предполагаемото му самоубийство. Била крайно разстроена и убедена, че не би направил подобно нещо, особено след като „току-що беше повишен и много се вълнувахме от възможността да имаме деца“.

Аутопсията разкриваше разкъсване по главата на Марк Холанд и фрактура под него (е, не е много за чудене), която беше съвместима с падане.

„Доктор Хърт не само е бил депресиран — мисли си Сайкс, — сам вкъщи, карал го е по-леко, приел внушението на ченгето от Шарлът, че Холанд е пресичал железопътните релси пеша, може би на път за тайна среща със свидетел, препънал се, паднал, изгубил съзнание.“ Хърт е регистрирал случая като злополука.

 

 

Специалистът по криминалистика Рейчъл, или Рейк, както Уин я нарича, поставя писмата върху пропусклив метален тигел, наречен вакуумно легло. Тя натиска един ключ и започва да вакуумира кутията.

Беше я наблюдавал и преди как работи със системата за електростатична идентификация. Понякога имаха късмет. Наскоро при случай на отвличане бележката за откупа очевидно е била под друга, на която похитителят бе записал набързо телефонен номер, който отведе полицията до пицария „Папа Джонс“ — там той си поръчал храна за вкъщи и платил с кредитна карта. Рейк е с бели памучни ръкавици, остана доволна, когато Уин й каза, че не е докосвал писмото с голи ръце. След като свършиха с търсенето на вдлъбнатини от писане, писмото, което мъжът с червения шал бе оставил за Уин в кафене „Дизел“, щеше да отиде в лабораторията за пръстови отпечатъци за обработка с нинхидрин или друг реактив.

— Как е в Ноксвил? — пита Рейк, приятна брюнетка, започнала работа в лабораторията на ФБР в Куонтико. След септември 2001 г. и Пейтриът акт^[2] решила, че вече не иска да работи за федералните. — Започна ли да говориш дрънкащо като дуелиращи се банджо^[3]?

— Районът на „Избавление“ е Северна Джорджия. В Ноксвил няма дуелиращи се банджо, а само яркооранжево навсякъде.

— Ловджии?

— Футболният отбор на Университета на Тенеси.

Рейк покрива писмото и тигела с прозрачно вакуумно фолио.

— Уин — казва тя, без да го погледне, — звучи банално, но съжалявам за случилото се.

— Благодаря, Рейк.

Тя прокарва така наречената „корона на електрическото изпразване“ по повърхността. Когато го прави, Уин винаги подушва озон, сякаш ще завали дъжд.

— Не ме интересува кой какво казва. Направил си каквото трябва — добавя тя. — Не мога да си представя как изобщо някой може да го поставя под въпрос.

— Не съм разбрал, че има и такива — казва той и усеща тревога.

Рейк обръща табличката, излива като водопад обвити с тонер зърна върху покрития с фолио документ и казва:

— Чух го по радиото по време на почивката за кафе.

Електростатичният заряд кара тонера да запълни вдлъбнатини, невидими с просто око, места по хартията с микроскопични увреждания, причинени от писане.

— Продължавай, кажи ми — подканя я Уин, но вече знае. Бил е измамен.

— Просто тази Ламонт каза, че те разследват, сякаш стрелбата не е била правомерна. Утре ще бъде пусната голямата история и вече я рекламират със закачки — тя поглежда към него. — Какво става с благодарността?

— Може би онова, което очаквах — отвръща той, докато латентните изображения се появяват в бледочерни неясни части от думи.

Рейк не е впечатлена, посочва нещо върху заплашителното писмо, което мъжът с червения шал бе оставил за Уин, и решава:

— Мисля, че е най-добре да опитаме триизмерно усилване.

Но Тоби Хюбър му е студено, трепери, докато седи на балкона си във „Винету Ин“ на Саут Бийч, Едгъртаун, пуши джойнт, гледа океана и хората с дълги панталони и якета, които се разхождат по плажа.

— Сигурен съм, че е изгубено, но просто не знам точно къде — казва той по мобилния си телефон с раздразнение, макар да изпитва и приятна тръпка. — Съжалявам, човече. Но сега това няма значение.

— Не си ти този, който да преценява има ли, няма ли. Поне веднъж се опитай да мислиш.

— Слушай, нали ти казах? Трябва да е станало, когато изхвърлих всичко в чували за смет. И наистина имам предвид всичко, включително храната в хладилника, всяка бира, всичко. Дори закарах боклука на пет мили до контейнерите зад… някакъв ресторант. Не мога да си спомня кой. По дяволите, колко е студено тук. Проверявах и пак го направих, не е там. Човече, трябва да се успокоиш преди да получиш някой удар…

Почукване от вътрешността на апартамента с една спалня и после вратата се отваря. Камериерката се сепва, когато Тоби влиза вътре и се втренчва в нея.

— Кое точно не разбирате от „Не безпокойте!“ — изкрещява той.

— Извинете, сър, но няма табелка на вратата — и бързо изчезва.

Тоби се връща на балкона, дръпва от цигарата, почти крещи в телефона:

— Искам да се махна оттук. Разбра ли? Някъде, където е топло. Тук е дяволски скучно. Накара ме да преживея достатъчно и дано да си заслужава.

— Не още. Ще изглежда подозрително, ако изведнъж полетиш за Лос Анджелис. Трябва да останеш там още няколко дни. Нужно е да се уверим, че онова не е на място, където може да бъде намерено и да ни причини много неприятности. Тоби, мисли!

— Ако е там някъде, все още е в проклетия апартамент. Не знам… — нещо му просветва. Не е сигурен дали е проверил под леглото, споменава това, добавя: — Нали разбираш, докато го четях, може да съм го пъхнал там. Защо, по дяволите, не идеш сам да провериш?

— Вече го направих.

— Като си толкова глупав, върви отново да провериш!

— Мисли! Къде го държеше последния път? Сигурен ли си, че не си го оставил в службата…

— Казах ти. Взех го със себе си. Зная това със сигурност, защото го четях.

— Не съм ти казал да го вземеш, за да можеш да го четеш!

— Да, повтори го вече около сто пъти, така че престани. Става ли?

— Сложи го в колата си и го закара там? Защо? Да го четеш в леглото? За да можеш да гледаш шибаните снимки? Да не си ненормален! Къде го видя за последен път?

— Казах ти да млъкнеш и да не се държиш като истерична бабичка. Не мога просто да ида и да погледна. Така че заповядай, търси, докато кравата не се върне вкъщи. Може би съм го пропуснал, нали? Държах го на всякакви места, когато бях там. В чекмедже, може би в купчината до леглото, под възглавницата. В един момент го държах в коша с мръсните дрехи. Или може би в сушилнята…

— Тоби, сигурен ли си, че не си го взел в Уинярд?

— Колко пъти ще ме питаш! Каква е разликата, ако е изчезнало. Тъй или иначе, нищо не стана така, както се очакваше.

— Е, ние не знаем дали е изчезнало. Нали? И това е проблемът. Много сериозен проблем. Трябваше да го оставиш на място, където щеше да бъде намерено. Последното нещо, което трябваше да свършиш преди да си тръгнеш. Но ти не го направи. Напълно пренебрегна заповедите ми.

— Значи вероятно е завършило в боклука. Сигурно така е станало, когато прочистих и изхвърлих разни неща — той си смуква отново. — Нали разбираш, не е като да не съм имал много грижи? Той искаше да разбере за парите, каза, че е по-добре да му дам всичките предварително, а аз казах само половината, а после ти започна безкрайно да го искаш…

— Как, по дяволите, попаднах на такъв като теб?

Задържа дима. Издишва.

— Защото си късметлия. Досега. Но това може да се промени, нали разбираш.

 

 

Рейк е потънала в софтуерния свят на пиксели и зет-обхват, хистограми, панорамиране, увеличаване, завъртане, манипулиране на ъглите на светлината, повърхностно отражение, усилване на очертанията, а Уин се е втренчил в големия плосък екран и разглежда някакви неясни форми, увеличени в три измерения.

Започва да различава дума, може би числа.

— Едно „е“, едно „р“ и едно „в“, малки букви? — предполага той. — Една тройка и деветдесет и шест?

Има още. Тя продължава да работи, думите и числата се материализират. Изглеждат странно, почти като наслоени.

— Повече от една бележка, която е оставила вдлъбнатини от писане? — пита Уин.

— Така си мисля — потвърждава Рейк. — Може да са вдлъбнатини от различни писания на отделни листа от същия блок с листа. Нали се сещаш, написваш бележка, обръщаш страницата, пишеш друга, а натискът от молива или химикалката върху хартията е достатъчно силен, за да остави вдлъбнато изображение няколко листа по-надолу.

Тя работи още малко и те различават колкото могат: три години ексклузивен пазар и „ОК“. А частично припокриващо тези думи, явно писано върху друг лист хартия, едно $ 8.96 и нещо, което прилича на „по-висока от предишната прогноза от $ 6.11“.