Тереза Майкълс
Приютени в рая (8)

Осма глава

По-късно следобед, докато събираше орехите, нападали около дънерите на групичката дървета зад къщата, Елизабет дочуваше през отворената кухненска врата веселите писъци на Никол, придружени от смеха на Колтър и забележките на Рута.

Осъзнаването на факта, че времето е и враг, и приятел, бе сломило съпротивата й срещу присъствието на Колтър в техния живот. Решението да му довери тайната на Рута и господин Джош бе отбелязало друга преломна точка в техните отношения. Тя се подлагаше на изпитание, като му даваше възможност да бъде с тяхното дете. Тяхното дете ли? Мисълта я обърка за миг и тя се поколеба дали да не нарича Никол отсега нататък тяхна. Пореден писък на престорен ужас от Никол накара Елизабет да се примири и да продължи работата си. Тя беше тяхно дете — това бе самата истина.

— Мамо! О, мамо, ела да играем!

Елизабет вдигна поглед. Никол изскочи за малко навън, но Колтър се показа зад нея и момиченцето отново избяга вътре. Той махна на Елизабет и се смути от вида си — косата му беше разрошена, а ризата и бричовете — напръскани с вода.

— Ела при нас! — извика той, но досетил се нещо, изръмжа високо и изчезна вътре.

Елизабет тъжно погледна към пълната до половина кошница и изостави досадното занимание. Претича през поляната и надникна в кухнята. Почти нищо не се виждаше от пара, въздухът бе наситен с аромата на подправки, врящи в голяма тенджера, окачена над огъня. Рута тъкмо предупреждаваше Никол да стои настрана, докато тя разбърква сместа, която непрекъснато прекипяваше и горящите въглища отдолу съскаха в облаци пара.

Лицето на Рута бе лъснало от пот, която тя избърса с ръкав, преди да добави още сол.

— Хванах те!

Елизабет се подвоуми дали да предупреди Колтър, но той се смееше и крещеше, а Никол настъпваше, стиснала в ръка огромен рак със заплашителни щипци.

Колтър се изправи в цял ръст с два внушителни по размери рака и прие предизвикателството на Никол.

— Господи, полковник, ако не престанете да си играете с детето, никога няма да вечеряме — предупреди Рута и му намигна.

Колтър събра пети и удари токове, при което се чу силно изщракване, отдръпна на безопасно разстояние смъртоносните щипци, така че да не представляват опасност за Никол, и се поклони.

— Чухте заповедите. Признавам се за победен в битката, мила моя — Колтър изсвири пронизително и зае военна стойка, а Никол го последва. Двамата започнаха да маршируват около масата, а след това дъщеря й и полковникът се спуснаха към Елизабет.

Тя повдигна поли и побягна с викове на ужас, но те се втурнаха да я преследват по поляната. Малките дебелички крачета на Никол не можеха да тичат толкова бързо и Елизабет забави темпото, но Колтър се възползва и я хвана.

— Хванах те! — изръмжа той с престорена свирепост. — А сега, красавице моя, ще платиш глоба — лицето й се наклони, към неговото и той бързо я целуна по пълните устни. Докосването възпламени кръвта й. Неочакваният изблик на страст превърна закачливата целувка в неутолима жажда.

Непреодолимо желание обзе Елизабет. Езиците им се докоснаха, за да предизвикат нов взрив от усещания. Тя захапа долната му устна и успокои болката му с език.

— Мамо, и аз искам една.

Елизабет отметна глава. Никол стоеше до тях, с една ръка дърпаше полата й, а с другата все още държеше рака.

Колтър успя да се овладее по-бързо.

— И ще получиш каквото искаш.

Той се наведе и целуна дъщеря си по двете поруменели бузки. Все още дишаше учестено, изпълнен с желание. Но го обзе сладък покой, докато се взираше възхитен в детето си.

— Тези, които помагат, ще ядат, а тези, които не помагат, няма да ядат! — извика Рута от кухнята.

Елизабет грабна Никол и се втурна към кухнята заедно с Колтър. Стигнаха засмени и останали без дъх точно когато Рута се канеше да изсипе раците от чувала във врящата тенджера. Колтър изтича да й помогне, вдигна чувала и под надзора на готвачката раците посрещнаха смъртта си. Никол го предупреди за двата рака, които се бяха хванали за ръба на тенджерата и се готвеха да избягат. Светналите й очи и смехът й отстъпиха място на ужасен вик, когато Колтър ловко ги хвана и ги пусна във врящата вода.

 

 

Студеният нощен въздух леко щипеше, а на фона на ясното небе блещукащите звезди изглеждаха като разпилени върху кадифе скъпоценни камъни. Гледката изкушаваше и мамеше окото. Елизабет погледна към къщата и се успокои — всички спяха. Бледа светлина се процеждаше само от прозореца на задната стая на втория етаж. Младата жена се загърна още по-плътно във вълнената пелерина, взета назаем от Емили, и продължи да върви до Колтър, притихнала и щастлива. В този миг вярваше, че нищо не би могло да наруши уединението им.

— Студено ли ти е? — попита мъжът и обви кръста й, за да я поведе по пътеката. Тя бързо поклати глава, но Колтър се усъмни, че казва истината. — Искам да ти благодаря — продължи той нежно, сякаш се боеше да наруши тишината на нощта, която ги обгръщаше, — че днес ми даде възможност да остана насаме с Никол.

— Тя изживя такава радост, постоянно се заливаше в смях. И ако някой заслужава благодарност, това си ти, Колтър.

Мъжът я притисна към себе си, обгърна раменете й и забави крачка, за да може младата жена да го следва.

— Знам, че е моя дъщеря, но дори да не беше, мисля, че пак бих я обикнал. Когато замина, ще си спомням за времето, прекарано тук, като за безценен дар. Иска ми се да вярвам, че Господ ни наблюдава от небето и е доволен да види каква светлина струи в душите ни — светлината на нашата любов. Дано се смили над нашето дете и да го закриля.

Елизабет колебливо забави крачка. Самота… Посърналото му лице бе стаило толкова самота. Войната отново щеше да го грабне във вихъра си и да го отнесе далеч оттук. О, как би искала да беше ден и вместо на бледа лунна светлина да погледа любимото лице, огряно от ярките слънчеви лъчи.

— Кога трябва да заминеш? — осмели се да попита накрая, макар да знаеше, че думите му биха сковали сърцето й със суровост, срещу която се страхуваше да се опълчи.

— Утре следобед — ръката му се плъзна от рамото й и мъжът спря близо до стар дъб с дебел като буре ствол. Облегна се на дървото и леко наведе глава, усетил, че Елизабет е спряла и го наблюдава. Колко ли самотни нощи бе наблюдавал небето, без да знае дали ще посрещне зората? Никога не бе и помислял да ги брои. Животът сега бе много по-ценен за него. Той отново погледна Елизабет и протегна ръка. — Ела при мен — думите бяха подобни на тези, които бе произнесъл с нежна заплашителност снощи, въпреки че не липсата на заплаха в гласа му накара младата жена да се подчинила нейният собствен копнеж. — Трябва да се приберем на топло — предложи загрижено той и нежно духна пръстите й, за да ги стопли. Повдигна брадичката й и принуди Елизабет да го погледне.

— Можеш да ме стоплиш и тук.

Тя разтвори широката пелерина и се сгуши в прегръдките на мъжа. Не можеше да му каже, че дълбоко в нея се е загнездил смразяващ душата й страх, който ничия телесна топлина не можеше да разтопи. Тя допря буза до сърцето му и вдъхна аромата на тялото му. Мощ и сила. Снощи не му бе признала, че искрено му завижда за тези чисто мъжки черти. Сега съзнаваше, че и тя притежава ценни качества, които един ден биха се възправили като равни на неговите.

— Това е опасно — предупреди той.

Допирът й пробуждаше трепет във всяка фибра на тялото му, макар все още да бе способен да се вслушва в разума.

Тя кимна, не искаше да признава колко опасно бе наистина. Страстта, пламнала след целувката този следобед, все още тлееше, а засилващото се напрежение в тялото на Колтър я караше да мисли, че и той е подвластен на същото чувство. Беше се уморила да рискува, беше се уморила да бъде предпазлива, беше се уморила да бъде самотна. Когато видя Колтър с Никол и сподели тяхната чиста по детски радост, си припомни какво би могла да има, ако престане да изпитва страх и съмнения. Емили бе обичала баща й въпреки обстоятелствата и бе скърбила за неговата загуба така, както би могла да скърби само предано любеща жена. Някога Елизабет вярваше, че и Колтър я обича по същия начин. Може би с времето бе загубила частица от вярата си в любовта му? Елизабет не можеше да си даде ясна сметка за това. Колтър постоянно й напомняше колко несигурен е животът. Нима можеше да очаква обещания за утрешния ден, когато не дава никакви в замяна?

Тя проследи чувствената извивка на устните му, усети усмивката му. Лудост… Беше лудост да разпалва страстта помежду им. Бе едновременно изплашена и поласкана от факта, че едно нейно докосване бе в състояние да го накара да се задъха, а сърцето му да забие лудо.

— Внимавай, малка лисичке! — предупреди той с подигравка, насочена по-скоро към него самия. — Закачливите ти игри вече не ми правят впечатление — но действията му само я окуражиха, защото след като я предупреди, той сведе глава и задържа пръстите й върху устните си.

— Когато възбуждам теб, възбуждам и себе си — прошепна тя.

— Втория път, когато те държах в прегръдките си — промърмори Колтър едва чуто, за да не скъса невидимата нежна паяжина, оплела сърцата им, — ти докосваше устните ми по същия начин и се чудеше защо моите целувки ти доставят удоволствие, каквото не беше изпитвала дотогава. Ти ме подкупи със своята изкушаваща невинност и едновременно ме разгневи. Беше пролет и двамата с теб стояхме под разцъфнал храст. Роклята ти бе от сатен, шалът ти — от нежна дантела, а кожата ти бе толкова гладка и пламтяща под устните ми, любов моя, както брендито, което бях изпил в доста голямо количество онази нощ.

— Ти ревнуваше, Колтър! Разсърди се, че не бях ти запазила нито един валс. И — напомни му тя — нямаше право да се надяваш, че бих го сторила.

— Истина е. Но аз ревнувах от всеки мъж, който танцуваше с теб. Исках да си само моя. Онова време отдавна отмина, но аз все още искам същото — той бавно плъзна ръце под пелерината й. Жената се скова и Колтър побърза да я успокои. — С възрастта ръцете ми стават по-студени, позволи ми да ги стопля. Кръвта ми не е толкова гореща, колкото твоята.

— Колтър! Ти…

— Изрекох лъжа.

Елизабет бе замаяна от споделените свидни спомени. Мъжът леко докосна гърба й, но тялото й реагира бързо. Почувства го някак натежало и неподвластно на волята й. Сякаш само се сгуши в неговото.

Колтър се усмихна и опря брадичка на главата й.

— Нека си спомня как точно се чувствах тогава? Градината плуваше в опияняващ аромат на рози, а луната бе високо в небето. В началото ти бе доста възмутена, че съм те примамил навън и…

— А ти се смееше и не ме изпускаше от прегръдките си…

— Ето така, нали? — настоя той и я прегърна силно. Елизабет почувства как дъхът му секва за миг. — Ето така — повтори той. Гласът му бе дрезгав и натежал от сласт. — Да, любов моя… Господи, точно така се чувствах и тогава… — в гласа му се долавяше копнеж и отчаяние.

Тя вдигна глава и напразно се опита да разгадае израза на очите му. Откри само сенки. Устните й потръпваха в трескаво очакване на неговите.

Грешиш, дразнеше я вътрешен глас.

Знам. Ала предпочитам да открадна, но да получа това, което желая.

Устните им се сляха. Опасността отново надвисна над тях. Но Елизабет знаеше, че винаги ще я преследва подобно чувство. Когато Колтър я милваше и целуваше с такава ненаситност и плам, нямаше съмнение за силата на страстта му.

Езикът му докосна ъгълчетата на устата й и тя разтвори устни, за да го приеме във влажната си топлина. Той изви ръцете й зад гърба и я притисна трескаво към тялото си, толкова плътно, че тя не можа да разбере кой от двама им трепери. От устните й се отрони молба, но само след миг Елизабет се поддаде на настойчивите ласки на устата му, усещайки силните мускули на гърдите му под пръстите си.

Нощният въздух би трябвало да охлади трескавите им тела. Тази мимолетна мисъл пробяга през съзнанието й и изчезна, тъй като изгарящо силно напрежение бе започнало да се надига дълбоко в нея и тласъкът на бедрото на мъжа между нейните още повече разпали неутолимия копнеж.

Светът и времето избледняха пред бурята на тяхната развихрила се страст. Елизабет почувства болката в гърдите си, несъзнателно притискайки тяло към неговото в очакване на удовлетворение.

— Любов моя — прошепна мъжът и обсипа с целувки шията й, — кажи ми къде би искала да те докосна.

— Ти знаеш. Ти винаги знаеш…

Колтър се извърна леко и пое тежестта на тялото й с ръка, а с другата докосна гърдите й. Усети разтърсващите я тръпки, краката й притиснаха бедрото му и той изстена от желание. Обхвана гърдата й и палецът му безпогрешно откри втвърденото зърно. Той нежно потри чувствителната кожа през тънката материя на роклята. В стенанието на младата жена откри едновременно покорство и съблазън. Елизабет покри ръката му с длан и отзивчивите й устни изплетоха нова сластна паяжина, която го придърпа по-дълбоко със зашеметяваща свирепост. Той я желаеше сега. Нуждаеше се да проникне в копринената мекота на тялото й, защото да прави любов с Елизабет бе равносилно да се възроди за нов живот.

Имаше право да притежава отново това, което му принадлежеше по законите на любовта. С цялото си същество той усещаше, че и тя го желае.

Елизабет обхвана главата му и обсипа с целувки изопнатото му лице. Той шепнеше името й отново и отново, молба и настояване се смесиха в едно, докато мъжът я накара да го пожелае безумно. Настойчивостта му предизвика експлозия от желанието, насъбрало се в нея, и тя отчаяно закопня да бъде освободено и задоволено.

Някога не знаеше какво я очаква. Бе невинна и молеше за още и още от удоволствието, което той й предлагаше. Следваше нежните му напътствия като прилежна ученичка. През една паметна нощ бе открила, че споделянето на чувствата само усилва физическата радост, която си доставяха.

Искаше още веднъж да споделят подобно изживяване.

Почувства как тъне в опиянение. Вече знаеше… какво да очаква.

— Колтър… Желая те… — тя замълча, ядосана на дрехите, които ги разделяха, когато телата им се люшнаха в танц. Всяко движение бе толкова примамливо и изкусително в ритъм, продиктуван от нежната ярост на дългото лишение.

Устните му яростно се впиха в нейните. Тя предизвикваше у него дива страст — страст, която замъгляваше разума и мислите му. Елизабет сякаш разцъфна жадна за удоволствие под ласките на ръцете му. Обезумял, той нададе див вик, когато тя заби нокти в напрегнатите мускули на раменете му.

Неочаквано целувката му стана по-нежна. Мъжът очерта устните й с език, погали страните й и леко засмука чувствителната ушна мида.

— Имам нужда от теб, любов моя — прошепна той, проследи нежната извивка на ухото й и накара тялото й да потрепери още по-силно. — Нуждая се от теб толкова силно, че се разкъсвам от желание — устните му си проправиха път към шията й, топлината и ароматът на възбудената й кожа накараха кръвта му да запулсира бясно. — Ще ти доставя удоволствие, малка лисичке — обеща той с дрезгав глас.

Нежно я повали на дебелия килим от листа и я притисна с тяло. Докосна бедрата, гърдите и корема й, но допирът не бе нежен и деликатен както някога. В ласките му сега напираше настойчивост, която мъжът не можеше да овладее. Отчаяно бързаше да разкопчае корсета й, за да могат устните му да вкусят копринената кожа, която дрехата криеше.

Елизабет не успя да разкопчае докрай ризата му, едно от копчетата отхвръкна, когато младата жена провря ръка. Гърдите му бяха горещи и Елизабет диво отметна глава, усетила бесните удари на сърцето му. Копнеж… Копнеж за глътка въздух, за глътка вода, за близостта на дъщеря й, за Колтър… Не, копнежът им бе общ. Копнеж за живот. За любов. Огън…

Тялото й се изви в покана, студеният въздух я разсея само за миг, защото устните на Колтър скоро заляха с топлина шията й. Тя насочи главата му надолу и той целуна гърдите й.

Толкова дълго бе чакала. Тялото й тръпнеше страстно, не бе забравило любовния плам. А Джеймс бе откраднал години щастие с лъжите си. Толкова дълго бе чакала този миг… Знаеше, че и Колтър изпитва дивите чувства, бушуващи в нея.

— Бъди нежен, Колтър… Моля те, любов моя — извика тя, но гласът й заглъхна, когато мъжът впи устни в нейните. Младата жена го притисна към себе си. Около нея танцуваха рой искрици, които се превръщаха в огън. Отново и отново тя молеше за нежност, дори когато удоволствието заглушаваше страха.

Когато Колтър чу вика й и отлепи устни от твърдите й зърна, колосаният плат на камизолата й бе мокър.

— Сладък благословен рай, Елизабет — прошепна той с дрезгав глас. Болеше го от дивия глад, който разкъсваше плътта му и напрягаше тялото му до агония. Той не можа да прикрие състоянието си и се отдръпна.

— Колтър?

Той поклати глава, безсилен да я погледне.

— Никога не съм губил контрол над себе си, никога! Почти Те обладах тук, сякаш си уличница… — дрезгавият му възмутен глас заглъхна. Той се обърна, опря се с ръка на земята, а с другата покри очите си.

— Прибери се в къщата — той се бореше да си поеме въздух, надяваше се студената нощ бързо да го охлади. Когато осъзна, че тя не помръдва, гневът, който изпитваше към себе си, избухна с пълна сила. — Изчезвай! — извика той свирепо. Елизабет нямаше друг избор, освен да се подчини. — Хайде, върви, Елизабет! По дяволите, тръгвай или любовта, която изпитвам, е лъжа — докосването й го накара да се отдръпне. — Какво има, по дяволите?

Най-сетне тя успя да заговори:

— Знаел си? Знаел си как ме е наричала Алма? — тя се изправи, залитайки, без да я е грижа, че корсетът й е разкопчан. Притисна ръце към устните си, за да заглуши вика. Не заплака, но бавно се отдръпна от приведеното му тяло, унизена и засрамена.

Споменаването на Алма и това, което последва, подейства на Колтър като удар в корема.

— Не знаех — той се изправи. — Как бих могъл да знам нещо, което ти не искаш да ми кажеш?

Той я осъждаше. Не можеше да тълкува иначе думите му.

— Алма беше права — със свито сърце Елизабет се извърна, пренебрегвайки молбата на мъжа да го изслуша. Алма беше права. Елизабет не се интересуваше къде се намираха, изтерзаното й тяло копнееше за утеха. Колтър продължи недоумяващо да вика името й, но тя не се обърна назад. Бягаше. Бягаше не от него, бягаше от себе си.

С безсилен гняв той я проследи как се отдалечава. Не можеше да я спре, макар тялото му да се бунтуваше срещу разума. Желанието му не бе стихнало.

Но нямаше избор. От момента, в който бе намерил Елизабет отново, нямаше избор.

Изправи се и я последва.