Патриша Корнуел
В опасност (12)

12

Уин научава разочароващата новина, че ДНК анализът още не е завършен. Обяснява, че случаят е спешен, пита колко бързо може да бъде завършен анализът. Може би след около ден. Пита какво точно биха означавали резултатите.

— Една генеалогична история — обяснява доктор Рийд по телефона, — основана на четири големи биогеографски групи от прародители: южноафриканска, индоевропейска, източноазиатска или индианска и смесена.

Уин седи на любимия люлеещ се стол на Нана край отворения прозорец, а вятърът тихичко подрънква камбанките, лекичко и сладко.

— Технологията е основана на ПЕН — обяснява Рийд, — или полиморфизъм на единични нуклеотиди. За разлика от обичайното сортиране на ДНК, той изисква анализ на милиони основни двойки гени при търсенето на шаблони, много от които са без значение. В основни линии това, от което се интересуваме, са около две хиляди прародителски информационни маркери…

Уин слуша типичен учен, който по обичайния начин прекалява с подробностите, продължава ли продължава за някаква бета-версия на някаква машина, която е точна на 99,99 процента, за някакъв тест, който може да предскаже цвета на човешките очи от ДНК с 95 процента точност, за Харвардското медицинско училище и един лиценз, който лабораторията има, за да разработва някакво лекарство против анемия…

— Уха! — Уин спира да се клати. — Какво общо имат лекарствата с това?

— Фармакогенетика. Започнахме да правим наследствени профили не за да работим по криминални случаи. Първоначалната цел беше да се помогне на фармацевтичните компании за определяне как генетиката може да бъде приложена в разработването на лекарства.

— Разработвате нещо общо с Харвардското медицинско училище? — Уин е обзет от предчувствие, и то силно.

— Може би сте чувал за прохемоген? За лечение на анемия в съчетание с бъбречна недостатъчност, при противоракова химиотерапия и лекуван с „Ретровир“ ХИВ. Може да помогне за намаляване на нуждата от кръвопреливания.

Ветрец раздвижва дърветата отвъд прозореца на Нана и камбанките сякаш започват да звънят по-силно.

— Доктор Рийд — започва Уин, — имате ли нещо против да ми кажете преди колко време беше предадена пробата от случая „Финли“?

— Мисля, че преди около два месеца.

— Толкова време ли отнема?

— На теория пет дни, седмица, но това е въпрос на приоритети. В момента анализираме ДНК от около сто разследвания на криминални случаи, няколко от тях на серийни изнасилвани и убийци. Казаха ми, че не е бърза работа.

— Разбирам. Отпреди двадесет години. Онзи, за когото говорим, вероятно вече не убива хора.

— Не е мъж. Първото нещо, което правим, е да проведем стандартен анализ на тандемните повторения на нуклеотидите, които ни дават информация за пола чрез един от маркерите. И двата ДНК източника са от жени.

— И двата? Какво?

— Образци от дрехите около врата, подмишниците, чатала, където може да намерите клетки от пот и парченца кожа, ни дадоха профил на жена, която има различен ДНК профил от кървавите петна, за които винаги се е предполагало, че са на жертвата, и те наистина са от нея — обяснява той. — Това го разбрахме още в началото.

 

 

Складовете, където кънтри клубът съхраняваше архива си от десетилетия, са постройки, издигнати от сгурбетонови блокчета, свързани като железопътни вагони върху участък от два акра.

Въпреки че постройките са климатизирани, няма осветление и Сайкс прекарва тесния лъч на своето малко фенерче по белите кашони, докато Миси проверява своя инвентарен списък, за да може да каже какво има вътре.

— Е-три — прочита Сайкс.

— Ноември осемдесет и пета — пояснява Миси. — Наближаваме.

Продължават нататък. Вътре е непроветрено, прашно и Сайкс започва да се уморява от ровенето из стари кашони в тъмни клаустрофобични пространства, докато Уин тича нагоре-надолу из Нова Англия и върши кой знае какво.

— Е-осем — прочита тя отново.

— Юни осемдесет и пета. Изглежда са малко разбъркани.

— Знаеш ли какво? — решава Сайкс, вдигайки друг тежък кашон от металния рафт. — Хайде да ги вземем за цялата година.

 

 

Портиерът на тухлената сграда с историческо значение в Бийкън Хил не е склонен да позволи на Уин да направи каквото иска, а то е да се появи на вратата на Ламонт без предупреждение.

— Съжалявам, сър — казва възрастният мъж в сива униформа, отегчен портиер, който прекарва по-голяма част от времето си зад бюро, очевидно в четене на вестници. Под стола му има цяла купчина. — Първо трябва да й позвъня. Как се казвате?

„Глупако, току-що ми каза, че си е вкъщи.“

— Добре. Мисля, че не ми оставихте избор — Уин въздиша, бърка във вътрешния си джоб, измъква портфейла, тръсва го да се отвори, показва удостоверението си. — Но наистина трябва да си мълчите за това. В момента съм по средата на едно много деликатно разследване.

На портиера му трябва доста време да огледа значката на Уин, личната му карта, след това поглежда внимателно лицето му, нещо странно и несигурно се явява по неговото, може би отблясък от вълнение, и после пита:

— Вие сте този… за когото четох? Сега ви познах.

— Не мога да говоря за това.

— Ако питате за моето мнение, направил сте каквото трябва. Съвсем правилно. Днес децата са безполезни хулигани.

— Не мога да говоря за това — повтаря Уин, когато една жена на около петдесет и може би малко повече влиза във фоайето, бутиков костюм, шанелка, както Уин нарича онези богати жени, които се перчат с големите букви на марката „Коко Шанел“.

— Добър ден — портиерът любезно й кимва, почти се покланя.

Тя пропуска присъствието на Уин, след това разиграва рязка закъсняла реакция, вторачва се открито в него, усмихва му се, протича малък флирт. Той се усмихва в отговор, наблюдава я как се насочва към асансьора.

— Аз ще се кача с нея — заявява на портиера, като не му оставя време да възрази.

Пресича с големи крачки фоайето, докато месинговите врати на асансьора се разтварят, и се качва в кабината от махагон. Тя ще го откара на една мисия, която Моник Ламонт сигурно няма да оцени или забрави.

— Наистина трябва да го сменят. Колко пъти трябва да им казвам? Като че ли сградата не може да си позволи нов асансьор — обявява шанелката, натиска бутона за осмия етаж и го поглежда сякаш е пътуваща колекция бутикови стоки и тя иска просто да я купи цялата.

Асансьорът скърца, сякаш „Титаник“ потъва. Ламонт е отседнала в тази сграда, но изглежда никой не знае в кой апартамент. Няма жилище на нейно име.

— Тук ли живеете? Не смятам, че съм ви виждала преди — подхвърля шанелката.

— Просто идвам на гости — той изглежда объркан, загледан в бутоните на асансьора. — Тя каза надстройката, но тук май има две. Н едно и Н две. А може би беше… — започва да рови из джобовете си сякаш търси бележка.

Асансьорът спира. Вратите не бързат да се отворят. Шанелката не помръдва, остава замислена, намесва се:

— Ако ми кажете при кого идвате, може би ще мога да ви помогна.

Той прочиства гърлото си, снишава глас, навежда се по-близо до нея, парфюмът й пронизва синусите му като шило за лед.

— Моник Ламонт, но моля, запазете това в тайна.

Очите й заблестяват, тя кимва.

— Десети етаж, южния коридор. Но тя не живее тук. Просто е на посещение. Често го прави. Вероятно за да има малко усамотение. Всеки има право на личен живот — очите й са до неговите. — Нали знаете какво имам предвид.

— Познавате ли я? — пита той.

— Знам за нея. Трудно може да бъде пропусната. И хората говорят. А вие? Изглеждате ми познат.

Уин протяга ръка, попречва на вратата да се затвори и отговаря:

— Много хора ми го казват. Приятен ден.

Шанелката не обича да я отхвърлят, тръгва, не поглежда назад. Уин измъква мобилния си телефон, обажда се на Сами.

— Направи ми услуга, апартаментът на Ламонт — дава адреса на Сами. — Разбери чий е, кой го наема, изобщо всичко.

Слиза на десетия етаж, където има две врати в двата противоположни края на малкото мраморно фоайе и натиска звънеца на номер 10. Звънва три пъти, преди предпазливият глас на Ламонт да се чуе от другата страна.

— Кой е?

— Аз съм, Уин — отговаря той. — Отвори вратата, Моник.

Отключват се ключалки, тежката дървена врата се отваря, от другата страна Ламонт изглежда ужасно, има вид сякаш току-що е излязла изпод душа.

— Какво искаш? Нямаш право да идваш тук — казва тя ядно, отмятайки мокра коса от лицето си. — Как влезе?

Той минава покрай нея, застава под един полилей „Бахара“, оглежда се и вижда богати орнаменти, дървени ламперии и разкошно старо дърво.

— Хубаво местенце си имаш тук. Колко ли струва? Няколко милиончета? Четири-пет или може би шест? — подхвърля той.

 

 

Сайкс седи в офиса на клуб, в който никога не би могла да си позволи да влезе, и се чуди дали Вивиан Финли си е мислила, че е по-добра от всички други, и дали щеше да я отхвърли като ужасно селско момиче, което вероятно не знае коя вилица да използва за салатата. Истината за жертвите на насилие е, че много от тях са неприятни.

Преглежда документи, стигнала е чак до май. Онова, което е научила досега, е, че мисис Финли е била много дейна. Често, по три пъти седмично, е играела тенис в кънтри клуба, винаги след това е обядвала и според сумите във всички сметки никога не се хранила сама. Имала е навик да прибира сметката. Излиза, че е обядвала там един или два пъти, седмично и е обичала неделните ранни обеди или късни закуски. И пак не се е хранила сама, като се имат предвид значителните суми на сметките.

Мисис Финли очевидно е била щедра. Сайкс започва да подозира, че причината не е било желанието й да сподели с околните благоденствието си, тъй като е невероятно гостите ида са били с малки бюджети. Не и в този клуб. По-вероятно е била една от онези, които кимват за сметката всеки път, защото обичат да бъдат голямата работа, да командват, да контролират хората, от онзи вид, който винаги е карал Сайкс да се чувства обикновена и дребна. Излизала е с доста подобни мъже, мисли колко различен е Уин в сравнение с всички, които някога е познавала.

Като онази вечер в „Тенеси Грил“, когато двамата гледаха как слънцето залязва над реката, специална вечер с големи чийзбургери и бира, тя — с болезнената надежда, че и той може би е привлечен към нея, както тя към него. Е, привлечена е. Не може да го отрече, но продължава да си мисли, че това чувство ще изчезне. Онази вечер беше неин ред да черпи и тя го направи, защото за разлика от повечето мъже Уин няма нищо против. Не че е стиснат, със сигурност не е. Той е щедър и мил, но смята, че нещата трябва да се разпределят по равно, така че „и двамата да имат възможността да изпитат удоволствието от даването“. Така го обясни. Уин винаги спазва реда си. На стрелбището, в шофирането до разни места, в плащането на сметките или просто при разговор. Опитва се да бъде колкото може по-честен.

Сайкс започва да преглежда отчета за месец юли и усеща вълнение, когато забелязва, че към времето на мисис Финли на корта и нейните обеди е включен и гост, който е играл тенис и голф в клуба. Който и да е бил този гост, макар да е възможно да са били различни хора в отделните случаи, обмисля Сайкс, в течение на две седмици в клубните магазини за сметка на мисис Финли са похарчени почти две хиляди долара. Отваря месец август.

На осми, деня, когато мисис Финли е убита, един гост играл тенис очевидно сам, защото има сметка за машината за подаване на топки. Това е нещо, което общителната мисис Финли изглежда никога не е ползвала. Същия ден един гост е похарчил почти хиляда долара в спортния магазин при кортовете и ги е писал на сметката на мисис Финли.

 

 

Нищо не стои между Ламонт и Уин, с изключение на една антикварна маса и нейния червен копринен пеньоар.

Почти седем часът е, слънцето е огненооранжево, ивица розово се разлива по хоризонта, прозорецът е отворен и отвън нахлува топъл въздух.

— Защо не се облечеш? — подканя я той за трети път. — Моля те. Ние сме двама професионалисти, двама колеги, които разговарят. Нека оставим нещата така.

— Ти не си тук, защото сме колеги. Това е моят апартамент и ще нося каквото си искам.

— Всъщност не е твой — оборва я той. — Сами си е поговорил с администратора на сградата. Изглежда твоят директор на лабораторията по криминалистика направо процъфтява.

Тя нищо не казва.

— Моник? Откъде Хюбър получава парите си?

— Защо не го попиташ?

— Защо пребиваваш в неговия апартамент? Да не въртите нещо двамата?

— В момента съм почти бездомна. Хайде, престани вече с това.

— Добре. Ще се върнем на него — Уин се накланя напред, отпуска лактите си върху масата. — Аз мога да започна пръв или да ти дам възможност да ми кажеш истината.

— Да, колеги сме, както се изрази — очите й са впити в неговите. — Ще ми прочетеш ли правата, преди да ме арестуваш за някакво престъпление, което си въобразяваш, че съм извършила?

— Истината — повтаря той отново. — Загазила си. Не мога да ти помогна, докато не ми кажеш истината.

— Нямам представа за какво говориш.

— Кабинетът над твоя гараж — продължава той. — Кой го използва?

— Получи ли разрешително за обиск преди да нахълташ там?

— Имотът ти е местопрестъпление. Целият, всеки сантиметър от него. Няма нужда да обяснявам това на теб.

Тя вдига пакет цигари, измъква една, ръцете й треперят. За пръв път я вижда да пуши.

— Кога за последен път си била в апартамента над гаража си? — настоява той.

Тя запалва цигарата, смуква дълбоко, достатъчно внимателна е да издуха дима встрани, а не в лицето му.

— В какво възнамеряваш да ме обвиниш?

— Хайде, Моник, не преследвам теб.

— Такова е усещането — тя придърпва един пепелник по-близо.

— Добре, нека ти нахвърлям нещата — опитва Уин различен подход. — Влизам в гаража ти през страничната врата, която между другото беше разбита, а ключалката е изкъртена с лост.

Тя издухва дим, изтърсва пепелта, проблясък на страх, който се обръща в гняв.

— И виждам доказателства за кола, която е била там, следи от мръсни гуми. Може да са оставени, когато за последен път валя — точно през нощта, когато те нападнаха.

Тя слуша, пуши.

— Виждам падаща стълба, качвам се по нея и откривам апартамент за гости, който изглежда необитаем, като изключим следите по килима.

— И ти, естествено, преобърна мястото — подхвърля тя, обляга се назад в креслото си, сякаш го подканва да я погледне по начин, по който не би трябвало да го прави.

— Ако съм го направил, какво намерих? Защо не ми кажеш?

— Нямам представа — отговаря Ламонт.