Патриша Корнуел
В опасност (11)

11

На следващата сутрин Сайкс и директорът на академията по криминалистика Том са клекнали и напредват през тревата подобно на раци, докато събират месинг.

На стрелбището на Ноксвилското полицейско управление никой не забравя сам да почиства подир себе си и от всекиго се очаква да отговори на изискванията заради привилегията да учи в академията. Посещаването на часовете става без излишни приказки. Сайкс е недоспала и потисната, когато хвърля поглед към своите състуденти. Петнадесет мъже и жени в сини тренировъчни панталони, поло и кепета, които връщат огнестрелните оръжия върху моторизираната количка за голф. Завършват в осем упражнението по анализ на траектории, изхвърляне на гилзи, докато отбелязват доказателствата с малки оранжеви флагчета и снимат, както се прави на местопрестъпленията.

Сайкс е унижена, обезсърчена, сигурна, че другите студенти я отбягват, защото не я уважават. Може да си мислят, че тя е следовател, който си пада по лесното. Появява се, когато става нещо весело, като стрелянето с АК-47, „Глок“ и 12-калибровата пушка за безредици, с която направо издухва онова, което тя нарича „грозните копелдашки мишени“. Те са й любимите, защото е много по-приятно да разкъсаш хартиен главорез, насочил пистолет срещу теб, отколкото да се опиташ да улучиш десетката. Пуска няколко гилзи в пластмасовата кофа, която делят с Том, въздухът е влажен и тежък, а далечните Смоуки Маунтинс са замъглени, точно според наименованието си.

— Това, което стана дотук, не представя Ноксвилското полицейско управление в добра светлина — тя се опитва да обясни, пот се стича между очите й.

— Вчера имаше груба сила и характерни наранявания — подмята Том, хвърляйки със звън още една гилза в кофата.

— Някак е странно — отбелязва тя, разгръща тревата и събира още месинг. — Точно това я е убило. Груба сила. Дзън! — и е имала характерни наранявания. — Дзън! — Уин казва, че в черепа й са пробити дупки, сякаш някой я е преследвал с чук. — Дзън! — значи уча така или иначе, независимо че пропуснах часовете.

— Пропусна смърт, причинена от злоупотреба с наркотици. Внезапна и неочаквана смърт. Малтретиране на деца — продължава Том, придвижва се из тревата и хвърля със звън още месинг в кофата.

— Знаеш, че ще наваксам — не е сигурна дали ще може, а Уин го няма, за да й помогне.

— Трябва да наваксаш — Том се изправя, протяга гръб, младото му лице е сериозно, може би по-сериозно, отколкото истинските му чувства.

Той не е такъв твърдоглавец, за какъвто се опитва да се представя. Сайкс знае това. Виждала го е с децата му.

— Какво точно за полицейското управление? — пита той накрая.

Тя обяснява за мазето на Джими Барбър, за досие, което изобщо не е трябвало да бъде носено вкъщи и сега липсва, разказва му за немислимо жестоко убийство, чието разследване изглежда невероятно нехайно и несръчно. Говори драматично, изразително, надява се, че той ще разбере важността на това, което върши, вместо да мисли за онова, което не прави.

— Не искам да представям никого в лоша светлина — продължава тя. — А ако просто зарежа всичко това и си тръгна? Ако Уин и аз го направим?

— Не се извинявай вместо него. Той може да отговаря за себе си. Ако изобщо го видим отново. Освен това, Сайкс, случаят е негов. Неговият отдел му го възложи.

Може и да е негов, но усещането не е такова. На нея й се струва, че тя върши цялата работа.

— И управлението няма да изглежда зле. Това е било преди много време, Сайкс. Полицейската работа се е променила драматично през последните двадесет години. Тогава всичко, с което разполагаха, бяха техниките за разпознаване. Не като вас сега — оглежда той курсистите си.

— Е, не мисля, че мога да му обърна гръб и да го зарежа — обявява тя.

— Курсистите в нашата академия не обръщат гръб и не зарязват каквото и да било — отговаря Том почти мило. — Ще ти кажа нещо. Утрешните огнестрелни рани ще отработваме с няколко балистични желатинови манекени.

— Добре, добре — тя обича да стреля по желатинови хора, както ги нарича, дори повече, отколкото по грозните копелдашки мишени.

— Не е толкова важно, колкото някои други неща, мога да си затворя очите. Намери време по-късно да докараш задника си на стрелбището. Но цялата следваща седмица ще имаме анализ на образци на кръвни петна. Това не можеш да пропуснеш.

Тя сваля тъмносиньото си кепе, избърсва потта от челото, гледа как другите студенти потеглят към спортната зала, към камионите, към своето бъдеще.

— Давам ти време до понеделник — обявява той.

— Нищо — съобщава Уин, докато слиза надолу по скрибуцащите дървени стъпала, спомняйки си как кънтяха само преди няколко утрини, когато целият му живот се промени.

— Казах ти. Ние наистина си поиграхме на детективи и огледахме наоколо след случилото се — обажда се Сами от креслото с подлакътници до камината, покрита с параван от цветно стъкло. — Други стаи от къщата не са били местопрестъпление. Всичко съвпада с онова, което тя казва. Той се е появил зад нея, накарал яда се качи в спалнята и толкова. Благодарение на теб.

— За съжаление не приключи с това — оглежда се Уин. Фетишизмът на Ламонт по стъклото не се ограничава само в службата й. Уин никога не е виждал нещо подобно. Всички лампи са с глобуси като онзи, който разби в спалнята — екзотична половин луна, увиснала на кована желязна верига, ръчно изрисувана с ярки цветове. Подписът е на Ула Дарни и са дяволски скъпи. Масата й за хранене е стъклена и навсякъде има кристални купи и фигурки, модерни стъклени огледала и вази.

— Знаеш ли какво предлагам? — Сами бавно се изправя, въздиша, сякаш е прекалено уморен да се движи. — Майчице, имам нужда от нов гръб! Доволен ли си? Можем ли да тръгваме сега?

— Тя има гараж — подсеща го Уин.

— Вече съм бил там. Нищо.

— Аз не съм бил.

— Както искаш — казва Сами, вдига рамене и излизат през вратата.

В края на деветнайсети век това е била постройката за каретите. Тухлени стени, покрив от шисти, сега малко изтъркан и полускрит от ниските клони на стар дъб. Сами намира ключа към страничната врата, осъзнава, че ключалката е разбита, насилена с щанга.

— Не беше така, когато идвах… — Сами измъква пистолета си. Уин вече е извадил своя револвер.

Сами бута вратата да се отвори и тя се блъсва във вътрешната стена, той сваля пистолета и го прибира в кобура. Уин също сваля своя, застава на прага, оглежда се, забелязва петна от масло по бетона, вижда следи от мръсни гуми, каквито човек би очаквал да намери в гараж. На куки висят обичайните инструменти за градината и двора. В ъгъла има косачка за трева, ръчна количка и пластмасова туба за бензин, наполовина пълна.

— Изглежда тубата не е дошла оттук — отбелязва Сами.

— Никога не съм си го мислил — отговаря Уин. — Ако планираш да запалиш нещо, обикновено носиш собствени запалителни материали.

— Освен ако не е работа на вътрешен човек. Като при домашните проблеми. Виждал съм доста такива.

— Тук случаят не е такъв. Роджър Баптиста със сигурност не е домашен проблем — казва Уин, докато гледа едно въже, висящо от гредите на тавана, което служи за издърпване на стълба.

— Провери ли там? — пита Уин.

Сами поглежда нагоре и отговаря:

— Не.

 

 

Прозорците на внушителния дом в стил Тюдор блестят на слънцето, яркосинята река Тенеси се извива грациозно в двете посоки, докъдето Сайкс може да види. Тя слиза от своя стар „Фолксваген Рабит“, решава, че изглежда като безобидна брокерка на имоти на средна възраст в костюм от джинсов плат.

Бизнесменът, който притежава къщата, където е убита Вивиан Финли, не е вкъщи. Сайкс провери, чуди се дали някой си е направил труда да му каже, че преди двадесет години една седемдесет и три годишна жена е пребита до смърт в тази елегантна къща. Ако му е казано, явно не го е грижа. Сайкс не би живяла на място, където някой е бил убит, дори да й е подарено. Тръгва да заобиколи къщата, чудейки се как е влязъл убиецът на мисис Финли.

Там има предна врата, а от двете страни — множество прозорци. Но те са малки и трудно може да си представи някой да влиза през прозореца в този квартал посред бял ден. Друга врата с тласкач в задната част на къщата изглежда води в мазето. След това срещу реката има още една врата и зад прозорците от двете й страни се вижда хубава модерна кухня с уреди от неръждаема стомана и изобилие от керамични плочки и гранит.

Сайкс стои в задната градина, оглежда цветята и пищните дървета, ниската стена, издигната от речни камъни, след това пристана и водата. Една моторница преминава с рев, тегли смелчага на водни ски. Обажда се на номер, който е записала в мобилния си телефон, докато караше насам след часа в академията, може би последния, на който е присъствала.

— Кънтри клуб „Сикуоя Хилс“ — отговаря учтив глас.

— Офисът, моля — казва Сайкс и разговорът е прехвърлен. После: — Миси? Здравейте. Отново е специален агент Делма Сайкс.

— Добре, мога да ви кажа следното — отговаря Миси. — Вивиан Финли е била член от април 1972 до октомври 1985 година.

— Октомври? Тя е починала през август — прекъсва я Сайкс.

— Вероятно едва през октомври семейството й е наминало, за да прекрати членството й. Нали разбирате, тези неща отнемат време. Хората дори не се сещат за тях.

Сайкс се чувства като глупачка. Какво знае тя за клубовете или за каквото и да е членство.

— Притежавала е пълно членство — обяснява Миси, — което означава включително тенис и голф.

— Какво друго имате в това досие? — пита Сайкс, мечтаейки да може да гледа вода, без да се налага да нарушава границите на чужди имоти или да ходи на почивка. Сигурно не е лошо да имаш толкова пари, че да можеш да си вземеш река.

— Не разбрах?

— Имам предвид стари осчетоводени сметки, които може да разкрият в подробности какво е купувала и правила? Например дали е купувала дрехи за тенис в магазина на клуба?

— Ние не хвърляме деловите досиета, но те не са в офиса. Притежаваме складово помещение…

— Нужни са ми старите й сметки, всички за осемдесет и пета.

— Честна дума, ще са нужни двайсет години, за да бъдат изровени. Това може да отнеме… — смайване, доловима въздишка.

— Аз ще ви помогна в търсенето — обещава Сайкс.

 

 

Горният етаж в гаража на Ламонт е превърнат в стая за гости, която не изглежда да е била използвана, като изключим следите и малкото мръсотия по тъмнокафявия килим, оставени от подметки. Доста големи крака, отбелязва Уин. Две различни следи.

Стените са боядисани в бежово и са украсени с няколко щампи: платноходки, морски пейзажи. Има едно единично легло, покрито с кафява покривка, масичка до леглото, малък гардероб, въртящо се кресло, бюро, върху което има само попивателна, зелена стъклена лампа и месингов нож за писма, който прилича на кама. Мебелите са от евтин явор. Малка баня с поставени една върху друга пералня и сушилня, много спретнати и чисти. Всичко изглежда неизползвано, разбира се, като изключим следите от стъпки по целия килим.

— Какво намери горе? — провиква се Сами от долния край на свалящата се стълба от шперплат. — Искаш ли да се кача?

— Няма нужда, а и няма място — отговаря Уин, поглеждайки надолу през отвора към темето на посивяващата му глава. — Изглежда никой не е отсядал или работил тук. А ако го е правил, се е изнесъл и доста добре е почистил. Със сигурност някой или може би повече от едно лице са се разхождали насам-натам.

Уин измъква чифт латексови ръкавици от джоба си, слага ги, започва да отваря чекмеджетата. Отпуска се на четири крака, поглежда под гардероба, под леглото, нещо му подсказва да огледа навсякъде, без да е наясно за какво или защо. Ако някой е бил тук и е напуснал апартамента, очевидно е почистил и е пуснал прахосмукачка. Тогава защо? И кой е разбил и отворил вратата долу? Дали някой е идвал тук, след като Ламонт едва не бе убита, и ако е така, какво е търсил този човек? Той отваря един килер, отваря шкафовете под мивките в кухненския бокс и банята, изправя се в средата на дневната, оглежда се пак, вниманието му се насочва към готварската печка. Отива при нея и отваря вратичката.

На долния рафт има дебел плик с изписан на ръка адрес на службата на ОП и обратен адрес в Ноксвил, множество марки, залепени накриво в бързината, стойността им е по-голяма от нужната.

— Исусе Христе!

Пликът е срязан и Уин поглежда към ножа за писма на писалището, онзи, който му прилича на кама. Изважда дебело досие, пристегнато с ластици.

— Не мога да повярвам! — възкликва той.

Стъпките на Сами се чуват по свалящата се стълба.

— Случаят. Бил е у нея през цялото време — после вече не е толкова сигурен. — Или у някой ДРУГ.

— А? — смаяното лице на Сами се появява в отвора.

— Досието по случая „Финли“.

Сами се държи за въжено перило, не се качва по-нагоре, отново произнася:

— А?

Уин вдига папката и обяснява:

— Това е било у нея от три проклети месеца. Преди още да съм започнал в академията, преди още да ми каже, че отивам. Боже!

— В това няма смисъл. Ако ноксвилското полицейско управление го е изпратило на нея, нямаше ли да ти кажат, когато започна да го търсиш?

— Няма име — Уин отново чете етикета, — само адрес, който не ми е познат. Пощенски печат от десети юни. Пощенски код 37921, „Уестърн Авеню“, район Мидълбрук Пайк. Почакай.

Обажда се на Спайкс, получава нейния отговор, успокоява се — както винаги, когато всичко започне да се разплита. Адресът за връщане на подателя е на Джими Барбър.

— Изглежда тази негова жена пияница е копала из мазето много преди теб — подхвърля Уин на Сайкс. — Изпратила е досието на Финли тук, където е крито в печката.

— Къде? Кучката ме е излъгала!

— Зависи. Каза ли й изобщо какво точно търсиш? — пита Уин.

Мълчание.

— Сайкс? Там ли си още? Каза ли й?

— Добре де, не съвсем — признава тя.

 

 

В два и половина той паркира стария „Буик“ на Нана зад къщата, вижда ветрените й камбанки на дневна светлина, дългите им кухи тръбички, които се полюшват на дърветата и под стрехите. Не изглеждат толкова магически, както през нощта.

Друга кола е паркирана близо до баскетболния кош, почти в храстите — стара червена „Мазда М5“. Той има нужда от стационарен телефон, но точно сега апартаментът му изглежда лоша идея. Има неприятно усещане и реши да се вслуша в него. Няма да е пресилено, ако предположи, че ченгетата или някой, който насилва ключалки с щанга, може да патрулират в квартала му. Почуква, след това влиза през задната врата в кухнята, където Нана седи срещу смутена млада жена, която сече тестето от карти Таро на три купчинки. Нана е направила горещ чай, специалитета на заведението, с канела на пръчици и късчета пресни обелки от лимон. Забелязва буркан с мед от Тенеси, а до него лъжица.

— Отгатни какво опитахме, скъпи мой — обръща се Нана към него, посягайки за карта. — Твоят специален мед, направен от щастливи пчели. Това е Сузи. Взимаме мерки срещу този неин съпруг, който мисли, че не трябва да съблюдава ограничителната заповед.

— Бил ли е арестуван? — пита Уин Сузи, на двадесет и няколко, с крехък вид, лицето подпухнало от плач.

— Моето момче е детектив — гордо обявява Нана, отпивайки от чая, когато се чува потрепване на нокти и се появява мис Дог.

Уин сяда на пода, започва да я гали, тя иска да я почеше по коремчето, а Сузи отговаря:

— Два пъти. Няма никаква полза. Мат просто плаща гаранцията, появява се както снощи в къщата на мама, чака край живия плет и ми се завира в лицето, докато слизам от колата. Ще ме убие. Зная го. Хората не разбират.

— Ще се погрижим за това — заканва се Нана.

Уин я пита къде живее майка й, забелязва, че мис Дог изглежда очебийно по-добре. Невиждащите й очи сякаш са пълни със светлина. Тя като че ли се усмихва.

— Малко по-надолу по улицата — отговаря Сузи с някакъв въпрос в гласа. — Би трябвало да знаеш.

После поглежда към мис Дог. Уин схваща. Майката на Сузи е собственичката на мис Дог. Сега му светва.

— Мис Дог никъде няма да ходи — заявява той и толкоз.

— Не ми пука, думичка няма да кажа. Мама се държи ужасно с нея. Мат е още по-лош. Аз съм й казвала същото, което и ти. Че някой ден ще прегазят кучето.

— Мис Дог е много добре — обажда се Нана. — Снощи спа в леглото ми заедно с двете котки.

— Значи майка ти не те защитава от Мат? — Уин става от пода.

— Нищо не може да направи. Той обикаля около къщата ни колкото си иска. Щом пожелае, влиза направо вътре. Тя нищо не прави.

Уин се насочва към дневната, за да използва телефона. Сяда сред кристалите и мистичния безпорядък на баба си, за да разговаря с доктор Рийд — генетик в ДНК лабораторията в Калифорния, анализирал кървавите дрехи от случая „Финли“. Казват му, че доктор Рийд участва в конферентна връзка и може да се свърже с него след половин час. Тогава Уин излиза от къщата и се отправя към къщата на мис Дог, нейния бивш дом: Виждал е Мат и преди, почти е сигурен — дребен, тлъст, с изобилие от татуировки, от типа на малтретиращите кавгаджии.

Мобилният му телефон звъни. Сайкс.

— Не ми досаждай. Готвя се да вляза в бой.

— Тогава ще бъда кратка.

— Днес нямаш ли чувство за хумор?

— Е, не исках да ти го казвам, но ако ти и аз не сме отново в клас в понеделник, ще ни изритат от академията.

Това ще разочарова повече нея, отколкото него. Масачузетската щатска полиция си има собствени криминалисти за местопрестъпленията. Няма нужда Уин сам да събира доказателства и в момента той пет пари не дава дали някога ще бъде директор на лабораториите по криминалистика или на каквото и да е друго. Хрумва му, че може би е изгубил ентусиазма си, защото подозира, че единствената причина да бъде пратен на юг да се учи, е била да го натопят да работи по случая Финли. Да го вкарат в това положение заради егоистични, политически и до този момент неизвестни цели! Вече не е сигурен кой зад какво се крие.

— Уин? — пита Сайкс.

Къщата е в полезрението му на около една пресечка напред от лявата страна. Бяла камионетка „Шевролет“ е паркирана на алеята за коли.

— Не се тревожи — успокоява я Уин. — Ще се погрижа за това.

— Не можеш! Ще имам такива неприятности с Бюрото за разследване, че вероятно ще ме изхвърлят. Уин, ще ми се да престанеш да казваш, че ще оправиш нещо, което не можеш!

— Казах ти, че ще се погрижа за това — отговаря той и ускорява крачка, когато Мат се появява от задната част на къщата, насочвайки се към пикала. Този тъп, нагъл неудачник!

— Трябва да ти кажа още нещо — продължава Сайкс обезсърчено. — Проверих при мисис Барбър. Между другото, отново е пияна. Ти беше прав.

— И? — Уин започва да подтичва.

— Тя е изпратила случая в службата на ОП преди около два месеца. Каза, че някакъв тип, вероятно млад човек, й се обадил, дал й указания. Не го споменала пред мен, защото не съм попитала, каза, че много хора се обаждат за разни неща. Съжалявам.

— Трябва да тръгвам — отвръща Уин, вече спринтирайки. Сграбчва вратата на камионетката, докато се затваря, и тлъстият малък грубиян поглежда към него първо уплашен, а после ядосан.

— Махни си шибаните ръце от пикала ми!

Той е долен и тъп, смърди на бира и цигари, дъхът му е толкова лош, че Уин може да го усети, докато отваря вратата широко, застава между нея и предната седалка. Гледа в малките жестоки очета на безполезния съпруг на Сузи, който вероятно се върти тук в очакване тя да се появи. И ако не за друго, поне като мине с колата покрай него и го види, да даде газ от ужас.

— Кой си ти и какво искаш! — изкрещява Мат.

Уин просто се вторачва в него, номер, усвоен отдавна на училищното игрище, след като порасна и се умори да се заяждат с него. Колкото по-дълго се вторачваш в някого и нищо не казваш, толкова повече откача човекът и очите на Мат сякаш отстъпват подобно на малки миди, зариващи се в пясъка, за да се скрият. Вече не е толкова корав. Уин стои там, препречил вратата, втренчен в него.

— Човече, ти си луд — казва Мат, започва да се паникьосва.

Мълчание.

— Хайде, не правя никому нищо.

Плюе, докато говори, толкова е уплашен, че може да се оцапа. Мълчание.

После Уин казва:

— Чувам, че умираш да риташ кучета и да тормозиш жена си.

— Това е лъжа!

Мълчание.

— Кой е изрекъл тая лъжа!

Мълчание.

И тогава:

— Просто искам да запомниш лицето ми — казва Уин много тихо, втренчен и без следа от чувства. — Ако още веднъж обезпокоиш Сузи или пак удариш животно, това лице ще бъде последното, което ще видиш.