Марио Пузо
Сицилианецът (16)

Шестнадесета глава

Фиатът заобиколи Трапани и се понесе по успореден на брега път. Майкъл Корлеоне и Стефан Андолини спряха пред голяма вила, в чиято градина се виждаха още три по-малки сгради. Вилата беше обградена от висока стена с една врата откъм плажа. Двама души охраняваха входа, зад тях Майкъл успя да различи трети — широкоплещест шишко, чийто спортен костюм и риза от трико с отворена яка изглеждаха необичайни за тези места. Докато чакаше да отворят вратите, Майкъл забеляза широката усмивка на лицето му и с изненада разбра, че това е Питър Клеменза.

Клеменза бе дясната ръка на Кръстника. Какво правеше тук? Майкъл го бе видял за последен път през онази фатална нощ, когато Клеменза скри в тоалетната на ресторанта пистолета, послужил за убийството на полицейския капитан и Солоцо. Той никога нямаше да забрави изпълнения с тъга поглед на Клеменза през онази нощ преди повече от две години. Сега старият мафиоз изглеждаше искрено зарадван от срещата им. Той измъкна Майкъл от малкия фиат и едва не го задуши в мечешката си прегръдка.

— Майкъл, не мога да ти опиша колко съм щастлив, че те виждам. След толкова години мога да ти кажа колко се гордея с тебе. Свърши чудесна работа. Сега идва краят на мъките ти. След седмица ще бъдеш при семейството си — какъв празник ще бъде това за всички, които те очакват!

Без да го изпуска от могъщите си обятия, Клеменза хвърли изпълнен с обич поглед към лицето на младежа и забеляза огромната промяна. Майкъл вече не бе само един млад герой от войната. Годините, прекарани в Сицилия, го бяха превърнали в мъж. Лицето му вече не бе открито, то носеше горделивото, затворено изражение на истински сицилианец. Сега можеше да заеме законното си място в клана.

Майкъл също се радваше да види огромния шишко с грубо издялано лице. Той гореше от нетърпение да научи новини за семейството си. Клеменза каза, че баща му се е възстановил след неуспешния опит да го ликвидират, но здравето му все още било разклатено.

— Никак не е здравословно да надупчат тялото ти с куршуми — рече мафиозът и тъжно поклати глава. — Но това не му се случва за първи път. Баща ти е силен като бик и скоро ще се оправи. Но родителите ти са съкрушени от смъртта на Съни. Беше жестоко, Майки… тялото му беше буквално насечено от изстрелите на автоматите им. Не беше честно да постъпват така, това беше гаден номер. Но ние имаме готов план и баща ти ще ти го съобщи веднага щом се върнеш. Всички те очакват с нетърпение.

Стефан Андолини кимна на Клеменза — явно се познаваха. После протегна ръка на Майкъл и каза, че имал работа в Монтелепре.

— И запомни, че каквото и да се говори, винаги съм бил верен на Тури Джулиано и той ми имаше пълно доверие — каза той. — Ако някой го предаде, това няма да съм аз. Няма да предам и тебе.

Той почти заекваше от желание да докаже искреността си и Майкъл му повярва.

— Защо не си починеш и не хапнеш нещо? — попита той.

Стефан Андолини поклати глава, качи се във фиата и излезе на заден ход през вратите, които моментално с трясък се затвориха след него.

Клеменза поведе Майкъл към вилата. Въоръжени мъже охраняваха високата стена, патрулираха по брега и държаха под наблюдение подстъпите към вилата. Малко пристанище се простираше по посока на далечните африкански брегове. Там стоеше голям катер, на който се развяваше италианският флаг.

Във вилата ги посрещнаха две облечени от глава до пети в черно старици. Даже лицата им бяха почернели от слънцето. Клеменза им нареди да занесат купа с плодове в стаята на Майкъл.

Терасата на стаята гледаше към синьото Средиземно море, което сякаш се разделяше на две, когато върху повърхността му паднеше слънчев лъч. На хоризонта се виждаха рибарски лодки със сини и червени платна — те подскачаха върху вълните като пъстри топки. На терасата имаше покрита, с тъмнокафява покривка маса и двамата се разположиха до нея. На масата се виждаха каничка с еспресо и бутилка червено вино.

— Изглеждаш уморен — каза Клеменза. — Почини си добре, после ще ти обясня всичко подробно.

— Наистина имам нужда от почивка — промърмори Майкъл. — Но първо ми кажи как е майка ми?

— Добре е — отвърна Клеменза. — Очаква с нетърпение завръщането ти. Не трябва да я разочароваме, ще й дойде много след онова, което се случи със Съни.

— Сигурен ли си, че баща ми се е възстановил напълно? — запита Майкъл.

Клеменза се засмя, смехът му беше неприятен.

— Разбира се — отвърна той. — Петте семейства много скоро ще го почувствуват. Баща ти чака само твоето завръщане, Майк. Той има големи планове за тебе, нямаме право да излъжем очакванията му. Така че не се притеснявай за Джулиано — появи ли се, ще го вземем с нас, но ако продължава с номерата си, ще остане тук.

— Такива ли са нарежданията на баща ми?

— Всеки ден в Тунис пристига със самолет куриер и аз отивам дотам с катера, за да говоря с него. Такива заповеди получих вчера. Отначало дон Кроче трябваше да ни помогне, поне така ми каза вчера баща ти, когато тръгвах от Щатите. Но знаеш ли какво се е случило в Палермо вчера след заминаването ти! Някой се опитал да очисти дон Кроче. Нападателите се прехвърлили през стената на градината и убили четирима телохранители. Но донът успял да се измъкне. Какво, по дяволите става тук?

— Боже господи! — възкликна Майкъл.

Спомни си засилената охрана пред хотела и многобройните телохранители в градината.

— Мисля, че това е работа на нашия приятел Джулиано. Надявам се, че вие с баща ми знаете какво правите! Много съм уморен, не мога да разсъждавам.

Клеменза се изправи и го потупа по рамото.

— Почини си, Майки — каза той. — Когато се събудиш, ще те запозная с моя брат. Той е велик човек като баща ти и е също тъй умен и упорит като него. Брат ми е господар на този край, не се притеснявай за дон Кроче.

Майкъл се съблече и си легна. Не беше мигнал повече от тридесет часа, но умът му нямаше покой и не позволяваше на тялото му да отдъхне. През тежките дървени капаци усещаше топлината на утринното слънце. Въздухът беше изпълнен с тежката миризма на цветя и лимонови дръвчета. Пред очите му се редяха събитията от последните няколко дни. Как бе възможно Пишота и Андолини да се движат така свободно? Защо Джулиано бе решил да урежда сметките си с дон Кроче по най-неподходящото време?

Един истински сицилианец не би трябвало да допуска такава грешка. Наистина, младежът бе прекарал седем години в планината и сигурно му беше омръзнало. Навярно искаше да заживее нормално — разбира се, не тук, а в Америка. Несъмнено беше решил да замине, иначе нямаше да изпраща през океана бременната си годеница. Внезапно в ума му проблесна отговорът на всички загадки — Джулиано се готвеше за последна битка, той не се страхуваше да умре на родна земя. Сега се разплитаха последните нишки на много тайни планове и заговори, за които той, Майкъл, не знаеше нищо. Трябваше да действува много предпазливо, защото нямаше намерение да умира в Сицилия. Той не беше част от легендата за Джулиано.

 

 

Майкъл се събуди в огромната спалня и отвори капаците — прозорците гледаха към бял каменен балкон, залян от утринното слънце. Долу Средиземно море простираше до хоризонта тъмносините си води. Рибарски лодки с алени платна браздяха вълните и изчезваха в далечината. Майкъл им се полюбува няколко минути, омагьосан от красотата на морето и величествените скали край Ериче, които се извисяваха на северния бряг.

Стаята беше претъпкана с грубо изработени мебели. На масата имаше син емайлиран леген и кана с вода, на гърба на стола беше преметнат бежов пешкир. Стените бяха украсени с картини, изобразяващи различни светци и Дева Мария с младенеца в ръце. Майкъл наплиска лицето си и излезе от стаята. Долу го чакаше Питър Клеменза.

— Сега изглеждаш по-добре, Майки — каза той. — Една солидна закуска ще възвърне силите ти и тогава ще говорим делово.

Той заведе Майкъл в кухнята, където имаше дълга дървена маса. Едва бяха успели да седнат, когато до печката като по магия се появи облечена в черно старица, която им наля кафе и сложи на масата чинии с яйца и наденици. От фурната извади голям кръгъл хляб с хрускава коричка, след което изчезна в съседната стая, без да отговори на Майкъл, който й благодари за закуската. В същия момент в кухнята влезе някакъв по-възрастен от Клеменза човек, който много си приличаше с него. Това можеше да бъде само дон Доминик, братът на Питър Клеменза. Дон Доминик беше облечен коренно различно от своя брат. Носеше черен кадифен панталон, напъхан в груби кафяви ботуши, бяла копринена риза с къдрици на маншетите и дълга черна жилетка. На главата си имаше шапка с къса козирка. В дясната си ръка носеше камшик, който небрежно захвърли в ъгъла. Майкъл се изправи и дон Доминик Клеменза приятелски го прегърна.

Той седна на масата и Майкъл тайно го огледа. Дон Доминик притежаваше вродено достойнство и повелително изражение, които напомниха на младежа за неговия баща, още повече че донът имаше същите старомодни изискани обноски. Питър Клеменза очевидно изпитваше страхопочитание пред дона, който се отнасяше към него със снизходителната привързаност на по-голям брат към малко лекомислен младеж. Майкъл беше поразен, но същевременно го досмеша. Питър Клеменза бе най-довереният човек на баща му и най-жестокият от неговите capo regime в Америка.

— Майкъл, за мен е голяма чест и удоволствие, че дон Корлеоне ме помоли да се погрижа за тебе — сериозно произнесе дон Доминик, въпреки че в очите му проблясваше весело пламъче. — Ти можеш да задоволиш любопитството ми. Верни ли са твърденията на моя некадърен брат, който се опитва да ме убеди, че бил много високопоставен в Америка? Нима е възможно малкото ми братче, което и до днес не може да заколи както трябва прасе, да бъде дясната ръка на дон Корлеоне? Той ми разправя, че имал повече от сто души подчинени. Как да му повярвам?

Но докато говореше, той добродушно потупа брат си по рамото.

— Да, всичко това е вярно — отвърна Майкъл. — Баща ми непрекъснато твърди, че без твоя брат и до ден-днешен щял да продава зехтин.

Всички се разсмяха.

— А пък аз щях да прекарам живота си по затворите — каза Питър Клеменза. — Той ме научи как да си служа със сивото си вещество, не само с пистолета.

— Аз съм само един беден селянин — въздъхна дон Доминик. — Вярно е, че селяните идват да се съветват с мен и в Трапани се говори, че съм важна персона. Нарекоха ме „Отстъпника“, защото не превивам гръб пред дон Кроче. Може би постъпвам глупаво и на мое място Кръстникът щеше да намери общ език с него, но за мен това е невъзможно. Може да съм отстъпник, но само за нечестните хора. Дон Кроче продава сведения на правителството — за мен това е позорно. Нищо не може да се сравни със старите методи, както сам ще се увериш, след като прекараш тук няколко дни.

— Не се съмнявам — отвърна Майкъл. — Освен това искам да ви благодаря за помощта.

— Извинявай, но имам много работа — каза дон Доминик, вдигна камшика си от земята и се отправи към вратата. — Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

— Майкъл, баща ти се съгласи да помогне за бягството на Тури Джулиано от приятелски чувства и от уважение към неговия баща — каза Питър Клеменза. — Но твоята безопасност е по-важна. Кръстникът все още има врагове тук. Джулиано разполага с една седмица, за да те намери. Но имам нареждания да заминеш за Щатите сам, ако той не се появи в уговореното време. В Африка ни чака самолет, който е готов да излети веднага — трябва само да наредиш.

— Пишота обеща да доведе много скоро Джулиано — каза Майкъл.

Клеменза подсвирна.

— Ти си видял Пишота? Знаеш ли, че след Джулиано той е най-търсеният човек от полицията в Сицилия? Как е успял да слезе от планината?

Майкъл вдигна рамене и отговори:

— Има специален пропуск, подписан от министъра на правосъдието. Това е едно от нещата, които ме тревожат.

Питър Клеменза кимна в знак на съгласие.

— Какво ще кажеш за онзи тип Андолини, който ме доведе тук? — продължи Майкъл. — Познаваш ли го, Пит?

— Да, работеше за нас в Ню Йорк, няколко пъти му поверяваха леки задачи. Виж, бащата на Джулиано бе съвсем различен — много сериозен и истински артист в професията си. И двамата сглупиха, че се върнаха. Но почти всички сицилианци са такива. Не могат да забравят вонящите си къщички. Този път взех със себе си двама помощници. Кракът им не бе стъпвал на острова повече от двадесет години. Разходихме се из околността на Ериче — много красиво градче. Вървяхме сред стотиците овци по ливадите, отпивахме от бутилката вино и в един момент всички изпитахме нужда да се облекчим. Когато свършихме, онези, двамата подскочиха близо три метра и извикаха: „Да живее Сицилия!“ Но какво да се прави, те са си такива — остават сицилианци до гроба си.

— Вярно е — каза Майкъл. — Все пак разкажи ми нещо за Андолини.

Клеменза вдигна рамене.

— Той е братовчед на баща ти. През последните пет години беше един от най-доверените хора на Джулиано, но преди това бе близък с дон Кроче. Във всеки случай е много опасен.

— Андолини ще доведе тук годеницата на Джулиано — каза Майкъл. — Тя е бременна. Трябва да я заведем в Щатите, откъдето ще изпрати кодирано съобщение до Джулиано, че пътят е чист. Едва тогава той ще дойде при нас. Обещах да го направим, нали не възразяваш?

Клеменза удивено подсвирна.

— Никога не бях чувал, че Джулиано имал приятелка. Но предложението е осъществимо.

Те излязоха в голямата градина. Майкъл видя охраната пред вратата, по плажа се разхождаха най-малко шестима въоръжени мъже. Големият катер все още стоеше в пристанището.

В градината видяха група хора, които явно искаха да разговарят с Питър Клеменза. Бяха около двадесет души — типични сицилианци с прашни дрехи и широкополи шапки, жалки подобия на дон Доминик.

В един ъгъл на градината, под лимоново дръвче, имаше кръгла дървена маса, заобиколена от бамбукови столове. Клеменза и Майкъл се настаниха удобно и мафиозът направи знак на събралите се хора. Един от тях се приближи и седна. Клеменза започна да го разпитва. Женен ли е? Има ли деца? Откога работи при дон Доминик? Има ли роднини в Трапани и кои са те? Иска ли да опита щастието си в Америка? На последния въпрос всички неизменно отвръщаха утвърдително.

Облечена в черно старица донесе огромна кана вино, в което бяха нарязани пресни лимони, после — поднос с чаши. Клеменза предлагаше чаша вино и цигара на всеки един, когото разпитваше. Когато свърши и последният от групата напусна градината, той се обърна към Майкъл.

— Мислиш ли, че някой от тях е неподходящ? Майкъл вдигна рамене и каза:

— Сториха ми се еднакви — всички искат да отидат в Америка.

— Имаме нужда от свежа кръв — каза Клеменза. — Загубихме много хора, не е изключено да загубим и други. Всеки пет години идвам тук и взимам със себе си дванадесет души, които лично обучавам. Започвам с леки задачи: инкасиране на плащанията, заплашване на непокорните, охрана. Поставям на изпитание тяхната преданост. Когато преценя, че са подготвени, им давам възможност за изява, но го правя много предпазливо. Всички, достигнали до този стадий на обучение, знаят, че ако останат верни, ще бъдат осигурени до края на живота си. На всеки един е известно, че набирам хора за семейство Корлеоне, и искат да говорят с мен. Но брат ми ги избира, никой не идва при мен без негово съгласие.

Майкъл хвърли поглед към пъстроцветната градина, където се разнасяше ароматът на лимоновите дръвчета, към изкопаните от развалините древни статуи на богове и към по-новите статуи, изобразяващи светци, към розовата стена около вилата. Стори му се, че обстановката е напълно подходяща за избиране на дванадесетте апостола на организираната престъпност.

 

 

Късно следобед малкият фиат отново се появи пред вратата и охраната му направи знак да влезе. Зад волана беше Андолини, а до него седеше момиче с дълга, смолисточерна коса и изящно овално лице на мадона. Когато слезе от колата, Майкъл видя, че е бременна; въпреки че, подобно на всички сицилианки, момичето беше облечено в широка и скромна рокля, тя не беше черна, а бе ушита от някакъв отвратителен плат на бели и розови цветя. Но момичето беше толкова красиво, че роклята не се забелязваше.

Майкъл с изненада видя как от задната врата слезе Хектор Адонис. Той представи девойката, която се казваше Юстина. Тя не се отличаваше със срамежливост, характерна за младите момичета. Макар че бе едва седемнадесетгодишна, лицето й бе на зряла жена, която не е била пощадена от изпитанията на живота. Тя внимателно огледа Майкъл, сякаш искаше да познае по лицето му дали е предател, след това кимна за поздрав.

Една от стариците я поведе към определената за нея стая. Андолини измъкна багажа й от колата — малък куфар, който Майкъл занесе в къщата.

Вечеряха всички заедно, с изключение на Андолини, който си тръгна. Хектор Адонис остана във вилата. На масата обсъждаха плановете за изпращане на Юстина в Америка. Дон Доминик съобщи, че катерът можел да потегли незабавно за Тунис — винаги имали готовност, защото не знаеха кога ще се появи Джулиано — тогава нямаше да има време за губене.

— Кой знае какви опасни „приятели“ ще го последват? — с лека насмешка рече дон Доминик.

Питър Клеменза заяви, че щял да придружи Юстина до Тунис, лично да я качи на самолета и да осигури специалните документи за безпрепятственото й влизане в Щатите. После щял да се върне във вилата.

Юстина щеше да изпрати закодирано съобщение веднага след пристигането си в Америка. Тогава щеше да започне крайната фаза на операцията за спасяването на Джулиано.

Девойката се хранеше мълчаливо. Дон Доминик я запита дали има сили да замине още същата нощ, след като бе прекарала целия ден в пътуване.

Когато чу отговора на младото момиче, Майкъл разбра защо Джулиано беше привлечен от нея. Искрящите черни очи, упоритата уста, решително повдигнатата брадичка и повелителният й глас издаваха типичната за сицилианките сила на духа.

— Пътуването е много по-леко от работата на нивата и не толкова опасно, както укриването — отвърна тя. — Спала съм в планината и на полето, заедно с овците, защо да не спя на катера или в самолета? Сигурно няма да бъде толкова студено.

Юстина изрече тези думи с типичен за младостта й горделив тон, но ръцете й трепереха, когато посегна към чашата си.

— Безпокоя се само за Тури — продължи тя. — Дали ще успее да избяга? Защо не тръгна с мен?

— Юстина, неговото присъствие можеше да те изложи на опасност — меко каза Хектор Адонис. — Той се придвижва много по-трудно — необходими са по-строги мерки за сигурност.

— Катерът тръгва призори — рече Питър Клеменза. — Може би трябва да си починеш.

— Не съм уморена, освен това съм прекалено развълнувана, за да заспя — отвърна Юстина. — Може ли да пийна още малко вино?

Дон Доминик й наля пълна чаша.

— Пийни си, полезно е за детето и ще ти помогне да заспиш. Джулиано предаде ли ти някакво съобщение за нас?

— Не съм го виждала от няколко месеца — тъжно се усмихна Юстина. — Той се доверява само на Аспану Пишота. Не защото се страхува, че ще го предам, но аз съм неговата слабост, заради която може да попадне в клопка. Всичко това е прочел в книгите, където любовта към една жена става причина за смъртта на героя. Той счита любовта си към мен за своя ахилесова пета и никога не ми доверява плановете си.

Майкъл изгаряше от любопитство да научи нещо повече за младия бандит, какъвто може би щеше да стане и самият той или Съни, ако дон Корлеоне беше останал в Сицилия.

— Как се запознахте с Тури? — запита той.

— Влюбих се в него още когато бях единадесетгодишна — отвърна Юстина и се засмя. — Това се случи преди около седем години, когато Тури беше още начинаещ бандит, но вече беше известен в нашето градче. Братчето ми и аз помагахме на баща ни на нивата. Татко ни даде няколко банкноти и поръча да ги занесем вкъщи. Но ние бяхме глупавички и не ги скрихме — вървяхме и ги размахвахме, защото никога не бяхме държали толкова пари в ръцете си. По пътя ни срещнаха двама карабинери, взеха парите и започнаха да ни се подиграват, когато се разплакахме. Не знаехме какво да правим: страхувахме се да се приберем вкъщи или да се върнем при баща ни. В този момент от храсталаците излезе младеж. Той бе по-висок и по-широкоплещест от повечето сицилианци. Приличаше на американските войници, които бяхме виждали по време на войната. Носеше автомат, но кафявите му очи бяха добри — беше много красив. „Деца, защо плачете в такъв прекрасен ден? — запита той. — А вие, госпожице, ще развалите хубавото си личице и никой няма да се омъжи за вас.“ Но той се смееше и разбрахме, че неизвестно защо, беше радостен от нашата среща. Когато му разказахме за случилото се, младежът отново се засмя и каза, че винаги трябва да се пазим от карабинерите и това ще бъде добър урок за нас. После подаде на брат ми дебела пачка пари, а на нас заръча да предадем на татко бележка, чието съдържание помня и досега: „Не се карайте на хубавите си деца, които ще бъдат ваша радост и утеха на старини. Дадох им повече пари, отколкото сте загубили. Помнете, че от днес вие и вашите деца сте под закрилата на Джулиано.“ Това написано с големи букви име ми се стори толкова прекрасно, че в продължение на цели месеци виждах в сънищата си само тази дума: Джулиано. Обикнах го най-много заради удоволствието, с което правеше добрини. Той искрено се радваше, когато можеше да помогне някому. Тури не се е променил — и досега изпитва по-голямо удоволствие да дава, отколкото да получава. Ето защо сицилианците го обичат.

— Не и след случилото се при Портела дела Джинестра — промълви Адонис.

Юстина сведе очи и разпалено отвърна:

— Все още го обичат.

— Как се срещнахте отново? — побърза да попита Майкъл.

— По-големият ми брат беше негов приятел — отвърна момичето. — Не съм сигурна, но ми се струва, че баща ми беше член на бандата. Само семейството ми и помощниците на Тури знаят, че сме женени. Джулиано ги накара да се закълнат, че ще го запазят в тайна, защото се страхуваше, че полицията може да ме арестува.

Всички я погледнаха изумено. Юстина измъкна от пазвата си портмоне, където пазеше написан на плътна кремава хартия документ, прикрепен с голям печат. Подаде го на Майкъл, но Хектор Адонис го взе и го прочете.

— Утре ще бъдеш в Америка — усмихнато каза той. — Мога ли да съобщя радостната новина на родителите на Тури?

— Те мислеха, че не сме женени — каза Юстина и се изчерви. — Знаеха, че съм бременна, и имаха лошо мнение за мене. Да, непременно им кажете.

— Виждали ли сте скритото Завещание на Тури? — запита Майкъл.

Юстина поклати глава.

— Не, той никога не ми е говорил за него.

Лицето на дон Доминик се помрачи, но по него се четеше любопитство. Явно бе слушал за Завещанието, но не го одобряваше, помисли си Майкъл. Колцина ли знаеха за това Завещание? Навярно обикновените хора не подозираха за неговото съществуване. То беше известно само на римското правителство, на дон Кроче и на семейството на Джулиано, както и на най-близките му съмишленици.

— Дон Доминик, ще ми разрешите ли да се възползувам от гостоприемството ви, докато получим потвърждение от Америка за благополучното пристигане на Юстина? — попита Хектор Адонис. — Веднага след това ще изпратя съобщение на Джулиано. Навярно няма да ви притеснявам повече от една нощ.

— Това ще бъде чест за мен, драги професоре — пламенно възкликна дон Доминик. — Останете тук, докато желаете. — А сега е време да си лягаме. Нашата млада синьора трябва да поспи преди дългото пътуване, а аз съм прекалено стар, за да прекарвам безсънни нощи.

Той добродушно ги подкани, като размахваше ръце — приличаше на голяма птица. Донът хвана под ръка Хектор Адонис и го поведе към стаята му, като даваше нареждания на старите прислужнички да се погрижат за останалите гости.

Когато Майкъл се събуди, Юстина беше заминала.

 

 

Наложи се Хектор Адонис да остане във вилата две нощи, след което се получи писмо, което потвърждаваше пристигането на Юстина в Америка. Професорът с удовлетворение откри условната дума в съобщението. Преди да замине, той пожела да говори насаме с Майкъл.

Майкъл бе прекарал тези два дни в напрежение — нямаше търпение да се прибере по-скоро у дома. Описанието на Питър Клеменза на убийството на Съни всяваше у Майкъл лоши предчувствия за съдбата на Джулиано. В мислите му образите на Съни и Джулиано се преплитаха по странен начин. Те малко си приличаха — и двамата бяха необикновено жизнени и властни. Джулиано беше връстник на Майкъл и последният беше заинтригуван от славата на бандита. Сърцето му тревожно се свиваше при мисълта, че най-сетне ще се срещнат. Питаше се как баща му възнамерява да използува Джулиано. Безсъмнено Кръстникът преследваше някаква цел, в противен случай задачата на Майкъл да заведе бандита в Щатите беше безсмислена.

Майкъл и Хектор Адонис се отправиха към брега. Въоръжените пазачи ги поздравиха без следа от насмешка към ниския ръст на елегантно облечения професор. Катерът се бе върнал и сега Майкъл забеляза, че беше с размерите на малка яхта. Хората на борда му бяха въоръжени с лупари и автомати.

Юлското слънце жарко припичаше, морето бе толкова синьо и спокойно, че отразяваше лъчите като метален щит. Майкъл и Адонис седнаха на сгъваемите столове на кея.

— Преди да замина, ще ви дам още едно поръчение — тихо каза професорът. — То е изключително важно за Джулиано.

— Ще го изпълня на драго сърце — отвърна Майкъл.

— Трябва незабавно да изпратите на дон Корлеоне Завещанието на Джулиано — каза Адонис. Той знае как да го използува. Ще намери начин да съобщи на дон Кроче и римското правителство, че Завещанието се намира в сигурни ръце в Америка. Тогава те няма да посмеят да докоснат Джулиано и ще го оставят да избяга.

— Носите ли го? — попита Майкъл.

Дребничкият човечец лукаво се усмихна, после избухна в смях.

— Завещанието е у вас — отвърна той.

Майкъл го изгледа с недоумение.

— Погрешно са ви информирали. Никой не ми го е давал.

— Дадоха ви го — настоя Хектор Адонис.

Той приятелски улови Майкъл под ръка и младежът забеляза малките му, тънки като на дете пръсти.

— Даде ви го Мария Ломбардо, майката на Джулиано — продължи Адонис. — Само ние двамата знаем къде се намира то. Дори Пишота е в неведение.

Той забеляза озадачения поглед на Майкъл и побърза да добави:

— Завещанието е в черната мадона. Тя наистина е била фамилно притежание в продължение на десетилетия и действително е ценна. Но това е копие — статуетката е куха. Завещанието е написано на много тънка хартия и всеки лист носи подписа на Джулиано. Аз му помогнах да го напише. Освен него има и някои разобличаващи документи. Тури предчувствуваше какво може да се случи и беше взел предпазни мерки. Въпреки младостта си той е отличен стратег.

— А майка му е велика актриса — засмя се Майкъл.

— Всички сицилианци са такива — каза Адонис. — Нямат доверие на никого и умеят да прикриват чувствата си. Бащата на Джулиано никога няма да предаде сина си, но неволно може да се изпусне. Пишота е най-верният приятел на Тури от детинство, Стефан Андолини спаси живота му в битка с карабинерите, но хората се променят с времето или когато са подложени на мъчения. Ето защо Джулиано предпочете да запази всичко в тайна.

— Но не се е поколебал да ви се довери — отбеляза Майкъл.

— Имах това щастие — простичко каза професорът. — Забелязвате ли колко е умен Джулиано? Поверява Завещанието на мен, а живота си — на Пишота. Ако нещо се случи с него, това означава, че и двамата сме го предали.