Робърт Тайн
Последният екшън герой (7)

6.

Малката градска Хирошима, която Дани видя във филма, бе само началото, увертюрата, пиротехническата прелюдия към първата поредица от екшъни. И като че ли да докаже това, понякога тихата уличка избръмча някакъв пикап. Мощният мотор ревеше, гумите свистяха и оставяха каучукова диря по асфалта.

В камионетката бяха насядали петима главорези — двама отпред и трима отзад. Както се полагаше за разбойници във филм с Джек Слейтър, всеки един от тях беше едър и снажен бияч, със задължителната декорация от косми по лицето, белези и татуировки. До един бандитите бяха екипирани с онова, което обикновено носеха добре облечените бандити: дънки, кожени якета и много тъмни слънчеви очила. Освен това бяха въоръжени до зъби.

Обаче те бяха само петима, а Дани бе виждал Слейтър да се справя с два пъти повече бандити наведнъж. При това, без много усилия. Предстоящата схватка явно бе само загряване за истинската касапница, която по-късно щеше да настъпи във филма.

Слейтър се тръшна в своя автомобил и моторът изрева в мига, в който Джек докосна седалката. Колата се понесе напред с вой и свистене на гумите. Слейтър караше с една ръка, а в другата държеше своя голям „Блекхок“.

Преследването започна. Един от главорезите в пикапа грабна вързопа с фишеци динамит, който беше в задната част на камионетката, запали фитила и го хвърли към Слейтър.

Джек непрекъснато въртеше волана и лавираше. Фишеците отскочиха от бронята на колата му и полетяха високо нагоре, където избухнаха като артилерийски снаряд в облак от черен дим и оранжеви пламъци.

Дани изпадна в екстаз. Това, което най-много сгорещяваше кръвта му, беше свистенето на гуми, хвърлянето на бомби и гонитба с бясно препускащи коли.

Действието на екрана оказваше влияние и върху половинката от билета на Дани, която се подаваше от джоба на ризата му. Тя като че ли попиваше шума и гюрултията от тази гонитба. Билетът започна да пулсира и да свети със златиста светлина, но Дани бе твърде увлечен в суматохата от филма, за да забележи.

Още един вързоп от динамит бе хвърлен към Слейтър. Докато експлозивът се премяташе във въздуха, запаленият фитил пращеше. Слейтър вдигна оръжието си и стреля. Трясъкът от изстрела изпълни киносалона. Куршумът закачи единия край на експлозива и промени траекторията му, отклонявайки го от Слейтър.

Сега експлозивът се насочи към Дани. Очите му все повече и повече се разширяваха, а вързопът от динамит проби екрана и падна с кух звук право върху пътеката между редовете в кино „Пандора“.

Дани го изгледа втрещен, гледайки как експлозивът се връща, търкаляйки се надолу по наклонената пътека и подскачайки като терминален прекъсвач.

— Хъ!… Ник…?! Хей…!

Но Дани бе съвсем сам по средата на салона, откъснат от Ник поради ехтящата в цялото кино канонада от изстрелите, експлозиите, ревящите мотори и свистящите гуми на екрана.

Дани не можа да каже какво го накара да направи онова, което направи в следващия миг. Той захлупи динамита с кутията от пуканките си така, както се похлупва мишка. Под кутията динамитът продължаваше да пука и пращи. Експлозивът беше хванат в капана, но това, което отделяше Дани от небитието, бе само една тънка и омазнена картонена кутия и той реши, че такова прикритие не е достатъчно.

— Много умно, няма що! — рече на глас Дани.

В същия миг той скочи на крака и хукна нагоре по пътеката с все сила. Обаче нямаше време — бе твърде късно. Експлозивът гръмна. Дани усети как отзад го блъсна горещ ураган, отлепи подметките му от пода и го издигна във въздуха. Светът около него стана изведнъж снежнобял, а киното се изгуби някъде долу, превръщайки се в малък и шумен вихър от ярка, искряща светлина.

„Значи, ето какво било да умреш“, помисли си Дани. „Доста е страшно.“ В тези мигове целият му живот премина пред очите му… два пъти… и тъкмо започваше третият път, когато всичко изведнъж се промени.

Смразяващата сърцето битка на екрана ставаше все по-шумна и по-шумна, сякаш филмът оживяваше и раззинваше уста, за да глътне Дани цял. Той усети също, че нещо го дърпа към земята.

Тогава той се приземи — туп! — рязко, но пък не чак толкова, че да не може да разбере какво става. Дани лежеше по гръб с поглед, отправен към небето. Това добре, но той имаше определеното усещане, че са го върнали с един удар обратно в действителността… или нещо такова.

В лицето му духаше топъл вятър, но не от динамитна експлозия, а истински вятър, сякаш в средата на лятото. Над него едно след друго се нижеха дървета. Обаче нещо не беше наред… преди няколко минути Дани седеше в киното, освен ако не се бе объркал напълно. Киното беше в Ню Йорк… а там валеше и беше студена октомврийска нощ. Тук сега беше определено ден. При това топъл.

Внезапно огромната пушка на Джек Слейтър се появи над главата му и стреля три пъти във въздуха. Трите гръмки изстрела рязко върнаха Дани към действителността. Той изкрещя, сграбчи седалката под себе си, стисна очи и зарови лице в облегалката на стола пред него.

Слейтър беше също толкова изненадан, колкото и Дани.

— Кой си ти? — попита го той.

Дани отвори едното си око и отвърна:

— Не ме убивайте! Аз съм Дани Медигън. Дете съм.

— Как попадна тук?

— Не съм сигурен, че разбирам какво искате да кажете с „тук“, сър, но мисля, че вие не желаете да узнаете.

Пикапът се насочи към тях. Бандитът до шофьора се показа през прозореца, а в едрия си пестник държеше автомат.

— Стой така! — заповяда Слейтър. — Затвори очи и не мърдай!

Дани много искаше с нещо да помогне.

— Искате ли също да си затворя и устата?

— Да, добре би било.

Две тлъсти пиявици се забиха в бронята на автомобила и от мощния удар колата се разлюля върху амортисьорите си. Слейтър натисна педала за газта до край и колата се стрелна напред. Куршумите свистяха и раздираха въздуха, а автомобилът се движеше на зигзаг, за да ги избегне.

Но вместо просто да избяга, Слейтър бе решен да даде отпор. Той се намести върху седалката и вдигна масивния си „Блекхок“ с две ръце. Погледна надолу по цевта му и се прицели, за да убива.

Дани надзърна към него.

— Но вие не държите волана! — възкликна той, слисан.

— Да не мислиш, че е лесно! Защо не опиташ някой път?

— Не, сър — рече бързо Дани. — Аз просто се питах, дали е безопасно.

— Трябва много да се упражняваш… И никога не го прави, когато има много движение.

— Никога — съгласи се Дани, натъртвайки думата.

Единият от негодниците се изправи в задната част на камионетката и се наклони назад, канейки се да хвърли още един експлозив от динамит. Слейтър стреля. За стотна част от секундата куршумът удари мъжа, изхвърли го от пикапа и го запрати право върху предното стъкло на един хладилен камион за сладолед, паркирал встрани от пътя. Изминаха няколко секунди и чак тогава се чу експлозията. Мощната ударна вълна направи камиона на пух и прах и над целия участък се посипа порой от замразени вкуснотии, порещи въздуха като ледени шрапнели.

Още един от бандитите се свлече в камионетката, пронизан смъртоносно в гърлото от една сладоледена клечка. Слейтър го видя как падна и мрачно се усмихна.

— Какво разбираш ти? Я виж как го заледих — измърмори той. — Защо не изковеш някоя дума?

Това бе достатъчно за Дани, за да сглоби нещата. Очите му се разшириха и той рязко се изправи на седалката си, забравил за куршумите, които раздираха въздуха около него.

— О, боже господи! Този глас, тази игра на думи… Това е той! — възкликна Дани и премига бързо няколко пъти. — Чакай малко… как попаднах… — той болезнено преглътна. — Олеле, майчице…

Колата на Слейтър стремително зави зад ъгъла и пейзажът изведнъж се смени.

Толкова много неща се случиха през последните няколко минути, че Дани не можеше да схване всичко. Той гледаше улиците в захлас. Нямаше ги спретнатите градски къщи с добре оформените си градинки. На тяхно място се появиха мрачни и неугледни улици от някаква част в центъра на града — нещо като търговски район.

— Хей, нали току-що бяхме в предградията? Какво стана?

Дани бързо изгуби интерес към пейзажа. Но изведнъж един експлозив падна в колата. Чу се тъп звук, когато фишекът се удари в пода. Дани гледаше като хипнотизиран как фитилът бързо изгаря и пламъчето стига до взривната смес.

— Това не може да бъде — припяваше си Дани. — Повтарям: това не може да бъде!

Той се осмели да погледне отново към фитила. Пламъчето беше на около половин сантиметър от динамита. Всичко това определено, несъмнено и със сигурност се случваше. А ако динамитът избухнеше, то щеше да бъде последното нещо, случило се в неговия кратък живот.

Слейтър нехайно се пресегна и угаси фитила между палеца и показалеца си, като че ли да угасиш фитил на детонатор беше също толкова безопасно, колкото да угасиш свещ.

Веднага щом тази опасност бе отстранена, изникна друга. Колата се носеше по една тясна уличка право към някакъв танкер, който правеше маневра в тясната алея. Нямаше достатъчно място, за да се разминат, а ако се удареха в цистерната, означаваше, че ще завършат живота си в пламъци.

Слейтър отлично схвана ситуацията. За цяла кола нямаше място, обаче с един-два шофьорски трика можеше да се събере половин кола. Той пое дълбоко въздух и рязко завъртя волана на дясно. Точно както се очакваше, автомобилът се изправи на двете си странични гуми напук на земното притегляне и мина покрай танкера на една боя разстояние.

Миг по-късно колата отново беше на четирите си колела и се носеше напред по уличката… Тя обаче беше задънена. Тухлената стена, която я затваряше, се приближаваше с шеметна скорост. Нямаше изход!

— Хайде де — измърмори Слейтър, — да не би да няма излизане от тук?

Той натисна всички възможни спирачки, вдигна се пушек и колата стремително се завъртя на сто и осемдесет градуса.

Бонвилът поднесе, разтресе се и спря на сантиметри от стената. Предницата му сочеше посоката, от която бе дошъл.

— Дани, той е твой.

— Мой ли?!

Дани беше жълто-зелен от страх, а лицето му имаше мъртвешки вид. Той избърса устата си с ръкава на своето яке — истинско олицетворение на мировата скръб.

— Втресе ме от шубе! Извинявам се — рече той, а после добави в собствена защита: — Мислех си, че ей сега ще пукна.

Слейтър гледаше пред себе си, надолу по алеята.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам — каза той, присвивайки очи, — но ще живееш, за да се наслаждаваш на всички благини, които ще ти предложи животът: бръснене, акне, ранно мастурбиране.

Пикапът, пълен с главорези, чакаше при входа на алеята. Двамата отзад скочиха от него и се озоваха на земята с автоматични пистолети „ЕмПи-5“ в ръце. Негодниците се хилеха.

Всичко започна да се избистря в съзнанието на Дани: водовъртежът от събития, невероятните изпълнения, внезапната смяна на пейзажа…

— Хей… аз зная защо се хилят онези — това е само филм. Ето защо картините се сменят толкова бързо.

Слейтър откъсна очи от пикапа пред него, за да хвърли озадачен и неразбиращ поглед към неочаквания си спътник. След миг обаче отново се съсредоточи върху непосредствената си цел. Той се взря в далечината със студени и бездушни очи… очите на хищник — акула в нейното естествено обкръжение. Той натисна педала за газта, форсирайки мощния двигател. В края на алеята пикапът също изфорсира. Двете машини бяха една срещу друга като два разярени бика.

— Ще им дадете да разберат, нали?! — рече развълнувано Дани. — Джек Слейтър си е Джек Слейтър!

— Затегни си предпазния колан, моля те. Имаш ли пръсти на ръцете?

— Пръсти ли?! Ами, да! — възкликна Дани и вдигна ръце. — Има цели десет!

— Добре, Стискай палци с колкото пръсти можеш…

Слейтър почти се изправи, натискайки педала за газта, а огромният автомобил подскочи и се стрелна напред. В същия миг пикапът се втурна надолу по алеята срещу тях. Ревът на два мощни двигателя изпълни пространството, а колите се носеха със свистящи гуми, устремени една към друга.

Бонвилът и пикапът летяха един срещу друг. И двамата шофьори бяха приведени над воланите си, всеки от тях решен незабавно да унищожи другия.

За миг на Дани се стори, че нито единият, нито другият ще се огъне. И тогава си спомни: това е само на филм! Разбира се, че лошият щеше да свие встрани… и само секунда по-късно той направи точно това.

Пикапът сви встрани от автомобила на Слейтър и се понесе към огромна купчина от дървени палети. И тъй като това беше филм, купчината бе оформена във вид на стъпала разбира се… с други думи — нещо подобно на рампа. И естествено, точно както трябва, камионетката се изкачи по стъпалата и литна във въздуха, право към задната стена на някаква висока сграда. Когато се сблъска със стената, пикапът се движеше със сто километра в час, а в момента на удара камионетката избухна в пламъци. Двамата в кабината се изтърколиха навън и паднаха на земята. И двамата весело горяха. Единият успя да се изправи на крака и хукна по уличката.

Останаха двама от главорезите. Огнената смърт на другарите им сякаш не им попречи да се спуснат отново да изпълняват поставената им задача: унищожаването на Джек Слейтър. Те посрещнаха понтиака с мощна картечна стрелба. Горещи куршуми пръснаха стъклата на прозорците и надупчиха бронята.

Джек Слейтър изглеждаше така, сякаш наистина му бе писнало от тези типове. Той грабна фишека с динамит, оставен под седалката, запали фитила му от пламъците на единия горящ главорез и го хвърли към последните двама, които бяха оцелели.

Взривът хвърли двамата негодници във въздуха и ги запрати право в прозорците на втория етаж на сградата, загърбила уличката. Посипа се дъжд от стъкло, но нито едно парче не докосна Слейтър или пък изпадналия в благоговеен транс Дани.

Джек Слейтър запали пурата си.

— Просто двама второетажни типове.

Почти напълно вцепенен, Дани болезнено преглътна.

— Това е само филм — прошепна той замаяно. — Ега ти, аз участвам във филма…

Онемял от смайване, Дани извади билета от джоба на ризата си. Той все още светеше. Макар и по-слабо от преди, той все пак продължаваше да грее.

— Ник… Худини… не те е измамил.

Дани нямаше търпение да разкаже на своя стар приятел. Беше велико да участваш във филм и имаше какво да разкаже на Ник… ако успееше да се измъкне от филма.