Патриша Корнуел
В опасност (3)

3

Уин поглежда нагоре и надолу по улицата, наблюдава хората, движещи се целеустремено по тротоарите, гледа как минават колите, как пръскат вода с гумите си, проследява как потегля Ламонт.

Тръгва към площада, където ресторантчетата и кафенетата са пълни въпреки времето, и се гмурва в „Пийте“. Промъква се между хората, най-вече студенти, привилегировани и погълнати от себе си. Когато поръчва кафе с мляко, момичето зад бара зяпва толкова открито в него, че лицето й почервенява. Свикнал е, обикновено е донякъде поласкан, става му весело, но не и тази вечер. Не може да спре да мисли за Ламонт и как го кара да се чувства.

Носи кафето си през Харвард Скуер, където пристига мотрисата по „Червената линия“ на метрото. Повечето хора, пътуващи с нея, не са записани в Харвард и може би дори не знаят, че това не е само местен колеж. Той се шляе по тротоара на Дж. Ф. Кенеди Стрийт, примижава от приближаващите фарове и дъждът, разсичащ ярките светлини, му напомня следи от молив, детски рисунки на дъжд, подобни на онези, които рисуваше като момче. Когато не рисуваше само местопрестъпления и грозни заключения за хората.

— Тремънт и Бродуей — казва той, докато се качва в таксито, внимателно поставяйки спортния сак на пластмасовата помощна седалка.

Шофьорът е само форма на глава, която говори с близкоизточен акцент, без да се обръща.

— Траймънд? Къде?

— Тремънт и Бродуей, можеш да ме свалиш на ъгъла. Ако не знаеш пътя, можеш да спреш и ще сляза.

— Траймънд. Докъде е близо?

— Инман Скуер. Насочи се натам. Ако не можеш да го намериш, аз ще вървя пеша, а на теб няма да ти бъде платено.

Шофьорът стоварва крак върху спирачката. Обръща се, тъмното лице и черните очи гледат кръвнишки.

— Ако не плащаш, слизаш!

— Виждаш ли това? — Уин измъква портфейла си, показва близо до лицето на шофьора значката си от Масачузетската щатска полиция. — Искаш ли глоби до края на живота си? Лепенката ти за преглед е изтекла. Разбираш ли това? Един от стоповете ти е изгорял. Знаеш ли го? Просто ме закарай до Бродуей. Мисля, че можеш да намериш проклетата пристройка на градския съвет? Ще те насочвам.

Пътуват в мълчание. Уин седи отзад, ръцете му са стиснати в скута, защото току-що е вечерял с Моник Ламонт, която ще се кандидатира за губернатор и — странно — очаква от него да направи така, че губернатор Краули, който ще се кандидатира за преизбиране, да изглежда добре. И тя също да изглежда добре. Двамата да изглеждат добре, когато се кандидатират един срещу друг. „Политика. Боже! Сякаш някой от тях наистина го е грижа за някаква убита стара дама там, долу, в хинтерланда на Тенеси.“ С всеки миг се ядосва все повече, докато седи в мрака и шофьорът на таксито кара, без изобщо да има представа къде отива, ако Уин не му каже.

— Ето там, това е Тремънт, завий надясно — най-накрая казва Уин и сочи. — Малко по-нагоре, от лявата страна. Е, можеш да ме оставиш тук.

Всеки път, когато я види, къщата му причинява болка: двуетажна, от олющени дъски, покрита с бръшлян. Прилича на жената, която живее вътре. През последните петдесет години семейният дом на Уин не е виждал нищо друго, освен лоши времена. Той слиза от таксито и чува звъна на вятърни камбанки от тъмната задна градина. Оставя кафето с мляко върху покрива на таксито, бърка в джоба и мята през прозореца на шофьора смачкана десетдоларова банкнота.

— Ей! Сметката е дванадесет долара!

— Ей! Купи си Джи Пи Ес — отвръща Уин, докато вятърните камбанки свирят своята магическа въздушна музика.

Таксито тръгва и чашата падна улицата. Отваря се и млечното кафе се разлива върху черния паваж, камбанките сладко звънят, сякаш са развълнувани да го видят.

Тежкият влажен въздух се движи и носи лек камбанен звън от сенките и дърветата, от вратите и прозорците, които не може да види, камбанен звън отвсякъде, защото баба му вярва, че камбанките трябва да звънят през цялото време, за да отблъскват лошите духове. Той никога не е задавал въпроса: „Е, ако това наистина действа, как ще обясниш нашия живот?“

Изравя ключа от джоба си, отключва входната врата и я бутва да се отвори.

— Нана? Аз съм — провиква се високо.

Вътре във фоайето — все същите семейни снимки и картини с Исус и кръстове, струпани върху мазилката от хоросан с конски косми. Всички са покрити с прах. Той затваря вратата, заключва, оставя ключовете си върху старата дъбова маса, която е гледал през по-голямата част от живота си.

— Нана?

Телевизорът в дневната е пуснат силно, пищят сирени. Нана и нейните предавания за ченгета. Шумът му се струва по-силен от последния път, когато беше тук. Може би защото е свикнал на тишина. Докато следва звука в дневната, където нищо не се е променило, откакто бе момче, го докосва тревога. Като изключим това, че Нана продължава да трупа кристали и камъни, статуи на котки и дракони, на свети Михаил, архангела, и магически венци, букети от билки и тамян, стотици и навсякъде.

— Ох! — възкликва тя, когато най-сетне шумът, който той вдига, я изстрелва от повторението на полицейския сериал.

— Не исках да те плаша — той се усмихва, отива до дивана и целува бузата й.

— Скъпи мой! — тя пляска с ръце.

Уин вдига дистанционното от маса, покрита с още кристали, магически дреболии и камъни, плюс тестето с нейните карти Таро. Спира телевизора и провежда обичайната си оценка. Нана изглежда добре, тъмните й очи са будни и ярки на лицето с остри черти — много гладко за нейната възраст, някога красиво. Дългата й бяла коса е струпана на върха на главата. Тя носи обичайната си сребърна бижутерия. Гривни чак до лактите, пръстени и огърлици и яркооранжевият суичър с емблема на футболния отбор на Тексаския университет, който й беше изпратил преди няколко седмици. Когато знае, че ще го види, тя не пропуска да облече нещо, подарено от него. Изглежда винаги знае кога ще се появи. Няма нужда да й съобщава.

— Не си беше пуснала алармата — казва той, докато отваря спортния сак, поставяйки на масичката за кафе бурканчета с мед от кисело дърво^[1], сос за скара и мариновани краставички.

— Аз си имам моите вятърни камбанки, скъпи.

Сеща се, че е оставил бутилката бърбън на гардероба в университетския клуб. Забрави за нея, а Ламонт не забеляза, че не я носи, когато си тръгнаха. Работата е ясна.

— Какво ми донесе? — пита Нана.

— Не плащам на охранителната фирма всички тези пари за вятърни камбанки. Разни местни деликатеси от Тенеси. Ако предпочиташ лунна светлина, следващия път ще ти донеса — закача я той, сядайки на изтъркано кресло, покрито с мораво афганистанско одеяло, което един от клиентите й изплете за нея преди няколко години.

Тя вдига картите си и казва:

— Каква е тази работа с парите?

— Пари? — той се смръщва. — Хайде, Нана, не си пробвай магията върху мен.

— Пари. Правеше нещо, свързано с пари.

Той се замисля за Мъни Маунт Ламонт.

— Май с тази твоя началничка — тя бавно ровичка из картите си, това е нейният начин да води разговор, и поставя картата Луна до себе си на дивана. — Внимавай с тази. Илюзии и лудост или поезия и визии. Прекалено се приближаваш. Ще трябва да избереш.

— Как се чувстваш? Ядеш ли нещо друго, освен онова, което хората ти носят?

Хората й носят храна срещу гадаене, дават й всякакви неща. Каквото могат да си позволят.

Тя поставя друга карта с лицето нагоре върху дивана. Този път е мъж в роба и с фенер, а дъждът отново е започнал. Звучи като биене на барабан, клони драскат по стъклото на прозореца, вятърните камбанки звънят безумно някъде далече.

— Какво искаше от теб? — пита баба му. — Тази вечер си бил с нея.

— Нищо, за което да се тревожиш. Хубавото е, че можах да дойда да те видя.

— Тя държи някакви неща скрити зад завеса, много обезпокоителни неща, тази първожрица в твоя живот — обръща друга карта с лицето нагоре — с шарено изображение на мъж, който виси с единия си крак от дърво, а от джоба му падат монети.

— Нана — въздъхва той, — тя е окръжен прокурор, политик. Не е първожрица и не смятам, че е в моя живот.

— О, в него е, без съмнение — отговаря баба му, като го гледа проницателно. — Има и някой друг. Виждам мъж в алено. Ха! Този отива право във фризера!

Начинът на баба му да се погрижи за разрушителните хора е да напише имената или описанията им на късове хартия и да ги напъха във фризера. Клиентите й плащат добри пари, за да вкара техните врагове там. Последния път, когато Уин провери, фризерът приличаше на кошче под машина за нарязване на документи. Телефонът му започва да вибрира, той го изважда от джоба на сакото си, поглежда дисплея, номерът е скрит.

— Извинявай — казва той, изправя се и приближава към един от прозорците. Дъждът бие по стъклото.

— Уинстън Гарано ли е? — пита мъж с очевидно преправен глас. С един наистина много лош фалшив акцент, който звучи почти като британски.

— Кой иска да знае?

— Мисля, че може да искаш да изпиеш едно кафе с мен. Дейвис Скуеър, кафене „Дизел“, където висят всички откачалки и педали. Отворено е до късно.

— За начало ми кажи кой си.

Той наблюдава баба си как ровичка из картите, поставя ги с лицето нагоре на масата, внимателна и спокойна, сякаш са й стари приятели.

— Не по телефона — отговаря мъжът.

Изведнъж в съзнанието на Уин се появява убитата стара жена. Той си представя нейното моравосиньо подуто яйце, големите тъмни съсирени от долната страна на скалпа и дупките, пробити в черепа, парченца от който са проникнали в мозъка й. Представя си жалкото измъчено тяло върху студената стоманена маса за аутопсии. Не знае защо така внезапно се сети за нея, опитва се да я прогони.

— Не се срещам с непознати за кафе, когато не ми казват кои са и какво искат — заявява по телефона.

— Вивиан Финли говори ли ти нещо? Съвсем сигурен съм, че ще искаш да говориш с мен.

— Изобщо не виждам причина да говоря с теб — казва Уин, докато баба му седи спокойно на дивана, разглежда картите, слага още една с лицето нагоре. Тази е червена и бяла с петолъчна звезда и меч.

— Полунощ. Бъди там — мъжът прекъсва връзката.

— Нана, налага се да изляза за малко — обяснява Уин, докато прибира телефона в джоба си, усетил едно от своите предчувствия. Вятърните камбанки звънят в дисонанс.

— Внимавай с този — казва тя, докато избира друга карта.

— Колата ти в движение ли е?

Понякога тя забравя да сипе бензин и дори божествената намеса не може да попречи на двигателя да спре.

— Когато за последно я карах. Кой е мъжът в червено? Кажи ми, когато разбереш. Внимавай за числата.

— Какви числа?

— Които ще се появят. Обърни им внимание.

— Нана, дръж вратата заключена — казва той. — Аз ще се погрижа за алармата.

Нейният „Буик“, модел 1989, с олющен покрив от винил, шарени лепенки по броните и украсен с мъниста ловец на сънища^[2], който виси на задния прозорец, е паркиран под баскетболния кош зад къщата. Кошът ръждясва на стълба си, откакто Уин беше момче. Двигателят се съпротивлява, накрая се предава и той минава на заден ход цялото разстояние до улицата, защото няма място да обърне. Фаровете му проблясват в очите на куче, което блуждае покрай пътя.

— О, за Бога! — високо казва Уин, докато спира колата и излиза. — Мис Дог, какво правиш навън, момиче? — говори на горкото мокро куче. — Ела тук. Аз съм, хайде, хайде, ела. Добро момиче.

Мис Дог — отчасти бигъл, отчасти овчарка, отчасти глуха, отчасти сляпа, името й глупаво като нейния собственик — пропълзява напред, подушва ръката на Уин, спомня си го, размахва опашка. Той гали мократа й мръсна козина, вдига я и я слага на предната седалка, масажира врата й, докато я докарва до занемарена къща на две преки по-надолу. Отнася я до предната врата, чука по нея дълго време.

Най-накрая една жена отвътре се провиква:

— Кой е?

— Отново намерих Мис Дог! — изкрещява Уин в отговор.

Вратата се отваря, грозната тлъста жена от другата страна носи безформен розов пеньоар, няма долни зъби, смърди на цигари. Тя светва лампата на верандата, примигва от ярката светлина, поглежда покрай него към буика на Нана, паркиран на улицата. Сякаш никога не си спомня колата или него. Уин внимателно пуска Мис Дог на земята и тя драсва вътре в къщата, отдалечава се колкото може по-бързо от неблагодарното мързеливо женище.

— Казах ти, че ще я блъсне кола — предупреждава я Уин. — Какво ти става? За кой път ти я водя вкъщи, защото се мотае по проклетата улица?

— Какво да направя? Пускам я да излезе по нужда, а тя не се връща. После той намина тази вечер, остави вратата отворена. Не че мястото му е тук. Можеш него да обвиниш. Рита я, зъл като змия, оставя нарочно вратата отворена, за да излезе. Защото ако глупавото куче бъде убито, това ще разбие сърцето на Сузи.

— Кой е той?

— Шибаният ми зет, когото полицията все арестува.

Уин се досеща за кого говори, виждал го е в района, кара бял пикал.

— И ти го пускаш в дома си? — пита я строго.

— Само се опитай да го спреш! От никого не се страхува, ама никак. Не аз получих ограничителната заповед.

— Преди се обаждаше на ченгетата, когато той се появяваше.

— Няма смисъл.

През отворената врата Уин вижда Мис Дог сплескана на пода, свита под един стол.

— Какво ще кажеш да я купя от теб?

— Няма такава сума — отвръща тя. — Обичам това куче.

— Ще ти дам петдесет долара.

— Не мога да сложа цена на любовта — колебае се жената.

— Шестдесет — казва той, а това са всичките пари в брой, които има. Чековата му книжка е в Ноксвил.

— Не, сър — усилено мисли тя, — любовта ми към нея струва доста повече от това.