Марио Пузо
Сицилианецът (15)

Петнадесета глава

Даже в Сицилия, където хората се избиваха помежду си със същата ожесточеност, с каквато испанците колят биковете на арената, кръвожадността на жителите на Корлеоне предизвикваше всеобщ страх. Съперничещите си семейства се изтребваха взаимно при свада за едно маслиново дръвче, съседи се убиваха един друг заради по-голямото количество вода, което другият черпел от общия кладенец, човек можеше да умре от любов, тоест заради това, че погледнал с неуважение чужда жена или дъщеря. Дори хладнокръвните мафиози се поддадоха на това безумие и се сражаваха до смърт в Корлеоне, докато най-сетне дон Кроче успя да ги усмири.

В град с такава репутация Стефан Андолини беше завоювал прякора Fra Diavolio, брат Дявол.

Дон Кроче го повика от Корлеоне и му даде подробни наставления. Андолини трябваше да постъпи в бандата на Джулиано и да спечели доверието на хората му. Налагаше се да остане в планината до второ нареждане. През това време щеше да изпраща сведения за разположението на отрядите на Джулиано и за предаността на Пасатемпо и Теранова. Андолини имаше за задача да открие слабото място на Пишота, тъй като неговата вярност не подлежеше, на съмнение. И ако му се удадеше възможност, трябваше да убие Джулиано.

Андолини не се страхуваше от великия Джулиано. Тъй като беше червенокос, а тези хора се срещат изключително рядко в Италия, дълбоко в душата си той беше убеден, че това му дава правото да не спазва законите за човешките добродетели. Подобно на комарджия, който счита системата си за безпогрешна, Андолини мислеше, че никой не може да го надхитри.

Той взе със себе си двама млади picciotti. Така наричаха намиращите се на обучение убийци, които още не бяха приети в мафията, но се надяваха да им бъде оказана тази чест. С преметнати на гърба раници и лупари, те се изкачиха близо до планинското убежище на Джулиано и, както очакваха, бяха заловени от патрул, предвождан от Пишота.

Пишота изслуша с каменно лице разказа на Андолини. Червенокосият твърдеше, че карабинерите и Службата за обществена безопасност го преследвали заради убийството на социалистически агитатор в Корлеоне. Това беше абсолютно вярно. Но Андолини пропусна да уточни, че те нямаха доказателства и го търсеха само за разпит. Естествено, този разпит щеше да бъде формален благодарение влиянието на дон Кроче, Андолини съобщи на Пишота, че двамата му спътници също били търсени от полицията като съучастници в убийството. Докато говореше, червенокосият усети нарастващо безпокойство. Пишота го слушаше с изражението на човек, видял свой стар познат или някого, за когото бе слушал да се говори.

Андолини заяви, че е дошъл в планината с надеждата да бъде приет в бандата на Джулиано. Тук той изигра най-силния си коз — лично, бащата на Джулиано го посъветвал да постъпи така. Защото той, Стефан Андолини, бил братовчед на великия дон Вито Корлеоне от Америка. Пишота кимна и Андолини продължи разказа си. Дон Корлеоне, чието истинско име било Андолини, бил родом от селцето Корлеоне. Когато бил малък, убили баща му, искали да убият и него, но той успял да избяга в Америка, където достигнал завидното положение на Кръстник. Когато дон Корлеоне се завърнал в Сицилия да отмъсти на убийците на баща си, Стефан Андолини бил един от неговите picciotti. После Андолини го придружил в Америка, за да получи наградата си. Там се запознал с бащата на Джулиано, който работел като зидар при изграждането на новата разкошна къща на дона в Лонг Айлънд. Двамата се сприятелили. Преди да се изкачи в планината, Андолини минал през Монтелепре, за да получи благословията му.

Докато го слушаше, лицето на Пишота прие замислено изражение. Той не вярваше на този червенокос тип с лице на убиец. Не му се нравеха и двамата picciotti с Malpelo. Тази дума означаваше на сицилиански диалект „червенокос“.

— Ще ви заведа при Джулиано — каза той. — Но ви забранявам да докосвате лупарите си без мое разрешение.

Лицето на Андолини се озари от усмивка.

— Познах те, ти сигурно си Аспану — каза той с безкрайна учтивост. — Имам ти пълно доверие. Вземете ни пушките. Сигурен съм, че след като говоря с Джулиано, той ще нареди да ни ги върнат.

— Не сме товарни животни, за да влачим и вашите пушки. Носете си ги сами — сопна се Пишота.

Той ги поведе по планинските пътеки към убежището на Джулиано, разположено на извисяващата се над Монтелепре скала.

В планинския лагер бяха останали петдесетина души, които почистваха оръжието и поправяха снаряжението. Джулиано седеше до масата и наблюдаваше пътя през бинокъла си. Пишота поговори насаме с него, преди да доведе пришълците. Той му разказа всичко и добави:

— Тури, струва ми се, че надушвам нещо „гнило“.

Това бе сицилиански жаргон, означаващ „предателство“.

— Сигурен ли си, че си го виждал и преди? — запита Джулиано.

— Може би съм слушал за него. Струва ми се, че го познавам.

— Слушал си за него от Венера — спокойно промълви Джулиано. — Тя го наричаше „червенокосия“, защото не знаеше истинското му име. И на мен е разказвала за него. Той бил приет в бандата на мъжа й. Само след месец Канделерия бил убит от засада. Венера също се съмняваше в него, казваше, че бил изпечен мошеник.

Силвестро се приближи и прошепна:

— Не вярвайте на рижавия. Виждал съм го в щаба в Палермо. Винаги говореше насаме с командира на карабинерите.

— Доведете баща ми от Монтелепре — нареди Джулиано. — А дотогава ги пазете добре.

Пишота изпрати Теранова да доведе бащата, приближи се до тримата седнали на тревата мъже, наведе се и взе пушката на Андолини. Бандитите заобиколиха арестуваните, както вълци обкръжават изнемощялата си жертва.

— Надявам се, че няма да имате нищо против да ви освободя от лупарата? — иронично запита Аспану.

Андолини беше неприятно изненадан, за миг лицето му се изкриви в грозна гримаса. Той вдигна рамене. Пишота подхвърли лупарата на един от бандитите, увери се, че хората му са по местата си, и се наведе да вземе пушките на спътниците на Андолини. Единият по-скоро неволно, отколкото с умисъл блъсна Пишота и сграбчи лупарата. Аспану измъкна камата си с мълниеносната бързина на змийски език и я заби в гърлото на picciotti. Фонтан от алена кръв избликна в чистия планински въздух и тялото на младежа рухна на земята. Пишота го възседна и го довърши с още едно рязко замахване на камата. Изправи се и изрита трупа в пропастта. Другите бандити наскачаха и се прицелиха в Андолини и в спътника му. Седналият на земята Андолини вдигна ръце и ги изгледа умоляващо, но другият picciotti сграбчи лупарата си. Пасатемпо, който стоеше зад него, с доволна усмивка изпразни пистолета си в главата му. Изстрелите отекнаха в планината. Всички замръзнаха по местата си — Андолини беше пребледнял от страх, Пасатемпо още държеше пистолета.

Тишината беше нарушена от спокойния глас на Джулиано.

— Махнете труповете и завържете червенокосия за някое дърво, докато дойде баща ми.

Завиха телата в бамбукови мрежи, спуснаха ги в дълбока яма и ги затрупаха с камъни — според старото поверие това щеше да спре миризмата. Тази работа бе точно по вкуса на Пасатемпо, който предварително претърси мъртъвците. Джулиано непрекъснато се опитваше да преодолее отвращението си към него. Той беше убеден, че нищо не може да превърне в рицар този звяр.

Бащата на Джулиано дойде едва след седем часа, когато вече се смрачаваше. Отвързаха от дървото Андолини и го заведоха в осветената от керосинова лампа пещера. Старецът кипна, когато видя състоянието му.

— Този човек е мой приятел — обърна се той към Джулиано. — Работехме заедно при Кръстника в Америка. Лично аз го посъветвах да постъпи в твоята банда и му обещах, че ще го посрещнете добре.

Той протегна ръка на Андолини и каза:

— Извинявай. Синът ми се е объркал или е чул някаква сплетня за тебе.

Старецът смутено млъкна. Беше изненадан от страха на своя приятел, който едва се държеше на краката си. Андолини беше сигурен, че ще го убият, независимо от разиграваната в момента комедия. Усещаше болка в тила от стегнатите си вратни мускули, напрегнати в очакване на изстрела. Проклинаше собствената си привързаност, която го беше накарала да подцени Джулиано. Все още беше в шоково състояние от бързата екзекуция на двамата picciotti.

Старецът разбра, че смъртна опасност грози приятеля му, и се обърна към сина си:

— Тури, никога не съм те молил за услуга. Дори да имаш нещо против този човек, прости му и го остави да си отиде. Той се отнасяше добре към мен, когато бяхме в Америка, и изпрати подарък за кръщенето ти. Вярвам му и ценя неговото приятелство…

— Щом гарантираш за него, той ще бъде наш почетен гост — каза Джулиано. — Стига да иска, може да остане в бандата.

Отведоха бащата с кон до Монтелепре, за да спи в собственото си легло. Едва тогава Джулиано се обърна към Андолини.

— Убеден съм, че ти си предал Канделерия. Бил си доносник на дон Кроче, изпратен с цел да проникне в бандата. Само след месец са убили Канделерия. Но неговата вдовица те помни. Тя ми разказа всичко — не ми беше трудно да разбера какво се е случило. Сицилианците умеят да разгадават тайните на предателството. Започват да изчезват цели банди. Полицаите изведнъж стават много умни. Седя на скалата и прекарвам дните си в размисъл. Мисля си, че властите в Палермо никога не са били толкова умни. По-късно разбирам, че министърът на правосъдието в Рим и дон Кроче са много близки. Известно е, че донът е умен колкото двамата, взети заедно. Значи именно той отстранява бандитите по поръчение на правителството. Казвам си, че скоро ще дойде и моят ред. Очаквам с нетърпение хората му и се питам защо донът се бави. Тъй като, колкото и нескромно да звучи, аз съм най-едрата му плячка. И ето че днес забелязвам с бинокъла си вас тримата. Казвам си: „Ето, Malpelo се завръща. Ще ми бъде драго да го видя.“ Но въпреки всичко трябва да те убия. Не искам да разстройвам баща си, затова тялото ти просто ще изчезне.

Стефан Андолини беше толкова възмутен, че за миг забрави страха си.

— Нима ще измамиш собствения си баща? — извика той. — И ти дръзваш да се наречеш истински сицилианец! — той плюна в краката на Джулиано. — Хайде, убий ме и върви по дяволите!

Пишота, Теранова и Пасатемпо също бяха поразени. Но Джулиано ги бе изненадвал неведнъж. Човекът, който се гордееше с честността си, винаги държеше на думата си и се бореше за справедливост, беше способен внезапно да се промени и да извърши нещо чудовищно. Те нямаха нищо против да убие Андолини — можеше да застреля стотици хиляди като него. Но намираха за непростимо да се отрече от даденото пред баща си обещание.

Единствено ефрейтор Силвестро го разбра.

— Той няма право да изложи на опасност живота ни само заради доброто сърце на баща си — каза старият войник.

— Покай се пред бога — спокойно се обърна Джулиано към червенокосия.

После направи знак на Пасатемпо и добави:

— Имаш на разположение пет минути.

Червеникавата коса на Андолини настръхна.

— Говорете с абат Манфреди, преди да ме убиете — отчаяно извика той.

Джулиано смаяно го изгледа и червенокосият изрече на един дъх:

— Веднъж си казал на абата, че си му задължен до гроб и винаги можел да разчита на услугите ти.

Джулиано добре помнеше обещанието си, но как този тип беше узнал за това?

— Да отидем при него и той ще те помоли да пощадиш живота ми — продължи Андолини.

— Тури, ще изгубим цял ден, докато получим отговора на абата — презрително каза Пишота. — Нима думата на настоятеля е по-важна за теб от молбата на собствения ти баща?

Но Джулиано отново ги смая.

— Завържи ръцете и краката му така, че да може да се движи. Дай ми охрана от десет души. Лично аз ще го заведа в манастира и ако абатът не се застъпи за него, Андолини ще трябва да се приготви за последната си изповед. Лично аз ще го застрелям и ще предам тялото му на монасите, за да го погребат.

 

 

Джулиано и хората му пристигнаха в манастира при изгрев-слънце, когато монасите тръгваха на работа в полето. Младежът ги наблюдаваше с усмивка. Нима бяха изминали само две години, откакто, облечен в кафяво расо и нахлупил смешната черна шапка, отиваше заедно с тях на полето? Кой би помислил тогава, че ще стане толкова жесток? Усети носталгия по онези мирни дни, когато все още бе неизвестно селянче.

Самият настоятел им отвори вратата. Високият, облечен в черно старец се поколеба при вида на арестувания, после разтвори обятията си. Стефан Андолини се хвърли в прегръдките му, целуна го по двете бузи и извика:

— Отче, тези хора искат да ме убият, само ти можеш да ме спасиш.

Абатът кимна, и протегна ръце към Джулиано — двамата се прегърнаха. Сега Джулиано разбра всичко. Думата „отче“ не беше обръщение към свещеник — така се обръщаше син към родния си баща.

— Моля те да пощадиш живота на този човек — каза абат Манфреди. — Считай, че ми правиш лична услуга.

Джулиано освободи Андолини от въжетата и каза:

— Той е ваш.

Краката на Андолини се огънаха, почувствува се безкрайно немощен от облекчение и слабичкият абат трябваше да го подкрепя по пътя към сградата.

— Елате в трапезарията — рече настоятелят. — Ще донесат храна на хората ти, а ние тримата ще обсъдим положението.

След това се обърна към Андолини:

— Синко, опасността още не е минала. Как ще реагира дон Кроче, когато узнае за това? Трябва да измислим някакво разрешение, иначе си загубен.

Абатът имаше собствена малка стая, в която тримата се разположиха удобно. Донесоха хляб и сирене за Джулиано и Андолини.

— Ето плода на един от многобройните ми грехове — обърна се абатът с тъжна усмивка към Джулиано. — Станах баща, когато бях много млад. Ех, никой не знае на какви изкушения е подложен енорийският свещеник в Сицилия! Не можах да им устоя. Скандалът беше потулен и момичето се ожени за Андолини. Излезе ми доста скъпо, но успях да направя кариера в църквата. Каква ирония на съдбата: всевишният пожела моят син да стане убиец. Длъжен съм да нося кръста си, въпреки че това не е единственият грях, за който ще трябва да отговарям.

Абатът строго се обърна към Андолини.

— Слушай ме внимателно, синко. За втори път ти спасявам живота. Разбери, че сега трябва да си верен само на Джулиано. Не можеш да се върнеш при дона. Той ще се запита защо Тури те е пощадил, след като е убил другите двама. Ще те заподозре в предателство, а това означава сигурна смърт за тебе. Трябва да разкажеш всичко на дон Кроче и да поискаш разрешението му да останеш в бандата на Джулиано. Обещай, че ще му даваш сведения и ще служиш за връзка между „Приятелите на приятелите“ и армията на Тури. Лично аз ще отида при дона и ще му изтъкна предимствата на това наше решение. Ще му кажа, че ще бъдеш верен на Джулиано, без това да бъде в негов ущърб. Той ще се надява, че все някога ти ще предадеш човека, който току-що спаси живота ти. Но обещавам, че ако измамиш Джулиано, ще те прокълна завинаги. Ти ще отнесеш в гроба проклятието на своя баща.

Настоятелят каза на Джулиано:

— Скъпи Тури, трябва да те помоля за още една услуга. Приеми сина ми в бандата. Той ще се сражава редом с тебе, ще се подчинява на заповедите ти. Обещавам, че ще ти бъде верен.

Джулиано внимателно обмисли предложението на настоятеля. Сигурен бе, че след време ще спечели обичта на Андолини, който явно бе много предан на абата. Опасността да бъде предаден от червенокосия беше минимална и лесно можеше да се избегне. Стефан Андолини щеше да бъде ценен помощник и още по-ценен източник на информация за империята на дон Кроче.

— Какво ще кажеш на дона? — запита Джулиано.

Абатът се замисли.

— Не зная, въпреки че имам известно влияние над него. Ще вземем окончателно решение след разговора ми с дон Кроче. Приемаш ли сина ми в бандата?

— Да, но само от уважение към вас и защото държа на думата си — отвърна Джулиано. — Но ако ме предаде, дори вашите молитви няма да го спасят от ада.

 

 

Стефан Андолини винаги бе живял в свят, където бе непозната думата „доверие“. Ето защо с течение на годините лицето му се бе превърнало в маска на убиец. Той знаеше, че в бъдеще ще прилича на акробат, чийто живот винаги виси на косъм. Никога нямаше да бъде в безопасност. Успокояваше го само мисълта за доброто сърце на Джулиано, но все пак нямаше никакви илюзии — младият бандит беше единственият човек, от когото се страхуваше.

От този ден Стефан Андолини стана член на бандата на Джулиано. През следващите години се прочу със своята кръвожадност и набожност и прякорът му Fra Diavollo стана известен на всички в Сицилия. Набожността му се проявяваше в това, че всяка неделя ходеше на литургия. Обикновено отиваше във Вилаба, където свещеник бе отец Бениамино. В изповедалнята му нашепваше тайно сведения за бандата, които трябваше да бъдат предадени на дон Кроче. Но никога не разкриваше онова, което Джулиано му бе забранил да споменава.