Робърт Тайн
Последният екшън герой (12)

11.

— Щеше да е горе-долу на твоята възраст…

Дани подскочи като ударен от електрически ток, бързо пусна снимката на Ендрю Слейтър обратно в чекмеджето и светкавично се обърна.

Уитни бе прекарала по-малко от час под душа. Беше облечена и изглеждаше страхотно, шашващо красива.

— Зная — каза Дани. — Изкормвача го уби преди три години. Дръпна го от покрива. Баща ти видя всичко.

Уитни се втренчи в него объркана, опитвайки се сякаш да сглоби нещо в съзнанието си.

— Откъде знаеш всичко това?

Дани сви рамене.

— О, ами не се ли сещаш… във вестниците пишат много за баща ти. Аз се интересувам от истински престъпления… и така…

На входната врата се позвъни. Уитни изглеждаше леко ядосана.

— Това трябва да е Скизи.

Дани беше вече „свой човек“.

— Ще го разкарам — каза той като някой здравеняк от… е, от филмите.

Проблемът беше в това, че на вратата не беше Скизи, а мистър Бенедикт, снабден с петима нови главорези като всеки един бе въоръжен до зъби. Белезите, татуировките и космите по лицето бяха естествено част от маскировката.

— Здрасти, Тото — рече мистър Бенедикт.

Дани се хвърли напред и натисна с рамо вратата, опитвайки се да я затвори, но за нещастие един от главорезите я блъсна и Дани отлетя обратно в стаята. Уитни нададе пронизителен, остър писък. Когато в дробовете й не остана въздух, тя спря, пое дълбоко въздух и започна отново.

Никой от лошите не изглеждаше особено целенасочен. Те се мотаеха из къщата, един от тях набързо и грубо претърси Дани. Бенедикт се тръшна в едно кресло и свали слънчевите си очила. Този път той имаше съвсем друго стъклено око, на което сякаш бе написано нещо. Дани се изплаши, ала въпреки това си помисли, че мистър Бенедикт навярно има цяла колекция от различни изкуствени очи, скрита някъде, та да може да си ги сменя, когато му се прииска. Нормалните хора обикновено сменяха вратовръзките или ръкавелите си.

Бандитът измъкна портфейла на Дани от задния му джоб и го подхвърли на мистър Бенедикт, който взе да го разтваря така, сякаш беше някое булевардно романче.

— Джек да е тук? — попита небрежно той.

Дани мислеше трескаво.

— Мистър Слейтър е навън. По следите на някого е, нали знаете?

Уитни продължаваше да крещи. Тя имаше мощен глас, но ако не друго, след пристигането на мистър Бенедикт и приятелчетата му, като че ли беше удвоила мощта на викането си.

Дани доби усещането, че ако завика още по-силно, кучетата в квартала също щяха да дотичат. Момичето бе обзето от сляпа паника и Дани не можеше съвсем да я разбере. Как можеше хладнокръвно момиче като нея, което караше такъв як джип и с баща-герой и ченге (при това тя бе героиня във филм), да бъде толкова уплашена? Дани беше най-обикновено момче и бе нормално той да е уплашен, но Уитни… Уитни трябваше да е свикнала с всичко това.

Пищенето като че ли раздразни мистър Бенедикт. Той разтърка слепоочията си и изкрещя заповеднически:

— Махнете я и я научете как да си затваря устата!

Почти инстинктивно Дани пристъпи крачка напред.

— Бенедикт!

Мистър Бенедикт и наемниците му изглеждаха искрено изненадани от авторитетния глас на Дани. Впрочем самият Дани също беше малко изненадан.

— Да, Тото?

Дани размаха показалеца си предупредително.

— Само косъм да падне от главата й и…

Бенедикт се изправи, отиде до Уитни, отдели един косъм от нейната прелестна руса коса и го отскубна от главата й. Уитни поднови пищенето си с двойна сила, като че ли я горяха с нажежен до червено ръжен.

Мистър Бенедикт се върна до креслото и седна в него. После опъна косъма с две ръце и го скъса, усмихвайки се заплашително.

— Ти какво казваше?

Дани наведе глава.

— Няма значение.

— Изхвърлете я — заповяда Бенедикт.

— Разбрано, шефе — рече единият от главорезите, бутайки момичето към едната от спалните. Кръвта на Дани кипна в жилите му, но така поне стана малко по-тихо.

Бенедикт размаха портфейла към своя малък пленник.

— Мисля, че Шерлок Холмс е казал следното: „Когато човек се отърве от всички логически обяснения, единствено вярно остава нелогичното, колкото и да е невъзможно“.

— А, този Шерлок ли? — рече Дани.

Мистър Бенедикт не бе в настроение да се шегува.

— Аз зная, че името ти е Даниъл, но ти откъде знаеш името ми?

Дани се опита да изглежда самоуверен.

— Слейтър ми показа една полицейска снимка. Лесно разпознахме лицето ти.

— Никой ли не ти е казвал, че е неучтиво да правиш физиономии?^[1]

Гласът на Бенедикт беше така хладен и пресметлив, че бе ясно едно; дори той не намираше плоската шега за забавна. Просто от него се очакваше да каже точно това, както от всеки филмов злодей.

Бенедикт измъкна два документа за самоличност от портфейла на Дани. Единият беше личната му карта от 131-во основно училище, а другият — картата му за библиотеката в Ню Йорк, върху която имаше голям бял лъв.

— Даниъл Медигън от Ню Йорк… не си ли малко далече от дома си? Кога пристигна тук?

— Току-що — отвърна Дани.

Бенедикт се наведе напред в креслото, подобно на адвокат, който се готви да направи на кайма някой свидетел, застанал пред съда.

— Тогава, я ми кажи… откъде знаеш какво се е говорило в задния двор на Вивалди?

Дани отговори много бързо — твърде бързо, за да се допуснеше, че казва самата истина.

— Чух.

— Значи гласът ми се е чул на пет хиляди километра?! Чудя се защо ли не ти вярвам?

— Ммм… чух един запис.

Бенедикт се дръпна назад в креслото и го изгледа втренчено.

— Значи в клоните на дърветата е имало микрофони?

— Не можете да си представите дори колко много!

— А за стъкленото ми око? От къде разбра за него?

— Видях го — рече твърдо Дани.

Мистър Бенедикт се усмихна така, сякаш бе чул точно това, което му бе необходимо.

— Най-после истината! Ти, разбира се, си се криел в клоните на дърветата заедно с микрофоните, нали?

Дани поклати отрицателно глава.

— Не, видях го във филма.

— Във филма!

Мистър Бенедикт мълча почти цяла минута. После каза:

— Убивал съм хора и по-малки от тебе. Ще се постарая да не го забравям.

Тази мисъл всъщност изобщо не бе напускала съзнанието на Дани.

Бенедикт отново насочи вниманието си върху съдържанието на портфейла. Дани усети как сърцето му се разтуптя, когато злодеят извади половинката от вълшебния билет на Ник и го заразглежда втренчено. Той се сви от страх и с мъка потисна желанието си да извика: „Не го докосвай!“. Искаше му се да грабне билета от ръката на Бенедикт, обаче ясно съзнаваше, че главорезите в стаята са насочили оръжията си към него. Само една погрешна стъпка и… сбогом, Дани Медигън.

За разлика от всички други, тук, в страната на филмите, мистър Бенедикт сякаш усещаше вибрациите на билета. Малкото късче хартия го хипнотизираше и той непрекъснато го въртеше в ръцете си, разглеждайки го с интерес така, както бижутер би разглежда скъпоценен камък.

Дани знаеше, че трябва да отвлече вниманието на Бенедикт.

— Слушай, за каквото и да става въпрос, това е работа между тебе и Слейтър. В онова бюро има пари…

При споменаването на пари всички главорези в стаята изведнъж дълбоко се заинтересуваха.

— Вземете ги — продължи Дани — и ни оставете на мира. Мене и Мередит… ъъъ, Уитни.

От спалнята Уитни продължаваше монотонно да пищи.

— Така ли?

Бенедикт сложи билета обратно в портфейла, а него пъхна в собствения си джоб. Той кимна рязко към бюрото и един от бандитите отвори чекмеджето. Бандитът грабна парите и ги вдигна високо, за да може Бенедикт да ги види.

— Мама му стара, шефе! Тук май има няколко хилядарки!!!

Смятайки, че няколко хиляди долара са нищо за господата Бенедикт и Вивалди, главорезът започна да тъпче банкнотите по джобовете си. Бенедикт всъщност не даваше и пукнат грош за парите и почти не обърна внимание на своя лаком подчинен. Той обаче много внимателно изучаваше с поглед Дани. В очите на малкия гореше особено пламъче така, сякаш той им бе погодил страхотен номер.

Внезапно Бенедикт вдигна ръка като полицай, който спира движението.

— Чакай? Ями дай тези пари!

„Край!“, помисли си бандитът. Той подаде парите, но много неохотно.

Бенедикт заразглежда банкнотите също толкова внимателно, колкото бе изучавал вълшебния билет.

— Банкнотите са белязани, нали?

Дани сви рамене и се опита да изглежда невъзмутим.

— Белязани пари! Как ли пък не?!

В гласа на Бенедикт прозвуча стоманена нотка, която никак не се хареса на Дани.

— Белязани са, нали, Даниъл? — настояваше екзекуторът. — Опитваше се да ме преметнеш с белязани пари, нали?

— Кой, аз ли?! Ами!

Дани се помъчи с всички сили да изглежда обиден. Видът му сякаш казваше: как можа да си помислиш такова нещо?

— Не се опитвай да играеш игрите на възрастните хора, момче — рече подигравателно Бенедикт. — Само ще си изпатиш така.

Той грабна парите и хвърли всички банкноти в огъня. Пламъците весело затанцуваха, но всички главорези се натъжиха много като видяха толкова много пари да се превръщат в пламъци и дим.

Точно тогава Дани изведнъж осъзна, че Уитни продължаваше да пищи.

Тя обаче не беше в беда. Още първия път, когато единият от главорезите я бе ударил, Уитни бе побесняла. Ударът беше силен, с опакото на ръката. Бе я запратил чак до стената и обратно, за да се натъкне на още едно кроше.

В крайчеца на устата й се виждаше капка кръв и върху кожата й започваше да се надига грозна синина.

Виковете на Уитни престанаха за малко и тя успя да прошепне двете ужасяващи думи: „Голяма грешка!“.

След това продължи да крещи и се хвърли върху главореза с всичко, което имаше. Първо тя заби в стъпалото на бандита остра кама, с която прониза кожата на обувката, плътта и костта му и го закова за пода. Наемникът се опули, зашеметен от силната болка и свирепата жестокост на нападението. Само преди секунди тя беше една тийнейджърка, изпаднала в истерия, а сега се бореше като тигрица.

Острието в ръката на Уитни изведнъж се изтръгна от пода и се заби в долната челюст на главореза със силата на товарен влак. Болката взриви съзнанието му и той видя ярки бели звезди. Главата му се отметна назад с грозен пукот.

Наемникът на Бенедикт вече никога нямаше да разбере, че виковете и паниката на Уитни, с които тя симулираше поведението на глезла, изпаднала в беда, бе всъщност рутинна практика. Използваше я до тогава, докато успееше да изненада нападателя си. Тя продължи да пищи, бутайки трупа на земята. Все още викайки, Уитни измъкна пищова на бандита, все още викайки, тя го отвори с трясък и завъртя барабана.

— Хубав нож! — рече Дани и нервно преглътна. — Бива си го! Наистина си го бива!

Мистър Бенедикт бе измъкнал от вътрешния джоб на сакото си дълго сребърно острие с кокалена дръжка и се бе навел над Дани. Острието на кинжала беше на сантиметър от лицето му. Заболя го, само като погледна ножа. Затова Дани се помъчи да не го гледа.

— Да — съгласи се Бенедикт, — но не е достатъчно да имаш хубав нож. Трябва също да знаеш как да го използваш.

В съзнанието на Дани нямаше ни най-малко съмнение, че мистър Бенедикт знае много добре как се използва нож.

Той сигурно беше много нужен, когато наближеше Денят на благодарността^[2].

— Съвсем леко ще те нараня просто за да видиш, че не се шегувам.

— Вярвам ти — успя да измънка Дани.

Той забеляза, че Уитни бе престанала да вика. Това можеше да бъде само лош знак.

— Не, аз настоявам — каза Бенедикт и студеното острие докосна врата му.

Дани потръпна от болката и започна да се дърпа.

Тогава Уитни влетя през вратата с пищов готов за стрелба и насочен право към главата на Бенедикт.

— Не мърдай! — изкомандва тя.

Изведнъж всички замръзнаха по местата си. Четиримата бандити бяха сварени съвсем неподготвени. Никой не беше достатъчно близо до нея, за да може да я обезоръжи преди Уитни да стреля: изстрел, който щеше да пръсне главата на Бенедикт и да я направи на каша.

— Кажи им да хвърлят оръжието — рече спокойно Уитни, — иначе ще декорирам стаята в ранно американски мозъчен стил.

Дани почувства силен прилив на любов в сърцето си. Какво повече можеше да иска от една жена здраво момче като него и с червена кръв в жилите си. Тя беше красива, владееше оръжието и притежаваше речник, изпъстрен със страхотни и цветисти заплахи. В нея нямаше абсолютно нищо, което Дани да иска да промени.

Ала Бенедикт не бе съвсем готов да се предаде. Той натисна по-силно ножа в гърлото на Дани.

— Преди да ме убиеш, аз ще убия него — каза просто той.

Беше класическо мексиканско положение. Но то бе нарушено в един миг. На входната врата някой настойчиво тропаше. Шумът бе достатъчно неприятен, за да накара Уитни да извърне поглед само за част от секундата.

Нищо друго не бе нужно. Главорезите избиха пищова от ръката на Уитни, сграбчиха я за китките и извиха ръцете й на гърба. Тя погледна към Дани и сви рамене сякаш искаше да каже: каквото можах, направих…

Бенедикт се усмихна.

— А сега, хайде да видим кой чука на вратата, нали? И бъдете много внимателни. Може да е нашият приятел, Джек Слейтър.

Двама от биячите тръгнаха към вратата. Те застанаха от двете й страни, после рязко я отвориха с оръжия, готови за стрелба.

Обаче не беше Слейтър, както горещо се надяваха Уитни и Дани, а някакъв дребен и тънковат младеж. Той се наведе напред със затворени очи и устни протегнати напред за целувка.

— Кой е той бе? — попита Главорез №1.

Уитни вдигна очи към небето и простена:

— Скизи!

Миг-два всички стояха и се гледаха. Никой не забеляза, че банкнотите, хвърлени в камината преди няколко минути, се бяха превърнали в яркочервен пушек, виещ се нагоре към комина.

Никой, освен Джек Слейтър, разбира се, който се връщаше от магазина за пури на ъгъла.

Вратата на верандата избухна навътре, а мощният удар направи стъклото й на прах, сякаш хиляди вулкани изригнаха едновременно.

Джек Слейтър се присъедини към компанията.

Джек Слейтър нямаше нужда от форсиране. В момента, в който стигна до стаята, той беше вече набрал скоростта, каквато би развила една суперпродуктивна машина, сееща навсякъде първокачествен хаос.

Главорезите, които бяха най-близо до Слейтър, попаднаха първи в неговата мелница. Той грабна по един с всяка ръка, след което кръстоса ръце и провря дланите си, дърпайки спусъците на оръжията им. Автоматите, които бандитите стискаха, изтрещяха и всеки куршум покоси срещуположния главорез.

Слейтър ги остави да паднат. Единият се свлече в креслото, като як бачкатор, трупясал в края на дълъг и изморителен работен ден, а другият се стовари в средата на стъклената масичка за кафе и я разби на парчета.

Главорез №3 си мислеше, че е взел Слейтър на мушка. Той се прицели в него… и трябваше само да дръпне спусъка, а Слейтър да се изпари. Толкова просто, нали?

Не съвсем. Слейтър се хвърли на пода и се изтърколи зад едното кресло, когато първите два куршума се забиха в дъсчения под и наоколо се разхвърчаха трески. Третият изстрел щеше да го убие. А може би не…

Слейтър действаше, без да мисли. Той изтръгна шнура от един лампион и допря оголения край на кабела до крака на мъртвия главорез в креслото. Трупът конвулсивно се затресе като марионетка, а мъртвите пръсти се свиха върху спусъка на автомата, който все още бе в ръцете му. Чу се откос и пет тлъсти пиявици се забиха в тялото на поредния нападател на Слейтър.

При следващия главорез положението беше: двуцевна карабина срещу два здрави юмрука. Слейтър навлезе в обсега на оръжието, но светкавично скъси разстоянието и здравата халоса бияча като изби пушката от ръцете му.

Бенедикт обаче също желаеше да се включи в играта. Точно когато той вдигна ножа от гърлото на Дани, за да го запрати към Слейтър, Дани се хвърли към краката на Бенедикт, блъсна го силно и той се стовари на пода.

Бенедикт мигновено скочи на крака отново, ала вместо да се включи пак в битката, той се втурна към вратата. Миг преди да изхвърчи навън обаче, главорезът направи нещо много странно. Той се тупна отзад по темето и изкуственото му око изскочи, падна на земята и заподскача като стъклено топче.

Дани бе окаменял… слисан от собствената си смелост и смаян от внезапната проява на малодушие у Бенедикт. Вече окуражен от факта, че се бе справил с най-трудния главорез в стаята, Дани реши да помогне на своя стар приятел, Джек Слейтър.

Той грабна ножа на Бенедикт и го хвърли, очаквайки той да се запремята и накрая да се забие в гърдите на последния главорез в стаята… точно както става във филмите. Обаче не стана точно така.

Кокал се удари в кокал, когато дръжката на ножа цапна Слейтър по главата. Това даде достатъчно време на главореза да се хвърли към автомата си. Той се извърна и двете цеви избълваха две смъртоносни струи горещо олово, които удариха Слейтър право в гърдите. Ударът бе толкова мощен, че го повдигна от земята и го запрати на метър и половина навътре в стаята.

Дани почувства как протоплазмата в клетките му се вледенява и как му се завива свят. Никой, нито дори Джек Слейтър, не би могъл да оживее след такъв мощен откос на дванадесет милиметрова двуцевка. Беше се случило немислимото и Дани бе причината за това: Джек Слейтър със сигурност бе мъртъв.

Обаче не беше.

За част от секундата, след като бе паднал на земята, той отново се изправи и започна да стреля. Бе грабнал тридесет и осем милиметровото оръжие на Уитни, което бе намерил сред хаоса на пода във всекидневната. Трите светкавични изстрела удариха последния главорез в гърдите и го запратиха през прозореца с цветните стъкла право в предния двор.

Всичко свърши… Просто ей тъй. В стаята се стелеше прах от мазилка. Цареше пълна тишина. Уитни и Дани стояха неподвижни като статуи, а Слейтър се извърна все още с оръжие в ръка, държащ под прицел всичко в стаята. Якето и тениската му висяха на парчета от мощния откос. Отдолу се виждаше защитната му ризница „Кевлар“, която бе сложил под дрехите си. Дани беше благодарен, че Слейтър се обличаше подходящо за всеки случай.

Никой не знаеше къде точно е Скизи.

Тогава Слейтър зърна синината под окото на Уитни. Той премига изненадан и лицето му помръкна. Някой се бе осмелил да удари неговото малко момиче. Мнооого голяма грешка!

— Трябва да настигна оня с червеното око — каза насечено той.

И всичко започна отначало. Слейтър се изстреля към вратата като ракета, тичайки с всичка сила. Дани се поколеба за миг, после и той го последва.

И по-скоро се опита да го последва. Джек нямаше време да отиде до колата си, която бе паркирана през няколко улици. Ето защо той хукна пеша надолу по хълма, отправяйки се към шосето. Беше класически пример на обзет от налудничава фиксидея човек. Размахваше ръце и неумолимо напредваше като тичаше по най-прекия път към шосето, без да обръща внимание на онова, което се изпречваше на пътя между него и главорезите.

Слейтър прекоси задния двор на съседите си — разлетяха се трески от порти и огради. По тежките му ботуши полепнаха буци пръст от добре поддържаните цветни лехи. Едно куче-пазач раззина уста, за да излае негодуващо, ала щом видя лицето на Слейтър, реши да не се обажда.

Дани само видя как неговият герой изчезна зад хълма. Той се огледа отчаяно наоколо и до входната врата видя едно ярко розово дамско колело, украсено с ярки знаменца на дръжките, а между тях бе закрепена бяла плетена кошничка. Кошничката пък беше украсена с фриз от весело подскачащи смърфове. В този миг Дани се питаше за какво й бе на Уитни това захаросано, най-обикновено момичешко колело, което си беше чист смърфомобил, когато тя бе истинска жена — владееше оръжието без грешка и караше джип, голям колкото планина.

В своя кратък живот до този момент Дани бе имал съвсем ограничен опит с жените, но имаше усещането, че никога няма да може да ги разбере. Той тъжно поклати глава, възседна розовото колело и се спусна след своя герой.

— Какви неща само правя заради този човек — каза на глас Дани.

Гангстерът с дръпнатите очи, мистър Чу, караше колата, с която Бенедикт се надяваше да офейка. Той се бе свил върху седалката до шофьора и гледаше назад в посоката, от която идваха, очаквайки всеки миг Слейтър да се появи зад тях с ревящия си бонвил.

— Дай газ! — заповяда Бенедикт. — Щом стигнем шосето и сме си у дома.

— Ей… шефе?! — рече шофьорът.

Бенедикт се обърна и погледна напред, изправяйки се над гюрука. Застанал по средата на пътя със своя „Блекхок“, насочен право напред, и леко разкрачени крака, подобни на железобетонни диреци, стоеше Джек Слейтър. Оръжието подскочи и стреля — двеста и четиридесет огнени топчета, предизвикващи мигновена смърт, се забиха в колата.

Шофьорът натисна спирачките и така силно изви волана, сякаш се канеше да го изтръгне от кормилното устройство. Огромният автомобил поднесе и направи завой от сто и осемдесет градуса. Гумите изсвистяха и оставиха черна диря по асфалта. Слейтър не помръдна. Оръжието бълваше тлъсти пиявици, които се впиваха в корпуса на колата, откъсвайки огромни парчета горещ метал. Това положение беше най-близо до онова, в което те обстрелват с противовъздушно оръдие, а си все още на земята.

Мистър Чу все още успяваше да държи колата на скорост. Той натисна газта, автомобилът подскочи и се спусна напред и нагоре по хълма, откъдето бяха дошли само преди две секунди.

Дани се спускаше по хълма, когато чу стрелбата и свистенето на гумите.

— Джек! Къде си? — извика той и покрусено заклати глава. — Направо не мога да повярвам! Участвам в екшън филм, а пропускам най-важната част от екшъна!

В този период от своя живот Дани още не знаеше израза: „Внимавай какво си пожелаваш… защото може и да го получиш“. Но по-добре, че не го знаеше.

Като зави зад ъгъла, той видя колата на Бенедикт бясно да се носи нагоре по хълма, право срещу него, като че ли големият седан се бе прицелил в мизерното велосипедче сякаш бе смърфоизтребител. Пет-шестстотин метра и край!

— Олеле майчице! — изкрещя Дани, сграбчи дръжките на колелото, а знаменцата заплющяха от двете му страни. Той болезнено преглътна. — „Таран“^[3]! Това е „таран“!

Дани завъртя педалите, отначало бавно, после все по-решително, набирайки все по-голяма скорост надолу по хълма. Устата му бе стисната мрачно, а върху лицето му ясно се четеше: този смел боец среща смъртта. Той изобщо не подозираше колко абсурдна бе цялата ситуация: двутонен автомобил се носи срещу розово момичешко колело с пет скорости, украсено със смърфове.

Сблъсъкът беше неизбежен. Дани се изпоти, затвори очи и започна да припява:

— Всичко ще свърши добре! Всичко ще свърши добре! Това е филм! Аз съм от добрите! Всичко трябва да свърши добре!

Тогава Дани отвори очи и студената, ужасяваща, неумолима истина го блъсна право в лицето няколко секунди преди да го стори колата.

— Аз съм комедийна отрепка! О, мамка му, аз съм комедийна отрепка! Няма да свърши добре!

Той сви в страни и скочи от колелото, чувствайки как горещият полъх от колата (и от смъртта) минава над него. Колелото се запремята надолу, хлъзгайки се по стръмния хълм, докато най-накрая се спря в страни от пътя, цялото изпочупено. Дани се просна до останките от колелото на Уитни, все още здраво стиснал очи — боеше се, че ако ги отвори, ще разбере, че така или иначе е мъртъв.

Тогава усети миризмата на пура. Доколкото му бе известно, мъртвите не чувстваха миризми. Той отвори едното си око и видя Слейтър да се навежда над него.

— Смятам, че здравата ги стреснах! — рече Дани.

Слейтър поклати глава, после се пресегна надолу, вдигна Дани от земята, премятайки го през рамо като празен чувал и тръгна нагоре по хълма, хванал с другата си ръка смачканото колело.