Робърт Тайн
Последният екшън герой (2)

1.

Действието не спря. Все още се чуваха викове и писъци, ехтеше стрелба и гърмеше музика. Проблемът беше в това, че просто не се разбираше какво става.

— Дай на фокус! — изкрещя Дани Медигън.

Той бе гледал филма поне десетина пъти преди и знаеше, че тази е най-вълнуващата сцена.

— Хайде, Ник! Дай на фокус! — измърмори Дани и се размърда на седалката си.

Той се огледа наоколо, взирайки се в неколцината зрители — десетина човека, отпуснали се върху изтърбушените седалки на кино „Пандора“. Никой не беше забелязал, че кулминационният кадър на „Джек Слейтър III“ бе излязъл от фокус.

Дани сложи длани покрай устата си и извика:

— Хайде, Ник! Фокус!

Пияният несретник на седалката до Дани се раздвижи и отвори едното си кървясало око.

— Хей! — извика той. — Къде се намираш, момче? Хората се опитват да дремнат!

Дани се изхлузи от стола си и хукна нагоре по пътеката между редовете.

Кино „Пандора“ бе построено през 30-те години и навремето беше един от най-славните киносалони в Ню Йорк. Все още личаха високите корнизи, сложните прашни отливки в мавритански стил и статуите, които бяха последният вик на модата преди шестдесет години.

Но за старото кино настанаха трудни времена. Със западането на квартала западна и славата на „Пандора“. От първокласен салон той се превърна в старо второразредно кино, което служеше главно за денонощен приют на бездомниците от „Таймс Скуеър“.

„Пандора“ беше дом и за Дани, когато не си беше у дома… обаче имаше две големи различия. Първото бе, че за разлика от другите, той идваше тук заради филмите. Второто — че той не бе застаряващ алкохолик и бездомник, почти без пукнат грош.

Дани Медигън беше единадесетгодишно момче с ясни и умни очи, обладан от всички страхове и надежди, който бяха характерни за неговата възраст. Точно в този момент страховете сякаш бяха повече от надеждите. С приближаващия пубертет Дани осъзнаваше, че нещо става с тялото му. Освен това, през повечето време той бе уплашен — боеше се не от нещо конкретно, а изобщо от целия свят. Чувстваше се слаб и немощен, несретен и беден.

Имаше и хубава страна обаче — Дани Медигън обичаше екшън филмите, особено тези с Джек Слейтър. В тях виждаше смисъл, какъвто не виждаше в света около себе си. На тези филми той вярваше: Джек Слейтър държеше на думата си, Джек Слейтър бе винаги прав. За Джек Слейтър нямаше невъзможни неща. Ако някой се заядеше с Джек Слейтър, накрая горчиво съжаляваше, че го е сторил.

Дани изтича през фоайето на киното. Продавачът на пуканки, който събираше и билетите, сънуваше трети сън и изобщо не помръдна, когато момчето профуча край него, отправяйки се нагоре по стълбите, водещи към прожекционната кабина. Дани прекарваше много време в „Пандора“ и добре познаваше сградата.

В претъпканата прожекционна кабина той завари нещата така, както очакваше. Двата огромни прожекционни апарата бяха насочени към екрана като две далекобойни оръдия, големите ролки се въртяха бавно, а между тях на стола седеше Ник, прожекционистът, наведен напред със затворени очи. Той леко похъркваше.

— Ник? Ник? Добре ли си?

Ник изхърка гръмко, събуди се и премига с очи, сякаш не бе съвсем сигурен къде точно се намира. После бутна назад очилата, изхлузили се върху носа му и се взря в Дани.

— Какво? Какво става?

— Кулминационният момент във филма… скапа се!

Ник леко подскочи, сякаш бе ударен от ток. Той погледна през дупката към екрана, а след това бързо нагласи прожекционния апарат, фокусирайки картината.

Ако някой от хората, свили се върху седалките си долу, се интересуваше от финалния кадър на филма „Джек Слейтър III“, то той би се разочаровал. Когато Ник оправи лентата, филмът беше свършил вече и даваха само надписите. А в случай, че някой от несретниците пожелаеше да разбере как свършва филмът, то той трябваше да го изгледа още веднъж — за удобство на всички филмът се въртеше през цялото време без прекъсване.

— Никога не ми се е случвало преди — каза глуповато Ник, смутен, че Дани го бе сварил заспал на работното му място.

— Няма нищо. Гледал съм този „Джек Слейтър“ шест пъти. Просто се разтревожих. Исках да се уверя, че си добре.

— Все пак — рече Ник, — не биваше да се случва.

Ник бе работил като оператор през по-голямата част от своя дълъг живот и на работата си гледаше извънредно сериозно. Шестдесет години разделяха Ник и Дани, но те имаха помежду си няколко здрави връзки. Дълбоко в себе си и двамата бяха мили и добродушни. И единият и другият бяха малко като риби на сухо в заобикалящия ги свят — възрастният мъж бе точно толкова объркан в края на своя живот, колкото Дани бе объркан в началото на неговия. И двамата обичаха да гледат филми с неизменна и непоколебима страст.

Ник имаше и друга фиксидея. Откакто се помнеше, сиреч още от детските си години, той бе завладян от вълшебствата и фокусниците. Навсякъде по стените в прожекционната кабина бяха залепени пожълтели плакати, представящи прочути илюзионисти — истински храм на магьосниците. Тук беше великият Търстън, Мерлин младши, Хари Блекстоун, Корки Уидърс и — в центъра на галерията от портрети — най-великият от всички: Хари Худини.

Ник можеше с часове да разказва за великите фокусници от миналото, но точно в този миг той се интересуваше само от Дани.

— А ти добре ли си? — попита той момчето.

— Да.

— Какво ти е на ръката?

Дани се усмихна замислено и потърка прясната рана върху кокалчетата на пръстите си.

— Ооо, нищо ми няма…

— Пак ли се би с някого?

Дани сви рамене.

— Просто ми омръзна все мене да ограбват. Имам чувството, че на гърба ми е закачен надпис: „Моля, оберете ме“.

Ник се усмихна.

— В такъв период си просто.

— Период ли? Чудесно! Обаче защо ми се струва, че единствено аз минавам през такъв период?

— Не си единствен, Дани. Ще отмине, вярвай ми.

— Надявам се.

— Мога да те накарам да се усмихнеш… — рече Ник закачливо.

— Така ли? Да не е някакъв номер?

— В петък започва прожекцията на новия „Джек Слейтър“ — в кино „Одисей“.

Дани сви рамене.

— О, да не мислиш, че не зная… — той надебели гласа си и се помъчи да звучи като телевизионен говорител — беше запомнил рекламата за новия филм още преди няколко седмици. — Те убиват неговия втори братовчед — голяма грешка! „Джек Слейдър IV!“

— Е — каза Ник с премерено безразличие, — просто тази нощ трябва да прегледам копието. В полунощ. Ще бъда само аз — той небрежно огледа ноктите си и добави: — Мога да ти уредя пропуск, ако такива неща те интересуват.

Дани ококори очи.

— Сериозно ли говориш? Да видя „Джек Слейтър IV“ преди да го пуснат по кината?! Кого трябва да убия?

Ник се засмя.

— Никого — отвърна той и погледна часовника си. — Сега отивай на училище… ако побързаш, ще закъснееш само четири часа.

— Да — рече Дани, — сигурно.

Той излезе от прожекционната кабина, спря във фоайето и за сто и пети пореден път заразглежда картонената реклама на „Джек Слейтър IV“.

Беше по-голяма от човешки ръст. Висока около два метра и половина, тя представяше Джек Слейтър в неговия най-неумолим вид. В едната си ръка държеше гигантска пушка, а в другата фишек от динамит със запален фитил. Характерната пура беше между устните му.

Красиво момиче бе притиснато до него, сякаш търсеше закрила от мощното му тяло. Беше руса, синеока, шестнадесетгодишна, най-прекрасното момиче, което Дани бе виждал в живота си. На гърдите й бе изписано с едри букви: „Представя Мередит Кепрайс“.

Дани изгледа момичето с копнеж, въздъхна и се отправи към изхода на киното. Вече на улицата той премига от ярката дневна светлина и се почувства измамен от това, че бе напуснал своя илюзорен свят. На студената светлина на слънцето окръжаващият го свят не изглеждаше много примамлив, особено в този западнал квартал на Ню Йорк, в който се намираше сега.

Макар че бе сутрин, Четиридесет и втора улица западно от Бродуей беше отвратително място, населено с пъстра тълпа от наркотрафиканти с опипващи погледи, полуживи наркомани и ужасяващи на външен вид проститутки, на които не личеше от какъв пол са.

Дани спря за миг, обърна се и погледна към „Пандора“. Старата сграда сякаш бе хлътнала, а боята й се лющеше. На богато декорираната й фасада подигравателно контрастираха евтини и безвкусни секс магазини и барове, където сервитьорките бяха голи до кръста. Такива заведения се намираха в съседство с киното. „Пандора“ приличаше на някогашна гранд дама, за която бяха настъпили трудни времена.

От другата страна на улицата имаше празно място и един голям надпис, украсен с фирмения знак на някаква строителна компания гласеше: „Очаквайте наскоро… Мултиплекс 18 на Ман! Със Сони Имакс и Кино Райдшоу!“.

Настоящето бе достатъчно тежко, но у Дани заседна чувството, че бъдещето готвеше за „Пандора“ нови унижения.