Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Corner of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010)
Редакция
asayva (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Тереза Майкълс. Приютени в рая

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0314-6

История

  1. — Добавяне

Втора глава

— Колтър, трябва да тръгваме! — подкани го отново Хю и разгони неколцината зяпачи, спрели да ги слушат.

— Господи! — гласът на Колтър премина в стон. Двамата с Елизабет имаха дете! Той се отдръпна от младата жена. Не можеше да осъзнае думите й. Дете? Погледът му потъмня и мъжът трябваше да се облегне на стената, за да не се строполи. Раменете му се тресяха, докато се бореше да си поеме въздух.

Слава Богу, че Хю му се притече на помощ и го подкрепи. Колтър разтри очи с юмруци, сякаш да проясни погледа си. Тя лъжеше! Не можеше да бъде иначе. Той отблъсна приятеля си, но когато се обърна, видя крайчеца на полата й да изчезва зад ъгъла.

— Елизабет! Върни се, по дяволите!

Но Хю го задържа за рамото и не му позволи да се втурне след нея.

— Аз ще я настигна, Колтър, ти по-добре иди на съвещанието.

Колтър се извърна към приятеля си, без да направи дори опит да прикрие мъката си.

— Открий я! Не ме интересува как ще го направиш, само я открий…

 

 

Лерой Уокър, военен министър на Конфедерацията, седеше зад писалището си. Посивялата му пооредяла коса преминаваше в също тъй прошарена брада. Когато Колтър се появи в кабинета, Уокър многозначително погледна часовника над камината, изслуша извинението му за закъснението и кимна рязко.

Колтър седна до Брайс и опита да прогони от мислите си Елизабет, като съсредоточено проследи как министърът прегледа секретната документация и я прибра в папката.

Брайс тихо осведоми Колтър какви въпроси бяха обсъждали досега. Преди два месеца, през септември, Линкълн бе оповестил намерението си да обнародва декларация за освобождаване на всички роби от първи януари 1863 година. Министърът ги информира за очакваните реакции относно подготвяния акт, обобщавайки, че политическите опоненти на Линкълн, както и някои от неговите поддръжници, са изявили решимост да осъдят плана му.

Уокър се изкашля и премести настрани папката с документи.

— Готов ли сте, полковник?

Андре подаде на Колтър своя картографски планшет. Макар и раздразнен от подигравателната усмивка на подчинения си, полковникът извади две подробни карти и ги разгъна върху разчистеното писалище.

— Сър, преди да ви съобщя за намеренията на генерал Лий, бих искал да ви информирам, че слуховете се потвърждават. След като Маклелан толкова дълго не успя да подготви преминаването на река Потомак, Линкълн го е освободил от командването на армията и е назначил на негово място генерал Амброуз Бърнсайд.

— Бърнсайд?! Наистина ли? Е, разбира се, не поставям под съмнение верността на сведенията ви, Сакстън. Знам, че на вас може да се разчита. Но както ви е известно, генерал Бърнсайд вече на два пъти е отказвал да приеме подобно назначение.

— Така е, сър. Но информацията е потвърдена.

— Съобщението би трябвало да развесели президента Дейвис. Линкълн толкова държеше на Маклелан. Макар до мен да достигнаха сведения, че неговият русокос генерал неведнъж е предавал доверието му. Но аз май се отклонявам от въпроса. Какво още знаете за генерал Бърнсайд?

— Брайс, докладвай! — заповяда Колтър на своя подчинен и отстъпи встрани.

Без да се увлича в подробности, Брайс стегнато изложи сведенията, с които разполагаха.

— Генерал Бърнсайд проведе успешно операцията по превземането на остров Роаноук през януари тази година. Генерал Маклелан му възложи командването на едното крило на армията си в Южната планина и Шарлсбърг. С цялото дължимо уважение, сър, трябва да заявя, че благодарение отлагането на преминаването на реката рано този ден, нашите войски не понесоха значителни загуби.

— Да, така е — съгласи се Уокър. — Спомням си, че генерал Лий споменаваше този факт в доклада си пред президента.

Брайс се върна на мястото си и Колтър побутна Андре да продължи.

— Във всеки случай — започна Андре със своя леко провлечен говор, — генерал Бърнсайд се съмнява в способността си да командва толкова голяма армия. Макар да е изслушал инструкциите на Маклелан, Бърнсайд не е съгласен с плана му за запазване разкъсването на нашите армии. Полковник Сакстън ще изложи по-подробно въпроса.

— Планът на Маклелан бил да попречи на войските на нашия генерал Лонгстрийт, разположени близо до Кълпепър, да се обединят с армията на Стоунуол Джексън в долината Шенандоа. И е имал шанса да го стори, тъй като нашите войски е трябвало да предприемат двудневен тежък преход, за да се слеят — Колтър посочи стратегическите обекти на картата и продължи: — Нашите сведения сочат, че генерал Бърнсайд се придвижва по северния бряг на Рапаханок към Фредериксбърг. Той е реорганизирал армията си в три дивизии под командването на Хукър, Съмнър и Франклин.

— Да, много ценни сведения! Един от вашите хора се добра до тях, нали?

— Да, сър.

— Отлична работа, Сакстън.

— Благодаря, сър — Колтър прикри нетърпението си зад учтива усмивка, както изискваше протоколът. Искаше да приключат колкото може по-бързо и да си тръгнат. — Според генерал Лий би било грешка да обстрелваме отделни техни части. Той ще осигури защита на столицата, като пресече пътя на врага. Войските му ще заемат височините южно и западно от Фредериксбърг, като се окопаят, а артилерията ще укрепи позициите.

Уокър замислено изучаваше картата, присвил очи.

— Малък град е, нали? Бил съм там. Знам, че призори над долината пада мъгла и скрива града.

— Да, сър. Мъглата се вдига от реката към ниските хълмове — потвърди Колтър. — По-голяма част от хълмистата местност не е залесена, но ето тук, сър, се простират гори — посочи той на картата.

— Значи трябва да бъде отбранявана зона от около осем километра — отбеляза Уокър.

— Точно така — усмихна се Колтър. — Имаме основателни причини да смятаме, че придвижването на войските на Севера ще бъде забавено. А един инцидент с понтонния мост би възпрепятствал бързото преминаване на реката.

Министърът подръпна брада и се усмихна.

— Основателни причини, казвате…

— Да, сър. Но трябва да предадете на президента Дейвис, че генерал Лий едва ли ще успее да спре генерал Бърнсайд, ако той реши да премине реката. Противникът е разположил над сто оръдия по възвишенията на левия бряг и контролира голяма част от долината.

— Жалко. Ще трябва да се съобразя с преценката на генерал Лий, макар да ми е известно силното желание на президента да удържим позициите.

— След направения оглед на местността съм склонен да вярвам, че генерал Бърнсайд ще избере района около потока Акуйа за своя база. В срок от три до пет дни сведенията ни за разположението ще бъдат потвърдени.

— Президентът няма да одобри, ако янките, се появят пред вратите на Ричмънд. Предайте това на генерал Лий.

— Ще го сторя, сър, уверявам ви.

— Ако това е всичко, Сакстън, срещата е приключена.

Колтър сгъна картите, прибра ги в планшета и го подаде на Уокър.

— Предайте моите почитания на президента, сър.

— Ще му предам, Сакстън. Той ще остане доволен от доклада ви. А сега да оставим формалностите настрана. Не забравяй, че добре познавам баща ти. Като стар приятел на семейството имам право да знам какво те мъчи, момчето ми.

— Няколко дни домашен отпуск биха ми се отразили добре.

— Да не си болен?

— Не, сър. Непредвиден проблем, който изисква незабавна намеса от моя страна…

— Три дни. Това е максималният отпуск, който бих могъл да ти дам, без да има възражения. Къде ще отседнеш, в случай че президентът пожелае да те види лично и да разговаря с теб?

— В хотела…

— Да, да. Предполагам, ще поискаш отпуска и за твоите млади приятели офицери?

Колтър с усмивка се извърна към Брайс и Андре, които бяха притихнали в очакване, след това отново вдигна поглед към Уокър.

— Ако може да се уреди, сър… Те бяха заедно с мен на предните линии цели две седмици.

— Завиждам ви за младостта и енергията, джентълмени! Ако няма нищо друго…

— След като попитахте, сър — рече бързо Колтър, — капитан Морган би желал да осигуря разрешително за безопасното завръщане на съпругата му от Ню Йорк.

— Тя янки ли е?

— Женени са почти от пет години, сър. Тя се е върнала при семейството си преди почти година, когато загубила детето им.

— Лоша работа — измърмори министърът и посегна да вземе шапката си.

— Така е, сър — съгласи се Колтър. — Щеше да бъде първото им дете…

— Не, нямах предвид това и макар да не искам да бъда коравосърдечен, не мога да пренебрегна принадлежността на двамата съпрузи към враждебни каузи.

— Мога да ви уверя, господин министър, че нямаме никакви основания да поставяме под въпрос лоялността на Хю Морган. Никакви!

— Никога не давай прибързани гаранции, Колтър. Ние разчитаме на теб — сигурен, че е поставил нащрек бдителността на полковника, министърът се усмихна, за да смекчи порицанието. — Надявам се твоите хора да оценят колко горещо защитаваш честта им. Моля се само никога да не се налага да ти връщат жеста, Колтър. Ела, моят секретар ще подготви документа и аз ще го подпиша, щом толкова държиш да съберем твоя млад капитан и неговата дама.

Колтър последва Уокър и внимателно затвори вратата. Остана разочарован обаче, когато не видя Хю да го чака в приемната с новини за Елизабет.

Брайс и Андре го очакваха нетърпеливо. По лицата им се четеше напрежение. Колтър не можеше да ги вини. И тримата знаеха колко лесно командването би могло да отмени вече дадените им отпуски. С чувство на вина Колтър опита да потисне внезапно обзелата го завист, когато получи разрешителното за безпрепятственото преминаване на Джена Морган на тяхна територия, попълнено и подписано.

Колтър мълчаливо го прочете:

„Лицето и спътниците му да бъдат пропускани без усложнения с правителствен транспорт.“

Следваше подписът на военния министър.

— Ще трябва да осигуриш и военни пропуски, но мисля, че няма да имаш проблеми, Сакстън.

— Да, сър — Колтър прибра документа във вътрешния джоб на мундира си и заедно с Андре и Брайс отдаде чест на Уокър, като му пожела приятен ден.

Навън острият вятър бе утихнал, ала се бе смрачило и валеше дъжд. Колтър тихо изруга. Без да обръща внимание на ентусиазираните предложения на Брайс и Андре къде да отидат най-напред, той им каза, че ще се прибере в хотела да чака Хю. Това предизвика неодобрението им и Брайс рече укорително:

— Само уиски и жени, Колтър, ще ни помогнат да забравим през тези три дни проклетата война, ако имаме късмет, разбира се — додаде той и задържа юздите на породистия му ловен кон, докато Колтър се мяташе на седлото.

— Вие двамата можете да се забавлявате колкото искате.

— Какво ти е, Колтър? Отново ли си слушал наставленията на пуритана Джексън?

— Генерал Джексън, Брайс! Не, наистина не съм го слушал.

— Хаплив и досаден като муха…

— Остави го, Брайс — рече Андре. — Колтър вече е дал някому обещания и като джентълмен не би ги споделил с нас. Нали така? — погледна той полковника.

— Ако не бяхме приятели, Андре, щях да те призова на дуел заради непристойните си подмятания.

— Но ти няма да го направиш, приятелю мой, защото съм прав.

Брайс се изпречи пред Андре и бързо изрече:

— Имаш право да поискаш удовлетворение, Колтър, но…

— Остави, Брайс! — полковникът забеляза заплашителния блясък в очите на буйния Андре, готов да отвърне на всяко предизвикателство с дуел. И то само заради една остра дума или неприязнен поглед. Някога и Колтър беше такъв. Ала сега уморено поклати глава. Повечето от южняците не пропускаха повод да обявят някому дуел. Не само млади аристократи с потеклото на Андре и Брайс, но и бедняци, които само чакаха случай да си отмъстят с револвер или сабя за реална или въображаема обида.

— Запази войнствения дух за бойното поле, Андре! — препоръча му Колтър. — Обещавам ти скоро да имаш възможност да се изявиш — студени струи дъжд се стичаха във врата му и Колтър побърза да обърне коня си и да го пришпори по улицата.

— Не си спомням досега нашият полковник да е отказвал гуляй и забавления с жени, макар в сравнение с нас да е сдържан като свещеник — загрижено рече Брайс и възседна коня си.

Андре проследи с мрачен и замислен поглед отдалечаващия се ездач и процеди:

— Сигурен съм, че красивата вдовица е предизвикала не дотам благопристойни помисли в главата му, които друга едва ли би удовлетворила. Но тя ще му донесе неприятности, сигурен съм! Хайде, приятелю, наш дълг е да задоволим всяка прищявка на ричмъндските красавици!

Брайс се засмя и в миг забрави необузданото избухване на Андре и гнева на Колтър. В съзнанието му изплува картината отпреди няколко часа, когато за пръв път бе видял Елизабет Уеринг и Колтър да стоят един до друг на горната площадка на стълбата. Дамата изкушаваше с благопристойността си. Не можеше да вини Колтър. Както не можеше да вини никой офицер или войник, който държи да получи онова, което е пожелал. Миговете удоволствие сега се равняваха на часове. Неочаквано Брайс бе споходен от тягостно чувство. Светът, който познаваха, и в който вярваха, им се изплъзваше като пясък между пръстите. Той се обърна и хвърли последен поглед натам, накъдето бе изчезнал Колтър. Дано Андре да греши. Колтър се чувстваше задължен да се погрижи за дамата, а не да си навлече тревоги и неприятности.

 

 

Веднъж приключил със задълженията си, Колтър се почувства свободен да се отдаде на мисли за Елизабет. Не желаеше да си припомня безпричинната атака на Андре. Нещо бе смутило приятеля му. Никога досега Андре не бе провокирал конфликт помежду им по толкова открит начин.

Трябваше да му даде време да осъзнае грешката си. Иначе не можеше да бъде спокоен относно по-нататъшните му реакции.

Колтър едва си проправяше път през многолюдните улици, усмирявайки буйния си кон и мъчейки се да надвие налегналата го умора. Имаше нужда от няколко часа сън, който да заличи седмиците напрежение на вражеска територия.

Когато наближи ъгъла на Броуд и Седма улица, Колтър си спомни, че тук някъде се намираше любимият му магазин за седла, хотелът и Ричмъндският театър. Ала всичко, което бе останало от тях след опожаряването им през януари, бяха одимени руини.

Той изчака каруците с бежанци да отминат, взирайки се в изтерзаните човешки лица. Не си спомняше някога градът да е бил толкова пренаселен, но все пак бе заминал оттук преди доста време. Един лекарски фургон тежко изтрополи по улицата и Колтър задържа жребеца си. Колата се отправи към складовете за провизии на Осма улица. След летните битки бойните действия се бяха преместили в близост до града и напливът от ранени и техните семейства се бе увеличил неимоверно. Хиляди измъчени хора търсеха спасение в града. Повечето обществени сгради и дори частни домове бяха превърнати в болници.

Той подкара жребеца си към конюшнята зад хотела и в същия миг чу гласа на Хю.

— Успя ли да я проследиш? — попита Колтър, знаейки предварително, че Хю не би се върнал, ако не е изпълнил поръчението. Хю изравни коня си с неговия, но явно не бързаше да слиза.

— Чак сега ли свършихте? — полковникът кимна и отгатнал нетърпението му, Хю побърза да го осведоми. Избърса мокрото си от дъжда лице и се наведе към Колтър. — Къщата принадлежи на Емили Пъркинс, вдовица. Прислужницата не бе склонна да ми каже много. Но доколкото забелязах, няма други обитатели. Госпожа Уеринг живее там почти от седмица — Хю млъкна и смутено отмести поглед. Не бе сигурен как да продължи. Не искаше да признае, че е дочул по-голяма част от разговора на Колтър с прекрасната Елизабет.

— Хайде, Хю, говори! — подкани го полковникът, ала в същия миг забеляза смущението на капитана. — Всичко е наред, Хю. Зная, че неволно си чул нашия разговор. До каквото и да доведат моите действия, спокоен съм, че поне знаеш за Елизабет. А що се отнася до…

— Ще запазя тайната ти, Колтър! Ще измисля нещо, ако Брайс и Андре ме попитат.

— Няма нужда да лъжеш. И те вече са разбрали — следващият въпрос бе неизбежен, ала Колтър едва намери сили да произнесе: — Случайно да си забелязал дете с нея?

— Не. Съжалявам, Колтър. Но защо ли стоим на дъжда? Едно топло бренди би прогонило този адски студ, сковал костите ми.

— Върви, Хю! — рече Колтър и дръпна юздите на неспокойния си жребец. — О, за малко да забравя! — той внимателно издърпа от вътрешния джоб на мундира си разрешителното за преминаване през зоната на военните действия и го подаде на капитана. — Издействах ти три дни отпуск. Не губи време, а иди в щаба и поискай военни пропуски.

— Джена ми липсва толкова много — с искрена тъга рече по-младият мъж. — О, как ще ти се отблагодаря, Колтър…

— Няма нужда. Това е отплатата ми за всичко, което стори за мен днес.

Хю стисна ръката му.

— Ще отидеш ли да я потърсиш?

— Налага се — решително отвърна Колтър.

 

 

Приседнала на тапицираното с копринена дамаска канапе, Елизабет отпиваше от топлото вино, което Емили Пъркинс бе наредила да приготвят за нея. В задния салон, който й бе отстъпен, гореше огън. Тя потръпна под мекия фланелен халат. Бе се преоблякла веднага щом се бе върнала от Ричмънд. Съжали, че не бе приела да използва каретата на Емили и дъждът бе съсипал най-хубавите й обувки, както и настроението й.

Бе благодарна на лошото време единствено задето й бе помогнало да се измъкне от Колтър.

Тя разтри слепоочия. Колтър… Какво да предприеме? Направи непростима грешка, като му каза за Никол. Как можа да забрави, че когато Колтър желае нещо, преследва целите си неумолимо и неотстъпно! След острото им спречкване този следобед, тя нямаше основание да вярва, че се е променил.

Студените пипала на страха обгърнаха сърцето й. Беше пропиляла възможността да разговаря с господин Меминджър за постъпване на работа, а нямаше достатъчно пари, за да напусне града.

А дори да го направиш, къде ще се скриеш, подразни я подъл вътрешен глас.

Тя се взря в рубиненочервеното питие в чашата си и го изпи на един дъх, сякаш се надяваше да си вдъхне смелост. Ще брани докрай дъщеря си, въпреки обвиненията и заплахите на Алма Уеринг. Но трябваше да намери и начин да се издържат.

Като начало можеш да престанеш да гадаеш какво би направил или не би направил Колтър…

Нима можеше да очаква от него да се погрижи за нея и Никол? Четири години той не бе направил никакъв опит да й се обади.

От друга страна, Елизабет бе благодарна, че той не се бе появил през всички тези години. Ала сега, когато съдбата отново ги срещна, Колтър бе смутил сърцето й и я бе лишил от способността да мисли разумно. Той винаги щеше да присъства в мислите й и да остане част от нейния живот.

Трябваше да призове на помощ всичките си сили и да се справи с положението. Нямаше на кого да се довери, нито на кого да разчита за защита. Джеймс никога не бе успял да излезе от сянката на майка си, но дори да бе тук сега, едва ли би спасил Елизабет от чувствата, които изпитваше към Колтър.

Стаята тънеше в мрак подобно на душата на младата жена. Не можеше да престане да мисли за Колтър. Тя отметна дългата си до хълбоците коса и започна да я сплита, въпреки че още беше влажна.

Щом пристегна плитката, Елизабет тревожно пристъпи по избелелия брюкселски килим и застана пред прозореца, загледана тъжно в дъждовните капки, които се стичаха по стъклото. Сълзите й бяха пресъхнали. Бе ги изплакала до дъно, докато бягаше днес от Колтър.

— Защо? — прошепна тя. — Защо ме изостави тогава?

Можеше да го попита днес, но бе толкова зашеметена от радост и уплаха, че не се сети…

Нечий глас я изтръгна от унеса й. Говореше Рута, готвачката на Емили Пъркинс. Сега, когато всички роби се бяха разбягали, тя изпълняваше и задълженията на прислужница.

Рута обясняваше нещо на Никол.

Щом чу смеха на дъщеря си, Елизабет изтича към антрето, забравила мъката си.

— Ето я и твоята майка, дете! — Рута остави момиченцето да стъпи на пода.

Елизабет коленичи и разпери ръце да посрещне Никол. Медноруси къдрици обрамчваха личице, което бе започнало да губи бебешката си пухкавост и подсказваше, че детето скоро ще се превърне в красиво момиче. За миг Елизабет жадно вдъхна бебешкия аромат на дъщеря си и за сетен път се закле, че никой никога не ще й отнеме отново Никол.

— Рута ми даде меден сладкиш, мамо, защото бях много послушна!

— Надявам се наистина да си била послушна, палавнице — рече Елизабет и погледна прислужницата, която кимна за потвърждение.

— Госпожице Бет, веднъж избито, маслото няма нужда да се бие повече. Така е и с децата.

— Добре, Рута — усмихна й се Елизабет, за пореден път впечатлена от внушителната й фигура.

Лицето на Рута бе гладко и лъскаво като полирано скъпо дърво и човек трябваше да гадае възрастта й.

Елизабет се изправи, без да пуска малката ръчичка на дъщеря си.

— Още веднъж ти благодаря, Рута. Знам колко си заета и колко време ти отнемат грижите за Никол.

— Не ми благодарете. Щом се развали времето, старите болки на госпожица Емили се обаждат, така че нямам какво толкова да върша. Детето не ми създава проблеми. Тя се държи с мен като възпитана малка дама. И господин Джош много скоро ще й направи люлка в градината.

— Вие двамата много я глезите!

— Не ми отнема кой знае колко време. Но и майка й има нужда някой да я поглези, така мисля аз.

— Добре съм, Рута. Слава Богу, тук сме в безопасност — Елизабет извърна очи, смутена от проницателния поглед на Рута, който подсказваше, че прекрасно си спомня как преди малко е отворила вратата на една изплашена до смърт, едва поемаща си дъх от тичане, жена. — Наистина се чувствам добре — повтори Елизабет.

— Сигурно! Вярно е, колкото, че аз съм брала памук днес — измърмори прислужницата и се засуети из стаята. — Ще трябва да запаля лампите, не смея да стоя на тъмно.

— И аз не обичам тъмното, мамо!

— Зная, миличко. Трябваше сама да се сетя да ги запаля.

Рута бързо запали и двете лампи, постави стъклените абажури и духна клечката кибрит. Сложи един пън в камината и прибра празната чаша от вино на Елизабет.

— Стойте си тук, хубаво и уютно ви е с малката госпожичка. Вечерята скоро ще бъде готова.

— Госпожица Емили ще вечеря ли с нас?

— Не знам. Тъкмо се канех да отида да я видя.

— Предай на господин Джош моите благодарности — рече Елизабет.

Когато се настани с Никол пред огъня, Елизабет зарови лице в косата й и опита да прогони нерадостните си мисли. Беше благодарна на съдбата, задето й предостави това убежище, където Алма Уеринг никога не би се сетила да ги търси.

Господин Джош бе готов да ги защити с цената на живота си, ако се наложеше. Той бе шейсетгодишен, но за възрастта му свидетелстваха единствено гъстите бели къдрици, иначе снагата му бе изпъната като струна и се движеше с пъргавината на младеж. Той и Рута постоянно додяваха на Емили с грижите си, а сега бяха взели под крилото си също Елизабет и Никол.

Далечен тътен на гръмотевица прекъсна мислите й. В стаята беше студено, въпреки огъня в камината, и младата жена зиморничаво се притисна към Никол. Детето спокойно се отпусна в прегръдките й, готово да заспи. Елизабет въздъхна щастливо. Дъщеря й беше до нея, лукс, от който бе лишавана в последно време.

— Мамо, господин Джош ще ми направи кукла!

— Той ли ти каза, Никол? Ако ти е обещал, наистина ще ти направи.

— О, да — закима момиченцето. — Той обеща!

Елизабет я погали по косата.

— Харесва ли ти тук?

— Харесва ми! Госпожица Емили каза, че съм много добро момиче. И не ми крещи. Не искам да се връщаме при…

— Тихо, тихо, любов моя! Никога няма да се върнем там, мама ти обещава. Никога…

Никол спокойно се отпусна в прегръдките й и Елизабет пожела и тя да можеше така лесно да се спаси от напрежението, което изпълваше цялото й същество.

След малко Никол я помоли да й разкаже приказка. Елизабет изпълни молбата й и дори изигра епизоди от любимата й приказка. За повече от час тревогите и страховете бяха забравени и единственото нещо, което я интересуваше, бе пълзенето на четири крака, смеховете, ръмженето и престорените писъци на дъщеря й.

По едно време й се стори, че дочу гласове откъм антрето, но не можа да разпознае чии са. След малко Рута влетя в стаята, потривайки притеснено ръце и Елизабет скочи, обзета от лошо предчувствие.

— Най-добре е да дойдете, госпожице! Един джентълмен напира да влезе и не признава никакъв отказ. Господин Джош го забелязал да дебне наоколо, преди да нахълта тук.

— Как се казва този господин, Рута? — едва успя да промълви Елизабет със свито от страх сърце.