Робърт Тайн
Последният екшън герой (21)

20.

Този ден беше първият ден на Дани като полицай в истинския свят и през дългите влажни и студени часове той научи нещо много ценно за живота на детектива. Животът на детектива беше скучен!

Да стои на студа, върху хлъзгавия от дъжда тротоар съвсем не съвпадаше с представата на Дани за героичен екшън. Той си спомни как само до вчера лошите се появяваха точно, когато трябва, а сградите се срутваха редовно и доволно често. Откакто дойде в действителния свят, Дани можа да участва само в някаква си скапана гонитба с коли и в игра на „таран“… да не говорим за строгото „конско“, което му дръпна майка му. Той така се бе увлякъл в мислите си, че за малко да не забележи Бенедикт, който излизаше от магазина за стъклени очи.

В последния момент Дани зърна как обектът на тяхната мъст влиза в едно такси, спряло в северния край на площад „Таймс“. Колата почти мигновено се изгуби в потока от подобни на нея автомобили, движещи се по Седмо авеню.

Дани трескаво задърпа Слейтър за ръкава.

— Джек! Ето го там! Това е Бенедикт!

— Къде?

Дани посочи към навалицата от таксита. Изведнъж омаята от нежната музика и красивите цветя и завладяващото обаяние на великите майстори бяха издухани от съзнанието на Слейтър. Върху лицето му се появи онова особено каменно изражение, което казваше: „Ще те пипна!“ (лицето му от филмите) и той нагази във водовъртежа на най-натоварения дъждовен час за уличното движение в центъра на града.

За Джек Слейтър имаше само един начин да се справи с тази автомобилна фъртуна. Той се покатери върху таксито, което беше най-близо до него и хукна по пътеката, образувана от покривите на колите. Шофьорите надуваха клаксоните си така, сякаш бяха картечници и му крещяха на най-различни езици. Ако човек се заслушаше внимателно, то той би могъл да научи как се казва „кой е тоя побъркан льохман на покрива на колата ми?“ на урду, суахили, украински, руски, испански, хинди и на още петнадесетина американски диалекта, включително театралния жаргон на начеващите актьори.

Дани гледаше с просълзени от гордост очи. Този бе Джек Слейтър, когото той познаваше, този беше човекът, който винаги побеждаваше, накълцваше лошите на салата и спасяваше хубавиците. Бенедикт седеше в таксито, спокойно си четеше вестника, блажен и нищо неподозиращ, а добрият герой от филма, изпълнен с мъст, стремително се приближаваше към него.

Дани просто сияеше. В този миг Джек Слейтър беше най-най-най в целия град. Той бе ангелът на отмъщението и вместо огнен меч бе хванал своя „Блекхок“ в ръка. Беше всемогъщ, неуязвим и нищо не би могло да му попречи… освен някой хлъзгав покрив на кола. Само на четири-пет метра от таксито на Бенедикт Джек Слейтър не прецени добре крачката си, не можа да стъпи върху съседния покрив, залюля се миг-два, опитвайки се да запази равновесие, ала не успя. Изтърколи се върху мократа улица, точно на пътя на устремено към него такси.

Шофьорът натисна с все сила спирачките, но колата се хлъзна върху мократа настилка, единият й край поднесе и бронята й закачи Слейтър, подхвърляйки го на два метра във въздуха.

— Джек! — изпищя Дани.

Той хукна и в миг се озова по средата на улицата.

Ако този път Джек и Дани можеха да се заслушат по-внимателно във виковете на шофьорите, те щяха да научат много цветисти изрази дори на патагонски.

Слейтър успя да се изправи на крака, точно когато Дани застана до него.

— Джек! Джек! Добре ли си?

— Да! Да… — измърмори той.

Тези работи в действителния свят бяха много по-трудни… и по-болезнени от онова, което Джек си бе представял. Но пък то го накара да се амбицира още повече да хване Бенедикт, при това веднъж завинаги.

— Хайде! — извика Слейтър и се хвърли към таксито, в което беше Бенедикт.

Той така рязко дръпна и отвори вратата, сякаш искаше да я изтръгне от пантите й.

— Не! Не! — развика се шофьорът. — Свърших за днес! Свърших.

В таксито нямаше никого. Слейтър бе предизвикал достатъчно голяма суматоха, за да може техният най-главен враг да разбере какво става и да избяга. От Бенедикт бе останал само смачканият му вестник.

Слейтър удари юмрука си в покрива на колата и изкрещя:

— Не мога да повярвам! По дяволите!

След това тръгна към тротоара, а Дани го последва, стиснал вестника на Бенедикт в ръка. Той го пъхна под носа на Слейтър и извика:

— Джек, погледни това!

Вестникът бе отворен на филмовата страница. Един голям рекламен надпис беше ограден с молив и Слейтър го изгледа втренчено, опитвайки се да схване смисъла. Колкото и да не му се вярваше, с големи печатни букви бе написано:

„Тази вечер на живо! Арнолд Шварценегер на световната премиера на «Джек Слейтър IV»!“.