Робърт Тайн
Последният екшън герой (4)

3.

Както винаги Дани излезе от училище с облекчение, но и вкъщи не му бе кой знае колко интересно. Живееше в малък апартамент с майка си — тя заемаше сама спалнята, а той трябваше да спи на сгъваемия диван във всекидневната, защото откакто баща му почина, парите все не стигаха. Но вкъщи поне можеше да си почине и да не се страхува от закачките и подигравките на съучениците си. Щом се прибереше, Дани можеше да погледа телевизия и да забрави за общо взето скапания си ден.

Айрин Медигън поемаше щафетата за притесненията, щом свършеше училищният ден. Тя се тревожеше за пари, за бъдещето, но най-вече се тревожеше за сина си — за успеха му в училище, за отчуждеността му, за това, че нямаше приятели.

Докато Дани гледаше телевизия, тя се приготвяше за работа. Работната й сервитьорска униформа беше откопчана на гърба.

— Дани, дръпни ми ципа — рече Айрин.

— Ей сега — каза Дани, размърда се върху кушетката и вдигна ципа на роклята на майка си. — Ето, готово. Нещо друго?

— Да. Достави ми удоволствието да ми разкажеш за живота си като започнеш от 8.30 днес с първия час по американска история. И добре се постарай — например нещо героично от сорта на: „Мамо, днес не ходих на училище, защото отидох да даря единия си бъбрек за спешна операция“.

— Ти знаеш? — извиси глас Дани, а настроението му спадна под нулата.

— Зная. Обадиха ми се от училището.

— А аз си мислех, че тях не ги е грижа.

— Грижа ги е. Мене ме е грижа. Пак ли беше на кино? Там беше, нали? При онзи завеян старец като капак на всичко!

— Ник не е завеян! — възнегодува Дани.

Айрин Медигън се отпусна на кушетката, останала без сили.

Дани мълчеше. Той не обичаше да лъже майка си. Животът й без друго беше тежък — без да е нужно да се тревожи и за него на всичко отгоре.

— Мамо, извинявай…

— Зная, че ти бе тежко, когато дойдохме тук — каза невесело тя, — да оставиш приятелите си и всичко друго. Но какво щях да правя в Грийн Касъл, в Пенсилвания, след като почина баща ти? Да бера зелен фасул за по петдесет цента на час? Не съм го искала, Дани! Не съм искала да остана вдовица на четиридесет години!

— Зная — отвърна мрачно Дани.

Айрин се усмихна на сина си и го прегърна през раменете.

— Прегърни ме.

Дани я прегърна.

— Съжалявам, мамо. Няма повече да бягам от училище.

— Искам да чуя онази думичка с „О“.

Дани се усмихна.

— Обещавам.

— Добре — каза майка му и приглади косата му. — Слушай, тази седмица трябва да работя двойна смяна — вечерна и нощна.

— Когато стана малко по-голям, аз ще мога да върша и това — рече Дани.

Айрин Медигън поклати глава.

— Не и докато съм жива, детето ми… ти ще учиш в колеж.

— В колеж ли?

Колежът щеше да дойде чак след пет години — пет светлинни години!

— Точно така, но преди това аз ще бъда свободна в петък вечерта. Може би ти, аз и твоите приятели ще можем славно да се позабавляваме.

— Моите приятели! Какви приятели?

Приятелите бяха дори още по-чужда тема, отколкото образованието в колежа.

— Добре, тогава ще отидем двамата. Ще излезем и ще гледаме някой хубав, чуждестранен филм като например „Седмият тюлен“.

Според Дани това бе адски скапано хрумване. Той нямаше нищо против да излезе с майка си, но беше против избора й на развлечение.

— Мамо, аз обичам екшън филми.

Мисис Медигън се бе изправила и оправяше косата си, загледана в огледалото.

— Е, и? В този има смърт колкото щеш. Тя дори носи голяма качулка.

Дани скочи на крака.

— Сериозно?! Голяма качулка! Направо ще хукна да го гледам още сега!

Айрин Медигън не се предаваше.

— Казвам ти, че ще харесаш този филм… има трупове на купове.

Дани я изгледа скептично.

— Да, да! Нали чух, че главният герой седял и играел шах!

— И какво от това? Между кланетата той все пак си почива.

Тя подръпна своята униформа и грабна чантата си.

Дани се засмя.

— Проявяваш старание, мамо! Продължавай в същия дух! След година-две може и да ме убедиш!

— Трябва да бягам — рече Айрин, целуна сина си леко по челото и се втурна към вратата.

Дани седна да си пише домашните, а телевизорът гърмеше с пълна сила.

Някъде към десет и половина вечерта той се сети, че вече е време да си ляга. Ала кой щеше да разбере, ако не си легнеше? След по-малко от два часа Ник щеше да завърти „Джек Слейтър IV“. Дани си представи тъмния празен салон и Ник, който му кима от мястото си, оставил лентата да се движи без надзор.

Дани тръсна глава, сякаш за да пропъди видението от ума си и се опита да се съсредоточи върху последния ред от домашната работа. Това трая почти пет секунди. Той шумно затвори учебника, поколеба се за миг, после скочи на крака, пъхна ключовете от апартамента в джоба си и се запъти към външната врата. Отвори я съвсем малко, видя, че някой идва по стълбите и бързо се дръпна навътре. Почака малко, докато коридорът отвън се изпразни, излезе и сложи ключа в ключалката, за да заключи.

Тогава някой го удари отзад и го блъсна обратно в апартамента, притискайки го в стената. Чу се щракване на автоматичен нож, сякаш изтрещя автомат. Дани успя да хвърли бърз поглед назад, през рамото си. Нападателят му беше около осемнадесетгодишен с проядена кожа и проядени зъби, и воднистосини очи.

— За лъжа, взимам око! Сам ли си?

Дани кимна, изплашен до смърт.

— Да.

— Добре — рече мръсникът. — В банята! Мърдай! Живо!

Той повлече Дани, прекосявайки апартамента и двамата влязоха в малката баня. След това осемнадесетгодишният блъсна Дани и той падна върху циментовия под. Тогава негодникът му подхвърли чифт белезници.

— Закачи се за тръбата — заповяда му той.

— Ти… ти ще ни ограбиш ли?

— Охо, идеята ти е много добра — рече язвително гадината. — Тиквеник!

Ръцете на Дани трепереха, докато нахлузваше белезниците върху китките си. В част от себе си той чувстваше страх и унижение, но целият бе изпълнен с гняв. Лицето му бе изкривено от яд и яростта му ясно се четеше.

Негодникът му се хилеше самодоволно.

— Хей, я не се вкисвай така! Не знаех, че ще си имам работа с такъв корав мъжага като тебе.

Той леко прехвърляше ножа в ръцете си. После го остави върху ръба на умивалника.

— Ето приятелче, твой ред е!

Дани гледаше ту лицето на нападателя си, ту ножа и не можеше да се реши. С цялото си същество той искаше да се пресегне, да сграбчи ножа и да изкара този тип от къщата си. Но не можеше да се реши да действа.

— Хайде, ще те улесня — рече негодникът подигравателно и много бавно се обърна с гръб към него. — Давай!

Дани се разкъсваше. Той искаше да бъде смел, ала не можеше. Опасно беше… и глупаво. Сълзи на безпомощност изпълниха очите му.

Мръсникът се обърна, грозно се ухили и си прибра ножа.

— Никога няма да забравиш това! Докато си жив! Хайде, заключи си белезниците.

Дани седеше на пода в банята и чуваше как крадецът тършува из апартамента и рови в оскъдните вещи на майка му. Той бе толкова нещастен, че дори да бе умрял в този момент, нямаше да го е грижа.

Когато негодникът влетя обратно в банята, Дани подскочи. Самодоволната и тъпа усмивка бе сменена от грозна гримаса на ярост.

— Какво става тук, твойта кожа? — изкрещя заповеднически той. — Вие имате само боклуци! Нито бижута, нито видео, нито пари! Нищо!!! Само един лайнян телевизор, за който няма да ми дадат и десет долара! Майка му стара!

— Съжалявам — измънка Дани и в същия миг се намрази загдето се извинява, че нямат нищо достойно за кражба.

За няколко мига, които му се сториха цяла вечност, Дани бе обзет от ужас, че този тип ще го удари с всичка сила или ще го заколи с ножа.

Но вместо да го нарани, гадината направи нещо много по-лошо — унижи го.

Той хвърли ключа за белезниците в тоалетната чиния.

— Хайде, извади си го, приятелче!

В мига, в който външната врата се захлопна, Дани се примъкна до клозетната чиния и със свободната си ръка затърси ключа във водата. Сълзите се стичаха по лицето му и той се чувстваше безутешен и нещастен, жалък и нищожен.

Джек Слейтър никога не би позволил да му се случи такова нещо.