Патриша Корнуел
В опасност (10)

10

Моник Ламонт седи в кухня от мраморни плотове и черешово дърво на Маунт Върнън Стрийт в Бейкън Хил, един от най-скъпите и желани адреси в Бостън. Пие първото си мартини за деня чисто, „Грей Гус“, зелена маслина, напълнена с червена чушка, в чаша, която извади от фризера.

Носи джинси и свободна джинсова риза. Анцугът вече е в контейнера за боклук зад тухления комплекс от деветнадесети век, където беше скрит апартаментът — безопасно и тайно място. Докато тази сутрин Сами не разкри това място на частите, настоя полицията да патрулира района и подчерта, че тя не може да остане в къщата в Кеймбридж, поне не сега. Не че би го направила. Винаги ще вижда задната врата, кутията за ключове, тубата с бензин. Винаги ще го вижда в спалнята си, пистолетът насочен към главата й, докато той правеше онова, което искаше, докато я пресъздаваше по свое подобие — малко мръсно създание, едно нищо, един никой.

— Единственото, което желая, е да го бях убила аз — казва тя.

Хюбър седи срещу нея от другата страна на масата, пие втората си бира. Трудно му е да я гледа, втренченият му поглед се прекъсва, сякаш очните му мускули внезапно се парализират.

— Моник, трябва да оставиш това зад себе си. Знам, че ми е лесно да го кажа, но ти не си мислила правилно. Не си могла при тези обстоятелства.

— Джеси, млъкни. Ако някога ти се случи, ще се окажеш сам, виещ към проклетата луна. Тогава ще разбереш съчувствието.

— Значи ще помогне, ако съсипеш всичко останало в живота си? Не трябваше да им казваш за това място.

— И какво? Да откажа полицейска защита, когато не знам кой се крие зад случилото се, кой го е накарал?

— Не знаем със сигурност дали някой го е направил.

— Да ида в хотел? Влизам в лобито и намирам медиите на глутници, чакащи да ме разкъсат?

— Ти сама отиде при медиите — казва той печално, очите му се движат наоколо, вършейки своята хладна пресметлива работа. — Сега трябва да вземем твоя боклук и да направим хайвер от него.

От всички хора, с които Ламонт някога се е срещала, той измисля най-лошите метафори и аналогии. Отвръща му:

— Защо му позволи? Можеше да кажеш, че лабораторията за документи е претоварена, че Рейчъл не е там, заета е, каквото и да е. Джеси, това беше глупаво.

— Уин винаги е имал специално членство в клуба „Лаборатория по криминалистика“. Прекалено интелигентен е. Ако бях почнал да измислям извинения, щеше да разбере веднага, че става нещо. Той ми се доверява като на баща.

— Тогава не е толкова умен, колкото го мислиш — тя отпива от мартинито, изпразва чашата, изяжда маслинката.

— А ти си харвардски сноб — подмята Хюбър, става, отваря фризера, изважда бутилката „Грей Гус“, замръзнала чаша, прави й друго питие, забравя маслинката.

— Знаеш ли какъв е коефициентът на интелигентност на този момък? — пита гласът му от вътрешността на хладилника. — По-висок от моя и твоя, взети заедно.

Тя мислено превърта наново непростимата филмова лента как Уин я вижда, дава й сакото си, казва й да вдишва дълбоко. Как я е видял гола, безсилна и унижена.

— Но не може да прави тестове, най-простото нещо — продължава Хюбър, отваряйки си друга бира. — Завършва гимназия с отличие, държи прощалното слово на випуска, най-вероятно било да успее, имал най-добрия външен вид, бил най-добрият във всичко, с изключение на една дреболия. Провалил се на образователния си тест. След гимназията прецакал теста при приемния изпит за университета и теста за правния факултет. Просто не може да прави тестове. Нещо става с него.

Уин не се появи в „Глоуб“. Не й се подчини. Вече не изпитва уважение към нея, след като я видя…

— Чувал съм, че има такива хора — Хюбър отново си сяда на мястото. — Блестящи, но не могат да взимат тестове.

— Не ме интересува неспособността му да учи — отговаря Ламонт. — Какво точно е открил в лабораторията? — водката е направила езика й по-голям и по-трудно подвижен и мислите й някак заекват. — Или какво си мисли, че е открил?

— Вероятно не знае какво означава. Във всеки случай нищо не може да докаже.

— Не за това питах!

— Бележки от телефонен разговор с моя брокер.

— О, боже!

— Не се тревожи. Няма да открият отпечатъци, нищо, което да свърже писмото с мен. Едно нещо познавам добре и това е криминалистиката — усмихва се той. — Уин вероятно мисли, че си ти. И сигурно смята, че ти се криеш зад това. Вероятно подозира, че Рой го е направил, нарекъл го „мелез“ — Хюбър се засмива. — Това със сигурност го е ядосало.

— Друго от твоите импулсивни и много рисковани решения.

Той не я попита, просто го направи. Каза й чак след случилото се, защото колкото повече знае, толкова по-замесена ще бъде — такава бе неговата стратегия още от самото начало.

— То причини точно онова, което казах, че ще направи — Хюбър отпива от бирата си. — Ти го заплашваш, обиждаш, опитваш се да го наплашиш да се откаже от някакъв случай и той впива челюстите си в него като питбул.

Тя мълчи, пие мартини, попаднала е в капан. Отбелязва:

— Не беше нужно. И без това си е питбул.

— Твоя е грешката, че настоя да говориш с него лично, а не по телефона. Трябваше да го оставиш долу в Ноксвил — той прави пауза, лицето му потрепва. — Може би разбра нещо за него. Как изглежда.

— Джеси, върви по дяволите!

— Разбира се, оказа се Божи дар, че беше тук. Провидението, твоят ангел хранител, правото ти на живот, каквото искаш — продължава той неделикатно и безчувствено. — Уин се е ядосал и е дошъл да те види. Както излиза, моята малка маневра всъщност ти направи доста голяма услуга. Моник, все още си жива.

— Недей да се правиш на толкова разочарован.

— Моник…

— Не се шегувам — тя издържа вторачения му поглед, не трепва, осъзнава, че изведнъж е започнала да го мрази, да му желае зло, нещастие, бедност, смърт. После добавя: — Не искам Тоби да се връща. Той е безполезен. Приключих с тази услуга. Приключих с всякакви услуги.

— Той и без това не понася да работи за теб.

— Писна ми от теб, Джеси. Отдавна — водката я прави невъздържана. Може да го прати по дяволите. — Казах ти, повече няма да участвам в играта. И точно това имах предвид. Не си струва.

— Разбира се, че си струва. Получи, каквото искаше, Моник. Каквото заслужаваш — казва той и не може да остане съмнение какво има предвид.

Тя се вторачва в него шокирана.

— Каквото заслужавам?

Той я гледа в отговор.

— Аз заслужавам това? Казваш, че това заслужавам! Копеле!

— Имах предвид, че работиш здраво и би трябвало да получиш нещо в отплата — този път очите му не подскачат наоколо. Те гледат към нея, безизразни, празни.

Тя се разплаква.

 

 

Вече е тъмно, луната е нова.

Уин отваря шофьорската врата на стария „Буик“ на Нана, спрян отново по средата на улицата, наблюдава мис Дог, тя пак се лута безцелно, фаровете проблясват в старите й слепи очи.

— Точка. Това е краят — казва Уин ядосано. — Ела тук, момиче — придумва той, подсвирва. — Хайде, мис Дог. Какво правиш отново на улицата, а? Забравила е да затвори вратата? Пуснала те е навън, а после дебелият й задник не се е надигнал. Боклукът зет пак ли те ритна?

Опашката на мис Дог се отпуска. Тя ляга по корем, сякаш е направила нещо лошо. Уин нежно я вдига, продължава да говори, чуди се дали изобщо го чува, поставя я вътре в колата, потегля, казва й къде отива и какво ще се случи по-нататък. Може би го чува, а може би не. Близва ръката му. Той паркира зад къщата на Нана и вятърните камбанки лекичко звънят, нощта е ясна, хладният въздух едва помръдва, камбанките тихичко звънят, сякаш разказват тайни. Отключва задната врата, мис Дог се е проснала върху рамото му като козиняв чувал с картофи.

— Нана?

Следва звука на телевизора.

— Нана? Имаме ново попълнение на семейството.

 

 

Сайкс е на телефона повече от час, подмятана от един старчок на следващия. Двадесет и три години са цяла вечност. До този момент никой в полицейското управление на Ашвил не си спомня детектив Марк Холанд.

Тя набира друг номер, докато кара на Запад към Ноксвил, приближаващите фарове я смущават, подсещат я какво ограбване е да остарееш. Вече не може да вижда джунджуриите, които си заслужават, не може да прочете меню без очила, нощното й виждане е ужасно. „Проклети авиолинии! Проклети закъснения и отлагания!“ Единствената останала кола под наем, една с четири цилиндъра, имаше жизнеността на хипопотам.

— Опитвам се да се свържа с детектив Джонс — казва тя на мъжа, който вдига телефона.

— Мина доста време, откакто ме наричаха така — любезно отговаря гласът. — А кой се обажда?

Тя се представя, обяснява:

— Както разбрах, сър, бил сте детектив в Ашвилското полицейско управление през осемдесетте години и се чудя дали помните един друг детектив на име Марк Холанд.

— Не много добре, защото беше детектив само няколко месеца преди да бъде убит.

— Какво си спомняте за това?

— Единствено, че отишъл в Шарлът. По общо мнение — да разпита свидетел по случай на грабеж. Ако искате да знаете мнението ми, това не беше нещастен случай. Мисля, че не е искал да се самоубие на място, където някой от нас трябваше да работи по случая.

— Имате ли някаква представа защо би искал да си отнеме живота?

— Както чух, жена му го мамела.

 

 

Нана е заспала на дивана в своята черна роба до глезените. Дългата й бяла коса е несплетена и разпиляна по възглавницата. На екрана Клинт Истууд кара някого да умира със своя голям зъл револвер.

Уин оставя мис Дог на пода и тя веднага слага главата си в скута на Нана. Животните винаги реагират на нея така. Тя отваря очи, поглежда към Уин, протяга ръце към него.

— Скъпи! — целува го по лицето.

— Отново не си беше включила алармата. Така че нямам друг избор, освен да ти дам куче пазач. Това е мис Дог.

Тя я милва, нежно подръпва ушите й:

— Не се тревожи, мис Дог. Няма да те намери тук. Тази отвратителна жена, мога да я видя ясно като бял ден, няколко зъба няма да й дойдат зле, нали? Не се тревожи, малката — казва неясно Нана. — Имам начини да се погрижа за хора като нея.

Ако искаш да си навлечеш яростта на Нана, отнасяй се лошо с животно, накарай я да излезе на една от тайнствените си мисии късно през нощта и да пръсне 999 пенита в градината на някой лош човек. Това е заплащане за старата вещица богиня Хеката, която знае как да се погрижи за жестоките хора.

Мис Дог бързо е заспала в скута на Нана.

— Хълбоците я болят — обяснява тя. — Артрит. Проблеми с венците, болки. Потисната. Доста й крещи, тази нещастна жена. Не е добър човек. Отнася се към нея по същия начин, както към себе си. Ужасно. Горкото дете! — гали я, докато започва да хърка. — Зная всичко за това — обръща се към Уин. — Всичко казаха по телевизията, но ти си добре — взима ръката му. — Помниш ли времето, когато баща ти наби един мъж, който живееше три улици по-нагоре? — сочи. — Нямаше избор.

Уин не е сигурен, че знае за какво говори Нана, но това не е нещо ново. Нейният свят не винаги е очевиден и логичен.

— Ти беше на четири, а синът на онзи човек на осем. Блъсна те на земята и започна да те рита, наричаше те с ужасни думи, наричаше баща ти с ужасни думи, расистки ругатни и, ох, копито баща ти разбра, отиде в къщата им и това беше.

— Татко ли започна?

— Не баща ти. Но той го приключи. Случват се такива неща. И ти си добре. Ако се върнеш обратно и се огледаш, ще намериш нож.

— Не, Нана. Беше пистолет.

— Има нож. Нали ги знаеш, от онези с дръжка, на която има нещо — тя го рисува във въздуха. Може би има предвид нож с предпазител като кама. — Потърси. Не трябва да се обвиняваш за онзи, когато уби. Той беше много лош, но има един друг. Той е по-лош. Зъл. Тази сутрин опитах меда върху една поничка. Тенеси е чисто място с много добри хора, не непременно добри политици, но добри хора. Пчелите не ги интересува политиката, затова им харесва там, радостни са, докато правят меда си.

Уин се разсмива, изправя се.

— Нана, мисля да се насоча надолу към Северна Каролина.

— Не още. Тук имаш несвършена работа.

— Ще включиш ли, моля, алармата срещу крадци?

— Имам си моите вятърни камбанки. И мис Дог — отговаря тя. — Тази нощ Луната е съюзена с Венера, навлязла е в Скорпион. Пълно е с недоразумения, скъпи. Възприятията ти са замъглени, но всичко това ще се промени. Върни се обратно при къщата й и ще намериш онова, за което говоря, и нещо друго. Защо виждам малко помещение с наклонени греди над главата? И тясна стълба. Може би от шперплат?

— Вероятно защото все още не съм се свъртял тук, за да почистя тавана ти — отговаря той.