Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Corner of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010)
Редакция
asayva (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Тереза Майкълс. Приютени в рая

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0314-6

История

  1. — Добавяне

Пета глава

През нощта дъждът утихна, а призори облаците изтъняха, преди свежият ветрец да ги издуха надалеч. Тъй като къщата беше построена на високо плато, разположението й предоставяше на Колтър чудесна гледка към полето и гората отвъд него.

Той се събуди призори до Елизабет. Скръсти ръце под тила и въздъхна. Въпреки че часовете сън не му бяха достатъчни, бяха най-спокойните от месеци насам.

Неспокойният сън на Елизабет и мятанията й в леглото недвусмислено издаваха състоянието й. Но преди по-малко от час тя се бе обърнала към него, бе облегнала глава на рамото му, положила ръка под главата си, а другата — на гърдите му.

Бе изпитал изгаряща страст при мисълта за гърдите й, които бяха тъй близо. Жадният му поглед се плъзгаше по леко отворените й устни, докато езикът му навлажняваше неговите, които изведнъж бяха пресъхнали. Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не я целуне.

Щом слънцето изгря, лъчите му превърнаха косите й в ярки пламъци и осветиха порозовелите й от съня страни.

Колтър опита да потисне силната възбуда, обзела тялото му, но всеки дъх, който споделяха, всеки миг, прекаран до нея, засилваха копнежа му.

Както първия път…

Тогава не я бе забелязал веднага, тъй като бе пристигнал по-късно на празненството, уреждано в съседното имение. Колтър безгрижно се разхождаше и разговаряше с гостите, когато младото момиче привлече погледа му. Незабавно помоли домакинята да го представи, получи свенлива усмивка от Елизабет и се влюби в нея още тогава, в първия миг.

И до днес си спомняше тихите звуци на валса. Двамата се носеха под вълшебната музика, но по средата на танца Колтър не издържа и отведе Елизабет в градината. Целуна я и страстта им лумна, ярка и гореща, след първия вопъл на сляпото желание, когато устните им се разделиха. Той я пожела безумно и безразсъдно. Елизабет беше прекалено млада… но и тя бе усетила зова на плътта.

Елизабет… Устните й бяха меки, сочни и ненаситни. Гърдите й се надигаха и отпускаха при всяко неспокойно вдишване и издишване. Тръпнеше в ръцете му, толкова дяволски невинна и изкусителна…

Искаше му се да й каже, че е най-добре да се довери на вътрешния си инстинкт и да избяга, иначе… Тя бе уплашена, но не достатъчно. И той се бе борил свирепо със себе си, за да запази здравия си разум.

В продължение на цяла година. И почти бе спечелил битката. Макар всеки път, когато бяха заедно, да им бе все по-трудно и невъзможно да се разделят.

И той я бе любил.

— Колтър… — гласът на Елизабет го върна към настоящето.

— Предполагам, недоизречената част от въпроса ти е какво правя тук?

— Какво правиш тук? — повтори тя и затвори очи, за да открадне още миг от топлината му. Погали гърдите му, но тихият стон на мъжа я накара да се отдръпне уплашено.

Преди да успее да я спре, тя седна в леглото и рязко отметна косата си, разплела се през нощта.

— Какво правиш тук? — отново попита тя.

Мъжът хвана дълъг златист кичур и го дръпна лекичко, като мълчаливо настоя тя да се върне при него. При докосването му по гърба й полазиха тръпки.

— Погледни ме… Не съм сторил нищо повече, освен че спах до теб. Първият спокоен сън от месеци.

— Колтър, да не си полудял? Никол можеше да…

— Не се тревожи за това — дръпна я за дрехата и я повали отново върху възглавниците. Възползва се от моментното си предимство и я притисна с тяло.

— Елизабет! — докосна шията й, шепнейки името й отново и отново. Обсипа с целувки лицето й, като нежно я примамваше и увещаваше да сподели сладката топлина, която го изпълваше.

Сърцето му преливаше от желание да се грижи за нея, да я защитава, да я държи в прегръдките си, да я докосва… Затопленото й от съня тяло не се противеше под неговото и Колтър си помисли, че не би могъл да желае нищо друго, освен да останат така завинаги.

Сочните й полуотворени устни безмълвно молеха за неговите.

Ала очите й отказваха. Мъжът ги затвори с целувки.

Елизабет водеше жестока душевна битка. Чувстваше се така, сякаш предаваше част от себе си, докато се притискаше в прегръдките му, желаеща топлината и силата му. Веднъж вече му бе принадлежала изцяло, позволила бе нежността му да я обгърне и да проникне в нея, заличавайки студа от страха и самотата.

И в този миг изпита силно желание и потръпна от неговата решителност. Цената на копнежа й по този мъж се бе оказала твърде висока първия път. А сега…

Обхвана я паника. Полата и фустата се бяха усукали около краката й, завивките бяха допълнително препятствие. Но Колтър…

Тя отвори очи и прочете безумното желание в погледа на мъжа. Плъзна ръце и ги впи раменете му. Пръстите й жадуваха да се вплетат в косата му… Не, тя не искаше да мисли за нищо друго в този миг!

Той я притисна още по-плътно към тялото си. Устните му опустошаваха нейните безмилостно и ненаситно. А ръцете му й доставяха отдавна жадувано удоволствие с нежните си ласки, които стопяваха и последните й сили да се съпротивява. Когато езикът му докосна устните й, окуражителният шепот на мъжа изтръгна стон от гърдите й.

Тя жадуваше близостта му. Тялото й копнееше да отвърне на неговата страст. Свенливостта й бе пометена от едва сдържаното желание и тя разтвори устни.

Той се наслаждаваше, а тя ликуваше. Стоновете, които се изтръгваха от него — мъжествени гърлени звуци, които изпълваха с гордост любовницата, каквато я бе научил да бъде. За него. Единствено за него.

Колтър се откъсна от устните й и обсипа с горещи целувки скулите и изящното носле, нежните слепоочия… Ръцете му се провряха под нея, за да притиснат бедрата й към неговите. Шията й примамваше устните му и той невъздържано използваше езика си, за да възбуди младата жена.

Тя вдигна глава и впи устни в неговите. С дива страст той завладя устата й и не остави никакви съмнения, че жената му принадлежи. Изцяло.

Елизабет се поддаде на опиянението и захапа долната му устна. Чувстваше се едновременно владетелка и робиня.

Колтър се извъртя и освободи едната си ръка. Обхвана талията на младата жена и плъзна длан към гърдите й. Елизабет изстена и отметна глава.

Колтър се отдръпна. В очите му гореше безпаметно желание. Елизабет задържа погледа му и ръката му покри гърдите й с нежност, граничеща с благоговение.

— Ти ли кърми Никол? — сподавено прошепна той. Устните й потръпнаха и тя кимна едва забележимо. Мъжът нежно галеше гърдите й през копринения плат. Плъзгаше материята по пламналата кожа, докато усети как зърната се втвърдяват под дланта му.

Изведнъж Елизабет рязко отблъсна ръката му, обърна се и едва не падна от леглото.

— Не! Не мога… — отхвърли завивките и скочи на пода. Обви ръце около кръста си и се приведе. В същия миг Колтър се озова до нея.

— Заболя ли те? По дяволите! Какво направих? — той не можа да разбере нищо, защото тя продължаваше да клати глава. — И ти ме желаеше, не можеш да го отречеш. Нараних ли те, скъпа?

Тя въздъхна тежко и бавно възвърна част от самообладанието си. Да, тя го желаеше. Но не би го признала. Топлината на тялото му още я обгръщаше, вкусът му се бе смесил с нейния… Колтър се бе надвесил над нея заплашително близо.

Той опита да смекчи тона си.

— Имам право да знам какво ти причиних… — той замълча, за да помисли, след това отново попита: — Да не те обидих, като те попитах дали си кърмила Никол?

— Не. Аз…

Нима можеше да му каже?

— Седни, трепериш като лист. Отговори ми, иначе няма да ти позволя да напуснеш тази стая.

Елизабет седна, не защото той й заповяда, а тъй като краката й трепереха. Колтър остана прав пред нея. Светлината на утрото идеше иззад гърба му откъм прозореца и лицето на мъжа тънеше в сянка.

— Кажи ми! Няма да изчезна отново от твоя живот. Всеки призрак, всяка лъжа, всичко, което ни разделя, трябва да бъде изречено.

— Ти си мъж, Колтър, и едва ли би ме разбрал.

— Опитайте, госпожо — той коленичи пред нея и хвана ръцете й. — Не искам да те насилвам, макар да желая да споделиш с мен… — болката в очите й го прониза. — Елизабет, четири години от живота на дъщеря ми са били откраднати от мен. Но още по-ограбен се чувствам заради раздялата е жената, която винаги съм обичал. Отново ли ще ме отхвърлиш?

— О, Колтър! — извика тя пламенно и се хвърли в прегръдките му.

— Какво, по дяволите, са ти сторили?

— Само ме прегърни. Имам нужда от това. Ще ти разкажа, обещавам — помоли тя бързо, преди да размисли и да се откаже от близостта му. — Само ми дай време.

Колтър я залюля в прегръдките си и притвори очи. Всичко, което тя искаше от него, бе време. А това бе единственото, което не можеше да й даде.

Той я люля още няколко безкрайни минути, после шепотът й го извади от унеса.

— Джеймс се противопостави на Алма. Той настояваше Никол да остане при мен. Исках да я кърмя, въпреки че бе старомодно. Бяха минали три седмици, откакто бях родила, когато Алма измисли някакво извинение и изпрати Джеймс далеч. Тя ми взе Никол само минути след като Джеймс бе тръгнал и я занесе на дойка. Когато Джеймс се върна, бе вече прекалено късно. А ти знаеш, че той не бе достоен противник на майка си.

Той прие болката, горчивината и отчаянието във всяка нейна дума и ги задържа дълбоко в себе си, като й говореше тихо утешителни думи, без да разбира докрай загубата, която е била принудена да понесе. Но инстинктът му го предупреждаваше, че има още. Заради обещанието й да му каже, той чакаше. И ревността му се увеличаваше. Мъжът се опитваше да не мисли за времето, когато Джеймс е бил баща на момиченцето му и съпруг на любимата му… Сякаш за да прогони тези мисли, Елизабет продължи:

— Болката ме подлудяваше. Исках детето си, нуждаех се от него.

— Да, любов моя.

— Алма не ми позволяваше да видя Никол. Не можех да я прегръщам, да й се радвам… Нямах утешение. Алма ми се надсмиваше всеки път, когато идваше да ме види, а Джеймс казваше, че го разстройвам с вечните си оплаквания и стоеше далеч от къщата — Колтър притисна младата жена към себе си и зарови устни в косите й. — А ти не беше при мен, Колтър — тихо прошепна тя.

Обвинението й му причини силна болка. Той преглътна и премълча единственото нещо, което можеше да каже в своя защита: „Не знаех.“

Дълбоко в него гневът му прерасна в ярост — не в гореща, нажежена до бяло, ярост, която искаше отмъщение, а в студена смъртна ярост, която накара Колтър да се закълне, че ще накара семейство Уеринг да платят за всички мъки, които бяха причинили на Елизабет.

Той я притискаше в обятията си, докато младата жена се поуспокои. Но когато риданията й затихнаха и секнаха, Колтър изпита още по-голяма нужда да узнае всичко докрай. Мразеше се, задето се възползваше от уязвимостта й, но знаеше, че веднъж успокоила се, тя ще започне да мисли разумно и ще се опита отново да издигне стена помежду им.

— Защо Алма те мрази?

— Тя не ме мрази. Поне не ме мразеше в началото — Елизабет помилва страните му с вече набола брада и избърса последните сълзи от очите си. Избегна погледа му и Колтър усети неохотата й да му каже повече.

— Обясни ми защо се обърна към Джеймс, когато научи, че носиш моето дете?

— Робърт, моят заварен брат, почина няколко седмици след като ти замина за Англия. Когато научиха за смъртта му, Алма и Джеймс дойдоха да ми поднесат съболезнованията си. Прилошаваше ми непрестанно и Алма ми обясни кога една жена се чувства така — Елизабет се изправи. Доловил вълнението на младата жена, Колтър я остави да се отдалечи. Желанието да узнае повече го възпря да протестира. — В началото — продължи тя с безизразен глас — не исках да й повярвам. Тя идваше всеки ден да ме види и винаги беше много мила. Седмиците се нижеха. Аз бях сама. Нямаше на кого друг да се доверя. Алма не ме укоряваше, но настояваше да реша какво ще предприема. Когато и другият ми заварен брат, Томас, се изгуби при една буря в морето, вече не бе останал никой от моето семейство, на когото да се опра. Тогава Джеймс ми каза за твоето писмо. И през ум не ми мина, че може да ме лъже. Той ми предложи закрилата на името си и дом за детето ми.

— Чух, че и двамата ти братя са починали, както и че корабите им са били продадени. Но не те потърсих, защото според Джеймс такова беше желанието ти…

— Това желание е било изцяло негово, повярвай ми, Колтър! — страните й поруменяха и тя сведе поглед. — Никол ще се чуди къде съм.

Безсмислено беше да продължат този разговор. Колтър се изправи.

— Отивам в града, но скоро ще се върна, Елизабет.

— Дай ми време.

— Не мога. Във война сме, въпреки че бих искал да забравя този факт. Дадоха ми три дни отпуск и имам нужда да ги прекарам с теб и нашата дъщеря. Преди да ми откажеш, искам да те уведомя, че Емили щедро ми предложи гостоприемството си.

— Но не и спалнята ми!

— Не — съгласи се той с усмивка. — Само ти имаш това право. Но аз те желая и без значение как се самозалъгваш, любима, чувствам, че ти ме желаеш също толкова силно.

— Аз съм съпруга на Джеймс.

— Джеймс е платил предателството със смъртта си.

 

 

Четири мулета, натоварени с провизии, бяха изпратени в дома на госпожица Емили. Едва когато осигури хранителни припаси за седмици напред, Колтър се успокои. Той се уговори с няколко търговци да снабдяват госпожица Емили с основни хранителни продукти и прясно месо, когато бъде възможно, като всички сметки бъдат изпращани на него. Не се забави да открие и спестовен влог на Никол. Не можеше да твърди открито, че тя е негова дъщеря, и обясняваше благородния си жест с близките си приятелски отношения с Джеймс навремето, макар да се задушаваше от гняв, когато си помислеше за онова време.

Колтър отчаяно се чудеше откъде да намери кукленски замък за Никол. Много семейства, изпаднали в нужда, се разделяха с любимите си вещи и на пазара имаше всякакви неща за продан, но нищо, подобно на замък. Бе се заклел да обърне града с главата надолу, но нямаше да му стигне времето и той започна да съжалява за прибързано даденото обещание.

Помощта дойде от съвсем неочакван източник.

Колтър се прибра в хотела си следобед, за да съблече униформата си. Боеше се да не открие съобщение, че отново е повикан на служба.

Но откри само Андре, който го чакаше.

Един поглед върху небръснатото лице на Колтър и Андре разбра, че полковникът не се бе прибирал от вчера.

— Явно войната доста те е изтощила, приятелю мой, щом ти е била нужна цяла нощ, за да утешиш прекрасната Елизабет.

— Неуморно си търсиш смъртта, приятелю.

— Повече, отколкото предполагаш.

На Колтър му трябваха няколко минути да разбере, че Андре говори сериозно. Мълчаливо ругаейки, че разправията допълнително ще го забави, той спря да се бръсне и се извърна към Андре.

— Ако си убил човек, ще те изведа от града, преди някой да е узнал.

Андре взе бутилката с бърбън, наля си в чаша и отпи.

— Обмислям подобен изход, но все още не съм направил нищо.

— Не бъди егоист! Остави малко бърбън и за мен. Налей ми и обясни какво се е случило.

Андре му подаде питието, допълни своята чаша и попита:

— Колко пари ще ми заемеш? Преди да отговориш, Колтър, имай предвид, че имотът ми е сринат със земята. Животът ми, както и твоят, е меко казано несигурен. С една дума, шансът да ти върна парите е много малък.

— Колко загуби?

Приковал поглед в кехлибарената течност в чашата, Андре промълви:

— Не бих признал на никой друг, освен на теб. На колко оценяваш сърцето ми?

— Жена?! Коя е тя? Да не си станал плячка на…

— Както ти на Елизабет ли?

Колтър срещна погледа на Андре. Не бяха нужни повече думи.

— Ще подпиша искането ти. Ще получиш парите веднага.

— Без въпроси ли, приятелю мой?

Колтър погледна в огледалото за бръснене.

— Кажи ми каквото желаеш. Ако предпочиташ да не казваш нищо, ще го приема.

— Две хиляди в злато и един час от твоето време — рече Андре спокойно, само лекото треперене на чашата в ръката му показваше колко е разтревожен.

Колтър остави бръснача, събу бричовете си и отиде до гардероба. Взе от спретнатата купчина чиста риза и я хвърли към Андре.

— Довърши прибирането на багажа ми вместо мен — рече той.

Когато след малко отидоха в банката, Колтър почти не срещна затруднения. Когато бе направен опит да отклонят искането му сумата да бъде предоставена в злато, той се позова на ранга си и намекна, че правителствената сигурност е изложена на риск и спомена няколко известни имена, което накара банкера да се съгласи и дори да се закълне, че ще запази тайната.

— А сега какво? — попита Колтър, щом излязоха.

— Рискува много заради мен. А сега да се разходим — Андре го погледна и без никакво предисловие призна: — Тя е квартеронка.

Колтър реши да пренебрегне предизвикателната нотка в гласа на Андре.

— Трябва да е много красива — това беше единственият му коментар.

— В моя град всяка година се провежда бал, на който се събират мъже от целия Юг и там се представят младите метреси на бъдещите им покровители. Квартеронките са най-красивите цветнокожи жени, които някога съм виждал.

— Мога да си представя колко трябва да тежи кесията на един мъж, който иска да стане покровител на такава красавица.

— Много, приятелю. Ела, трябва да поемем оттук и да завием — рече Андре и поведе Колтър далеч от центъра на града. — Близо е. И да продължа, покровителят трябва да докаже, че може да осигури финансова сигурност, частно жилище в приличен квартал, слуги, карета, коне и още куп други удобства, които се договарят внимателно, преди да я купи. Връзката обикновено продължава дълго и има предимства и за двете страни. Понякога — продължи Андре с напрегнат глас — имат и деца.

Докато пресичаха улицата, Колтър ускори крачка, за да не изостава от Андре. Лицето на младежа бе изопнато. Колтър винаги бе предполагал, че тъмният тен на Андре е наследство от някой мавърски прародител. За момент се зачуди дали Андре не се опитва да му каже още нещо. Но възпря предателската мисъл още преди да е добила ясни очертания и попита:

— А какво става, когато двама мъже искат една и съща жена?

— Този, който даде повече пари, я получава.

— Това ли се случи, Андре? Двама ли искате една и съща жена?

— Не. Брайс откри красива вдовица, която да утешава привечер, а аз се отдадох на хазарта. Печалбите ми бяха скромни, но от друга страна, играта ме увличаше. Настана объркване, когато предявих искане за незабавно плащане. Мъжът, почти два пъти по-възрастен от теб, Колтър, заяви, че току-що е пристигнал в града и все още не си е открил кредит, но предложи да погаси дълга с нещо по-ценно. Минути след това се върна с най-изящната жена, която някога съм виждал. Тя беше… — гласът на Андре заглъхна — толкова уплашена. Съзрях страха в очите й.

Двамата спряха, за да мине една каруца, след това пресякоха улицата, от двете страни на която се редяха скромни къщи. Колтър не беше сигурен къде отиват, но не попита нищо повече, тъй като искаше да даде на Андре време да се успокои.

— Всички те бяха пияни, повече отколкото ние някога сме били, и сигурен съм, между тях нямаше джентълмени. Но май се отклоних от темата. Всички игри бяха прекратени и някой предложи да се проведе търг. Виждал си това и преди, нали?

— Няколко пъти, но го правят само пропаднали комарджии. Спомням си двама, които обикаляха малки градчета и обираха наивниците, докато най-сетне бяха заловени. Тъй като много често тези мошеници не са в състояние да си платят дълговете, организират импровизирани търгове. Обявяват за продан някой уж свой роб, прибират остатъка от парите и изчезват. А на сутринта робът вече е офейкал.

— Купувал ли си някога роб на търг?

Колтър отново усети странната нотка в гласа на Андре, но предпочете да замълчи.

— Какво се случи снощи?

— Те поискаха да видят за какво ще наддават.

— И ти се почувства обиден?

— Както и ти би се почувствал. Онези не бяха мъже, а разбеснели се животни.

— Нека отгатна — рече Колтър. — Ти си предложил нещо, което да отклони вниманието им. Игра на късмет, може би си удвоил залозите само за да разгориш хазартната страст, така че никой да не може да откаже. И си победил.

— Откога ме познаваш толкова добре?

— Откакто за първи път рискувах живота си, а ти бе зад мен.

Андре спря пред къщата на ъгъла.

— Тук е.

Продължиха да се разхождат напред-назад, докато Колтър, който винаги бе нащрек, забеляза леко раздвижване на завесите на един от горните прозорци. Андре вдигна потъмнялото месингово чукче, ала вратата се отвори, преди да е потропал.

Въведоха ги в слабо осветено антре и Колтър се взря в мъжа, който ги посрещна. Ала онзи не му обърна внимание, а погледна право към Андре.

— Носите ли парите? В злато ли?

— Къде е тя?

— Първо парите.

Колтър чу ударите на часовник в съседната стая и се обърна по посока на звука. Мебелите в салона бяха покрити с муселин, с изключение на един стол пред огъня. Полковникът насочи поглед към полицата над камината. Там, почиващ в самотно великолепие, се виждаше миниатюрен замък-часовник. Часовникът отброи втори удар, а когато Колтър се приближи, двама гвардейци изскочиха от вратите на замъка. Зазвуча ритмична мелодия и те замаршируваха пред замъка. Омагьосан, Колтър не можеше да откъсне очи от изящните порцеланови фигурки. Рози украсяваха централния балкон. Докато музиката още звучеше, на балкона се показа фигурка на благородна дама, облечена в златиста дреха. Бавно повдигна ръка, сякаш помаха на невидима тълпа долу.

След миг благородната дама се скри, след нея и стражата, музиката затихна и след миг спря.

Колтър несъзнателно бе взел часовника и го разглеждаше.

— Доставяше удоволствие на едно дете — стресна го непознат мъжки глас.

Колтър вдигна поглед към възрастния мъж до себе си. Раменете му бяха прегърбени, а ръката му трепереше, когато я протегна към часовника. Но Колтър не му го подаде.

— Колко?

— Не се продава.

— Би могъл да достави удоволствие на друго дете. Малко момиченце.

— Вашето ли?

Колтър погледна към коридора и съзря Андре да стои сам на мъглявата светлина, процеждаща се през виолетовите завеси на прозорците. Полковникът усети странно напрежение, ала почувства, че трябва да каже истината, за да му повярват. Той кимна, все още загледан в Андре.

— Да, моето.

Андре заговори бързо на френски и Колтър остана сам, тъй като старецът се отдалечи, клатейки глава в знак на отказ.

На Колтър му се стори, че раменете на възрастния мъж се приведоха още повече, докато Андре продължаваше да го убеждава да продаде часовника на Колтър.

— Кажи му, че ще платя, колкото поиска, Андре. Не се пазари. Искам часовника-замък!

Внезапно мъжът се обърна и погледна Колтър.

— Надявам се детето ви да му се радва през целия си живот.

— Не знам как да ви благодаря! Чакайте, аз дори не знам името ви.

Мъжът вдигна ръка и сложи край на разговора. Колтър се подчини, без да осъзнава двойната загуба на този странен мрачен непознат. Полковникът сложи часовника на големия стол и използва овехтялото муселинено покривало, за да го увие внимателно. Тъкмо отиде при Андре с подаръка си, когато нежно шумолене на дреха привлече вниманието му към стълбището.

Жената беше точно такава, каквато я бе описал Андре — изящна до съвършенство. Движеше се с плавна грация и светлокафявите й очи на кошута срещнаха за миг погледа на Колтър, преди да се отместят към Андре. Къдриците й бяха с цвят на абанос, а кожата й притежаваше деликатен медено матов оттенък. Когато младата жена приближи, Андре поднесе ръката й към устните си.

— Както обещах, Наоми, дойдох за теб.

Усмивката й бе също толкова свенлива, както тази на Елизабет, когато Колтър я видя за първи път, и това накара полковника припряно да изрече:

— Андре, въпросът между нас е уреден. Оставям те да предприемеш каквото намериш за добре. Време е да тръгвам.

— Пожелавам ти щастие, приятелю. Подобно на това, което аз очаквам да изпитам.

Колтър отвори вратата, но преди да излезе, дочу заръката на непознатия старец:

— Пазете тези подаръци! Те са безценни.