Робърт Тайн
Последният екшън герой (19)

18.

В едно денонощно кафене на Ню Йорк Бенедикт и неговият спътник почти не можеха да бъдат забелязани. След като мистър Чу вече го нямаше, бандитът бе осъзнал, че ще му трябва някой с големи мускули. Използвайки билета, той бе намерил най-подходящия за случая измислен герой.

Бенедикт бе купил разширеното издание на „Ню Йорк Таймс“ и нетърпеливо прелистваше страниците, посветени на киното.

— За теб това ще бъде лесна работа — рече той на новия си познат. — След катастрофата с колата разбрах, че колкото и често да прескачам от единия свят в другия, аз никога няма да имам покой, докато не се справя с Джек Слейтър. А аз самият не мога да се срещна с него, за да го сторя.

Съдружникът на Бенедикт само изръмжа.

Бенедикт сгъна вестника и му показа рекламата на предстоящия филм с Джек Слейтър, заемаща цяла страница.

— Сега! Зная, че ти никога не си чувал за този човек, но името му е, колкото и да не ти се вярва, Арнолд Шварценегер.

Приятелят на Бенедикт се взря в снимката.

— Изглежда ми познат — каза Изкормвача с усмивка и поглади някакъв предмет, поставен върху масата и увит в амбалажна хартия — очертанията му подозрително много наподобяваха формата на брадва.

 

 

От мига, в който Дани бе попаднал в света на киното, той копнееше да каже на Ник, че билетът действа. Ето защо Дани реши, че непреодолимото желание на Слейтър да поседне някъде ще трябва да почака, докато той намери приятеля си — стария прожекционист. Дани имаше усещането, че знае къде точно може да го намери.

Ник се бе отпуснал върху стола си в прожекционната кабина в кино „Пандора“. Той все още беше в стария си униформен костюм, а кръглата шапка беше леко накривена върху главата му. Старецът бе отворил уста и леко похъркваше.

— Ник! Ник!

Старият прожекционист се събуди стреснато.

— Олеле, боже! Дани! Толкова се притесних! Гледах те в салона до половината на филма и после ти изчезна!

— Добре съм, добре съм! Ама ти не видя ли какво стана?

Дани не можеше да повярва. Как би могъл Ник да пропусне?!

Ник го погледна смутено.

— Ооо, детето ми, тук спя като заклан и ти го знаеш. Събуждам се в четири часа сутринта, а тебе те няма. Отначало си помислих, че си се прибрал у дома… но после се сетих, че ти не би пропуснал края на новия „Джек Слейтър“. Тогава се уплаших…

— Не бях у дома, Ник… аз бях във филма. Ник, билетът действа!

Ник замълча за миг, колкото да смели тези изненадващи факти.

— Остарявам, Дани — рече той най-накрая. — Би ли ми обяснил какво значи „във филма“?

Обяснението в устата на Дани прозвуча малко объркано, но вълнението му беше заразително и той засипа Ник с порой от трескаво произнесени думи.

— Играх на „таран“ с някакви убийци! — бъбреше задъхано Дани. — А Уитни ме целуна право по устата! Карах един голям кран и пуснах Лио Пръднята в катранените гейзери Ла Бриа!

После изведнъж Дани се развика с всичка сила:

— Бях с Джек Слейтър през цялото време!

Ник се просълзи. Той веднага повярва във всичко — отначало до край.

— Пропилях толкова много години… така се страхувах, но още не е късно… все още мога да посетя Грета Гарбо в „Camille“! Или пък Джийн Харлоу! Бях толкова влюбен в нея на младини… Ами Монро в „Автобусна спирка“!

Ник замълча изведнъж, съзирайки Джек Слейтър едва сега.

— Извинете, че така се увлякох, сър — каза Ник и енергично се здрависа с Джек Слейтър. — Аз съм голям почитател на вашето изкуство!

— Ник — прошепна Дани. — Изобщо не е каквото ти си мислиш. Той не е този, за когото го взимаш.

Обаче Ник схвана положението в един миг. Той продължи да се здрависва с Джек Слейтър и каза:

— Това е велик миг за мене, мистър Слейтър! Никога не съм се срещал с герои от филми преди! Представям си колко ново и вълнуващо е това събитие за вас!

Слейтър бе превъзмогнал първоначалния шок, но още не беше съвсем на себе си. Той се чувстваше съсипан, уморен и доста объркан от това ново развитие на нещата.

В сегашното му положение нямаше нищо вълнуващо.

— Ново?! Вълнуващо?! Аз току-що научих, че съм измислен!

Джек Слейтър поклати тъжно глава и попита:

— Как бихте се чувствали вие, ако ви беше измислил някой хвалипръцко от Холивуд?

Човекът имаше право.

— Зле — отвърна Дани.

— Името му е Роджър — продължаваше Слейтър. — Кара ауди. Женитбата ти, двете ти деца… не, драги, изобщо не са твои! Той и тях е измислил! Милият Роджър!

— Джек, погледни откъм добрата страна на всичко това — рече Дани, мъчейки се бързо да се сети за някоя добра страна.

— Ти е трябвало да имаш три деца, но на него му свършила лентата за пишеща машина и… а, да! Щях да забравя — Роджър хвърля сина ти от покрива на една висока сграда и ти сънуваш кошмари… но какво от това — нали си измислен? И така кой го е грижа? — Джек изгледа сърдито Ник и Дани. — Съжалявам, но изобщо не намирам за вълнуващо това, че животът ми е някакъв проклет филм.

Ник беше развълнуван. Той знаеше какво означава да чувстваш, че животът ти е бил напразно… а освен това добре познаваше вълшебствата, които само киното можеше да сътвори. Той обгърна с ръка широките рамене на Джек Слейтър и каза:

— Ти си млад и впечатлителен. Но чуй ме — има много по-лоши неща от филмите. Има политици, войни, горски пожари, глад и болести, и болка, и политици…

— Вече спомена политиците — прекъсна го Джек Слейтър.

— Зная, но те са два пъти по-лоши от всичко друго.

Слейтър се усмихна, въпреки болежките си. Лошото му настроение се разсейваше.

Но Ник имаше да съобщи няколко лоши новини на Дани.

— Затвориха старата „Пандора“, Дани! Край!

— Затвориха ли я? И кога стана това?

— Вчера. Не пожелах да ти го кажа, преди да си видял последния филм тук. Аз съм всичко, което е останало от „Пандора“ сега. Трябва само да си изнеса нещата и веднага събарят сградата… но няма значение! Вече не! Сега мога отново да опитам.

— Да опиташ отново ли? Какво да опиташ? Намери ли друга работа?

— Много по-хубаво е от това, Дани — рече Ник, усмихнат и протегна ръка. — Мога ли сега да си получа билета?

По устните на Дани пробягна нервна усмивка.

— Ъъъ… да! Билетът! Ами, знаеш ли, Ник, има едно малко затруднение… — Дани преглътна болезнено, пое дълбоко дъх и се зае с непосилната задача да съобщи лошата вест. — Ти изобщо гледа ли филма, Ник?

— Първите петнадесет минути, мисля… или там някъде.

— Спомняш ли си един герой на име Бенедикт?

— От лошите, нали?

Дани кимна.

— Точно така. Та значи… Бенедикт също е тук някъде, а билетът е у него.

— Бенедикт?! — възкликна старецът ужасен. — Лудият със стъкленото око?! О, боже мой… Ако влезе в други филми, може да довлече и други герои със себе си. Май трябва хубаво да прегледам лентата на „Джек Слейтър IV“.

В този миг старецът погледна към Джек Слейтър и каза:

— Ами вие… вие как ще се върнете?

— Да не смятате, че не съм мислил за това? — измърмори Джек.

Преди да могат Дани и Джек да си дадат отговор на този въпрос обаче, имаше един друг, много по-деликатен, който трябваше да разрешат: как да подходят към майката на Дани. Притеснени, те изкачиха стълбите до апартамента, движейки се възможно най-тихо.

— Просто ме следвай! Окей?

— Окей! — рече Слейтър и кимна.

Когато Дани лекичко пъхна ключа в ключалката, лекото почукване на метал в метал се стори и на двамата като трясък от самолетна катастрофа. И двамата замръзнаха на местата си и се ослушаха.

— Мисля, че всичко е наред — прошепна Дани.

Обаче не беше. Вратата внезапно се отвори и в рамката й застана майката на Дани. Джек Слейтър се притисна до стената, сякаш щеше да прави обиск за наркотици. Мисис Медигън изглеждаше изморена, измъчена и още беше в сервитьорската си униформа.

— Здрасти, мамо — измънка Дани.

— Я не ме „мамосвай“! Само да си посмял втори път! Знаеш ли колко е часът? Четири часът сутринта!!! Ето колко е!

Като всяко дете, Дани се притесняваше, когато неговата майка му крещеше в присъствието на приятелите му. Той се сви засрамен и се опита да я накара да говори по-тихо.

— Мамо, извинявай… нали… шшт!

Айрин Медигън наистина се вбеси.

— Не ми шъткай, момченце! От полицията ми се обадиха в ресторанта, за да ми кажат, че са ни ограбили, когато се прибирам, тебе те няма в къщи! Какво ли не ми мина през ума! Ами в тоя град има сто хиляди деца с пушки!

— Окей, мамо, добре съм. Окей…

— И къде беше? Ако си бил на кино… там, при оня побъркан старец, ще ти… Влизай веднага вътре! Веднага!

Майката на Дани го сграбчи за ръката и го дръпна навътре, ала Дани се опъваше.

— Ъъъ… мамо…

— Казах, влизай вътре!

— Чакай! Нали винаги казваш, че би искала аз да имам приятели?

— Това няма нищо общо с…

— Почакай! — рече Дани и издърпа Джек Слейтър пред вратата. — Искам да се запознаеш с моя нов приятел.

Сигурно Айрин гледа втрещено приятеля на Дани цяла минута с отворена уста и широко отворени очи. Най-накрая обаче се съвзе и промълви:

— Но… Но вие… вие… вие сте… искам да кажа. Уааау!!!

Реакцията й бе напълно нормална. Все пак да ти се покаже на вратата някоя световноизвестна филмова звезда в четири часа сутринта си е доста изненадващо.

Самият Джек Слейтър също изглеждаше смутен. Той протегна ръка и каза:

— Ъмм… здравейте. Мисис Медигън, аз съм Арнолд Брауншвайгер.