Робърт Тайн
Последният екшън герой (22)

21.

Въпреки дъжда, хората започнаха да се тълпят пред „Рейдио Сити Мюзик Хол“ дълго преди да започне премиерата на новия филм с Джек Слейтър. Сред тълпата, изпълваща Шесто авеню и упътила се към Петдесета улица, се движеха Дани и Джек Слейтър, който бе нахлупил бейзболна шапка чак до носа си. Той нямаше никакво желание да го безпокоят любопитни и благоговеещи почитатели на Шварценегер. Все пак Джек Слейтър привлече погледите на неколцина, но тъй като беше празникът на духовете, хората решиха, че той просто е още един подражател на Арнолд, изключително способен в гримирането.

— Не трябва ли да сме вътре? — прошепна Дани.

— Бенедикт ме следи — рече Слейтър. — Важно е аз къде ще бъде. Той е стрелец. Трябва да наблюдаваме покривите и да се движим сред тълпата. Налага се да бъда на открито.

Тълпата забрави за Джек, когато се показа истинският Арнолд Шварценегер. Огромната му лимузина спря пред киното и той бе посрещнат от ослепителната каскада на светещи фотоапарати.

В мига, в който зърна как гигантската суперзвезда излиза от автомобила си, церемониалмайсторът грабна своя микрофон, пробивайки си път през тълпата от репортери и фотографи, за да стигне до червения килим, с който бяха застлани стъпалата, водещи към фоайето на киното.

Аплодисментите, светкавиците, виковете на фотографите бързо превърнаха шумотевицата в оглушителна врява, над която се издигна гласът на церемониалмайстора.

— Да, дами и господа, мистър Арнолд Шварценегер със своята прелестна и талантлива съпруга, Мария Шрайвър!

Дани погледна тревожно към Слейтър, когато Шварценегер пристъпи сред тълпата и размаха ръце към почитателите си. Лицето на Джек беше мрачно. Той гледаше замислено, сякаш до този момент не бе вярвал, че е измислен герой, който оживява благодарение на мъжа от плът и кръв, застанал недалеч от него.

На всичко отгоре рамото го болеше от съприкосновението му с таксито, пък и беше стоял няколко часа на студено, под дъжда. Болеше го навсякъде, беше уморен, студено му беше и нямаше собствена самоличност! Най-общо казано този ден не беше от най-хубавите за измисления Джек Слейтър.

Церемониалмайсторът полагаше неимоверни усилия да вземе по едно бързо интервю от всички знаменитости, дошли на премиерата. Мисис Шварценегер даваше последни наставления на съпруга си.

— Моля те — шепнеше му тя, — не вмъквай ресторантите в интервюто! Мразя, когато говориш за ресторанти или за физкултурни салони. Толкова е хлъзгава тази тема! И е унизителна!

Способността да се усмихва и шепне едновременно е една от най-важните отличителни черти на истинската знаменитост, а Мария Шрайвър беше майсторка на това.

Майсторът на церемониите пък пъхна микрофона под носа на Арнолд.

— Кажете ни за „Джек Слейтър IV“, Арнолд — рече мазно церемониалмайсторът. — Зная, че се гордеете с него, но с какво той е по-различен от първите три?

Арнолд пусна блестящата си широкоекранна усмивка на филмова звезда.

— Различават се като деня и нощта. Този е много по-дълбок, има много повече философски и религиозни аспекти. Тук убиваме само двадесет и двама души, което е нищо в сравнение с повече от шестдесет в другите.

— Чудесно, Арнолд!

Шварценегер кимна.

— Така е. Все по-дълбоко, по-дълбоко и по-дълбоко. Това е мотото ми.

— А какъв ще бъде следващият ви филм?

Церемониалмайсторът вече обхождаше с поглед тълпата, търсейки следващия си обект. Интервютата на знаменитостите обикновено траеха само по няколко секунди и той вече търсеше следващото лице сред множеството от хора.

— Следващият ми филм е биографията на Зигмунд Фройд. Аз сам написах сценария. Да играя ролята на дребничък психиатър ще бъде голямо изпитание за моите актьорски способности, зная, но ако човек непрекъснато се повтаря, публиката разбира. Обаче — тук Шварценегер замълча за миг, сякаш за да придаде по-голяма тежест на известния на малцина факт, — Фройд също е австриец и веднъж поне акцентът няма да е пречка.

Церемониалмайсторът изръкопляска.

— Просто една блестяща холивудска история на успеха!

Арнолд кимна, сещайки се за още нещо.

— Да, а като стана дума за Холивуд…

Обаче този път на Арнолд не му се отдаде да вмъкне каквото и да било. Мария Шрайвър го дръпна от микрофона, като започна отново да се усмихва и шепти едновременно.

— Ти си направо безнадежден случай! — съскаше тя. — Не трябва да играеш психиатър, а трябва да го посетиш!

Церемониалмайсторът бе открил следващия си обект. По червения килим се носеше доста едър и доста грозен мъж. Той бе облечен в дрипи като на бостанско плашило, а в ръката си стискаше много голяма и много остра брадва.

— Ох, господи! Погледнете кой е дошъл! Това е Изкормвача от „Джек Слейтър III“! Страшничко е, а? Е, хайде да му забием едно въпросче…

Две-трети от публиката кръстоса очи.

Изкормвача замръзна на мястото си. В погледа му се четеше страх. Той никога не се беше изправял срещу тайфата на фоторепортерите и срещу някакъв мазен церемониалмайстор. Микрофонът бе точно под носа му.

— Здрасти, Изи, какво си намислил тази вечер?

Суматохата и светкавиците накараха Изкормвана да фъфли още повече.

— А… а… аз си мислех, че ще мога да убия някого — заекна той.

Церемониалмайсторът добродушно се засмя и потупа леко Изкормвача по гърба.

— Ей, хора, какво ще кажете за това, а? Няма шест-пет!

Но церемониалмайсторът бе вече загубил интерес към Изкормвача и плоските му шеги.

— Вижте, хора! Та това е Джейми Фар! — извика той.

Славата на Изкормвача не трая дори петнадесет минути.

Той стигна до главния вход на киното и тъкмо се накани да влезе, когато служителят от охраната го спря.

— Съжалявам, сър, не мога да ви пусна в такова облекло. Имам указания да пускам само хора в строго официално облекло.

Изкормвача изгледа кръвнишки полицая „под наем“ и опипа с пръста си острието на брадвата. Ръцете го сърбяха да я използва върху този пискливец. Указанията на Изкормвача бяха да влезе в киното и той щеше да използва всички средства, за да изпълни заповедта. Но преди да размаха средството, необходимо за изпълнението на заповедта, и преди да пролее кръвта на когото и да било, някакъв безупречно облечен мъж с черна вратовръзка, скрита под елегантното му палто от камилска вълна, се втурна нагоре по стълбите и застана между Изкормвача и бъдещата му жертва.

— Всичко е наред, сержант! Този човек е актьор и аз съм неговият менажер. Веднага ще уредя нещата.

Преди още сержантът да може да отговори, менажерът избута Изкормвача през голямата врата и го вкара във фоайето.

— Какво правиш?! — попита настойчиво Изкормвача.

— Мили боже господи! Бред, да не си полудял?! Да не искаш цял живот да играеш убиец с брадва?! Хайде, ела да се изчистиш! — подкани го менажерът и размаха под носа на най-близкостоящата разпоредителна банкнота от петдесет долара. — Трябва ми кабинетът на управителя за пет минути…

Менажерът вкара мъжа, който според него беше негов клиент, в кабинета на управителя, грабна телефона и започна бързо да набира някакъв номер.

— Спести ми актьорските си приумици — измърмори той, заслушан в телефонния сигнал. — Да? Марти! Трябва ми смокинг по възможно най-бързия начин. Какво? Как така не можеш?!

Изкормвача разбра, че не е облечен подходящо. Човекът до телефона имаше хубаво палто, което щеше да скрие дрипите му. Той се прокрадна зад менажера и вдигна брадвата си.

Никой от хората, наредили се на опашка, за да влязат в киното, не забеляза налудничавия поглед на високия мъж, скрил своята кървава брадва под безупречното си бежово палто.

Церемониалмайсторът бе все още навън, прибирайки богатия урожай от знаменитости. Някакъв млад красавец в превъзходен смокинг се усмихна широко и изтича нагоре по червения килим.

— Ето още една звезда, пристигнала в последната минута — грачеше церемониалмайсторът. — Ах, да, това е Бред Конърс, който играе Изкормвача в „Джек Слейтър…“ — церемониалмайсторът замълча за миг, а върху лицето му се изписа израз на пълно объркване, когато погледна недоумяващо към входа на киното.

— Но аз мислех…

 

 

Положението сякаш излизаше от контрол. Тълпата бе нараснала неимоверно много и вече никой не можеше да се справи. Хората блъскаха Дани от всички страни и той се чувстваше като малко момче, захлупено от мощна вълна. Струваше му се прекалено да се надяват, че ще открият Бенедикт в тази тълпа. В действителния свят Джек Слейтър не беше всевиждащ и всезнаещ. Бенедикт можеше да се измъкне незабелязано.

Дани дръпна Джек за ръкава.

— Започвам да се плаша, Джек — рече той.

— Не бива — каза Слейтър. — Бенедикт се страхува от мене. По очите му познавам. Той знае, че не е в състояние да ме спре.

Думите му не можаха да успокоят Дани, защото в този момент през главата му мина една наистина ужасна мисъл. Ужасна и очевадна. Как не бяха могли да я видят?

— Джек! Той не може да те спре… но какво ще стане, ако спре него?

— Него ли?!

— Шварценегер!

Слейтър помълча секунда-две, докато пълното значение на думите на Дани стигна до съзнанието му. Тогава той хукна, спускайки се като стрела към главния вход на киното, размахвайки полицейска значка към ченгето, застанало до вратата.

— Мислех, че Декър ти е взел значката — рече Дани.

— Взе моята. Тази е чужда — отвърна Слейтър и рязко отвори кожения портфейл: „Федерално бюро за разследване“.

— На Практис?

— Точно така. Откраднах му я.

Дани можа само да поклати глава, възхитен и смаян от своя герой. Това се казваше предвидливост!

Джек смъкна бейзболната шапка от главата си и се хвърли към най-близкостоящата разпоредителна. Сега вече той сам искаше да бъде взет за суперзвезда.

— На кой ред съм аз? — попита Джек разпоредителната.

Клетото момиче малко се стъписа при този въпрос.

Човекът, който го зададе беше мокър до кости, и зле облечен, но безспорно беше самата звезда.

— Къде?!

Разпоредителката трепереше, когато посочи към широкия елегантен балкон на киното.

— Ъммм… има два балкона, но мисля, че вие сте на долния.

— Благодаря! — рече Слейтър, завъртя се кръгом и хвана Дани за раменете. — Ти оставаш!

Дани кимна, примирил се вече с второстепенната си роля.

— Да, зная. Аз все оставам…

— И умната!

Преди Дани да успее да каже нещо, Слейтър разблъска с лакти тълпата, която нахлуваше в киното и хукна нагоре по стълбите. Той осъзнаваше, че се държи грубо… и че с това изобщо не помага на репутацията на Шварценегер.