Тереза Майкълс
Приютени в рая (7)

Седма глава

Елизабет не помръдна и Колтър добави:

— Не можеш да повярваш, че искам да се възползвам. Всичко, което се случи, те кара да не ми вярваш, нали?

В гласа му пролича заплаха, но и стаена болка. Той й препречи пътя и тя не можа да избяга към преддверието. Сгреши, като погледна през рамо към вратата на спалнята. В това време Колтър успя да се приближи още повече, преди тя да се обърне и да се озове лице в лице с него. За негова изненада, Елизабет пристъпи напред и нежно попита:

— Няма път за отстъпление, нали?

Тялото му трепереше от гняв. Гордостта го накара да вдигне вежди недоумяващо, когато бавно, много бавно, ръката й се вдигна да докосне бузата му и желанието му да търси удовлетворение се стопи.

— Какво весело преследване ти устроих тази вечер — рече тя и наведе глава, докато ръката й се плъзгаше надолу към гърдите му. — Толкова си силен, Колтър! Завиждам ти.

— Елизабет, аз…

— Искаш толкова много от мен — продължи тя с безизразен глас. — Не, не от мен, а от момичето, което бях — тя повдигна глава и се вгледа в лицето му. — Приеми малкото, което мога да ти дам, и не моли за повече. Ако не го направиш, Колтър, накрая ще ме намразиш. Всичко, което преживях през тези години, ме промени. Искам да знаеш всичко. Никога нямаше да намеря сили да кажа на теб или на когото и да било другиго, но в случая не се съобразявам със себе си, а с Никол. Не можеш да я излагаш на риск…

— Тогава ми позволи да ти помогна! Докато бях в Европа при баща ми и неговите приятели, осигурих финансовата си стабилност. Мога да наема адвокат, който да се бори срещу иска на Алма. Ще открия какво точно се е случило с Джеймс и ако ми позволиш, ще поема пълната ти защита и закрила.

Тя се обърна.

— Колтър, дори да ти позволя да го направиш, ще отнеме много време. С мен може да се случи всичко…

— Не разбирам. Какво може да ти се случи? — той се опита да я задържи и я притегли към себе си, но тя се отдръпна назад.

— Ако Алма ни открие и ми вземе Никол, аз ще ги последвам. Алма заплаши да ме убие. Ако аз съм мъртва, Джеймс изчезнал, а ти — на фронта, кой ще й попречи да изпълни пъкления си план?

— Значи всяко официално запитване за съдбата на съпруга ти, което направя, всяко действие от моя страна…

— Дори само слух би я довел тук. Ако поне малко те е грижа за детето ми, не привличай вниманието върху нас, не ни излагай на риск!

Колтър забеляза как тя потрепери от напрежение, но не приближи към нея.

Младата жена се отправи към стаята си.

— Елизабет, почакай…

— Лека нощ, Колтър.

Би се почувствал по същия начин, ако му бе казала сбогом. Превъртането на ключа го накара да осъзнае, че не само физически го бе отблъснала, а го бе изключила от живота им. Бе съкрушен. Не можеше да върне миналото.

 

 

Елизабет стана и се изми много преди изгрев-слънце. Отново облече тъмносинята пола и вталения жакет, който много й подхождаше. Насили се да изяде една бисквита с мед и си наля втора чаша чай, докато чакаше Колтър да се събуди. За да не бъде сама, тя отиде в кухнята при Рута, чието мълчаливо присъствие я успокояваше. Отделена от високия обор и сеновал с покрита с плочки пътека, кухнята бе иззидана от тухли, а едната стена бе изцяло заета от масивна камина и пещ за хляб. Къщата бе на повече от сто години.

— Ще хапнете ли още една бисквита, госпожице Бет?

— Стига ми една, Рута. Да занеса ли подноса със закуската на Емили?

Рута поклати глава и постави порцелановия чайник на покрития с ленена салфетка поднос. Когато прислужницата излезе, Елизабет огледа помещението. По всичко личеше, че някога бе служило и за кухня, и за трапезария на фермерско семейство.

Масивната дървена маса и пейките все още бяха тук, но младата жена седна на единия от двата стола, които явно бяха добавени отскоро. Дъската за пране, която двете с Рута се редуваха да използват, бе подпряна на вътрешната стена заедно с големите съдове, употребявани някога за осоляване на месо. Дървеният шкаф също си стоеше на мястото, но вече не складираха в него храни, тъй като бяха направили килер. Пресата за сирене събираше прах, защото нямаха крава, а разнебитеният тъкачен стан бе изоставен в един от ъглите.

Масивните напречни греди на тавана привлякоха погледа й и Елизабет опита да си представи времето, когато на тях са били накачени бутове пушена шунка, бекон, лук и връзки изсушени подправки. Какви ли хора са живели тук, на какво са се смели, за какво са плакали между тези стари стени…

Мислите й бяха прекъснати от господин Джош, който влезе в кухнята и сложи наръч подпалки в коша за дърва до пещта.

— Денят ще бъде хубав, госпожице Бет. Мулетата са готови, чакат точно както нареди полковникът — той взе черпака, окачен над покритото дървено ведро с прясна вода, загреба и отпи жадно. Погледна бисквитите върху масата и попита: — Вие закусихте ли вече?

Трудно бе за Елизабет да не се усмихне, когато господин Джош влизаше в ролята на бавачка.

— Има още много, ако искаш…

— Да, току-що извадени от пещта. Доволен съм, когато моята Рута не ги прегаря и не трябва да ги стърже след това.

— Харесваш полковника, нали?

— Ами… Язди хубав и добре гледан кон. Няма и петънце по него! Можеш да познаеш някой що за човек е по това как се отнася с коня си.

Елизабет не се сдържа и се разсмя. Скочи и го прегърна.

— Тази сутрин наистина имах нужда някой да ме разведри! Признавам, малко съм изплашена от предстоящата среща с министър Меминджър. Логиката ти е желязна, почти ме накара да повярвам, че щом полковникът се отнася добре с коня си, може би и хората могат да очакват същото отношение от него — Елизабет отстъпи назад и забеляза игривия блясък в очите му.

— Не говорете така, госпожице Бет. Просто казвам, че това е един от начините да прецените човека — прислужникът погледна зад нея и усмихнато изрече: — Добро утро, полковник!

Елизабет се обърна навреме да види кимването на Колтър. Той стоеше в преддверието, водещо към къщата. Бе се облегнал на рамката на вратата. Тя огледа гладко избръснатото му лице и се опита да отгатне настроението му. Ала остана разочарована, когато той само й кимна за поздрав.

— Рута е изпекла бисквити, Колтър. Има и чай.

За момент той се поколеба, оставяйки у Елизабет странното чувство, че не е сигурен в реакцията й, и седна на масата. Елизабет взе порцеланова чаша и чинийка от откритата полица, наля му чай и му го поднесе. След това застана зад него, неспособна да откъсне поглед от редингота, който подчертаваше широките му рамене.

— Ще се присъединиш ли към мен?

Елизабет се огледа за Джош, като мислеше, че поканата на Колтър е отправена към него, но прислужникът се бе измъкнал незабелязано. Тя не желаеше да обтяга още повече отношенията им, затова прие поканата.

Колтър вече си бе намазал втора бисквита с мед, преди още Елизабет да е отпила от чая си. Той примижа от наслада и се усмихна като малко момченце.

— Сладкишите на Рута са божествени! Главният готвач в хотела не може да й стъпи на малкото пръстче — отбеляза той и посегна за трета бисквита. — Помогна ли й да направи списък на останалите продукти, от които се нуждае? Обещах да ги донеса на връщане.

Елизабет се поколеба дали да му отговори, като замислено очертаваше с пръст ръба на чашата. Доверие… Колтър искаше от нея да му се довери. Но ако бъде честна, може да постави Рута в опасност.

— Не ми казвай, че още със започването на деня съм извършил нов непростим грях?

Думите му прозвучаха грубо, изневерявайки на спокойния му тон напоследък. Елизабет го погледна и решително изрече:

— Рута не се нуждае от помощта ми, за да направи списък на продуктите. Тя може да чете и пише.

— Моля?!

— Не повишавай глас, Колтър! Искаше да ти се доверя, нали? Знам, че законът забранява робите да бъдат учени на четмо и писмо, но Рута и господин Джош са свободни хора. Всъщност те винаги са били такива, макар от деца да са обучавани за прислужници в семейството на Емили. Когато родителите й починаха, тя им предложи да дойдат да живеят при нея, но им върна документите, така че те бяха свободни сами да решат как да постъпят — прошепна Елизабет и го погледна гневно, преди да се наведе над масата и да постави пръст на устните му. — Нямаш никакво право да поставяш под въпрос качествата и ума им.

Колтър не издържа на изкушението и целуна върха на пръста й, оставяйки мед върху нежната кожа. Преди да успее да примами пръста й в устата си, Елизабет дръпна ръка и с невинно изражение, което му подейства още по-предизвикателно, облиза меда.

Колтър се боеше да не усложни нещата, затова повдигна примирено рамене, взе си още една бисквита и изпи чая си. Имаше нужда от време, за да сподели тревогите си. Попи внимателно със салфетката устни, сякаш бе на официална вечеря и се облегна назад. Елизабет го наблюдаваше. Той скръсти ръце. Тъмният загар на кожата му бе почти същият по цвят като жилетката на костюма му.

— Елизабет — започна той, — това, което ми каза, е много сериозно. Разбираш, че аз…

— Знам кой си и какъв си, Колтър!

— Ти ми се довери. Нямам намерение да разрушавам крехкото доверие помежду ни, бъди сигурна в това. Но се притеснявам някой друг да не научи. Знам, че си била изолирана и до теб не са достигали новини, но да образоваш роби…

— Казах ти, че те не са роби!

— За външния свят са. Незаконно е да ги учиш да четат и пишат. Наказанието за Емили ще бъде много сурово, но ако направят разследване, ще стигнат и до теб.

— Ти одобряваш ли робството?

Погледът му бе непроницаем, когато срещна нейния.

— Бия се, защото вярвам в правото на щатите на самоуправление. Робството ще отмре от само себе си, независимо от изхода на тази война. Икономическото развитие на северните градове, почти два пъти по-големият брой на железниците в Северните щати, заедно с множеството фабрики — всичко това работи срещу порядките на Юга. Ние останахме зависими от Севера. Политическият, икономическият и социалният живот е доминиран от богатите южняци, които притежават огромен брой роби, но това няма да продължи още много.

— Никога преди не си споменавал за възгледите си, Колтър.

— Никога не си ме питала. Колкото и да ми се иска да продължим този интересен разговор, опасявам се, че трябва да тръгваме за срещата с Меминджър.

Елизабет излезе да вземе бонето си. Краткият разговор й показа Колтър в нова светлина. Не бе сгрешила, като му се довери. Налагаше се да съобщи на Емили, че той е посветен в тайната. След малко младата жена се върна и приближи до обикновената фермерска каруца.

— Извинявай за начина, по който се налага да пътуваме, Елизабет. Не се сетих да потърся кон за колата. Ще се погрижа днес.

Тя му позволи да я вдигне на дървената седалка и пооправи фустите си, докато мъжът се настаняваше до нея.

— Колтър, ще се чувствам по-спокойна, ако не купуваш кон. Опасността да бъде откраднат…

— Но ти ще се нуждаеш от превоз, за да ходиш на работа в града.

— Не. Ще ходя пеша. Най-малкото привличане на…

— … вниманието би било пагубно. Да, знам.

Той дръпна юздите и подкара мулетата. Елизабет бе доволна, че поне за малко помежду им се възцари мълчание. Искаше й се да я придружи на срещата с министъра, защото присъствието на Колтър можеше да се окаже много полезно.

Сякаш отгатнал мислите й, той я попита какво възнамерява да каже на Меминджър.

— Ти споменавал ли си му моето име? — попита Елизабет.

— Не. Просто го помолих да приеме за разговор една от нашите смели дами южнячки, родом от Вирджиния, осиротяла по време на войната. Споменах, че се нуждаеш от работа, че притежаваш прекрасен характер, а почеркът ти е тъй филигранен и безпогрешен…

— Но, Колтър, ти никога не си чел нищо, написано от мен!

— Незначителна подробност — той я погледна и се усмихна дяволито. — На Меминджър му е необходим само един поглед, за да разбере, че съм бил прав — изявлението му подобри настроението й и тя избухна в искрен, галещ ухото, смях.

След малко Колтър добави:

— Май забравих да спомена, че той ще получи препоръчително писмо от военния министър.

— Не разбирам! Как може някой да напише препоръчително писмо за мен, без да ме познава и без дори да знае името ми.

— Не съм те изложил на риск, така че не се сърди, Елизабет. Беше лична услуга. Той споменава само, че познава приносителя на писмото — Колтър умело насочи мулетата и заобиколи дълбоките бразди по пътя. — Останах изненадан, когато научих, че не малко дами са се обърнали към президента да се застъпи за тях и никоя не се е посвенила да спомене, че познава този или онзи политик. Реших, че би било справедливо да дам и на теб такава възможност.

Елизабет положи ръка върху неговата в израз на благодарност и се опита да овладее вълнението си.

Умело и спокойно Колтър успя да си проправи път по претъпканите градски улици. Елизабет погледна познатата сграда, пред която спряха. Фасадата от бял камък искреше на слънцето.

— Тук се помещава службата за съкровищни бонове — обясни Колтър. — Меминджър ни очаква — полковникът скочи от колата, заобиколи и помогна на младата жена да слезе. Лекото треперене на тялото й издаваше нервността й. — Можеше да си спестиш притесненията, ако бе приела помощта ми. Не е необходимо да работиш.

Мъжът все още държеше ръцете й, когато Елизабет погледна към златната игла, с която бе забоден шарфът, завързан на врата му. Бежовият цвят хармонираше идеално с ленената риза. Нямаше съмнение, че Колтър може да я издържа, но тя не би приела.

— Не ми каза, че възнамеряваш да ме придружиш.

— Не съм те заблуждавал относно намеренията си. Но ти не отговори на въпроса ми.

— Приеми решението ми, Колтър. Засега това е единственият изход за мен.

Милата й усмивка стопли сърцето му, въпреки че той искаше повече, много повече от нея. Успокои се с това, че поне приема компанията му, което бе стъпка в правилната посока. Предложи й ръката си и я поведе към някогашната девическа академия „Льо Фебр“.

Кристофър Меминджър ги измери с проницателния си поглед и сковано ги покани да седнат. Поведението му бе резервирано, видът му — строг. Все пак се показа благосклонен, макар да нарушаваха програмата му за деня. Елизабет имаше чувството, че ако Колтър не беше с нея, срещата й с министъра щеше да бъде значително по-кратка.

Както се бяха уговорили предварително, Колтър я представи с моминското й име Хамънд и добави, че семейството й произхожда от областта Кинг Джордж, което я учуди. Откъде знаеше той, че писмата й до Меминджър са били подписвани именно така? Възнамеряваше да го попита по-късно.

Напълно спокоен, Колтър изчака министърът да прочете препоръчителното писмо.

— Ако се нуждаете от още препоръки — изрече полковникът бавно и добронамерено, — сигурен съм, че Рандолф, Седън или Лечър с удоволствие ще ви осведомят. Разбира се, госпожица Хамънд е прекалено скромна, за да тревожи нашата Първа дама, но съм сигурен, че Варина Дейвис лично би подкрепила нейната молба за работа.

— Няма нужда, няма нужда — отвърна Меминджър и хвърли писмото при другите документи върху писалището си. — Ако сте така любезна да ми демонстрирате вашия почерк, госпожице Хамънд, сигурен съм, че можем да ви предложим работа. Бихте могли да номерирате съкровищни бонове например. От вас ще се очаква да завеждате под номер поне три хиляди бона на ден. Работното време е от девет до три следобед, пет дни в седмицата. Ще ви бъдат удържани по десет цента за всеки повреден или унищожен бон. Като начало месечната заплата е шейсет и пет долара. Ще ви удържаме по три долара за всеки пропуснат ден, освен ако нямате проблеми със здравето. Това е. Имате ли въпроси?

Елизабет поклати глава, написа името си на листа, който министърът й подаде, и го върна.

Меминджър взе листа и без дори да го погледне, го остави настрана и се изправи.

— Ако искате, ще ви покажа работното място.

— Да, бих искала. Много любезно от ваша страна. Аз…

— Министърът се радва, че може да ти помогне, Елизабет — заяви Колтър и размени поглед с Меминджър.

Колтър отново й предложи ръката си и те последваха Меминджър на горния етаж. Елизабет застана на прага и огледа работното помещение. Стаята бе светла и приветлива. Няколко служителки седяха на работните си маси, всяка заета със задълженията си. Елизабет се бе надявала, че ще се запознае поне с някоя от бъдещите си колежки, но Меминджър погледна джобния си часовник и тримата излязоха.

— Кога бихте искали да започнете работа, госпожице Хамънд?

— О, още утре…

— Не избързвай — възпря я Колтър. — Ще трябва да помислим как ще пътува дотук, Кристофър.

— Може да си наеме стая в „Балард Хаус“. Много от младите жени са отседнали там. Осигурили сме им транспорт и за отиване, и за връщане от работа.

— Лелята на Елизабет е доста възрастна и би искала племенницата й да остане да живее в дома им извън града. Сигурен съм, че няма да представлява проблем.

Елизабет тъкмо се канеше да прекъсне Колтър, но предупредителният му поглед я накара да замълчи. Скоро си тръгнаха и тя едва изчака да излязат, за да се нахвърли върху му.

— Защо се държа така, сякаш съм глухоняма! И сама мога да изложа проблема си.

— Знам — рече той, хвана я за ръка и я поведе към колата. — Сега си тръгваш, а аз ще уредя още някои неща. Говорих вместо теб — продължи той, заобиколи колата и се качи — само за да покажа на Меминджър, че в мое лице имаш защитник.

— Но ти подхвърли доста имена! Знам, че Лечър е нашият губернатор, но останалите… И да му кажеш, че госпожа Дейвис би ме подкрепила лично?! Мошеничка, ето каква ме изкара…

— Свърши ли? Седън и Рандолф са висши военни служители, на които разчитам като на приятели. Ако е нужно да получиш и одобрението на Първата дама, ще го имаш. Изглежда, както и да се опитвам да ти угодя, все успявам да те разгневя.

— Колтър, не искам да бъда неблагодарна, но… Истината е, че се боях да не би да не получа работата. Изглежда слуховете, че връзките в политическите среди помагат, не са безпочвени. Но аз ще докажа на господин Меминджър, че не е сгрешил, като ме нае.

— Достойни за възхищение чувства, госпожице Хамънд.

Сериозният му тон бе в разрез с подигравателната му усмивка, която стана още по-широка, когато Елизабет безуспешно опита да си придаде строго изражение. Накрая тя се разсмя весело заедно с мъжа, но миг по-късно отново възвърна сериозния си вид.

— Колтър, откъде знаеш, че в писмата си съм споменала за произхода си от областта Кинг Джордж?

Колтър забави отговора си, тъй като бе зает да подкара мулетата. Когато все пак отвърна, той избегна погледа й.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не можах да намеря покой миналата нощ, яздих до града, влязох с взлом в кабинета на Меминджър с намерението да открия писмата ти…

— Господи! Кажи ми, че не си го направил? — когато въпросът й не получи отговор, Елизабет за първи път се замисли за неговите военни задължения. — С това ли се занимаваш, Колтър? Крадеш тайни и разузнаваш на територията на янките?

— Това би ли те разтревожило?

— Да.

Колтър отпусна поводите. За миг се бе изплашил, че тя няма да отвърне, или ако все пак го стори, отговорът няма да е такъв, какъвто той очакваше.

— Не би признал, нали?

— Не мога. Но те уверявам, че не съм влизал в кабинета на Меминджър. Ти наистина си родена в Кинг Джордж, но сте се преместили още преди да си навършила годинка.

— Спомняш си такива подробности?!

— Помня всичко, свързано с теб, Елизабет. Всичко! Но да продължа. Тъй като не си способна да лъжеш, просто предположих, че няма да съумееш да използваш истината по най-добрия за теб начин.

— Разбирам — Елизабет колебливо погледна мъжествения му профил. Тя едновременно се зарадва и стъписа от факта, че той помни такива незначителни подробности. — Добър ли си в това, което правиш?

Той си спомни някои доста критични ситуации, когато се бе намирал на косъм от смъртта, и очите му потъмняха. Но моментът не беше подходящ да споделя с Елизабет рисковете, на които се излагаше, а надали и някога щеше да го стори. Стигаха й собствените й кошмари, които я преследваха нощем. Не искаше да я обременява и със своите.

Елизабет потъна в мълчание, заета със собствените си мисли. Колтър живееше в постоянна опасност, както всеки войник по време на война. Едва сега тя осъзна, че няколкото дни отпуск, които му оставаха, преди да се върне на бойното поле, са скъпоценно време за него. А тя дотолкова бе обсебена от собствените си проблеми, че почти не беше помислила за рисковете, на които е изложен Колтър. Елизабет се закле да му остави приятни спомени от краткото време, което щяха да прекарат заедно, без да излага на опасност дъщеря им.

Подобни мисли се въртяха и в ума на Колтър. Миналата нощ сблъсъкът му с Елизабет го бе хвърлил в сурово отчаяние, но тази сутрин нова надежда бе покълнала в душата му. Ако Бог, генерал Лий, янките и неговите собствени умения, му гарантираха живота, той завинаги щеше да запази като скъп спомен в сърцето си времето, което бе прекарал заедно с Елизабет. Все някак щеше да открие начин да я спаси завинаги от кошмарите й.

Потънали в тежки мисли, и двамата не забелязаха мъжа, който тайно ги наблюдаваше.