Марио Пузо
Сицилианецът (22)

Двадесет и втора глава

Великденското утро на хиляда деветстотин четиридесет и девета година беше великолепно. Балконите на къщите грабваха окото с пъстрите бафи на засадените в огромни саксии цветя, сини, бели и червени цветенца растяха между пукнатините в паважа и по стените на старите черкви. Улиците на Палермо бяха изпълнени с вярващи, отправили се към голямата катедрала, където лично кардиналът щеше да отслужи литургията и да раздава причастието. Облечени в черни костюми, придружени от жените и децата си, жителите на околните села се обръщаха към всички минувачи с традиционния поздрав: „Христос воскресе“. Тури Джулиано учтиво им отвръщаше.

Бандитите бяха проникнали в града предишната нощ. Те носеха обичайните черни костюми на селяните, но широките им сака се издуваха от скритите под тях автомати. Джулиано познаваше добре Палермо: през шестте години, откакто беше бандит, често се промъкваше в града, за да ръководи отвличането на някой богат аристократ или да вечеря в известен ресторант, където оставяше предизвикателна бележка.

Тези посещения не бяха свързани с никаква опасност. Ефрейтор Канио Силвестро винаги вървеше до Тури, двама въоръжени бандити крачеха на двадесетина метра пред тях, други двама ги следваха на същото разстояние, а четирима се движеха по отсрещния тротоар. Зад всички тях вървяха още двама телохранители. Ако карабинерите поискаха Джулиано да установи самоличността си, те щяха да бъдат убити от бандитите, които бяха готови да открият огън. Когато техният командир влизаше в ресторант, телохранителите заемаха почти всички маси в залата. Този път Тури Джулиано взе със себе си петдесет души, между които бяха Пишота, Силвестро и Теранова. Пасатемпо и Андолини останаха в лагера. Джулиано и Пишота влязоха в катедралата, последвани от повечето бандити, десет души под командата на Силвестро и Теранова останаха при паркираните зад църквата коли.

Белите, избродирани със злато одежди на кардинала, големият кръст на шията му и мелодичният му глас създаваха атмосфера на неосквернена светост. Джулиано влезе в препълнената със статуи на Дева Мария и Исус катедрала и потопи пръстите си в купела със светена вода, украсен с релефи, изобразяващи пътя на Исус към кръста. Той коленичи и обгърна с поглед огромния купол и розовите свещи, които горяха пред наредените покрай стените статуи на светци.

Хората му се разпръснаха и седнаха близо до олтара сред тълпата облечени в черно селяни и граждани в пъстри празнични дрехи. Джулиано се озова до прочутата статуя на Девата и апостолите и възхитен от красотата й, за миг забрави защо беше тук. Усети непривично вълнение от мелодичните гласове на свещениците и на децата от хора, от аромата на положените върху олтара екзотични цветя, от искрения патос на богомолците. За последен път беше ходил на литургия преди пет години, когато бе предаден от бръснаря Фризела. Непонятно защо, усети страх, чувствуваше се обречен. Безброй пъти бе произнасял пред враговете си думите: „Осъждам те на смърт в името на бога и на Сицилия“ и бе изчаквал, докато нашепваха молитвите, които слушаше сега. За миг пожела да ги възкреси, да ги извади от вечния мрак, в който ги бе запратил. Може би в тази тържествена утрин към тях щеше да се присъедини един прелат на светата църква, един кардинал, който бе нарушил дадената клетва, който го бе излъгал и предал и бе станал негов враг: същият този кардинал, чийто величествен глас отекваше в огромната катедрала. Може би щеше да извърши богохулство, като поиска от духовника да предаде душата си на бога. Навярно един кардинал винаги се ползува с благоразположението на всевишния. Щеше ли смирено да признае предателството си към Джулиано?

Литургията беше към края си. Вярващите се приближаваха към олтара за причастие. Неколцина бандити последваха примера им. Предишния ден се бяха изповядали пред абат Манфреди й се чувствуваха освободени от греховете си, още повече че щяха да извършат престъпление едва след края на церемонията.

Вярващите излизаха от катедралата щастливи от пречистването на душите си и се отправяха към булеварда. Кардиналът мина зад олтара и прислужникът нахлупи на главата му двувърхата архиепископска шапка, чиито златни украшения блещукаха над грубото му сицилианско лице. Той създаваше впечатление на властен, а не на свят човек. Придружен от цяла свита свещеници, кардиналът започна традиционната обиколка на четирите параклиса в катедралата, където четеше молитви.

В първия параклис се намираше гробницата на крал Роджър I, във втория — на Фридрих II, в третия бе гробницата на Анри IV, а в последния параклис се намираха останките на съпругата на Фридрих II, Констанция. Гробниците бяха от бял мрамор, инкрустиран с великолепни мозайки. Имаше още един, наречен „сребърен“ параклис, където бе поставена сто и петдесет килограмовата статуя на света Розалия, покровителката на Палермо, която жителите на града тържествено носеха по улиците в деня на нейния празник. В тази гробница почиваха останките на всички архиепископи на Палермо, тук щеше да бъде погребан и сегашният кардинал. Това бе първият параклис, където спираха да се молят. Хората на Джулиано заобиколиха кардинала и свитата му. Няколко бандита застанаха на изхода, за да попречат да се вдигне тревога.

Кардиналът гордо се изправи пред неканените гости, но изведнъж забеляза Пишота и го позна. Стори му се, че видя пред себе си нечестивия, който бе дошъл да вземе душата му и да я запрати сред вечните пламъци на ада.

— Ваше преосвещенство, считайте се за мой пленник — каза Джулиано. — Няма да ви се случи нищо лошо, ако се подчинявате на заповедите ми. Ще прекарате празниците като мой гост и обещавам, че ще се храните по-добре, отколкото във вашия палат.

— Как се осмеляваш да влизаш в божия дом с оръжие в ръка? — гневно възкликна кардиналът.

Джулиано се засмя. Страхопочитанието, което беше изпитал по време на литургията, бе изчезнало и беше заменено с удоволствие от онова, което му предстоеше.

— Ще сторя дори нещо повече — отвърна той. — Ще се осмеля да ви обвиня в нарушаване на святата ви клетва. Обещахте амнистия за мен и хората ми и не удържахте на думата си. Дошъл е моментът да уредя сметките си с църквата и с вас.

— Няма да напусна това свято място — каза кардиналът и поклати глава. — Убий ме, ако смееш, но знай, че името ти ще се покрие с позор.

— Вече имам тази чест — насмешливо заяви Джулиано. — Не ме принуждавайте да използувам насилие. Ще убия всички свещеници, а вас ще завържа и ще ви запуша устата. Никой няма да пострада, ако ме последвате доброволно — след седмица ще се върнете във вашата катедрала.

Кардиналът се прекръсти и тръгна към посочената от Джулиано врата. Тя водеше към гърба на катедралата, където останалите бандити бяха успели да реквизират лимузината и шофьора на духовника. Голямата черна кола беше украсена с букети, от двете страни на радиатора се развяваха знаменца с емблемата на католическата църква. Хората на Джулиано бяха обсебили и колите на другите сановници. Джулиано седна в лимузината редом с кардинала. Двамата бандити се настаниха на задната седалка, Аспану се разположи до шофьора. Колите прекосиха града, без да бъдат спрени от полицейските патрули, които им отдаваха чест. Джулиано нареди на кардинала да ги благославя. Накараха духовника да слезе от колата на един безлюден участък от пътя. Там чакаше друг отряд бандити с носилка. Те изоставиха колите и шофьорите на шосето и изчезнаха в покритата с цветя планина.

Джулиано удържа на думата си: вечерята, поднесена на кардинала в голямата пещера в планината Камарата, не се различаваше от тази, с която бе свикнал в своя палат. Бандитите бяха изпълнени със страхопочитание към сана и при всяко поднесено блюдо свеждаха глава за неговата благословия.

Всички италиански вестници негодуваха от последното престъпление на Джулиано. Народът бе разкъсван от противоречиви чувства: ужас от извършеното светотатство и сатанинска радост от подигравката с карабинерите. Но хората се гордееха с Джулиано — един сицилианец беше сразил Рим. Бандитът се бе превърнал в „уважаван“ човек.

Всички се питаха какво щеше да поиска в замяна на живота на кардинала — отговорът беше лесен: огромен откуп.

Светата църква, която все пак беше задължена да се грижи за душите на вярващите, не започна дребнави пазарлъци, както правеха аристократите и богатите търговци, а незабавно плати откупа от сто милиона лири. Но Джулиано съвсем не беше приключил с кардинала.

— Аз съм селянин, който не познава пътищата на провидението — заяви той на прелата, — но винаги съм изпълнявал обещанията си. А вие, кардиналът на католическата църква, издокаран в свещени одежди и окичен с кръстове, ме излъгахте като безбожен мавър. Свещеническият сан няма са спаси живота ви.

Кардиналът усети, че краката му се разтреперват.

— Имате късмет — продължи Джулиано. — Определил съм ви друга роля.

Когато се убеди, че няма да бъде убит, прелатът, свикнал да живее в страх от божието наказание, се заинтересува много повече от Завещанието на Джулиано, отколкото от неговите упреци. При вида на писмото, което беше дал на Пишота, той изпадна в благочестива ярост и започна да се кръсти.

— Ваше преосвещенство, имате задачата да съобщите на висшето духовенство и на министъра на правосъдието за съществуването на този документ, който е доказателство, че мога да унищожа правителството на християндемократите — заяви Джулиано. — Моята смърт ще бъде пагубна за вас. Завещанието ще бъде скрито на сигурно място и никога не ще го намерите. Ако някой се съмнява в думите ми, нека запита дон Кроче как постъпвам с враговете си.

Венера напусна Джулиано седмица след отвличането на кардинала. В продължение на три години той пропълзяваше през тунела, за да се наслади на пищното й тяло, на топлината и спокойствието, които тази жена внасяше в живота му. Тя никога не се оплакваше и мислеше само за неговото удоволствие.

Но тази нощ бе различна от предишните. След като се любиха, Венера му съобщи решението си да отиде при роднини във Флоренция.

— Сърцето ми повече не издържа — каза тя. — Не мога да понеса мисълта, че животът ти непрекъснато е застрашен — сънувам, че те убиват пред очите ми. Карабинерите застреляха мъжа ми пред къщата ни, също като животно. Стреляха, докато тялото му заприлича на куп окървавени парцали. Сънувам, че правят същото и с тебе.

Венера придърпа главата му към гърдите си.

— Чуй как бие сърцето ми — прошепна тя.

Джулиано усети неравномерното, лудо туптене и почувствува прилив на жалост и нежност към тази жена. Кожата под тежката й гърда имаше солен вкус от потта, която обливаше треперещото й от страх тяло. Тя се разплака и Джулиано погали гъстите й черни къдрици.

— Преди никога не се страхуваше — каза той. — Нищо не се е променило.

Венера отчаяно поклати глава.

— Станал си прекалено безразсъден, Тури. Създаде си могъщи врагове. Майка ти пребледнява всеки път, когато се почука на вратата. Не ще се изплъзнеш от враговете си.

— Но аз не съм се променил — настоя Джулиано.

Венера отново се разплака.

— Променил си се, Тури. Сега убиваш много лесно. Не че си станал жесток, но се отнасяш с безразличие към смъртта на другите.

Джулиано въздъхна. Разбра колко се страхуваше Венера и изпита странна тъга.

— Тогава трябва да заминеш — каза той. — Ще ти дам достатъчно пари да се установиш във Флоренция. Скоро всичко ще свърши, няма да се пролива кръв. Имам планове — не ще остана бандит до края на живота си. Майка ми отново ще спи спокойно и ще бъдем заедно.

Но Джулиано добре разбираше, че тя не му вярва.

На другата сутрин отново се любиха страстно, телата им трескаво се сляха за последен път.