Робърт Тайн
Последният екшън герой (9)

8.

Всъщност Дани беше доста изненадан. Той никога не би и помислил, че двама толкова едри мъже могат да се движат така бързо. В мига, в който им каза за филма, Джек Слейтър и лейтенант Декър го сграбчиха и го повлякоха надолу по коридора, а после го натикаха в стаята за разпити. Всичко стана за няколко секунди и незабавно започна третият етап — ярък прожектор в очите му… и изобщо всичко, както си е във филмите.

Декър се наведе над него.

— Знаеш процедурата с доброто и лошото ченге, нали?

Дани кимна.

— Разбира се.

— А тук, при тебе са само лоши ченгета. Две много, много лоши ченгета.

— Кой си ти? — попита Декър.

Дани реши, че филм или не, най-добре ще бъде да каже истината. Той каза на един дъх името, адреса и телефона си като военнопленник, който извиква името, чина и поредния си номер.

— Дани Медигън! 40-та улица, №855, Запад! Ню Йорк — 212-555-1113!

Декър грабна телефонната слушалка, набра номера и се заслушва в изкуствения глас на компютъра, който му съобщи, че няма такъв номер.

— Няма такъв номер — повтори Декър. — Нито път такова име.

„Ами, разбира се, че няма да има!“, искаше да му каже Дани. „Човек не може да се обади от филм в истинския свят! Всеки глупак знае това!!!“

— Как се озова в колата ми? — изкрещя Слейтър.

Истината не доведе Дани до никъде и той реши да смени тактиката.

— Ъъъ… аз ъъъ, паднах от моста над шосето и вие ми спасихте живота.

— Най-сетне каза истината — рече Декър. — Сега вече знаем за него. А сега за тебе, Слейтър. Защо те бяха погнали онези типове?

— Вторият ми братовчед, Франк, бе попаднал на много важна информация във връзка с наркотрафика…

Дани не можа да се сдържи и се намеси в разговора.

— Не бих вярвал много на онова, което му е казал Тони Вивалди…

Слейтър изгледа свирепо своя мъничък пленник.

— От къде знаеш, че Франк е споменал Вивалди?

— Зная много за това, което става — рече бързо Дани. — Само да искахте да ме послушате…

Декър сложи ръка върху рамото на Дани и по устните му се плъзна усмивка.

— Синко, избрал съм ти един превъзходен слушател. Слейтър, запознай се с новия си партньор.

Ето, това се казваше логика! Най-съвършената филмова логика, която Дани бе срещал! В действителния свят, когато намереха дете без име и адрес, веднага се обаждаха на някоя добродетелна организация, за да се погрижи за него. Във филмите обаче най-естественото нещо беше да го прикрепят към някое яко и страховито ченге по средата на опасно разследване за наркотици.

Дани нехаеше. Той сияеше от щастие, а сърцето му силно туптеше. Никога, дори и в най-смелите си мечти не си бе представял, че ще има възможност да се запознае с Джек Слейтър, а още по-малко пък да бъде негов партньор.

Джек Слейтър обаче беше всичко друго, само не и възхитен. Всъщност изглеждаше като попарен.

— По-добре да умра — рече той.

— Сега, нека ти го разясня, Слейтър, за да стигне до дървената ти глава. Твоята нова работа е да дундуркаш това сукалче по двадесет и четири часа в денонощието, докато не ти наредя нещо друго. Трябва да разберем всичко, което момчето знае!

— Но…

— Никакво „но“! Сега и двамата се пръждосвайте от тук, защото вече с мъка сдържам темперамента си.

Слейтър крачеше по коридора на полицейския участък, а Дани подтичваше, мъчейки се да бъде в крак с него. Той кипеше от ентусиазъм, възхитен от начина, по който се бяха развили нещата.

— Лека-полека ще ти хареса, Джек — ние сме съвършен пример за приятели от филм!

— Стига с тези филми! — изръмжа Слейтър.

— Казвам ти — съвършени сме! Аз ще те науча как да бъдеш уязвим, а ти мене — как да бъда смел.

Двамата тъкмо минаваха покрай дежурния при входа. Дани се ухили и махна с ръка на сержанта.

— Здрасти, аз съм новият партньор на Джек Слейтър и ще работя заедно с него, докато трае филмът.

— Филмът ли?! — рече сержантът. — Джек, какъв филм?

— Не му обръщай внимание — процеди през зъби Слейтър, грабна Дани за яката и го помъкна навън, мрачен като буреносен облак. Изтича надолу по стъпалата и се озова на улицата.

Дани не се предаваше.

— Хайде, Джек, знаеше, че съм прав. В истинския свят биха ме поверили на кварталния. Никога не биха ме прикрепили към полицай-детектив.

— Тук сме в истинския свят — упорстваше Слейтър.

— Добре, какво ще кажеш за това: откъде зная аз, че са измъчвали Франк и са го вързали за стола в собствената му къща?

Слейтър спря и изгледа новия си партньор. Беше явно озадачен.

— Защото съм го видял на екрана, Джек! Защото това е филм!

Слейтър се навъси.

— Много си умен, но причината, поради която не се скъсвам да се смея, е, че убиха моя втори братовчед. Голя…

— Голяма грешка — издума бързо Дани. — Голяма грешка, нали? Точно това щеше да кажеш, нали? Господи, откъде бих могъл да го зная?!

— Никой не харесва умните — сряза го Слейтър.

Дани се спря и застана неподвижен.

— Добре, застреляй ме тогава.

— Да те застрелям ли?

— Точно така! Насочи автомата си към главата ми и дръпни спусъка. Хайде, направи го! Аз те предизвиквам!

— Де да можех…

— Но не можеш, така ли? Няма да го направиш, нали? И знаеш ли защо? Защото във филмите хора като тебе не убиват деца. Защото, дори да не ти се вярва, Джек, ти си добър човек.

— Значи ти наистина вярваш, че си във филм, така ли?

— Да!

Слейтър погледна часовника си, после Дани и каза:

— Окей, давам ти десет минути, за да ми го докажеш. След това аз ще ти докажа обратното. По моя си начин.

— По твоя начин? И какъв е той?

— Ще те застрелям.