Тереза Майкълс
Приютени в рая (19)

Деветнадесета глава

Колтър спря изтощен в северните покрайнини на Ричмънд до едно поточе, за да може измореният му жребец да пийне вода, а сам напълни канчето си и го подаде първо на Наоми, а после на Андре. Обърна се, за да види дали младата жена държи здраво Андре, преди да продължат по пътя към града.

Обвиняваше себе си за раняването на Андре. Бдителността им бе отслабнала, след като няколко дни не бяха спали и накрая сънят ги бе оборил.

Вече почти не си спомняше деня, когато се раздели с Елизабет, като възнамеряваше да се върне веднага щом свърши работата си в Министерството на войната. Но заповедите, които го очакваха там, не му дадоха възможност да я види отново. Андре и Брайс вече го чакаха, когато той се присъедини към тях в главната квартира на генерал Лонгстрийт на левия фланг на войските под командването на генерал Лий.

Цялата информация, която бяха събрали преди почти шест седмици, се бе оказала вярна. Брайс го бе заместил при позициите на стрелците от Мисисипи, които бяха разпределени по протежение на южния бряг при всички възможни укрития, за да обстрелват янките, които се опитваха да направят мостове, за да може Бърнсайд да премине реката. Както генерал Лий предрече, не можеха да удържат още дълго, но едва по обяд врагът успя да довърши мостовете. Генерал Бърнсайд подложи на обстрел Фредериксбърг, но опитните стрелци на Юга заеха нови позиции и когато инженерните подразделения на янките се опитаха да продължат работата си на други мостове, се оказаха подложени на смъртоносен огън.

В хода на битката, както по-късно Брайс разказа, редици янки падали като подкосени, докато цялото поле се бе покрило с трупове.

Съотношението било дори повече от двама убити янки за всеки убит войник на Конфедерацията. Но бе необходима информация какво възнамеряват да предприемат янките след това поражение. Тримата разузнавачи се преоблякоха в униформи на Севера и преминаха реката, за да съберат сведения.

Сключено бе примирие, за да могат янките да погребат убитите си. Нощта бе ужасно студена и злокобно тиха.

Напрежението във войските на Конфедерацията бе твърде голямо. Небето откъм север се озаряваше от време на време от сигнални ракети. Андре доложи на Колтър и Брайс какво бе дочул да си говорят войниците. Някои мислеха, че това са фойерверки в чест на победата на Юга, но други твърдяха, че не е така — все пак ракетите бяха в небето над северните територии. Брайс се усмихваше победоносно, но Колтър бе обзет от мрачни мисли. Докато се промъкваха в нощта през гори и полета, до слуха им достигаха стенанията на умиращи войници, които караха сърцето на Колтър да тръпне. Безсмисленото клане на хора го ужасяваше.

Спомни си думите на генерал Лий, когато говореше за загубите на Севера, както и за техните собствени. „Добре че войната е толкова ужасна, иначе щеше да ни хареса да играем на криеница.“

Тайно се промъкнаха по улиците на Фредериксбърг и се заслушаха в разговорите на малките групички от мъже, които изобщо не обърнаха внимание на тримата янки пехотинци.

— Постоянното съсредоточаване на чужди войски действа демобилизиращо на нашите войници.

— Тринадесето поделение от Ню Хампшир помете онези бунтовници! Те пресякоха железопътната линия малко по-надолу от Хейзъл Рън…

— Да — прекъсна го друг — и проклетите бунтовници откриха огън срещу нас. Когато излязохме от клисурата и помирисахме барута на пушките им, трябваше да се оттеглим.

— Бъди благодарен, че си доживял да направиш това — промърмори Брайс на себе си, когато отминаха.

Колтър ги водеше по Каролайн Стрийт към центъра на града. Повечето от къщите на тази улица бяха пълни с ранени, защото местните хора бяха избягали в зоната, контролирана от Конфедерацията, за да бъдат в безопасност.

От една къща излязоха няколко офицери от войските на Севера и Колтър сви в близката пресечка, следван от Брайс и Андре.

— Искам да вземем един от тях с нас — промърмори Колтър, докато наблюдаваше петимата мъже.

— Имате ли предпочитания към ранга, приятелю?

— Не се шегувай, Андре!

— Никога не се шегувам. Брайс, охранявай полковника — прошепна Андре и безшумно изчезна надолу по уличката.

— Върви след него — нареди Колтър на Брайс. Съжаляваше, че бяха изпратили Хю да помага на генерал Браг в Кентъки. Андре беше безразсъден, а Хю го отрезвяваше и обуздаваше.

Колтър успя да огледа петимата мъже, когато наближиха пресечката, където той се бе спотаил. Реши, че капитан на артилерийско поделение ще му свърши работа.

Когато минаваха покрай него, той се прилепи до стената и остана скрит в сянката. Беше използвал успешно и преди номера с куриера и нямаше причина да смята, че сега ще се провали. Колтър започна да брои наум, за да даде на другите време да се отдалечат нагоре по улицата, преди той да изтича след тях. Намаза лицето и гърдите си със саждите, полепнали по стената на тухлената сграда, издърпа козирката си напред, за да прикрие лицето си и тръгна.

Андре изруга с пиянски глас от другата пресечка и блъсна групичката мъже.

Чуха се няколко незлобиви ругатни и тогава се появи Брайс да спаси пияния си приятел, който поде романтична балада и успя да привлече вниманието на офицера, на който Колтър се бе спрял. Молейки се за още няколко минути, за да успеят, Колтър извади ножа си и се промъкна зад тях.

Не разбра какво ги издаде, но капитанът се разкрещя:

— Бунтовници!

Чуха се изстрели. Брайс бутна капитана към Колтър и му извика да бяга, докато двамата с Андре задържат останалите офицери.

Колтър опря ножа си в гърлото на капитана, притисна коляно в гърба му и го принуди да върви. Трябваше да положи доста усилия, за да не се обърне да види какво става отзад. Мисията бе по-важна от приятелството. Но когато наближи кордона при понтонния мост в края на града, чу още изстрели.

Щастието се усмихна на Колтър и той успя да преведе пленника до предните позиции на Конфедерацията. Но не дочака похвала от генерал Лонгстрийт или генерал Лий, тъй като у капитана откриха заповед за подновяване на битката на следващия ден. Колтър се върна за Брайс и Андре в униформата на пленения капитан.

Цяла вечер слуша различни версии на бягството. Приятелите му бяха успели да се измъкнат. Как, янките не знаеха, но на него самия като офицер му бе наредено да участва в търсенето на бунтовниците от къща на къща. Вече се развиделяваше, когато Колтър реши, че трябва да се върне. В противен случай рискуваше да го хванат. Когато пое по обратния път, се натъкна на иглу. Ако сетивата му не бяха тренирани да долавят и най-лекия шум, той щеше да пропусне Андре и Брайс.

Бяха почти премръзнали при опита си да преплуват реката. Андре бе пострадал сериозно — имаше дълбока рана на бедрото и куршум в рамото. Брайс бе леко ранен и бе успял да издърпа приятеля си в иглуто.

 

 

Вече бе в покрайнините на Ричмънд. Изнемощял, Колтър се олюляваше на седлото, а конят му едва тътреше копита, готов всеки миг да се строполи от изнемога. Мъжът опита да си припомни какво се бе случило в часовете, след като бе открил Брайс и Андре. През целия ден се криха в иглуто, докато не дойдоха няколко янки, които се опитаха да извлекат замръзналите тела на техни приятели, за да ги погребат. Смесиха се с тях и успяха да избягат.

Но през следващите дни Андре изпадна в треска. Бълнуваше името на Наоми и, получил разрешение от генерал Лонгстрийт, Колтър изпрати Брайс да я доведе, тъй като неговите рани не бяха сериозни. Полковникът почти му завиждаше за шанса да отиде до Ричмънд, но бе получил заповед да занесе телеграма на генерал Браг в Кентъки.

Най-сетне водеше Андре вкъщи и копнежът му да види Елизабет и дъщеря си бе на път да се осъществи. Той потри наболата си брада, покриваща бузите и брадичката му, и се усмихна. Как ли щеше да го посрещне Елизабет? Дали носеше коледния му подарък?

 

 

В същото време Елизабет говореше тихо на Никол, но Колтър не напускаше мислите й. Бе приела да я закарат с каруца до гарата, защото се умори да носи дъщеря си. Когато погледна високите куполи на църквите, които ясно се открояваха на развиделяващото се небе, тя мислено се помоли за здравето на Колтър. Дано Бог го закриля, където и да се намира той.

Каруцата зави към реката и младата жена въздъхна. Искаше час по-скоро да види гарата. Голяма лодка пренасяше бъчви по реката. Лодкарят и кочияшът се поздравиха и от краткия им разговор Елизабет разбра, че карат вода към склада на господин Либи, където били затворени повечето пленени офицери.

На остров Бел малко по-надолу по реката имаше още пленници.

Ако съдбата се покажеше жестока и някога пленяха Колтър, Елизабет се надяваше да се отнасят по-човешки с него, отколкото с мъжете зад стените на южняшките затвори.

— Злокобно място, госпожо — рече кочияшът, когато минаха покрай склада.

— Да, да, наистина — отвърна тя и покри с ръка очите на Никол.

— Чух, че янките дори не се осмеляват да доближат до прозорците. Часовите имат заповед да стрелят, ако някой от пленниците го стори. Един приятел се хвалеше, че получил едномесечен отпуск, задето застрелял един от тях, уж беглец.

Елизабет не се впусна в спор. И тя бе чувала подобни истории. Искаше да спрат да говорят за това, но не знаеше как да накара непознатия да млъкне. Не желаеше да си припомня жестокостта на генерал Нортроп, който наредил на капитана, отговорен за снабдяването на затворниците с провизии, да изхвърли всичко в река Джеймс.

Забеляза, че пред вратата на затвора бяха натрупани кутии и извърна глава да не гледа плячкосването им. Часовите стояха невъзмутимо и не се намесваха.

Смяташе себе си за лоялна южнячка, но тази гледка я разстрои.

— Жалка гледка, нали? Складовете малко по-надолу са пълни с брашно, ала никой не може да припари до тях, госпожо, а в същото време тези нещастници измират от глад.

Елизабет измърмори нещо и се опита да не мисли за това. Никол се въртеше и беше неспокойна. Елизабет започваше да се плаши от наближаващото пътуване с влака. Тя тихо подвикна на коня да засили ход.

Най-сетне стигнаха гарата. Елизабет благодари на мъжа, че я бе докарал. Побърза да купи билет, промъквайки се през тълпата. Гарата бе препълнена с ранени войници и техни приятели или роднини, които се опитваха да им помогнат.

Благодари на Бога, че не се наложи да чакат дълго, защото Никол постоянно й задаваше смущаващи въпроси с широко отворени очи.

— Къде е кракът му, мамо? — попита тя, докато един войник минаваше, подпрян на други двама.

— Да, Джони — пошегува се добронамерено един от тях, — кажи ни къде е?

Ужасена, Елизабет видя как мъжът спря и се обърна към тях. Дори не осъзна, че е придърпала Никол по-близо и инстинктивно я е прегърнала в защита, докато войникът не я заговори.

— Не се бойте, госпожо. Дадох го на един янки, мило дете.

— Но това е глупаво. Той не може да използва три крака — отговори Никол и му се усмихна.

Жените наоколо се разсмяха при тези думи, някои по-високо, други по-тихо, а няколко войника запяха „Земята на Дикси“. Елизабет винаги бе намирала за странен и нелеп факта, че песен, написана от янки, бе избрана за химн на Юга.

Влакът Ричмънд-Питърсбърг пристигна, изпускайки големи бели кълба пара в студения въздух. Няколко войника помогнаха на Елизабет да се качи по стълбата, която кондукторът свали и когато се увериха, че двете с Никол има къде да седнат, се отдалечиха.

Развълнувана, че за първи път се вози на влак, Никол подскачаше на мястото си. Елизабет опита да я успокои, но я остави да се порадва, докато срещу тях не седнаха две намусени дами.

Елизабет нервно извади парче пшеничен хляб и салфетка и подаде на Никол, като се надяваше, че след като хапне, Никол ще заспи.

Вонята, която се носеше из вагона, пълен с войници, накара стомаха й да се преобърне. Мъжете се блъскаха по пътеката между седалките, викаха, пиеха и плюеха по пода. Офицерите се преструваха, че нищо не забелязват.

Когато влакът набра скорост, Елизабет затвори очи. Не обичаше да пътува с влак. Струваше й се, че се движат с бясна скорост. Местностите, през които минаваха, бяха същинска пустош — тук-там дървета и никаква жива душа.

Колкото повече влакът приближаваше към Питърсбърг, толкова по-силно се изопваха нервите на младата жена. Правилно ли постъпваше? Ами ако Алма не беше в „Туин Пайнс“? Не, каза си тя след миг, нямаше къде другаде да бъде. До последния си дъх Алма Уеринг щеше да брани скъпоценната си земя и дома си. Беше там, както винаги. И чакаше.

 

 

А в Ричмънд в главата на Колтър се въртяха същите предположения. Елизабет го чакаше. Нямаше къде да отиде. Ала минути след като влязоха в къщата, в която Елизабет и Никол бяха живели с Наоми, той откри, че любимата му не е тук. Стаите тънеха в тишина. Щом настаниха Андре в леглото, Колтър претърси къщата и откри писмото на Елизабет.

Безпокойството му се стопи и той увери Наоми, че се е наложило Елизабет да отиде при Емили.

— Веднага щом купя всичко, от което се нуждаеш, ще отида да я видя.

— Първо си почини — рече загрижено Наоми. — Остани тук с Андре, аз ще изляза.

Колтър зърна отражението си в огледалото над бюрото. Изглеждаше окаяно, сякаш бе пил в продължение на дни. А и вонеше ужасно. Той кимна и се усмихна тъжно.

— Добре, иди ти, Наоми.

Когато младата жена излезе, Колтър запали камините във всички стаи, за да стопли изстиналата къща. Увери се, че Андре е настанен добре и отиде в кухнята, където също запали огън. Извади вода от кладенеца, напълни чайника и започна да крачи напред-назад, докато водата заври. Отново се качи да провери как е Андре. Когато се върна и видя, че водата още не е завряла, се почуди как ли една жена би се справила, ако трябва да чака толкова дълго. Прибави още дърва в огъня.

Когато за трети път се върна в кухнята, зърна Джош да стои на задната порта. Колтър нададе радостен вик, който стресна стареца.

— Вие ли сте, полковник?! — едва го позна той.

Колтър се втурна да го посрещне по средата на двора.

— Какво правиш тук? Току-що пристигнах и намерих бележка от Елизабет, че се връща при госпожица Емили.

— Наистина ли? — Джош го гледаше объркано.

— Да не би да си дошъл да я вземеш? — Колтър усети как безпокойството му нараства.

— Да, сър. Вижте, капитанът ни взе…

— Какъв капитан?

— Капитан… Халък. Точно така. Появи се тъкмо когато впрягах мулетата, за да дойда да взема госпожица Елизабет. Каза, че колата му трябва да прекара ранените. И госпожица Емили… му даде колата заедно с мулетата.

— Тогава къде е Елизабет?

— Ако не е тук, полковник, нямам представа…

Колтър ядосано прокара пръсти през косата си. За малко да излее яда си върху Джош, но се овладя навреме. Старецът трепереше, явно бе извървял пеш целия път дотук.

— Ела в кухнята, Джош. Запалил съм огън. Сигурен съм, че ще се намери нещо, което да те сгрее отвътре.

— Но госпожица Елизабет…

— Ще говорим вътре.

Джош разказа какво се бе случило. Колтър нямаше представа къде би могла да отиде Елизабет с Никол. Знаеше, че тя никога не би тръгнала пеша към Емили с детето. Доби също бе изчезнал и Елизабет нямаше на кого да остави Никол, а Колтър бе сигурен, че не би взела детето със себе си в службата си.

— Джош, подполковник Лорънт е в къщата. Ранен е и някой трябва да остане при него, докато… — как, по дяволите, трябваше да нарече Наоми? Негова любовница? Дамата на сърцето му… — Една жена ще дойде да се грижи за него, но аз не мога да я изчакам. Трябва да намеря Елизабет.

Колтър не тръгна с жребеца си. Горкото животно едва не бе издъхнало от умора и сега дремеше в обора. Не можеше да иска повече от това, което конят вече му бе дал. Тръгна пеша, макар да си даваше сметка, че привлича погледите на минувачите с отвратителния си външен вид. Ако Елизабет беше на работа, той не можеше да влезе, за да я види. Щяха да го помислят за луд.

Заобиколи по страничните улички към хотела си.

Намери втория екземпляр от писмото на Елизабет под вратата и безпокойството му прерасна в страх. Безпорядъкът на писалището веднага привлече вниманието му. Първоначално си помисли, че стръвта, която бе оставил, е захапана. Не забеляза двете чаши и гарафата, защото го стресна припряно почукване на вратата. Носеха му гореща вода, както бе поръчал във фоайето.

Остави съда и започна да разкопчава куртката си, когато забеляза двете чаши. Въпреки необходимостта да бърза, Колтър се спусна към писалището. Трескаво прерови писмата, разхвърляни отгоре, като четеше датите.

Повечето бяха служебни и трябваше да го чакат в кутията му на рецепцията на хотела.

Не виждаше смисъл в това някой да си направи труда да вземе пощата му, да я донесе в стаята му, очевидно да я прочете и после да не направи нищо, за да прикрие това, което е сторил…

Освен ако всичко не е било оставено така нарочно, за да го намери и да си направи заключение. Умът му трескаво работеше.

Да не би Елизабет да е влязла в стаята му, когато са претърсвали писалището му? И ако го е направила, какво й се е случило?

Изпълнен с гняв, Колтър се насили да запази спокойствие и да обмисли всичко трезво. Другата сцена, която си представи, бе как Елизабет влиза в стаята му, оставя бележката си… Не, тя никога не би си позволила да чете писмата му! Възпитанието нямаше да й позволи.

Колтър грабна шапката си и се втурна навън. Знаеше много добре кой е бил в стаята му. И цялата армия на Севера нямаше да я спаси, ако Елизабет бе пострадала!

 

 

Елизабет се помоли никой да не я познае, докато влакът забави ход и спря на гарата.

Младата жена опита да се отърси от мрачните си предчувствия, събуди Никол, като изчака да слязат войниците и двете дами, преди да свали дъщеря си от влака.

Каретите и каруците, дошли да посрещнат пътниците, бързо се напълниха с багаж. Елизабет потърси градски превоз, който да ги откара от Покахонтас до мястото, откъдето започваше покрития с настилка път. „Туин Пайнс“ бе на петнайсетина километра югоизточно от Питърсбърг, между железопътната линия Норфолк-Питърсбърг и линията Питърсбърг-Уелдън. Мисълта, че трябваше да извърви целия път, й напомни колко необмислено бе решила да предприеме това пътуване.

Скоро щеше да завали сняг. Тя шепнешком увери Никол, че не след дълго ще бъдат на топло. Трябваше спешно да намери превоз.

Огледа се и накрая приближи до възрастна двойка чернокожи с фермерска конска кола. Не я разпитваха, за което им бе благодарна, нито пък взеха за странно искането й да я оставят недалеч от „Туин Пайнс“. Ала вместо да я успокоят, я изплашиха още повече, като споменаха, че из областта се навъртат групи янки и крадат каквото намерят. Но Елизабет бе уплашена повече от мисълта, че скоро ще види отново къщата, навяваща й ужасяващи спомени.

Младата жена прегърна Никол, докато колата скрибуцаше по неравния път и опита да си вдъхне кураж. Спомни си обещанието, което бе дала на Никол да не позволи на никого да я откъсне от нея, нито да я нарани.

Трябваше да намери сили и смело да се изправи лице в лице с жената, която в нейните очи, олицетворяваше всичкото зло на света.