Тереза Майкълс
Приютени в рая (10)

Десета глава

През следващите няколко дни тайнственият съгледвач не се появи. Елизабет бе крайно предпазлива и постоянно напомняше на Джош и Рута да бъдат внимателни.

Работата й бе еднообразна и отегчителна. Не окуражаваше околните да я заговарят и скоро броят на номерираните от нея бонове достигна три хиляди, което бе постижение за първа работна седмица на „финансово момиче“, както сами се наричаха дамите тук.

Госпожа Хю Морган се появи чак следващия, понеделник. Джена, както дамата любезно помоли да я наричат, избра да седне до Елизабет.

Другите шокирано гледаха новопостъпилата, може би защото начинът, по който говореше, веднага издаваше, че е янки. Младата жена правеше впечатление с виолетовите си очи и гъстата бухнала кестенява коса. Първоначалното стъписване премина в открит протест и възмутените дами една по една отидоха да подадат оплаквания.

Елизабет бе объркана. Не знаеше какво да предприеме, въпреки че не бе забравила молбата на Колтър, нито факта, че познава съпруга на Джена. За нея той бе най-симпатичният сред хората на Колтър. Не бе честно да се настройват срещу Джена Морган само защото се бе родила на север.

Не след дълго се появи госпожа Марстънд.

— О, Елизабет, на дамите им е необходимо време да свикнат с госпожа Морган. Надявам се, мога да разчитам на теб да й съдействаш…

— Да, разбира се — бързо отвърна Елизабет, притеснена, че Джена Морган може да ги чуе. Госпожа Марстънд я потупа окуражително по рамото и отмина.

— Предупредих Хю да ми намери по-закътано място с по-малко хора. Свикнала съм да работя сама. Имам хубав почерк и често помагах на баща си в бизнеса. Но съпругът ми сметна, че ще ми бъде по-приятно да работя в компанията на жени. Типично за един мъж да вярва на подобни глупости.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред, щом ви опознаят, госпожо…

— Джена, моля. А аз мога ли да те наричам Елизабет?

Към края на работния ден Елизабет бе на мнение, че Джена Морган прикрива чувствителната си натура с арогантно поведение и затова предизвиква околните. Ала състраданието надви предпазливостта, когато Джена почти разплакана призна, че е съсипала няколко бона и ще бъде глобена още първия ден, а може би ще загуби и работата си. Елизабет веднага й се притече на помощ, като внимателно поправи сгрешените номера, което й коства объркване в реда на нейните. Постъпвайки на работа тук, Джена бе лишила от препитание някоя южнячка и недоволството на останалите бе разбираемо. Ала резервираността на Елизабет се стопи съвсем, когато новата й позната довери, че е загубила детето си. Елизабет почувства нейното желание да се сприятелят, както и тъгата по съпруга й, докато й разказваше подробности за болестта си преди и след раждането на детето. Дълговете на семейството й били толкова големи, че Хю не можел да ги погаси и по тази причина се наложило тя да започне работа.

Трогната и в същото време шокирана от емоционалните й признания, Елизабет се молеше наум Джена да не поиска от нея подобни интимни откровения. Ала настроението на новопостъпилата млада жена скоро се разведри и тя започна да разисква хода на войната и обстановката в Ричмънд. Но остана разочарована, че Елизабет не пожела да я осведоми къде точно са заминали Колтър и Хю, макар много находчиво да й задаваше провокиращи въпроси.

Част от страховете на Елизабет, че съпругата на Хю ще раз крие истинската й самоличност, се оказаха напразни. Вечерта Елизабет разказа на Емили как новата й позната бе споменала, че явно не може да бъде напълно разбрана от слушателката си, която не е омъжена. Елизабет я бе оставила в неведение.

— Става така, както се надявах, Елизабет. Добре е за теб да прекарваш времето си в компанията на млада жена на твоята възраст.

— Не съм много сигурна — рече Елизабет, макар да знаеше, че ще окуражи приятелските отношения с Джена, тъй като тя постоянно споменаваше по нещо за Колтър, а неговата любима бе жадна да научи колкото може повече за него.

В края на втората работна седмица Елизабет вече твърдо бе решила да се сприятели с Джена. Ядосваше се, че останалите дами продължават да отбягват госпожа Морган, както и самата нея, макар да разбираше мотивите им.

Джена възнагради добронамереността й с разкази за обществени събития, на които бе станала свидетелка заедно с Хю и Колтър, като не спираше да сипе похвали по адрес на полковника. Той никога не обръщал специално внимание на някоя дама, макар да не му липсвали обожателки.

През следващите дни грешките на Джена с боновете зачестиха и станаха причина за неприятен инцидент, който Елизабет не знаеше как да тълкува.

— Уверявам ви, госпожо Марстънд — протестираше Джена, а гласът й трепереше от възмущение заради обвинителния тон на другата жена, — дадоха ми по-малко бонове!

— Но това е невъзможно! Не се е случвало никога, разбирате ли? Никога досега!

— Госпожо Марстънд — намеси се Елизабет, — при така стеклите се обстоятелства не е изключено нещо подобно…

— Ами… Може би имате право — заекна госпожа Марстънд, доста стресната от това предположение, но бързо се съвзе. — Госпожо Морган, съгласна съм, че не всички изпитват симпатии към вас, и то по обясними причини, но са длъжни да се отнасят по подобаващ начин, щом вие работите в нашето финансово министерство. Трябва всячески да защитаваме нашето богатство, за да не позволим фалшифицирани бонове да попаднат в ръцете на врага. Не е тайна, че златните ни резерви намаляват с всеки изминал ден и това започна, много преди да оповестим нашата декларация за правата на южните щати. Но в подобно положение са и янките. Ако приема, че са ви дали по-малко бонове, следователно трябва да обвиня някоя от другите дами в грубо нарушение на реда и да подложа на съмнение съществуващото доверие. Ще се погрижа това повече да не се повтаря.

— Да, госпожо — съгласи се Джена кротко и възрастната дама си тръгна, ала недоволното й изражение не изчезна.

Елизабет можеше да се закълне, че за миг съзря триумф в очите на Джена, преди тя да сведе поглед и да прикрие чувствата си. Този инцидент събуди подозрения у Елизабет. Колкото повече мислеше за това, толкова по-уверена ставаше, че няма смисъл Джена да краде бонове — за какво биха й послужили? Досега се бяха събрали двайсет сгрешени бона, които не можеха да се поправят. Двайсет?! Елизабет се намръщи. Нима бе броила наум повредените бонове? Със сигурност вече бе загубила представа, тъй като бе помогнала на Джена да поправи не един. Защо й бе да брои предполагаемите сгрешени?

Предполагаемите?! Да, защото не ги бе видяла с очите си.

Елизабет бавно поклати глава. Трудно й бе да повярва, че Джена ще си позволи да ги скрие само защото се страхува да не я накажат и да не й удържат от заплатата. А и Джена бе доста разстроена от отношението към нея заради месторождението й, като че ли бе жигосана. Освен това бе заплашена да загуби работата си.

Не намирайки отговор на въпросите си, Елизабет реши да поговори с Емили. Щеше да й разкаже всичко и се надяваше по-възрастната дама да я подкрепи.

От притеснение я заболя глава. Добре че Джош дойде да я вземе. Докато пътуваха към вкъщи, се изля леденостуден дъжд. Вкочанена от студ, Елизабет забрави за Джена и за намерението си да говори с Емили.

Дори да не бе забравила, скоро щеше да го стори, защото онемя от изненада, когато съгледа Колтър на прага.

Двамата безмълвно размениха погледи. Колтър отиде да помогне на Джош да приберат мулетата, докато Рута се суетеше около Елизабет, която покорно се остави на грижите й. Студът се бе просмукал в костите й, а устните й бяха посинели.

Горещото кафе, щедро примесено с бренди, я стопли, но пламенната прегръдка на Колтър превърна зимната вечер в лятна жега. Полковникът отпрати Рута да се погрижи за съпруга си и отново прегърна Елизабет. Целувката му я остави без дъх.

— При теб се чувствам като в рая — прошепна той до устните й и ги погали с език, след което потъна в горещите копринени дълбини на устата й.

Удоволствието, което изпита, я изпълни с болезнено желание.

— Липсваше ми… Толкова ми липсваше — прошепна тя и целуна брадичката му, преди устните му отново да намерят нейните в сладко обещание.

Елизабет стоеше с гръб към огъня. Голите й стъпала потъваха в килима. Тя се надигна на пръсти и ръцете на Колтър обхванаха бедрата й, повдигнаха я и я притиснаха към тялото му толкова плътно, че дори перо не би могло да се промуши помежду им.

Устните им се сливаха и разделяха отново и отново, полуизречени думи заглъхваха между страстните им целувки, докато и двамата останаха без дъх.

— Кога пристигна?

— Преди около час.

— Колко дълго можеш да останеш? — прошепна тя.

Големите й очи умоляваха, както и нежният й леко потрепващ глас. Колтър приглади къдриците, разпилени по лицето й. Искаше му се да я излъже, но не можеше.

— Няколко часа. И те са откраднати.

Тя уплашено вдигна глава и обхвана лицето му, принуждавайки мъжа да срещне погледа й.

— Да не си навлечеш неприятности?

— О, не, за Бога, не — категорично отвърна той. — Неприятностите идват от това, че не мога да те виждам, да те прегръщам. Моля те, любима, не мисли за това. Само ми позволи да те целувам — устните му докоснаха нейните и я накараха да забрави всичко, заслепена от огнената му страст.

Ала след миг младата жена се отдръпна от него с изненадваща сила.

— Колтър, помисли! Не можеш да рискуваш…

— Мога! И го правя. Имам нужда от теб, Елизабет. Имам нужда от топлината ти, от любовта ти, а не от тази проклета война! Навоювах се.

Младата жена потръпна, обзета от лошо предчувствие. Ала неспособна да възрази, тя му отдаде това, от което той толкова се нуждаеше — своята топлина, негласната си любов, устните си…

Той взимаше всичко, наслаждаваше се на всеки миг близост, заглушавайки нарастващия смут в душата си.

Сърцето й се сви. Необуздаността, която ги бе обзела, ги водеше към опасна пропаст. Усещаше, че и Колтър го съзнава, макар целувките му да преминаха в настойчиви ласки, сякаш мъжът не искаше да се лишава от нежността, с която го даряваше любимата му. Бавно, мъчително бавно, тя долови как дишането му става по-дълбоко, по-равномерно, и това й помогна да укроти забързания ритъм на собственото си сърце.

Той облегна главата й на гърдите си, измъкна фуркетите от косата й и ухаещ копринен водопад се спусна по гърба й. Елизабет наклони глава, за да вижда лицето му. Бе омагьосана от чувствените му устни, от очите му, които я потапяха в сластно опиянение. Той се усмихна закачливо и продължи да я прегръща, без да иска нищо в замяна.

Тя плъзна пръсти по обветреното му лице и продължи да го гали, без да съзнава колко го възбуждат ласките й, после проследи извивката на ухото му, а мъжът хвана ръката й, целуна я нежно и я притисна към гърдите си.

— Би изкушила и дявол да разбие вратите на рая с милувките си, любима! Не съм светец, Елизабет, и никога не съм се смятал за такъв, но като знам, че ме чакаш тук, в тази къща се чувствам като приютен в рая…

Елизабет вдигна поглед, очите й бяха натежали от сълзи и тя премигна, за да ги прогони. Срещна погледа му и съзря желанието, което го разкъсваше. Тя се изчерви, но още няколко мига продължи да си повтаря наум в сладко опиянение думите му. Имаше за какво да копнеят, макар да не смееха да изкажат желанието си. Колтър бе за Елизабет олицетворение на мъката и на екстаза. Мъка, защото той бе единственият мъж, когото обичаше, макар да не се бе омъжила за него, и екстаз, задето отново я накара да се разтвори като цвете с пламенната любов, която открито й засвидетелстваше.

Мисълта за безопасността бе забравена, волята отстъпи на заден план и двамата се подчиниха на зова на плътта. В този миг Елизабет за нищо на света не би напуснала топлината и сигурността, която й предлагаха обятията му.

Колтър с възхищение съзерцаваше красивото й лице. За него не остана скрита душевната борба, която младата жена водеше със себе си. Въпреки негласното обещание за търпение, се изкуши да й каже, че отказът в случая не е проява на храброст. Мисълта да люби Елизабет не го напускаше, хвърляйки го и сладостни фантазии.

Отгатнала намеренията му, Елизабет усети нов прилив на сили, волята й да се бори се възвърна и тя го отблъсна.

— Вечерял ли си? — попита и направи няколко крачки към вратата. Учуди се, че никой, дори Никол, не ги бе обезпокоил.

— Опитите ми да те очаровам се провалиха, щом можеш да мислиш за храна в такъв момент.

— О, не, не е така! — възпротиви се тя закачливо. — Покорена съм, полковник. Ако продължите да ме омайвате дори още миг, ще издъхна в краката ви.

— Подобен изход — отбеляза той лениво и плъзна поглед по тялото й — си заслужава да бъде обмислен.

Игривите закачки секнаха, когато пламналият му взор задържа нейния. Вълнуващ спомен я накара да отвори широко очи, а мъжът усети разкъсващо плътта му желание. Пълните й устни, порозовялата кожа, леката усмивка, внезапното потрепване на миглите й и последвалата въздишка — всичко това го предизвикваше да удовлетвори изгарящата го възбуда.

— Колтър, моля те, недей — трескаво промълви тя.

Той се отдръпна и рече:

— Преобуй се в сухи чехли и да се присъединим при другите.

За да спаси и двамата от изкушение, Елизабет незабавно се втурна да изпълни поръката му. Но точно когато излизаха от стаята, Колтър спря.

— Отдавна мисля да те попитам защо спиш долу, далеч от другите обитатели на дома?

— По-спокойно е.

— Да не би все пак да планираш някакви забавления, които иначе биха смутили съня им?

Подигравателният му тон я смути.

— Понякога имам кошмари и будя Никол.

— Кошмари? — повтори той нежно, дори прекалено нежно. Хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Някой ден, Елизабет, ще ми разкажеш — мъжът леко погали сенките под очите й. — А когато този ден дойде, малка лисичке, ще имаш сенки под очите единствено защото си прекарала безкрайна любовна нощ и не си имала време да отдъхнеш.

Нежността му успокои изтерзаната й душа. Елизабет кимна, без да му обяснява, че от известно време сънува само него. Това я караше да се чувства спокойна до оня ден, когато Никол й бе казала за непознатия, който се навърташе около къщата. Щеше да сподели тревогите си с Колтър, но по-късно.

Часовете летяха неусетно. Като игриво кученце Никол се настани в скута на Колтър и настоя да й покаже как се надува дървената свирка, която й бе подарил. Той пое издялания, украсен с орнаменти на цветя, инструмент и обясни, че мнозина войници постоянно дялкат нещо от дърво, за да минава по-бързо времето. Никол отказа да си легне и обви с малките си ръчички врата на Колтър. Склони глава на рамото му и скоро заспа.

Елизабет изпита завист заради прекомерната обич на дъщеря й към него. Ала му се усмихна в израз на мълчалива благодарност за щедростта му към Никол. Скоро Рута взе детето и го сложи да спи. Колтър се изправи. Време беше да тръгва.

— Преди да поема, искам да ти кажа още нещо, Елизабет. Джош ми спомена какво е изплашило Никол. Признавам, сгреших като не ти казах, че тайният съгледвач е от моите хора. Нямаше да бъда спокоен, ако не бях оставил някой, който да ви пази.

Не можеше да му се сърди. Та той им мислеше доброто! Макар страхът, който беше преживяла, да бе оставил траен отпечатък в съзнанието й, Елизабет тихо пожела на любимия си безопасно пътуване, а Джош отиде да изведе коня.

Двамата отново останаха сами. Тя плъзна пръсти по мундира му, имаше нужда да го докосне в последната горчива минута.

— Джош — продължи Колтър — вече е подслонил в сеновала моя съгледвач, така че да не се набива на очи, но и да може да наблюдава наоколо. Не се противи, Елизабет, така ще съм по-спокоен.

— Както искаш — отвърна тя, съзнавайки, че би му обещала всичко, каквото пожелае в този момент.

— А ти, малка лисичке — промърмори той и припряно приглади косата й, — пази себе си и дъщеря ни — той си сложи ръкавиците и шапката, наведе се и пламенно целуна младата жена.

Веднага след това се обърна и тръгна, без да изслуша докрай заръките й.

Препусна в леденостудения дъжд, съзнателно отказвайки да мисли за раздялата, запазил няколкото часа спокойствие в сърцето си за следващите дни.

 

 

В това време Хю Морган също напускаше Ричмънд на път за уречената среща. Бе отчаян и нещастен.

Тревожеше се за Джена. Тя не беше в безопасност в хотелската им стая. Никой не си спомняше да я е виждал от сутринта, когато бе отишла на работа. Няколкото свободни часа, които Колтър толкова трудно бе уредил, за Хю бяха изгубени в безплодно търсене.

Когато стигна мястото на срещата извън града, Брайс, Андре и Колтър вече го чакаха. Хю се надяваше Колтър да му каже, че Джена е била с Елизабет. Но полковникът не спомена нищо и Хю усети как надеждите му рухват. Не сподели опасенията си със своите приятели и продължи да язди редом с тях на север, макар тайните страхове да не му даваха покой. А това бе крайно опасно за човек, комуто предстоеше скоро да се сблъска с врага.

Страхът, завладял сърцето на младия мъж, го правеше крайно уязвим.