Патриша Корнуел
В опасност (1)

1

Есенна буря цял ден блъска Кеймбридж и се готви да изпълни яростен бис през нощта. Светкавиците избледняват и гръмотевиците заглъхват, докато Уинстън Гарано (Уин или Джеронимо^[1], както му викат повечето хора) крачи в сумрака покрай източния край на парка „Дарвард“.

Няма чадър. Няма шлифер. Костюмът марка „Дуто Бос“ и черната му коса са вир-вода и прилепнали по него. Обувките „Прада“ са подгизнали и мръсни заради погрешна стъпка в локва на слизане от таксито. Естествено, шибаният таксиметров шофьор го остави на погрешен адрес. Не на Куинси Стрийт 20 пред Харвардския факултетски клуб, а пред музея на изобразителните изкуства „Фог“. В действителност грешката беше на Уин. Когато се качи на таксито пред международното летище „Логан“, той случайно каза на шофьора: „Харвадският университетски клуб, който е близо до «Фог».“ Мислеше, че ако спомене и двете места, ще изглежда сякаш е учил в Харвард или колекционира изящно изкуство, вместо онова, което е — следовател в щатската полиция на Масачузетс, който кандидатства в Харвард преди седемнадесет години, но не можа да влезе.

Едри капки дъжд падат, сякаш дразнещи пръсти потрепват по главата му. Обзет е от безпокойство, докато стои на старата пътека от червени глинени плочки по средата на древния парк, заобиколен от алени тухлени сгради, и се оглежда нагоре-надолу по Куинси Стрийт. Гледа как хората се точат покрай него в коли и на велосипеди, малцина ходят пеша и присвити под чадъри. Привилегировани хора се движат през дъжда и мъглата, мястото им е тук и те го знаят, както знаят и къде отиват.

— Извинете — казва Уин на един тип с черно яке и торбести избелели джинси, — вашият Менса въпрос за днес.

— Какво? — мъжът се смръщва, след като току-що е пресякъл мократа еднопосочна улица. От гърба му прокапва мокра ученическа чанта.

— Къде е университетският клуб?

— Ей там — отговаря онзи с ненужно раздразнение, вероятно защото ако Уин беше преподавател или някой важен човек, очевидно щеше да знае къде е клубът.

Той се насочва към красиво здание в джорджиански стил със сив покрив от шисти и тухлена веранда, покрита с мокри бели чадъри. Осветените прозорци са топли в спускащия се мрак и тихичкото плискане на фонтан се смесва със звуците от дъжда, докато Уин върви по хлъзгави павета към входната врата, прекарвайки пръсти през мократа си коса. Вътре се оглежда така, сякаш току-що е влязъл на място, където е извършено престъпление, попива околната обстановка и преценява онова, което трябва да е било приемна на някой богат аристократ преди повече от век. Оглежда махагоновата ламперия, персийските килими, месинговите полилеи, викторианските театрални плакати, маслените портрети и полираните стари стъпала, които водят нанякъде, където той вероятно никога няма да отиде.

Сяда на твърд античен диван, а стенният часовник с махало му напомня, че е тук точно навреме и че окръжният прокурор (ОП) Моник Ламонт (Мъни ла Маунт^[2], както я нарича той), жената, която всъщност ръководи живота му, не се вижда никъде. В Масачузетс ОП имат юрисдикция върху всички убийства и разполагат със собствена щатска полицейска следователска служба, която им е поверена изцяло. А това означава, че Ламонт може да вкара всеки, когото поиска, в личната си команда. Същевременно означава и че може да се отърве от всеки, когото поиска. Той й принадлежи и тя си има начини да му го напомня.

Тази е най-новата и най-лошата от политическите й маневри и в някои отношения — късогледи разсъждения, или това, което той понякога смята за нейни фантазии. Всичко произлиза от ненаситната й амбиция и нужда да контролира. Внезапно решава да го прати далеч на юг в Ноксвил, Тенеси, за да посещава Националната академия по криминалистика, заявявайки, че когато се върне, ще просвети колегите си за последните новости в проучването на местопрестъпленията и ще им покаже как се прави. Точно както трябва. Да им покаже, каза тя, как да направят така, че нито едно криминално разследване да не бъде някога поставяно под съмнение заради неправилно отношение към доказателствата или липсата на процедури и анализи, които е трябвало да бъдат направени. И като казвам някога, имам предвид никога. Той не го разбира. Масачузетската щатска полиция си има собствени служители за оглед на местопрестъпленията. Защо да не изпрати един от тях? Но тя не искаше да слуша. Не искаше да обясни.

Уин поглежда надолу към подгизналите обувки, които купи за двадесет и два долара в магазина за маркови дрехи втора ръка, наречен „Предай ме“. Забелязва петна от изсъхнала вода върху сивия костюм, който купи за сто и двадесет долара в същия магазин, откъдето се сдобиваше с доста бутикови дрехи — неприлично евтини, защото всички бяха носени и захвърлени от богати хора, които лесно се уморяват от вещи или просто са непостоянни. Или мъртви. Той чака и се тревожи, чудейки се какво е толкова важно, че Ламонт да го повика чак от Ноксвил. Рой, нейният бъзлив високомерен прессекретар, му се обади тази сутрин, измъкна го от лекцията и му каза да бъде в следващия самолет за Бостън.

— Сега, на мига? Защо? — протестира Уин.

— Защото тя каза така — отговори Рой.

* * *

В многоетажната бетонна сграда на Кеймбриджкия окръжен съд Моник Ламонт излиза от личната си тоалетна в големия си частен кабинет. За разлика от много ОП и другите, които газят из света на криминалното правосъдие, тя не събира полицейски кепета или униформени знаци, нито чуждестранни униформи и оръжия, нито рамкирани снимки на известни длъжностни лица от правоохранителните органи. Онези, които й дават подобни сувенири, го правят само веднъж, защото тя не се колебае да ги връща или раздава. Случи се така, че тя обича стъкло.

Съвременни произведения на изкуството от стъкло, цветно стъкло, венецианско стъкло, ново стъкло, старо стъкло. Когато слънчевата светлина изпълва кабинета й, той се превръща в пъстър огън, проблясва, примигва, грее и искри в целия цветови спектър, като разсейва и учудва хората.

Тя кани разсеяните и учудени хора под своята дъга, след това ги запознава с отвратителната буря, която я е предхождала.

— По дяволите, не — подема тя оттам, където бе спряла, докато сяда зад скъпото си стъклено писалище, през което може да се вижда, но това не я възпира ни най-малко от носенето на къси поли. — Друго проклето образователно видео за карането след пиене няма да има. Нима никой, освен мен, не мисли извън клишетата?

— Миналата седмица в Туксбъри цяло семейство беше убито от пиян шофьор — обажда се Рой от дивана, разположен под ъгъл спрямо бюрото, и гледа краката й, когато предполага, че тя не забелязва. — Това е много по-важно за гражданите от някакво старо убийство в някакво провинциално южно градче, за което на никого тук не му пука…

— Рой — Ламонт кръстосва крака и наблюдава как я гледа, — имаш ли майка?

— Стига, Моник!

— Разбира се, че имаш майка.

Тя се изправя, започва да обикаля, иска слънцето да се покаже.

Мрази дъжд.

— Рой, как би ти харесало, ако твоята четиридесет и пет килограмова възрастна майка е пребита жестоко в собствения си дом и е оставена да умре сама?

— О, Моник, я стига! Не това е важното. Ние би трябвало да се съсредоточим върху нерешено убийство в Масачузетс, а не в Хиквил. Колко пъти трябва да го предъвкваме?

— Рой, ти си глупав. Ще изпратим един от най-добрите, ще го решим и ще получим…

— Знам, знам, голямо внимание в цялата страна.

— Сигурната силна ръка, която се протяга надолу, за да помогне на тези, които нямат толкова късмет. Ще вземем старите доказателства, ще ги преразгледаме…

— И ще направим така, че Хюбър да изглежда добре. Някак си той и губернаторът ще са тези, които ще се покажат в добра светлина. Самозаблуждаваш се, ако мислиш другояче.

— Това ще покаже мен в добра светлина. А ти ще се погрижиш да…

Тя рязко спира да говори, когато вратата на кабинета се отваря и случайно, може би дори прекалено случайно, нейният съдебен помощник влиза, без да чука. Синът на Хюбър. Спохожда я мисълта, че е подслушвал, но вратата беше затворена. Не е възможно.

— Тоби? — казва тя предупредително. — Луда ли съм, или ти отново влезе, без да чукаш?

— Съжалявам за това. Имам прекалено много неща на главата — той подсмърча, поклаща бръснатата си глава, изглежда леко пиян. — Просто исках да ти напомня, че тръгвам.

Завинаги, пожелава си тя.

— Знам много добре — отговаря Моник.

— Ще се върна другия понеделник. Ще бъда в Уинярд^[3]. Там ще разпускам. Баща ми знае къде да ме намери, ако имаш нужда от мен.

— Погрижи ли се за всички висящи задачи?

Той подсмърча отново. Ламонт е доста сигурна, че си пада по кокаина.

— Ааа… кои?

— Всички, които сложих на бюрото ти — отговаря тя, потупвайки златен молив върху бележник с жълти листа.

— О, да, разбира се. И бях послушно момче, всичко почистих и оправих, така че няма да има нужда да прибираш след мен — той се ухилва самодоволно, неговият яд срещу нея наднича иззад объркаността му, тръгва си, затваря вратата.

— Една от по-големите ми грешки — заявява тя. — Никога не прави услуга на колега.

— Очевидно е, че си взела решение и то е окончателно като смъртта — подема Рой оттам, където е спрял. — А аз повтарям мнението си, че правиш много голяма грешка. Може би смъртоносна.

— Рой, зарежи сравненията със смъртта. Те наистина ме дразнят. Едно кафе би ми дошло добре.

 

 

Губернатор Майлс Краули седи на задната седалка на своята черна лимузина, разделителното стъкло е вдигнато, телохранителят му не се вижда и не може да го чуе как говори по телефона.

— Не бъди толкова дяволски сигурен, ставаш непредпазлив — казва той, втренчен в протегнатите си напред дълги крака в раиран панталон и в лъскавите черни обувки. — Какво ще стане, ако някой се разприказва? И ние не би трябвало да говорим затова…

— Замесеният няма да говори. Това е гарантирано. И аз винаги внимавам.

— Няма никакви гаранции, освен за смъртта и данъците — казва губернаторът неразбираемо.

— В този случай имаш гаранция, няма как да изгубиш. Кой няма да знае къде е било? Кой го е изгубил? Кой го е скрил? Независимо от всичко, кой ще се окаже в лоша светлина?

Втренчен през прозореца навън в мрака, дъжда и светлините на Кеймбридж, които проникват през него, губернаторът не е твърде сигурен дали е трябвало да продължава с това и решава:

— Добре, няма връщане назад, след като това излезе в пресата. Гледай да си прав, защото човекът, когото ще обвиня, си ти. Беше твоя идея.

— Довери ми се, за теб новината ще бъде добра. Някоя добра новина няма да навреди на губернатора. Тия дни жена му е истински трън в гащите, червата му се бунтуват, а той е на път за поредната вечеря. Този път в музея за изобразителни изкуства „Фог“, където ще се разхожда насам-натам, разглеждайки картини на Дега, после ще каже няколко думи, за да се увери, че всички обичащи изкуството филантропи и харвардски избраници ще бъдат подсетени колко културен човек е той.

— Не искам повече да говоря за това — заявява губернаторът.

— Майлс…

Той мрази да се обръщат към него с малкото му име, независимо от колко дълго познава човека. Казва се губернатор Краули. Някой ден — сенатор Краули.

— … ще ми благодариш, обещавам…

— Не ме карай да повтарям — предупреждава губернатор Краули. — За последен път водим този разговор — той прекъсва връзката и пъха мобилния си телефон обратно в джоба на сакото.

Лимузината спира пред „Фог“. Краули изчаква неговият личен телохранител да го пусне да слезе, да го поведе към следващото му политическо изпълнение. Сам. По дяволите жена му и нейните проклети синусни главоболия! Бяха го информирали за Дега преди по-малко от час. Поне знае как да произнесе името му и че е французин.

Ламонт става, крачи бавно, гледа навън през прозореца потискащо черния мокър здрач, отпива кафе, което има вкус на изгоряло.

— Медиите вече започнаха да звънят — казва Рой като предупреждение.

— Мисля, че такъв беше планът — отговаря тя.

— Имаме нужда и от план за ограничаване на вредите…

— Рой, повече не мога да слушам това!

„Такъв страхливец е, направо чудо без гръбнак“ — мисли си тя с гръб към него.

— Моник, просто не мога да разбера как можеш изобщо да вярваш, че някаква интрига на губернатора накрая ще облагодетелства теб.

— Ако получим петдесет милиона долара, за да построим нова лаборатория по криминалистика — повтаря бавно тя, като за тъпанар, — трябва да привлечем вниманието, да покажем на обществото, на законодателите, че сме напълно прави за подновяването на технологията, наемането на повече учени, купуването на още лабораторно оборудване, изграждането на най-голямата база данни с ДНК в страната и може би дори в света. Ще решим някой стар случай, който хората в добрия стар Юг са оставили в някоя картонена кутия преди двадесет години, и ще бъдем герои. Данъкоплатецът ще ни подкрепи. Нищо не постига по-бързо целта от успеха.

— Още от Хюбъровото промиване на мозъка. Кой директор на лаборатория по криминалистика няма да иска да те убеди в това въпреки опасността за теб?

— Защо не схващаш колко е добра тази идея? — пита тя с разочарование, взряна навън в дъжда, неумолимия печален дъжд.

— Защото губернатор Краули те мрази — отговаря Рой сухо. — Запитай се защо би ти дал това в ръцете.

— Защото аз съм най-забележимата ОП в общността. И съм жена. За да не прилича на тесногръд сексистки десен фанатик, какъвто е в действителност.

— Която ще се кандидатира срещу него… Всеки провал ще бъде на твоя гръб, не на неговия. Ти ще бъдеш Робърт Лий^[4], който предава сабята си, а не той…

— Значи той сега е Юлисис Грант. Уин ще оправи това.

— По-вероятно е да се отърве от теб.

Тя бавно се обръща, застава с лице срещу Рой, гледа го как разлиства някакъв бележник.

— Какво знаеш за него? — пита тя.

— Най-добрият следовател в отдела. От политическа гледна точка — съвършен избор.

— Суетен, вманиачен на тема дрехи — чете бележките си. — Дизайнерски костюми, един „Хамър“, едно „Харли“, които повдигат въпроси за финансите му. И „Ролекс“.

— „Брейтлинг“ от титан. Вероятно малко използван, купен от някой от многото магазини втора употреба — уточнява Моник.

Рой вдига очи удивен.

— Как може да знаеш откъде си купува нещата?

— Защото разпознавам по-фините неща в живота. Една сутрин го попитах как може да си позволи вратовръзката „Дермес“, която носеше този ден.

— Постоянно закъснява, когато бъде повикан на местопрестъпление — продължава Рой.

— Според кого?

Той прелиства още няколко страници, плъзга пръста си надолу по една от тях. Тя чака устните му да се раздвижат, докато чете безмълвно. „Ето, наистина се раздвижиха. Боже мили! Светът е пълен с имбецили.“

— Май не е обратен — продължава Рой. — Това е добра новина.

— Всъщност бихме се проявили като много напредничави, ако нашият представителен детектив беше гей. Какво пие?

— Е, не е обратен. Поне това е сигурно — казва Рой. — Женкар.

— Според кого? Какво обича да пие?

Рой спира, казва смутено:

— Пие? Не, поне не изглежда да има този проблем…

— Водка, джин, бира? — тя е на път напълно да изгуби търпение.

— Нямам и най-малка представа.

— Тогава се обади на приятелчето му Хюбър и разбери. И то преди да стигна до университетския клуб.

— Моник, понякога не те разбирам — той се връща към бележките си. — Нарцистичен.

— Кой не би бил, ако изглежда като него — подхвърля тя.

— Тщеславен, красив празноглавец. Трябва да чуеш какво имат да казват останалите ченгета за него.

— Мисля, че току-що го чух.

Уин Гарано влиза в съзнанието й. Черната му вълниста коса, безупречното му лице. Тяло, което изглежда като скулптирано от жълто-кафяв камък. И очите му… има нещо в тях. Когато я гледа, тя придобива обезпокоителното усещане, че чете в нея, познава я, може би дори знае нещо, което тя не знае.

Щеше да бъде съвършен по телевизията, перфектен за фотосеансите.

— … вероятно единствените две хубави неща у него според мен са, че се представя добре — казва горкият неадекватен Рой — и има нещо като малцинствен статус. Макар да е много светъл.

— Какво каза току-що? — Ламонт се втренчва в него. — Ще се направя, че не си го казал.

— Тогава как ще го наречем?

— Никак.

— Афроиталианец? Е, предполагам, че това е правилното — отговаря той на собствения си въпрос, докато препуска из бележника. — Бащата е бил черен, майката италианка. Явно са решили да му дадат майчиното име Гарано. По очевидни причини. И двамата родители са мъртви. Повредена печка. Някаква дупка, в която са живели, докато бил дете.

Ламонт отива да вземе шлифера си.

— Отглеждането му е мистерия. Нямам представа кой го е отгледал, не са посочени най-близки роднини, а лице за връзка при спешен случай е някакъв на име Фарук, очевидно негов хазяин.

Тя изравя ключовете за колата от чантата си.

— По-малко за него, повече за мен — отсича тя. — Неговата история не е важна. Моята е. Моите постижения, моето досие. Моята позиция по въпросите, които имат значение. Престъплението. Не само днешното. Не само вчерашното — тя излиза през вратата. — Всяко престъпление, по всяко време.

— Да — Рой тръгва след нея, — страхотен предизборен лозунг си имаш.