Марио Пузо
Сицилианецът (6)

Шеста глава

Джулиано и Пишота наблюдаваха родното си градче, стъпили на ръба на издадена скала близо до върха на Монте д’Оро. В низината, само на няколко километра от тях, в прозорците на домовете започваха да проблясват светлинки, които напразно се опитваха да разпръснат падащия мрак. На Джулиано му се струваше, че чува високоговорителите на площада, които редовно излъчваха емисиите на римското радио, за да разнообразят вечерната разходка на гражданите. Но това бе слухова измама, предизвикана от разредения планински въздух. Пътят до Монтелепре отнемаше два часа, а изкачването до върха — още четири. Когато бяха малки, Джулиано и Пишота често идваха тук; познаваха всяка скала всяка пещера и всеки проход в планината. Зад тях се намираше Грота Бианка — любимата им пещера, по-голяма от която и да е къща в Монтелепре.

Тури се убеди, че Аспану добросъвестно бе изпълнил нарежданията му. В пещерата бяха складирани спални чували, кухненски принадлежности и чували с храна. В дървен сандък се съхраняваха джобни фенерчета, газени лампи, ножове и няколко бидона керосин.

— Аспану — засмя се Тури, — можем де се заселим тук завинаги.

— Ще бъдем в безопасност само няколко дни — отвърна приятелят му. — Това е първото място, където ще ни потърсят карабинерите.

— Онези страхливци ще се осмелят да претърсват планината само през деня — каза Тури. — Нощем ще бъдем в безопасност.

Нощта бе обвила с тъмния си плащ планината, но небето бе обсипано със звезди и двамата младежи отчетливо виждаха лицата си. Пишота отвори раницата и започна да изважда оръжия и дрехи. Тури Джулиано се преоблече бавно и тържествено: захвърли монашеското расо и надяна молескиновите панталони, после — дебело яке от овча кожа с многобройни джобове, затъкна в пояса си два пистолета, а автомата скри под дрехата си, готов да го извади всеки момент. Препаса патрондаша и напълни с патрони джобовете на якето си. Пишота му подаде кама, която той пъхна в грубия си войнишки ботуш. После дойде ред на още един малък пистолет, който мушна в плетен кобур, пришит от вътрешната страна на коженото яке. Джулиано внимателно провери всички оръжия и боеприпаси и преметна през рамо пушката си — най-сетне беше готов. Сетне се обърна усмихнато към Пишота, който носеше само лупарата си и скритата в ножница кама.

— Чувствувам се беззащитен в сравнение с тебе — каза Аспану. — Как ще се движиш с тези железа по себе си? Представи си, че паднеш — никога не ще успея да те вдигна.

Джулиано продължаваше да се усмихва със загадъчната усмивка на дете, убедено, че целият свят беше негов. Зарасналата рана го наболяваше от тежестта на оръжията и амунициите, но това бе приятна болка, която сякаш опрощаваше греховете му.

— Сега съм готов да се видя със семейството си и да се преборя с враговете — заяви той.

Двамата младежи тръгнаха по дългата, криволичеща пътека, която се спускаше от върха на Монте д’Оро към Монтелепре. Над тях блестяха ярките звезди. Тури дълбоко вдишваше аромата на далечните лимонови градини, на полски цветя. Никога не бе усещал такова спокойствие. Готов бе да посрещне смъртта и сега нямаше да бъде безсилен пред лицето на врага. Беше заглушил онзи вътрешен глас, който поставяше под съмнение смелостта му. Ако се бе върнал от прага на смъртта и с огромната си воля бе заставил раната да заздравее, то навярно можеше да стори това отново. Нямаше съмнение, че го очаква велико бъдеще. Чувствуваше се безсмъртен подобно на средновековните герои, които нямаха право да умират, преди да е завършена дългата история на техния изпълнен със славни победи живот.

Джулиано никога нямаше да изостави тези планини и маслиновите дръвчета, никога нямаше да напусне родната Сицилия. Все още нямаше ясна представа за великото бъдеще, което го очакваше, но бе сигурен, че славата няма да закъснее. Никога вече нямаше да бъде онова бедно селянче, което се страхуваше от карабинерите, съдиите и корумпираното правосъдие.

Младежите достигнаха подножието на планината и излязоха на пътя за Монтелепре. Отминаха заключен крайпътен олтар на Дева Мария с младенеца — синята й гипсова дреха блестеше като огряно от лунната светлина море. Ароматът на градините изпълваше въздуха с ухание, което замая главата на Джулиано. Пишота се наведе и откъсна дива круша — нощният въздух й придаваше особена сладост. Тури Усети нов прилив на обич към приятеля, на когото дължеше живота си — тази обич ги свързваше от детинство. Искаше да сподели с Аспану своето безсмъртие — съдбата не бе предопределила да умрат като безименни селянчета в планините на Сицилия.

— Аспану! — извика Тури в пристъп на въодушевление. — Аз вярвам, вярвам!

Той се втурна надолу по планинския склон — зад гърба му останаха призрачните бели скали и заключените олтари, съхранили светите мощи на Исус и на други мъченици. Пишота тичаше редом с него, смееше се и се опитваше да го надбяга по осветения от луната път към Монтелепре.

 

 

В подножието на планината се разстилаше малко пасбище, което граничеше със задните дворове на домовете по Виа Бела. Всяка къща имаше собствена градинка с домати, тук-там се срещаше самотно маслиново или лимоново дръвче. Двамата младежи тихичко се промъкнаха през градинската портичка, която не беше заключена. Майката на Джулиано ги очакваше с трепет — тя се хвърли в прегръдките на Тури, по лицето й се стичаха сълзи. Мария Ломбардо обсипваше сина си със страстни целувки и шепнеше:

— Милото ми момче, милото ми момче!

Лицето на Тури остана, безизразно — за първи път в живота си той не се трогна от майчината обич.

Наближаваше полунощ, дворът бе осветен от ярките лунни лъчи и те побързаха да влязат в къщата от страх да не бъдат забелязани от шпионите. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, всички околни улици се охраняваха от роднини на Тури и Аспану, готови да предупредят, ако се покажеше полицейски патрул. В дома се бяха събрали приятели и близки на Джулиано, за да отпразнуват завръщането му с угощение, каквото обикновено се приготовляваше само за Великден. Всички знаеха, че това бе последната им нощ с Тури, който призори щеше да ги напусне и да заживее като нелегален.

Бащата прегърна Джулиано и одобрително го потупа по гърба. Тук бяха двете сестри на Тури и Хектор Адонис. Бяха поканили и една тридесет и пет годишна съседка на име Венера, която бе овдовяла преди година. Нейният съпруг, прочутият бандит Канделерия, беше загинал, издаден от шпионите на полицията. Венера беше приятелка на майката на Джулиано, но въпреки това той се изненада от присъствието й. Тя не би дошла без покана и Тури се питаше какво целеше Мария Ломбардо.

Гостите се настаниха около богатата трапеза и се отнасяха към Джулиано така, сякаш се бе завърнал от дълго пътешествие в далечни земи. Бащата пожела да види раната му. Тури вдигна ризата си и откри огромния, яркочервен белег — кожата около него все още имаше синкав оттенък от травмата при нараняването. Майката избухна в ридания.

— Сигурно предпочиташе да ме видиш в затвора, пребит от камшиците на полицаите — усмихнато се обърна към нея Джулиано.

Въпреки че познатата обстановка му напомняше за щастливите детски дни, той се чувствуваше напълно откъснат от всички. Бяха приготвили любимите му ястия: калмари, макарони с доматен сос, печено агне, голяма купа маслини, зеленчукова салата, полята с чист зехтин, на масата бяха сложени оплетени с бамбук бутилки местно вино — всичко бе плод на щедрата сицилианска земя. Родителите отново разказаха обичайните си вълшебни приказки за живота в Америка, а Хектор Адонис развличаше гостите с истории за славното минало на Сицилия: за Гарибалди и неговите забележителни червеноризци, за прочутата Сицилианска вечерня, когато народът въстанал срещу френската окупационна армия, поробила страната им в продължение на цели столетия. Бедната Сицилия, завладяна отначало от Рим, после от маври, нормандци, французи, немци и испанци… Земя, която никога не е била свободна, чийто народ вечно е гладувал, принуден да работи за няколко мизерни гроша, и чиято кръв била безмилостно проливана.

Ето защо нямаше сицилианец, който да вярва в правителството, закона и обществения ред — във всички тези институции, с помощта на които векове наред са превръщали обикновения човек във впрегатно добиче.

Джулиано често бе слушал тези истории, те се бяха запечатили в съзнанието му, но едва сега почувствува, че може да промени съдбата на сънародниците си.

Забеляза, че Аспану запали цигара, когато поднесоха кафето — ироничната усмивка не слизаше от лицето на неговия братовчед дори при тази радостна среща. Джулиано четеше мислите му и знаеше, че след време той щеше да каже:

— Достатъчно е да си толкова глупав, че да се оставиш да те застреля някакъв полицай; да извършиш убийство и да се окажеш извън закона — едва тогава близките ти ще покажат своята обич, и ще те почитат като светец.

Въпреки всичко Пишота бе единственият човек, когото Тури обичаше.

Не му беше ясно какво търсеше тук тази съседка, защо бе приела поканата на Мария Ломбардо? Той скришом разгледа лицето й — все още красиво, дръзко и волево, със смолисточерни вежди и тъмночервени устни, които изглеждаха почти виолетови на приглушената светлина в задимената стая. Той не можеше да различи фигурата й под безформените черни дрехи на сицилианска вдовица.

Накараха Тури да опише престрелката с карабинерите. Бащата, леко замаян от изпитото вино, изръмжа одобрително, когато той стигна до момента, в който бе застрелял полицая; майката слушаше, без да промълви нито дума. Старият Джулиано съобщи какво бил отговорил на селянина, който отишъл при него да търси магарето си: „Радвай се, че си загубил само едно магаре, защото аз загубих сина си.“

— Виж ти — иронично каза Аспану, — магарето тръгнало да търси своето магаре.

Всички се засмяха, а бащата продължи:

— Когато селянинът научи за убийството на карабинера, страхът от полицейските палки го накара да забрави магарето си.

— Той ще бъде възнаграден — намеси се Тури.

Хектор Адонис изложи в основни линии своя план за спасяването на Джулиано. Семейството на убития имаше право на откуп — за тази цел родителите на Тури трябваше да ипотекират нивицата си, професорът също щеше да помогне с известна сума. Но успешното прилагане на плана изискваше време, трябваше да поутихнат страстите. Освен това бе необходима помощта на великия дон Кроче, за да се окаже натиск върху правителствените чиновници и семейството на карабинера. В края на краищата това бе само нещастен случай, а не предумишлено убийство. Цялата опасност идваше от забравената на местопрестъплението лична карта на Тури. Дон Кроче щеше да уреди този документ да изчезне от досието на прокурора. Най-важното бе през това време младият Джулиано да не се забърква в никакви истории. Той трябваше да изчезне в планината.

Тури търпеливо го изслуша, кимаше утвърдително, усмивката му не издаваше раздразнението му. Нито един от тях не разбираше, че вече не бе онова младо момче, което познаваха. Той бе свалил якето и бе поставил оръжията си близо до себе си, но нито заплашителните пистолети, нито огромният белег направиха впечатление на близките му. Те не можаха да си представят, че куршумът бе разкъсал не само плътта му, а сякаш бе проникнал и в съзнанието му. Тури вече не можеше да бъде младежът, когото познаваха.

Засега бе в безопасност в родния си дом. Доверени хора охраняваха улицата и държаха под наблюдение казармата, готови да сигнализират при опасност. Къщата, строена със солидни каменни блокове преди стотици години, напомняше крепост — прозорците се закриваха от тежки дървени капаци, които се затваряха отвътре, масивната дъбова врата се залостваше с железен прът. Светлината не проникваше през плътните завеси, нито един враг не можеше да се промъкне бързо и незабелязано до този дом. И все пак Тури усещаше, че го грози опасност. Близките и обичани от него хора искаха да го впримчат в мрежата на предишния му живот, да го принудят да не убива ближните си и да го направят покорен пред законите на обществото. Налагаше се да бъде жесток към онези, които обичаше най-много. В младежките си мечти той копнееше за обич, не за могъщество, но сега всичко се бе променило, сега му беше ясно, че властта означаваше всичко.

Тури обгърна с поглед близките си и спокойно се обърна към Хектор Адонис.

— Скъпи кръстнико, зная, че думите ви са продиктувани от любов и загриженост към мен. Но няма да позволя родителите ми да загубят единствената си нива, за да ме избавят от беда. Обръщам се към всички вас с молба да не се безпокоите за мен. Вече съм голям и сам ще плащам за грешките си. Няма да допусна да дадете откуп за карабинера. Не забравяйте, че той се опита да ме убие заради парче сирене. Никога нямаше да го застрелям, ако не бе застрашен животът ми, постъпката ми бе продиктувана от желание за мъст. Но това няма да се повтори — следващия път не ще им се дам така лесно.

— И без това животът в планината е много по-забавен — ухили се Пишота.

Но думите му не можеха да заблудят Мария Ломбардо — всички забелязаха паниката и страха в трескавия й поглед.

— Не ставай бандит — промълви тя с треперещ от отчаяние глас. — Не ограбвай бедните, които и без това са обречени на страдание, не бягай от закона. Попитай Венера как е живял мъжът й.

Младата жена вдигна очи и впери поглед в Джулиано, който беше поразен от чувствеността в лицето й, сякаш тя се опитваше да пробуди неговата страст. Дръзките й очи излъчваха предизвикателство. Внезапно Тури пожела Венера, която досега бе за него само обикновена жена на средна възраст.

— Мъжът ми се криеше като преследван звяр в същите тези планини, където копнееш да отидеш — изрече тя развълнувано. — Вечно се страхуваше за живота си. Страхуваше се толкова много, че не можеше да се храни. Не можеше да спи. Легнехме ли си, той подскачаше при всеки подозрителен шум. Спяхме със заредени пистолети под възглавницата. Но и това не му помогна. Когато дъщеря ни се разболя, той се опита да я види, а полицаите точно това и чакаха, защото познаваха доброто му сърце. Застреляха го като куче на улицата. Стояха над трупа му и ми се подиграваха в лицето.

Джулиано забеляза ироничната усмивка на Пишота — големият бандит Канделерия имал нежно сърце! Той бе ликвидирал шестима души, които смяташе за шпиони на полицията, ограбваше богатите селяни, изнудваше бедняците и всяваше ужас в цялата околност. Но в очите на жена си Канделерия не бе престъпник, а човек с нежна душа.

Венера не забеляза подигравателното изражение на Пишота. Тя помълча и добави:

— Погребах го със собствените си ръце, след седмица умря и дъщеря ни. Лекарите казаха, че било пневмония, но съм убедена, че сърцето й бе сломено. Най-добре си спомням живота на моя мъж в планината — винаги беше премръзнал и гладен, понякога боледуваше. Той би дал мило и драго, за да се върне към предишния си живот на честен селянин. Но най-страшното бе ожесточението му, в гърдите си имаше камък вместо сърце и не приличаше на човек. Не бъди толкова горд, скъпи Тури, не ставай звяр, в какъвто се бе превърнал мъжът ми преди смъртта си. С наша помощ ще преодолееш всички трудности.

Всички мълчаха, дори Пишота вече не се усмихваше. Бащата на Джулиано промърмори, че нямал нищо против да се раздели с нивата си — и без това му омръзнало да става рано. Хектор Адонис намръщено се взираше в масата. Отново настъпи мълчание, което бе нарушено от няколко бързи почуквания на вратата, означаващи сигнал за опасност.

Пишота излезе, поговори с човек от охраната, върна се и направи знак на Джулиано да се въоръжи.

— Цялата казарма е осветена — каза той. — Полицейски фургон е блокирал изхода от Виа Бела към централния площад. Карабинерите се готвят да ни нападнат — незабавно трябва да изчезваме оттук.

Всички бяха поразени от спокойствието, с което Тури се подготви за бягството. Майката се хвърли в обятията му. Докато я прегръщаше, той успя да грабне якето си, сбогува се и с останалите. След миг беше въоръжен до зъби, пушката беше преметната през рамото му — направи всичко това, без да бърза или да се смути. Застанал на прага, Тури се усмихна на всички и се обърна към Пишота:

— Можеш да тръгнеш с мен или да ме намериш по-късно в планината.

Пишота безмълвно отвори задната врата. Джулиано за последен път прегърна майка си. Мария Ломбардо горещо го целуна и прошепна:

— Скрий се, не прави нищо прибързано. Позволи ни да ти помогнем.

Но синът й се изтръгна от прегръдките й и побърза да излезе.

Пишота крачеше напред през полята в посока към планината. Джулиано остро подсвирна, Аспану спря и го изчака. Хората от охраната бяха съобщили, че пътят към планината не се охранява от полицейски патрули. След четири часа щяха да бъдат в безопасност в Грота Бианка. Само много смели или много глупави хора можеха да дръзнат да ги преследват в нощния мрак.

— Аспану — запита Тури, — колко карабинери има в полицейския гарнизон?

— Дванадесет, ако не броим сержанта.

Джулиано се засмя и каза:

— Числото „тринадесет“ носи нещастие. Защо да бягаме от шепа полицаи?

После замълча и добави.

— Върви след мен!

Младежите тръгнаха обратно през полята, но този път влязоха в града от другата страна, близо до центъра. Пресякоха Виа Бела и свърнаха в тъмна уличка, откъдето можеха да наблюдават дома на Джулиано. Приятелите се притаиха в мрака и зачакаха.

След пет минути дочуха бръмченето на джип, който натъпкан с шестима карабинери, предвождани от сержанта, се спускаше по Виа Бела. Полицаите наскачаха от колата, двама заобиколиха по съседната улица и блокираха задния вход на къщата. Придружен от трима полицаи, сержантът се приближи до вратата и заудря по нея. В същия миг пристигна малък закрит камион и спря зад джипа. Отвътре изскочиха още двама карабинери с готови за стрелба пушки и завардиха улицата.

Тури Джулиано с интерес наблюдаваше цялата операция. Нападението на полицията беше организирано, без да се има предвид, че противникът може да контраатакува. Карабинерите считаха, че враговете им бяха безсилни пред численото им превъзходство. Това бе добър урок за Тури, който разбра, че контраатаката беше задължителна, независимо от броя на противниците, дори му се струваше, че по-голямата им численост щеше да го улесни.

Джулиано се учуди: много лесно можеше да стане господар на положението, ако имаше намерение да убива. Наистина, не можеше да стреля по сержанта и тримата войници до вратата от страх, че куршумите ще наранят близките му. За сметка на това лесно щеше да ликвидира карабинерите на улицата и двамата шофьори. Трябваше да изчака, докато сержантът и хората му проникнеха в къщата — те нямаше да посмеят да излязат, а Тури и Пишота спокойно щяха да избягат през полята. Джулиано не се страхуваше от полицаите в камиона, защото бяха прекалено далече, при това едва ли бяха толкова предприемчиви да напуснат поста си без заповед.

Но сега Тури нямаше намерение да убива — въображаемата атака бе един вид изпитание на способността му за рационално мислене. Най-важно бе да разбере как действуваше сержантът, тъй като този човек щеше да бъде главният му противник в бъдеще.

В този миг старият Джулиано отвори вратата. Сержантът грубо го сграбчи, извлече го на улицата и му нареди да остане там.

Сержантът е подофицер с най-висок чин в италианската полиция и обикновено командува малък отряд в провинциалните градчета. Той е един от големците в местната община и към него се отнасят с уважение, както към кмета и енорийския свещеник.

Ето защо полицаят се изненада, когато майката на Джулиано му препречи пътя и презрително го заплю. Обсипвани с проклятията и заканите на Мария Ломбардо, карабинерите насилствено проникнаха в къщата и я претърсиха. После накараха всички да излязат на улицата, за да бъдат разпитани; измъкнаха навън и обитателите на съседните домове, които също започнаха да хулят карабинерите.

След безрезултатния обиск на къщата сержантът реши да разпита обитателите й. Бащата на Тури беше поразен от наглостта му.

— Нима мислиш, че ще доноснича срещу собствения си син? — обърна се той към него.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни викове от събралата се на улица тълпа. Сержантът заповяда на родителите да се приберат.

Джулиано и Пишота видяха всичко от прикритието на тъмната уличка.

— Имаха късмет, че майка ти не притежава нашите оръжия — засмя се Аспану.

Но Тури не бе в състояние да му отговори. Кръвта биеше в слепоочията му, трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее. Сержантът удари с палката си някакъв човек от тълпата, който се бе осмелил да протестира срещу грубото отношение към двамата старци. Карабинерите започнаха напосоки да сграбчват обитателите на Монтелепре, сетне ги нахвърляха в камиона, като си помагаха с ритници и палки, без да обръщат внимание на изплашените, протестни викове на жертвите.

Скоро улицата опустя, остана само някакъв човек, който се изпречи пред карабинерите и се спусна към сержанта. Отекна изстрел и непознатият рухна на паважа. В съседната къща изпищя жена — тя изтича навън и се хвърли върху трупа на мъжа си. Тури я познаваше — беше стара приятелка на майка му, винаги й носеше топъл козунак за Великден. Той докосна рамото на Пишота и прошепна:

— Следвай ме.

После побягна по тесните, криволичещи улички към централния площад на другия край на Виа Бела.

— Какво, по дяволите, си намислил? — извика Пишота, но веднага млъкна, защото бе разбрал плана на Джулиано.

Камионът с арестуваните трябваше да се спусне по Виа Бела и да завие по обратния път към казармата Белампо.

Тури тичаше по тъмната улица и се чувстваше невидим, дори безсмъртен. Знаеше, че полицаите никога няма да заподозрат плана му — те бяха убедени, че вече е избягал в планината. Обзе го лудо въодушевление — щеше да ги научи, че не могат безнаказано да нападат бащиния му дом; следващия път сигурно щяха да се позамислят.

Нямаше да позволи хладнокръвно да убиват съгражданите му, щеше да застави полицаите да уважават съседите и родителите му.

Джулиано стигна до отдалечения край на площада и на светлината на мъжделивата улична лампа видя полицейския фургон, блокирал входа към Виа Бела. Нима го мислеха за толкова наивен, че да се хване в клопката? Или може би това бе още едно доказателство за плиткоумието на полицаите. Следван неотлъчно от Пишота, Тури свърна в друга странична уличка, която водеше към задния вход на извисилата се на площада църква. Двамата, влязоха вътре, прескочиха перилата пред олтара и за миг застанаха на подиума, където като деца в празнични дни помагаха на свещеника да раздава светото причастие на вярващите от Монтелепре. Младежите коленичиха с оръжия в ръка и неумело се прекръстиха. За миг восъчните статуи на увенчания с трънен венец Христос и позлатените гипсови деви със сини одежди ги накараха да забравят своята жажда за мъст. После изтичаха до тежката дъбова порта, откъдето можеха да държат площада под прицел. Там отново коленичиха и заредиха оръжията си. Фургонът, преградил Виа Бела, се върна малко назад и пропусна камиона с арестуваните, който трябваше да направи обратен завой на площада. В същия момент Тури открехна вратата на църквата и нареди на Пишота да стреля само над главите на карабинерите.

Самият той изпразни автомата си във фургона, като се прицелваше в гумите и мотора. Внезапно площадът се озари от ярка светлина — моторът избухна и пламъците му обхванаха фургона. Двамата карабинери бяха изхвърлени от предната седалка като парцалени кукли, без да успеят да реагират на изненадващото нападение. Пишота стреляше в кабината на камиона, който караше арестуваните. Тури видя как шофьорът изскочи навън и се строполи неподвижно на земята. Въоръжените карабинери наскачаха от камиона, Пишота стреля повторно и повали един от тях. Джулиано се канеше да упрекне приятеля си, но в същия миг картечен откос разби витража на църквата и на пода се посипаха като рубини парченца цветно стъкло. Той разбра, че от този миг не можеше да очаква никаква милост. Аспану беше прав — трябваше да убиват, за да не бъдат убити. Джулиано направи знак на Пишота и двамата се спуснаха към задния вход на църквата, откъдето побягнаха по тъмните, криволичещи улички. Тури съзнаваше, че тази вечер няма никакъв шанс да освободи арестуваните. Младежите се промъкнаха покрай последната къща на градчето и излязоха на полето. Продължиха да тичат, докато стигнаха до осеяните с огромни бели скали планински склонове. При изгрев-слънце бяха на върха на Монте д’Оро в планината Камарата.

Преди повече от хиляда години Спартак укривал тук своята армия от роби, преди да ги поведе срещу римските легиони. Тури стоеше на върха и наблюдаваше изгрева на сияйното слънце. Душата му бе изпълнена с детинска радост — беше се изплъзнал от враговете. Никога вече нямаше да се подчинява на друго човешко същество. Той щеше да решава кой да живее и кой да умре и беше напълно убеден, че делата му ще допринесат за славата и освобождаването на Сицилия, за възтържествуването на доброто над злото. Тури щеше да убива враговете в името на справедливостта, щеше да помага на бедните; щеше да побеждава във всяко сражение, за да заслужи обичта на угнетените. Тогава бе двадесетгодишен.