Робърт Тайн
Последният екшън герой (18)

17.

Слейтър и Дани се изтърколиха в някакъв дълъг и широк коридор, огрян от ярка бяла светлина, запремятаха се надолу към истинския свят и тупнаха върху прашния килим на „Пандора“. Дани премига бързо няколко пъти, огледа се наоколо и с изненада забеляза къщата на Вивалди върху екрана на кино „Пандора“.

— Погледни — рече Дани. — Филмът!

Обаче Слейтър не даваше и пукнат грош. Той зърна как Бенедикт и мистър Чу се втурват към страничния изход на киното. Джек изправи Дани на крака и го повлече.

— Да вървим!

— Трябва да видя дали Ник е добре — заекна Дани.

— Няма време! — сряза го Слейтър. — Хайде!

Двамата изхвърчаха от киното и се озоваха на улицата. Слейтър така се бе засилил, че едва успя да се спре. Той огледа мръсната улица, усети вонята, видя острия шип на върха на Емпайър Стейт Билдинг през осем преки и се почувства объркан.

— Ние сме в Ню Йорк?!

— Джек — рече Дани, — всичко има смисъл. Ще ти обясня — той помисли за миг, после каза: — Не, няма абсолютно никакъв смисъл, но все пак ще ти обясня. По-късно! А до тогава бъди внимателен. Тук е по-различно.

Бенедикт и мистър Чу се бяха приспособили вече към околната среда. Те спряха едно такси на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Осмо авеню. Гангстерът пъхна дулото на оръжието си под носа на шофьора и изкрещя:

— Излизай!

Не за първи път шофьорът се озоваваше в такова положение. Той знаеше правилата.

— Няма проблем, човече — реше шофьорът, изхлузвайки се от седалката навън.

Мистър Чу се пъхна светкавично зад волана, а Бенедикт отвори вратата от другата страна и скочи вътре.

— Давай!

Моторът изрева и таксито се стрелна напред, отдалечавайки се от бордюра, точно когато Джек и Дани се показаха иззад ъгъла. В съзнанието на Слейтър нямаше никакво колебание за това какво трябва да направи в следващия миг. Той измъкна огромния си „Блекхок“ и се прицели в колата, докато тя се носеше нагоре по Осмо авеню.

— Ето ти още една експлозия за филма, момче!

Оръжието подскочи и изтрещя. Един куршум се вряза в корпуса на автомобила. Обаче нямаше експлозия! Всъщност абсолютно нищо не се случи, ако не се брои малката дупка в бронята на колата. Мистър Чу и Бенедикт просто набързо офейкаха.

Лицето на Слейтър почервеня. Той не си спомняше някога да е стрелял по кола и тя да не гръмне. Джек изгледа Дани кръвнишки и рече:

— Нито дума! Не искам нищо да ми казваш! Разбра ли?

— Ясно — рече Дани.

Ала Джек не можеше съвсем да се откаже от навика си да действа като на кино. Той скочи върху една нова — новеничка акюра леджънд, паркирана на тротоара, и за секунда изби стъклото й откъм страната на шофьора. Но за разлика от киното, в истинския живот сега колата отказа да тръгне без ключ и Слейтър бе принуден да прахоса ценни секунди, за да оголи жиците и допре краищата ми.

Таксито на Бенедикт беше на около пет-шестстотин метра пред тях, но Джек караше много бързо и скоро ги настигна. Дани забеляза, че той е някак разсеян. От време на време Джек откъсваше очи от пътя и поглеждаше към дясната си ръка.

— Какво има?

— Ръката… боли ме.

— Видя ли? — рече Дани. — Тук нещата стоят по-иначе. Не можеш да счупиш прозорец на кола с голи ръце и да не очакваш да те заболи.

Слейтър хвърли бърз поглед на Дани.

— Благодаря ти, че ме осветли по въпроса. А не можеше ли да ми го кажеш малко по-рано?

— Излезе ми от ума.

— И още нещо: пътищата тук са ужасни!

Осмо авеню беше цялото на бразди, дупки и буци. От гледна точка на една сценична гонитба с коли имаше какво да се желае.

— Джек, това е действителността. Пътищата са истински.

— Добре, но са отвратителни — измърмори Джек Слейтър.

— Това е истинският свят. Трябва да свикнеш с него.

Едва-що изрекъл тези думи и Дани се натъкна на сериозна причина да обмисли още веднъж казаното. Някъде в далечината, точно пред тях, двама работници носеха огромно парче стъкло по улицата, а други двама бяха седнали на две високи стълби и окачваха надпис над улицата — дълго правоъгълно парче плат, изрисувано с ярки цветове и рекламиращо предстоящия карнавал по случай празника Вси светии^[1]. Встрани от тротоара някакъв човек изскочи от близкия магазин и хукна към колата си, залитайки под тежестта на многоетажна сватбена торта. Работниците не изглеждаха ни най-малко притеснени от факта, че се трудят усилено в четири часа сутринта.

Дани зяпна в почуда. Това бе съвършеният филмов трик — смешна случка за разведряване по средата на някаква много напрегната гонитба с коли. Беше толкова често използвано клише, че Дани почти очакваше да види на тротоара и някоя сергия, отрупана до горе с плодове. Той се стегна, готов за неизбежния сблъсък. Ако трябваше да отгатва, Дани би казал, че акюра ще спраска първо стъклото, после ще помете стълбите и най-накрая ще забучи тортата.

Обаче той бе забравил, че се намира в истинския свят. Макар във филмите такива персонажи да бяха обект №1 за премахване, в живота хората умееха да се пазят и в конкретния случай те побързаха да се махнат от пътя на препускащото такси и носещата се след него акюра.

— Проклети дечурлига! — изкрещя човекът с тортата. — Трябва да има закон за тях!

Но същата нощ в града стана нещо като на филм. Следвайки таксито, Слейтър зави зад ъгъла и изведнъж натисна спирачките. Колата поднесе и след миг спря. Беше задънена улица. Дани не можеше да си спомни някога да бе попадал в задънена улица в центъра на Ню Йорк! А в края на задънената улица стоеше таксито и шофьорът форсираше двигателя му.

Слейтър също изфорсира.

— Не! — изстена Дани. — Няма начин! Слейтър, моля те, послушай ме! Няма да стане, чуваш ли? В живота човек не може да си играе с другите току-тъй. Ще се разбиеш!

Но никой не можеше да спре Слейтър.

— Излез от колата, амиго!

Дани говореше като в треска.

— Това вече не е филм! Тук трябва да спреш и да си заредиш пушката, с колите стават катастрофи, можеш да се убиеш! Чуваш ли?… Ти ще се разбиеш!

В срещуположния край на улицата гумите изсвистяха, оставайки черна диря по асфалта и таксито се понесе към тях.

— Изчезвай! — заповяда Слейтър и избута Дани от колата.

— Ще умреш! — изкрещя Дани, а Слейтър натисна газта и се стрелна напред.

Двата автомобила ревяха един срещу друг, носеха се напред и скоростта им се увеличаваше с всяка секунда. Шумът от гърмящите мотори изпълни тясната уличка от единия край до другия. Тази игра се наричаше „таран“, но очевидно, че нервите и на двамата ще издържат. Дани не искаше да гледа.

Звукът от сблъсъка беше като избухване на бомба. Двете коли се срещнаха челно със скорост осемдесет километра в час. Стъклото се пръсна така, сякаш изтрещя автомат. Колите се счепкаха една в друга и подскочиха заедно във въздуха.

Мистър Чу излетя през прозореца на таксито, удари се в гюрука на акюрата и влетя в нея през предното стъкло, поръсвайки Слейтър с дъжд от стъклени парчета.

В момента на удара, когато чу ужасния трясък, Дани хукна с всичка сила, уплашен, че може би се е случило най-лошото. Един поглед към сгърченото и изпочупено тяло на мистър Чу бе достатъчен за Дани — мистър Чу бе играл на „таран“ за последен път. Слейтър, все още жив, седеше замаян зад кормилото, напълно зашеметен от удара. Той дишаше тежко, болеше го. С раните и контузиите, които бе получил, едва успя да се измъкне от колата — беше истинска агония!

— Как боли! — рече тихо той, все още учуден от това, което го бе сполетяло.

Дани не знаеше дали да даде воля на радостта от облекчението си или на гнева си. Той предпочете гнева.

— Имаш късмет, че си жив! Глупак такъв…

Слейтър бързо го прекъсна.

— Акюра леджънд, модел 89-та. Стандартно управление с въздушна възглавница.

Сега той посочи към жълтата на цвят, димяща развалина, каквото представляваше колата на мистър Чу и додаде:

— Обикновено такси, без въздушна възглавница.

Слейтър се потупа по челото и попита:

— Е, кажи ми сега: кой е глупакът?

Те се покатериха върху таксито и надникнаха вътре. Нямаше и следа от Бенедикт.

— Не е могъл да скочи — рече Слейтър. — Просто никой не би могъл!

— Сигурно е билетът! Навярно сега той действа през цялото време.

Слейтър поклати глава. Целят му свят бе преобърнат с главата надолу. Чувстваше се объркан и уморен, болеше го и не бе съвсем сигурен как точно трябва да постъпи. Обаче всичкото объркване на Слейтър бе нищо в сравнение с шока, в който изпадна при следващия си сблъсък с действителния свят.

В средата на „Таймс Скуеър“, там, където се сливаха Бродуей и Седмо авеню, се намираше гигантска реклама, висока близо тридесет метра. Беше огромна картонена фигура — десетократно уголеменият вариант на рекламата във фоайето на кино „Пандора“. Слейтър можа само да отвори уста… и долната му челюст увисна.

Беше самият той!!! Същите сини дънки, същото кожено яке и пурата, голяма колкото луксозна лимузина, пъхната в гигантската му уста. В единия си великански пестник стискаше автомат, а в другия — фишек с динамит.

Фигурата беше изписана с огромни букви:

„Арнолд Шварценегер е Джек Слейтър! Предстои «Джек Слейтър IV» в киното най-близо до вас!“.

Дани погледна към Джек разтревожено, когато видя как истината се стовари отгоре му. Едрите му рамене хлътнаха и той сякаш започна да се смалява пред очите му.

— Какво… какво е това място? — попита Джек объркано. — Къде съм сега? — той изгледа Дани въпросително. — Какво става с мене?

— Опитвах се да ти кажа — рече тихо Дани.

В съзнанието на Джек бе хаос. Беше твърде много за него… нямаше смисъл. Това, от което се нуждаеше в момента, беше пура. Някакъв труп лежеше прострян върху вентилационната решетка на метрото, а в живота си Слейтър бе научил, че у всеки умрял можеше да се намери някоя дълбоко скътана пура. Слейтър се наведе и започна да претърсва трупа… но трупът се размърда.

— Я се разкарай от тук, твойта мамка! — изкрещя бездомникът.

Слейтър отскочи назад втрещен.

Дани се опита да го дръпне встрани.

— Какво правиш?

— Мислех, че може да има пура.

— Джек, тук не можеш да постъпваш така.

Слейтър тежко въздъхна и каза:

— Знаеш ли някое място, където бих могъл да поседна за малко?

Героят на Дани се бе превърнал в бледо копие на някогашния Джек Слейтър.