Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Corner of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010)
Редакция
asayva (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Тереза Майкълс. Приютени в рая

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0314-6

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Доби се върна изтощен сутринта и само поклати глава при въпросите, с които го засипа Елизабет.

— Нищо не открих — съобщи той. — Никой не я е виждал, а не можах да науча и откъде е разбрала за раняването на Андре.

Елизабет му подаде чаша кафе и му сипа в една чиния малко от храната, която бе останала от снощи и която Рута им бе опаковала. Доби ядеше, а Елизабет крачеше напред-назад.

— Доби, трябва да тръгвам за работа. Не само защото се тревожа да не загубя работата си, може би там ще науча нещо. Ще се погрижиш ли за Никол вместо мен?

— Добре.

В главата й бе започнала да се оформя идея, но все още не бе готова да я сподели с него.

— Може би ще закъснея следобед. Трябва да се срещна с един човек, който може би ще ни помогне да разберем какво се е случило с Наоми.

Когато отиде на работа, тя се извини за отсъствието си, ала тъй като не бе предупредила навреме, й писаха по-малко работни дни. Научи, че едрата шарка вече върлува с пълна сила. За нейно съжаление, Джена не бе дошла, а и по-късно не се появи.

Елизабет сподели радостта на жените, които бяха съумели да се приберат при семействата си, и съчувствено изслуша тези, които не бяха успели да се видят с близките се.

Госпожа Марстънд дойде да прибере купчината бонове и ги преброи още веднъж, преди да ги отнесе, но Елизабет не обърна внимание. Ала когато това се случи за втори път, младата жена попита какво не е наред.

— В коледната вечер са изчезнали около сто съкровищни бона. Всички бързаха да се приберат при семействата си и само няколко от нас останаха, за да направят последно преброяване.

— Но нали не мислите, че…

— Дадени са ми инструкции, Елизабет, никой не е извън подозрение. Откраднатите бонове могат да се използват и така да се ощети съкровищницата. Кражбата може да е извършена и от някой, изпаднал в голяма нужда, който е искал да направи празника малко по-весел за себе си. Не знам…

Но Елизабет забеляза, че госпожа Марстънд е приковала поглед в празния стол на Джена. Този факт затвърди решението й да посети хотела, където бе отседнала Джена. Все пак тя може и да се е разболяла, помисли си Елизабет, макар да знаеше, че това е слабо извинение.

Улиците гъмжаха от хора, по ъглите се бяха събрали мъже и жени, които надаваха гневни викове против проклетия Линкълн и декларацията за освобождаване на робите. Новините се разпространяваха светкавично и се разбра, че ще има парад в чест на освобождаването на чернокожите в Норфолк, който вече бе паднал в ръцете на янките. Докато си проправяше път, тя чуваше горди гласове да призовават президента Дейвис да даде отпор на Севера, да обеси всеки офицер янки, а в следващата битка да бъде издадена заповед да не се вземат пленници.

Водеха се спорове дали Англия и Франция ще минат на страната на Юга. Говореше се, че Севера е склонен да преговаря за мир. Повечето хора не вярваха на тези слухове и заявяваха, че армията на Севера е все още във Вирджиния, близо до Съфолк, откъдето поела към Питърсбърг, но се върнала, защото командващите повярвали на разузнавач, който заявил, че не могат да превземат града. Янките все още лагеруваха край Фредериксбърг. Някои споменаваха голяма победа при Тенеси, която генерал Браг спечелил, други обаче бяха песимисти и не очакваха скорошен развой на събитията.

А Елизабет се чудеше къде е Колтър.

Тя измръзна, докато стигне до хотела, защото бе студено и духаше пронизващ вятър. Във фоайето беше топло и имаше много мъже и жени, които тичаха насам-натам. Елизабет трябваше да изчака реда си, за да получи сведения за Джена от измъчения администратор.

— Бихте ли ми казали дали госпожа Хю Морган е в стаята си? — Елизабет стисна силно чантичката си, докато той оглеждаше редиците номерирани кутийки за ключове зад себе си.

— Съжалявам, госпожо, ключът й е тук.

— Може ли да изчакам…

— Заповядайте — прекъсна я той грубо и се обърна към господина след нея. — С какво мога де ви помогна, сър?

Елизабет искаше да попита още нещо, но се отказа. Намери място в един отдалечен ъгъл, откъдето можеше да вижда кой влиза и излиза през вратите на фоайето и се заслуша в разговорите. Не чу нищо ново. Навън започна да се стъмва и Елизабет си даде сметка, че не може да чака повече. Трябваше да побърза, за да се прибере вкъщи, преди мракът да се сгъсти.

Отново отиде при администратора на хотела и му поиска писалка и лист хартия, като мислеше да остави бележка на Джена. Но бе толкова нервна, че не можа да реши какво да й напише, смачка хартията и си тръгна.

Прибра се вкъщи разочарована, но Доби я обнадежди, като сподели намерението си да отиде отново до железопътната гара.

Никол се помоли за Наоми преди лягане и Елизабет й разказа приказка, за да я приспи.

Ала не можа да намери покой. Разхождаше се нервно и през цялото време размишляваше над думите на госпожа Марстънд. Сигурна бе, че Джена е крадецът, но мразеше да отправя обвинения без сигурни доказателства. Още веднъж си помисли за Колтър и за приятелството му с Хю. Нямаше разумно обяснение на злото, което Джена можеше да причини, подправяйки съкровищни бонове.

Елизабет често си бе мислила за това, искаше й се да бе споделила с Колтър подозренията си към Джена.

Беше доста след полунощ, когато Доби се върна обезкуражен. Той си легна и Елизабет също се прибра в стаята си. И двамата се надяваха, че на сутринта ще научат нещо повече за Наоми.

На другия ден столът на Джена остана празен, а Елизабет забеляза, че още една жена отсъства. Не след дълго я осведомиха, че синът на колежката й бил ранен. Той бил един от многото мъже в Ричмънд, останали настрана от войната благодарение на влиятелни приятели или подкупи. Подобни подлеци си бяха спечели презрението на околните. Страстите се бяха разгорещили, защото имаше вести, че е завалял сняг по хълмовете на Вирджиния. Войниците не бяха екипирани добре за студа.

Елизабет продължи да работи, без да обръща внимание, че госпожа Марстънд все така усърдно проверява боновете. Мислите й се пренесоха от загрижеността за Наоми към тревогата за Колтър. Тя докосна обеците си, помъчи се да си представи, че той е някъде на топло в безопасност и безмълвно го увери, че постоянно мисли за него.

Преди да си тръгне, Елизабет попита госпожа Марстънд дали е чула нещо за Джена.

— Не. Струва ми се, спомена, че ще посети приятелско семейство за празниците, но не си спомням къде.

Елизабет не се задоволи с това и отново отиде в хотела. Когато й казаха, че ключът от стаята на Джена е все още в кутията, тя помоли администратора да я придружи до стаята, като изрази опасение, че приятелката й може да е болна и никой да не е разбрал.

Той я поведе неохотно. Елизабет нетърпеливо потропваше с крак, докато администраторът спокойно чукаше по вратата. Но когато той понечи да си тръгнат, без да отключи, младата жена грабна ключа от ръката му.

— Госпожо, не мога да ви позволя…

— Ако госпожа Морган е болна и е на легло, вие ще се почувствате неудобно, не аз.

Стаята бе малка, светлината — приглушена. Елизабет едва погледна неоправеното легло. Отвори гардероба и се изненада, когато видя, че дрехите на Джена са там. Провери набързо чекмеджетата на бюрото и видя това, което я интересуваше.

Явно грешеше, като смяташе, че Джена е напуснала града и не възнамерява да се върне.

Нетърпеливият администратор не й даде повече време и Елизабет неохотно му върна ключа, като проследи с поглед как мъжът заключи вратата.

Доби отново се върна след полунощ без новини за Наоми.

В новогодишната нощ отидоха при Емили и Елизабет й разказа какво се бе случило, като сподели подозренията си за Джена.

— Разбирам желанието ти да защитиш Колтър и Хю, Елизабет — каза Емили, когато младата жена привърши разказа си, — но при това положение трябва да промениш отношението си към нея. Знам, че си невинна, но дали и госпожа Марстънд ще ти повярва?

— Защо да не ми повярва? Никога не съм давала повод ма някого да мисли, че аз… — Елизабет замълча и си спомни първата седмица, когато Джена започна да работи с нея. Колко пъти бе прикривала грешките й? Не знаеше ли, че Джена тайно изнася повредените бонове? Ако въобще бяха повредени.

— Да, скъпа моя, струва ми се, че и двете мислим за едно и също.

— Емили, какво да правя? Без Джена не мога да докажа невинността си.

— Може би, ако изчакаш да видиш какво ще се случи, ще постъпиш най-разумно. Когато Джена се върне, а ако съдим по багажа й в хотела, тя непременно ще дойде отново в Ричмънд, ти трябва да преминеш към директно нападение. Скъпа моя, няма нужда някой да знае какво ще предприемеш. А дотогава може би ще си готова да действаш.

Елизабет знаеше, че това е единственото разумно, макар и временно, решение.

Дните в началото на януари се нижеха мъчително бавно за Елизабет. Зимата бе студена, валеше дъжд, и Никол бе принудена да стои вкъщи. Почти бе докарала Доби до ръба на търпението. Топлото приятелство на Наоми толкова липсваше на Елизабет, отчаяно се нуждаеше от Колтър и преживяваше всеки следващ ден на прага на душевен срив.

Генерал Лий влезе в града и янките още веднъж, под ръководството на генерал Бърнсайд, се раздвижиха в лагерите си отвъд реката.

Елизабет не се тревожеше от слуховете за спречкване между генерал Лонгстрийт и генерал Джаксън от конфедерационната армия. Уплаши се от новините, дошли няколко дни по-късно, че янките опитват да се придвижат надолу по реката. Отдъхнаха си, когато разбраха, че каруците и топовете на врага са заседнали в калта.

Все още нямаше вести от Колтър.

Нито пък Джена се върна.

Къщата бе пуста без топлото присъствие на Наоми. Ала върху Елизабет се стовари и нов удар, сякаш не й стигаше, че нервите й бяха опънати до крайност. Доби получи заповед да се върне на служба.

— Грешката е моя. Всички тези въпроси, които задавах за Наоми, привлякоха вниманието върху мен. Наредено ми е да се включа в изграждането на защитните позиции около града.

Елизабет едва-едва кимна и изслуша краткото му обяснение как преди време Колтър го спасил от служба. Мъжът дълбоко съжаляваше, задето трябва да я напусне, преди да се е върнал полковникът, който да уреди нещо друго, но бе войник и трябваше да се подчини на заповедта.

— Кога тръгваш, Доби?

— Утре. Но ако това ще бъде от помощ, няма да тръгна, преди да се приберете от работа.

— Това няма ли да ти навлече наказание?

— Не, госпожо. А и ще имате време да уведомите в службата си, че се налага да отсъствате. Може би дотогава ще научим нещо за Наоми…

Елизабет вече не се надяваше на това, но Доби не бе в състояние да продължи да носи бремето на отговорността за тях.

— Не се тревожи за нас. Ще се върна при Емили.

— Знаете, че полковникът…

— Доби — прекъсна го тя, — както ти спомена, полковникът не е тук. Не мога да издържам себе си и своето дете, ако не работя. Ще бъдем в безопасност, уверявам те.

Елизабет приготви багажа си през нощта. Доби обеща да изпрати съобщение на Джош да дойде да ги вземе.

Елизабет седна да напише писмо на Колтър. Когато започна, страхът и копнежът й да го види преминаха в чувствено излияние, което бързо изпълни няколко листа хартия. Когато свърши, ръката й трепереше, пръстите й не усещаха перодръжката, а мастилницата бе почти празна.

Без да прочете написаното, тя накъса листовете и започна отново, като си заповяда този път да бъде кратка.

„Скъпи ми Колтър,

Не знам какви са раните на Андре, но Наоми замина да се грижи за него. Връщам се при Емили, тъй като Доби е извикан на служба и нямам вести от Наоми. Липсваш ни.“

Изкушаваше се да добави още нещо, но накрая само се подписа.

Преписа краткото писмо още веднъж, сгъна двата листа и остави единия на полицата над камината във всекидневната, а другия прибра в чантичката си, за да го занесе в хотелската стая на Колтър.

Утрото настъпи прекалено бързо, но ентусиазмът на Никол, че се връщат при госпожица Емили, се предаде и на Елизабет и й даде сили да издържи през деня.

Преди да започне работа, Елизабет помоли да си тръгне по-рано, благодарна, че госпожа Марстънд бе прекалено разсеяна, за да я разпитва. Но не забрави да й напомни, че това ще се отрази на заплатата й.

Елизабет работеше бързо и мълчаливо, като постоянно следеше бавното пълзене на стрелките на часовника. Сега, след като бе взела решение, бе нетърпелива да го изпълни.

Тя потрепери от студ, когато си тръгна, макар да бе с палто. По тротоара бяха разхвърляни плакати и докато чакаше да пресече улицата, младата жена сведе поглед и прочете огромно заглавие: „Свобода за негрите!“. На един плакат някой бе надраскал: „Никога!“. Елизабет потрепери, но вече не от студ, а от обзелото я тревожно чувство. Семейството й не бе притежавало роби, малката им корабна компания осигуряваше удобство и прехрана за всички тях. След смъртта на баща й, двамата й заварени братя бяха поели контрола над трите търговски кораба. Единият бе изчезнал безследно в морето, заедно с брат й, за другия се смяташе, че е конфискуван от войските на Севера, а за съдбата на третия нямаше никакви известия.

Тя отново потрепери. Сигурно Алма се бе погрижила за третия кораб, както бе продала и къщата им. Сломена от мъка, Елизабет бе принудена да вземе прибързани решения. Тя никога не попита Алма за това, след като се съгласи да се омъжи за Джеймс.

Когато прекоси площад „Капитол“, Елизабет видя група мъже, които обсъждаха последните известия за генерал Лий. Брашното вече се продаваше почти по два долара килограм. Хората протестираха срещу скандално високите цени. Друга група обсъждаше на висок глас възможността за облаги при блокадата и спекулата с тютюн; някакъв мъж се хвалеше, че спечелил петнайсет хиляди, като вложил в сделка пет хиляди.

Елизабет не бе удовлетворена от чутото.

Разгорещени спорове се водеха дали на президента Дейвис да му бъдат дадени същите права като на Линкълн. Но ако мъжете, които крещяха за щатски права успееха, Елизабет знаеше, че президентът никога няма да получи пълномощия, които да засилят властта му.

При цялото това брожение, Елизабет бе изненадана да види жени с широки поли да се разхождат спокойно или пък бавачки да се грижат за малки деца. Тя продължи пътя си, като избягваше улиците, на които бяха завързани бели ленти, които показваха, че има огнище на едра шарка.

Когато най-сетне стигна до хотела, Елизабет изпъна рамене, гордо вдигна глава и влезе. Изпита облекчение, че фоайето е празно, тъй като не бе забравила любопитните погледи, които я съпровождаха, когато се появеше непридружена от мъж. Администраторът бе друг. Когато приближи, го завари да чете вестник.

— Бих искала да оставя съобщение за полковник Сакстън.

Служителят протегна ръка, без да откъсва очи от вестника.

— Не, не искам да го оставяте в кутията му. Искам номера на стаята му — обясни Елизабет.

— И вие сте като всички останали — промърмори той отегчено. — Трети етаж, коридора вляво, стаята в дъното.

Елизабет се учуди на забележката му. Кой друг бе питал за Колтър? Не смееше да задава въпроси, но си помисли, странно защо, за Джена.

— Ключът на госпожа Морган все още ли е тук?

Администраторът я изгледа учудено и затвори вестника, за да погледне зад себе си.

— Няма го.

— Благодаря — думите бяха изречени рязко, но Елизабет се съмняваше, че мъжът е усетил недоволството й, тъй като вече се бе задълбочил в четивото си, когато тя тръгна към стълбите.

На третия етаж нямаше никой, освен камериерката. Докато вървеше към стаята на Колтър, Елизабет видя как жената спря и я проследи с поглед, изпълнен с подозрение.

Пренебрегна притеснението си за това какво ли си е помислила. Извади бележката от чантичката си и се наведе да я пъхне под вратата. Отвътре се чу звук на затварящо се чекмедже.

Елизабет застина за миг, огледа коридора, но камериерката си бе отишла. Младата жена бавно приближи до вратата, затаи дъх за момент и после издиша, сърцето й бясно заблъска в гърдите.

Дали Колтър се е върнал? Той ли бе в стаята?

Предпазливо, без да се обади или да почука, тя посегна към дръжката и я завъртя. Вътрешното резе се повдигна. Тихият звук прокънтя в ушите й и тя разбра, макар още да не бе отворила вратата, че който и да бе вътре, явно не беше Колтър, защото всяко движение бе замряло.

Често ставаха кражби, а Колтър отсъстваше от седмици. Тя събра кураж и открехна вратата.

Тежките завеси бяха дръпнати и стаята тънеше в тъмнина. Усети миризма на скоро запалена свещ. Пристъпи крачка напред и спря, за да могат очите й да привикнат е мрака. Легло с балдахин заемаше отсрещната стена. Неясните очертания на голям гардероб до стената вдясно от нея привлякоха вниманието й за момент. Вратите бяха затворени, но Елизабет го погледна с подозрение и си помисли, че от него става идеално скривалище, едно от любимите на Никол, когато си играеха.

Елизабет бавно отвори вратата, докато тя не се опря на стената. Въздъхна с облекчение, че никой не се криеше отзад и не се нахвърли върху нея. Пристъпи във вътрешността на стаята и бавно се обърна — видя писалище между двата прозореца. Едно от чекмеджетата бе отчасти издърпано.

Забрави предпазливостта си, отиде до бюрото и отвори чекмеджето. Някой бе ровил вътре. Листовете бяха разбъркани, а тя бе сигурна, че Колтър никога не би ги оставил така. Дори отгоре върху писалището бяха разхвърляни писма, някои от тях отворени.

Страхът й бе заменен от гняв. Пощата на Колтър трябваше да стои в кутията, докато той не се върнеше и не я поискаше. Прилоша й от мисълта, че нейното чувствено излияние, ако не го бе скъсала и написала отново, щеше да бъде прочетено от друг.

С треперещи пръсти тя посегна към завесата зад бюрото и я дръпна. Сивкава светлина изпълни стаята.

Тихо изщракване на ключалката зад нея я накара бързо да се обърне.