Марио Пузо
Сицилианецът (28)

Двадесет и осма глава

Повече от година черният червей на предателството се бе загнездил в сърцето на Аспану Пишота.

Той бе останал верен на приятеля си от детинство и беше свикнал безпрекословно да му се подчинява. Джулиано винаги изтъкваше, че Пишота е дясната му ръка, докато Пасатемпо, Теранова, Андолини и Силвестро оставаха негови подчинени. Но силната личност на Джулиано правеше равенството между тях символично — Тури бе истинският командир на бандата, а Пишота безрезервно приемаше заповедите му.

Смелостта на Джулиано бе ненадмината, той нямаше равен на себе си в партизанската война и също като Гарибалди бе спечелил сърцата на сицилианците. Идеалист и романтик, той притежаваше едва ли не животинска хитрост, която изпълваше с възхищение сънародниците му. Но имаше и недостатъци, които Пишота опитваше да поправи. Джулиано настояваше да раздават на бедните най-малко половината от плячката. Пишота често го кореше:

— Не можеш да бъдеш едновременно богат и обичан. Нима си въобразяваш, че сицилианците ще ти се притекат на помощ в борбата срещу Рим? Лъжеш се: ще те обичат, докато им даваш пари, ще те укриват, когато си преследван, и никога няма да те предадат. Но те не са революционери по душа.

Пишота не вярваше на обещанията на дон Кроче и на християндемократите и решително се обяви против унищожаването на комунистическите и социалистическите организации в Сицилия. Той предупреждаваше Джулиано, който се надяваше да получи амнистия от правителството:

— Никога не ще те помилват, а дон Кроче няма да допусне да оспорваш властта му. Нямаме друг избор, освен да откупим свободата си или да умрем с оръжие в ръка. Последната възможност съвсем не е лоша — поне за мен.

Но Джулиано отказваш да го послуша. Постепенно Пишота започна да го ненавижда и в главата му се зароди мисълта за предателство.

Джулиано си оставаше наивник, който искрено вярваше в доброто у човека, докато приятелят му разсъждаваше по-трезво. Пишота веднага осъзна, че пристигането на специалния отряд на полковник Лука означава край на тяхното приключение. Може би щяха да спечелят още много победи, но загубата означаваше сигурна смърт. Джулиано и Пишота се скараха, както Ролан и Оливие в легендата за Карл Велики. Опиянен от геройството си, Джулиано не искаше да отстъпи. Пишота започна да се чувства като Оливие, който напразно молил Ролан да надуе рога си.

Пишота осъзна колко различни бяха съдбите им едва когато Джулиано се влюби и се ожени за Юстина. Приятелят му щеше да замине за Америка, да създаде семейство, докато самият той вечно щеше да си остане бандит. Пишота съзнаваше, че няма да живее дълго — туберкулозата или куршумът скоро щяха да го довършат. Съдбата не бе предопределила да види Америка.

Пишота се тревожеше най-много от факта, че любовта и нежността на младото момиче оказваха странно влияние върху Джулиано, който се превърна в безмилостен бандит: убиваше карабинерите, които до скоро само взимаше в плен, разстреля Пасатемпо, преди да свърши меденият си месец; стана безпощаден към заподозрените в предателство хора. Пишота се ужасяваше от мисълта, че приятелят му, когото бе защитавал и обичал през целия си живот, може да се обърне против него. Сигурен бе, че Джулиано ще го ликвидира, ако научи за дейността му през последно време.

 

 

През последните три години дон Кроче внимателно наблюдаваше отношенията между Джулиано и Пишота. Двамата бандити бяха единствената пречка за осъществяването на грандиозните замисли на дона, които щяха да го превърнат в пълноправен господар на Сицилия. Отначало той смяташе да присъедини бандата на Джулиано към армията на „Приятелите на приятелите“. С тази цел изпрати при него Хектор Адонис с конкретно предложение: Тури Джулиано ще стане велик военачалник, а дон Кроче — забележителен политик. Но младежът не склони глава пред дона и продължи да следва избрания от него път, като помагаше на бедните и се опитваше да освободи Сицилия от игото на Рим. Подобно поведение бе непонятно за мафиоза.

В периода между хиляда деветстотин четиридесет и трета и хиляда деветстотин четиридесет и седма година Джулиано бе на върха на славата, докато дон Кроче все още се мъчеше да заздрави връзките между „Приятелите на приятелите“. Мафията не се бе съвзела напълно от тежките загуби, нанесени от фашисткия режим на Мусолини. В старанието си да намали влиянието на Джулиано дон Кроче го уговори да влезе в сътрудничество с християндемократическата партия. Междувременно мафиозът отново изграждаше империята и изчакваше да удари неговият час. Първият му ход беше гениален: вината за кръвопролитието при Портела дела Джинестра изцяло падна върху Джулиано, а донът остана зад кулисите. Така бандитът завинаги се прости с надеждата да получи амнистия от правителството и не можеше да претендира за ролята на господар на Сицилия. Убийството на невинни хора навеки опетни репутацията на любимеца на бедните. След екзекутирането на шестимата главатари дон Кроче разбра, че предстои борба на живот и смърт между „Приятелите на приятелите“ и бандата на Джулиано.

Мафиозът насочи вниманието си към Пишота. Бандитът беше умен, но като всички младежи подценяваше злото и страха, притаени в душата дори на най-великите хора. Освен това Пишота не беше чужд на светските удоволствия и съблазни. Джулиано презираше парите, а Пишота обичаше радостите, които му доставяха те. Джулиано не притежаваше пукнат грош, въпреки че с престъпленията си бе спечелил повече от милиард лири. Той раздаваше своя дял от плячката на бедните и помагаше на близките си.

Дон Кроче забеляза, че Пишота шие дрехите си при най-известния шивач в Палермо и посещава най-скъпите проститутки. Семейството му живееше много по-охолно от родителите на Джулиано. Донът научи, че Пишота влага под чуждо име парите си и взима различни предпазни мерки, което говореше, че няма намерение да се остави да го убият. Притежаваше фалшиви документи за самоличност с три различни имена, и къща в Трапани, където можеше да се укрие. Дон Кроче бе сигурен, че всичко това Пишота прави тайно от Джулиано. Ето защо с интерес и удоволствие очакваше посещението на младежа, който знаеше, че винаги е добре дошъл в дома на мафиоза. Въпреки това донът благоразумно взе необходимите мерки за сигурност: обкръжи се с надеждна охрана и предупреди полковник Лука и инспектор Веларди да бъдат готови, ако срещата преминеше според предвижданията му. В случай, че се излъже в преценката си и разбере, че младежът играе двойна роля, с цел да го убие, сам щеше да ликвидира Пишота.

 

 

Пишота доброволно предаде оръжието си преди срещата с дон Кроче. Не се страхуваше, защото преди няколко дни бе направил огромна услуга на мафиоза, като го бе предупредил за намерението на Джулиано да нападне хотела.

Двамата останаха насаме, след като прислугата поднесе храна и вино. Като гостоприемен домакин, донът напълни чинията и чашата на Пишота.

— Играта свърши — започна мафиозът. — Сега трябва внимателно да преценим положението, защото решението ни ще определи нашето бъдеще. Надявам се, че си готов да ме изслушаш.

— Не познавам вашите проблеми — каза Пишота. — Но зная, че трябва да бъда безкрайно съобразителен, за да спася кожата си.

— Не искаш ли да избягаш? — попита донът. — Няма ли да последваш Джулиано в Америка? Наистина, виното им не е толкова хубаво, зехтинът им прилича на вода, освен това там поставят престъпниците на електрическия стол — американците не са така любезни, като нашето правителство. Всяко прибързано действие се наказва, но общо взето, животът съвсем не е лош.

— Какво ще правя в Америка? — запита Пишота и се засмя. — Предпочитам да опитам щастието си тук. Правителството ще ме забрави след заминаването на Джулиано, но дори да ме преследват, винаги мога да се скрия в необятните планини.

— Разбрах, че страдаш от туберкулоза — загрижено каза донът. — Успяваш ли да се снабдяваш лекарства?

— Лекарствата не са проблем — отвърна Пишота. — Уверявам ви, че едва ли ще умра от болестта си — той се усмихна подигравателно.

Да поговорим като истински сицилианци — сериозно каза мафиозът. — В детството и на младини считаме за естествено да обичаме приятелите си, да бъдем щедри към тях и да прощаваме грешките им. Всеки нов ден е прекрасен, пред нас се разкрива светлото бъдеще, светът не е опасен — с носталгия си припомняме тези щастливи времена. Но когато пораснем и започнем сами да припечелваме хляба си, започваме да подбираме приятелите си. Родителите вече не бдят над нас, не се задоволяваме с невинните детски удоволствия. У нас заговаря честолюбието — искаме да станем прочути, могъщи, богати или просто да се предпазим от злото. Зная, че обичаш Тури Джулиано, но е крайно време да си зададеш въпроса, каква е цената на тази обич. И дали тя съществува след всичките тези години, или се е превърнала в спомен?

Донът очакваше отговор, но Пишота го гледаше безмълвно — пребледнялото му лице бе вкаменено и бяло като скалите по склоновете на планината Камарата.

— Джулиано не трябва да остане жив или да избяга — продължи дон Кроче. — Знай, че ще се превърнеш в мой враг, ако му останеш верен. Ще имаш нужда от подкрепата ми, за да останеш жив след заминаването на Джулиано.

— Завещанието на Тури е на сигурно място при приятели в Америка. — Ако убиете Джулиано, те ще публикуват документите и правителството ще трябва да подаде оставка. Следващото правителство може да ви принуди да се оттеглите във вилата си във Вилаба, дори нещо по-лошо.

Донът се изкиска, после избухна в смях.

— Чел ли си знаменитото Завещание? — запита той.

— Да — отвърна смаяният от реакцията му Пишота.

— А пък аз не съм, но реших да действувам все едно, че не съществува — заяви донът.

— Какво ви кара да мислите, че ще предам Джулиано? — запита Пишота.

— Ти ни предупреди за нападението срещу хотела — усмихнато отвърна донът. — Нима жестът ти не бе предизвикан от приятелски чувства?

— Направих го заради Джулиано — каза бандитът. — Тури е обезумял. Иска да ви убие, но не разбира, че с вашата смърт губим всякаква надежда. „Приятелите на приятелите“ няма да се успокоят, докато не ни ликвидират и Завещанието няма да ни помогне. Тури отдавна можеше да избяга, но отлагаше заминаването си с надеждата да ви отмъсти. Помолих ви за среща, за да ви съобщя, че след няколко дни Джулиано ще замине и ще сложи край на вендетата. Позволете му да напусне острова.

Дон Кроче вдигна поглед от чинията си, облегна се назад и отпи от чашата си.

— Разсъждаваш детински — промърмори той. — С Джулиано е свършено — прекалено е опасен, за да остане жив. Но аз не мога да го убия, защото искам да остана тук и да осъществя плановете си. Джулиано е любимец на целия народ, многобройните му последователи ще отмъстят за смъртта му. Ще оставя карабинерите да свършат тази работа вместо мене. Ти си единственият, който може да примами Джулиано в капана.

Той замълча, след което рече бавно, сякаш претегляше всяка дума:

— С вашия свят е свършено. Можеш да останеш в него и да загинеш или да избягаш, за да се спасиш.

— И господ не ще ме спаси, когато се разбере, че съм предал Джулиано — каза Пишота.

— Трябва само да ми съобщиш мястото на следващата ви среща, останалото е работа на полковник Лука и инспектор Веларди.

Донът замълча и добави:

— Джулиано се е променил — вече не е другарят от детинството и твой най-верен приятел. Той мисли само за себе си. Крайно време е и ти да сториш същото.

 

 

На пети юли вечерта Пишота пое към Кастелветрано. Беше приел предложението на дон Кроче и му бе съобщил мястото, където трябваше да се срещне с Джулиано. Мафиозът щеше да информира полковник Лука и инспектор Веларди. Пишота не издаде, че Джулиано ще го чака в къщата на чичо Пепино, каза само, че ще се срещнат в Кастелветрано. Той посъветва дона да действува предпазливо, защото Джулиано притежава шесто чувство, с което подушва опасността.

Но когато Пишота почука на вратата на чичо Пепино, старият колар го посрещна необичайно хладно. Младежът се усъмни, че старецът подозира нещо. Навярно бе забелязал армията карабинери в града и безпогрешната му интуиция на сицилианец му бе подсказала за извършеното предателство.

За миг Пишота изпита ужасна мъка от мисълта, че майката на Джулиано ще научи кой е предал сина й. Как щеше да живее, ако един ден тя го заплюеше в лицето и го наречеше предател и убиец? Спомни си как се прегърнаха и плакаха; Пишота се закле, че ще бди над Тури, и я целуна. Тази целувка се оказа целувката на Юда. За миг му хрумна да убие стареца и да сложи край на живота си.

— Ако търсиш Тури, той вече си тръгна — каза чичо Пепино.

Старецът съжали Пишота, който беше блед като платно и едва дишаше.

— Да ти налея ли една мастика?

Пишота поклати глава и тръгна към вратата. Старецът извика след него:

— Пази се, градът е пълен с карабинери.

Пишота се вцепени от страх. Какъв глупак бе излязъл — трябваше да се досети, че Джулиано ще подуши капана. Може би вече бе разбрал кой е предателят.

 

 

Лунните лъчи посребряваха развалините на древния гръцки град. Джулиано седеше на полуразрушените стъпала на храма и мечтаеше за Америка.

Беше необичайно тъжен — рухнали бяха наивните му мечти. Някога бе изпълнен с надежда за бъдещето, което неизменно свързваше с бъдещето на Сицилия, безгранично вярваше в безсмъртието си. Целият народ го обичаше, но преди бе негов благодетел, а сега му се струваше, че носи на хората само нещастие. Странно защо, но се почувствува изоставен. Ободри го мисълта, че Пишота му бе останал верен. Един ден двамата щяха да възродят своите идеали и мечти. В края на краищата нали бяха започнали всичко сами?

Луната се скри зад облаците и древният град потъна в мрак; развалините приличаха на скелети, очертани върху черния фон на нощта. Джулиано дочу шумолене на камъчета и свличаща се пръст, стиснал автомата в ръка, отново се претърколи зад мраморните колони. Луната величествено изплува от облаците и той видя Аспану Пишота, застанал сред заобиколената от развалини улица, която водеше към града.

Пишота предпазливо пристъпваше по каменистата пътека, взираше се в мрака и шепнешком викаше Тури. Джулиано изчака да отмине колоните и изскочи от прикритието си.

— Пак спечелих, Аспану — извика той, както по време на детските игри.

За негова изненада Пишота уплашено трепна и рязко се обърна.

Джулиано отново се настани на стъпалата и сложи автомата до себе си.

— Седни до мен — обърна се той към приятеля си. — Навярно си уморен. Кой знае, може би за последен път ще си поговорим насаме.

— Да отложим разговорите за Мазара дел Вало — каза Пишота. — Там е по-безопасно.

— Имаме още време, а ти трябва да си починеш, иначе отново ще започнеш да храчиш кръв. Хайде, седни до мен — Джулиано посочи стъпалото до себе си.

Видя, че Пишота свали автомата от рамото си, и помисли, че иска да го остави на земята. Джулиано се изправи и протегна ръка на приятеля си, за да му помогне при изкачването на стъпалата. Внезапно осъзна, че Пишота насочва оръжието си към него. Тялото му се вцепени, за първи път през тези седем години бе изненадан и неподготвен.

А Пишота бе обезумял от ужас при мисълта, че приятелят му може да го попита:

— Аспану, кой е предателят в нашата банда? Аспану, кой предупреди дон Кроче, кой заведе карабинерите в Кастелветрано? Аспану, защо се срещна с дон Кроче?

Най-много се страхуваше от мига, в който Джулиано можеше да каже:

— Аспану, ти си мой брат.

Страхът го накара да натисне спусъка.

Куршумите откъснаха ръката на Джулиано и надупчиха тялото му. Ужасен от стореното, Пишота очакваше приятелят му да падне. Но той бавно започна да слиза по стъпалата, от раните му шуртеше кръв. Обзет от суеверен страх, Пишота побягна. Хвърли поглед през рамо — Джулиано продължаваше да го преследва, после тялото му рухна на земята.

Джулиано не съзнаваше, че е настъпил последният му час; в главата му всичко се обърка: стори му се, че двамата с Аспану тичешком слизаха по планинския път, както през онази нощ преди седем години. От древните римски цистерни бликаше вода, опияняваше го ароматът на екзотични цветя, пробягваха покрай статуите на светци в крайпътните параклиси — и Джулиано извика, както тогава: „Аспану, аз вярвам!“ — вярваше в щастието, в искрената обич на своя приятел. Милосърдната смърт не му позволи да научи за предателството на Аспану и за своето последно поражение. Джулиано умря, докато сънуваше.

Аспану Пишота побягна, прекоси полето и излезе на пътя за Кастелветрано. Там използува специалния си пропуск, за да се свърже с полковник Лука и инспектор Веларди. Именно те разпространиха слуха, че Джулиано бил попаднал в клопка и бил убит от капитан Перензе.

 

 

През онази утрин на пети юли хиляда деветстотин и петдесета година Мария Ломбардо стана рано. Събуди я настойчиво почукване на вратата. Мъжът й отвори, върна се и каза, че се налага да замине и навярно ще отсъствува през целия ден. Тя надникна през прозореца и го видя да се качва в изрисуваната каруца на чичо Пепино. Дали знаеха нещо за Тури? Беше ли успял да избяга, или се бе случила беда? Постоянното й безпокойство прерасна в панически страх, който не й даваше покой вече седем години. Не можеше да си намери място от тревога; след като почисти къщата и приготви зеленчуците за обяда, тя отвори вратата и погледна към улицата.

Не видя нито един съсед, дори децата не играеха по Виа Бела. Повечето мъже бяха в затвора, обвинени в сътрудничество с бандата на Джулиано. Наплашените жени не позволяваха на децата да излизат на улицата. Взводове карабинери охраняваха двата края на Виа Бела, по която патрулираха въоръжени войници, други бяха заели позиции върху покривите. Пред къщите бяха паркирани военни джипове, бронирана кола преграждаше улицата откъм казармата Белампо. Градът бе окупиран от две хиляди войника на полковник Лука, които успяха да настроят срещу себе си всички жители: закачаха жените, плашеха децата, гавреха се с мъжете, които не бяха в затвора. Всички те бяха в Монтелепре, за да убият сина й. Но той вече беше в Америка, на свобода; след време и родителите му щяха да отидат при него и да заживеят спокойно.

Мария Ломбардо се върна в къщата и продължи работата си, но усещаше странна тревога. Излезе на задния балкон и погледна към планината, откъдето Тури наблюдаваше с бинокъл родния дом. Винаги, когато заставаше тук, чувстваше, че синът й бе до нея; странно защо, но днес не усети нищо — значи Тури беше в Америка.

Силно почукване на вратата я накара да се парализира от страх, после бавно отиде да отвори. На прага стоеше Хектор Адонис, външният му вид я смая. Беше небръснат, с разрошени коси, без вратовръзка. Ризата под сакото му беше измачкана, с мръсна, яка. Порази я сгърченото от мъка лице на професора, по което нямаше и следа от обичайното достойнство. Очите му бяха пълни със сълзи. От гърдите на Мария Ломбардо се изтръгна сподавен вик.

Хектор Адонис влезе и прошепна:

— Мария, моля те, недей.

Последва го някакъв съвсем млад лейтенант. Мария Ломбардо погледна към улицата. Три черни коли с карабинери зад воланите чакаха пред дома й. От двете страни на вратата стояха въоръжени хора.

Младият лейтенант с розово лице сне фуражката си и я пъхна под мишница.

— Вие ли сте Мария Ломбардо Джулиано? — запита той с официален тон.

Акцентът му бе на северняк от Тоскана.

— Да — отвърна майката със свито гърло, устата й беше пресъхнала.

— Моля ви да ме придружите до Кастелветрано — каза офицерът. — Колата ни чака. Надявам се, че не възразявате вашия приятел да дойде с нас.

Очите на Мария Ломбардо се разшириха.

— Защо трябва да отида там? — попита тя с малко по-уверен глас. — Не познавам никого в Кастелветрано.

— Налага се да разпознаете някакъв човек — тихо каза лейтенантът. — Предполагаме, че е вашият син.

— Не, не е синът ми, той никога не е ходил в Кастелветрано — промълви майката. — Мъртъв ли е?

— Да — отвърна офицерът.

Мария Ломбардо нададе протяжен вопъл и падна на колене.

— Синът ми никога не е ходил в Кастелветрано — повтори тя.

Хектор Адонис се приближи и сложи ръка на рамото й.

— Трябва да отидеш — каза той. — Може би е някаква хитрост — Тури неведнъж е заблуждавал полицията.

— Не — изплака майката. — Няма да отида, няма да отида.

— Мъжът ви вкъщи ли е? — запита лейтенантът. — Може да дойде вместо вас.

Мария Ломбардо си спомни посещението на чичо Пепино в ранни зори и лошото предчувствие, което изпита при вида на изрисуваната каруца.

— Почакайте — прошепна тя.

Отиде в спалнята, преоблече се в черна рокля и се забради с черна кърпа. Лейтенантът й отвори вратата и тя излезе на претъпканата с войници улица. Хвърли поглед към срещуположния край на Виа Бела, откъдето се излизаше на площада — стори й се, че вижда как по огряната от юлското слънце улица Тури и Аспану водят тяхното магаре при вълшебното муле — през този ден преди седем години синът й се бе превърнал в убиец и бандит. Мария Ломбардо се разплака, лейтенантът я хвана под ръка и й помогна да се качи в една от черните коли. Хектор Адонис седна до нея. Колата мина покрай смълчаните карабинери и Мария Ломбардо сложи глава на рамото на професора. Вече не плачеше, но изтръпваше от ужас при мисълта какво я очаква в Кастелветрано.

 

 

Тялото на Тури Джулиано остана на двора в продължение на три часа. Той сякаш спеше — проснат по корем, обърнал главата си вляво, свил едното си коляно. Но бялата му риза беше обагрена с кръв. До обезобразената му ръка се въргаляше автомат. Наоколо се тълпяха фоторепортери и кореспонденти от Палермо и Рим. Фотограф от списание „Лайф“ се суетеше около капитан Перензе. Снимката му щеше да бъде публикувана с надпис, който оповестяваше, че това е човекът, убил прочутия Джулиано. На фотографията капитан Перензе изглеждаше добродушен, тъжен и леко озадачен. Носеше фуражка, която му придаваше вид по-скоро на любезен бакалин, отколкото на полицай.

Вестниците по цял свят поместваха множество снимки на Джулиано. Върху протегнатата му ръка се виждаше изумруденият пръстен на херцогинята, около кръста му бе опасан коланът със златна катарама, с гравирани на нея лъв и орел. Трупът лежеше в локва кръв.

Малко преди пристигането на Мария Ломбардо пренесоха тялото в градската морга и го положиха върху огромна овална мраморна маса. Моргата се намираше в заобиколеното от черни кипариси гробище. Въведоха Мария Ломбардо и я сложиха да седне на каменната пейка. Налагаше се да почакат полковника и капитана, които празнуваха победата си в ресторанта на хотел, „Селиний“. Майката отново се разплака при вида на журналистите и любопитните граждани, който многобройните карабинери едва успяваха да удържат. Хектор Адонис се опита да я успокои.

Най-сетне заведоха Мария Ломбардо в моргата. Струпаните около овалната маса чиновници й задаваха въпроси, но тя не ги чуваше — очите й бяха приковани в лицето на Тури.

Никога не бе изглеждал толкова млад. Стори й се, че вижда детето, което се прибира вкъщи, уморено след цял ден игра с неговия Аспану. Лицето му бе чисто, с изключение на кално петънце на мястото, където челото му се бе допирало до земята. Действителността подействува отрезвяващо на Мария Ломбардо, тя дойде на себе си и започна да отговаря на въпросите.

— Да — каза тя, — потвърждавам, че това е синът ми Тури, когото родих преди двадесет и седем години.

Чиновниците продължаваха да говорят, подаваха й за подпис някакви документи, но тя не ги виждаше и не ги чуваше. Не виждаше и не чуваше напиращата от всички страни тълпа, виковете на журналистите и на фоторепортерите, които се мъчеха да разкъсат кордона от карабинери и да я снимат. Изцяло отдадена на скръбта си, тя целуна бялото като мрамор чело, посиняващите устни, разкъсаната от куршумите ръка.

— О, сине мой, моя кръв — прошепна майката — каква страшна участ те сполетя!

После загуби съзнание. Дежурният лекар й направи инжекция; Мария Ломбардо се свести и настоя да я заведат в двора, където бе лежало тялото на сина й. Там коленичи и започна да целува кървавите петна по земята.

Едва когато се върна в Монтелепре, научи от мъжа си, че Тури е убит от нейния любимец Аспану.