Марио Пузо
Сицилианецът (9)

Девета глава

Тури Джулиано и Аспану Пишота станаха призори. Въпреки че изглеждаше невероятно, карабинерите можеха да тръгнат през нощта и да ги изненадат при изгрев-слънце. Снощи в казармата Белампо пристигна бронирана кола, съпроводена от два претъпкани с войници джипа. През нощта Джулиано на няколко пъти ходи на разузнаване по планинските пътеки, като се вслушваше във всеки подозрителен шум, който можеше да означава приближаването на враг. Пишота се подиграваше на тези предпазни мерки.

— Дори като деца сигурно сме били по-смели от полицаите — каза той. — Нима мислиш, че онези мързеливци ще рискуват живота си в мрака, след като могат да се наспят в меките си легла?

— Длъжни сме да се приучаваме на полезни навици — отвърна Тури, защото знаеше, че някой ден щяха да се сблъскат с много по-опасни противници.

Двамата внимателно провериха оръжията си, хапнаха от баницата на Венера и пийнаха от бутилката вино, която им остави Адонис. Баницата с подправки приятно затопли стомасите им. Те направиха на ръба на скалата прикритие от тънки клонки и камъни, за да наблюдават с бинокъл града и пътеките. Джулиано зареди оръжията и натъпка с патрони джобовете на коженото си яке, а Пишота стоеше на пост. Тури работеше бавно и методично, без да пропуска нито една подробност. Изкопа дупка, където скри провизиите и ги покри с големи камъни.

Ето защо Пишота пръв забеляза как бронираната кола излезе от казармата Белампо.

— Ти беше прав — обърна се той към Джулиано. — Колата замина по посока на Кастеламаре.

Младежите се спогледаха и се усмихнаха. Джулиано бе едновременно спокоен и въодушевен — все пак не беше толкова трудно да се надхитри полицията. Всичко това му приличаше на наивна детска игра. Бронираната кола щеше да се скрие зад някой завой, после щеше да заобиколи по пътя, който се намираше зад тяхното скривалище. Навярно полицаите знаеха за съществуването на тунела и очакваха, че младежите ще го използуват за бягството си. Така щяха да се натъкнат на бронираната кола и на нейните картечници.

След час карабинерите щяха да атакуват фронтално Монте д’Оро, за да накарат младежите да напуснат скривалището си. За щастие полицаите смятаха, че имат работа с дръзки хаймани, обикновени разбойници, което се доказваше от алено-златистото сицилианско знаме на скалата.

Един час по-късно вратите на казармата отново се отвориха и пропуснаха камион с войници и джип, в който седеше сержант Рокофино. Двете коли се отправиха бавно към подножието на Монте д’Оро, където спряха, за да слязат карабинерите. Дванадесет от тях се пръснаха из тесните пътеки към върха. Сержант Рокофино свали украсената си с галони шапка и посочи с нея към знамето на скалата.

Тури Джулиано ги наблюдаваше с бинокъла. За миг го разтревожи мисълта за бронираната кола от другата страна на планината. Може би отряд полицаи вече идваше от тази посока. Но изкачването до върха траеше часове, следователно войниците не можеха да бъдат близо. Той прогони тази мисъл от главата си и се обърна към Пишота:

— Аспану, ако сме надценили умствените си способности, тази вечер няма да се приберем вкъщи за приготвените от майките ни спагети, както правехме едно време.

Пишота се засмя:

— Спомняш ли си, че изобщо не ни се прибираше? Но трябва да ти призная, че тази игра е много по-интересна. Да убия ли двама-трима карабинери?

— Не — отвърна Джулиано. — Стреляй над главите им.

Той си спомни, че само преди два дни Аспану не се бе подчинил на същата заповед, и каза:

— Аспану, послушай ме, сега е безсмислено да ги убиваме.

Младежите търпеливо изчакаха още един час, след което Джулиано провря пушката си през прикритието от клони и стреля два пъти. Той с удивление видя как мигновено се разпръсна стройната редица самоуверени войници, които изчезнаха в тревата като забързани мравки. Пишота стреля още няколко пъти. Облачета дим се появиха по склона — карабинерите отговаряха на огъня.

Джулиано остави пушката и вдигна бинокъла. Сержантът и някакъв войник се бяха надвесили над радиостанцията — навярно се опитваха да се свържат с бронираната кола, за да предупредят, че бандитите скоро ще тръгнат в тази посока. Джулиано отново стреля два пъти и се обърна към Пишота:

— Време е да изчезваме.

Скрити от погледа на атакуващите карабинери, младежите пропълзяха до противоположната страна на скалата и стиснали оръжията си, се спуснаха или по-скоро се претъркаляха по каменистия склон. Ниско приведени, те побягнаха надолу, като спряха само за миг, докато Джулиано разгледа бойното поле през бинокъла си.

Карабинерите продължаваха да стрелят по скалата, без да подозират, че младежите ги бяха заобиколили откъм фланга. Джулиано тичаше напред по тясна, скрита сред масивните скали пътека, която ги изведе в малка горичка. Двамата спряха да отдъхнат и отново бързо и мълчаливо продължиха пътя си. След по-малко от, час се озоваха в равнината, която разделяше планината и Монтелепре, като направиха завой — сега градчето се намираше между тях и камиона с войници. Младежите скриха оръжието под дрехите си и тръгнаха през полето като двама селяни, които отиват на работа. Тури и Аспану влязоха в Монтелепре от горната страна на Виа Бела и се озоваха само на стотина метра от казармата Белампо.

В същия момент сержант Рокофино заповяда на войниците си да свалят развяващото се знаме. Повече от час не бе чул ответни изстрели и предположи, че двамата бандити вече са избягали през тунела и слизат по отвъдния склон към бронираната кола, където щяха да попаднат в капана. След час войниците се добраха до скалата и свалиха знамето. Фелдфебел Рокофино влезе в пещерата и накара да разместят каменните блокове и да открият тунела. После нареди на един отряд да мине през прохода и да последва бегълците по посока на бронираната кола. Полицаят не можа да повярва на ушите си, когато разбра, че жертвите му се бяха изплъзнали. Той раздели хората си на групи и им заповяда да претърсят планината, сигурен, че ще принудят бегълците да напуснат скривалището си.

 

 

Хектор Адонис беше изпълнил много точно нарежданията на Джулиано. В началото на Виа Бела стоеше каруца, всеки сантиметър от която беше покрит с рисунки, изобразяващи легендата за Карл Велики. Дори спиците и обръчите на колелата бяха изрисувани с дребни, облечени в ризници фигури; при въртенето им се създаваше илюзията за вкопчени в шеметна схватка рицари. Тегличите също бяха украсени със светлочервени завъртулки на сребристи точици.

Каруцата приличаше на татуиран от глава до пети човек. В нея беше запрегнато сънливо бяло муле. Джулиано скочи на капрата и погледна в каруцата. Тя беше пълна с най-малко двадесет огромни бутилки вино в оплетени от бамбук кошници. Джулиано скри пушката си между тях. Сетне хвърли поглед към планината, но видя само знамето, което все още беше на мястото си. Той се усмихна на Пишота и каза:

— Всичко е наред, можеш да разиграеш твоето представление.

Приятелят му козирува полусериозно, полуподигравателно, закопча якето си, за да скрие пистолета под него, и се запъти към портала на казармата Белампо. Докато вървеше, хвърли поглед към пътя за Кастеламаре, но от бронираната кола нямаше и следа.

Седнал на високата капра на каруцата, Джулиано видя как Пишота бавно прекоси откритото пространство и тръгна по каменистата пътека. После обърна поглед към Виа Бела. Откри своята къща, но пред нея нямаше никой — все се надяваше поне за миг да зърне майка си. Пред една от къщите седяха мъже, масата и бутилките вино бяха засенчени от надвисналия балкон. Внезапно Тури се досети, че бинокълът все още виси на шията му, откопча каишката и го захвърли на дъното на каруцата.

На портала стоеше часовой — младеж на не повече от осемнадесет години. Розовите му бузи и голобрадото лице показваха, че бе родом от северните провинции на Италия; зле ушитата и безформена черно-бяла униформа, както и обшитата със сърма твърда фуражка му придаваха вид на марионетка или на клоун. Въпреки устава от устата му стърчеше цигара. Докато вървеше към него, Пишота изпита омраза, примесена с насмешка — дори след случилото се през последните няколко дни часовоят небрежно бе преметнал пушката си през рамо. Нямаше основание да се безпокои — пред себе си виждаше само някакъв недодялан селяк, който се бе осмелил да си пусне много по-елегантни мустаци от допустимото.

— Хей, чукундур, къде отиваш? — грубо извика часовоят.

Той дори не свали пушката си — Пишота можеше да му пререже гърлото за секунда. Вместо това, едва сдържайки смеха си от арогантността на младия карабинер, Аспану каза с угоднически тон:

— Извинете, мога ли да видя сержанта? Трябва да му предам важни сведения.

— Можеш да ги предадеш и на мене — отвърна войникът.

Пишота не успя да сдържи гнева си.

— А ти ще ми платиш ли? — язвително запита той.

Нахалството му накара часовоя да се вцепени.

— Няма да ти дам пукнат грош, дори ако ми кажеш, че Христос е възкръснал отново — отвърна той подигравателно, но малко по-предпазливо.

— Моите сведения са по-интересни — каза Пишота и се ухили. — Зная къде се крие Джулиано, който добре ви натри носовете.

— Откога сицилианците започнаха да помагат на правосъдието в тази дяволска страна? — подозрително запита часовоят.

Пишота пристъпи към него и отвърна:

— Имам си съображения — подал съм молба за карабинер. Другия месец трябва да се явя на изпит в Палермо. Кой знае, може би скоро ще носим една и съща униформа.

Войникът изгледа Аспану с интерес и малко по-дружелюбно. Наистина, много сицилианци ставаха полицаи. Това бе единственият начин да се спасят от бедността, да получат някаква власт. Според един популярен анекдот сицилианците ставали престъпници или полицаи, но нанасяли еднаква вреда и на двете страни. Пишота вътрешно се смееше при мисълта, че може да стане карабинер. Той беше конте, което притежаваше копринена риза, ушита в Палермо. Само глупак можеше да се перчи с тази черно-бяла униформа и твърда фуражка.

— Помисли ли добре — каза часовият, който не искаше всеки да се докопа до хубавата служба. — Заплатата е малка и всички ние щяхме да гладуваме, ако не бяха подкупите на контрабандистите. Само през тази седмица онзи проклет Джулиано уби двама мои колеги и приятели. При това ежедневно ще се сблъскваш с вашите нагли селяни, които не благоволяват да ни отговарят дори къде се намира бръснарницата.

— Ще ги научим на добри обноски с помощта на камшика — весело заяви Пишота. После поверително се приведе, като че ли вече бе другар по оръжие с младия карабинер, и попита: — Имаш ли една цигара?

За голямо удоволствие на Аспану благоразположението на часовоя моментално се изпари.

— Цигара ли? — запита той, сякаш не вярваше на ушите си. — Защо, по дяволите, трябва да дам цигара на някакво сицилианско говедо? — часовоят най-сетне сне пушката от рамото си.

За миг Пишота усети неудържимо желание да се хвърли върху карабинера и да пререже гърлото му.

— Защото мога да ти кажа къде се крие Джулиано — отвърна той. — Твоите приятели, които претърсват планината, са толкова глупави, че не биха открили и гущер.

Часовоят бе озадачен и объркан от наглостта на Пишота. Трябваше да доложи на началството, защото предлаганите от селянина сведения бяха много важни, но имаше чувството, че този младеж бе прекалено хитър и можеше да му навлече неприятности. Войникът отвори вратата и направи знак с пушката си на Пишота да влезе в казармата, като за миг застана с гръб към улицата. В този момент Джулиано, който се намираше на стотина метра от тях, смушка задрямалото муле и подкара каруцата по каменистата пътека към портала.

Казармата Белампо заемаше площ от четири акра. Към административната сграда бе пристроено крило, където бяха затворническите килии. Зад нея се намираше казармата на карабинерите. Тя беше достатъчно голяма да побере стотина души, със специално преградена част за личния апартамент на сержанта. Вдясно беше гаражът за колите, който по-рано беше хамбар и бе запазил отчасти предназначението си, защото към отделението бяха прикрепени няколко мулета и магарета за придвижване по планинските пътеки, където автомобилите бяха безполезни. В дъното на двора се намираха изградените от нагъната стомана складове за боеприпаси и продоволствие. Цялата територия беше обградена с двуметрова ограда от бодлива тел, с две високи кули, които отдавна не бяха използувани от часовоите. Казармата беше построена по времето на Мусолини и разширена за борбата против мафията.

Докато минаваше през портала, Пишота се огледа, за да разбере дали не го заплашва някаква опасност. Кулите бяха пусти, нямаше въоръжени часовои. Казармата приличаше на мирна, изоставена ферма. Гаражът беше празен, всъщност Аспану не забеляза никакъв автомобил, което го изненада и обезпокои — навярно някой щеше скоро да се върне. Не можеше да си представи, че сержантът е толкова глупав да остави гарнизона без нито едно превозно средство. Трябваше да предупреди Тури, че рискуват да се сблъскат с неочаквани „гости“.

Придружен от младия часовой, Пишота влезе в административната сграда и се озова в огромна зала. Прикрепени към тавана вентилатори напразно се опитваха да прогонят горещината. Голямо, поставено върху подиум бюро заемаше централното място, встрани от него се виждаха оградените с перила по-малки бюра на чиновниците. До стените бяха наредени дървени пейки.

Залата беше почти празна, само зад голямото бюро седеше някакъв ефрейтор. Той беше коренно различен от младия часовой. Изисканата гравирана табелка върху бюрото гласеше: „Ефрейтор Канио Силвестро“. Офицерът имаше широки рамене, горната част на тялото беше масивна, а дебелият му като на бик врат бе увенчан с огромна глава. Върху лицето си имаше розов белег — лъскава, подута мъртва тъкан, който изглеждаше залепен от ухото до квадратната, сякаш издялана от камък челюст. Над горната му устна се мъдреха дълги, щръкнали мустаци, засукани като черни крила. На ръкава си имаше ефрейторски нашивки, а в пояса — огромен пистолет. Той недоверчиво се взираше в Пишота, докато часовоят разказваше историята му. Когато ефрейтор Силвестро проговори, стана ясно, че е сицилианец.

— Ти си един долен лъжец — заяви той на Аспану.

Но преди да продължи, откъм двора долетя гласът на Джулиано:

— Хей, карабинери, ще приберете ли виното си, или да си отивам?

Пишота се възхити от приятеля си; тонът му беше груб, говореше на диалект, разбираем само за жителите на тази провинция, речникът му беше типичен за арогантните заможни селяни.

Ефрейторът раздразнено изръмжа:

— Боже мой, защо се дере този глупак?

Сетне изскочи навън, последван от карабинера и Пишота.

Изрисуваната, запрегната с бяло муле каруца стоеше пред портала. Тури седеше на капрата гол до кръста, широката му гръд беше обляна в пот, лицето му бе разтегнато в идиотска усмивка, а тялото му бе комично отпуснато. Външният му вид не будеше подозрение — явно не носеше оръжие, беше пиян и говореше на най-примитивния диалект в Сицилия. Ефрейторът прибра пистолета, карабинерът свали пушката. Пишота направи крачка назад, готов да измъкне своя пистолет изпод якето си.

— Карам ви цяла каруца вино — отново изкрещя Джулиано. После се изсекна с пръсти и залепи сопола на вратата.

— Кой го е поръчал? — запита ефрейторът, но все пак тръгна към портала и Джулиано разбра, че се готви да отвори широко вратата, за да пропусне каруцата.

— Баща ми го изпраща на сержанта — отвърна Тури и намигна.

Ефрейторът не го изпускаше от погледа си. Виното очевидно беше подарък от някой фермер, получил правото да се занимава с контрабанда. Смущаваше го единствено това, че като истински сицилианец, бащата беше длъжен лично да докара и да връчи подаръка. Но алчността му надделя, той вдигна рамене и нареди:

— Разтовари каруцата и занеси бутилките в казармата.

— А, не, не мога — отвърна Джулиано.

Карабинерът усети как отново го загриза червейчето на съмнението, сякаш инстинктът му го предупреждаваше за някаква опасност. Тури усети това и застана така, че по-лесно да измъкне скритата лупара, после вдигна бутилка вино и извика:

— Нося ви още двадесет такива хубавици.

Ефрейторът изкрещя по посока на казармата, откъдето изтичаха двама млади карабинери с разкопчани куртки и без фуражки. Те нямаха оръжие. Джулиано се изправи в каруцата и започна да им подава бутилките. Една тикна насила в ръцете на часовоя, който се опита да откаже.

— Сигурно и ти ще пиеш, така че помагай — грубовато се пошегува Тури.

Той прецени обстановката: всичко вървеше точно според предвидения план — тримата карабинери бяха обезоръжени, ръцете им бяха заети с бутилките. Пишота стоеше зад ефрейтора, който единствен не участвуваше в разтоварването на каруцата. Джулиано хвърли поглед към планинските склонове, но не забеляза нито следа от отряда на сержанта. Бронираната кола не се задаваше по пътя от Кастеламаре, по Виа Бела още играеха деца. Тури Джулиано извади скритата в каруцата лупара й я насочи към смаяния ефрейтор. В същия миг Пишота измъкна пистолета изпод дрехата си и го допря в гърба на карабинера.

— Ако се помръднеш, ще избръсна с куршуми елегантните ти мустаци — заяви той.

Джулиано държеше под прицел и тримата изплашени войници, на които заповяда:

— Вземете бутилките в двете си ръце и влезте в казармата. Въоръженият часовой изпусна пушката си. Пишота я вдигна и поведе арестуваните към административната сграда. Тури взе табелката от бюрото, възхитено я разгледа, сетне нареди:

— Ефрейтор Канио Силвестро, ако обичате, дайте ми ключовете си, и то всичките.

Ефрейторът стискаше дръжката на пистолета и свирепо се взираше в младежа. Пишота блъсна ръката му и измъкна оръжието. Карабинерът се обърна и го измери със студен, изпитателен поглед, в очите му се четеше смъртна омраза.

— Извинете — каза Пишота.

Ефрейторът се обърна към Джулиано:

— Моето момче, сбъркал си занаята, трябвало е да станеш артист. Не продължавай тази игра — нямаш никакъв шанс. Сержантът и карабинерите ще се върнат до вечерта и ще те преследват чак до края на земята. Помисли добре какво означава да бъдеш бандит, за чиято глава е обявена награда. Лично аз ще ти отмъстя и запомни, че съм отличен физиономист. Ще науча името ти и ще те открия дори и да си в ада.

Джулиано се усмихна. Непонятно защо, но този човек му харесваше.

— Щом искаш да научиш името ми, защо не ме попиташ?

— И ти сигурно ще бъдеш толкова глупав да ми го кажеш — подигравателно процеди ефрейторът.

— Никога не лъжа. Казвам се Джулиано — отвърна Тури.

Ефрейторът посегна за пистолета, който вече бе в ръцете на Пишота. Инстинктивната му реакция го издигна още повече в очите на Тури. Карабинерът беше смел и притежаваше чувство за дълг. Войниците бяха загубили ума и дума — значи това беше същият Салваторе Джулиано, който вече бе убил трима техни другари. Те бяха убедени, че ще последват съдбата им.

Ефрейторът внимателно се вгледа в Джулиано, сякаш искаше добре да запомни лицето му, след което с бавни и внимателни движения извади връзка ключове от чекмеджето на бюрото. Действаше предпазливо, защото усещаше пушката на Джулиано в гърба си. Тури взе ключовете и ги подхвърли на Пишота.

— Освободи арестуваните.

В дясното крило на административната сграда се намираше голяма килия с решетки, където държаха десетте жители на Монтелепре, арестувани през нощта на бягството на Джулиано. Двамата местни бандити Пасатемпо и Теранова бяха затворени в отделна малка килия. Пишота отключи вратите и те го последваха с радостни възгласи:

Арестуваните, жители на Монтелепре — всички съседи на Тури — нахлуха в канцеларията и се струпаха около него, за да му изразят благодарността си. Той прие поздравленията, без да изпуска от очи карабинерите. Съседите не пестяха хвалбите за геройството на Тури: той беше унизил омразните полицаи и беше народен закрилник. Те му разказаха, че сержантът наредил да ги бичуват, но ефрейторът решително се възпротивил, като заявил, че това щяло да предизвика негодувание сред населението и да постави под въпрос сигурността на карабинерите. Но на другата сутрин трябвало да бъдат изпратени в Палермо, където щели да бъдат разпитани пред съда.

Джулиано държеше надолу дулото на лупарата от страх, че случаен изстрел можеше да нарани някого от стълпилите се около него хора. Всички те бяха по-възрастни от него, съседи, които познаваше от детинство. Тури се обърна към тях, като внимателно подбираше думите си:

— Можете да дойдете с мен в планината или да се скриете при роднини в други области на Сицилия, докато властите се вразумят.

Той млъкна и зачака, но думите му бяха последвани от мълчание. Двамата бандити Пасатемпо и Теранова стояха встрани от останалите. Усещаше се, че са напрегнати до краен предел, сякаш се готвят за скок. Пасатемпо беше нисък и набит, с отвратително, грубо лице, надупчено от едра шарка и дебели, безформени устни. Теранова беше дребен и подвижен като пор, но лицето му бе приятно и на устните му винаги грееше усмивка. Пасатемпо беше типичен сицилиански бандит, който крадеше добитък и убиваше, за да ограбва жертвите си, а Теранова — трудолюбив фермер, превърнал се в разбойник, когато данъчните чиновници искали да конфискуват най-хубавата му свиня. Той убил и двамата, заклал свинята, дал угощение на роднини и познати и забягнал в планината. Двамата бандити се съюзили, но били предадени и заловени, докато се укривали в изоставен хамбар сред житните ниви на селцето Корлеоне.

— Колкото до вас, нямате друг избор, освен да тръгнете с мен — обърна се към тях Джулиано. — Ще ме последвате в планината, където ще решите дали да останете под моя команда, или да вървите накъдето ви видят очите. Но сега ми е нужна вашата помощ — смятам, че ми дължите малка услуга.

Той се усмихна, като се стремеше да смекчи заповедническия си тон. Но преди разбойниците да успеят да отговорят, ефрейторът реагира безразсъдно и предизвикателно. Навярно постъпката му бе продиктувана от засегнатата гордост на истински сицилианец, от вродената животинска жестокост, или просто беше вбесен, че прочутите бандити щяха да избягат от затвора. Ефрейторът, който стоеше само на няколко крачки от Джулиано, с удивителна подвижност се хвърли към него и същевременно извади скрития под ризата си пистолет. Джулиано вдигна лупарата, но не успя да стреля. Ефрейторът държеше пистолета на половин метър от главата му, куршумът щеше да смаже черепа му.

Всички се вкамениха от изненада. Джулиано се взираше в насочения към него пистолет и в почервенялото, изкривено от гняв лице на карабинера. Но оръжието сякаш се повдигаше прекалено бавно. Джулиано изпита ужасяващо чувство, че пропада в шеметна пропаст, и все пак знаеше, че това бе само сън и никога няма да стигне до дъното й. За секунда Тури усети безкрайно спокойствие, не чувствуваше никакъв страх. Той дори не примигна, когато ефрейторът натисна спусъка, даже направи крачка напред. Дочу се глухо металическо изщракване — ударникът улучи дефектен патрон. След миг Пишота, Теранова и Пасатемпо се нахвърлиха върху ефрейтора и го повалиха на земята. Теранова изтръгна пистолета от ръката му, Пасатемпо го сграбчи за косата и се опита да му извади очите, а Пишота измъкна камата си и се приготви да я забие в гърлото на карабинера. Джулиано успя да спре ръката му точно навреме.

— Не го убивайте — спокойно промълви той и ги издърпа насила от беззащитно проснатото тяло на ефрейтора.

После се наведе над него и остана ужасен, когато видя пораженията, нанесени от тази мигновена проява на масово безумие. Ухото на карабинера беше почти откъснато и от раната бликаше кръв. Дясната му ръка бе извита неестествено, окървавено парче кожа покриваше едното му око.

Въпреки това ефрейторът не показваше страха си, а лежеше неподвижно в очакване на смъртта. Джулиано усети прилив на нежност към този човек, който бе подложил на изпитание и потвърдил неговото безсмъртие, който бе доказал безсилието на смъртта. Тури му помогна да се изправи и го прегърна, за голямо удивление на всички, после се престори, че само помага на карабинера да стане.

Теранова, който разглеждаше пистолета, се обърна към Джулиано:

— Имал си късмет, само един патрон е дефектен.

Тури протегна ръка, Теранова се поколеба, но му подаде оръжието. Джулиано се обърна към ефрейтора с приятелски глас:

— Съветвам те да се държиш прилично и гарантирам твоята и на войниците безопасност.

Карабинерът явно още беше зашеметен от раните си и сякаш не го разбра.

Пасатемпо прошепна на Пишота:

— Дай ми камата си и ще го довърша.

— Тук заповядва само Джулиано, а всички останали му се подчиняват — спокойно отвърна Пишота, въпреки че бе готов да убие бандита без никакво колебание.

Освободените жители на Монтелепре побързаха да си тръгнат — не искаха да стават свидетели на разправата с карабинерите. Джулиано отведе ефрейтора и войниците в затвора и ги заключи в общата килия. След това претърси останалите сгради с помощта на Пишота, Теранова и Пасатемпо. В оръжейния склад откриха пушки, пистолети и автомати, както и сандъчета с патрони. Накачиха оръжията върху себе си, а патроните натовариха в каруцата. В другите помещения намериха одеяла й спални чували, Пишота взе за талисман две карабинерски униформи. Джулиано седна на капрата и подкара препълнената каруца по пътя за Кастеламаре. Останалите го последваха в разгънат строй, готови за стрелба в случай на внезапна атака. Измина повече от час, докато се добраха до къщата на фермера, който бе заел, каруцата на Хектор Адонис, и заровиха плячката в неговия свинарник. После помогнаха на фермера да замаскира каруцата със зелена боя, открадната от складовете на американската армия.

Сержант Рокофино и неговият отряд се завърнаха едва привечер. Слънцето клонеше към залез, но жарките му лъчи не можеха да се сравнят с яростта на сержанта, когато видя затворените в собствената килия войници. Той изпрати бронирания автомобил да претърси всички пътища и да открие бандитите, но по това време Джулиано отдавна бе в планинското си скривалище.

 

 

Пресата в цяла Италия отпечата с едри букви новината за превземането на казармата. Станалото само преди три дни убийство на тримата карабинери също беше отразено на първите страници на вестниците, но тогава Джулиано бе представен като отчаян сицилиански бандит, който искал да се прослави с жестокостта си. Този път постъпката му имаше съвсем различен характер. Беше надхитрил националната полиция благодарение на ума си и на отличната бойна тактика; бе освободил своите съседи и приятели, арестувани по несправедливо обвинение. Родното му градче беше обсадено от журналисти от Палермо, Неапол, Рим и Милано, дошли да интервюират семейството и приятелите му. Мария Ломбардо бе фотографирана с китарата на Тури и заяви, че синът й свирел прекрасно — това изобщо не беше вярно: той се бе научил да свири дотолкова, че да се разпознава мелодията. Бившите му съученици разказваха, че Джулиано толкова четял, сякаш поглъщал книгите с кориците, заради което му дали прякора Професора. Вестниците с удоволствие се нахвърлиха върху тази новина — какво по-интересно от сицилиански бандит, който можел да чете? Споменаваха и името на Аспану Пишота, споделил съдбата на Джулиано от чисто приятелски чувства, и се учудваха на силния характер на човека, способен да спечели подобна вярност. Цялата история стана още по-интересна след публикуването на някаква стара снимка, където Тури бе на седемнадесет години и изглеждаше неотразим и мъжествен средиземноморски красавец. Но навярно сърцата на италианците се трогнаха най-вече от факта, че Джулиано бе пощадил живота на ефрейтора, който се бе опитал да го убие. Историята беше много по-интересна от опера — повече приличаше на популярните в Сицилия куклени представления, където дървените фигурки никога не умираха, защото плътта им не се разкъсваше от куршумите.

Вестниците се възмущаваха единствено от освобождаването на закоравелите престъпници Теранова и Пасатемпо и намекваха, че подобни съратници щели да помрачат образа на рицаря в блестящата броня.

Единствено миланският ежедневник подчертаваше, че този Салваторе, или Тури, бе убил вече трима души от националната полиция, и предлагаше да се вземат специални мерки за неговото залавяне; престъпленията му не можеха да бъдат оправдани само защото беше красив, начетен и умееше да свири на китара.