Тереза Майкълс
Приютени в рая (11)

Единадесета глава

На Елизабет й се струваше, че през дните, последвали краткото посещение на Колтър, целият свят около нея върви към разрушение.

Заплахата янките да превземат Фредериксбърг бе накарала тълпи обезумели жени и деца да започнат да прииждат към Ричмънд още преди битката да е започнала. Миналата пролет врагът почти бе стигнал пред вратите на Ричмънд. Генерал Лий бе успял да отблъсне вражеската армия и дори бе влязъл в Мериленд. Независимо от факта, че бе предана на каузата, Елизабет тайно се питаше защо генерал Лий не вземе по-решителни мерки срещу янките, които, предвождани от генерал Бърнсайд, бяха навлезли дълбоко в щата Вирджиния.

Междувременно молитвите на дамите, с които работеше, се бяха сбъднали и бе паднал дълбок сняг. Така военните действия щяха да се забавят до пролетта. Ала всички живееха с чувство то за надвиснала опасност.

В Ричмънд постоянно се стичаха тълпи бегълци и Елизабет се чудеше дали собственият им страх ги е прогонил от домовете им, или врагът. Съмненията й не говореха за състрадание към измъчените хора и това я накара да изпита вина, макар да знаеше, че не е единствената, която мисли така. Мнозина се опасяваха, че в града ще избухне епидемия от едра шарка. Елизабет бе сериозно разтревожена. Тилда Галуей бе споменала, че някои лекари възнамерявали да ваксинира здравите деца и възрастните. Щеше ли да съумее да защити Никол и себе си, имайки предвид постоянните рискове, на които бяха изложени?

Тази мисъл я преследваше неотстъпно, макар работните и часове да минаваха по-скоро в споделяне на клюки и слухове, които разбунваха духовете, отколкото в работа.

Генерал Лий смяташе, че янките ще прекъснат железницата и по този начин Ричмънд щеше да стане зависим от Данвил за храни и стоки, и то само ако се построеше нова железопътна линия.

Всеки ден дамите шушукаха за по-заможни техни познати, които купували параходи и преминавали блокадата. Тези новини шокираха лесно ранимите южнячки, но истински фурор предизвика слухът, че президентът Дейвис възнамерявал да размени с янките южняшки памук за сол.

Джена, която претендираше, че черпи знанията си от вестниците, добави, че Севера е склонен да търгува повече с дрехи, месо, обувки и одеяла — все неща, от които Юга отчаяно се нуждаеше — в замяна на памук. Северът имаше нужда от памук, за да не затвори фабриките си. Можеше да се търгува с всичко, освен с пушки и муниции.

— И мисля, че могат да се намерят начини, въпреки забраните — добави тя и предизвикателно огледа залата. Когато Елизабет не отвърна на провокиращата забележка, Джена продължи: — Дейвис е…

— Президентът Дейвис — поправи я Елизабет, без да съзнава колко често трябваше да напомня този факт на Джена.

— Да, президентът Дейвис. Той се надява да получи петнайсет-двайсет пакета сол за бала памук, но ще бъде късметлия, ако получи и десет. Посредниците ще приберат разликата.

— Нима си научила всичко това от вестниците?!

— О, не забравяй, Елизабет, че имам стая в хотел, пълен с военни.

— Тези мъже са спекуланти, щом ще се облагодетелстват и забогатеят по време на войната.

— Както са правили мнозина през подобни преломни исторически периоди, Елизабет. О, напоследък си станала доста свадлива.

— Разстройвам се, като си помисля за тези хиени, които забогатяват на чужд гръб, а толкова жени и деца са обречени на глад.

— Но за щастие, ти не си от тях — каза Джена и се наведе над работата си.

Елизабет изпита вина, задето тя и детето й наистина имаха храна в изобилие. Напоследък бе доста неспокойна в присъствието на Джена. Чувстваше се така от деня след посещението на Колтър.

Беше дошла на работа, радостно превъзбудена заради тайната си, макар да й се искаше да я сподели с някого. Когато Джена спомена, че била поканена на вечеря от друга съпруга на военен, която работела в интендантството, и по тази причина не могла да се види с Хю, но прекарала чудесна вечер, Елизабет остана крайно изненадана.

Не бе очаквала сълзи, тъй като гримът на Джена не би издържал на прекалено силни излияния, но липсата на всякаква реакция, дори на съжаление, накара Елизабет да се почувства смутена. Не беше нито нейно право, нито нейна работа, да обсъжда личните отношения между Джена и Хю. Макар да се упрекваше тайно, мисълта, че нещо не е наред между тях, продължаваше да я измъчва.

През последните дни грешките на съпругата на Хю бяха намалели и госпожа Марстънд спомена, че може би Джена и Елизабет ще бъдат преместени на по-лека работа — подсушаване на подписаните бонове с попивателна хартия — тъй като две от жените се прибирали по домовете си. Новината развесели и поуспокои Елизабет.

Дните й протичаха по-спокойно, защото знаеше, че дъщеря й е в безопасност. Мъжът, когото Колтър бе наел — Доби, както бе научила, въпреки че не бе сигурна дали това е личното, или фамилното му име — бе толкова мълчалив, че отказът му да говори граничеше с грубост. Но тя не можеше да го вини за предпазливостта му.

Бе доволна, че поради намалелите си тревоги, бе станала по бърза в номерирането на боновете. В края на деня можеше да се похвали приблизително с три хиляди и петстотин бона. Когато ръката й се схващаше от писане, Елизабет я разтриваше със специално приготвена течност, която госпожа Марстънд й бе дала. Рута искаше да знае какво съдържа сместа, преди да позволи на Елизабет да я използва, и госпожа Марстънд с удоволствие я осведоми. Отвара от кора на бял дъб и ябълка, смесена с гъша мас, с която се обтриваха схванатите стави. Елизабет накара Емили да използва сместа и възрастната дама сподели, че чувства известно облекчение.

Утре щеше да получи първата си заплата и тъй като се бе отказала да купува револвер, Елизабет реши да осигури по-специални продукти за вечерята по случай Деня на благодарността. Тази година младата жена имаше много поводи за благодарност и остана будна до късно през нощта.

Без да я извести предварително, Колтър дойде отново, този път малко преди изгрев-слънце.

Той се промъкна безшумно в къщата и единственият човек, който разбра за пристигането му, бе Доби. Остави ботушите и оръжието си в кухнята, шапката и ръкавиците си — във всекидневната, а палтото си — на облегалката на един стол в задната гостна, където спря за момент, за да запали свещ. Отпи две големи глътки от графата с бренди, за да се стопли, разрови тлеещите въглени в камината, сложи малко подпалки и, когато пламнаха, хвърли един пън да поддържа огъня.

Вратата на спалнята бе открехната. Той влезе тихо и остави свещника във формата на цвете върху шкафа. Трепкащата светлина освети спящата Елизабет.

Тя лежеше по гръб, едната й ръка бе над главата. Косата й блестеше там, където светлината надделяваше над нощната тъма, и разбърканите къдрици покриваха обточената с дантела възглавница. Миглите й хвърляха сенки върху поруменелите от съня страни. Измореният й вид отпреди няколко седмици бе изчезнал. Пълните й, леко разтворени, устни го изкушиха да ги докосне.

Завивките и лененият чаршаф откриваха леко повдигащите се при спокойното й дишане гърди. Шията й изглеждаше бледа и изящна над разкопчаната яка…

Колтър сепнато спря и устните му бавно се извиха в доволна усмивка.

Елизабет спеше, облечена в неговата риза, която бе открил, че липсва.

Докато наблюдаваше младата жена, го връхлетяха спомени — веселият й смях, невероятно нежната й кожа, сладко горещият вкус на устните й върху неговите… Мускулите му се напрегнаха.

Колтър разкопча куртката си. Копнееше да изпита страстта й, но тази вечер бе решен да прогони призрака на смъртта със смеха на Елизабет. Пусна дрехата си на пода, върна се в гостната и взе кожената си раница. Помисли си дали да не извади онова, което му трябваше, и да я остави, но повдигна рамене и я отнесе в спалнята.

Беше откраднал подаръците си от обора на един янки, където бе влязъл, разбивайки вратата. Погледна Елизабет и извади един от подаръците, като разсеяно го изтри в панталоните си, преди да забие зъби в сочния плод. Кисело-сладък сок изпълни устата му и мъжът се наведе над леглото. Нежно докосна устните на спящата жена и затаи дъх, когато тя ги облиза. Изкушението да я целуне бе непреодолимо. Елизабет обърна глава настрана, издала устни, сякаш молеше за още. Колтър не можа да пренебрегне безмълвното й предизвикателство. Той още веднъж доближи влажни устни.

Докосването бе нежно и много кратко, но с безгранично търпение Колтър изчака тя да усети загадъчния вкус и долови несъзнателния й протест.

Без да продума, мъжът коленичи до леглото с ябълка в едната ръка, а с другата погали разбърканите къдрици на челото й. Тя се намръщи, обърна се в съня си, но устните му отново я подмамиха.

Елизабет сънуваше. Поне така си мислеше. Но никога не бе сънувала толкова реален сън. Усети кисело-сладкия вкус на ябълка върху устните си, и то неведнъж. Освен него долови и мирис на бренди и това я накара да опипа устните си.

Много нежно Колтър духна върховете на пръстите й. Миглите й трепнаха.

— Ябълки? — промълви тя и се намръщи. Размърда се и още веднъж вдъхна аромата. Ноздрите й потрепнаха. Тя леко се усмихна. Да, ябълки. Ябълки, бренди и… Тя отвори очи. — Колтър?!

Лекото докосване на устните му я накара отново да спусне клепачи, за да продължи прекрасния сън. Не искаше да се събужда. Зарови глава в меката възглавница и съзря лицето на Колтър, по което пробягваха бронзови светлини и сенки. После голите му рамене… Да, той беше гол до кръста и пръстите й се присвиха от желание да го докоснат.

— Толкова свенлива малка лисичка — прошепна той, погали бузата й и обсипа с целувки лицето й.

Тя потрепери. Не искаше да се събужда и да разбере, че отново е сама. Търсещите му трескави ласки продължиха и Елизабет разбра по неволното потръпване на тялото си как дълбоко в нея се заражда топлина.

Младата жена пак се възпротиви, когато той опита да я разбуди. Сънят бе прекалено хубав и тя искаше да го продължи колкото може повече.

— Не… — изстена, когато той отново подръпна косите й, за да я накара да отвори очи. Дори махна с ръка, за да прогони натрапника.

— Кажи да, любов моя — прошепна Колтър и притисна устни към нейните. Плъзна длан по ръката й и преплете пръсти с нейните, разбрал, че тя вече е будна по внезапното напрежение, сковало тялото й. Елизабет се остави във властта му, потръпвайки от възбуда, и го целуна за добре дошъл.

Когато той вдигна глава, очите й мълчаливо молеха за още. Меката ленена риза очертаваше закръглените й гърди и чувствителните зърна се втвърдиха под погледа му. Колтър нежно плъзна ръка по гърдата й и тялото на младата жена потръпна в отговор.

— Толкова ли си жадна за любов? — попита той и повтори движението. Тихият й задъхан стон бе отговорът, от който се нуждаеше.

— Колтър? — тя го погледна право в очите. Цветът им й напомни тъмнозеления нюанс на скрита в гората поляна, окъпана от случаен слънчев лъч. Пламтяха от желание.

Той дълго се опива от сладкия привкус на плод по устните й, преди да вдигне глава.

— Какво искаш, любов моя, ръцете или устните ми?

Все още замаяна от съня, Елизабет не отвърна. Повдигна се и притисна гърди към неговите. Ръцете й намериха дланите му и бавно ги плъзнаха нагоре. Тя въздъхна, когато усети скритата сила на мускулите му и топлината на кожата.

— Дойдох — прошепна той и нежно я целуна, — за да открадна смеха ти тази нощ. Но като всеки разбойник ще взема каквото мога — обсипа с целувки шията й, после нежно захапа чувствителната кожа на ухото й. Приглушеният й вик разпали страстта му.

Елизабет инстинктивно отметна глава и позволи на устните му да се впият в шията й. Затвори очи и вкопчи пръсти в раменете му. Долови как мъжът изстена под игривите й любовни ухапвания. Цялата тръпнеше от възбуда. Отметна завивките.

Колтър покри с длан гърдата й. Тялото на младата жена конвулсивно се изви, дишането и на двамата бе накъсано и забързано. Пропит от нежност, която за миг смекчи напрегнатите му от страст черти, Колтър погали втвърденото зърно през тънката материя на ризата.

— Искам и ръцете, и устните ти, Колтър — прошепна тя, придърпа го по-близо до себе си и обви ръце около врата му.

Взря се в него с премрежени от желание очи, макар да знаеше колко смело бе прозвучал отговорът й. Не я бе грижа, стига той да успокоеше болката, която бе събудил в нея.

Опиянена от удоволствие, тя дрезгаво простена и викът й го омагьоса като най-интимна ласка.

Мъжът жадно впи устни в нейните, а тя зарови пръсти в косата му, нежно го отблъсна и плъзна главата му към гърдите си.

Изви се в сладостна агония, когато той засмука зърното и я накара да извика от удоволствие. Бе напрегната и искаше той да усети любовния глад, който яростно измъчваше тялото й. Извърна се и неспокойно плъзна ръце по гърдите му. Леките й стонове го накараха да повдигне глава.

— Любима, ще ти дам всичко, каквото пожелаеш…

— Теб. Искам теб. Искам да те докосвам, Колтър…

С думи и жестове тя го прикани да се отпусне в леглото.

Но Колтър не се възползва от поканата й.

— Любов моя, толкова силен огън бушува в тялото ти — прошепна той и докосна мокрия плат около втвърденото зърно.

Елизабет отвърна на ласката му. Докосна неговото малко твърдо зърно и го потри между пръстите си. Трептящият пламък на свещта позлати кожата му и младата жена плъзна ръце по гърдите му. Дрезгавият му стон я накара да потръпне.

— Желая те, малка лисичке! Но ако си решила да ми откажеш, направи го, преди да е станало късно — очите му приковаха нейните. Лудост бе да й предоставя възможност за избор.

— Колтър, аз…

— Само една дума, скъпа.

— Защо…

— Сгреши.

Тя потърси очите му, почувствала, че е притисната до стената. На лицето му бе изписана цинична усмивка.

— Защо правиш всичко това?

Всяка негова дума бе пропита от отчаяние. Колтър се прокле наум за нерешителността си.

— Желанието да те притежавам ме изпепелява. Но няма да те любя. Не искам да бъда обвинен, че съм те съблазнил. Казах ти, че дойдох да открадна смеха ти, но не мога да те докосна, без да започнат да прескачат искри помежду ни — тя затвори очи. — Погледни ме, Елизабет! Няма да ти позволя да отречеш очевидното — когато тя отказа да отговори, той рече подигравателно: — Ако не желаеш да погледнеш мен, тогава погледни себе си. Виж дали тялото ти може да лъже. Моето не може — с рязко движение той я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си, като я накара да отпусне свития си юмрук. — Без повече лъжи — прошепна и потри дланта й в гърдата й. — Възбудена си до болка, нали? Нали? — повтори, настоявайки за отговор.

— Да, така е.

— Аз също… — сподавено прошепна мъжът.

Тя наистина бе възбудена до болка. Ръката й трескаво се плъзна по мъжката му плът, изгаряща от топлина. Тялото й неудържимо потръпна.

Той пусна ръката й, неспособен да издържи докосването, което сам бе пожелал. Изтощен, осъзна, че страстта бе на път да погуби здравия му разум.

— Няма да те докосна повече, Елизабет, докато ти сама не дойдеш при мен.

Тя го проследи с поглед как се изправя, готова да го обвини, че я бе накарал да го желае безумно и после да го признае. Колтър уморено разкърши рамене. Едва сега Елизабет си даде сметка за изтощението, изписано на лицето му, и замълча.

Не можеше да му позволи да си отиде.

— Колтър, почакай! Не мога да ти кажа това, което искаш да чуеш. Но не си отивай, преди да смирим гнева си. Не мога да крия чувствата си, ти също — тя стана, взе робата си и приближи към мъжа.

Той ритна раницата си и няколко червени ябълки се търкулнаха на пода.

— Исках да ви изненадам двете с Никол. За Деня на благодарността — добави глухо той.

Пламъкът на свещта потрепери и малко восък покапа по свещника. Елизабет копнееше да докосне Колтър, но не се решаваше да го стори. Все още тръпнеше от желание и по накъсаното му дишане разбираше, че и той още е възбуден.

Мъждива светлина вече проникваше през дантелените завеси, предвещавайки изгрева.

— Колтър, защо не си починеш тук. Аз ще отида в другата стая. Почти е време да…

— Не! Остани с мен — очите му срещнаха нейните. — Направих грешка, като те принудих да отвърнеш на страстта ми, малка лисичке. Виновна е проклетата война. Тя изтерзава човешката душа и ни прави неспособни да се владеем.

— Говори ми, обичам да те слушам…

В погледа и гласа й се четеше молба, която той не можеше да пренебрегне. Но да й каже… също не можеше. Да отнемеш човешки живот, за да защитиш своя собствен, бе тъмната тайна, която бе скрил дълбоко в ума и душата си, и едва ли някога щеше да разкрие.

Елизабет изпита нужда да узнае какво караше очите му така да потъмняват, сякаш светлината в тях угасваше. Искаше да го опознае, да сподели тревогите му. Когато за пръв път се срещнаха, нямаха време да говорят за надеждите и страховете си. Неудържимата страст, която изпитваха един към друг, изпълваше всеки миг, в който бяха заедно.

Младата жена му подаде ръка и когато той преплете пръсти с нейните, тя го заведе до леглото.

Колтър погледна през прозореца и поклати глава, сякаш да се отърси от изтощението, безмилостно завладяло тялото му.

— Един час, не повече. Трябва да съм в Ричмънд преди осем.

Елизабет не попита защо, той нямаше да й отговори. Тя кимна, бързо оправи възглавниците и приглади ленените чаршафи.

— Ела, почини си. Няма да позволя на никой да те безпокои. Ако искаш да поговорим, ще остана при теб.

— Прекалено късно е да говорим, нищо не бихме променили — въздъхна той, ала прие поканата й и полегна.

Затвори очи. Тя се поколеба дали да легне до него и затаи дъх, докато не усети, че той се отпуска. Хвана ръката му и се помоли наум да сподели с нея мислите, които го измъчваха.

— Близостта ти ми носи успокоение след преживените вълнения, скъпа — прошепна той дрезгаво и тя напрегна слух, за да го чуе. — А аз, аз ти предлагам компанията на един преследван от видения мъж.

— Кажи ми какво те преследва и заедно ще прогоним призраците — прошепна тя и погали с палец дланта му, доволна, че напрежението му се стопява.

— Лукава малка лисичка… — промърмори той уморено. — Дори да те посветя в тайните си, ти едва ли ще ме въведеш в своите — той усети как тя се обръща и повдигна ръка, за да й позволи да се сгуши в него. Несъзнателно започна да гали ръката й. — Преди да се върна у дома, в Щатите, бе лесно да говоря за войната. Братовчедите ми англичани разказваха истории за техните бащи от времето, когато са се били под командването на генерал Уелингтън. Но разказите никога не ни доближават до реалността на разрухата, която войната оставя след себе си — ръката му застина и той се помъчи да задържи съзнанието си будно. Не трябваше да й разкрива прекалено много.

— Колтър? — прошепна тя, за да провери дали заспива.

— Прибрах се в родината си, защото дългът ме призова, исках да заглуша гласовете на възвишените идеалисти, които говореха за смърт и поражение. Те никога не бяха участвали в битка. И ми прилошава, като си помисля, че има мъже, които плащат на други да изпълнят дълга им — той несъзнателно стисна ръката й, залутан в някакъв свой свят, молейки младата жена да облекчи товара му. Трябваше да я накара да разбере какво подхранва страданието и терзае душата му. — Никой не знае колко мъже дезертираха. Законът за военната повинност е акт на висша несправедливост, той позволява на богатите да се откупят и само бедните гинат в битките. Обикновените дезертьори ги разстрелват и никой не го е грижа за тях. Господи! — процеди той през зъби. — Как можем да убиваме собствените си войници затова, че не желаят да участват във война, която съсипва живота им? Как може един човек да се помири със себе си, ако предава друг, който се крие в гората през деня и във фермите през нощта, за да изхранва семейството си?

Елизабет нямаше представа дали Колтър не говори за себе си, ала бързо прогони съмнението, защото бе сигурна, че той никога не би предал някого. Тя повдигна глава, приглади косата му назад и се вслуша в неравното му дишане.

— Спи, любими — прошепна в желанието си да го успокои както правеше с Никол.

— Янките ще плъзнат по земите ни, а ние не можем да направим почти нищо, за да ги спрем… — гласът му беше тих, пропит е мъка. — Имам нужда да вярвам, че дори в нещастието просветва надежда, но генерал Лий и повечето от нас знаят, че следваме предварително замислен сценарий. Ние сме обречени да гледаме как умират нашите мъже…

Гласът му заглъхна и Елизабет през сълзи видя как сънят го отнася в прегръдките си. Бе запалил огън в нея и тя бе решена до ярост да бди над този мъж, когото обичаше с цялото си сърце.

Последните му думи продължаваха да звучат в съзнанието й:

„Да гледаме как умират нашите мъже…“

— Ти няма да умреш, любими, не бих позволила… — прошепна тя едва чуто. Беше й мъчно, че не й се бе доверил докрай, не бе споделил тайната, която разяждаше душата му, и може би никога нямаше да го стори. Но и тя ревниво пазеше собствените си тайни.

Опря лице на гърдите му и усети топлината на тялото му. Бавно плъзна пръсти по кожата му и напипа белег на гръдния кош. Още веднъж последните му думи се прокраднаха в съзнанието й:

„Да гледаме как умират нашите мъже…“

Елизабет изпита чувство на вина. Дали такава е била и съдбата на Джеймс? Само ако знаеше… Само ако знаеше…

Заслушана в равномерното туптене на сърцето му, младата жена се унесе в сън.

Когато по-късно Никол дойде да я събуди, Колтър си бе отишъл.

По леглото бяха останали само разпилени ябълки.