Марио Пузо
Сицилианецът (12)

Дванадесета глава

Войната бе свършила, но тази на Джулиано тепърва започваше. Само за две години Салваторе Джулиано бе станал най-известният човек в Сицилия. Той беше пълен господар на северозападната част на острова. Монтелепре се намираше в центъра на неговата империя, откъдето контролираше градчетата Пиани де Гречи, Боргето и Партинико. Както и кървавия град Корлеоне, чиито жители бяха пословични с жестокостта си. Империята му се простираше почти до Трапани и заплашваше да завладее Монреале и дори самия Палермо. Когато новото демократично правителство в Рим обяви за главата му наградата от десет милиона лири, Джулиано се изсмя и свободно продължи да обикаля из градовете. Понякога дори си позволяваше лукса да обядва в ресторант в Палермо. Винаги, когато си тръгваше, оставяше под чинията бележка, която гласеше:

„За доказателство, че Тури Джулиано може да отиде където пожелае“.

Джулиано превърна огромните подземни галерии на планината Камарата в своя непревземаема крепост. Той познаваше всяка пещера и тайна пътека и се чувствуваше непобедим. Обичаше да наблюдава от височината родното си градче и долината на Паргинико, която се простираше до Трапани и до Средиземно море. Привечер пейзажът придобиваше син оттенък — отражение на далечното море, и пред очите му се разстилаха развалините на гръцки храмове, портокаловите дръвчета, маслиновите градини и хлебните поля на Западна Сицилия. С помощта на бинокъла виждаше заключените крайпътни олтари и прашните светци в тях.

От тези планини той и хората му връхлитаха върху белите пътища, грабеха държавните автоколони, спираха влакове и избавяха богатите жени от скъпоценностите им. Селяните, които отиваха с пъстрите си каруци на някой религиозен празник, поздравяваха него и подчинените му отначало със страх, а после с уважение и любов. Сред тях нямаше нито един пастир или земеделски работник, който де не бе облагодетелствуван от неговата щедрост.

Цялото население на провинциите се превърна в негови шпиони. Децата го споменаваха във вечерните си молитви и призоваваха Дева Мария „да запази Джулиано от карабинерите“.

Селските райони хранеха Джулиано и бандата му. Нали именно тук бяха маслиновите и портокаловите горички, лозята, стадата овци. Пастирите се преструваха, че не забелязват, когато бандитите взимаха по някое агне. През тези полета Джулиано се движеше като призрачна сянка, почти невидим в синкавата мъглявина, която се стелеше над Сицилия, като че небето отразяваше лазура на Средиземно море.

Дълги и студени, бяха зимните месеци в планината. Въпреки това бандата на Джулиано се увеличаваше с всеки изминал ден. Нощем по склоновете и в долините на Камарата проблясваха множество лагерни огньове. На тяхната светлина бандитите почистваха оръжията си, кърпеха дрехите си и перяха в най-близкото поточе. Приготовлението на общата вечеря понякога предизвикваше ожесточени спорове. Всяко селце в Сицилия се гордееше със собствената си рецепта за калмари и змиорки и винаги възникваха разногласия за подправките в доматения сос и за това, дали надениците трябва да се пекат. Хората, които майсторски боравеха с камата, обичаха да перат, похитителите предпочитаха готвенето и шева, а нападателите на банки и влакове се задоволяваха с почистването на оръжията.

Джулиано ги накара да изкопаят отбранителни окопи и назначи специални постове, за да не бъдат изненадани от правителствените войски. По време на работата откриха скелет на гигантско животно, много по-голям от тези, които бяха виждали досега. Същия ден Хектор Адонис донесе книги на Джулиано, чиято любознателност беше безгранична. Той буквално поглъщаше научни и политически трудове, книги по философия, медицина и военно дело. Адонис му носеше пълни чанти при всяко свое посещение. Джулиано му показа огромния скелет. Невежеството на бандитите накара Адонис да се усмихне.

— Нима не си учил история? — обърна се той към Джулиано. — Онзи, който не познава историята на човечеството през последните две хиляди години, живее в мрак.

Професорът замълча, после, продължи с мелодичен глас, сякаш изнасяше лекция:

— Това е скелет на военна машина, използувана от Анибал Картагенски. Преди две хиляди години той преминал тези планини, за да унищожи римската империя. Скелетът е останка от неговите специално обучени за военни действия слонове, каквито дотогава не били виждани на нашия континент. Те всявали страх сред римските легиони, но това не помогнало на Анибал: Рим го победил и разрушил Картаген. Тези планини са пълни с призраци и ти си открил един от тях. Помисли, Тури, някога и ти ще се превърнеш в призрак.

Джулиано прекара цялата нощ в размисъл. Приятно му бе да си въобразява, че ще се превърне в историческа личност. Ако му беше писано да бъде убит, това трябваше да стане в планината; представяше си как, тежко ранен, пропълзява в някоя от хилядите пещери и как тялото му ще бъде открито случайно след стотици години, подобно на скелета на Анибаловия слон.

През тази зима няколко пъти преместваха лагера. Понякога цялата банда се разпръсваше й всички нощуваха при роднини, познати пастири или в огромните празни хамбари на аристократите. Джулиано прекара по-голяма част от зимата, като четеше книги, замисляше планове и разговаряше надълго и нашироко с Адонис.

Беше ранна пролет, когато слезе в Трапани, придружаван от Пишота. По пътя срещнаха каруца, чиито странични дъски бяха украсени с нови герои. Така за първи път видяха рисунките, изобразяващи легендата за Джулиано. С крещящи червени цветове бе изрисувано как бандитът с поклон сваля пръстена от ръката на херцогинята. На заден план се виждаше Пишота, който държеше под прицела на автомата си група въоръжени, уплашени хора.

Същия този ден те за пръв път поставиха на коланите си новите катарами, четириъгълни златни плочки, върху които бяха гравирани орел и изправен на задните си крака лъв. Катарамите бяха изработени от Силвестро специално за Джулиано и Пишота. Те станаха символ на тяхното господство над останалите бандити. Джулиано не се разделяше от своята, а Пишота я носеше само когато бяха заедно, защото често се преобличаше и обикаляше селата и градовете, включително и Палермо. Преди да си легне, Джулиано сваляше колана и се възхищаваше на златната катарама. От едната страна бе изобразен орел, приличен на покрит с перушина човек, а от другата — изправен на задните си крака лъв. Неговите лапи, както и крилата на орела, поддържаха филигранен пръстен. Съзадаваше се впечатление, че двамата въртяха земното кълбо. Най-много му харесваше лъвът — с човешко тяло и животинска глава. Царят на въздуха и царят на земята, гравирани върху златна плочка! Джулиано бе орелът, Пишота — лъвът, а сферата Сицилия.

 

 

Векове наред отвличането на богаташи срещу откуп се считаше за сицилиански специалитет. Обикновено похитители ставаха най-коравосърдечните мафиози, които трябваше само да предупредят за отвличането с писмо. В него учтиво се предлагаше предварително да се плати откуп, за да се избегнат неприятностите. Подобно на търговците на едро, мафиозите правеха отстъпка при незабавно плащане в брой, защото в такъв случай си спестяваха допълнителните подробности. Всъщност този занаят съвсем не бе така лесен, както си въобразяваха някои хора. Той не беше за алчни любители или мързеливи нехранимайковци, които отказваха да работят за прехраната си. Той не приличаше на безумната и зловредна дейност, разпространена в Съединените Щати, където похитителите се ползуваха с лоша репутация. Дори думата „kidnap“^[1] не се употребяваше в Сицилия, където не отвличаха деца, освен ако не бяха придружени от възрастни хора. Можете да обвините сицилианците във всички смъртни грехове: те бяха родени престъпници и убиваха с такава лекота, с каквато жена бере цветя, бяха лукави предатели като турците и бяха изостанали с триста години в общественото си развитие. Но никой не отричаше, че обичаха, или по-точно, обожаваха децата. Ето защо в Сицилия не се практикуваше отвличането на деца. „Поканваха“ някой богаташ да им гостува и не го освобождаваха, докато не платеше за стаята и за храната, както в някой луксозен хотел.

С течение на времето тази местна индустрия бе изработила свои правила. За откупа винаги можеше да се преговаря чрез посредници, тоест чрез мафията. Ако „гостът“ беше сговорчив, никога не употребяваха насилие. Напротив, третираха го е голямо уважение и винаги се обръщаха към него според титлата му: „принц“, „херцог“, „дон“, и дори „архиепископ“ — ако някой бандит бе забравил за спасението на душата си и бе отвлякъл висш представител на духовенството. Похитителите поставяха думата „уважаеми“ дори пред имената на високопоставените депутати в парламента, въпреки че на всички беше ясно, че те са най-големите мошеници. Практиката показваше, че тази благоразумна политика дава отлични резултати. Когато освобождаваха затворника, той нямаше желание да отмъщава, освен ако бе засегнато достойнството му. Често се цитираше класическият пример с великия херцог, който след освобождаването си завел карабинерите в скривалището на бандитите, а след това наел адвокати за защитата им. Когато все пак ги осъдили, херцогът се намесил и успял да намали наполовина дългия тъмничен срок. И всичко това само защото се отнасяли към него с изключителен такт и вежливост — херцогът заявил, че не е срещал такива изискани маниери дори сред висшето общество в Палермо.

Напротив, затворник, с когото са се отнасяли зле, след освобождаването си можеше да изразходва цяло състояние, за да открие похитителите, и понякога предлагаше за залавянето им по-голяма награда от платения от него откуп.

Но при учтиво поведение от страна на мафиозите и на жертвата обикновено се постигаше бързо споразумение за сумата и „гостът“ се прибираше невредим. Сицилианските богаташи започнаха да гледат на този обичай като на неофициален данък за правото да живеят в обичаната от тях страна и тъй като плащаха мизерни данъци на държавата, те носеха своя кръст с християнско смирение.

В случаите на упорит отказ или на продължителен пазарлък, се прилагаше лек натиск — отрязваха ухото или ампутираха пръста на заложника. Обикновено тези мерки действуваха много убедително. Изключение правеха някои много печални и редки случаи, когато връщаха на семейството обезобразеното според обичая и надупчено с куршуми тяло на жертвата. Понякога, въпреки че вече не се практикуваше, пробождаха заложника с нож така, че раните образуваха кръстен знак.

Но „приемането на гост“ бе начинание, което изискваше дълга и солидна подготовка. Наблюдаваха набелязаната жертва известно време, за да я отвлекат без излишно насилие. Предварително подготвяха и снабдяваха с храна и охрана пет-шест скривалища, защото се предполагаше, че преговорите може да се проточат и властите ще издирват отвлечените. С една дума, тази сложна работа не бе за аматьори. Когато Джулиано реши да се заеме с отвличане срещу откуп, той се зарече да се занимава само с най-богатите хора в Сицилия. Всъщност първата му жертва бе най-могъщият и влиятелен аристократ на острова. Принц Олорто притежаваше огромни имения в Сицилия, освен това бе собственик на цяла империя в Бразилия. Негови бяха по-голяма част от земите, върху които бяха разположени къщите и фермите в Монтелепре. Принцът, беше най-могъщият човек зад кулисите на политическия живот на острова и личен приятел на министъра на правосъдието в Рим. Бившият италиански крал бе кръстник на сина му. Лично дон Кроче управляваше всичките му имения в Сицилия. По негласно споразумение астрономическата заплата, която получаваше донът, го задължаваше да охранява принца от евентуални похитители и убийци, а неговите скъпоценности и стада — от крадци.

 

 

Принцът се чувствуваше в пълна безопасност зад високата стена, която обграждаше замъка и беше охранявана от подчинените на дон Кроче, вратарите и личните му телохранители. Той се готвеше да прекара мирно и приятно вечерта в наблюдение на звездите с мощния си телескоп, който му бе по-скъп от всичко на света. Внезапно дочу тежки стъпки по витата стълба към обсерваторията. Вратата се отвори с гръм и трясък и в тясното помещение нахълтаха с насочени оръжия петима облечени в груби дрехи мъже. Принцът прикри покровителствено с ръка телескопа и се обърна с лице към нападателите. Когато видя лукавата физиономия на Теранова, той се приготви да каже последната си молитва.

— Ваша светлост — учтиво се обърна към него бандитът, имам заповед да ви заведа в планината, където ще гостувате известно време на Салваторе Джулиано. Според обичая ще трябва да платите за престоя и храната, но ви гарантирам, че за вас ще се грижат като за новородено.

Принцът се поклони и се опита да скрие страха си.

— Ще ми разрешите ли да си взема лекарства и дрехи? — запита той с печален глас.

— Нямаме време за губене — отвърна Теранова. — По-късно ще получите всичко необходимо. Карабинерите могат да пристигнат всеки момент, а те не са поканени на нашата малка екскурзия. Сега вървете пред мен по стълбата и не се опитвайте да избягате. Нашите хора са навсякъде и високопоставеното ви положение няма да ви спаси от куршумите.

Някаква алфа ромео и един джип чакаха до страничната врата, прорязана в стената на замъка. Натикаха принца в автомобила редом с Теранова, останалите скочиха в джипа и двете коли се понесоха нагоре по планинския път. Спряха, едва когато се озоваха близо до Монтелепре, на половин час път от Палермо. Теранова коленичи, пред крайпътния олтар със статуетка на мадоната и се прекръсти. Принцът, който беше вярващ, се въздържа да направи същото от страх, че жестът му ще бъде изтълкуван като признак на слабост или молба за милост. Петимата мъже се разпръснаха и образуваха подобие на звезда, поставиха принца в центъра и заслизаха по стръмния склон. След малко излязоха на тясна пътека, която водеше към необятните дебри на планината Камарата.

Вървяха в продължение на часове, принцът често молеше за почивка и придружаващите го любезно се съгласяваха. Спряха да вечерят под огромна гранитна скала. Теранова раздели поравно самун черен хляб, парче сирене и бутилка вино и дори се извини на принца:

— Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-добро. Когато стигнем до лагера, Джулиано ще ви нагости с топла храна, може би със задушен заек. Нашият готвач е работил в най-добрите ресторанти в Палермо.

Принцът учтиво му благодари и започна да се храни с апетит. Скромната вечеря му се услади много повече от богатите ястия, на които беше свикнал. От дългия път чувствуваше вълчи глад, какъвто не бе усещал години наред. Той измъкна от джоба си пакет английски цигари и ги предложи на похитителите. Теранова и хората му взеха по една и с нескривано удоволствие вдъхнаха тютюневия дим. Принцът забеляза, че не му отнеха целия пакет, и се окуражи.

— Нужни са ми някои лекарства — каза той. — Аз съм диабетик и всеки ден трябва да взимам инсулин.

Принц Олорто бе изненадан от загрижеността на Теранова.

— Защо не ни предупредихте? — възкликна бандитът. — Можехме да почакаме няколко минути. Не се безпокойте, Джулиано ще изпрати за лекарствата и ще ги получите още утре сутринта — давам ви честната си дума.

Аристократът му благодари. Слабото като на хрътка тяло на Теранова сякаш се превиваше от желание да угоди, дребното му лице бе винаги усмихнато и загрижено. Но той приличаше на бръснач, който от полезна вещ можеше да, се превърне в смъртоносно оръжие.

Продължиха пътя си, водени от Теранова, който често забавяше крачка, разговаряше с принца и го убеждаваше, че нямало да му се случи нищо лошо.

След продължителното изкачване стигнаха до висока планинска равнина, където горяха огньове. До някаква скала бяха наредени туристически масички и бамбукови столове. Джулиано седеше до една от тях и четеше на светлината на захранвана от батерии войнишка лампа. В краката му се намираше пълен с книги брезентов чувал. Върху чувала сновяха безброй гущерчета, отнякъде долиташе високо, монотонно жужене. Принцът с изненада откри, че то беше причинено от милиони насекоми, които летяха из свежия планински въздух. Но това явно не дразнеше Джулиано.

Младежът се изправи и учтиво поздрави принца у сякаш аристократът не бе негов пленник, а дългоочакван гост. На устните на Джулиано играеше лека усмивка — представяше си изминатия дълъг път, за да се стигне до този момент. Само допреди две години беше бедно селянче, а сега държеше в ръцете си най-аристократичния и богат човек в Сицилия.

— Вечерял ли сте? — запита Джулиано. — Какво ви е нужно, за да бъде гостуването ви по-приятно? Знаете, че ще прекарате известно време заедно с нас.

Принцът призна, че е гладен, освен това се нуждае от инсулин и други лекарства. Джулиано се надвеси над ръба на скалата и се провикна. След няколко минути един от бандитите се изкачи по пътеката с тенджера задушено месо. Младежът накара принца да направи подробен списък на необходимите му лекарства.

— Имаме приятел, който е фармацевт в Монреале — каза Джулиано. — Той отваря за нас аптеката по всяко време на деня и нощта. Ще получите лекарствата си най-късно утре до обяд.

Когато принцът се нахрани, Джулиано го придружи до малка пещера в подножието на хълма. Вътре имаше тръстиково легло и дюшек. Следваха ги двама бандити с одеяла и възглавници и принцът с учудване забеляза белите чаршафи и голямата възглавница. Джулиано забеляза удивлението му и каза:

— Вие сте наш почетен гост и ще направим всичко възможно да се чувствувате добре. Съобщете ми незабавно, ако някой от хората ми ви обиди. Изрично им е заповядано да се отнасят към вас с уважение, което подхожда на ранга ви и на вашата репутация на сицилиански патриот. Сега ви желая приятни сънища; починете си добре, защото ни предстои дълъг поход. Писмото за откупа вече е предадено и карабинерите ще започнат да претърсват навсякъде. Утре трябва да сме далеч оттук.

Принцът благодари за любезността и се заинтересува за размера на откупа. Джулиано се засмя и аристократът беше очарован от безгрижния му смях и от красотата му. Но очарованието моментално се изпари, когато чу отговора на бандита.

— Правителството обяви за главата ми награда от десет милиона лири. Смятам, че ще обидя ваша милост, ако не поискам десет пъти повече.

Принцът бе изумен, но успя да се овладее.

— Да се надяваме, че семейството ми има същото високо мнение за мен — иронично отбеляза той.

— Сумата не е окончателна, можем да преговаряме — отвърна Джулиано и напусна пещерата.

Двамата бандити приготвиха леглото и застанаха отвън на пост. Принцът не бе спал така добре години наред. Не му попречи дори оглушителното жужене на насекомите.

 

 

Джулиано беше зает през цялата нощ. Изпрати хора в Монтелепре за лекарствата; нарочно бе споменал пред принца Монреале. После изпроводи Теранова при абат Манфреди, защото искаше да го натовари с преговорите около откупа. Знаеше, че настоятелят щеше да действува чрез дон Кроче, но беше идеалният буфер, а донът щеше да получи своята комисионна. Преговорите щяха да бъдат дълги, ясно бе, че сумата от сто милиона лири нямаше да бъде платена изцяло. Принц Олорто беше много богат, но по традиция първоначално посочената цифра никога не отразяваше реалния откуп. Вторият ден от пребиваването на принца в планината протече много приятно. Той извърши без особена умора дългия преход до някаква изоставена ферма, скрита в сърцето на масивните планини. Джулиано отлично играеше ролята на любезен домакин, почетен с неочаквано посещение от самия крал. С проницателния си поглед младежът забеляза, че принцът е раздразнен от състоянието на дрехите си.

Той със съжаление оглеждаше добре ушития си скъп костюм, съсипан от дългото пътуване.

— Защо придавате толкова голямо значение на дрехите? Не ви ли е безразлично с какво ще покривате тялото си? — запита Джулиано без ирония, с истинско любопитство.

Принцът имаше педагогически наклонности и тъй като разполагаха с много време, той подробно обясни на Джулиано, че хората от неговия ранг печелеха, ако бяха добре облечени и шиеха дрехите си от най-скъпите платове. Аристократът описа лондонските шивачи, които били такива сноби, че в сравнение с тях италианските херцози изглеждали плебеи. Разказа му за различните тъкани, за майсторството на моделиерите и за многобройните проби.

— Драги Джулиано, не става въпрос за пари — каза принц Олорто, — въпреки че с парите, които давам за един костюм, едно сицилианско семейство може да се прехранва цяла година и дори ще остане за зестра на дъщерята. Но аз съм принуден да отивам в Лондон и да губя времето си при шивачите, които ме въртят на всички страни. Това е неприятно изпитание — затова съжалявам за костюма. Никога повече не ще имам такъв.

Джулиано слушаше принца със симпатия.

— Защо за вас и вашата класа е толкова важно да се обличате така екстравагантно — извинете, — така коректно? — запита той. — Още носите вратовръзка, въпреки че се намираме в планината. Забелязах, че закопчахте сакото си, когато влязохме в къщата, сякаш щеше да ви приеме херцогиня.

Принц Олорто, чиито политически убеждения бяха крайно реакционни и който, подобно на повечето италиански аристократи, бе напълно лишен от чувство за икономическо равенство, винаги се отъждествяваше до известна степен с работническата класа. Работниците също бяха човешки същества и всеки слуга на принца, който се държеше смирено и знаеше мястото си, никога нямаше да изпадне в нищета. Слугите в замъка го обожаваха. Той ги третираше като членове на семейството; те получаваха подаръци за рождените си дни и известни суми за празниците. Когато семейството се хранеше, без да присъствуват външни хора, прислужниците участвуваха в дискусиите и даваха мнение за проблемите на господарите си. Това често се практикуваше в Италия. Аристократите ставаха безмилостни само когато по-долните класи се бореха за икономически права.

Принцът възприе същото поведение към Джулиано, сякаш неговият похитител бе обикновен слуга, който искаше да сподели завидния живот на много богат и властен човек. Хрумна му, че можеше да извлече полза от престоя си в планината, заради което може би си заслужавайте да плати огромния откуп. Но знаеше, че трябва да постъпва много деликатно, без следа от снизхождение, да говори откровено и правдиво и да не се опитва да извлече прекалено голяма полза от положението. Защото Джулиано мигновено можеше да се превърне от любезен домакин в груб бандит.

Ето защо отвърна сериозно и искрено на въпроса на младия бандит.

— Защо носите този изумруден пръстен и златната катарама? — усмихнато запита той.

Но в отговор Джулиано само се усмихна.

— Съпругата ми е още по-богата от мене — продължи принцът. — Имам власт и политически задължения. Притежавам земи в Сицилия и друго голямо имение в Бразилия, придобито чрез съпругата ми. Сицилианците целуват ръката ми веднага щом я извадя от джоба и дори в Рим ме уважават. Защото в този град само парите имат значение. Погледите на всички са вперени в мен, сякаш се намирам под микроскоп. Чувствувам се странно, защото не съм направил нищо, с което да заслужа подобно внимание. Не съм принуден да продължавам традицията и да играя ролята на важна персона. Трябва да бъда елегантен дори когато отивам на лов, облечен с груби селски дрехи. Понякога завиждам на хора като вас или дон Кроче, които са се издигнали благодарение на собствената си смелост и ум. Колкото и парадоксално да звучи, аз постигам същото, като излизам от магазина на най-добрия лондонски шивач.

Принцът приказваше толкова забавно, че Джулиано се разсмя и го покани на вечеря. Двамата говориха надълго и нашироко за бедите на сицилианците и за малодушието на правителството.

Аристократът знаеше за намерението на дон Кроче да привлече бандита на своя страна и се опита да насочи разговора на тази тема.

— Драги Джулиано, защо не се обедините с дон Кроче? Така ще управлявате цяла Сицилия. Той притежава мъдрост, придобита с годините, а вие — младежки идеализъм. Няма съмнение, че и двамата обичате Сицилия. Защо не се съюзите срещу всички опасности, които крие близкото бъдеще? След свършването на войната светът се промени. Комунистите и социалистите се надяват да омаловажат влиянието на църквата и да разкъсат кръвните връзки. Те се осмеляват да твърдят, че дългът пред политическата партия бил по-важен от синовната обич и привързаността към братя и сестри. Представете си какво ще се случи, ако спечелят изборите и започнат да прилагат тази политика?

— Това няма да стане — отвърна Джулиано. — Сицилианците никога няма да гласуват за тях.

— Не бъдете толкова сигурен — каза принцът. — Спомняте ли си вашия приятел от детинство, Силвио Фера? Добрите момчета като него бяха изпратени на фронта, където се заразиха от радикални идеи. Агитаторите обещават на хората безплатен хляб и земи. Наивните селяни приличат на примамвано с морков магаре. Няма да се учудя, ако гласуват за социалистите.

— Лично аз не изпитвам никаква симпатия към християндемократите — заяви Джулиано.

— Само вие и дон Кроче сте способни да освободите Сицилия — продължи принцът. — Непременно трябва да се съюзите. Дон Кроче винаги говори за вас като за собствен син и безсъмнено ви обича. Само той може да предотврати войната между вас и „Приятелите на приятелите“. Донът, както и аз разбираме, че постъпвате според убежденията си. Но сега трябва да работим заедно, за да осигурим нашето бъдеще. В противен случай рискуваме да бъдем унищожени.

Джулиано не можа да сдържи гнева си пред безочието на богаташа.

— Още не сте уредили откупа си, а ми предлагате съюз — промълви той с убийствено спокойствие. — Какво ви гарантира, че ще останете жив?

Принцът прекара кошмарна нощ, но поведението на Джулиано не се измени и аристократът все пак успя да извлече някаква полза от двуседмичния престой в планината. Здравето му се подобри, ежедневната гимнастика подейства тонизиращо върху целия му организъм, изчезнаха мастните натрупвания около корема му. Никога не се бе чувствувал така добре.

Умът му също беше изострен като бръснач. Джулиано невинаги пътуваше с охраната, когато преместваха принца в друго скривалище. Богаташът беше принуден да разговаря с неграмотни и необразовани хора, които го смайваха с характера си. Повечето бандити бяха учтиви по природа, с вродено достойнство и съвсем не бяха глупави. Те винаги се обръщаха към принца с титлата му и се опитваха да задоволят всяко негово желание. Никога аристократът не се бе чувствувал толкова близък със съотечествениците си и с учудване усети прилив на обич към своя остров и хората на Сицилия.

Най-сетне бе постигнато споразумение за откупа в размер на шестдесет милиона лири в злато. Плащането се извърши чрез посредничеството на абат Манфреди и дон Кроче. Джулиано, заместниците му и двадесет от най-изявените членове на бандата дадоха банкет в навечерието на заминаването на принц Олорто. За случая донесоха шампанско от Палермо и всички вдигнаха наздравица за предстоящото освобождаване на аристократа, когото бяха обикнали. Принцът произнесе прощална реч.

— Гостувал съм на най-благородните семейства в Сицилия — започна той, — но никога не съм срещал подобно отношение, никога не съм виждал такова гостоприемство и хора с толкова изискани маниери, каквито срещнах тук, в планината. Никога не съм се хранил и спал така добре.

Той замълча за миг и продължи с усмивка:

— Наистина, сметката е доста солена, но хубавите неща са винаги скъпи.

Думите му предизвикаха бурен смях, най-високо от всички се смееше Джулиано. Но принцът забеляза, че Пишота дори не се усмихна.

Всички пиха за негово здраве и му ръкопляскаха. До края на живота си принцът щеше с удоволствие да си припомня тази нощ.

На другата сутрин, беше неделя, бандитите оставиха принца пред катедралата в Палермо; той влезе вътре и произнесе благодарствена молитва. Беше облечен точно както в деня на похищението. Джулиано бе изпратил английския костюм за почистване и поправка при най-добрия римски шивач. С това искаше да изненада принца и да му засвидетелствува уважението си.