Тереза Майкълс
Приютени в рая (6)

Шеста глава

Огънят изпращя и изсъска, хвърляйки дъжд от искри през комина, когато от едно неизсъхнало дърво потече сок. Лампата с абажур огряваше лицето на Колтър, който четеше вестник, отпуснат в удобното кресло. Зад дантелените завеси тъмната нощ криеше толкова опасности за Елизабет, колкото и присъствието на полковника. Седнала в канапето пред огъня, младата жена бе приковала невиждащ поглед в ръкоделието, отпуснато в скута й.

Когато мъжът се беше върнал днес следобед, тя се бе опитала да протестира, ала напразно. След това бе потънала в мълчание. Колтър бе успял да спечели благоволението на всички останали.

Единствено Рута бе по-предпазлива, но когато Колтър предложи да запълни рафтовете в килера с основни продукти и деликатеси, които дълго време бяха липсвали в кухнята, тя не можа да прикрие задоволството си. А господин Джош искрено бе изразил възхищението си от четирите мулета, които Колтър бе заявил, че оставя на неговите грижи, макар Елизабет да бе видяла как с блага усмивка полковникът разтоварва овеса за зоб.

Гостоприемството на Емили бе възнаградено с томче поезия, обкован със сребро флакон с розова вода и мек кашмирен шал в розови тонове, които чудесно хармонираха с поруменелите й страни.

Елизабет се ядоса заради дребнавите си мисли. Не им завиждаше заради подаръците или заради удоволствието, което те им доставяха, но не можеше да пренебрегне страховете, че като им оказва така открито внимание, Колтър може да им навлече беди. Алма нямаше да се примири, докато не получеше Никол. Елизабет знаеше това и с въздишка прие факта, че тя трябва да съобщи на Колтър своите опасения.

Трудно й бе да го стори, особено докато радостният смях на Никол все още отекваше в съзнанието й. Как можеше да изпитва дори частица злоба или гняв към мъжа, който бе подготвил такава изненада за Никол? Всички бяха свидетели на старанието му.

Навела глава, Елизабет си позволи да се усмихне при спомена за неговото сериозно обяснение, че моментът за неговия подарък трябва да бъде идеално избран. Никой от тях не беше схванал тънкия му замисъл. С блеснали от нетърпение очи, преодоляла всякакъв страх, Никол се бе приближила към него. По време на вечерята момиченцето непрекъснато се въртеше, ровеше храната си и постоянно прекъсваше разговора на възрастните с един и същ въпрос: „Кога?“.

Изненадата бе пристигнала с кутия бонбони, завързана с червена панделка. Рута я бе сложила пред Елизабет, без да й остави друга възможност, освен да приеме. Колтър нареди на Никол да затвори очи и тя се подчини. Часовникът-замък пред нея удари точния час и се разнесе вълшебна мелодия.

Възторженият писък и смехът на Никол при вида на гвардейците, очарованите й очи и учудването, с което наблюдаваше изящната фигурка на благородната дама, накараха Елизабет да си припомни собственото си детство и всичко, от което бе лишена. Но не материалните подаръци бяха важни за нея, а духовната близост, която строгите разпоредби на Алма бяха забранявали.

За да защити детето си, Елизабет бе решила да бъде твърда с Колтър. Тя съзнаваше собствената си уязвимост спрямо него и макар да се нуждаеше от сигурността, която присъствието му вдъхваше, би било лекомислено да забрави, че грижите му бяха нож с две остриета.

В този момент Колтър отмести поглед от вестника и забеляза как огънят хвърля бронзово златисти отблясъци по светлите кичури в косата й. Изящната й шия привлече погледа му. Завладя го желание да я люби и гореща вълна заля тялото му. Искаше да се остави във властта й, но горчиво-сладка мисъл уталожи страстта му.

Елизабет се страхуваше от него.

Елизабет не му вярваше.

Къде беше изчезнала чаровната палавница, винаги весела, жадна за живот и удоволствия? Сега той преоткриваше някогашната Елизабет в дъщеря си. Споделяйки радостта на детето, когато му бе подарил часовника-замък, той тайно бе наблюдавал реакцията на Елизабет. Само слепец не би забелязал тъгата в очите й. Колтър искаше да заличи тази тъга. Той отказваше да повярва, че онази Елизабет от спомените му, които упорито го навестяваха нощем, е игра на въображението.

Колтър съзнаваше, че си е навлякъл гнева й с този подарък, чието намиране му бе отнело цял ден. Бяха седели в мълчание близо час, преди да сложат Никол в леглото. Емили бе последната, която проговори. Тя пожела лека нощ и им напомни, че Рута е сменила спалното бельо в предната спалня на горния етаж, като хвърли на Колтър поглед, с който го молеше за повече търпение.

И така, той седеше и чакаше. Чакаше от час. А Елизабет мълчеше.

Времето беше негов враг. Не можеше да й даде повече.

Мъжът остави вестника, стана и хвърли последните два пъна в огъня, след което се обърна към Елизабет.

— Имаш среща с Меминджър утре.

— Благодаря, че ми напомни.

— Само това ли ще ми кажеш? Едно фалшиво благодаря?

Резкият му тон накара Елизабет да вдигне глава.

— Какво искаш от мен, Колтър? Да не очакваш да те попитам какво си му казал за мен? Да не искаш да заявя, че гордостта няма да ми позволи да приема помощта ти, за да си намеря работа, с която да се издържам? Живея от милостта на чужди хора в замяна на радостта да виждам детето си и ти смееш да ме обвиняваш!

— Говориш твърде високо, Елизабет.

— Да, не мога да се въздържа.

— И си измачкала до неузнаваемост ръкоделието си — отбеляза той, наведе се и го взе. Прикри усмивката си при смаяното й изражение, когато остави бродерията на масичката до канапето. — Все още не си свършила, нали? — попита той и се приготви да я изслуша.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Никога не намеквам, госпожо — отвърна той и бързо прокара пръсти през косата си. — Ти не ми вярваш и се страхуваш от мен. Настоявам да знам защо. И когато задоволиш любопитството ми, можеш да ми кажеш и защо се ядоса на…

— Достатъчно! Не съм под твое командване, полковник. Нямаш право да ме тормозиш и да изискваш от мен да… — тя рязко стана от канапето с намерението да се прибере в стаята си. Мъжът я задържа за ръката.

— Стига вече бягства!

Очите му светеха безразсъдно. Тя му отвърна с враждебен поглед и смело срещна неговия.

— Не се страхувам от теб, Колтър! Страхувам се от бедата, която можеш да ни довлечеш, като привличаш вниманието върху нас. Ти чу Емили да споменава за риска. Рискът за Никол. Алма няма да се спре пред нищо, докато не предяви иск за попечителство — тя затвори очи, сведе глава и усети хватката му да се отпуска. — Бащата на Джеймс завеща всичко на внучката си. Без Никол…

— Но тя не е…

— Няма значение. Тя е призната за негова дъщеря. Без нея Алма трябва да се прости с наследството, което ще бъде разделено между братята на покойния й съпруг. Тя не би позволила това! — заяви Елизабет и яростно потръпна.

Колтър освободи китката й, но обви ръка около кръста на младата жена и я привлече към себе си. Допря устни до слепоочието й и тихо изрече:

— А аз как да си възвърна твоето доверие?

С присъщата й прямота тя отвърна:

— Не знам, Колтър.

— Когато те държа в прегръдките си, сякаш държа лятното слънце. Ти си вечната топлина, която стопява леда, сковал самотното ми сърце.

Чувствата му сякаш я заляха, спряха дъха й, учестиха пулса й.

— Помисли какво говориш. Между нас е имало само откраднати мигове…

— И аз ще си открадна още!

Дрезгав и ласкав, гласът му извикваше спомени от времето, когато бяха заедно, също както и успокоителното докосване на ръцете му, галещи гърба й.

Той се опитваше да я накара да му вярва.

Ароматът на тялото му я изкушаваше да вкуси отново целувката му и Елизабет положи неимоверни усилия, за да запази здравия си разум.

— Докато не разбера какво се е случило с Джеймс…

— Джеймс не е тук. Аз съм тук — той обсипа с целувки косите й. — Джеймс не те желае. Аз те желая — мъжът нежно захапа ухото й и тя не можа да възпре тръпката, разтърсила тялото й. — И ти — пое си той дъх, вдигна ръка и обхвана брадичката й, а очите му се втренчиха в нейните, — ти искаш мен, не Джеймс.

— Никога не съм го искала. Не и по начина, по който ти мислиш. Аз… — устните му се сляха с нейните, накараха я да замлъкне и предизвикаха страст, а не страх.

Устата на Колтър криеше такова изкушение! И удоволствие — горещо, диво и страстно. Елизабет си спомняше всичко това много добре. Отвори устни, а тялото й се отпусна върху неговото. Тя искаше да го накара да почувства същата нужда, каквато той бе предизвикал у нея.

Колтър й отстъпи тази роля. Младата жена пое жадно устните му с деликатна нежност, която изпълни тялото му с желание. Той охотно й позволи да взема и дава толкова, колкото поиска.

Мъжът постави ръката й на рамото си и нежно притисна тялото й към своето. Погали прекрасните й гърди, докато тя се притисна към него, тръпнеща и останала без дъх.

Той с усилие се откъсна от устните й, пренебрегвайки протеста й. Закачливите целувки я накараха да извика името му с треперещ от желание глас.

— Харесва ти, нали? — попита той, издърпа мрежичката и фуркетите от косата й. — Кажи ми! — настоя с дрезгав от страст глас.

— Харесва ми…

— И искаш още. Кажи и това, малка моя лисичке.

— И искам…

— И искам още — довърши той задъхано и отново потърси устните й.

Целувките на Колтър я разпалиха и изтръгнаха от спокойствието й. Той зарови пръсти в разпиляната й коса, притисна младата жена към себе си и нежно потри устни в нейните. Езикът му се движеше в устата й бавно и чувствено.

Дишайки учестено, той се отдръпна и прошепна:

— Сладка, сладка моя лисичке, караш кръвта ми да кипи!

В изблик на страст мъжът захапа нежната кожа на шията й.

— Ще ми направиш синина — извика тя леко.

— Точно това искам — в гласа му се прокрадна ярост.

Но Елизабет не обърна внимание на грубостта му. Тя знаеше, че кръвта му кипи, тъй както и нейната бе достигнала трескаво състояние. Ненаситно потърси отново устата му. Езикът й срещна неговия, ръцете й се плъзнаха в гъстата му коса и се вкопчиха в нея. Елизабет се притисна до тялото му и протестите й заглъхнаха в шепот.

Колтър я бе накарал да ликува заради страстта, която бяха събудили един в друг. Той я бе научил да споделя, бе я научил, че отдаването между влюбените е нещо рядко, нещо, което заслужава да се цени. А желанието й прерасна в непреодолима нужда, която изискваше удовлетворение.

Колтър плъзна ръка по гърба й и я отведе до креслото, на което бе седял. Устните му продължаваха да играят с нейните, настоявайки да го последва. Мъжът седна и принуди Елизабет да се настани на коленете му.

Тя отвори очи и се вгледа в изострените черти на своя любим. Зачервеното му от любовните ласки лице я привлече и тя прокара пръсти по скулите му, докосна с палец устата му. Колтър последва движението й, езикът му облиза върха на палеца й и бавно го пое в топлината на устата си. Елизабет се олюля и се задържа за рамото на любимия си.

Когато мъжът освободи палеца й, тя го допря до своите устни, очите й срещнаха погледа на Колтър.

— Нашият вкус, твоят и моят — изрече тя приглушено и очите й се премрежиха от желание.

Мъжът я следеше изпод сластно натежалите си клепачи. Тесните гълъбовосиви бричове не можеха да скрият възбудата му и Колтър притисна младата жена към себе си. Но когато отново потърси устните й, Елизабет отдръпна глава.

В тишината от горния етаж на къщата долетя биенето на часовника, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Елизабет се напрегна. Колтър беше подарил този часовник-замък на Никол. На нейната дъщеря. Обезумяла ли беше, та се забавляваше с него, докато детето й спеше под същия покрив?

Предупреждения и обвинения се изсипаха върху нея като леден дъжд. Гласът на Алма се извиси някъде от спомените й, сипещ проклятия:

— Уличница! Повлекана! Метресата на Колтър! Ти не си достойна да бъдеш майка на това дете!

— Любима, какво има? — нежно попита Колтър.

Елизабет не отговори. Вдигна юмрук до подпухналите си от целувки устни.

Колтър усети намерението й да избяга, затова плъзна ръка около кръста й и я задържа. Няколко мига тя се бореше мълчаливо да я пусне, а той, също така мълчаливо, отказваше да го стори.

— Престани, Колтър! Ти не ме притежаваш. Аз не съм твоя. Пусни ме…

— Говориш безсмислици, Елизабет, заради…

— Няма да ти позволя да използваш страстта, пламнала помежду ни, за да ме накараш да забравя коя съм — извика тя и го блъсна в рамото.

— Господи, Елизабет! — процеди той през зъби, опитвайки да укроти пламналото си тяло и да разбере причината за внезапното й отдръпване. — Престани, преди да си се наранила.

— Тогава ме пусни! — тя опря ръце в гърдите му в отчаян стремеж да се освободи от здравата му хватка.

От страх наистина да не я нарани, Колтър я пусна.

Тя скочи и се отдалечи от него. Очите й бяха разширени, дишаше тежко, вече не от страст, а от страх според него. Косата й се спускаше, разпиляна до кръста.

Той знаеше, че ако помръдне, тя ще реагира като диво животно, жертва на хищник. Неговото дишане също бе тежко, тялото му се бунтуваше от желание, докато той се напрягаше да подреди мислите си.

Елизабет го наблюдаваше уплашено. Очите му я пронизваха — толкова тъмни и неумолими, че тя потрепери. Лицето му се изопна и той стисна челюсти от гняв. Тя можеше да види играта на мускулите му под ленената риза, докато мъжът бавно се изправи.

Сърцето й биеше до пръсване в гърдите. Тя опита да проговори, но в гърлото й сякаш заседна буца, а устата й пресъхна.

Знаеше, че нейното мълчание бе причината гневът на мъжа да прерасне в сурова ярост. Елизабет замръзна като хипнотизирана, докато Колтър приближаваше към нея.

В няколкото секунди, с които разполагаше, тя реши да изпревари гневните укори и въпроси, които евентуално би й задал. Преглътна няколко пъти, мина покрай камината и отстъпи към спалнята.

— Не приближавай, Колтър! — предупреди тя с несигурен глас, навлажни устни, трескаво търсейки нещо, с което да отвлече вниманието му. За нищо на света не би повторила обидите, с които Алма я бе жигосала. Никога не би споделила чувството на вина, което я измъчваше, нито срама, който бе изпитала, заради любовта си към Колтър.

Полковникът вече можеше да я достигне с ръка, но дори не направи опит да я докосне. Водеше борба със себе си и същевременно се опитваше да открие причината за неочакваното й отдръпване.

Погледът й обходи стаята и спря на полупразната кутия от сладкиши.

— Имал си намерение да ме получиш като отплата за щедрите си подаръци, нали?

— По дяволите! — изруга той грубо. — Ако съм имал подобни намерения, госпожо, бил съм жестоко изигран. Този проклет часовник ми струва две хиляди долара в злато — Колтър не бе в състояние да срещне погледа й. Начинът, по който го бе нападнала, го предизвикваше да бъде груб.

— Колтър! Нямах предвид…

— Наистина ли? — той най-сетне вдигна поглед.

Елизабет потръпна от хладното му изражение. Бе заел войнствена поза и тя съзря напрегнатите мускули под тесните бричове. Вената, пулсираща на шията му, поддържаше същия див ритъм като този на сърцето й.

Тя замаяно затвори очи. Какво, за Бога, бе направила?

— Погледни ме! Освободи се от страха! — гласът му би изплашил дори неговите подчинени. — Намери ми някоя безсрамна лека жена, достатъчно смела, за да предложи услугите си на такава висока цена. Открий я, по дяволите! — просъска той, съзнавайки, че губи самообладание.

Изненадана, Елизабет се втренчи в него. Юмруците му бяха свити в безсилна ярост.

— Колтър, замълчи! Моля те… — тя вдигна ръка, сякаш за да се предпази от ударите му.

— Смяташ, че бих посегнал да те ударя? — стисна устни Колтър.

— Не! Не, ти никога не би… — ръката й се отпусна безсилно.

— Е? — подигравателно попита мъжът. — Нямаш ли какво да добавиш? Наистина ли смяташ — предизвика я безмилостно, — че разходите ми за днес бяха добре възнаградени?

— Колтър, аз… не исках… — тя замълча смутено. Като извика на помощ цялата си смелост, изрече това, което се надяваше, че той иска да чуе. — Ако от тази вечер ти позволявам да се възползваш от тялото ми, докато заминеш, няма да съм способна да се отплатя… за щедростта ти.

В очите й проблеснаха неизплакани сълзи, но Колтър беше прекалено вбесен, за да ги забележи и да изпита съчувствие към нея или да осъзнае, че тя не говори истината.

Елизабет бе отворила в душата му незараснала рана и гордостта му искаше удовлетворение.

— Ела тук, Елизабет — заповяда той с нежно заплашителен тон.