Тереза Майкълс
Приютени в рая (15)

Петнадесета глава

Утро.

На Елизабет й се искаше то никога да не бе настъпвало.

Слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените завеси и образуваха слънчево петно на гърба на Колтър. В съня лицето му бе спокойно и мъжът изглеждаше по-млад от своите двайсет и осем години.

Сълзи замъглиха очите й. Толкова много го обичаше. А когато снощи от устните му се бе отронило признание колко пламенно я обича, тя бе почувствала, че душата й е излекувана от съмненията и подозренията.

Няма връщане назад. Това бяха думи на Колтър. Обещанието й към нея и към него. Радостта да бъде обичана и да отвръща на обичта му с обич. Тя не смееше да помръдне, за да не го събуди, но явно мислите й бяха отлетели и по необясним таен начин бяха въздействали на съзнанието му, защото той отвори очи.

Отметна завивките и я дари с безброй бързи и нежни целувки, преди да приеме с усмивка сънливото й: „Добро утро“, заедно с протегнатите й към него ръце. Емоции и чувства, които не можеше да определи, нито пък да назове, нахлуха в него. Знаеше, че го заплашват с експлозивната си сила като желанието, което се уталожваше, но никога не изчезваше напълно, дори да се бяха любиха цяла нощ. Всеки път тя му доставяше все по-осезателно, сладостно и горещо удовлетворение.

— Никога не бях чувал малка лисичка да мърка, любов моя — прошепна той, хвана ръката й и целуна дланта. — Не знаех и че да се любя с теб ще ми донесе не само рая, а й радостния празник на живота.

— О, Колтър, толкова много те обичам!

Той нежно погали устните й със своите, но тя го придърпа към себе си, дразнейки ъгълчетата им с език. Целувката им ставаше все по-пламенна и преди да се откъснат един от друг, страстта отново ги погълна.

Той погали копринената кожа на бедрото й, обгърна талията й, докосна леко раната на гръдния й кош, преди да поеме отново в дланите си сладката тежест на гърдите й.

— Възможно ли е сутрин да си по-сладка, любов моя? — прошепна той замислено с дрезгав глас.

— Никога не сме се любили сутрин, Колтър…

В потъмнелите й очи имаше покана, която накара кръвта му да запрепуска лудо.

— Но ще те любя! — обеща той и подразни зърното й, което се втвърди от възбуда. — Като кадифе е, но твърдо — прошепна той и го погали с палец. — Но сутрин ти си по-изкусително сладка дори от мига, в който ставаме едно и стенеш името ми в забрава.

Той впи устни в нейните, плъзна език между зъбите й, пиейки дъха й и страстните стонове.

Елизабет го прегръщаше, заслушана в дивото биене на сърцата им. Обичаше го до болка.

Колтър откъсна устни от нейните и вдигна глава.

— Обичам те, Елизабет! — той нежно погали зърното, докосна го със зъби и усети тръпките, разтърсили тялото на Елизабет. Обсипа с ласки жената, която го влудяваше от страст с прекрасните дарове на любовта си. Погали гърдите й и се усмихна, когато тя се изви към него. Нежно докосна тръпнещата плът между бедрата й. Изстена, когато усети как младата жена се разтваря като цвете за него. — Любов моя, може би с дивата си страст съм ти причинил болка…

— Ти не можеш да ме нараниш, Колтър… — усмихна се Елизабет. Миглите й запърхаха и тя надигна бедра към галещата му ръка. — Нима може удоволствието да наранява? Ти ме докосваш толкова… — гласът й заглъхна под напора на желанието и тя придърпа мъжа по-близо към себе си. — Като знам какво ме очаква, когато проникнеш в мен… — гласът й отново заглъхна и тя се отдаде на удоволствието от нежното успокоително докосване. Плъзна ръце по тялото му и погали възбудената му плът. Усмивката й му обещаваше същото удоволствие като очите й, когато потърсеха погледа му.

— Ела при мен, любов моя — прошепна тя. Бедрата й потръпнаха и тя се раздвижи неспокойно, обзета от силно желание.

Колтър щеше да запази завинаги в паметта си този миг, когато бе разцъфнала нейната чувственост, радостта й от живота, красотата й…

Тя нежно го ухапа по рамото. Долавяше как зовът на плътта е на път да разруши самоконтрола му. Грациозно намести тяло върху неговото и целуна втвърдените му зърна. Усмихна се и потри буза в гърдите му, усещайки дивия бяг на сърцето му, топлината на кожата му и чувствения трепет, който той не можа да прикрие. Дивата й страст я накара да му покаже любещата интимност на устните си.

Колтър бе обзет от желание, което бе толкова силно, че едва можа да си поеме дъх. Нуждата да се слее с нея го накара да изстене. Той протегна ръце, усети копринената ласка на косите й до чувствителната си плът, но дори когато настани младата жена върху себе си, тя умело избягаше ръцете му, възнамерявайки да забави очакваното удоволствие. Кръвта му кипеше. Той стисна юмруци, защото тя не му позволяваше да я докосне.

Извика името й, разкъсван от силата на желанието си.

Дрезгавият му треперещ глас я накара да се предаде. Пробудила дива страст и у двамата, тя забеляза как тъмните му очи стават почти черни, докато възбудата заливаше безмилостно тялото му.

Потрепери, преизпълнена с трескаво желание, когато той проникна дълбоко в нея с един-единствен тласък.

За първи път видя как любимият й изпитва несравнимо удоволствие и това я накара да усети още по-дълбока удовлетвореност. Тя му се отдаде изцяло, така, както и той й принадлежеше, и потръпна от неземното усещане, че се ражда отново, умира и пак се възражда за живот, преди да се отпусне изнемощяла върху широките му гърди.

Колтър приглади косата й назад и обхвана лицето й.

— Ако бях умрял днес — сподавено прошепна той — и ми бе предложен рая, нямаше да има по-голяма радост за мен да те чакам там, за да те любя.

Елизабет пребледня. Думите накараха очите й да се замъглят от сълзи, докато чертите му се размазаха пред погледа й. Умът й застина при споменаването на думата смърт, но когато бавно премигна и зрението й се проясни, разбра от сериозния му поглед, че постоянният страх от смъртта, бе станал част от съществуването му.

— Изплаших те, любов моя.

— Да — отвърна тя колебливо и го целуна. После прошепна: — Но ти явно си твърде силен, щом открито признаваш страховете си.

— Обичам те, обичам те… — повтори той, претърколи се на една страна и грабна младата жена в прегръдките си. Тя се сгуши в него и Колтър бе готов да й разкрие докрай страховете си. — Не ме преследва страхът от смъртта, а лъжите, които съм принуден да изричам, когато мъже, войната намразили до смърт, ме погледнат, очаквайки да върна чувството им за чест и храброст. Случва се да отхвърля молбата на момче, което никога не е било далеч от дома, и копнее да види семейството си. Иска ми се да му вдъхна кураж. Меланхолията и ужасът са постоянни спътници на войниците в лагерите, не знам как да се преборя с тях…

Елизабет изхлипа. Вдигна ръката му и я притисна към лицето си, после горещо целуна дланта. Разбираше страховете му, но нямаше неговия кураж да ги сподели.

— Разкажи ми — прошепна тя. Знаеше, че има още какво да й довери.

Той хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Рискувам живота на други мъже и не мога да се помиря със себе си, когато те загинат — той виждаше, че я боли за него, но й беше благодарен, че в очите й няма съжаление.

— Колтър, грижата за другите не те прави по-слаб, а по-силен — и тя заплака за него, ужасена, че е принуден да изживява подобни терзания. Постепенно осъзна, че доверието, което й оказваше, укрепва връзката им.

Устните му изпиха сълзите от страните й.

— Затова имам нужда от любовта ти. Имам нужда да знам, че ти ме чакаш и си в безопасност, че мога да дойда при теб, открадвайки няколко мига спокойствие.

Колтър опря чело в нейното, прегърна я отново и я остави да се наплаче и за двамата. Откри, че споделяйки тревогите си, бе намалил товара, който досега носеше сам. Благословената й с щедрост любов, състраданието й, щяха да го спасят, когато се будеше в полунощ, облян в ледена пот, преследван от черни кошмари. Времето, прекарано с Елизабет, щеше да бъде за него сладък топъл спомен, който да прогонва в тягостни мигове страховете му.

Тя притихна, но той не я пусна, докато другите обитатели на дома не започнаха да се пробуждат. Не след дълго чуха как Рута нежно възпира Никол да не буди майка си. Разкъсван между нуждата да прекара още няколко откраднати мига с Елизабет и желанието да бъде с дъщеря си, Колтър най-сетне напусна любовното им ложе.

Миглите на Елизабет бяха мокри, а погледът й — печален.

— Ти остани, скъпа, аз ще отида да видя Никол — рече той, изправи се и влезе в съседната стая, за да вземе дрехите си.

Искаше й се да го задържи, но замълча. Никол и Колтър имаха нужда да прекарат още малко време заедно.

Елизабет въздъхна и се обърна на другата страна, където възглавницата все още пазеше почти недоловимия мъжествен аромат. Неусетно младата жена потъна в размисъл. Войната, Алма, неизвестната съдба на Джеймс — всичко се обърка. За работата си дори бе забравила. Заспа под звуците на сладкия невинен кикот на Никол, който се сливаше със смеха на Колтър.

Беше почти обяд, когато Елизабет бе събудена с целувки. Тя се усмихна насън, стресна се и отвори очи. Бузите й бяха притиснати между два чифта устни. Едните бяха нежни и лепкави от сладко, а другите — заобиколени от набола брада. Тя реши да подразни и двамата — отново затвори очи и въздъхна, а главата й потъна още по-дълбоко във възглавницата. Чу как Никол прошепна на Колтър:

— Нашата дама не иска да се събуди — отговорът на Колтър бе гъделичкане и щипене. Притисната между двамата, Елизабет не издържа и избухна в смях.

Бе се върнал и както бе спала, бе успял да я облече в робата. Когато се обърна към него, той я гледаше с обожание.

— Благодаря ти — прошепна тя и му се усмихна мило.

— Госпожо, мога да ви уверя, че удоволствието бе изцяло мое! — усмивката му бе откровена и чувствена, а очите му проблясваха дяволито. Елизабет се извърна към Никол. — Страхливка — прошепна Колтър в ухото на младата жена и двамата се засмяха.

Косата на дъщеря й бе разбъркана, по бузките и по синята й рокля имаше брашно. Тя подскачаше весело на леглото.

— Играхме си, мамо! Най-хубавите игри! Сега и ти идваш! — извика тя и я задърпа за ръката.

Колтър се наведе към Елизабет:

— О, да, мамо, ела да си играеш с нас на най-хубавите игри — подразни я той с престорен глас. Брашното по веждите му придаваше доста комичен вид. Внезапно Колтър грабна младата жена на ръце и падна на колене. — Какво да правя с нашата пленница, след като я заловихме, принцесо?

— Колтър!

— Да й запушим ли устата, за да не издаде тайната ни? — обърна се той към Никол, като се стремеше да задържи борещата да се освободи Елизабет. — Мисли бързо или тя ще се освободи.

— Каква тайна?

— Ние се крием — обясни Никол и погледна майка си съзаклятнически, сбърчила вежди. — Не можем да бъдем жестоки — прошепна тя на Колтър.

— Не — повтори той и стисна по-силно пленницата си.

— Измислих! Ще я нахраним с много сладко и ще я направим лепкава — извика Никол и започна да пляска с малките си ръчички, като се смееше дяволито, сияеща от радост.

— Така да бъде, господарке моя! Бурканът със сладко — извика той и прикани Елизабет: — Пригответе се да посрещнете съдбата си, госпожо.

Елизабет е усилие сдържаше смеха си. Смяташе, че изглежда достатъчно уплашена.

Колтър обаче явно бе на друго мнение.

— А сега да видим как ще посрещнете съобщението за ужасната съдба, която ви очаква.

Страшният му глас я накара да извика от ужас.

— Хванахме я! Хванахме я… — продължаваше да вика Никол, скочи от леглото и изтича навън от стаята.

Елизабет обви ръце около врата на Колтър.

— Толкова благодарности ти дължа, но днес ти благодаря от цялото си сърце, задето й подари смях, за да забрави вчерашния ден.

— Не е забравила. Сутринта си говорихме. Но при децата душевните рани се лекуват лесно, а при възрастните е много по-трудно — той стана от леглото, притиснал младата жена в прегръдките си. — А сега, за да доставя удоволствие на моята принцеса, трябва да те занеса при нея — но шепотът му нямаше нищо общо с детската игра. Голото й бедро, разкрито от робата, подпухналите й от целувки устни — всичко това привлече вниманието му, докато носеше Елизабет към всекидневната.

Бурканът със сладко ги чакаше. Никол го стискаше в пухкавите си ръчички.

Колтър остави Елизабет на канапето и се усмихна, забелязал червенината, избила по страните й. Мъжът имитира биенето на барабан. Никол пристъпи и той застана зад канапето.

Елизабет погледна първо единия, после другия.

— Нали не възнамеряваш наистина да й позволиш…

— Принцесо — каза той, застанал зад Елизабет, — пленничката е изцяло на ваше разположение.

Никол се опитваше да изглежда сериозна. Устните й бяха стиснати. Бурканът й тежеше. Тя се изкикоти тихо. После отново.

— Ти си първи — каза тя на Колтър.

Елизабет изпищя престорено.

Колтър пъхна чиния с безформени препечени бисквити под носа й. Никол бутна буркана в ръцете й.

— Яж! — извикаха едновременно двамата.

Бисквитите в чинията и бурканът със сладко се разлетяха на всички страни, когато Никол се хвърли към майка си. Колтър опита да спаси буркана, но успя само да си изцапа ръцете със сладко. Когато се опита да го хване, сладкото се изсипа върху робата на Елизабет и рамото на Никол. Тримата избухнаха в смях, бисквитите се разтрошиха, но Елизабет все пак успя да вкуси от тях. Разказаха й как Рута ги заплашила с метлата, ако не напуснат кухнята, госпожица Емили ги изгонила от гостната, когато се опитали да й предложат да вкуси от кулинарното им произведение, и дори Джош им наредил да напуснат обора, защото миризмата на изгорели бисквити карала мулетата да буйстват.

В ранните следобедни часове все още се чуваше смях и кикотене, докато Никол, изтощена от щастие, не легна да поспи.

Колтър седеше на дървения парапет на предната веранда, когато Елизабет се присъедини към него. Той обгърна талията й и притегли младата жена към себе си.

— Щастлива ли си? — прошепна и я целуна по косата.

— Много — отвърна тя и въздъхна доволно. Елизабет не искаше за нищо на света тягостната атмосфера от вчерашния ден да се завръща, но видяла замисления му поглед, се осмели да заговори: — Чувствам се виновна, че избягах от задълженията си, като не отидох на работа днес. Но изпитвам още по-силна вина, задето не те попитах колко дълго можеш да останеш.

— Докато слагаше Никол да спи, мислих по въпроса — рече той, като умишлено избегна прекия отговор. — След случилото се, сигурно разбираш, че не можете да останете тук.

— Но, Колтър…

— Изслушай ме, любима. Искам да те заведа в Ричмънд. Известни са ми рисковете, но разбирам, че е много по-опасно да останете тук, изолирани от всичко и от всички, които могат да ви помогнат.

— Колтър, Емили никога няма да напусне дома си, а аз не мога да я оставя сама.

— Разбирам и се възхищавам от признателността и любовта, които изпитваш към Емили, но те умолявам внимателно да обмислиш предложението ми.

— Предложение ли правиш, или заповядваш, Колтър? — тя можеше да се закълне, че за част от секундата мъжът стисна челюст, а тъй като не й отговори веднага, Елизабет повтори въпроса си.

— Ако изкажа заповед, ще заявиш, че нямам право да ти заповядвам. Ако ти кажа, че е предложение, доста разумно при това, ще се съгласиш да го обмислиш, но няма да дойдеш. Изправяш ме пред дяволска дилема — той стегна прегръдката около кръста й и се взря в очите й, които блестяха, предвещавайки буря. — Мога да предложа на теб и на Никол по-добра защита в Ричмънд. Освен това — добави той и опита да се усмихне — ще мога да прекарвам повече време с теб.

— Като допълнителен мотив, полковник, идеята е очарователна — Елизабет се почувства обидена, че й предлага ролята на негова любовница, която да го чака и да топли леглото му.

— Не се преструвай, Елизабет! — тъмните му очи гневно проблеснаха и той продължи: — Моля те, не изопачавай думите ми.

— Ти искаше да кажеш…

— Обичам те! Никога не мисли, че изпитвам към теб нещо друго, освен уважение и любов.

— Колтър, моля те — прошепна тя и го погали по бузата. — Съжалявам.

— Бих искал да мога да ти дам повече гаранции… Няма значение. Времето тече. Заминавам за Ричмънд след час — заяви той нетърпеливо. — Трябва да решиш. Ако се съгласиш да дойдеш, трябва да уредя някои формалности. Ако откажеш… — замълча и не изрече заплахата, но знаеше, че тя отгатна намеренията му. Когато младата жена отново опита да се освободи, той я пусна.

Елизабет зае отбранителна поза, скръстила ръце, свела глава, изпънала гръб.

Гняв изпълни Колтър.

Нима тя не можеше да си даде сметка, че се нуждае от закрилата му?

Тя остана с гръб към него, защото знаеше, че ако изкаже мислите си, той би се ужасил. Не поставяше под въпрос предложението му, беше решил да е щедър и великодушен, и тя му вярваше. Ала не искаше да загуби независимостта си. Да се премести в Ричмънд и да приеме покровителството му, означаваше да направи решителна крачка към отказ от независимостта си. Крачка, която той би приветствал. Мотивите му не подлежаха на съмнение. Той щеше да направи всичко, за да ги защити, но тя се чудеше дали бе помислил за злобните слухове, които щяха да плъзнат след това. А колкото и да й бе неприятна тази възможност, може би съпругът й все още беше жив. Самата мисъл Джеймс да се върне в живота й, я накара да потрепери. Не желаеше да обсъжда проблемите си с Колтър. Той си тръгваше след час. Моментът не бе подходящ.

Но Колтър бе видял достатъчно. Той застана зад нея и я хвана за раменете.

— Каквото и да те тревожи, Елизабет, сподели го с мен!

— Искаш прекалено бързо да реша.

— В случай че си забравила, напомням ти, че наблизо бушува война — резкият му глас я накара да се извърне към него.

— Ако съм забравила, обвинявай себе си, полковник! Ти ме накара да забравя всичко.

— Защо спорим? — попита той и я притегли към себе си.

Нежният му глас я обезоръжи. Напрежението се стаи в тялото й, но не изчезна.

— Наистина не знам. Не искам да си тръгваш разгневен, но се налага да разбереш, че ми трябва още малко време.

— Елизабет, времето е единственото нещо, което не мога да ти осигуря.

Объркана, младата жена отклони поглед към голото поле.

— Ако изоставя Емили, Рута и Джош ще останат при нея. А аз искам да запазя работата си. Ще трябва да намеря място, където да отседна, както и доверен човек, които да се грижи за Никол.

— Разполагам и с двете — рече Колтър.

— И с двете ли? — попита тя недоверчиво, почти с укор. Когато той кимна, Елизабет изостави предпазливостта си. — Планирал си всичко, преди да ми споменеш каквото и да било?!

— Успокой се, скъпа, не се гневи. Никога не са ме държали отговорен за действията ми…

— Мога да те опровергая.

— … откакто нося панталони — довърши той строго. Когато видя упорито вирнатата й брадичка, Колтър въздъхна и се предаде, разбрал, че тя няма да приеме. — Ще ме изслушаш ли? Да, признавам, замислях преместването още преди опита за отвличане. Но причините засягат и Андре, не само моето собствено желание.

— Андре ли? Защо? И той ли има някъде любовница и дете?

— Ако си позволиш още веднъж да говориш така, ще… Не. Нищо няма да постигна със заплахи — промърмори той на себе и продължи: — Приятелят ми, Андре, е влюбен в една прекрасна жена. Името й е Наоми. И тя, като теб, любима моя, е прекалено независима. Ако живеете заедно, Наоми би могла да се грижи за Никол, а Доби ще ви наглежда и двете.

Колтър не спомена, че Доби има задача да следи и съпругата на Хю — Джена. Не искаше да товари Елизабет с още проблеми, не и точно сега.

— Все още ли се колебаеш? Какво повече мога да ти кажа… Наоми е млада сериозна жена. Притежава жилище в частен дом. Районът е тих, къщите са скромни, но…

— О, замълчи, Колтър! Говориш като сводник…

— Предлагам — прекъсна я той.

— Какво предлагаш?

— Казвал ли съм ти — прошепна той, прегърна я и я целуна по носа, — че те обожавам, когато се държиш по този начин?

— А аз казвала ли съм ти, че твоят чар винаги сломява волята ми, полковник?

— Ще кажеш ли да?

— На какво?

— На всичко, любима, на всичко…